×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Акцент

Р. Георгиев, Глобалната криза и залезът на пазарния фундаментализъм

България

Х. Генчев, Най-големият културен проект

М. Деведжиев, Проблеми на териториално-устройственото планиране в България

К. Петров, Геоикономическото предизвикателство да бъдеш втори

А. Иванов, Непредвидените (д)ефекти на пронаталистичната демографска политика

В. Стоянов, България и “войната” на газовите проекти

Светът

К. Георгиев, Системата за ПРО и новата “Голяма игра” в Черноморския регион

Л. Сикулски, Геополитическите митове на Джордж Фридман

П. Иванов, Турция след последните парламентарни избори

Е. Габер, Кавказкият вектор на турската геополитика

М. К. Бхадракумар, Вашингтон и Москва прекрояват енергийната карта на Евразия

Фокус: Африка

Б. Димитров, Геополитиката на Черния континент

М. Гойта, Продоволственият суверенитет като алтернатива за Африка

В. Тимоков, Демократизацията срещу етническия фактор

К. Балтаджиев, Геополитическите, ресурсните и другите фактори за кризата в Кот д’Ивоар

Б. Джилей, Краят на африканския ренесанс

Геостратегия

Д. Фридмън, Невъзможните сухопътни войни на Америка

Геоикономика

А. Бок, 2012: перфектната финансова буря

Основи на геополитиката

М. Русев, Измерения на сигурността, методологични особености и структура на географската наука

Идеи

Г. Маринов, Феноменът на “геополитическата агентура”

М. Чавдарова, Американската концепция за държавното строителство и проявленията и на Балканите

Книги

М. Стоянова, Централна Азия в глобалната политика

Интервю

Професор Уйлям Малинсън за пътищата за решаване на кипърския въпрос

Напоследък все повече сериозни анализатори посочват, че усилията за демократизация на Африка по западен модел се натъкват на трудно преодолимо препятствие – етническият фактор. Вместо да се делят на „леви” и „десни”, на консерватори и либерали, или на привърженици на социалната икономика и на свободния пазар (както е при европейците, американците и азиатците), африканците упорито предпочитат да се разграничават най-вече по племенен признак. На този фон парламентарните избори, с които всички сме свикнали и в резултат от които конкуриращите се партии се сменят във властта на държавата, започват да губят смисъл. Защото обикновено загубилата изборите партия може да победи в следващата изборна надпревара само ако използва оръжието като основно „агитационно” средство. В условията на племенно-партийното разделение това нерядко се оказва единствения ефективен аргумент, с чиято помощ може да бъде намалена „електоралната тежест” на опонентите.

Митовете за идейния характер на политическите борби в Африка

Онези, които са живели по времето на т.нар. „социализъм”, сигурно си спомнят, как родните медии публикуваха и показваха многобройни репортажи за „борбата на героичния анголски народ, под ръководството на марксистката партия Народно движение за освобождение на Ангола (MPLA), срещу империалистическите марионетки от Съюза за пълна независимост на Ангола (UNITA)”. Комунистическата пропаганда надълго и нашироко разясняваше, че конфликтът между MPLA и UNITA има политически характер, като в него привържениците на марксизма-ленинизма се противопоставят на онези, избрали „буржоазния строй”. В същото време, американската пропаганда не по-малко упорито прокарваше тезата, че борците за свобода от UNITA водят борба на живот и смърт с диктатурата на MPLA и също всячески подчертаваше политическия характер на въоръжения конфликт в Ангола.

Днес обаче, обективният анализ на гражданската война в Ангола (1975-2002) не дава възможност за подобни „свободни” интерпретации. Защото, както се оказва на практика, в тази война един „героичен” анголски народ се е сражавал срещу друг „героичен” анголски народ, или, ако искаме да сме по-точни – няколко „героични” анголски народа се опитваха да разчистят сметките помежду си. Както е известно, основна „кадрова” база на MPLA е провинция Луанда, населена от представители на племето амбундо. На свой ред, UNITA набира привържениците си в югоизточните райони на Ангола, а щабът и е разположен в Уамбо, столицата на племето овимбунду. Освен тези два най-големи анголски етноса, в страната живеят и немалко представители на племето конго, които също се обединяват около собствената си партия Национален фронт за освобождение на Ангола (FNLA), действаща в северната провинция Уиже.

Не е чудно, че след избухването на гражданската война, лидерите на FNLA се обръщат за помощ към съплеменниците си от съседен Заир (сега Демократична република Конго). На свой ред племето амбунду, което не може да разчита на етнически близки влиятелни сили в близост до Ангола, решава да действа по-радикално и се обръща за помощ към кубинския комунистически диктатор Фидел Кастро, а чрез него и към цялата световна „социалистическа” система. Веднага след като социалистическият блок склонява да заложи на MPLA, на водачите на третата анголска групировка – UNITA, не остава друго, освен да се откажат от дотогавашното си заиграване с марксистко-маоистката идеология, използвана по време на борбата им с португалците, и да се ориентират към антикомунистическия лагер, търсейки покровителството на Южноафриканската република, където по онова време все още с пълна сила действа системата на апартейда. Тази удивително политическа метаморфоза на UNITA, която се извършва в рамките на само няколко месеца, съвсем не е някакво изключение в новата история на Ангола. Когато, през 1991, се разпада Съветският съюз, същата радикална еволюция осъществяват и марксистите от MPLA, които решават да се ориентират към САЩ. Това мъдро и навременно решение позволява на подкрепящия MPLA етнос амбунду да запази водещите си позиции в управлението на държавата, напук на епохалните исторически промени, разтърсили света в началото на 90-те.

Тоест, ясно е, че всички идейни разногласия между анголските партии са просто декор на местната политическа сцена, зад който продължава да се разгаря кървавата драма на междуплеменната борба. В най-новата история на Африка има безброй подобни примери (често много по-ярки от този). Впрочем, това се случва не само в Африка.

Доминацията на етническите мотиви над социалните и политическите не говори обаче за наличието на някаква „безнадеждна и непреодолима изостаналост” на африканците от жителите на другите континент. По-скоро става дума за глобална закономерност. Родовите национални чувства имат съвсем естествена природа, те са първични по отношение на другите мотиви, обединяващи хората. Бихме могли дори да определим националния инстинкт като своеобразен „първи етаж на социалната пирамида”, също както американският психолог Ейбрахам Маслоу поставя глада на първия етаж на своята психологическа пирамида на човешките потребности, посочвайки, че докато тази потребност не бъде удовлетворена, поне частично, човек трудно може да се концентрира върху нещо друго.

В тази връзка си струва да си припомним, че само преди малко повече от сто години в самия център на Европа, в многонационалната империя на Хабсбургите, етническият принцип също бива поставен в основата на парламентарното представителство, като единствената партия, опитваща да не се съобразява с етническите бариери в Австро-Унгария, е социалдемократическата. Макар че и тя се влияе донякъде от етническия фактор, тъй като повечето и членове са чехи или австрийци. Впрочем, налице са и доста по-пресни примери за подчинеността на политиката на етническите обвързаности – да си припомним само ситуацията в Босна, Украйна, Косово, Македония или Белгия. В тези държави, партиите, опитващи се да апелират към идейните ценности, а не към етническата (езикова, религиозна) общност, са обречени да бъдат маргинални.

Истината е, че благоприятна почва за формирането на стабилна и незастрашена от разпадане парламентарна демокрация се появява едва след възникването на националните държави. В ролята на своеобразен фундамент на подобна демокрация се изявява достатъчно еднородната в етнокултурно отношение нация, която, дори ако не обединява всички граждани на държавата, най-малкото, доминира безспорно в обществото. Разбира се, има и изключения, но те са редки. По пътя си към демокрацията мултинационалните държави, много често, се разпадат, като това се случва и при наличието на благоприятна социална ситуация, пример за което е Чехословакия, разпаднала се през 1992. А, както знаем, в Африка, на практика, липсват държави с висока степен на етнокултурна еднородност. Да не говорим, че социалната ситуация там е такава, че само налива масло в огъня.

Първата световна африканска война

Днес Черният континент представлява уникален етнически пъзел, в който контурите на държавите съвършено не съвпадат с национално-племенните граници. Да вземем например етническата група фулбе, която е сред най-многобройните в Африка. Числеността и е около 40 милиона души, т.е. напълно достатъчно за формирането на сравнително голяма европейска държава, от типа на Полша или Испания например. Само че фулбе нямат своя държава. Скотовъдците, принадлежащи към този етнос, са пръснати по цялата южна периферия на гигантската пустиня Сахара, в една дузина африкански държави.

В Гвинея например, фулбе формират най-голямата етническа общност, а  в Мали, Нигер и Буркина-Фасо – втората по численост. При това обаче, почти половината от всички фулбе в Африка не живеят в тези страни, а в гъстонаселената Нигерия, където „етническата смес” достига най-високата си концентрация, в резултат от което там фулбе са етническо малцинство.

За щастие, фулбе все още не са лансирали идеята за създаване на собствена държава. Защото, ако го бяха направили, тя лесно би превърнала в непрекъсната фронтова линия целия район на Сахел – от Сенегал до Чад. Впрочем, Екваториална Африка вече преживя една подобна война, провокирана от стремежа за национално самоопределение на най-големия етнос от групата банту – руанда (или по-скоро неговата „аристократична” етническа прослойка - тутси). Обитаващите териториите на Руанда, Бурунди, Уганда и Демократична република Конго тутси претендират за ролята на политически елит във всички тези африкански държави. През 1998 тутси се разбунтуваха в Конго, вследствие на което страната много бързо се превърна с огромно бойно поле, на което се водеше тотална гражданска (или по-скоро междуплеменна) война. Другите етноси от Демократична република Конго, които не разполагаха с военния опит и влиянието на тутси, потърсиха съюзници сред съплеменниците си в съседните държави. Така конгоанското „етническо кълбо” се оказа свързано, чрез безброй здрави нишки, с цяла Екваториална Африка.

В резултат от това, в конфликта се включиха Чад, Замбия, Ангола и дори Намибия. Жестокото клане продължи между 1998 и 2003 и отне живота на три (по други данни - четири) милиона души. Френският професор Жерар Прюние го нарече „Първата световна африканска война”. Само че, за разлика от световните войни в Европа, тя не приключи с някакво ясно етническо разграничаване. Тутси и днес продължават да бъдат разделен етнос, съперничейки си с народността хуту, в Руанда и Бурунди, и с народностите луба и конго, в Демократична република Конго. При това, в Бурунди например, те категорично отхвърлят фундаменталния демократичен принцип „един човек – един глас”, защото той автоматично дава превес на по-многобройните хуту. А основният коз в този тип неразрешими политически спорове продължава да си остава оръжието.

Съвременната демокрация действително изглежда изключително качествен социален продукт, когато се използва там, където е създадена – т.е. в държавите, принадлежащи към Западната цивилизация. Опитите автоматично да се присади на африканския континент, под формата на „хуманитарна помощ, много често, вместо ръкопляскане, водят до изстрели.

Съвременните архитекти на „налагането на демокрацията” и „държавното строителство”, категорично не приемат идеята за съществуването на сериозни различия между „социалните кодове” на европейската и африканската цивилизации. Те предпочитат да обясняват различията в манталитета много по-просто – с изостаналостта на африканските народи. Подобно обяснение е и политически по-удобно, а и достатъчно „политически коректно” за повечето американски и западноевропейски теоретици. Според тях, африканците вървят по нашите стъпки, само че малко са се забавили навремето (включително и по вина на европейските „колонизатори”). Затова сега се налага просто да им се даде необходимия тласък, т.е. да бъдат „издърпани” до необходимата степен на развитие.

Сбърканото „бреме на белия човек”

В името на тези идеи, днес европейските и американски войници отново се сражават в Африка. Тоест, отново са поели „гордото бреме на войната за чуждото спокойствие” (както е казал на времето Ръдиард Киплинг). Така, към бомбардировките на НАТО в Либия се добавиха действията на близо двехилядния френски корпус в Кот д’Ивоар. При това, за обосноваването на това ново военно присъствие се използва стандартното обяснение: подкрепа за демокрацията. Или, ако се откажем от илюзиите, относно демократичността на африканските опозиционери - изграждането на демокрацията в тези държави „от нулата”. Тоест, създаването на филиали на западното общество в лоното на съвършено различна цивилизация. Оставяме настрана въпроса, дали ракетите са подходящ инструмент за решаването на така формулираната задача, още повече, че строителството на демокрацията (както преди половин век строителството на комунизма) се оказва толкова грандиозна задача, че според нейните апологети оправдава всички средства. По-важното в случая е нещо друго: дали е налице подходящата основа за подобен свръхамбициозен проект. Възможна ли е стабилната, ефективна демокрация в страни, които, подобно на българските наложени баници, представляват множество, наслоени етнически и племенни пластове?

Изборите са нещо отлично, когато отразяват борбата на идеи. При това не само елементарната агитация, а и самият живот помагат на привържениците на по-успешната идея да убедят в предимствата и нейните противници. Какво означават изборите за един британец например? Той просто избира партията, която предлага оптималната за него самия данъчна политика. И, ако вчера е гласувал за консерваторите, обещаващи да намалят данъците, но в резултат от това са били орязани социалните привилегии за семейството му, на следващите избори, вероятно ще гласува за лейбъристите. В края на краищата, и консерваторите, и лейбъристите са британци, като него. Всички те заедно решават общите национални задачи, а пък изборите са просто търсене на оптималното за всички решение.

Но, ако не става дума за британец, или българин, а за нигериец например? Той не гласува за десни или за леви, а за собственото си племе. Например, ако е част от племето игбо гласува за партията на игбо, а не за тази на племето хауса, защото това би било предателство към семейството и етноса му. Нищо не може да убеди такъв човек, че идеите, които предлага партията на хауса, са по-добри от тези на игбо. В тези случаи изборите не представляват състезание между различни практически проекти за развитие, а средство за разрешаване на неразрешим междуетнически спор. Така резултатите от гласуването се превръщат във въпрос на национална гордост или на национално унижение. Неразрешим проблем, който много често провокира кървави сблъсъци. Ако на подобна основа някой се опита да гради демократична държава, това няма как да не приключи с много кръв.

Впрочем, това че африканското общество се различава радикално от европейското е ясно на всички. По-трудно е да се осъзнаят причините за тези различия. Според някои, законите, по които се развиват различните цивилизации, са несъвместими по принцип („Западът е Запад, а Изтокът е Изток и няма как да се променят”). Ако е така, опитите на едната цивилизация да се налага моделът на другата е и глупаво, и неморално.

Изтегляйки се от Африка, някогашните колониални империи заложиха там опасна мина със закъснител, произволно определяйки границите на бъдещите независими държави. В резултат от това игбо и хауса например, се оказват част от британска Нигерия, а племената кру и ква стават жители на френския Брят на слоновата кост (днес Кот д’Ивоар). И ето че днес мюсюлманите кру се сражават с християните ква, а пък френските командоси се опитват да разрешат този конфликт, в „името на изграждането на демокрация”. Някак си е трудно да повярваме обаче, че точно френските военни ще могат да научат африканците да решават религиозните и етническите си спорове с гласуване. Да не забравяме, че само преди четири столетия и в Париж религиозните спорове между католици и хугеноти са се решавали с много кръв. Единственият аргумент, в полза на този тип външна намеса, е свързан с нарастващите възможности на съвременните технологии.

Както вече споменах, съвременните архитекти на „демократичното държавно строителство” априори отхвърлят идеята, че европейската и африканската цивилизации притежават различни „социални кодове”. Да допуснем, че са прави и, че африканците са се забавили в развитието си  и просто трябва да им дадем тласък за да наваксат изоставането си. Тоест, че по пътя си към демокрацията, Африка трябва (макар и с ускорено темпо) да премине през същите социални етапи, през които навремето е преминала Европа.

С малки изключения (например Швейцария), изграждането на демокрацията в европейските държави се предшества от периода на създаване на националните държави. Защото само онези, които се чувстват единна общност, могат спокойно да се делят на партии, дискутирайки различните проекти за общото си бъдещо развитие. Неслучайно известният теоретик на „прехода” Дънкуърт Ростоу лансира формулата „единството е преди демокрацията”, обосновавайки я с множество примери от европейската история.

В наши дни френският лидер Никола Саркози произнася патетични речи против африканските тирани Кадафи и Гбагбо, но забравя, че в процеса на формиране на френското общество именно тиранията се оказва катализатор на националното единство, предшестващо демокрацията. Защото истинският създател на единна Франция е смятаният от съвременниците (а и от историците) за тиран и деспот крал Людовик ХІ, който със сила обединява множеството княжества и племенни квазидържавици в едно цяло. Мразещите се (също както в днешните африкански държави) етноси и племена, населяващи френското кралство, се превръщат в единна нация едва след интригите и репресиите на „обединителя” Людовик ХІ, след жестокото смазване на регионалната опозиция и кървавата религиозна унификация, след трите века абсолютна монархия, последвани от якобинската революция и наполеоновите войни. Едва след всичко това окончателно се формира единството, за което говори Дънкуърт Ростоу. На този фундамент бива изградено и се крепи и досега внушителното здание на френската демокрация.

Но, ако африканците са обречени да повторят европейския път, няма сила, която да ги застави да прескочат етапа на формиране на националното единство. Преди да могат да се провеждат наистина свободни и демократични избори, от многоплеменната мозайка трябва да се формират единни нации. Като в случая едва ли ще се мине без т.нар. „бащи на нацията”, т.е. обединяващи фигури, които (както сочи историята) най-често са именно диктатори. Впрочем, мнозина експерти не вярват в тезата, че Африка е просто изостанала в развитието си Европа и, че Нигерия, Кот д’Ивоар или Либия задължително ще преминат в развитието си през същите етапи, през които преди векове са преминали Великобритания и Франция например. Възможно е да се окаже, че всяка цивилизация се развива по собствени закони и в такъв случай опитите механично да и се налагат чужди модели (особено със сила) идва ли ще свършат добре.

 

* Българско геополитическо дружество

Андрей Казанцев, «Большая игра» с неизвестными правилами: мировая политика и Центральная Азия,248 стр, Москва, Наследие Евразии, 2010.

Последната книга на експерта от Центъра за евроатлантическа сигурност към Московския държавен института за международни отношения Андрей Казанцев, повече прилича на анализ, изготвен от някой западноевропейски или американски университет, тъй като в него се залага на институционалния подход към интерпретацията на ситуацията в Централна Азия, който доста рядко се използва от сънародниците на автора. Определяйки основните фактори за формирането на международните отношения в региона (и, на първо място, изяснявайки понятието „неопределеност”), анализирайки институционалната им структура, Казанцев се стреми първо да впише ситуацията в Централна Азия в контекста на глобалната политика и едва след това разглежда действията на основните извънрегионални играчи през последните 20 години.

Разбира се, за един руски политолог изглежда доста трудно да анализира безпристрастно случващото се в т.нар. „близка чужбина” на Русия, още повече, че в конкретния случай авторът е роден и израсъл именно в Централна Азия. Той обаче допуска емоции само в увода към книгата, след което демонстрира впечатляващ по яснотата си анализ, в чиито теоретични рамки няма никакво място за лични чувства.

Солидното теоретично въведение, озаглавено „Конструирането на Централна Азия: институциите, неопределеността и световната политика”, очертава ориентирите за търсене на отговори на въпросите, поставени в книгата. Става дума не за материалните или ценностни интереси, а именно за институциите и структурата на политиката в региона. Именно с тяхна помощ авторът например обяснява нелогичните, на пръв поглед, действия на страна като Узбекистан, мятаща се между различните интеграционни обединения и външнополитически партньори.

От гледната точка на използваната в книгата методология, подобно поведение далеч не се определя само от личната воля на лидера на конкретната държава, или от интересите на управляващия там режим. Не по-малко важна се оказва структурната обусловеност, предопределяща тези действия. Така, анализирайки формирането на Централноазиатския регион и политиката на световните сили в него, авторът стига до интересни изводи. Първият от тях е, че геополитическата мултивекторност на Централна Азия въобще не е случайна, нито е резултат от нечий личен или колективен избор (или пък, обратното, на грешка), а представлява „феномен, съществуващ вече не едно хилядолетие”, т.е. става дума за историческо наследство. Продължавайки мисълта на автора, можем естествено да предположим, че всъщност това е естественото състояние на региона.

Вторият извод е, че централноазиатските държави имат избор между алтернативни идеологии и модели на развитие, но сегашните им елити съзнателно отлагат този избор, опитвайки се утвърдят независимостта на страните си и следвайки максимално неопределено поведение спрямо всичките си възможни външни партньори. В същото време (и това е третият извод на автора), заради доминиращите центробежни тенденции, регионът, на практика, се „конструира” от външни сили.

Не по-малко интересни и съществени са и въпросите, които се поставят в тази книга. Основният е за съотношението между амбициите, целите и ресурсите на външните сили, включително и на Русия. Например, дали Москва е готова да инвестира в Централна Азия толкова мащабни средства както по съветско време за да гарантира ключовата си роля в зоната на своите приоритетни интереси, както и, доколко ефективно биха били изразходвани тези инвестиции? Дилемата за западните „външни играчи” пък е свързана с това, че ускорената глобализация и „уестърнизация” (което е в основата на тяхната стратегия) на неподготвения за тези процеси регион, рискува окончателно да го дестабилизира, превръщайки го в постоянен източник на заплахи.

На фона на многобройните достойнства на книгата, тя поражда и някои въпроси. Така, самото и заглавие не отговаря напълно на нейното съдържание. Самият автор ясно посочва, че терминът „Голямата игра” има достатъчно конкретно значение: става дума за съперничеството между Британската и Руската империя в прилежащите на Индия територии през ХІХ и началото на ХХ век. Идеята, че съвременните процеси са аналогични на тогавашните е доста популярна и често се използва в публицистиката, но авторът убедително ни демонстрира колко всъщност се различават реалностите от началото на ХХІ век от тези в средата на ХІХ. Тоест, терминът се използва по-скоро като метафора за заглавието, само че това отклонява читателя от предложения в книгата аналитичен метод.

Не е съвсем ясно и как авторът оценява съветския опит за модернизация на региона. В книгата, на практика, се отъждествяват Руската империя, Съветският съюз и днешна Русия, от една страна, а от друга се прави опит да се постави знак за равенство между света на Pax Sovetica (т.е. зоната на обществено-политическия строй, основаващ се на ясно изразени идеологически принципи) и „руският свят” (т.е. идеята за духовната съпричастност на Русия), макар да е очевидно, че става дума за различни категории, чието смесване може да доведе до погрешен анализ на факторите, определящи днешната руска политика.

Има, разбира се, и често технически моменти, пречещи за по-лесното възприемане на анализа. Така, някои от използваните в книгата карти са с толкова малки размери, че трудно могат да бъдат допълнителен източник на информация. Освен това, извън рамките на авторския анализ остават немалко аспекти и теми: например, почти не се говори за вътрешното развитие на държавите от региона (което се признава и от самия Казанцев). В същото време, макар че за някои книгата вероятно би изглеждала прекалено теоретична, истината е, че тя е в много по-голяма степен практически насочена, отколкото маса други подобни изследвания, защото поставя именни онези въпроси, чието осмисляне, може да ни ориентира в стратегията на големите външни сили спрямо един толкова сложен и ключов за глобалната политика регион като Централна Азия.

 

* Българско геополитическо дружество

Смисловата същност на понятието сигурност е многоаспектна. Чрез него се извеждат ретроспективно детерминирани критерии за степента на предвидимост на природно-социалните процеси. През по-голямата част от обществената история тя се разглежда като властово политическо понятие с предимно военни измерения. Главна арена за реализация на властовите амбиции е географското пространство с неговите природни и антропогенни ресурси (вж. Braudel, 1987). С развитието на човешката цивилизация, все по-голяма роля за гарантиране на глобалната, регионалната и националната сигурност играят природно-екологичните, социално-демографските и други невоенни фактори – природни и  техногенни бедствия и катастрофи, продоволствени и суровинно-енергийни проблеми, трансгранично замърсяване, епидемии, нелегална икономика, международен тероризъм и др. Тяхната значимост нараства много през последните столетия и най-вече през последните десетилетия и все по-често се разглежда като равнопоставена на традиционните военни приоритети (вж. Слатински, 2000).

Прагматичните по своята същност проблеми на сигурността са пряко свързани с теоретичните възможности и приложните аспекти на основните изследователски географски направления. В основата на това твърдение стоят многоаспектните предизвикателства на сигурността, от една страна, и сходните, в обектен и предметен смисъл, клонове на географската наука, от друга. Успоредно с това, сигурността има конкретен приложен смисъл в много други природни и обществени науки, както и в многобройните проблемни научни области, възникващи в контактните зони между тях.

Географията е единна наука, изучаваща пространствените измерения на конкретното взаимодействие между природни и обществени явления и процеси в глобален, регионален и локален мащаб. Нейната обектна и предметната същност предопределят вътрешните й структурни съотношения, които са повлияни в значителна степен от интеграционните процеси в зоната на контакт с другите науки (фиг. 1).

Равностойната значимост на пространствения и историческия анализ води до определено усложняване на дефиницията за география, тъй като изследователският й предмет се отличава както с пространствена (хорологична), така и с времева (хронологична) детерминираност (вж. Hettner, 1927; Hartshorne, 1939, 1959; Марков, 1965; Бунге, 1967; Харвей, 1974; Haggett, 1975; Анучин, 1982; Лавров, 1987; Wallerstein, 1993; Clout, 2003; Исаченко, 2004). Това предопределя нейната крайна цел – пространственото изучаване и прогнозиране на исторически развиващи се природно-обществени явления и процеси. Сред най-мотивираните привърженици на идеята за пространствено-времевото единство на геоисторическия анализ и ролята му на „арбитър на всички науки“ се откроява Morazé (1986).

Процесите на вътрешна диференциация в географията водят до обособяване на много научни клонове, всеки от които се отличава със специфични особености, предмет на изследване и изследователски подходи. Същевременно, процесите на интеграция съхраняват нейната обектна теоретична цялост. Успоредно протичащите процеси на анализ и синтез в географията създават възможност за извеждане на два основни вътрешнонаучни класификационни критерия – обектен и предметен. Значителен в това отношение е и техният метанаучен методологически потенциал.

Систематичната, според Hartshorne (1939), предметна диференциация и структура на географията е силно повлияна от прекомерната й методологична дифузна контактност с философията, историята, демографията, антропологията, културологията, правото, военното дело, социологията, психологията, политологията, икономиката, екологията, геологията, биологията, химията, медицината, математиката, физиката, астрономията и други. Подобен стуктурно-методологичен подход може да претендира и за общонаучна универсалност, тъй като притежава потенциала да съчетава сложната предметна същност на географията с проблемните подходи в науки, отличаващи се с пространствени природни и/или обществени измерения. Равнопоставеното признаване на интеграционния им потенциал създава възможности с висока практическа стойност. От тази гледна точка, уникалното място на географията в системата на науките провокира възникването на проблемни изследователски направления с конкретни пространствено детерминирани предметни еквиваленти:

- Геоистория / Исторична геология и география

- Културна, Социална и Поведенческа география / Антропогеография Геодемография / Етногеография / Иконография / Геософия / Лингвогеография

- Политическа география / Геоктратия / Геополитика / Геостратегия / Между(народни)държавни отношения / Военна география(стратегия)

- Геоикономика / Икономическа география

- Геофизика / Геохимия

- Биогеография / Медицинска география

- Геоекология

- Картография / ГИС и др.

Универсален знаменател за обединяване на посочените, предимно предметно диференциращи се, научни направления е географското пространство, като арена на конкретно взаимодействие между природа и общество. Това поставя географията в ролята на пространствен интегратор на разнородни по своя предмет на изследване научни направления. Същевременно, пространствено дефинираната интеграционна роля на географията трансформира нейния изследователски обект в основен индикатор за прагматичното й вътрешно диференциране на глобална и регионална география.

В най-широк смисъл, глобалната география може да се разглежда в контекста на възникването и формирането на глобалистиката – едно от модерните интегрални междудисциплинарни научни направления, което се налага като широко понятие, обхващащо общосветогледни теоретични постановки, практически намерения или действия, отнасящи се до планетарните аспекти на цивилизационното развитие. Същевременно, глобализацията може да се представи и като пространствено детерминирана система от взаимообвързани природни, социални, икономически, политически и екологични елементи.

В по-тесен предметен смисъл глобалната география може да се определи като геоглобалистика, тъй като заема междинно положение в зоната на контакт между повечето предметни географски науки. Геоглобалистиката е интегрално научно направление, което изследва динамичните изменения в параметрите на планетарните обществени и природни процеси и явления, значението им за развитието на съвременната цивилизация, степента на обратимост и възможностите за решаване на възникналите глобални проблеми.

В най-тесен, приложен смисъл геоглобалистиката (респективно глобалната география) има пряко отношение към необходимостта от провеждане на реална целенасочена политика, включваща глобалния мониторинг, глобалното моделиране и глобалните стратегии за контрол и управление на природно-социалните системи. Като крайна цел в това отношение трябва да се разглежда решаването на глобалните проблеми и гарантирането на глобална сигурност.

Регионалната география изследва пространственото многообразие от форми на взаимодействие между природата и обществото. Обектите, които изследва, имат разнороден териториален обхват. В най-широк смисъл, регионалната география се отъждествява с географията на страните като изследва континенти, цивилизационни региони, междудържавни обединения и държави.

В по-тесен смисъл регионалната география изследва обособени части от страни (предимно автономни области, административни единици, селища). Тя има има пряко отношение към редица проблемни и приложни изследователски направления на регионалистиката – краезнание, регионално развитие и политика, управление на териториални системи,  устройство на територията,  местно самоуправление, електорална география (псефология), регионална икономика, геоурбанистика, геокриминология, ландшафтна и селищна екология, управление на природния и антропогенния риск, кадастър и др. Като първостепенна крайна цел в това отношение трябва да се посочи решаването на регионалните и локални проблеми на развитието и проблемите по гарантиране на широк спектър от форми на регионалната сигурност.

Сравнителният анализ между обектната и предметната структура на географската наука, от една страна, и проблемните области на сигурността, от друга, представени на фиг. 1 и фиг. 2, дава възможност да се формулират значими методологични сходства. От тази гледна точка пространственият географски анализ има безспорни преимущества при изследване и решаване проблемите на сигурността.

*         *          *

Географията изучава пространственото взаимодействие между природни и обществени процеси. Това предопределя уникалния и статут на един от универсалните интегратори в зоната на контакт между природни и обществени науки. Структурно-методологичните връзки на пространственият анализ със сигурността са само едно от доказателствата в това отношение. Подобни изводи могат да се извлекат и по отношение на други интеграционни проблемни и приложни области на научното познание като глобалистика, регионалистика, екология, устойчиво развитие и др.

 

Литература:

 

Анучин, В., Географический фактор в развитии общества. Москва, 1982.

Бунге, В., Теоретическая география. Москва, 1967.

Исаченко, А., Теория и методология географической науки. Москва, 2004.

Лавров, С., Структура географической науки: прошлые споры и современные позиции – В: География в системе наук. Ленинград, 1987.

Марков, К., Пространство и время в географии. – Природа, 5, 1965.

Слатински, Н., Измерения на сигурността. София, 2000.

Харвей, Д., Научное объяснение в географии. Москва, 1974.

Braudel, F., Grammaire des civilisations. Paris, 1987.

Clout, H., The Géographie Universelle… But Which Géographie Universelle? – Annales de Géographie, Vol. 112, 2003.

Haggett, P., R. Chorley, Models in Geography. London, 1967.

Hartshorne, R., The Nature of Geography. Lancaster, 1939.

Hartshorne, R., Perspective on the Nature of the Geography. Chicago, 1959.

Hettner, A., Die Geographie: ihre Geschichte, ihr Wesen und ihre Methoden. Breslau, 1927.

Morazé, Ch., Les origines sacrées des sciences modernes. Paris, 1986.

Wallerstein, I. The Timespace of World-Systems Analysis: A Philosophical Essay. – History Geographie, 1–2, 1993.

* Ръководител Катедра „Регионална и политическа география” в СУ „Св.Климент Охридски”, член-основател на Българското геополитическо дружество


През последните години публичното пространство в България до голяма степен е доминирано от дискусиите около няколко енергийни проекта. Два от тях са за газопроводи, чието изграждане трябваше да започне през 2012, но за пореден път се отлага напред във времето. Става дума, разбира се, за „Набуко” и „Южен поток”, които са част от сериозно геополитическо противопоставяне, развиващо се върху големи части на Европа, Близкия изток и Централна Азия и включващо основните стратегически играчи в региона.

„Набуко” срещу „Южен поток”

Без да генерализираме, можем да кажем, че от една страна се очертава оста „Брюксел  - Берлин - Вашингтон”, подкрепяща „Набуко”, докато от другата страна е оста „Москва – Рим - Париж”, която работи в полза на „Южен поток”.

„Набуко” е проект, в който по 16,7% имат компаниите RWE (Германия), OMV (Австрия), MOL (Унгария), Botas (Турция), Български енергиен холдинг и Transgaz (Румъния). Ползва се с подкрепата на Европейската комисия и на правителствата на Германия и САЩ, като идеята е да пренася 31 млрд. куб.м. природен газ от Каспийския регион и Близкия изток, през Турция, за Европа. Доскоро окончателното инвестиционно решение се очакваше през 2011, началото на изграждането – през 2012, а пускането в експлоатация – през 2015. Сроковете обаче бяха изместени напред във времето и към момента най-оптимистичните очаквания за въвеждане в експлоатация на тръбата е 2017.

„Южен поток” е проект на Газпром и италианската ENI, като през 2011 предстои присъединяване на френския гигант EdF. В началото на април 15% от проекта придоби компанията Wintershall, която е дъщерна на немския гигант BASF. Това може да се тълкува и като опит за разбиване на досегашната „монолитна позиция” на Германия по отношение на проекта. Тръбата пресича Черно море и територията на България, след което се разклонява на два лъча. Единият е на юг – през Гърция за Италия, а вторият е на север – през Сърбия и Унгария, за Австрия, с разклонения през Хърватска и Словения. Целта е да се стигне до годишни доставки от 63 млрд. куб.м. природен газ за европейския пазар. И тук се очакваше започване на строителните работи през 2012 и първи доставки през 2015. Тези планове обаче също търпят промени. Най-значимата е, че вече се коментира и вариант, който изключва полагане на тръба по дъното на Черно море. Алтернативата е изграждане на инсталация за втечнен газ на руското Черноморско крайбрежие и транспортирането на суровината с кораби. Тази опция се разглежда особено активно през последните месеци.

Предизвикателства пред проектите

От гледна точка на развитието си, „Набуко” е в по-напреднала фаза. Както е известно, на 8 юни в Кайсери беше подписано политическото споразумение за изграждането на газопровода, като на церемонията освен ресорните енергийни министри на страните-участници в проекта, присъстваха еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер, австрийският министър на икономиката Райнхолд Митерленер и грузинският министър на енергетиката Александър Кетагури. „Набуко” е и по-стар проект. Голямото предизвикателство там е осигуряването на суровината. Последното развитие по този въпрос е по-скоро позитивно, но все още няма окончателно разрешение на проблема. Като основни източници се разглеждат Азербайджан и Туркменистан, но не се изключва и Ирак.

Надежди се възлагат на доставки от Азербайджан - страната, предвидена като основен източник на газ за „Набуко”. Големият фактор там обаче е консорциумът „Шах Дениз 2”, който разработва едноименното газово находище със залежи от трилион и половина куб.м. В консорциума не участва никоя от страните, ангажирани с „Набуко”. Става дума за BP (дял от 25.5%), държавната норвежка компания Statoil (25.5%), френската Total (10%), руската LUKoil (10%), азерската Socar (10%), иранска компания (10%) и турска компания (9%). Тоест, от консорциума отсъстват компании като RWE, OMV, MOL, ангажирани с „Набуко”. Освен това, Азербайджан вече продава суровина на Русия. През септември 2010 беше подписан договор между Газпром и Socar, по силата на който Баку удвои количеството, продавано на Руската Федерация, до 2 млрд.куб.м. Азерите подават газ и към Иран.

Потенциален доставчик е и Туркменистан. Наскоро обаче страната подписа ново газово споразумение с Русия. Наред с това разработва и т.нар. проект TAPI (Trans-Afghanistan Pipeline), който предвижда пренос на газ за Пакистан, през Афганистан, и е подкрепен финансово от Азиатската банка за развитие. В случая, Туркменистан трябва да избира между различните проекти, тъй като годишното производство на страната е 67 млрд.куб.м., част от които са за собствена консумация, а друга се продава на Русия.

От българска гледна точка, развитието на „Набуко” също е в по-напреднал етап – вече е определен точен маршрут, който пресича 24 общини в 9 области на територията на страната ни.

Най-голямото предизвикателство пред „Южен поток” пък е отсечката по дъното на Черно море, чието изграждане може да доведе до проблеми от техническо и финансово естество. Проблем обаче могат да се окажат и част от регулациите на т.нар. Трети енергиен пакет на ЕС, който влезе в сила на 03.03.2011. В газовата си част, пакетът включва един регламент и една директива, които ще разгледаме подробно по-долу.

Един от въпросите, които се налагат, е дали двата газопровода биха могли да съществуват и функционират едновременно. Отговорът е по-скоро „да”. По-прецизният отговор е, че те са конкурентни, но не и взаимно изключващи се. Наистина, може да се стигне до ситуация, при която ще се води сериозно съревнование за достъп до природния газ (особено за този от Каспийския басейн), но двата проекта имат и други алтернативи на доставки. Така например, „Набуко” би могъл да разчита на суровина и от Ирак, а защо не и от Иран, при промяна на политическата ситуация и, съответно, на отношенията на Техеран със САЩ. От друга страна, Русия има готовност да пренасочи голяма част от газовите си потоци не през Украйна, а именно по „Южен поток”. Към момента, 80% от руския газ за Европа се транзитира именно през украинска територия.

Финансирането също се оказва огромно предизвикателство, въпреки че по отношение на „Набуко” винаги е имало уверения в противното. През годините, цената на всеки от двата газопровода уверено върви нагоре и вече се коментират стойности от около 15 млрд. евро. Предимство за „Набуко” в случая е финансовият ангажимент на ЕС и партньорите в проекта. От друга страна, „Южен поток” не разчита на пари на европейския данъкоплатец, а поне на този етап не се говори и за държавни гаранции.

По отношение на финансирането, в българския случай, са били коментирани ангажименти в размер на около 400 млн. евро за всеки от двата проекта, както и съотношение 30/70 между собствен и привлечен капитал. Създадени са съответно проектните компании „Набуко Газ Пайплайн България” ЕООД и „Южен поток България” АД. До момента са коментирани държавни гаранции по отношение на „Набуко”, в размер на 2 млрд. евро. Разговори в тази посока са водени, като целта на България е Евростат да не отчита тези гаранции, за да не се стигне до евентуално намаляване кредитния рейтинг на страната ни.

Регулации и геополитика

Специално по отношение на „Южен поток”, най-важен е въпросът за регулаторната рамка, и по-конкретно за Третия енергиен пакет. Става дума най-вече за т.нар. Газова директива 2009/73/ЕО. Относим е и регламент № 715/2009, касаещ условията за достъп до газопреносната мрежа.

Основните идеи на Третия енергиен пакет са да има разделение (unbundling) между собствениците на суровината и собствениците на мрежите, както и да се осигури достъп на трети лица до газовата инфраструктура. В случая с „Южен поток” подобно изискване е заплаха за цялостния бизнес модел на проекта. Концепцията там е за единствен доставчик, който, чрез смесените дружества в отделните страни по трасето, има и определен контрол върху инфраструктурата. При евентуално даване на достъп на други доставчици до тръбата обаче, единственият доставчик (руската страна) очевидно търпи загуби и пропуснати ползи.

Все пак Директива 2009/73 дава и опция, при която „Южен поток” може да изпълни европейските изисквания. Така, чл. 36 дава редица условия, при чието кумулативно наличие т.нар. „голяма газова инфраструктура” може да бъде освободена за определен период от изискването за unbundling между собствениците на суровината и собствениците на мрежите и, съответно, за даване достъп на трети лица до газовата инфраструктура. За тази цел следва, едновременно: инвестицията да поощрява конкуренцията в газовите доставки и да повишава сигурността на доставките; нивото на инвестиционния риск да е такова, че тя да не бъде направена, ако не се предостави освобождаване; инфраструктурата да е собственост на лице, което е отделено, поне по отношение на правната му форма, от операторите, в чиито системи ще се изгражда тази инфраструктура; да се събират такси от ползвателите на тази инфраструктура; освобождаването да не е във вреда на конкуренцията или на ефективното функциониране на вътрешния пазар за природен газ или на ефективното функциониране на регулираната система, към която се присъединява съответната инфраструктура.

Важно е да се отбележи също, че всички регулаторни органи от съответните държави-членки трябва да постигнат споразумение за освобождаване на въпросния инфраструктурен проект от изискванията на Третия енергиен пакет, за да се даде „зелена светлина” на проекта. В крайна сметка обаче, окончателното решение се взема от Европейската комисия (ЕК). Всичко това в частност важи и за „Южен поток” и може да се окаже голямо регулаторно предизвикателство с важни геополитически последици.

Според директивата, исканото освобождаване може да покрие и само част от въпросната инфраструктура, т.е. чисто хипотетично – да се разпростре само върху единия от двата лъча на „Южен поток”. Това също е пример за геополитическото значение на определени нормативни актове и ролята на ЕК в случая.

Формално юридически, въпросът за разделението между собствениците на суровината и собствениците на инфраструктурата се решава с учредяване на националните компании в отделните държави по трасето на „Южен поток”, които ще притежават съответните участъци от тръбата. Другият въпрос е за достъпа на трети страни до тръбата. Според Марсел Крамер, изпълнителен директор на „Южен поток”, едно от предизвикателствата на Третия енергиен пакет е, че е нов (правилата влязоха в сила на 03.03.2011) и до момента не е прилаган на практика. В случая, висящи са въпросите, дали въобще има искане за достъп от трети страни, а ако това се случи – за какъв период, при какви условия и на каква цена. Това са все въпроси, на които самата регулаторна рамка не дава отговори.

Факторът „Турция”

Ролята на Турция за реализацията и на „Набуко”, и на „Южен поток” е безспорна и често е предмет на коментари. Набуко се простира на 2730 км. през сухопътната територия на страната, а „Южен поток” е проектиран да минава през изключителната й икономическа зона в Черно море. Това обаче може да се промени при отпадане на варианта за тръба по черноморското дъно и приемане към опцията с транспортиране на втечнен газ чрез кораби.

Тази ситуация поставя Турция под сериозен натиск по много направления. Последните изявления от Анкара изглеждат критични към „Южен поток”, но това е по-скоро с цел получаване на други изгоди, включително в енергийната сфера. Все пак, не бива да се забравя и фактът, че зависимостта на Турция от руското синьо гориво е около 60%, което също е причина за предпазливост от турска страна. В същото време, Анкара държи сметка за важността на отношенията си с ЕС и САЩ и подкрепата й за „Набуко” е, като цяло, извън съмнение. През последното десетилетие обаче, стратегическото партньорство между Турция и Русия също е факт, като проявленията му са особено видими именно в енергетиката. Тоест, може да се твърди, че Турция държи голяма част от козовете и се опитва максимално изгодно за изтъргува географското си положение.

Малките играчи

На фона на този голям „фронт” се водят и по-малки битки. Първата от тях е в „задния двор” на „Набуко” и е между т.нар. Трансадриатически газопровод (ТАР) и Интерконектор Гърция-Италия (IGI). IGI e маршрут за доставки на газ от Каспийския регион и Близкия изток и от тази гледна точка е конкурентен на „Набуко” проект. Собственост е на смесеното дружество Poseidon, в което по 50% притежават италианската компания Edison и гръцката DEPA, като целта е да пренася годишно по 8 млрд. куб.м., през Адриатическо море, до Италия. В момента, IGI се свързва с новия газопровод между Турция и Гърция, който пък е собственост на турската компания Botas и отново на DEPA, като целият проект се нарича ITGI (Интерконектор Турция-Гърция-Италия). Трябва да се подчертае, че ITGI е в много напреднал етап и по него ще бъде транспортирана суровина, която би могла да стигне за 1/4 от капацитета на „Набуко”.

ITGI обаче е в конфликт и с друг проект, а именно с Трансадриатическия газопровод, чиято цел е също пренос на газ от Каспийския басейн и Близкия изток през Адриатическо море, но през териториите на Турция, Гърция и Албания. Собственици на проекта са три компани: EGL (Швейцария), норвежкият държавен гигант Statoil и Eon Ruhrgas (Германия).

Повечето анализатори са на мнение, че ITGI и TAP не могат да съществуват едновременно. Проблемът за „Набуко” пък е, че и двата проекта се целят към същия ресурси, към същите източници на доставки – особено Азербайджан, Туркменистан и Ирак. Това от своя страна би означавало, че при реализиране на който и да е от двата проекта, „Набуко” може да се окаже необезпечен със суровина. Възможна опция за „Набуко” е някакъв вид сливане с IТGI и/или TAP, но това може да стане само при условие, че партньорите по тези проекти се откажат от тях и се присъединят към „Набуко”.

Освен двата проекта, които застрашават „Набуко”, в зародиш са и два други, които са конкуренти и на „Южен поток”. Това са т.нар. „Бял поток” и AGRI.

AGRI (Азербайджан-Грузия-Румъния-Интерконектор) е лансиран с идеята да доставя газ от Каспийско море, през Грузия и Черно море, за Румъния. Наскоро към споразумението се присъедини и Унгария. Факт е, че проектът изглежда скъп и трудно осъществим, но е факт и, че около него се шуми и се водят преговори.

”Бял поток” е по-стар проект. Консорциумът, който иска да го реализира, включва White Stream Pipeline Company Limited, регистрирана във Великобритания и GUEU Inc, регистрирана в САЩ (щата Делауер). За първи път проектът е представен официално през 2005, като целта също е да транзитира азерски газ през Грузия и Черно море, като едното му направление е Украйна, а другото – Румъния. Лансиран от правителството на Юлия Тимошенко, проектът получи подкрепа от ЕК. Силно съпричастни към „Бял поток” в ЕС са Полша и Литва. След октомври 2009 активност демонстрира и Азербайджан, заради опасения си, че Турция ще монополизира почти целия транзит на азерски газ, както Украйна – на руски. Това кара Баку да търси алтернативни маршрути на своя експорт.

За последно, по-сериозна активност около проекта имаше през 2009. Сериозните технически и финансови предизвикателства го правят нереалистичен, а и към момента сякаш липсва необходимата политическа подкрепа за осъществяването му.

Интересите на България

Интересът на страната ни е през нашата територия да минават колкото се може повече трасета, стига да контролираме съответните тръби и да имаме икономическа изгода, която се изразява най-вече в събираните транзитни такси. Всеки от проектите може да създаде и допълнителна заетост. Същевременно, трябва да се каже, че геополитическата им роля за България е огромна. Това извежда страната ни на по-добри позиции в международните отношения, а има и огромно значение за гарантиране на националната сигурност.

По отношение на „Южен поток” можем да лансираме инициатива за изграждане и на трети лъч, който да тръгва от България и да преминава през териториите на Македония и Албания, излизайки на Адриатическо море. Това би увеличило значението на Коридор №8, а оттам и тежестта на България в Западните Балкани. Същевременно, би укрепило икономическите и политическите ни връзки с две много важни за нас държави.

Има три други държави, които са в ситуацията на България, тъй като те също са страни както по „Набуко”, така и по „Южен поток”. Това са Австрия и Унгария, както и Турция, разбира се. Всяка от тях активно работи в защита на своите интереси – както икономически, така и политически. От тази гледна точка България е в привилегировано положение и наистина има шанс в максимална степен да осребри географското си положение. Конкретен пример - ако и двата големи газови проекта се реализират, годишно ще транзитираме до 90 млрд. куб. м. газ, което надхвърля петкратно сегашния транзит. В тази връзка напомням, че през миналата година приходите за България от транзитни такси са в размер на 107 млн. долара. Да не говорим, че в същото време страната ни би станала първостепенен по важност партньор за абсолютно всички доставчици, транзитиращи държави и консуматори по веригата – от Азия до Европа. Има и друг важен момент. Държавите по споразумението за „Набуко” ще имат право на половината суровина, доставяна по тръбата, а това, разбира се, гарантира сигурни доставки и за България.

Друг пример за позитиви от двата големи проекта, върху който трябва да бъде обърнато внимание и на политическата ни класа, е идеята за създаване на газов хъб и регионална газова борса на територията на България. Това включва изграждане на допълнителни газови хранилища, увеличаване на капацитета на Чирен, както и преминаване и на „Набуко”, и на „Южен поток” през територията ни.

Факт е, че всички останали държави от региона са изключително активни при реализиране на енергийни проекти, с оглед на собствените си интереси. Първенци в това отношение са Турция, Гърция и Румъния. Няма никаква стопанска, политическа и национална логика страната ни да игнорира някой от двата големи проекта, дори това да означава, че ще привлечем значима част от транзита, от който в момента печелят други държави. Разбира се, въпросът опира до възвращаемост на инвестициите, размер на транзитните такси и редица други важни детайли. Сега обаче имаме определени стратегически шансове и не бива да ги пропиляваме. Наистина е време да реализираме националните си интереси, а не както е ставало друг път – да играем третостепенна роля в чужди планове.

 

Източници:

1. KPMG: “Nabucco vs. South Stream: the effects and feasibility in the Central and Eastern European region” http://www.igu.org/html/wgc2009/papers/docs/wgcFinal00780.pdf

2. European Energy Review, Marcel Kramer, CEO of South Stream, „It is the market that will decide whether South Stream will be built”

3. Atanas Georgiev, “Bulgaria – gas consumer or future gas hub?

4. ДИРЕКТИВА 2009/73/ЕО относно общите правила за вътрешния пазар на природен газ и за отмяна на Директива 2003/55/ЕО

5. РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 715/2009 относно условията за достъп до газопреносни мрежи за природен газ и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1775/2005

6. http://www.trans-adriatic-pipeline.com/

7. Giorgi Vashakmadze, The White Stream gas transportation project - a project to deliver Caspian gas to the EU

8. http://www.gueu-whitestream.com/main.php?id=1&lang=eng

9. http://www.nabucco-pipeline.com/portal/page/portal/en

10. http://south-stream.info/?L=1

11. Споразумение между Република Австрия, Република България, Република Унгария, Румъния и Република Турция относно проекта „Набуко”.

 

* Главен експертен сътрудник към парламентарната Комисия по икономическа политика, енергетика и туризъм

От геополитическа гледна точка, основното стратегическо предизвикателство за полския „център на силата” би следвало да е стремежът към гарантиране стабилизацията и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която да позволи на европейския силов център да играе една от най-важните роли в ерата на новия полицентричен свят. Ясно е също така, че сигурността на полските граждани не може да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща вбиването на клин между държавите от Западна и Източна Европа и насочена към конфронтацията между ЕС и Русия.

През декември 2010, известният американски аналитичен център Стратфор публикува на сайта си поредното (вече седмо) есе на д-р Джордж Фридмън от цикъла Geopolitical Journey with George Friedman. Този път в центъра на внимание на президента на американския „мозъчен център” беше поставена Полша. Тук няма да коментирам личността на Фридмън и ръководения от него център, ще подчертая само, че Стратфор се самоопределя като частен център, специализирал се в събирането на разузнавателна информация по целия свят (global inteligence). Публична тайна е, че външната политика на САЩ активно се подкрепя от множества частни фондации, асоциации и т.н. Ролята им е да влияят в „правилната” посока върху общественото мнение, политическиs и интелектуален елит на потенциалните съюзници, както, разбира се, и на американските противници. Те се използват като инструмент за „мек натиск” и водене на информационна война или, ако искаме да сме по-точни, на „мрежова война”

Мрежовата война на САЩ

Понятието „мрежова война” (netwar) беше лансирано от Джон Аркуила и Дейвид Ронфелд, анализатори от друг мощен американски „мозъчен център” – RAND Corporation. В общи линии, то се отнася за конфликтите с „умерено противопоставяне”, в които основно оръжие е информацията, и по-точно степента на нейното разпространение. Целта в мрежовата война е да се гарантира предимство в информационната сфера, позволяващо да се формира т.нар. световно обществено мнение. За се постигне това, е необходимо да се провокира т.нар. „ефект на мрежата”, позволяващ определена информация да бъде разпространена по „закона на снежната топка”. Несъмнено, този метод води до загуба на контрола върху вече внедрената информация, но целта му е не само популяризацията на определена гледна точка, а най-вече ерозията на единствената, доминираща позиция. Тоест, трябва да стане така, че конкретната гледна точка да бъде приета, или пък отхвърлена, от обществените и политически структури. Мрежовата война е неразривно свързана с информационната революция и често съпровожда традиционните въоръжени конфликти. Пример за това са войните на САЩ и съюзниците им в Ирак, остатъчнd Югославия и Афганистан. Благодарение на мощните държавни и недържавни структури и глобалните информационни взаимни обвързаности, Вашингтон осъществи своеобразна „мрежова легитимация” на политическата си експанзия, създавайки на САЩ имиджа на „гарант на световния ред” и „защитник на планетата от глобалния тероризъм”. Основният мета-метод за водене на мрежовата война е манипулацията (в широкия смисъл на понятието).

Геополитическите кодове като инструменти на властта

Съвременната геополитика често се разделя на формална (академична, теоретична), практическа и популярна геополитика. Първата е зона на действие на интелектуалните среди и се концентрира върху научната база на тази дисциплина. Практическата геополитика пък е продукт на дейността на политическите елити, дипломацията и целия апарат на държавата и международните организации. Накрая, популярната геополитика е разпространяването, с помощта на медиите и масовата култура, на определени възгледи, касаещи политическото пространство. В тази сфера си имаме работа с т.нар. геополитически кодове, т.е. със своеобразна „ментална карта”, на която са отбелязани съюзниците и противниците и се формират определени възгледи относно границите (които незадължително са истински, а често са просто желани), с други думи, формира се определена политическа идентичност. Като основен инструмент на популярната геополитика, геополитическите кодове се използват успешно в мрежовата война, отличен пример за което е вътрешната и външна политика на САЩ.

„Изкуството да управляваш поляците”

„Поляците не са добре организирана нация, поради което при тях моментното настроение често играе по-важна роля, отколкото разума и аргументите. Следователно, изкуството да управляваш поляците са основава на създаването у тях на съответните настроения”. Джордж Фридмън очевидно много добре и схванал същността на това твърдение, изречено навремето от маршал Юзеф Пилсудски. Неслучайно, той започва „геополитическото си есе” за Полша с красиво звучащото за поляците сравнение, че „не можеш да разбереш Полша, ако не разбираш Шопен”. По-нататък то се превръща във фон, т.е. в своеобразна емоционална основа за аргументиране на основния извод, произтичащ от текста на американския геополитик. Президентът на Стратфор превръща в „гръбнак” на есето си геополитическия код, отдавна вкоренен в полското национално съзнание и продължаващ да го моделира, който се свежда до образа на постоянната двойна заплаха за Полша, идваща от Германия и Русия.

Показателно е, че американският геополитик започва разсъжденията си за Полша с ноемврийското въстание от 1830, постоянно акцентирайки или върху „руската”, или върху „германската” заплаха. При това, той подчертава, че „бедната” но мъжествена Полша многократно в историята си е била предавана. Освен това Фридмън отдава дължимото на честа и достойнството на полската армия, която макар че през Втората световна война атакува германските танкове с кавалерията си (sic!), представлява, според него „един велик символ”, каквото и да означава това. Митът за полската конница, атакуваща германските бронетанкови части, е много характерна форма на манипулация на историческото съзнание (при това насочена не само към полския адресат), използвана от американския геополитик. Целта на този прийом е затвърждаване образа на героичните поляци, които дълги векове се намират на опасната ос Изток-Запад и, на всичкото отгоре, постоянно биват предавани. Този мит отлично се вписва в традиционния за Полша исторически код       , основаващ се на мартирологичния образ на полската история. През последните години, той често се използва от полския политически елит, достигайки безславния си апогей след самолетната катастрофа край Смоленск, при която загина президентът Качински. Фридмън демонстрира отлична интуиция за полските слабости и настроения, като слага блестящ край на анализа си за полската политическа активност през последните 200 години, използвайки за целта заглавието на известната книга на Айвън Морис „Благородството на поражението”.

Макар президентът на Стратфор да посочва, че след края на студената война геополитическата ситуация се е променила и вече нито Русия, нито Германия поставят под въпрос (най-малкото директно) полския суверенитет, в същото време той цитира примера с Германия в периода 1932-1934, като добавя, че „всички нации по някое време могат да променят намеренията си”. Изброявайки историческите поражения на поляците през последните 200 години, Фридмън не ни оставя особени шансове за геополитическа стабилизация, дори в рамките на ЕС, защото (както твърди той) ситуацията в него не дава особени надежди за превръщането му  в „спокойно синьо кралство”, според израза на американския геополитик.

Шопен и геополитиката

„Шопен може да бъде разбран и от геополитическа гледна точка” – продължава Фридмън. И доказва с лекотата, характерна за мазурките на великия полски композитор, че Полша няма друг изход от геополитическата ситуация, в която се намира, освен да заложи на тесния си съюз с отвъдокеанския „Голям брат”, в лицето на САЩ. Действително, блестящ извод и епохално откритие! При това Фридмън подкрепя геополитическата си аргументация с твърдението, че през ХХ век САЩ на три пъти са пресичали доминацията в Европа на Германия, Русия, или на съюза между двете. Затова Полша „трябва да поддържа тесни отношения с глобалния хегемон”. По-нататък, следвайки ритъма на полонезите на Шопен, американският геополитик посочва мястото на Полша в Европа, което, според него, ще се основава на „едно ново Междуморие (т.е. общото пространство между Балтийско и Черно море, доминирано от Полша, по примера на средновековната Реч Посполита)”, формирано под опеката на Вашингтон в Източна Европа. Всъщност, тезата му повтаря известните PR-похвати, използвани и в толкова рекламираната книга на Фридмън „Следващите сто години” (виж. „Геополитика”, бр.1/2010 ), в която той рисува приятния за полските очи, но съвършено утопичен, предвид съвременните реалности, образ на „супердържавата на Висла” и формиралия се около нея „полски блок”.

Оста Берлин-Москва като геополитическо плашило

Следва да се подчертае, че основната ос на манипулацията на Фридмън е практически пълното игнориране на ЕС, като независим силов център и опита да се интерпретира действителността само през призмата на националните държави, което е очевиден анахронизъм. Оттук и толкова настойчивото прокарване на геополитическия код, според който Полша, също както в периода между двете световни войни, е заплашена от оста Берлин-Москва. Впрочем,  превръщането на евентуалния германско-руски блок в плашило за Варшава е ключов елемент на влиянието, упражнявано от Вашингтон върху полския елит.

Стилът и аргументацията на президента на Стратфор също не са нови. Това е познат мотив, който американската пропаганда се опитва да наложи от края на студената война насам. Той се основава на полските слабости и исторически комплекси, нежеланието на полския елит да разсъждава в категориите на т.нар. Realpolitik, възраждането на старите стереотипи и създаването на нови – т.е. казано накратко, заиграването с чувствата на поляците.Ако упростим нещата, можем да кажем, че този мотив налага впечатлението за постоянна германско-руска заплаха срещу Полша и образа на американския „освободител”, като единствения гарант за полския суверенитет. Умелото използване на полските митове и илюзии (месианството и граничното разположение на страната), остарелите но все още модни геополитически концепции (например тази за Междуморието), както и стимулирането на погрешните геополитически кодове, позволява на американската дипломация успешно да ерозира идеята за обединена и силна Европа. Най-добрият вариант за Вашингтон е именно разделена Европа и запазване на американското военно присъствие, а не независима Европа, разполагаща с достатъчно мощни военни сили и способна да провежда собствена, т.е. свободна от американския визия за „трансатлантическата общност”, политика.

Митовете на Фридмън

С помощта на инструментариума на мрежовата война, американската дипломация успешно наложи такива спорни тези, като разделянето на членовете на ЕС на „стари” и „нови”, чиито интереси уж се различават диаметрално. Струва си да отбелегжим, че лансираните от американската администрация геополитически кодове, на които толкова възторжено аплодира полският елит след 1989, се крепят на изключително крехка основа, митове, и изкривявания, да не кажа откровени манипулации.

Мит №1: „В продължение на векове, основната заплаха за Полша идва от оста Изток-Запад”, или казано по-простичко – от страна на Германия и Русия. Всъщност, в своята над хилядагодишна история, полският силов център поне четири пъти е бил застрашен едновременно от две противоположни посоки. Само на два пъти обаче, това става по оста Изток-Запад (през втората половина на ХVІІІ и първата половина на ХХ век), останалите заплахи са по оста Север-Юг (ХІV и ХVІІ век). Следва решително да се подчертае, че ликвидирането на полската държавност във всички случаи е резултат не от географското положение на страната, а от диспропорциите в потенциала. Прокарваният от Фридмън и привържениците му краен географски детерминизъм е лишен от каквато и да било историческа основа.

Мит №2: „Европейският съюз не може да бъде гарант за сигурността и стабилността в Европа, без подкрепата на САЩ”. Всъщност, истината е точно обратната. Въпреки желанието на Фридмън, ЕС ще може да стане надежден гарант на европейската сигурност само, ако прекъсне пъпната си връв с доминираната от САЩ НАТО и стане не само напълно самодостатъчен, във военен план, а и независим във външнополитическата сфера. САЩ приличат на прекалено загрижен родител, който гледа стриктно да контролира детето си за да не прави бели, като по тази начин всъщност му вреди. Европа не се нуждае от атлантическа система за сигурност, а от ефективна  евразийска система с регионални подсистеми (като например, средиземноморска, източноевропейска, балканска и т.н.), базиращи се на силите на европейския субконтинент и сътрудничеството с разположената в близост супердържава – Русия.

Мит №3: „Германско-руското сближаване застрашава сигурността на Европа”. Обикновено опитите да караш автомобила си, ползвайки само огледалото за обратно виждане, приключват трагично. Интерпретацията на съвременната действителност и анализа и от гледната точка на предвоенните реалности не е просто грешка, а говори за липса на въображение. Процесите, породени от информационната революция (в частност, денационализацията на външната политика, формирането на постсуверенни държави, залезът на идеята за националните свръхдържави и на етнонационалния империализъм), ни карат да гледаме по друг начин на съвременните геополитически промени. Синтезът между „меката сила” на Европа и „твърдата сила” на Евразия дава шанс за създаването на съвременна система за сигурност на територията на Евразия и преодоляване на съществуващите прегради.

Мит №4: „Полша е обречена да бъде съюзник на САЩ”. Географията не детерминира историята, а само определя шансовете. Една стара максима, която, в същото време, е сред основните геополитически постулати, е да търсиш враговете си далеч, а съюзниците – близо. След 1989, полската външна политика се придържа към диаметрално различен подход. Днес като основна парадигма се представя т.нар. „евроатлантическа стратегия”. Всъщност, тази „стратегия” се свежда до липсата на стратегия и опита страната ни да „седи на два стола едновременно”, като единият е в Брюксел, а другият – във Вашингтон. Перефразирайки споменатия по-горе маршал Юзеф Пилсудски (тук е мястото да посоча, че в съвременна Полша за тази историческа личност се говори в един почти агиографски стил, често използван за легитимирането на една лицемерна и самохвална външна политика), можем да предположим, че в близко бъдеще Полша рискува да падне от един от тези два стола, а може би и от двата.

Стратегическите предизвикателства пред Полша

От геополитическа гледна точка, най-голямото стратегическо предизвикателство пред полския силов център е стремежът към гарантиране на стабилността и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която би позволила на европейския силов център да играе една от най-важните роли в епохата на нарастваща полицентричност на света. Сигурността на полските граждани няма как да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща да бъде вбит клин между държавите от Източна и Западна Европа и да се провокира конфронтация между ЕС и Русия.

Инициативата на полската дипломация за лишената от разумни основания програма „Източно партньорство” (насочена, най-вече, срещу Русия), чиято геополитическа преднамераност се корени директно в предвоенната полска политика (целяща разчленяването на руския силов център, залагайки на междунационалните противоречия) не е от полза нито за европейската интеграция, нито за сигурността на полската държава. В момента няма по-насъщен проблем за сигурността не само на Полша, а и на цялата Централно-Източна Европа, от украинския „стожер на дестабилизация”. Със своята недалновидна политика, подкрепяща на практика антиполските, фашизоидни политически формации в Украйна, Варшава съдейства за появата на заплаха както за полската, така и за европейската сигурност. Затова днес се налага да се очертае ново геополитическо направление, в рамките на „Източното партньорство”, отговарящо на интересите на целия ЕС, което в сътрудничество с Русия да се използва за решаването на реалните проблеми, а не за създаването на зони на дестабилизация. Перспективата за установяване на тясно сътрудничество между ЕС и Русия създава нови шансове за хармонично развитие в рамките на Евразия. Полша следва да инициира процеси на укрепване на сигурността и стабилизиране в нашата част на континента, опирайки се на обединена Европа.

Заплахата за Полша – „привържениците на мъртвите визии”

Истинската заплаха за Полша не е географското и положение „между Германия и Русия”, а безотговорната, екзалтирана полска политика, която с единия си крак е още в началото на ХХ (или дори в ХІХ) век, не отчита геополитическата конюнктура и се подхранва от традиционните „капризи” и национални митове. Формирането на основните вектори на полската външна политика от хора, които бих определил като „привърженици на отдавна мъртви визии”, опитващи се да възродят безнадеждно остарелите над стогодишни образи, под диктовката на такива специалисти, като Джордж Фридмън, които се стремят да ерозират процеса на европейска интеграция, може да доведе до геополитическата дестабилизация на нашата част на континента. Следва да сме наясно, че погрешният прочит на геополитическите процеси и механичното пренасяне на оценките от миналия век към съвременните реалности, води директно към катастрофа. В този смисъл, перефразирайки думите на известния полски историк Юзеф Шуйски, можем да твърдим, че „фалшивата геополитика произвежда и фалшива политика”.

 

* Президент на Института за геополитика в Ченстохова, Полша


Въпросът, с какво настоящата световна икономическа криза е еднаква и с какво различна от предишните и, как да се поучим от това, се повдига нееднократно на различни научни дискусии и в медиите. Анализът на най-важните общи и специфични характеристики на сегашната криза е нужен не за да робуваме на едни или други използвани преди решения, а за осъзнаване на механизмите на самоорганизация и управление на сложните макросистеми. А оттук и за разработване на реални сценарии за намаляване степента на несигурност в световната финансова систтема и в националните икономики.

Най-често, на анализ се подлага тезата, че днешната криза е глобална финансова криза, но почти не се изследва защо тя е системна, структурна криза, т.е. защо е криза на системата и структурата на функциониране и регулиране на икономиката. За разлика от глобалността, обхващаща преди всичко хоризонталната характеристика на кризата, системността набляга на нейната вертикална характеристика, без да загърбва степента на взаимосвързаност в световното пространство. От тази позиция, кризите в пазарното стопанство е необходимо да се анализират и като

Циклични и структурни кризи

В най-общ план източник и на единия, и на другия вид кризи е в производствения процес и по-точно във времевия разрив между постъпването на ресурсите  в производството  и крайното и пълно реализиране  и потребление - тяхно и на произведените чрез тях стоки. Тази концепция се изследва  най-подробно  от британския учен и носител на Нобелова награда  за  1972 Джон Хикс  във фундаменталния му труд „Стойност и капитал” [1]. При цикличната  криза съвкупното търсене спада, като известна част от незавършеното производство и произведените стоки  става излишна, в резултат на ендогенни ефекти и произволни флуктации и ендогенни за конкретните производства фактори. Ако банките са кредитирали реалния сектор по време  на подема, първоначалният удар при  спада се поема от тях. Разривът при тези кризи  е сравнително неголям  и предоставените средства от банките на фирмите,  в по-голямата си част, се възвръщат, в резултат на вземаните от тях мерки.

Цикличните кризи са постоянен спътник на пазарното стопанство. Продължителността на цикъла обикновено е до 6-10 години. Управлението на риска се базира на възможността данните за събитията от ежедневието и за иновациите, подобряващи човешката дейност и производството, да се подлагат на статистическа обработка и прогнозиране. Затова тези кризи успешно се преодоляват чрез координация в управлението и преразпределянето на рисковете между фирмите, търговските банки и застрахователните компании.

Структурната криза е  такова състояние на макроикономическата система, при което голяма част от заетите по времето на подема  средства от банките (а защо не и чрез лостове за финансиране на собствен капитал) не могат да бъдат върнати по време на следващата фаза, при съществуващото равнище на технологиите и разделението на труда – вътрешно и/или международно. Нужно е време за промяна в цялостната структура от възпроизводствени фактори. Първите удари в ситуацията също се поемат от кредитните институции и другите организации – финансови посредници и холдинги, които се озовават в недостиг на средства с всички опасности  за фалит, поемайки рисковете от реалната сфера.

Анализът показва, че за последните сто години може да се говори за три по-големи, структурни кризи и една – квазиструктурна. Процесите на промяна и последиците при всяка структурна криза са от  производствено-технологически, управленски и социален характер, придвижващи пазарната икономика напред. Налице са също политически последици и съществено преразпределение на пласментните пазари.

Разграниченията между цикличните и структурните кризи, което правя с оглед на по-задълбоченото вникване в същността на съвременната криза, не означава, че алгоритмите на циклите, на дългосрочните вълни (по Кондратиев) и на т.нар. финансови „балони”, не са свързани помежду си или не се допълват в реалността. „Действителността - пише Джордж Сорос, анализирайки рефлексивността на решенията във връзка със сегашната глобална криза – винаги е по-сложна от опозициите, които вкарваме в нея. Последната криза може да се сравни със стогодишна буря. Редица кризи доведоха до нея. Те мога да бъдат сравнени с пет- или десетгодишни бури. Регулаторните органи, които се справяха успешно с по-малките бури, не постигнаха подобен успех, когато приложиха същите методи за да се справят и със стогодишната буря”.[2, стр.53]

Първата структурна криза от по-ново време, която най-често се анализира от учените-икономисти, е от края на ХIХ и началото на ХХ век и обхваща водещите страни в света. По онова време, в основните  технологически центрове (Великобритания, Германия и САЩ)  започва криза, породена от пренатрупване на капитали,   нова техника и технологии в добивната и преработващата промишленост със съответните затруднения  в пласмента на продукцията. Тези отрасли получават бурен разцвет през периода на растежа. Задържането на продажбите значително забавя връщането на кредитите и процесите на започналия научно-технически прогрес в тези  сфери, представляващи база за развитието на цялата икономика. Действията на банките и фирмите са разпокъсани. За САЩ всичко приключва благополучно със започването на Първата световна война и след създаването  на Федералната резервна система (ФРС), в качеството на  централна банка на страната. Тя осъществява централизираната емисия на пари  и регулирането на кредитната политика, като по този начин поема върху себе си и икономическите рискове, породени от възпроизводствения процес и натрупани дотогава в децентрализираната банкова система. За европейските страни  кризата  завършва с политическия и икономически разгром на Германия, налагането  на сериозни контрибуции и прекрояването на политическото и икономическото  пространство в Европа и  света в интерес на страните- победителки.

В частично  уравновесените, в резултат от преразпределението на пазарите, икономики настъпва бурен растеж. Стимулирането на съвкупното вътрешно търсене в САЩ,  чрез ФРС и банките, изпреварва темповете на икономическия растеж.  Това свръхликвидно търсене се насочва  от държавата към фондовите  пазари  и недвижимостите, с оглед развитие на инициативата и подпомагане на домакинствата. Във все още непреминалата  в равновесно състояние структура на икономиката съществено се изменя делът на отделни отрасли в БВП, структурата на себестойността и доходите.  Същевременно се проявява и емпиричната закономерност, при всеки  подем,  отделни сектори и производства да се оказват свръхинвестирани. Прекалената свръхликвидност, създавана в банките, на базата на емисиите, и служеща за кредитно стимулиране, се превръща  в източник на  създаване на  финансови “балони”. През 1927, в САЩ, най-напред се пука балонът между търсенето и предлагането на недвижимости, а през 1929 – балонът на фондовите пазари. Така започва Голямата икономическа криза (Голямата депресия), която в икономическата литература се разглежда като класически пример за структурна икономическа криза.

Първоначално, кризата върви по т. нар. дефлационен сценарий, т. е. цените на стоките падат,  а  властите  не вземат никакви мерки за подпомагане на стопанските структури. Така спадът в икономическия растеж е в рамките на 1% месечно и до  края на 1932  съвкупният натрупан спад на американския БВП достига  35-40%, в сравнение с периода преди кризата [3]. Силно намалялото търсене и цени значително забавят връщането на старите дългове. През 1932, общият размер на неизплатените кредити достига 250% от БВП на САЩ [2, стр.123].

По това време механизмите на паричната политика  за предоставяне  средства на частните  структури са ограничени  до оборотно кредитиране.  Инвестициите не са предмет на банково кредитиране, а на борсови операции, без банково участие. За спасяване на икономиките  се утвърждават триединните принципи на управление на стопанството, лансирани от Джон Кейнс: инвестиции, заетост и пари [4]. Бюджетните програми съдействат  основно за реализирането на  инфраструктурни   работи, но малко средства достигат до частния предприемачески сектор за нови технологии и производства. След кризата, стимулиращо иновационната активност равновесие реално настъпва едва с разрушаването на технологическите центрове в Германия, Япония и, частично, Великобритания и преразпределението на пласментните им пазари. На практика, Втората  световна война прекроява политическото и икономическото пространство, разпада се британската колониална система и се установява господството на щатския долар, като световна валута.

Възходящият тренд на водещите, активно регулирани от държавата, пазарни икономики (с циклични кризи в отделни страни и региони) продължава до седемдесетте години на ХХ век, когато бележи началото си мащабната, наричана от мен квазиструктурна криза на капиталистическата икономика. Тя се характеризира със спад на ефективността на капитала, но с незначителни фалити. Някои автори я наричат криза на държавната форма на регулиране, защото с приетите тогава мерки против нея започва възходът на новата неолиберална форма на устройство на икономиката.

Кризата се разгръща постепенно от момента на поява на първите и симптоми, през 1966, когато нормата на печалбата в САЩ, Великобритания, Германия и Франция започва дълъг път на снижаване [5, рис.3.1]. С пълна сила кризата се проявява през 1973, когато е налице и спад, и инфлация, нарастваща с неконтролирани ускоряващи се темпове (стагфлация). Окончателното разпадане на Бретънуудската система разтърсва из основи международните валутни и финансови институции. Кризата продължава до самия край на 70-те години.

Този път властите виждат потенциала на ситуацията, който води към излизане от кризата, не толкова в прякото стимулиране на мащабното нарастване на частното търсене, колкото в постигането на много по-пълна мобилност на капитала чрез значително намаляване на държавното макроикономическо регулиране, в това число във финансовата сфера. В САЩ например, държавата се оттегля от активен контрол в такива регулирани преди сектори като транспорта, комуникациите и енергетиката, и си оставя правото да се намесва в стопанската дейност само за намаляване на инфлацията – не и за безработицата. Приватизират се голямо количество държавни услуги, снижава се данъчното бреме за бизнеса и състоятелните лица. Същевременно, значителни правителствени поръчки се насочват към информационните технологии и за отбранителни програми.

Прилагането на тези монетаристични принципи, издигнати от Милтън Фридман [6] съвпадат по време със завършването на фазата на формиране на ядрото от базови (радикални) иновации[1], свързани с микроелектрониката и програмното осигуряване. Това е ядрото на технологическия фундамент на новата вълна на дългосрочно развитие, наречена по-късно вълна на информационните и комуникационните технологии (ИКТ). През 70-те и 80-те години, за ценните книжа на фирмите–новатори в тази област се формира търсене от много инвеститори в реалния сектор. Натрупаните частни капитали от предишните години на подем и средствата от правителствените поръчки, при условията на вече създаденото технологическо ядро от ключови иновации и производства, бързо формират нови възпроизводствени вериги, нови отрасли и пазари.

В началото на 1990 фирмите от реалния сектор в САЩ вече са усвоили основните вътрешни технологически ефекти, обрали са „каймака” от използването на базовите иновации на микроелектрониката и програмирането, постигайки ръст на производството и ефективността: чрез широко разпространение на информационните технологии (ИТ) са автоматизирани всички ключови процеси на функциониране на производствения капитал, осигурена е интегрирана автоматизация на финансовия контрол и операционната дейност, свързана с веригите на доставка и отношенията между доставчици и клиенти. След краха на икономиките на бившите социалистически страни възникналите нови пазари в тях стават изключително удобни ниши за по-нататъшно разгръщане на дългосрочната вълна на развитие и за прилагане принципите и методите на неолибералната политика в практиката на управлението. Секторите на реалните икономики в тези страни, с остатъците си от монополистически структури и държавно регулиране, дори при бързо реализиране на мащабни приватизационни програми не биха могли да постигнат ефективно и догонващо техническо превъоръжаване в съответствие с новата вълна в САЩ и водещите пазарни икономики, но във финансовата сфера либералните икономически теории намериха добра почва и функционирането на финансово-банковите системи на тези страни бързо бе подключено към глобализирането на финансите в световен мащаб.

Сегашната криза като „патова ситуация” между два технологични фундамента на развитие

Начало на настоящата икономическа криза даде спукването на балона на ипотечния пазар в САЩ през 2007, което взриви формиралия се към това време финансов супербалон, отразяващ несиметричността, от обществена гледна точка, на разделението на труда и създавания от него продукт във водещата в света американска икономика. Още от самото начало на кризата, базирайки се на виждането за нея като резултат преди всичко на „пазарен фундаментализъм”, подробно анализирах генезиса и нейните социално-икономически аспекти и прояви в американската, световната и българската икономика [8]. Не по-малко важно е обаче да се анализира съвременната криза и в материално-технически и научно-технологически аспект, отново изхождайки от понятието „пазарен фундаментализъм”, което големият финансист и успешен предприемач Джордж Сорос [2] използва, за да дефинира доминиращата рефлексивна политика на финансовите власти след 80-те години като политика, третираща пазарите в качеството на автокорективни и прилагаща изключително монетаристични методи за въздействие.

След 1990, развитието на американската икономика навлезе в информационната епоха: новият технологически фундамент на микроелектрониката и програмното осигуряване започна да доминира, ИКТ започнаха да проникват във всички нейни и на обществото пори, а равнището на информираност на отделния човек и компаниите достигна небивала висота. Ключовите технологии на новата вълна все повече се обвързваха със сферата на обращение и, преди всичко, с борсовите и финансовите услуги. Получавайки от държавата достатъчно кредитни ресурси, финансовите институции, на базата на все по-усъвършенстваното програмно осигуряване, започнаха все повече да прилагат схеми на изпреварващо финансиране. В тях като обезпечение на кредита се ползват още неполучени „очаквани доходи”. По правило, по тези кредити се залагат акции на компаниите-кредитополучатели, като стойността на акциите непосредствено се свързва с величината на очакваните доходи, а размерът на кредита зависи от равнището на капитализация на компаниите. Тези схеми позволяват на предприемачите да започват нови проекти и поемат нови рискове, без да чакат да се откупят старите проекти. Това помага за ускоряване темповете на НТП.

За да намалят финансовите си рискове, кредиторите прехвърляха все по-голяма част от кредитите си на други инвеститори чрез хеджиране на риска, най-вече чрез секюритизация на дълговете, т.е. чрез пускане и разместване на пазара на нови производни ценни книжа – деривати. Когато възможността за продажба и купуване от нови инвеститори се оценява като положителна, свързаните с даден проект финансови рискове се категоризират като приемливи, независимо от реалната ефективност на проекта. Всичко това доведе до рязко повишаване на интегралната икономическа неопределеност в ускореното реализиране на НТП. Но той, грубо казано, постоянно не успяваше да се откупи. Пораждаха се нови надежди за бъдещи доходи и се стимулираше изпреварваща динамика на дълговете спрямо реалния икономически ръст. Иновационният потенциал постепенно, но последователно се насочваше не към иновации, свързани с по-нататъшното проникване в структурата на материята и постигане на нови технологии с по-ниска енерго- и обща ресурсоемкост, а към такива, свързани с тънкостите на програмното осигуряване и със спекулативните ефекти от информационното превъзходство над конкурентите. Ориентирите за конкуренция в реалния сектор излязоха извън рамките на отрасловата иновационна политика – рационализация на производството, качество на продукцията и услугите, нови технологии за преработка на суровините и ресурсоспестяване.

Чрез информационно-комуникационните технологии за капитала в САЩ се създадоха подходящи условия да може, изпреварвайки конкурентите, бързо да сменя формата си, т.е. да успява в реално време да се превъплъщава от едни активи в други. Тази свръхмобилност стана конкурентно преимущество на американския капитал и му позволи своевременно да намира и използва всякакъв род възможности, в това число спекулативни, независимо от това къде възникват. Нещо повече – съвременните компютърни програми позволяват да се „проиграват” уникални сделки за покупко-продажба на инвестиционни инструменти и, изпреварвайки пазара, да се играе на моментната разлика между доходността от купуваните акции и лихвата по кредита, получен за тяхното купуване. Със специален софтуер „финансов робот” може денонощно легално да се сканира световната финансова система, търсейки евтини кредити в едни зони и изгодни финансови инструменти - в други. Търсенето на приемливи варианти в тази посока, на практика, започна да става с електронна скорост и да придобива глобален характер. В условията на глобализацията именно изпреварващото използване на съвременни ИКТ във финансовата сфера позволи на американската икономика да се специализира и силно да изпревари другите в този кръг от услуги, които предоставя както на собствения, така и на чуждестранния капитал. Това съществено повлия върху международното разделение на труда.

С помощта на внедряването на ИКТ, финансовият бизнес в САЩ и водещите западни икономики постигна максимални преимущества пред държавния регулационен механизъм. Още в началото на 2000-те години много експерти изразяваха становище, че широкото използване от банките на компютърни технологии за секюритизация на дълговете поражда специфичен, синергетичен ефект и информационна асиметрия, които могат да дискредитират и дори да сринат пазара на ценни книжа. Именно неконтролираното нарастване на дълговете и многократното прилагане, от финансовите власти, на монетарни или фискални стимули за моментното спасяване на финансовите институции, застрашени от фалити при текущите балони, станаха онези „критически технологии”, които, от една страна, осигуриха финансово-икономическото доминиране на Съединените щати, а от друга – доведоха до експлодиране на супербалона при сегашната криза.

Структурната деформация на американската икономика и общество в резултат от „пазарния фундаментализъм” и „монетаристичното яхане” на научно-техническите новости най-ясно личи от следните факти и показатели:

-                      Общият размер на неизплатените кредити в САЩ, през 2008, достигна 365% от БВП, като в тях не се включват широко употребяваните дериватни финансови инструменти (при 250%, през 1932) [2, стр123];

-                      Рязко се влоши съотношението между показателите за средния годишен ръст на печалбата и работната заплата в частния сектор: за периода 2000-2007 те са съответно 8,2% към 1%, докато за периода 1979-1990 те са 2,6% към 1,7% [9];

-                      Печалбата на финансовия сектор, в процент от общата печалба на всички американски корпорации, нарасна от 14%, през 1981, на 39% - през 2001 и на около 50%, през 2007 [8, стр.10];

-                      Дългът на домакинствата в проценти от разполагаемия личен доход нарасна от 66% през 1980, на 91,1%, през 2000 и на 128,8%, през 2007. При това годишният реален медианен доход на домакинствата, отразяващ деловата активност (а в известна степен и реалния потенциал за платежоспособно потребителско търсене), през 2007 спадна под нивото на 2000. [10];

-                      Стремително нарасна общата величина на американския дълг, който към 2008, превиши 50 трилиона долара, или 90% от световния БВП. Дългът на федералното правителство, за 2000-2008, нарасна от 5,7 до 10,7 трилиона долара. Основни държатели на американски държавни облигации, към началото на кризата, са Китай (653 млрд. долара), Япония (585 млрд. долара) и нефтоекспортиращите държави [11]. С това световните дебаланси от капиталови потоци достигнаха критични предели, отслабването на привлекателността на американския долар като резервна валута се засили и назря необходимостта от по-бързо развитие на вътрешното потребление на страните с капиталов излишък (преди всичко Китай).

В тази ситуация, мерките, които предприеха САЩ и повечето страни в света след 2007-2008, въпреки разнообразието им, естествено се насочиха, преди всичко, към масирана държавна парична интервенция във финансовите институции – банки, ипотечни агентства, застрахователни компании и други. Ако не беше осигурена такова мощна държавна подкрепа, финансово-банковата система в повечето страни по света отдавна щеше да се срине с още по-тежки последствия за нея от тези през 1929-1933. Световната финансова система обаче остана нестабилна в самата си същност, понеже е изградена, по думите на Джордж Сорос, „на базата на фалшивата предпоставка, че финансовите пазари спокойно могат да се ръководят сами” [2, стр. 129], т.е. без при решенията да се отчита изключителното неравновесие, в което се намира цялата социално-икономическа система. Затова считам, че е нужен модел на функциониране и регулиране на съвременната икономика, по-добре обвързващ финансите с реалното производство, което, за разлика от глобално организираните финанси, се развива преимуществено в национални възпроизводствени вериги и контури.

В момента в САЩ и водещите световни икономики усилено се формира ядрото от технологии и опитни производства на настъпващата нова дългосрочна вълна на развитие. Това ядро може да се сведе до нанотехнологиите, клетъчните технологии и методите на генното инженерство. Преминаването от първата фаза, формираща ядрото на новия технологически фундамент на производство, към втората фаза на бърз растеж и масово тиражиране на новостите, се очаква в периода след 2015, когато, според прогнозите на Научния фонд на САЩ, годишният оборот от такива базови иновации на пазара ще достигне 1-1,5 трилиона долара [12]. За широкото им прилагане трябва да се постигне и съответна готовност на социално-икономическата среда за формиране на нови високоефективни възпроизводствени вериги около тях. Постигането на такава готовност е може би най-сложното предизвикателство пред властите и мениджърите във всички страни в стремежа за устойчиво развитие на националните и световната икономика.

В множество изследвания на водещи световни учени – Герхард Менш, Дмитрий Львов, Сергей Глазьев и др. [7;13], дългите цикли на развитие се разглеждат под формата не на „късчета” от вълни, а на S-образна, или логистическа крива. Фактически, те описват траекторията на жизнения цикъл на технологическия фундамент на производството[2]. На завършващия етап на предишния технологически фундамент възниква нов, а преходът от един жизнен цикъл към друг се характеризира с „технологически пат”, тоест закономерна пауза в постъпателното развитие на икономиката, време за структурно преустройство. Сегашният „пат”, по същество, е на границата между фундамента от технологии на микроелектрониката и програмното осигуряване и този на нанотехнологиите, клетъчните технологии и методите на генното инженерство. Предишният фундамент се градеше на достиженията на микроелектрониката в управлението на материалните процеси на „микронно” равнище, а сегашният фундамент – на използването на посочените по-горе базови иновации, опериращи на равнището на една милиардна от метъра. На новото нано-равнище се създава възможност да се променя молекулярната структура на веществото, да му се придават целесъобразни нови свойства, да се прониква и променя клетъчната структура на организмите. Разликата между двата технологически фундамента на производството, по същество, е в дълбочинното проникване на технологиите в структурата на материята и мащабите на обработка на свързаната с това информация. От тук е различна и ролята им за ефективността и устойчивостта на процеса на развитие. Днес кризата на фондовите пазари, спадът на производството и ръстът на безработицата, на базата на конкретни статистически изследвания, могат да се идентифицират като типични прояви на депресия по модела на дългите вълни, при смяна на технологическия фундамент на производство [14].

Съвременната криза, наред с влошаването на инвестиционния климат и намаляване разпространението на неефективни иновации, спомага за преориентиране на инвестициите към реални и свързани с научно-техническите тенденции активи. Затова, в редица икономики по света (не само водещите) се наблюдава тясна взаимосвързаност на мерките за изход от депресията с такива по създаването и разширяването на елементи от новия технологически фундамент. Изпреварващото усвояване на ключови производства, свързани с нанотехнологиите, клетъчните технологии и методите на генното инженерство, ще даде възможност на иновативните икономики да получат интелектуална рента в глобален мащаб и за нейна сметка да финансират по-натъшното разширено възпроизводство на новия фундамент. В такива ситуации, за всяка страна е много важно ясно да формулира своя национална стратегия. Тя трябва да отразява реалните и възможности за ускорено развитие на гребена на новата дългосрочна вълна на икономически растеж, на базата, първо на бързото формиране на опитни производства, свързани с ключовите иновации, и второ - на модернизация на отраслите, които разпространяват технологическия фундамент и могат да се разглеждат като носещи производства на вълната.

Известният руски учен академик Сергей Глазьев [15] разглежда като такива  „носещи” производства информационно-комуникационния сектор, електронната, атомната и електротехническата промишленост, фармацевтичната промишленост, слънчевата енергетика, ракетно-космическата промишленост; авио- и приборостроенето, клетъчната медицина и други. Сред „носещите” в новата вълна, той включва и редица водещи отрасли от предишната вълна, като образованието, здравеопазването (чиято ефективност ще нарасне многократно с използването на клетъчни технологии и методи за диагностика на генетични болести), селското стопанство (използващо достиженията на молекулярната биология и генното инженерство), а също химико-метеорологическия комплекс, строителството, авто- и корабостроенето, които широко ще използват създаваните нови материали с предварително зададени свойства. Към всичко това бих добавил като по-общо приоритетно направление и „пълномащабните технологии в тези области”. Големият въпрос е без да повтаряме другите, какви ще бъдат нашите приоритетни технологии в тези области, какво ще правим ние, което не умеят другите?

Изходът

Системно погледнато, в световното стопанство има капитали за повишаване икономическата активност на основата на новия технологически фундамент. Нужно е обаче, от една страна, преобразуване на световната финансова система в посока към развитие и по-добро съчетаване на глобалните, регионалните и националните регулатори, а от друга - такова преустройство на националните финансово-банкови институции, което да ги направи способни да управляват финансовите си дебаланси с осигуряване на рационално равнище на спестявания и на инвестиционна активност. Такова преустройство не може да не доведе обаче до намаляване ръста на потребление и промяна в спестяванията и държавните разходи във водещата световна икономика – американската, с възможно изостряне на социалните конфликти и отслабване на геополитическите и амбиции. Така че изходът от глобалната криза, в значителна степен, зависи от това, доколко САЩ ще се окажат способни на такова преустройство.

Заплахите за устойчивостта и по-нататъшното развитие световната икономика, в това число на САЩ и другите водещи в икономическо отношение страни оказаха силно въздействие върху членовете на Г-20, които още през ноември 2008 приеха безпрецедентна за периода на „пазарния фундаментализъм” Декларация за финансовите пазари и световната икономика. Тя изразява общо желание страните да обединят своите усилия за коригиране действията на пазарните сили и засилване ролята на държавите в новите сфери на дейност, породени от научно-техническия прогрес. Ще бъде неточно да цитирам една или друга част от системно разработената „Декларация”, тъй като мога да изкривя нейното комплексно значение – важното е мерките да бъдат изпълнени. Без преувеличение може да се каже обаче, че появата на „Декларацията” и решенията от следващите срещи на Г-20 свидетелстват не толкова за отричане на либерализма от страна на прагматизма, колкото, че се поставя начало на развитието на нова икономическа парадигма на ХХI век. Изходен момент на набелязаното са устойчивостта на световното стопанство и стабилността на развитие на националните икономики като гаранция за правата и свободите на гражданите. Общонационалните интереси определят формата за реализиране на частните интереси. Колкото повече пазар, толкова повече е нужно регулиране от страна на държавите и толкова по-голяма е отговорността им за векторите на икономическо и социално развитие на страните и регионите.

Сложно е да се прогнозират конкретните промени, които постепенно следва да настъпват в духа на „Декларацията”, още повече, че с отслабване на някои от проявленията на кризата, неизбежно се засилва сблъсъкът на стопанската практика с „пазарните фундаменталисти”. Очертават се обаче няколко посоки на активност, които е важно да отбележим:

-           Обсъждат се мерки за преобразуване на международната валутна система, чрез разширяване на валутите, включени в специалните права на тираж, включително с китайския юан. Тези права ще позволят да се постигне целенасочено международно кредитиране в посоки, където кредитите са най-необходими, а богатите страни, които не се нуждаят от допълнителни резерви, да прехвърлят дялове на нуждаещите се страни. Същевременно, това би позволило на долара да възстанови частично позицията си на предпочитана резервна валута, а на китайската икономика – да продължи възхода си като нов двигател в ръста на световното потребление.

-           Активно се дискутира цялостното преобразуване на международната валутна система чрез въвеждане на наднационална световна резервна валута, под контрола на световната икономическа общност, като за преходна мярка се предлага система от няколко регионални резервни валути при съответна реорганизация на МВФ и Световната банка. Тази идея се поддържа както от лидери на редица страни (например Нурсултан Назарбаев), така и от много икономисти със световно име, в т.ч. Нобелови лауреати по икономика (напр. „бащата” на еврото Робърт Мъндел) [16]. Смятам, че сериозността и остротата на предлаганото цялостно преустройство все още не се осъзнава от всички като изключително сложен проблем на преразпределение на икономическата власт между страните-лидери и затова то е по-трудно осъществимо (особено чрез бърза реализация) при съществуващите разделения на труда и тенденции в научно-техническото развитие.

-           Предлага се установяване на по-ясни и прозрачни правила за регулиране на пазара на сложни (вторични) финансови инструменти със създаване на контролирани площадки, например под формата на клирингови палати, където да се осъществява борсова търговия. Това ще касае преди всичко пазара на кредитни суапи. Същевременно, често се обсъжда и необходимостта от въвеждането на допълнителни данъци за определени спекулативни сделки.

-           Обсъждат се мерки за намаляване на възможностите за изкуствено надуване и сваляне на цените на енергоносителите (нефт), чрез периодичното им преразглеждане и фиксиране въз основа на по-добро балансиране интересите на производители и потребители.

-           Създават се нови финансови инструменти или се предлага връщане към изпитани преди инструменти, на базата на усъвършенстван мониторинг върху предлагането на парични средства и върху достъпа до кредити, в зависимост от настъпващи промени в настроението на пазара и от потенциални дисбаланси.

-           Обсъжда се намаляване на универсалността и връщане към по-добра специализация в дейността на банките и другите финансови институции, например по-добро разграничаване между инвестиционните и търговските банки с отделяне на търговията със собствени инструменти на различни пазари.

-           Разширява се действието на различни регионални финансови инструменти в пространства, които са достатъчно еднородни и близки по развитие, от социално-стопанска гледна точка. В последно време тази специфична тенденция в процесите на глобализация се засилва. В момента, в света действат над 30 интеграционни групировки с различен формат и се реализират около 80 регионални търговски споразумения.

-           Предприемат се мерки за по-добро обвързване на бюджетно-фискалната политика с банково-паричната политика в регионално-национален аспект[3]. Свидетелство за това е активизирането на усилията и действията по въвеждането на правила за дългосрочна финансова устойчивост на равнище държави и регионални съюзи (под формата на „пактове”, „бордове” и т.н.). При съвременната нестабилност обаче, те могат да бъдат успешни само ако дават възможност както за по-добра бюджетна дисциплина, в годишен план, така и за нужните в дългосрочен план по-добър бизнес-климат и инвестиционна активност.

-           Разширяване на държавната подкрепа за актуални образователни програми, стимулиране на заетостта, подкрепа за пенсионните и здравно-осигурителните фондове и за гарантиране на влоговете. Внедряват се нови форми на контрол на обществото върху качеството и ефективността на програмното бюджетиране и проектния мениджмънт при провеждането на различните политики на властта в социалната област и екологията.

Разгледаните направления и пакети от мерки, в обсъждането на много от които имах възможността непосредствено да участвам на различни международни форуми, не изчерпват системното преобразуване, от което се нуждае функционирането и регулирането на пазарната икономика днес. По всяко от тях са необходими допълнителни изследвания и моделиране, особено в контекста на конкретните национални икономики.. Смятам обаче, че те добре разкриват логиката и насочеността на промяната, която днес се очертава в системата на пазарната икономика. Така както след Великата депресия пазарната икономика излезе от кризата чрез модела на държавно регулиране от позициите на дългосрочното научно-техническо и социално развитие, така на съвременния етап може да се очаква по-нататъшно развитие на този остарял модел съобразно новите реалности, като модел на регулируема пазарна икономика от глобално-регионален характер. С това, още веднъж би се потвърдила общата закономерност за спиралообразно развитие на човешкото общество, доказваща неизбежното остаряване и смяна на всеки основен модел на развитие с предшестващ го модел, но вече съобразен с новото историческо равнище.

 

Бележки:

1. След Йозеф Шумпетер, в икономическата наука базови (първични или радикални) иновации се наричат тези, които създават основите за появяване и образуване на нови отрасли, пазари и нови видове професии. Те откриват ново поле за човешката дейност [7].

2. Някои автори вместо понятието “фундамент” използват понятието “сектор”, но то не отразява достатъчно добре клъстерния характер на явлението и неговата роля като локомотив на растежа.

3. По-подробно за изкуството на баланса между двете политики [17]

 

Източници:

[1] John Hicks, Value and Capital, 1939;

[2] Джордж Сорос, „Лекциите на Сорос в Централноевропейския университет”, С., Сиела, 2010;

[3] М. Хазин, http: / worldcrisis.ru/crisis, 22.09.2010;

[4] John Keynes , The General Theory  of  Employment, Interest and Money, 1936;

[5] Dumenil, Gerard and Dominique Levy, Capital Resurgent: Roots of the Neoliberal Revolution. Cambridge and London: Harvard University Press, 2004;

[6] Milton Friedman,  “The Optimum Quantity of Money”, 1969  и др.;

[7] Й. Шумпетер, „Теория экономического развития”, М., изд. Прогресс, 1982;

[8] Р. Георгиев, „Кризата изисква системна промяна”, С., 2010;

[9] U.S. Bureau of Economics Analysis, 2008, таблица 1.14 и 1.1.4 (www.bea.gov);

[10] U.S. Bureau of Economics Analysis, 2008, таблица 2.1.; Federal Reserve System, таблица 2.100 (Бюро за икономически анализ www.bea.gov; Федерална Резервна система www.federalreserve.gov);

[11] www.vedomosti.ru - Электронное бизнес-издание совместно с "The Wall Street Journal" и "Financial Times", 19.11.2008;

[12] http://www.kapital-rus.ru/strateg_invest/element.php?ID=5863;

[13] С.Ю. Глазьев, „Теория дългосрочного технико-экономического развития”, М., ВлаДар, 1993;

[14] П.Ф. Андрукович, Долгосрочная и средносрочная динамика индекса Доу-Джоунса // Проблемьi прогнозирования, No.2, 2005;

[15] С.Ю.Глазьев, Мировой экономический кризис как процесс замещения доминирующих технологических укладов, сп. „Вопоросьi экономики”, No.3, 2009;

[16] Астанинский экономический форум I-IV, 2008-2011г. (www.aef.kz)

[17] Р.Георгиев, „Паричната политика като изкуство на баланса”, С., 2004

* Преподавател в СУ „Св.Кл.Охридски”, вицепрезидент на Международния съюз на икономистите (IUE)

 


Още статии ...