"Израелците обичат Турция" пише на плакатите на много туристически агенции в Тел Авив. Местните туроператори са изпълнени с оптимизъм и разчитат, че курортите около турското средиземноморско пристанище Анталия отново ще се напълнят с израелски туристи, както беше само допреди четири години. Причината е, че "Биби" Нетаняху се извини официално на турския премиер Ердоган, а той пък прие извиненията му. Западните медии твърдят, че последното посещение на Барак Обама в Близкия Изток може да се смята за успешно, най-малкото заради помирението между Турция и Израел. Двете най-мощни и влиятелни държави в региона отново се сближават и изглеждат готови за съвместни политически стъпки в минираното поле на близкоизточното преформатиране. Доколко стабилни обаче ще бъдат отношенията им, след серията демарши, предприети от тях? В каква посока ще бъдат насочени съвместните им усилия? Това са въпросите, правилните отговори на които могат да определят ситуацията в Близкия Изток, в "шиитския полумесец" на т.нар. Голям Иран и в постсъветски Централна Азия и Южен Кавказ.
Ерата на "сърдечно съгласие" преди Ердоган
Турция беше първата мюсюлманска държава, признала Израел през 1949. Анкара, като форпост в НАТО в региона, и Тел Авив, като силов противовес на "арабския социализъм", бяха обречени да станат съюзници. Още повече, че това отговаряше на интересите на основния им стратегически съюзник - САЩ. Фактическото партньорство и общността на интересите им бяха закрепени с формален договор, или по-точно с протокола от 1958, подписан от турския премиер Аднан Мендерес и основателя на израелската държава Давид Бен Гурион. Документът предвижда широко сътрудничество във военната и икономическата сфери, а допълнителният меморандум към него визира съвместна борба с екстремизма (т.е. с активността на палестинците и турските кюрди) и противопоставянето на "разширяващото се съветско влияние".
Революцията от 1979 в Иран допълнително укрепи този съюз. Анкара и Тел Авив се оказаха пред сериозен общ геополитически противник. Укрепването му застрашаваше интересите на двете държави, а нищо не сплотява по-силно, отколкото алиансът срещу някакъв конкретен противник. Иранската революция беше възприета като обща заплаха, пред лицето на която елитите на двете страни се обединиха, а очертаващият се алианс придоби вътрешна динамика, ускорена от външната заплаха.
През 1991, когато студената война беше близо до своя завършек, Турция и Израел издигнаха дипломатическите си отношение до ниво посланици. След още пет години пък, те подписаха мащабно военно споразумение, предвиждащо доставката на израелско военна техника за Анкара и модернизация на турските военни самолети в Израел, както и формирането на обединена група за военно-стратегически изследвания, подготовката на турски офицери в Израел и обмен на разузнавателна информация. Отделни членове на споразумението визираха провеждането на съвместни сухопътни, военноморски и военновъздушни учения, тренировъчни полети на турски самолети в израелското въздушно пространство и, съответно, на израелски - в турското. То беше подписано по време на първия премиерски мандат на Бенямин Нетаняху и досега се смята за един от най-големите дипломатически успехи на Израел.
Последиците от този договор не се изчерпваха само с военната сфера. Реализацията му доведе до създаването на тесни връзки между политическите, военни и разузнавателни елити на двете държави, формулирането на обща визия за едни или други външни заплахи, както и до нов геополитически баланс в региона. В този контекст, много важен елемент беше възможността на Анкара да разчита на влиятелното произраелско лоби в САЩ. Именно благодарение усилията на това лоби бяха създадени препятствия пред проекта за резолюция на американския Конгрес за признаване на арменския геноцид, подготвена от арменското лоби в САЩ.
През 1997 бяха осъществени посещения на израелския министър на отбраната Ицхак Мордехай в Турция и на турския му колега Туран Таян в Израел. Седмица по-късно с Мордехай се срещна и началникът на турския Генерален щаб генерал Чевик Бир, който доведе със себе си 21 висши офицери. През януари пък се проведоха първите съвместни военноморски учения на Израел, Турция и САЩ "Reliant Mermaid".
Военното сътрудничество даде тласък и на развитието на икономическите отношения между двете страни. Междувременно, през август 1996 беше подписан договор за сътрудничество в сферата на военната индустрия, а през 1998, по време на посещението на турския премиер Месут Йълмаз в Израел, бе подписан и договор за свободна търговия.
Тази ретроспекция на отношенията между Тел Авив и Анкара в ерата на студената война и веднага след края и е необходима за да си изясним, че "сърдечното съгласие" между двете страни и тяхното партньорство още от самото начало се базираха на наличието на външен противник - СССР/Русия, Сирия, или Иран. Затова развието му винаги е било в интерес на САЩ или, ако сме докрай откровени, то беше инструмент на тяхната политика, затова се ползваше и с тяхната подкрепа. На пръв поглед, САЩ играеха само посредническа роля за укрепването на алианса. На практика обаче, именно американските интереси в региона формираха фундамента на турско-израелското партньорство.
Между другото, антисирийската и антииранска насоченост на този алианс никога не са били тайна и другите регионални съюзници на САЩ се отнасяха към това с очевидно одобрение. Така, когато Сирия, която още през 90-те осъзна агресивния потенциал на турско-израелския алианс, предложи на Арабската лига да гласува резолюция, осъждаща военното сътрудничество между Анкара и Тел Авив, тази инициатива не просто беше отклонена, но и представителите на Йордания и Оман изразиха мнение, че въпросният съюз не представлява заплаха за арабския свят. Впрочем, това също не беше изненада за никого, защото петролните монархии от Залива и йорданският крал Абдула ІІ просто за пореден път демонстрираха, че за тях интересите на САЩ са по-важни от въпроса за бъдещето на Палестина и Йерусалим.
Ердоган в търсене на "стратегическата нула"
Веднага след като, през 2002, Партията на справедливостта и развитието (ПСР) пое еднолично властта, външната политика на Анкара заприлича на поредица от хаотични импулси, които официално бяха формулирани като "нулеви проблеми със съседите", "максимална консолидация" или «ритмична дипломация». Този хаос и разнопосочните връзки обаче имаха своята вътрешна логика. Членството в НАТО и присъединяването към ЕС бяха стратегически приоритети на турските политически елити и продължават да са такива и днес. За Ердоган и ръководството на ПСР въпросът беше, как да повишат статуса на Турция на външнополитическата сцена и да си извоюват положение на "привилегирован партньор" за Запада, без при това да загубят подкрепата си вътре в страната.
Ислямските ценности, в които се кълнат лидерите на ПСР, са просто инструментът, избран от Ердоган за гарантиране на "особения статут" на Турция. Това е отговор на ръста на национализма в страната и стремежа на турските политически елити за регионална доминация и лидерство в тюркския свят. Ако внимателно анализираме действията на Анкара, възниква впечатлението, че във външната си политика Ердоган и Давутоглу отреждат на Турция ролята на "вечен модератор" и "постоянен посредник". Това може и да се окаже печеливша позиция, но само в краткосрочен план. Опитвайки се получат максимум бонуси в ислямския свят, Ердоган предпочете да заеме твърда позиция спрямо Израел, което неизбежно доведе до кризата в отношенията им и, както бързо стана ясно, сериозно ограничи възможностите на турските дипломатически маневри. Първата криза в турско-израелските отношения беше свързана с това, че стремейки се да подобри имиджа си пред ислямисткия електорат, правителството в Анкара първо реши да покани на официално посещение лидера на ХАМАС Халед Машал, който току що бе победил на изборите в Палестина. В отговор, израелското лоби се отказа да подкрепя новото турско ръководство.
Това обаче беше само началото. През 2007, преговорите между Израел и Сирия, водени с турско посредничество, имаха всички шансове да се превърнат в ключов фактор за мирното урегулиране в Близкия Изток. Анкара успешно изпълняваше функциите на посредник между двете страни и изглеждаше, че е съвсем близо до постигането на заветната си цел - рязко повишаване влиянието на Турция и възможностите и да решава най-важните проблеми в региона. Само че вървящите към успешен край преговори бяха прекъснати от операцията "Лято олово", която Израел предприе в сектора Газа на 27 декември 2008. И тъй като операцията стартира веднага след посещението на израелския премиер Ехуд Олмерт в Анкара, Турция се почувства излъгана. Всъщност, това беше цената, която трябваше да плати за едностранното си излизане от турско-израелския алианс.
Също толкова неуспешни се оказаха и опитите на Анкара да изиграе ключовата роля в диалога между Запада и Иран във връзка с ядрената програма на Техеран. Турция подчертаваше значението на партньорските си отношения с Иран, демонстративно отказвайки да подкрепи едностранните санкции срещу ислямската република, наложени през януари 2012 от Вашингтон. Ердоган говореше за правото на иранците да разполагат с ядрени мощности за мирни цели, а Ахмет Давутоглу декларираше, че "няма да позволим на никого да вбие клин между нас". Паралелно с тази реторика обаче, Турция усилено си търсеше партньори за да замести внасяните от Иран енергоносители, а министърът на енергетиката Танер Йълдъз постоянно акцентираше върху необходимостта от увеличаване вноса на енергоносители от Саудитска Арабия, Либия и, особено, от Азербайджан. Впрочем, подобна непоследователност характеризираше всички действия на турските управляващи. Така, усилията на Анкара да установи "специални отношения" с арабските монархии бяха торпилирани от изявлението на Ердоган, че е притеснен от прекалената външнополитическа активност на въпросните държави и подкрепяната от тях експанзия на уахабизма. Тук следва да посочим един любопитен детайл: дори ако оставим без внимание факта, че сегашният турски президент Абдула Гюл осем години беше икономически съветник в Ислямската банка за развитие в Джеда (Саудитска Арабия), а редица влиятелни турски политици поддържат изключително тесни връзки с Кралството, фактът, че годишните финансови "траншове" в Турция от монархиите от Залива варират между 6 и 12 млрд. долара, ни кара да гледаме много скептично на антисаудитската реторика на турските политически лидери.
Подобна непоследователност беше твърде очевидна за да остане безнаказана. Анкара не можа да установи "доверен диалог" с Техеран, не можа да постигне и пълноценно споразумение с Риад относно Сирия и нейното бъдеще, "след Асад". На свой ред Тел Авив, който винаги "има едно наум" и във всички съюзи и алианси се стреми да реализира най-вече собствените си интереси , реши че един два политически шамари няма да навредят на Ердоган. В резултат от това, в кризата на двустранните отношения настъпи нов етап: скандалът в Давос през 2009, историята с "Флотилията на мира" и т.н. Впрочем, всички тези събития бяха анализирани навремето достатъчно подробно, за да ги преразказвам отново. По-важното е, че независимо от всички проблеми в двустранните отношения и публичните скандали, турско-израелският алианс продължаваше да съществува, макар и в не толкова очевидна за широката публика форма.
Помирителят Обама
Налице са няколко обстоятелства, които развалят общите добри впечатления от успешната изява на Барак Обама като миротворец и помирител на Анкара и Тел Авив, както и от "епохалното значение на израелските извинения пред Турция". Действително, на официално равнише Турция и Израел си разменяха резки изявления. На битово ниво също имаше напрежение, доказателство за което бе и появата на филма "Долината на вълците. Палестина" (поредния от серията) с известния турския актьор Неджати Шашмаз. В същото време обаче, икономическите отношения между двете държави продължиха да се развиват успешно и през този период. Ако анализираме динамиката им, ще видим, че през първите десет месеца на 2010 (годината на инцидента с кораба "Мави Мармара") турският внос в Израел е нараснал с 18%, а израелския в Турция - с цели 29%. През първите осем месеца на 2011 пък търговията между двете страни е нараснала с още 26%, достигайки 2,8 млрд. долара, а вносът от Турция е нараснал с 23%. При това положение, нима може да се говори за "сериозно влошаване на двустранните отношения"?
Действително, правителството на Ердоган временно замрази поръчките за доставка на военна техника от Израел, на свой ред израелците решиха да не връщат на Турция петте безпилотни летателни апарата Heron, нуждаещи се от смяна на двигателите, и отказаха доставката на ракети Barak-8 и ракетни комплекси за турските танкове М-60. Беше спряна и модернизацията на четирите самолета AWACS, които Турция купи от САЩ и на които израелската компания ІАІ-Elta трябва да монтира програмна система за поддръжка за 25 млн. долара. Малко по-късно обаче, когато възмущението в обществото се уталожи, военно-техническото сътрудничество започна да се връща в предишното си русло, а това между специалните служби на двете страни въобще не беше прекъсвало.
Тоест, създава се впечатление, че публичното изостряне на отношенията с Израел, предприето от Ердоган, целеше предимно вътрешнополитически ефект, т.е. беше само "за домашна употреба". На практика, отношенията с Израел продължиха да са изключително важни за Турция, особено отчитайки дългосрочните и интереси. Освен това, демонстративните действия на Ердоган, макар и да бяха приети с одобрение от част от турското общество, не допринесоха за постигане на консенсус между турските политически елити.
Скъсването на отношенията с Израел не гарантираше на Турция никакви външнополитически и икономически предимства, ерозираше баланса в отношенията и със съседните държави от региона, отслабваше позициите на Анкара в преговорите със Саудитска Арабия и Катар. Друг въпрос е, че Ердоган трябваше да излезе от тази ситуация, без да навреди фатално на имиджа си. Затова и публичният "акт на помирение" беше раздут от турските медии до степен на събитие със световно значение.
Същността на постигнатото с посредничеството на Обама помирение е, че триото Вашингтон - Анкара - Тел Авив разигра пред световната общественост впечавляващ спектакъл. Вашингтон пое ролята на посредник, демонстрирайки влиянието си върху двете ключови държави от региона, което донякъде намали критиката срещу близкоизточнатга политика на сегашната администрация в самите САЩ. На свой ред, Израел се прояви като държава, способна да прави компромиси, напук на формиралото се през годините съвършено противоположно мнение. Ердоган пък се превърна едва ли не в "национален герой на тюркския свят".
В крайна сметка, турско-израелският алианс официално беше възобновен и е готов за решаване на поставените от Вашингтон задачи в региона. Освен това, както на Анкара, така и на Тел Авив вече ще е по-лесно да обясняват на обществеността в двете страни съвместните си действия в Леванта, около Иран, в Южен Кавказ и в Централна Азия.
Иран, Русия и "новият стар алианс"
Защо турско-израелският алианс е необходим на САЩ е съвършено очевидно. Каква е същността на лансираното от Вашингтон "преформатиране" на Близкия Изток, реализиращо се от десетина години насам? Идването на власт в държавите от региона (и не само) на онези политически елити, които се формираха в резултат от "националните модернизации" и които смятат западния път на развитие за единствено възможния, а "потребителското общество" - за свой идеал (разбира се, с известна местна специфика).
Реализацията на този план обаче се сблъска със сериозни трудности. Вашингтон силно подцени влиянието на Исляма и надцени привлекателността на "западния начин на живот" за населението в региона. Засега властта в него се оказва в ръцете на "ислямските традиционалисти". През годините на борба с режимите (които в една или друга степен бяха подкрепяни от Вашингтон) те се трансформираха в достатъчно гъвкави политически структури, ползващи се с подкрепа и авторитет сред населението и способни да действат успешно в условията на "управляван хаос". В Белия дом обаче продължават да са оптимистично настроени, логично разсъждавайки, че всичко тече и всичко се променя и след пет или малко повече години "ислямистката вълна" постепенно ще спадне и на власт ще дойдат проамерикански настроените елити.
Междувременно, Вашингтон е изправен пред проблема за утилизацията на енергията на онези, в чието създаване Западът активно участваше, но днес не е склонен да признава, квалифицирайки ги като "ислямисти" и "терористи".
В каква посока следва да се канализира недоволството на "умерените ислямисти"? Например в идеята за Ал Кудс, т.е. за връщането на Йерусалим, който е окупиран от Израел. Политическата борба около този въпрос се води вече 65 години и спокойно може да продължи още толкова, ако САЩ и Западът, като цяло, съумеят за запазят военно-политическия баланс между "обновените от арабската пролет" държави и турско-израелския алианс. Ако си припомним историята на подкрепата за палестинското съпротивително движение от арабските държави, ще се убедим, че тази задача не е кой знае колко трудна. В случая, на Анкара се отрежда ролята на инициатор на нов мирен процес, имайки предвид натрупания от нея опит и създадените връзки с палестинските среди.
Освен това, на Израел и Турция предстои съвместо да "работят" и в Сирия. Според плановете на вашингтонските стратези, съвместните им действия трябва, на първо място, да не допуснат превръщането на граничните сирийски територии в "ничии земи", т.е. в своеобразен левантийски вариант на Сомалия. На второ място, те трябва да направят всичко за да не допуснат Риад и Катар да се окажат най-големите печеливши от свалянето на сирийския режим. А на трето - максимално да отслабят и постепенно да изтласкат Хизбула от регионалната политическа сцена.
Освен това Вашингтон разчита, че с общи турско-израелски усилия "умерените ислямисти" ще бъдат вкарани в стимулираното отвън сунитско-шиитско противопоставяне, т.е. в борбата с нарастващото иранско влияние. Ислямската република беше и си остава основния противник на алианса в региона, а съчетанието между израелските заплахи и турските "меки методи" съществено разширява възможностите му да оказва натиск върху Техеран.
Що се отнася до "непримиримите" ислямисти, те ще бъдат използвани за експанзията на "агресивния Ислям" в "шиитския полумесец", в Южен Кавказ и в Централна Азия. В това отношение, турско-израелският алианс е насочен и против Русия. Съвместните действия на Турция и Израел стимулираха антируската и интииранска ориентация на Азербайджан. Това обаче не е крайната цел, а появата, в перспектива, на нова, прозападна конфигурация в Южен Кавказ и Централна Азия. Резултатите от състоялото се през април 2013 посещение на Ердоган в Киргизстан демонстрираха, че проруският елит в Бишкек не е чак толкове влиятелен, колкото си мислят в Москва, а политическите, икономически и културни позиции на Турция в Киргизстан вече изглеждат по-силни от руските. Очевидно Москва и Техеран следва да се замислят за отношението си към израелско-турския алианс и възможната му стратегия. Този алианс е инструмент на геополитиката на САЩ и своеобразна форма на политически аутсорсинг в рамките на регионалната им стратегия. Приложният му характер обаче само увеличава броя на предизвикателствата за външната политика на страните, срещу които е насочен.
* Авторът е известен експерт по проблемите на Близкия Изток
{backbutton}
