08
Нед, Дек
5 New Articles

Концепцията за нискоинтензивния конфликт: същност, еволюция и характеристики

брой3 2013
Typography

Обясненията на термина ниско интензивен конфликт/война (НИК) са разнообразни и са обект на дискусия, тъй като не съществува много литература, която да е свързана с понятието. По-голямата част от анализите по темата са на американски военни и дават най-вече информация за това, как следва да се използват и развиват методите на нискоинтензивната война[1].

Началото на формирането на тези методи е поставено, когато през 60-те години на ХХ век президентът на САЩ Джон Кенеди (1961-1963) нарежда да бъде даден енергичен, многостранен отговор на заплахите, свързани с революционните движения в държавите от Третия свят (като Куба, Алжир и Индокитай). Тактиката, която днес е позната като нискоинтензивен конфликт, първоначално се нарича антибунтовническа (counterinsurgency)[2]. През 1966 държавният секретар по отбраната в САЩ Робърт Макнамара разглежда „ограничената война“ като обещаващ начин за възпиране на комунизма без да е необходимо да се провокира обществения гняв[3]. По времето на „ерата Рейгън” (80-те години на ХХ век) доктрината за антибунтовническите операции е разширена и доразвита с широк набор от други политико-военни и прикрити (тайни) операции. Както е известно, Виетнамската война поражда дълбока и силна обществена съпротива срещу  прекалено продължителните американски военни интервенции в чужбина. На този фон, нискоинтензивният конфликт представлява възможност да се води война, която не се определя официално като такава. В нея не се налага да се използват наборни войски, а използваните военни са малко на брой, т.е. още по-малко ще бъдат върнати в ковчези.[4]

Нискоинтензивната война като „насилствен мир”

Нискоинтензивната война е позната и като „насилствен мир“, т.е. „сражение, без да изглежда, че се сражаваме“, или пък като „малка война“ (small war). Според Йохан Хиплер, тази стратегия е резултат от желанието на САЩ да съхранят или да възстановят контрола си над страните от Третия свят, както и да обезсилят или разгромят прогресивните правителства и освободителните движения в Латинска Америка, Близкия Изток, Африка и Азия. Ангажирането на Съединените щати в нискоинтензивен конфликт (НИК) става незабележимо, като американската нация нерядко няма точна представа за действията на собственото си правителство. По правило, антибунтовническата стратегия изисква наличието на относително стабилни общи икономически условия. Там, където те не съществуват, програмите за американска икономическа помощ създават изкуствена стабилност. В края на 80-те години на ХХ век 80% от тези помощи отиват в страни от Близкия Изток[5]. В Латинска Америка разпространението на американско въоръжение и оборудване, под прикритието на борбата срещу разпространението на наркотици, често се използва за антибунтовнически операции[6].

Нискоинтензивната война е известна още и като „поствиетнамска антибунтовническа доктрина“ (post-Vietnam counterinsurgency doctrine), макар че всъщност историята и започва далеч преди управлението на Джон Кенеди в САЩ. Още през 1898, когато Вашингтон заменя Испания като колониална сила на Филипините, там се разгръща широко движение за независимост, водено от Емилио Агиналдо. В опита си да потуши въстанието, армията на САЩ прибягва до опита, натрупан в периода след Гражданската война и по-точно по време на Индианските войни. Тогава американските военни осъществяват антибунтовническа кампания, която в много аспекти е предвестник на тактиките, използвани по-късно в Индокитай. За да бъде ерозирана подкрепата за бунтовниците, големи територии са оставени без храна и хиляди цивилни са насилствено изселени. За три години, около 220 000 филипинци умират в битки или от глад. И днес американските експерти по антибунтовнически операции все още изучават потушаването на филипинското въстание за да използват опита от него в днешните нискоинтензивни бойни действия. В раздела „Контрол на ресурсите и населението“ на проекта Army-Air Force Joint Low-Intensity Conflict Project (JLICP) се прави заключение, че грубата сила и планираният глад могат да бъдат ефективна, нискоинтензивна стратегия за водене на война, ако съществува „политическата воля“ те да бъдат използвани[7].

Победата обаче изисква политическа воля да се използва пълен контрол над населението и правителството. Този ранен американски опит е типичен пример за тотален контрол над населението и ресурсите. Бунтовниците първо са отделени от гражданското население чрез мерки за сигурност, включващи изселване, въвеждане на нощен час и създаване на предшествениците на днешните „свободни за стрелба зони” (free-fire zones). Преместването на населението, комбинирано с операции за лишаване от храна (food denial operations), помага за потушаване на бунтa на Филипините[8].

По време на имперската епоха, в по-голямата част от своите кампании, британците също използват стратегии, които не привличат внимание и остават незабелязани за широката общественост. Малцина поданици на Обединеното кралство или представители на международната общност обръщат внимание на неясните и скрити конфликти в Палестина или джунглите на Бирма. По този начин Великобритания получава възможността да разработи (на базата на опитите и грешките) сполучливи методи за действие в силно контролирана среда, далеч от обществените критики и внимание. Повечето британски кампании в периода непосредствено след Втората световна война се водят преди началото на ерата на широкото телевизионното отразяване, а военните на Нейно Величество са в състояние да контролират кореспондентите на вестниците[9]. Способността да се запази клането в Батанг Кали, Малая от 1948 в тайна, чак до 1970 свидетелства за умението на Великобритания да укрива информация от западната преса[10]. По-късно обаче нещата се променят - така, значителното телевизионно и вестникарско покритие по време на Аденската кампания (1964-1967) създава нежелана гласност, която също допринася за британското поражение.[11]

Според високопоставения служител в администрацията на Джон Кенеди Ричард Бърнет, американските политици вярват, че са загубили Виетнамската война, защото медиите и пацифистките движения са парализирали волята на народа за победа (например чрез показването на снимки на изгорени с напалм деца)[12]. По думите на американските наблюдатели, САЩ са търсили начин едновременно да запазят позицията си на велика сила в международната политика и да продължат да бъдат демокрация. Напрежението, между проектирането на сила навън и отстояването на свободата във вътрешната политика, е особено високо, когато американските военни са използвани за цели, които американският народ или не разбира, или не подкрепя. Нискоинтензивното водене на война е стратегия, позволяваща да се използва военна сила без за това да е налице обществена подкрепа. Според Бърнет, някои военни ръководители вярват, че тази стратегия не може да има успех без наличието на цензура. С други думи, ако стане известна на широката общественост, подобна политика може да ерозира легитимността на правителството или държавата, която води НИК и в крайна сметка да доведе до поражение и оттегляне.

Знаков пример в това отношение е ситуацията в Чиапас през 1993 и отразяването и в американските медии[13]. Мексиканската журналистка Долиа Естевес твърди, че ако партизанските дейности в тази южномексиканска провинция са били отразени в големите американски вестници, договорът за NAFTA е щял да бъде отхвърлен[14].

В случая става въпрос за споразумение, което може да бъде възпрепятствано от медиите. Може обаче да има и много други цели, които да не бъдат постигнати поради изтичане на информация от територията, на която се води конфликтът, към обществото на външната сила, използваща нискоинтензивни методи за водене на военни действия. Това е причината информационното затъмнение, или поне информационното филтриране, да е сред най-важните аспекти за осъществяване на нискоинтензивен конфликт.

Терминология и обхват на ниско интензивния конфликт

Откакто съществува, понятието за нискоинтензивен конфликт търпи промяна и се използва по различен начин. Първоначално с него се обозначава ограничената война, която се е реализира с широк набор от икономически, политически и военни средства, като основната й цел е да се контролира и прикрива информация, способна за окаже влияние върху общественото мнение и да породи затруднения във военнополитическата стратегия. Впоследствие, нискоинтензивният конфликт се свързва най-вече с количествените измерения на понятието: мащаб на използваните военни ресурси, брой жертви, размер на материалните щети и т.н. Тоест, в оригиналния вариант на нискоинтензивната стратегия за водене на война е залегнала качествената характеристика, свързана с контрола на информацията и прикриването й от общественото мнение. В резултат от последвалата еволюция на понятието, то започва за се свързва по-скоро с количествените показатели на конфликта. В настоящата статия, под нискоинтензивен конфликт се разбира първоначалната дефиниция на понятието, свързана с първостепенното значение, което придава политическото и военното ръководство на ограничаването на информацията и невъзможността тя да достигне до обществеността, при осъществяването на НИК.

Спектърът на конфликта теоретично разделя въоръжените конфликти на такива с „ниска“, „средна“ и „висока“ интензивност, в зависимост от степента на използваното насилие и военна мощ. Партизанските войни и други ограничени конфликти, водени срещу нередовни части, се определят като „нискоинтензивни конфликти“, регионалните войни водени с модерно оръжие пък се смятат за „средноинтензивни конфликти”, а глобалните неядрени сблъсъци (като Първата и Втората световна война), както или ядрените конфликти спадат към „високоинтензивната“ категория.[15] Интензитетът на конфликта може да бъде измерен по различни начини. Възможни показатели са степента на смъртоностност на използваните въоръжения, броят на жертвите и степента на разрушенията, броят на ангажираните в него хора, количеството на изразходваните материални ресурси, продължителността на конфликта и общественото възприятие за него[16]. Основен проблем е, че интензивността е относително понятие, което прави постигането на консенсус за дефинирането му трудно постижимо, поради това, че тя варира в зависимост от гледната точка. Понеже предизвикателствата, свързани с революциите в Третия свят (които често включват партизански методи) са колкото политически, толкова и военни, отговорът е също толкова широкообхватен. Основната цел на нискоинтензивната стратегия за водене на война е да откъсне антиправителствените бунтовнически сили от населението[17]. В усилията си да изяснят съдържанието на термина НИК, за някои автори е по-лесно да опишат, какво не представлява нискоинтензивният конфликт. Той очевидно не е пряк сблъсък между две суперсили на тяхна територии и между въоръжените им сили (ядрени или неядрени), още по-малко пък може да се сравнява с мащабната конвенционална война.

В изследване на RAND Corporation, Кенет Соломон признава заслугата на Реджиналд Фармър за разработеният от него график на риска и вероятността, свързани с безопасността на ядрените реактори. Схемата му скоро се разпространява и в ядрената стратегия, и в създаването на конфликтен спектър (ниско -, средно- и високоинтензивни конфликти)[18].

Източник: Адаптирано от автора по Howard, Lee Dixon, “Low Intensity Conflict. Definition and Policy Concerns”Army Air-Force Center for Low Intensity Conflict, 1989.

 

Същността на понятието нискоинтензивен конфликт може да се разглежда в широк и тесен смисъл. В широк смисъл, дефиницията на нискоинтензивния конфликт го разглежда като нещо повече от просто ниво на насилието. Според финалния доклад на USLICP, нискоинтензивният конфликт е, на първо място, среда (обстановка), в която се появява конфликтът, и, на второ - серия от гражданско-военни действия и операции, които се извършват в тази среда.[19]

В тесен смисъл, обяснение на нискоинтензивния конфликт е дефиницията, предлагана от различни организации, които поддържат база данни и проследяват тенденциите в международните конфликти. Така например, USCD/PRIO Armed Conflict Dataset определя като нискоинтензивни конфликти тези, в които броят на жертвите във въоръжените сблъсъци е по-малък от 1000[20]. На свой ред, Стокхолмският институт за изследване на мира (SIPRI) определя конфликтите като високоинтензивни, нискоинтензивни и насилствени политически конфликти. Високоинтензивният конфликт се дефинира като въоръжен конфликт с над 1000 жертви в сраженията, нискоинтензивни конфликти са тези, при коиото броят на жертните варира между 100 и 1000; докато при насилствените политически конфликти броят на жертвите във въоръжени сблъсъци трябва да е под 100[21].

Друга популярна дефиниция на нискоинтензивния конфликт е: ограничена политико-военна борба за постигане на политически, социални, икономически или психологически цели. Обхватът му варира от дипломатически, икономически и психо-социални принуди до тероризъм и въоръжено въстание. Като цяло, нискоинтензивният конфликт е ограничен географски и често се характеризира с определени рамки на използваните в него въоръжения, тактики и ниво на насилие[22]. Целта на военните операции в рамките на нискоинтензивната стратегия не е да бъдат унищожени бунтовническите сили, а да ги накарат да се оттеглят като унищожат бунтовническата инфраструктура.

Според група изследователи[23], анализиращи ефектите на нискоинтензивната война срещу движението на сапатистите в провинция Чиапас (Южно Мексико), най-важните компоненти на нискоинтензивното водене на война в тази мексиканска провинция включват:

- укрепване на техническите, материални и символни аспекти на мощта на армията.

- опит да се легитимира правителството.

- предотвратяване на възможността повече хора да се присъединят към бунтовниците, подкопаване морала на онези, които вече участват, и изолиране на привържениците на сапатистите.

- минимизиране на международната подкрепа и солидарност към сапатисткото движение[24].

Това са основните методи, които се прилагат от правителствата, участващи в нискоинтензивен конфликт с различни вътрешни играчи (организации, групи и т.н.). В настоящата статия се използва широкият смисъл на понятието НИК, като среда, в която се прилагат комбинация от политически, икономически и военни средства за постигането на различни задачи, като основната цел на стратегията на НИК е да се запази контрола над информацията за провеждането или степента на ангажираност в конфликта. За да се разбере същността на НИК, по долу ще се опитам да очертая основните характеристики и отличителни черти на тази стратегия.

Критерии за дефиниране на нискоинтензивния конфликт

Понякога нискоинтензивният конфликт се дефинира като нов тип война, която заема междинно място между горещата и студената война. Друга теория пък определя НИК като конфликт между недържавен играч и държава, в чиито рамки недържавният играч иска да свали съществуващото правителство и да заеме неговото място или пък цели отделяне на определена територия и създаване на нова независима държава. Тоест, става дума за борба за власт в рамките на дадена държава. НИК обаче може да бъде определен и като конфликт между две държави. Например, когато „държава А” подкрепя антиправителствени групировки в „държава Б”, или използва икономически и дипломатически натиск върху „държавата Б”, за да свали правителството й. Освен това, понятието конфликт с ниска интензивност може да се използва за характеризиране на етап от развитието и жизнения цикъл на конкретен конфликт[25].

Както вече споменах, първоначално доктрината за нискоинтензивен конфликт е известна като антибунтовническа (counterinsurgency) доктрина. С термина „бунт' (въстание, insurgency) се обозначава организирана, продължителна политико-военна борба, целяща да отслаби контрола и легитимността на правителството, като същевременно укрепва позициите на бунтовниците. Последните обикновено се стремят да премахнат съществуващия социален ред и да преразпределят властта в страната, или пък да се освободят от контрола на държавата, като формират автономна област. Въстанието винаги е форма на вътрешна война, за разлика от преврата и революцията, която може да се превърне в такава война, ако не постигне незабавна развръзка[26]. Във вътрешният въоръжен конфликт участват правителството на дадена държава както и един или повече вътрешни играчи, които му се противопоставят[27]. Това са конфликти в рамките на държавата, които винаги съдържат и някакъв елемент на гражданска война.

Едно възможно изключение от това правило е т.нар. „освободително бунтовническо движение“, в рамките на което местни сили се стремят да прогонят или да свалят това, което те самите възприемат като чуждестранно или окупационно правителство[28].

Участието на външни играчи във вътрешните войни води до интернационализацията на конфликтите. По време на студената война, СССР и САЩ бяха ангажирани с много такива конфликти. Днес има значителен брой субекти, спадащи към категорията на „провалите се държави”. Много често те са разкъсвани от вътрешни въоръжени конфликти, които се оказват подходяща среда за развитието на терористична активност и често са обект на интервенция от страна на външни сили.

Държавният департамент по отбраната в САЩ дефинира нискоинтензивния конфликт като политико-военно противопоставяне между спорещи държави или групи под (прага) на конвенционалната война, но над (прага) на рутинната, мирна конкуренция между държавите. То често включва продължителна борба на съперничещи си принципи и идеологии. Нискоинтензивният конфликт се простира от подривната дейност до използването на въоръжена сила. Той се осъществява чрез комбинация от средства: политически, икономически, информационни и военни. Нискоинтензивните конфликти се развиват предимно в Третия свят, но последиците от тях пряко касаят регионалната и глобалната сигурност[29].

Въпреки наличието на подобна дефиниция, липсва консенсус относно същността на НИК, както и по въпроса, какво точно представляват този тип конфликти. Според Майкъл Клеър, основните активности, имали място в миналото в рамките на НИК, могат да бъдат обобщени в шест категории: чуждестранна вътрешна отбрана (foreign internal defense), (про)-бунтовничество, (pro-insurgency), мирновременни извънредни операции (peacetime contingency operations), противодействие на тероризъм (terrorism counter action), операции срещу наркотиците (anti-drug operations) и мироопазващи операции (peace-keeping operations)[30]. Изброените категории показват, че НИК е концепция с много широк обхват. Става дума за конфликт, в който военният компонент може да прикрива фундаментални социално-политически проблеми и цели. Това е конфликт, който най-често се води в развиващите се страни и притежава потенциал за висока ескалация.

Някои от характеристиките на нискоинтензивния конфликт като политическата среда, операционната среда, замесените страни, културният контекст, използваните средства и т.н., могат да варират В същото време обаче, нискоинтензивните войни имат и общи черти, отличаващи ги от „обичайната“ война. В своите анализи, Дейвид Чарлз очертава основните различия между нискоинтензивния конфликт и обикновената, „класическа” война[31].

На първо място, политиците трябва да контролират мислите и действията на въоръжените сили на фронтовата линия. В „обичайната” война политическите фактори и съображения са поверени на най-високото ниво на политическата и военната власт - така войските могат да се съсредоточат върху постигането на военна победа над противника. Когато става въпрос за високоинтензивни ситуации, ясно може да се разграничи политическия от военния аспект. От друга страна, в нискоинтензивния конфликт всяко действие може да има силно политическо влияние. Липсва ясна граница между политическите и чисто военните аспекти на воденето на войната. Затова обикновеният войник трябва да има представа за политическата последици, които могат да имат действията му и необмисленото използване на сила. Освен това, съществуват и ограничения за използването на сила - някои оръжия могат да бъдат използвани в ситуация на високо интензивен конфликт и „обичайна” война, но да се смятат за недопустими в нискоинтензивния конфликт. Друго ограничение е (често) близката и (понякога) необходима връзка с гражданските власти. Операциите могат да получат полицейски характер там, където целите са различни - така например залавянето на определено лице да е по-важна задача, отколкото неговото елиминиране. Крайният резултат в конфликта се определя от политически и нематериални фактори, а не чрез военни действия, което води до фрустрация сред войниците и до определена степен на гражданско-военно противопоставяне[32].

На второ място, една от характерните черти на НИК произтича от самата концепция за ниската интензивност. Броят на хората, ангажирани в провеждането и броят на жертвите във всеки един момент е малък и обхватът на оръжията и мащаба на операцията са ограничени. НИК обикновено се свързва с действия по суша (т.е. с използване на пехота)[33]. Трябва да се има предвид, че с продължаването на конфликта може значително да нарасне използваният военен потенциал (най-вече броят войници), както и количеството на общите жертви. Тоест, да се получи „натрупване“ във времето, което да доведе до сравнително по-голям брой жертви, отколкото в някои наепродължителни високоинтензивни конфликти.

На трето място, операциите извършвани от противника, са прикрити и тайни. Партизаните и терористите са незабележими сред населението и е почти невъзможно да бъдат идентифицирани. Ето защо, макар и трудно, събирането на достатъчно разузнавателна информация и сътрудничеството с местните власти, полицията и населението е от ключово значение за провеждане на операциите[34].

Четвърта характеристика е голямото значение на психологическите фактори. Материално по-слабите бунтовнически групи са в изключително неизгодна позиция, освен ако не се ползват с имиджа на „силни и справедливи”. От друга страна, властите трябва да се стараят да действат по начин, който да не създава представа за тях като жесток и отчужден от народа субект. Войните се водят в две направления– по едното сблъсъкът е въоръжен, по другото той е между различни идеологии[35]. Тези които се конфронтират във войните между идеологии могат да избират мащаба на битките за да  компенсират своите недостатъци в количествен план и да не се събразяват със социалните правила, изискващи да спечелят с ненасилствени средства правото да управляват. Армия, която трябва да се справя с подобна заплаха, следва да действа без да може да се възползва от превъзхождащата военна мощ, с която разполага[36]. Ако тя реши да използва срещу бунтовниците или терористите мощни оръжия най-вероятно е от тях да пострадат и мирни граждани. Твърде силна и нецелесъобразна реакция на правителството би могла да накара местното население да подкрепи бунтовническите групи и е много вероятно да породи критики от страна на международната общност във връзка с тези действия. В съвременните условия използването на прекомерна сила, извършването на престъпления или просто грешки, водещи до загуби (най-вече сред цивилното население), трудно могат да бъдат прикрити, поради разнообразните канали за разпространение на информацията. Тоест, всяко военно престъпление или грешка може за кратко време да бъде разпространено в информационната среда и да предизвика значителни политически сътресения и реакции.

Петият аспект касае същността на използваните тактики. Бунтовниците, терористите и партизаните избягват да влизат в мащабни преки сблъсъци и предпочитат нестандартните, асиметрични тактики (партизански нападения, засади, политически убийства, отвличания, бунтове, взимане на заложници и екзекуции). Затова властите следва да са подготвени със средства и възможности да прилагат мерки, които да отговарят адекватно на такива тактики, съзнавайки, че убежденията (мнението) на местните жителите са по-важни от физическото и количествено превъзходство. Властите се нуждаят от търпение, тъй като НИК е различна от обичайната война, поради това, че последиците (резултатът) на този вид борба не се определя от единично решително сражение, а бунтовниците често са в състояние да водят борбата си през дълъг период от време[37]. От друга страна, бунтовническите сили нямат нужда физически да сдържат или унищожат централната власт и нейните въоръжени сили, достатъчно е да се стремят да продължават борбата максимално дълго, за да изтощят противника си и така да го принудят да преговаря[38].

От изброените характеристики може да се направи заключение, че от гледна точка на правителството е необходимо да се спазват три основни принципа при осъществяването на НИК. На първо място, необходима е ясна и постижима политическа цел. Вторият принцип е армията да поддържа близки отношения с гражданските власти, а третият - да се спечели доверието и подкрепата на местното население. Това ще позволи да бъде защитена основната част от населението и да се изолират бунтовниците.[39]

В случаите, когато в тези конфликти има намеса на външен играч, е важно да се осигури подкрепата на собственото население. Както беше отбелязано по-рано, първоначално класическият вариант на доктрината за нискоинтензивния конфликт, включва прикриването на войната от общественото мнение на външния играч.

За да бъдат постигнати и спазвани тези принципи е необходимо да се постигне органичен синтез между военни, икономически, социални и психологически средства. Важен фактор е търсенето на баланс между тях. Освен това трябва да се има предвид, че същността на феномена не е физическата интензивност на конфликта, а специфичното значение на политическите и социалните фактори. Популярните думи на Карл фон Клаузевиц, че войната е продължение на политиката имат изключително значение. В нискоинтензивната война ролята на политиката е важна и самата война е силно зависима от политическата ситуация. НИК е борба за подкрепата на местното население и за легитимност. За разлика от традиционната война, тук военното превъзходство не е решаващо до такава степен. В дългосрочен план победителят се определя по-скоро от политическите и социално-психологически фактори.

Дефиниция на нискоинтензивния конфликт

В настоящата статия нискоинтензивният конфликт се анализира и дефинира не само чрез своите количествени, а и чрез качествените си характеристики, защото в дългосрочен план социалните, информационните и психологическите измерения на съвременните конфликти стават все по-решаващи. Ето защо авторът поставя акцент върху класическите характеристики на НИК, свързани с контрола на информацията и възпрепятстването на достигането й до обществеността.

Съвременната концепция за нискоинтензивния конфликт включва използването на широк спектър от военни средства (от пехота до свръхточни безпилотни самолети), но в ограничен мащаб – с цел да се елиминират конкретни бунтовнически единици или определена част от инфраструктурата им. НИК се осъществява чрез обширна комбинация от военни, политически, информационни, социални и психологически средства. Като акцентът е не само върху материалния интензитет на конфликта, а и върху основния смисъл на концепцията – запазването на контрола над информационната среда с цел да се избегне влиянието на общественото мнение върху нискоинтензивната стратегия, тъй като то има потенциала да я доведе до провал. Ето защо основните цели на съвременната тактика за нискоинтензивно водене на война са две: да се спечели подкрепата на местното население чрез изграждане на желаните положителни представи и да не се позволява на общественото мнение в собствената страна да осъществи натиск върху политическото и военното ръководство относно целесъобразността на конфликта. Тоест, на преден план излиза съревнованието между принципите, идеологиите, ценностите и религиите, но най-вече образите, които се изграждат в информационно-конфликтната среда. Постигането на двете цели трябва да става в синхрон, поради зависимостта им една от друга. Така например, провалът на усилията да се гарантира подкрепата на местното население може да доведе до всеобща съпротива, която, от своя страна, да доведе до повишаване на обхвата и смъртоносния характер на конфликта. Това пък може да навреди на имиджа на интервениращата държава и да породи натиск от страна на общественото мнение в нея.

При подобно развитие, появата на такъв обществен натиск (в интервениращата държава) може да доведе до оттегляне на ресурси и до провал в борбата за спечелване на местното население в страната-обект на НИК. И в двата случая основните инструменти на съвременния ниско интензивен конфликт са информационните средства, чрез които се изграждат образи и представи както в местното общество, така и в световната общественост. С други думи, мощта, основаваща се на контрола над информационните потоци, е в основата на успешната стратегия. НИК може да преминава през „приливи и отливи“, а продължителността му да е се окаже по-голяма от очакваната, освен това прекратяването му, по правило, става трудно. Характерно е, че в рамките на този тип конфликти никога не се достига критичната маса от хора, материали и воля за решителна победа. Освен това НИК е инструмент и среда използвана от по-слаби държави, групи и движения, които търсят някаква отстъпки или придобивки.

Развитието на технологиите винаги предизвиква дълбока промяна в начина, по който военните и политическите лидери подхождат към войната. Нападението и отбраната притежават различни механизми в различните епохи. Така например, въздушното превъзходство става изключително важно по време на Първата световна война и така се разширява полето на действие на въоръжените сили. В съвременните конфликти изключително важната за крайната победа битка „за сърцата и умовете на хората“ се води в медийното и киберпространството, представляващи разширение на полето, в което се води войната.

В заключение, може да се направи обобщение на основните характеристики на нискоинтензивния конфликт. Той включва следните ключови елементи:

- обширна комбинация от политически, военни, информационни, социални и психологически средства;

- използването на широк спектър, но ограничени по мащаба си, военни средства;

- основната задача е запазването на контрола над информационната среда.

 

* Авторът е специалист по международни отношения, национална сигурност и отбрана, докторант в УНСС

 


Бележки:

[1] В настоящата част свързана с концепцията за ниско интензивен конфликт, сегашната разработка се основава преобладаващо на изследванията на Kristiina Koivunen “The Invisible War in North Kurdistan” ;Yoshio Katayama “Redefinition of the Concept  of Low-Intensity Conflict”; Klare, Michael, Kornbluh, Peter Low-Intensity Warfare: Counterinsurgency, Proinsurgency and Antiterrorism in the Eighties”
[2] Maechling, Charles “Counterinsurgency: The First Ordeal by Fire” 1987, стр. 21-22
[3] Barnet, Richard “The Cost and Perils of Intervention” 1987 стр., 207
[4] Klare, Michael, Kornbluh, Peter “The New Interventionism: Low-Intensity Warefare in the 1980s and Beyond стр. 3-9
[5] Hippler, Jochen “Low-Intensity Warfare: Key Strategies for the Third World Theater” 1987 стр. 33-34
[6] Morin, Jose Luis “An Indigenous People’s Struggle for Justice” Covert Action Quarterly No.48, 1994, стр.43
[7] Bello, Walden “Counterinsurgency: Proving Ground: Low-Intensity Warefare in Philippines 1987, стр. 159; и Hippler, Jochen “Low-Intensity Warfare: Key Strategies for the Third World Theater” 1987 стр.33
[8] Joint Low-Intensity Conflict Project Final Report, 1986, 2-3 вж. Bello 1987, стр. 158
[9] Вж. Knightley, Philip, „The First Casualty“, New York, Harcourt Brace Jovanovich, 1975
[10] Вж. Anthony Short, „The Communist Insurrectioni nMalaya“(London: FrederickMüller, 1975, стр.166-69
[11] Вж  Backett, Ian“Modern Insurgencies and Counter-Insurgencies. Guerillas and Their Opponents Sincе 1975”, Rutledge, 2001 стр. 158
[12] Barnet, Richard “The Cost and Perils of Intervention” 1987 стр. 208, 220
[13] През 1993 преговорите за NAFTA, касаещи свободната търговия между Мексико и САЩ, са в напреднала фаза. Въоръженият конфликт в Чиапас започва през май 1993. В края на май 1993 мексиканската армия дава начало на масирана операция в областта с цел да бъдат открити и разгромени партизаните. Много от мексиканските всекидневници, както и различни европейски медии, отразяват новините, но в САЩ, на практика, липсва сериозно отразяване на кампанията.
[14] Estévez, Dolia “Chiapas: An Intelligence Fiasco” Covert Action Quarterly, 1994, стр. 47
[15] Klare и Kornbluh 1987, стр. 6-7
[16] Вж. Osborn, George, Taylor, William, “The Employment of Force: Politico-Military Considerations,” стр.20-21.
[17] Вж. Hippler 1987, стр. 34 и Klare and Kornbluh 1987, стр.5-6
[18] Howard, Lee Dixon, “Low Intensity Conflict. Definition and Policy Concerns”Army Air-Force Center for Low Intensity Conflict, June, 1989, достъпно към януари 2013 г. на: www.dtic.mil/dtic/tr/fulltext/u2/a209046.pdf стр.3
[19] US Army Joint Low-intensity Conflict Project Final Report, 1986, 4 цитиран в: Klare и Kornbluh 1987, стр.7
[20] Hewitt, J., Gurr, Ted, Wilkenfeld, Jonathan “Peace and Conflict”2010 стр. 29
[21] Kuna, Mohammad, “The State of Conflict in Africa” ,стр 2 достъпно към 26.10.2012г. на адрес: http://www.academia.edu/255539/The_State_of_Conflict_in_Africa
[22] US Army and Тraining Command, 1986, 2 цитиран в. Kristiina Koivunen “The Invisible War in North Kurdistan” стр. 43
[23] Angelica Inda, Andrés Aubry, Gustavo Castro и Ines Castro.
[24] Castro, Ines “Psychological Warefare in an Urban Context. Threats, Hostilities, and Attacks” 1998 цитирана в: Kristiina Koivunen “The Invisible War in North Kurdistan” стр. 45
[25] Вж. Гочев, Атанас „Конфликтът – ранно сигнализиране и превантивна дипломация“, Албатрос, 2012, стр. 297
[26] Headquarters Department of the US Army, “Counterinsurgency” June, 2006, достъпно към април 2013 г. на http://www.fas.org/irp/doddir/army/fm3-24fd.pdf стр.1-2
[27]Hewiit, Joseph, Gurr, Ted “Peace and Conflict 2010” Center of International   Development, University of Maryland, 2010, стр.29
[28] Headquarters Department of the US Army, “Counterinsurgency” стр. 2 достъпно към
[29] Department of Defense цитиран в Yoshio Katayama “Redefinition of the Concept  of Low-Intensity Conflict” стр. 1
[30] Klare, “The Interventionist Impulse: U.S. Military Doctrine for Low -Intensity Warfare,” стр.53-56.
[31] Вж. Katayama, Yoshio “Redefinition of the Concept  of Low-Intensity Conflict”, NIDS, Japan, достъпно към 04.04.2013 г. на http://www.nids.go.jp/english/publication/kiyo/pdf/bulletin_e2001_3.pdf
[32] Charters, David A.,”From Palestine to Northern Ireland: British Adaptation to Low-Intensity Operations”, London. Brassey’s Defence Publishers, 1989 г.,  стр.171-72.
[33] Пак там, стр.172-73.
[34] Пак там, стр.173.
[35] Tugwell, Maurice, “Adapt or Perish: The Forms of Evolution in Warfare,” в Charters & Tugwell “Armies in Low-Intensity Conflict - A Comparative Analysis” London: Brassey’s Defence Publishers, 1989 г стр.9.
[36] Пак там стр.13.
[37] Charters, David, 1989 г. стр. 174-75.
[38] Smith, M.L.R., „Fighting for Ireland? „ London, Routledge, 1995 стр.36.
[39] Charters, David, 1989 г. стр. 194-95.

{backbutton}