06
Пет, Дек
5 New Articles

Регионализацията на глобалното пространство

брой3 2013
Typography

В контекста на традиционния бразилски карнавал, с думата "блок" се обозначават отделните школи по самба. Тоест, става дума за организация, култивираща своите традиции и спонтанност, в чиято основа е заложена по-важна и значима идея, отколкото простият стремеж да се направи по-ярко впечатление на публиката с помощта на пищни и сложни алегории.

За икономистите и политолозите обаче, понятието "блок" означава, точно обратното, свободно формирование, участниците в което, в ущърб на собствената си идентичност, търсят алианс с чиято помощ да постигнат определени цели, пък макар и с цената на отказа от някои традиционни ценности. Това се отнася например за парламентарните междупартийни блокове, които са склонни да се откажат от определени идеологически принципи в името на "политическата ефективност", както и за съществуващите блокове от държави, в чиито рамки националните държави пренебрегват прерогативите на суверенитета в името на увеличаването на инвестиционните възможности и формирането на по-голям пазар.

Тоест, в обществото се е наложило определено разбиране за понятието "блок", което е противоположно на първоначалното му етимологично съдържание, имайки предвид, че думата "блокада" например, има същия корен, т.е. създаването на блок означава затваряне, а не отваряне на границите, както изглежда на пръв поглед.

В подобна ситуация, от една страна изглежда очевидно, че е необходимо формирането на блокове от държави с цел да бъде преодоляна икономическата криза, от друга обаче липсва ясна представа, как точно може да стане това. В този смисъл е необходимо по-методично да се осмислят перспективите, които се откриват пред държавите по света и, в частност, пред Бразилия в такава сложна сфера като стратегическия избор на външната и политика.

По-долу ще очертая пет основни пункта, които свързват Бразилия с останалия свят и ще се опитам да ги анализирам по-подробно.

Международната ситуация

От падането на Берлинската стена в края на 1989 и войната в Персийския залив в началото на 1991 не само в тесните експертни среди, но и извън тях (благодарение най-вече на медиите) се наложи помпозно звучащото понятие "нов световен ред". Това „ново време” трябваше да замени предходния период, т.е. епохата на студената война, обещавайки на човечеството "светло бъдеще", в което международното сътрудничество ще замени въоръжените конфликти и раздорите.

Ето защо, първо ще разгледам по-подробно какво точно представляваше студената война, тъй като само ако сме наясно със случилото се, ще можем правилно да оценим това, което може да ни очаква в бъдеще. Без да претендирам за изчерпателност ще разгледам няколко дефиниции на този термин.

Първата е свързана с изказването на американския президент Хари Труман от 1948 по повод на Берлинската криза, когато целият свят следи непримиримата борба между демокрацията и тоталитаризма. Както е известно, оттогава САЩ започват да поддържат военно и икономически диктатурите в държавите от Третия свят, които са им нужни за сдържането на комунистическата експанзия. Но, дори ако допуснем, че въпросните диктатури са "авторитарни, но временни", за разлика от такъв "постоянен тоталитаризъм", какъвто е комунизмът, фактът, че САЩ и днес поддържат добри отношения с режима в Пекин например, прави тази първоначална дефиниция на студената война невярна.

Друго определение, близко до предишното, но по-изискано в интелектуално отношение, разглежда студената война като идеологическа битка между капитализма и социализма или, от философска гледна точка, между либерализма и марксизма. Първите исторически прецеденти на двете идеологии датират още от средата на ХІХ век, но истината е, че никога не сме виждали тези две системи в чистия им вид. Дори в рамките на капитализма е налице разделение, например между доста противоречащите си либерализъм и неолиберализъм. Впрочем, и социалистическият лагер никога не е бил монолитен, както често се твърди, тъй като централизираният съветски модел бива отхвърлен първо в Югославия, а после в Китай.

Ето защо ми се струва разумно да не разглеждаме студената война изключително като борба между две идеологии, тъй като тя излиза далеч извън рамките на това противопоставяне. Как обаче, може да стигнем до по-точна дефиниция на този феномен?

Ако си припомним историята на това понятие, ще видим, че за първи път то се използва през 1947, по време на американско-британските дебати за необходимостта да бъде оказана помощ на Гърция и Турция с цел да се неутрализира съветското влияние. Това е разгарът на подготовката на доктрината Труман, в хода на която американският дипломат Бърнард Барух пръв използва метафоричния израз „студена война” за да обозначи ситуацията, в която се оказват трите държави-победителки във Втората световна война, чиито визии за бъдещия следвоенен свят радикално се разминават. Скоро този израз става част от дипломатическия речник, изразявайки своеобразния антагонизъм между силите, които не поддържат помежду си истински мирни отношения, но и не водят война, в класическия смисъл на думата.

Пак в тази връзка се възражда и понятието „въоръжен мир”, използвано по отношение на периодите, предшестващи двете най-големи войни през ХХ век. Важно е да добавим и, че периодът от края на Втората световна война до взрива на първата съветска атомна бомба и победата на Мао Цзедун в Китай (и двете събития стават през 1949), стратегическото предимство на Запада е очевидно. Великобритания, САЩ и Канада държат монопола върху ядреното оръжие, на тяхна територия никога на са влизали армиите на Оста, а Северна Америка се е превърнала в международен кредитор. Тоест, можем да свържем създаването на Желязната завеса, обявено от Чърчил по време на известната му реч, произнесена във Фултън през 1946, именно с тази изгодна позиция.

Много често може да се чуе тезата, че СССР, мобилизирайки военната си мощ, сам е издигнал стена между себе си и външния свят. Следва обаче да имаме предвид, че Съветският съюз губи във войната над 20 млн. души и е силно изтощен, т.е. на практика би могло да се говори за обсадата му от англосаксонския свят. Самата Москва никога не е определяла тази ситуация като „желязна завеса”, твърдейки, че това е термин, използван от „империалистическата пропаганда”.

Доста проблематична изглежда и онази версия на концепцията за студената война, която я отъждествява изключително с руско-американското противопоставяне. Тя не отчита историята, т.е. не обръща внимание на предишната епоха, когато се води борба за влияние в Тихия океан, приключила с покупката на Аляска от САЩ. Това съперничество има по-скоро геополитически, отколкото идеологически характер, тъй като става дума за класическото противопоставяне между морска и континентална сила, което се запазва и в бъдеще, независимо от политическата конюнктура, смекчаваща на моменти руско-американските отношения. Между другото, не бива да забравяме, че тези две сили се сражават заедно във Втората световна война, без да прикриват противоречията си. Тоест, очевидно е, че студената война не може да се определи само като съветско-американско съперничество.

Ако пък свързваме студената война с ядрената биполярност, възникнала през 1949, не можем да смятаме, че тя е приключила, защото оттогава насам ситуацията допълнително се влоши и на хоризонта не се очертават никакви възможности за промяна на статуквото. Дори ако отчитаме появата и нарастването на ядрения арсенал на Китай, Франция и Великобритания, само Москва и Вашингтон притежават белезите на свръхдържави и са в състояние да унищожат всички останали. Това е несъмнено, дори ако се появят нови ядрени държави, като Германия, Япония или ЕС например – нито една от тях не може да си позволи да се откаже от американския ядрен чадър.

Тоест, можем да направим извода, че идеологически неутрално определение на биполярния модел е ядреното равновесие, което най-точно разкрива структурата на руско-американските отношения, за разлика от враждебността помежду им, която, отвреме на време, излиза на повърхността.

Друго определение, свързано с „равновесието на терора”, трактува студената война като Трета световна война, започнала веднага след края на Втората. В този контекст, всички войни, водени на планетата след 1945, в които са загинали над 15 милиона души, се определят само като „сражения с локално значение” и се приема, че техен неизбежен епилог ще стане ядрената катастрофа. Интересното е, че макар това определение да е прекалено милитаристко и доста опростява схемата на студената война, то има много привърженици, както сред левите, така и сред десните, т.е. както сред неолибералите, така и сред троцкистите – неслучайно и едните, и другите смятат съветското общество за „застинало” и управлявано от неизкоренима бюрокрация. В този смисъл, политиката на гласност и преустройство, възприета от последния съветски лидер Горбачов беше голяма изненада за всички, а впоследствие породи тезата, че студената война е приключила с разпадането на Съветския съюз. Дали, защото капитализмът доказа своето превъзходство над социализма (според неолибералната версия) или, защото в СССР никога не е имало истинския социализъм (според версията на троцкистката левица), но след студената война в света се утвърди една единствена военна, икономическа и идеологическа свръхсила – САЩ.

Макар да е факт, че днес САЩ са единствените, които разполагат с всичките три съставляващи елементи на глобалната власт, възниква въпросът, кой точно поема инициативата да разграничи идеологическата борба от геополитиката и (което съвсем не е второстепенен въпрос) да обяви, че студената война е приключила. Да си припомним, че инициатор на срещата с Рейгън в Рейкявик, през 1988, и с Джордж Буш-старши, в Малта, през 1989, беше последният съветски лидер Михаил Горбачов. Както е известно, в резултат от тези срещи бе сложен край на надпреварата във въоръжаването и намаляване броя на ядрените и конвенционални бойни глави от двете страни. Тоест, би могло да се каже, че общественото мнение не е особено наясно по отношение на „надпреварата във въоръжаването”, „студената война” и „двуполюсния модел”. Напук на това, което твърдят западните медии, идването на Горбачов на власт в Москва не нарушава приемствеността в съветската външна политика. В нея не настъпва някаква радикална промяна на целите, а само се преразглеждат методите и стила на съветската дипломация. Всъщност, ако анализираме същността на външната политика на СССР от времето на Ленин насам, ще видим, че приоритет за нея винаги е било запазването на мира, с цел да бъде защитена съветската социалистическа система. Сключвайки Брест-Литовския мирен договор през 1917, пакта Молотов-Рибентроп, през 1939, както и споразуменията от Малта, през 1989, руснаците демонстрират завиден прагматизъм, защитавайки страната и идеологията си далеч от своите граници.

В този смисъл, т.нар. „гласност” е продължение на болшевишката традиция, предполагаща победата на ортодоксалната теория и избягването на ядрената война, чрез увеличаването на собствената военна мощ. Струва си да отбележим, че терминът „надпревара във въоръжаването”, в сегашното му интерпретация, беше култивиран от САЩ и олицетворява техния стремеж за лидерство в сферата на модерните технологии и военната индустрия, след болезнения удар, който получават през 1957 с пускането на първия съветски космически спътник. Можем обаче да се запитаме, защо те съумяха да постигнат тази цел едва сега?

Така или иначе, но редица държави си направиха необходимите изводи от политическата и икономическа криза, поразила Русия в началото на 90-те години, и стигнаха до извода, че в обозримо бъдеще ни очаква един многополюсен, а не моно- или биполярен свят. Възходът на Китай, Япония и Германия превърна тези държави в самостоятелни играчи на международната сцена и макар че ядреният баланс между големите сили в момента изглежда устойчив, натискът върху новите играчи в международната политика нараства, което ни гарантира едно несигурно бъдеще, макар рискът от ядрена катастрофа да изглежда по-малък.

Ту тук , ту там все още могат да се срещнат отделни отживелици от студената война, например действията на НАТО, американският натиск срещу Куба и Северна Корея, или демонизацията на сърбите по време на гражданската война в Югославия, но това не променя факта, че студената война се трансформира от военно в чисто политическо противопоставяне. Към това следва да добавим и исторически формиралото се руско-американско противопоставяне, както и идеологическият спор между социализма и либералния капитализъм и такова негово измерение като ядрения паритет.

В заключение, може да се каже, че преживяваме неспокоен и сложен период, период на хаос, в който старият световен ред още не е изчезнал напълно, а новият още не се е утвърдил.

Меридионализмът

Ако биполярността акцентира повече върху военното съперничество, отколкото върху икономическия и политическия диалог, мултиполярността предполага мирен период на стабилизация, през който ядреният баланс не може да  бъде разрушен. В нейните рамки се осъществява прелом - при това не само формален, но и съдържателен, касаещ характера на разделението между двете полукълба: идеологическа и военна полярност по линията Запад/Изток и икономическо-полититическа полярност по линията Север/Юг.

Следва обаче да посочим, че дуализмът между Изтока и Запада първоначално се формира вътре в Европа, под формата на противопоставяне между богатите индустриални и аграрните държави. Тук е мястото да напомня, че Прусия например, престава да принадлежи на света на Изтока едва след като разгромява Франция през 1870.

Смисълът на делението по оста Изток-Запад се променя след Руската революция и началото на противопоставянето между демокрацията и автокрацията, като този въпрос за първи път бива изяснен от Антонио Грамши, а по-късно, в зората на студената война, от него кристализира и идеологическото съперничество между капитализма и социализма. Що се касае до разделението по оста Север-Юг, то първоначално се базира на икономическото противопоставяне, което едва по-късно придобива и политическа окраска.

За да преценим достоверността на последното твърдение, нека вземем за пример Китай и Австралия. Ако анализираме тези две държави, въз основа на традиционните показатели за доходите на глава от населението, Китай несъмнено ще се окаже в групата на аграрните държави, а Австралия - в първите редици на държавите от "развития Север". Но, ако вместо това, използваме по-сложния критерий на "националната мощ", включващ такива елементи, като площ, население, военен потенциал и технологични ресурси, Китай ще се окаже сред държавите от "богатия Север", а пък Австралия - сред бедните южни държави, които едва ли могат да разчитат някога да се превърнат в играчи на международната политика. Да си припомним политиката на Пекин по време на Войната в Залива през 1991, когато той действаше в синхрон с другите големи сили в Съвета за сигурност, отказвайки се от традиционната си роля на покровител и по-голям брат на държавите от Третия свят.

Освен това, следва да добавим, че освен доктриналните въпроси, всяка северна държава реализира някакви проекти за съюзни блокове, ориентирани към близкото бъдеще. Така, в Европа се изгражда Европейска икономическа общност, на основата на валутното, военното и политическото единство. В Северна Америка функционира НАФТА, в която влизат САЩ, Канада и Мексико. Япония пък опитва да си партнира с азиатските тигри, Русия също развива собствени интеграционни проекти, бързо нараства мощта на Китай, в чиято основа е амбициозната програма за "четирите модернизации". Останалата част на планетата, оставаща извън рамките на този мегапазар, просто не знае, какво да прави: характерни за нея са колебанията, страховете и липсата на собствени стратегически перспективи.

И така, на Север сияят пет "звезди" с различна интензивност, но всяка със своя собствена светлина, докато на Юг се е натрупала сива маса от спътници или планети, способни единствено да отразяват чуждата светлина, идваща от Севера. Това превръща Юга в зона за маньоври и формиране на зони на влияние от големите сили на планетата. Именно тази уязвимост - не само икономическа или военна, но и политическа и дипломатическа, характеризира концепцията за меридионализма.

Франция например, осъществява учения на свои подводници край бреговете на атола Муруроа, срещу което Австралия и Нова Зеландия не смеят на протестират. Макар че са държави с високо жизнено равнище, те не разполагат с достатъчна политическа дипломатическа мощ, за да накарят Париж да прекрати ученията. Тоест, перефразирайки Грамши, можем да кажем, че днес не само Италия страда от т.нар. "южен комплекс".

Същността на проблема е, че днес планетата е разделена на две, като едната половина от населението и активно участва в изграждането на новия световен ред, а другата - безпомощна и дезориентирана, се опитва да върви към нов етап в развитието си, водена от пет големи северни сили.

При това безпокойство предизвиква фактът, че икономиката на Севера нараства с по-големи темпове, отколкото населението му, докато на Юг ситуацията е точно обратната (макар, разбира се, да има и изключения). В същото време, тъй като държавите от Севера са концентрирали вниманието си върху борбата за власт помежду си, Югът има възможност да поеме инициативата и да се опита да преодолее отчуждението между двете полукълба. В тази връзка, по-долу ще разгледам възможностите на родината ми Бразилия да използва своя потенциал за да помогне за решаването на тази задача.

Положението на Бразилия

Концепцията за меридионализма акцентира върху геополитическия смисъл на разпределението на глобалната власт, добавяйки в анализа на международните отношения и териториално измерение, или по-точно, пряко включвайки в него географията. Затова тя се отличава от традиционната гледна точка - икономическа, политическа, идеологическа - която използва географията само в метафоричния смисъл, превръщайки в абстракция разстоянията, територията, екологичните и демографски особености, които би трябвало да ни дадат всеобхватна представа за онези елементи, които формират нашата планета.

В класическата геополитическа теория, чието начало поставя Ратцел, понятията за пространство и местоположение са фундаментални, върху тях (или по-точно на отношението между тях) се гради и неговият анализ за възникването на Съединените щати например. В този смисъл, географското положение може да се приеме за фактор, определящ историята на цялата планета, което прави значението му променливо, от стратегическа гледна точка, в условията на технологичните и политически трансформации, свързани с разпределението на властта в света.

Трите основни характеристики на положението на Бразилия са "западно", "тропическо" и "южно". Макар че това се основава на геометричната концепция на разпределяне на континентални плочи по отношение на географските координати, всяка от тези характеристики създава определени предпоставки за историческия, културния и политическия живот на страната.

Западното положение е доминираща характеристика не само, защото цяла Южна Америка се намира западно от Гринуичкия меридиан, а най-вече, защото бразилското общество се стреми към ценностите и начина на живот на т.нар. западни държави, които са индустриално развити и демократични. Това предполага наличието на неразривна не само географска, но и културно-идеологическа връзка с Европа и САЩ. Най-ярък пример за тази връзка и за влиянието на САЩ е подписването на Междуамериканския договор за взаимопомощ (договора за взаимна отбрана) през 1947 в Рио де Жанейро. Този, договор, който беше сравнително изгоден, особено в рамките на военното положение, въведено в страната след 1964, беше ерозиран от действията на САЩ по време на Фолклендската война, когато те подкрепиха агресията на Великобритания срещу една американска държава (Аржентина).

Освен това, "западната ориентация" не отчита нашите демографски особености. Значителна част от бразилското население и, в частност, това с индиански и африкански произход, не споделя европейските духовни ценности. Накрая, идеологията на Запада се стреми да закрепи подчиненото положение на Бразилия на международната сцена.

Втората характеристика - тропическото положение - работи в полза на противоположната гледна точка, която е антизападна, подчертавайки ролята ни на "колониален народ", който традиционно се противопоставя на "държавите-колонизатори". Неприемайки ерозията на националната идентичност, характерна за съвременната "либерално-капиталистическа" епоха, тропикализмът лансира своеобразен изолационизъм на Третия свят (в този случая, терминът "тропикализъм" излиза извън рамките на географското си значение, имайки предвид, че южната - и много значителна - част на Бразилия е разположена извън зоната на тропиците), но не отчита факта, че не само елитът, но и по-голямата част от населението споделят ценностите на консуматорския индивидуализъм. Освен това, огромният дял на чуждестранния капитал в бразилската икономика и значението на външния пазар не позволяват самостоятелното развитие на националната икономика, по модела на 50-те - 60-те години, което разбира се не означава, че в тази посока пред страната няма никакви перспективи.

Меридионализмът, като синтез на двете предходни характеристики, е факторът, който най-пълно отразява реалностите на днешното време и гарантира перспективи за развитие на международната сцена. От една страна, тенденцията към мултиполярност ни кара да сме предпазливи по отношение изравняването на ролята на регионите (да си припомним, колко положително се отрази на Бразилия, относителният и изолационизъм по време на двете световни войни), от друга обаче, с настъпването на третата индустриална революция, страната следва максимално да разшири своята търговска и дипломатическа активност.

Бразилия разполага със забележително положение в Южното полукълбо не само заради размерите си, но и заради високото технологично ниво на своето производство. Макар в това отношение да изостава от най-силните държави в света, в отделни отрасли, като самолетостроенето или производството на стомана, то се развива самостоятелно, без да разчита на помощта на световните технологични центрове. Това дава основание на Бразилия да се смята за основния "електронно-механичен" комплекс на Южното полукълбо. А при положение, че "глобализацията в сферата на финансовите пазари и проникването на бизнес-структурите направиха прозрачни всички национални граници в държавите от Първия свят, изключвайки такива държави, като Бразилия, които изискват прекалено много инвестиции", меридионалната алтернатива се оказва не само възможна, но и необходима. Това впрочем се отнася и за другите южни държави, като Индия, но важи на първо място за Бразилия, защото Северът винаги ще гледа на нея като "износител на традиционна индустриална продукция и вносител на високи технологии", без оглед на челните позиции на бразилския технологичен парк в т.нар. Трети свят.

Бразилската икономика е изправена пред дилема: от една страна тя може да повиши скоростта на натрупване за сметка на вътрешния си пазар, но от друга не може да разшири този пазар поради необходимостта да повиши скоростта на натрупването за да може да разполага с необходимите средства за внос на технологии. Този проблем не може да бъде решен в условията на изолация. Дори ако предположим, че държавата е в състояние със собствени сили да подготви необходимия технически персонал и да разшири научните изследвания, от принципно значение за външния пазар е, какви нови технологии и каква продукция се произвеждат в нея.

За другите държави от Юга, сътрудничеството с Бразилия изглежда привлекателно, тъй като тя е доставчик на евтини технологии, необходими за собственото им развитие. Между страните от Юга съществува естествена и неизбежна връзка, която изисква формулирането на нова парадигма за отношенията на този блок със Севера. Нека видим, каква би могла да е тази нови парадигма.

Бразилският меридионализъм

От идеологически гледна точка, меридионализмът означава използване потенциала на меридионалнността в глобалния международен контекст. Изглежда естествено, слабите да се обединяват, а силните да си съперничат, затова, въпреки изоставането си от държавите от Севера, Югът има едно важно стратегическо предимство: между южните държави липсва характерното за северните напрежение, препятстващо международната солидарност и сътрудничеството им с всеки един от северните блокове.

Основният принцип, върху който се основава меридионализмът, е равенството между държавите, закрепено на международната конференция в Хага през 1907, заслуга за което има и бразилската делегация начело с Руи Барбоса. Актуализацията на този принцип днес изисква отстраняване на юридическите препятствия, така че да се постигне изравняване на икономическите, политически и социални възможности на държавите. Разбира се, идеалният баланс винаги ще си остане утопия. Да не забравяме обаче, че в началото на ХХ век международният арбитраж при разрешаването на конфликтите изглежда малко вероятен, както и, че, въпреки огромните препятствия, системата на международното право постепенно се усъвършенства, като целта е да се постигне по-справедливо разпределение на властта и богатството, каквото е и желанието на повечето хора на планетата.

Едва националната държава придоби идеалната си форма, превръщайки се в основа на политическата организация на обществото, и беше обявено, че тя вече се е изчерпала. Ако обаче количеството на населението не отговаря на европейската формула за националната държава, възниква риск от икономическа и политическа сегрегация, при това не само на периферията, където хората все още се борят за правото да имат свои държави, но и във водещите страни, където населението нараства. В това отношение меридионализмът придобива универсално, а не локално значение: той се обявява против икономическата дискриминация, расовите и социалните предразсъдъци и противопоставянето между държавите от Първия и Третия свят.

Парадоксално е, че в името на нарастващата взаимна зависимост, глобализацията на практика съдейства за задълбочаване на икономическия разрив и разделението на света по такъв ключов признак, като националното богатство. От тази гледна точка, си струва да обърнем внимание на съществуващата тенденция за нарастване на "световната пирамида" надолу, а не нагоре.

Ето защо меридионализмът се опира на реалистичната гледна точка за международните отношения, смятайки за съмнително получаването на "съществена чуждестранна помощ", от богатите държави на Севера. Затова именно Югът следва да поеме инициативата, измествайки вектора на външната политика от икономическо-военния към политико-дипломатическия (което е по-перспективно за държавите от Юга) с цел да бъде съкратен разривът между двете полукълба на планетата.

Днес изглеждат изчерпани не само теорията за икономическия характер на разделението на света, но и конкретните политически инициативи, основани на тази теория. "Неприсъединилите" се държави изпитват криза, аудиторията и влиянието им непрекъснато намаляват, което говори за несъстоятелността на тяхната политика, акцентираща на военно-икономическия сектор, което е подходящо за страните от Севера, но не и за тези от Юга.

Опитът на ЕС вдъхнови плахите опити в сферата на интеграцията на нашия регион, пример за което са МЕРКОСУР и Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС). Изолирани, те не представляват вариант, способен да противостои на петте северни мегаблокове, затова всички инициативи, целящи укрепването на отношения по оста Юг-Юг, са оправдани и ще имат позитивни последици. Те съдействат не само за реализация на теорията на меридионализма, но и помагат за изграждането на нови международни отношения, които да са по-справедливи и балансирани.

За Бразилия меридионализмът е възможност за преодоляване на традиционната дихотомия, за която толкова дълго спориха нашите лидери. Преодолявайки икономизма, той гарантира алтернатива на "пасивната прозападна ориентация", която завинаги би ни превърнала в подчинена държава на международната сцена, както и на агресивната политика на Третия свят, тласкаща Бразилия към изолационизъм. Светът не може да бъде завършен без Бразилия, но и Бразилия не може да бъде мислена, откъсната от останалия свят. И само меридионализмът е в състояние да премахне тази дихотомия.

Задачите на меридионализма

За да формулираме задачите, които стоят днес пред меридионализма, първо следва да обобщим дневния ред на международните отношения, пряко касаещи Южното полукълбо и максимално да се доближим до блока, който би могла да формира около себе си Бразилия.

За разлика от традиционните рецепти за формирането на блокове, меридионализмът не предлага интеграция на държавите, предполагаща гравитацията около един център, а се обявява за тяхното "съчленяване" с цел да бъдат решени конкретни задачи и се постигне по-доброто разпределение на властта. Следователно, той не изисква приемането на устави или конституционни харти, както в случая с Движението за неприсъединяване, а само предлага да се работи съвместно и по-координирано, включително с международните организации (в частност с ООН) с цел подобряване на сътрудничеството между двете полукълба и вътре в тях.

Изправени сме пред множество разнообразни задачи, но прекалената обремененост на дневния ред би се отразила отрицателно върху сътрудничеството, затова е необходимо да се урегулират голям брой въпроси, имайки предвид, че следва да се действа не само в интерес на Юга, макар че, заради нееднородността на визиите на двете полукълба по тях, това никак няма да е лесно.

В случая няма да можем да решим конкретните задачи, стоящи пред Южното полукълбо, използвайки споменатата по-горе методология на Антония Грамши, защото тук става дума не за две автономни системи (както в случая с разделението между Запада и Изтока), а за две части от едно цяло.

В този смисъл, изборът на темите, предложен в настоящата статия, се стреми да разреши вътрешните противоречия на Южното полукълбо и да предложи най-реалистичния и най-малко субективен отговор на три основни въпроса, касаещи цялата планета, макар че, кой знае защо, Северът се опитва да възложи отговорността за решаването им върху нас. Тези проблеми са: наркотиците, външният дълг и стремителното влошаване на състоянието на околната среда.

Тяхното решаване обаче е невъзможно без "духовното разоръжаване", затова меридионализмът изисква осъществяването на ментална революция. Необходимо е да се научим да гледаме на проблемите и през очите на другата страна. Да вземем например ситуацията с външния дълг. Страните от Севера ни налагат драконовски условия за излащането му, действайки с посредничеството на МВФ, без да отчитат понижаващото се икономическо равнище на държавите-длъжници, докато от противоположната страна все по-често се чуват предложения за прекъсване на отношенията между МВФ и Г-77. По-реалистичната и премерена позиция изисква, вместо да се нажежава ситуацията и да се задълбочава конфликтът, да се потърсят други пътища за разрешаването на този проблем, използвайки политически и дипломатически, а не само икономически и идеологически инструментариум. В тази връзка, би било разумно например да се проведе пленарно заседание на ООН, на което да се приеме решение за смекчаване условията на МВФ и да се вземат предвид исканията на Г-77, за да се спаси и усъвършенства международната финансова система, вместо тя да бъде тласната към пропастта.

По същия начин се налага да се действа съгласувано и при решаването на другите проблеми, така че да се избегнат екстремистки действия от страна на една или друга държава. Още повече, че и другите две от споменатите по-горе фундаментални проблеми, представляват международен интерес, но заради лицемерната политика на Севера някои от тях се оказват тема табу.

Да се стигне до общо разбиране за стоящите пред целия свят проблеми и да се формулира съгласувана позиция е може би най-важната измежду задачите, определящи дневният ред на меридионализма.

1993

Литература:

1. Кабрал А. «Третата световна война», Сау-Пауло, 1987
2. Делмас С. «Ядреното оръжие и студената война», Сау-Пауло, 1979
3. Дюпа Г и Сюзиган В. «Новият формат на световната икономика и условията за Бразилия: индустриална стратегия и технологична модернизация», Рио де Жанейро, 1991
4. Грамши А. «Южният въпрос», Рио де Жанейро, 1987
5. Гимараеш К. «Неприсъединяването: криза на идентичността», Рио де Жанейро, 1991
6. Хобсбаум Е. «Големият Грамши: борбата в заточение», Рио де Жанейро, 1974
7. Хесберт Р. «Международните блокове», Сау-Пауло 1990
8. Жагуарибе Х. «Новият световен ред», Сан-Пауло, 1992
9. Лафер С. «Размисли за новия световен ред в условията на трансформация на международната система», Бразилия, 1982
10. Маньоли Д. «За студената война и разведряването», 1988
11. Мело Ж. «Новият световен ред и Бразилия: между пазарния фашизъм и демократизацията на държавата», Сау-Пауло, 1992
12. Пелегрино С.Р. «История на международния ред», Сау-Пауло, 1988
13. Тоста О. «Геополитическите теории», Рио де Жанейро, 1984

* Авторът е професор в Катедрата по политическа география в Университета на Сау Паулу, Бразилия, статията е писана през 1993


{backbutton}