Традиционната годишна среща на Г-8 (провела се в края на май във френския курорт Довил), която нерядко се превръща в скучна „говорилня”, този път се оказа доста интересна. Разбира се, това до голяма степен се обяснява със сложната ситуация в света: бяха свалени управлявалите няколко десетилетия режими в Тунис и Египет, продължава войната в Либия, както и бунтовете в редица държави от Близкия Изток и Северна Африка, Япония едва започва да идва на себе си след разрушителното земетресение, а световната икономика очевидно не може да се справи с последиците от глобалната финансова криза. На този фон, лидерите на осемте държави-участнички имаше за какво да си говорят, още повече, че възгледите им за решаването на изброените по-горе проблеми (и не само на тях, разбира се) съвсем невинаги съвпадат.
Според повечето анализатори, най-важният резултат от срещата беше подписаната съвместна декларация на Г-8 и африканските държави за гарантиране на мира и сигурността, както и за стимулиране на икономическото развитие. Но, въпреки положителните, като цяло, резултати от форума в Довил, истината е, че той остави повече въпроси, отколкото отговори, като това се отнася най-вече за бъдещето на т.нар. Система за противоракетна отбрана (ПРО), лансирана от САЩ, и отношението на Русия към нея.
Както е известно, по време на срещата на Г-8, президентите Обама и Медведев обсъдиха и тази тема, но след края и основният въпрос – относно перспективите за създаване на ПРО в Европа изглежда още по-объркан.
Впрочем, още в навечерието на форума в Довил стана ясно, че руско-американските преговори са навлезли в задънена улица преди истински да са започнали. Руснаците дори заплашиха, че могат да излязат от Договора за стратегическите настъпателни въоръжения (СНВ-3), ако интересите им не бъдат взети предвид при изграждането на ПРО. Именно поради това срещата на руския и американския президенти беше в центъра на вниманието. В крайна сметка обаче, след приключването и Обама повтори твърде общо звучащата си теза за заинтересоваността на САЩ от това, конфигурацията на ПРО да отговаря на интересите на сигурността на двете държави, като, според него, те ще действат така, че да „поддържат стратегическия силов баланс и да се справят с потенциалните заплахи, с които се сблъскват”.
На свой ред, Медведев направи едно малко странно изявление: „Вече казах на Барак, че този въпрос ще се решава в бъдеще, може би чак през 2020, но още сега трябва да поставим основата за работата на бъдещите поколения политици и тази основа трябва е правилната”. От една страна, думите на руския президент, че решението на въпроса за ПРО може да бъде отложено до 2020 биха могли да се сметнат за сензация, проблемът обаче е, че те прозвучаха доста завоалирано и засега не получават никакво потвърждение от американската страна. Нещо повече, трудно можем да си представим, че САЩ ще се откажат от плановете си за разполагане на ПРО до 2020, тъй като именно Вашингтон форсира създаването на противоракетната отбрана под предлог, че Иран скоро може да се сдобие с ядрено оръжие. При това САЩ вече се споразумяха с Полша и Румъния за разполагането на елементи на ПРО на тяхна територия и едва ли можем да очакваме, че Вашингтон ще отложи тези планове. Вероятно, съвсем скоро Белият дом и Кремъл окончателно ще изяснят позициите си, но засега ситуацията около прословутата американска система за ПРО изглежда доста объркана.
Как стояха нещата след заседанието на Съвета Русия-НАТО в Лисабон
За да си изясним, какво точно се случва, нека се върнем малко назад – към заседанието на Съвета Русия-НАТО, провело се през ноември 2010 в Лисабон и обявено от мнозина за „събитие на годината”. За първи път, в заседанието участваха държавните глави на страните-участници, за първи път на най-високо равнище беше прието съвместно заявление, касаещо не само въпросите на съвременната политика, но и по-нататъшното развитие на „силно конструктивно партньорство, базиращо се на взаимното доверие, прозрачността и предсказуемостта”. Нещо повече, участниците официално поеха ангажимента да не се заплашват взаимно, че ще използват сила един срещу друг, или срещу трети страни. И още нещо много важно - Северноатлантическият пакт и Русия взеха решение за сътрудничество по плана за изграждане на противоракетен щит за защита на Европа. Както е известно, въпреки проблемите, възникнали при конкретното обсъждане на предложенията на Дмитрий Медведев за създаването на нова колективна система за сигурност в Европа с участието на ЕС и Русия, по време на миналогодишната среща в Довил (октомври 2010) между германския канцлер и президентите на Франция и Русия, в тази посока бяха постигнати определени положителни резултати. При това те се оказаха толкова значими, че провокираха нервната реакция на американската администрация, чиито представител заяви: „Интересно, откога европейската сигурност вече не засяга Америка, а е въпрос, който трябва да решават само Европа и Русия? Цели 70 години бяхме в центъра на европейската сигурност, затова ни звучи странно, че този въпрос повече не засяга САЩ”. Тъкмо поради това, в отговор на отправената в Лисабон покана за руско участие в изграждането на нова система за ПРО, президентът Медведев с основание заяви, че европейските страни следва, преди всичко, сами да решат „къде е мястото им и как, в крайна сметка, ще изглежда идеята за европейска ПРО”.
От военна гледна точка (а въпросът за ПРО следва да се разглежда именно от такива позиции), в зависимост от задачите, които си поставя, Системата за ПРО може да бъде или стратегическа (т.е. защитаваща цялата държава или пък целия регион, в случая Европа) или обектна (т.е. защитаваща само отделни, особено важни индустриални или политически центрове). В тази връзка ще припомня, че според съветско-американския Договор за ПРО от 1972 и споразумението от 1974, двете страни изградиха именно обектна ПРО: в Съветския съюз тя защитаваше района около столицата Москва, а в САЩ военновъздушната база Гранд Форкс, където бяха разположени шахтовите пускови установки на американските междуконтинентални балистични ракети. Както е известно, по-късно САЩ излязоха от договора и разгърнаха във Форт Грили (Аляска) втора база за ракетни прехващачи, под предлог, че трябва да се защитят от евентуално ракетно-ядрено нападение на Северна Корея. Предишният президент Буш-младши пък планираше създаване на Трети позиционен район на територията на Полша, но Обама се отказа от тази идея.
Тоест, излиза, че според задачите, които си поставя (да защити всички европейски съюзници на Америка от евентуална ракетно-ядрена атака) предложената от САЩ система за ПРО трябва да бъде именно стратегическа, още повече, че територията на НАТО се простира от Норвегия, на север, до Турция, на юг, и от Португалия, на запад, до руските граници, на изток.
Но, след като в Лисабон Русия и НАТО тържествено обещаха, че вече няма да се заплашват взаимно с използването на сила, системата за ПРО би трябвало да е насочена срещу някого другиго. Вероятно тъкмо по тази причина руският президент предложи изграждането на „секторна” ПРО, която да защитава Европа от евентуални ракетни атаки от определено направление. Въпросът и тогава (т.е. в края на 2010), и сега (т.е. в средата на 2011) е от кое точно направление може да се очаква ядрен удар? В момента, в европейската зона, с балистични ракети със среден и голям обхват разполагат Русия, Великобритания, Франция, както и САЩ (на подводниците, патрулиращи в близост до Европа). Африканските държави нямат такива оръжия. В Близкия Изток, с балистични ракети със среден обсег разполага само Израел. В Азия, ракети с голям или среден обсег притежават Иран, Пакистан, Индия, Китай и Северна Корея.
Нито, Израел, нито Пакистан, Индия или Китай могат да се разглеждат като хипотетичен противник на НАТО. Северна Корея периодично заплашва Южна, а понякога и САЩ, но не и Европа. Тоест, остава само Иран, за чието политическо ръководство се смята, че би искало да създаде собствено ядрено оръжие, макар че инспекциите на МАГАТЕ, осъществени на иранските ядрени обекти, не го потвърждават. Сегашното поколение ирански ядрени специалисти се формира паралелно с изграждането (с помощта на руски експерти) на АЕЦ в Бушер. Развитието на ракетните технологии в страната пък стартира с продажбата на Техеран на остарелите руски ракети със среден обсег, известни на Запад като „Скъд”. Тоест, в момента Иран разполага само с ракети със среден обсег, както и с войнствената реторика на своя президент Ахмадинеджад, разбира се.
Що се отнася до Русия, тя не е застрашена нито от Израел, нито от Пакистан и Индия. Някогашните и разногласия с Китай успешно бяха преодолени през последните години и днес двете страни са по-скоро стратегически партньори. Противоречията и със Северна Корея пък са чисто идеологически. Руснаците отдавна поддържат добри търговско-икономически отношения с Иран. Разбира се, подкрепата на Москва за последното решение на ООН, налагащо още по-сурови икономически санкции срещу тази страна, както и провала на договора за продажбата на комплекса за противовъздушна отбрана С-300, донякъде охлади тези отношения, но това в никакъв случай не би могло да доведе до военен конфликт. Затова, след срещата в Лисабон в края на миналата година, мнозина руски експерти с основание се питаха срещу кого точно Русия възнамерява да изгражда, съвместно с НАТО (както се смяташе тогава), системата за ПРО?
Всъщност, с участието си в тази система, Русия не толкова (или поне не само) целеше да се защити от евентуална атака с ядрени балистични ракети, колкото да използва създаването и за да установи по-тясно взаимодействие и да укрепи взаимното доверие с другите държави-участнички в ПРО, т.е. със Запада. Защото, независимо от мащаба на задачите, които си поставя, всяка система за ПРО включва средства за далечно откриване на балистични ракети, противоракетни огневи комплекси с различен обсег, както и съответните комуникационни средства. Тоест, за да бъдат задействани най-новите технологии и въоръжения, с които разполагат НАТО и Русия, действително е необходимо и много тясно взаимодействие, и голямо взаимно доверие, най-малкото защото това би изисквало редовен обмен на свръхсекретна информация и технологии.
Въпросът е, дали САЩ са склонни да осъществят подобно доверително сътрудничество и тясно взаимодействие с доскорошния си съперник. Както се вижда от последното развитие на събитията, включително от срещата в Довил, през май 2011, отговорът е по-скоро отрицателен. В същото време, руският президент Медведев ясно заяви, че участието на страната му в проекта за ПРО може да бъде само партньорско и равноправно: „или участваме пълноценно, обменяме информация и отговаряме за решаването на едни или други проблеми, или въобще не участваме”.
Новата „голяма игра” в Черноморския регион
Както посочва наскоро в един свой анализ (публикуван в хонгонгския Asia Times) индийският дипломат от кариерата и бивш посланик в Анкара М.К. Бхадракумар: „Черно море е на път да загуби историческата си специфика на зона, традиционно доминирана от Русия и Турция. Посещението в Букурещ, през май 2011, на командващия американското Транспортно командване (US TRANSCOM) генерал Дънкан Макнаб окончателно реши съдбата на Черно море, превръщайки се в поредния ход от „новата голяма игра” на САЩ в региона, която е пряко свързана и с американските планове за изграждане на ПРО”.
Както е известно, преди време САЩ поискаха да използват два обекта на румънската военна инфраструктура като транзитни пунктове за прехвърлянето на войски и военни товари в Афганистан и Ирак, както и оттам за Европа. В отговор, на 2 май 2011, румънският Върховен съвет по отбраната одобри използването на летище „Михаил Когълничану” и пристанище Констанца за осъществяване на този транзит. Веднага след това Макнаб се появи в Букурещ за да „финализира сделката”.
Тук е мястото да обърнем внимание на впечатляващото развитие в стратегическите отношения между Румъния и САЩ, на което ставаме свидетели напоследък. То далеч надхвърля рамките на чисто логистичната подкрепа на Букурещ за войните в Афганистан и Ирак. Така, на 3 май, Румъния обяви, че двете страни са се споразумели за разполагането на американски прехващачи във военновъздушната база Девеселу (в южната провинция Олт, на 50 км от територията на България), като част от системата за ПРО на САЩ.
Нещата обаче не приключват с това, защото гарантирането на сигурността на компонентите на ПРО на територията на Румъния и Полша, само по себе си, е основание за разширено американско военни присъствие в тези страни, отделно от това, което вече се осъществява под егидата на НАТО.
На 3 май, на базата в Девеселу се проведе официална церемония, на която присъстваха държавният секретар на румънското Външно министерство Богдан Ауреску и помощникът на държавния секретар на САЩ Елън Таушър. „Този избор допринася за сигурността на Румъния, САЩ и съюзниците ни от НАТО” – заяви Ауреску, добавяйки, че това е много важна стъпка за утвърждаване на румънския принос за глобалната сигурност. На свой ред, Таушър подчерта, че Румъния е близък приятел и ценен съюзник на НАТО и определи предоставянето на базата като „изключително важен момент за Румъния, САЩ и НАТО”, добавяйки, че Букурещ ще играе ключова роля за новите възможности на противоракетната отбрана на пакта.
Както можеше да се очаква, Москва моментално реагира на случващото се. На 4 май, руският външен министър Лавров подчерта, че „Русия внимателно следи развитието на ситуацията, имайки предвид, че по наши оценки така планираната система за ПРО в бъдеще може да създаде определени рискове за руските стратегически сили за ядрено сдържане. Затова от решаващо значение в случая е необходимостта САЩ да предоставят юридически оформени гаранции за това, че ПРО няма да бъде насочена срещу нашите стратегически ядрени сили”. Разбира се, румънският президент Траян Бъсеску побърза да увери, че противоракетният щит не е насочен срещу Руската Федерация. Думите му обаче бяха опровергани от множество публикации в различни румънски медии. Така, в коментар на Romania Libera се твърди, че, „както изглежда САЩ, бавно но сигурно ще укрепват позициите си в „слабините” на Русия, използвайки за целта страната ни, в която омразата към съветската доминация не е изчезнала дори 20 години след краха на СССР”. На свой ред, Gandul посочва, че „става дума за допълнителна карта, която Румъния ще може да използва... Фактът, че след 2015 Румъния ще стане част от системите за ПРО, на оперативно ниво, ще и донесе политически изгоди, които днес трудно могат да се оценят. Политически изгоди, които биха могли да се трансформират от правилните хора в изключителни икономически предимства в отношенията ни със САЩ, в частност. Румъния вече не е просто държава в контактната зона между ЕС и Русия. Тя вече не е просто член на НАТО. Румъния бе натоварена с допълнителна отговорност, предоставяйки допълнителни услуги, които, в определена ситуация, могат да и донесат икономическа изгода”. Според анализаторите на вестника, досега Букурещ не е спечелил нищо от членството си в НАТО, нито пък е извлякъл някаква полза от присъединяването си към ЕС, а по-скоро обратното. „Сега обаче Румъния може да се ориентира към икономическата дипломация. Тя вече разполага с карта, която може да вкара в играта в подходящия момент, за да си гарантира джакпот от порядъка на милиарди евро или долари” – приключва коментара на Gandul. Впрочем, друг румънски седмичник – Revista 22, отиде още по-далеч, като в края на април (т.е. в навечерието на обявяването на споразумението със САЩ) заяви: „нека го кажем открито - Русия е била и си остава исторически враг на Румъния”.
Разбира се, друга част от румънските медии защитават съвършено противоположни позиции. Така, в анализ на Adevarul се задава следният съвсем основателен въпрос: „Знаем ли, какво ще означава това решение за Румъния? Че ще бъдем защитени от иранските ракети? Само че в случая би трябвало да се тревожим не толкова от иранците, а от нервната реакция на Русия. Какво ще ни донесе присъствието на американските части? Заплатите и пенсиите пак няма да ни стигат. Или пък някой смята, че ще забравим за проблемите и стачките, заради военните самолети и балистичните ракети?”.
Действително, проблемите на Румъния едва ли ще изчезнат с появата на американските прехващачи в Девеселу. Включително и тези със съседите. Защото истината е, че не само Москва е недоволна от планираното разполагане на американски ракети на румънска територия. По различни причини към него се отнасят критично и Украйна, и Турция, като в бъдеще тяхната отрицателна позиция може да изиграе определена роля, и то в негативен за Букурещ план. Впрочем, разполагането на елементи от системата за ПРО едва ли ще ускори и бленуваното от определени среди в северната ни съседка сливане с Молдова. Както подчерта в едно наскоро публикувано интервю в Adevarul временният президент на Молдова Мариян Лупу: „ние не приемаме тезата на Букурещ за „две държави и един народ”, по отношение на Румъния и Молдова, и предпочитаме да говорим за две отделни европейски страни”. Освен това, според него, всеки опит отношенията между Кишинеу и Букурещ да се противопоставят на тези с Москва е недопустим, тъй като би поляризирал молдовското общество.
Въпреки тази реакция на част от румънските съседи (и най-вече на Русия), администрацията на Обама очевидно е твърдо решена да работи за разширяването на американското военно присъствие в Румъния. Цената за разполагането на прехващачите в Девеселу се оценява на 400 млн. долара, плюс текущите разходи от 20 млн. годишно за обслужването им. Освен това, в базата ще бъдат настанени 200 американски военни, като „при определени обстоятелства” броят им може да нарасне до 500.
Мнозина анализатори посочват, че бързото и мащабно развитие на американско-румънските стратегически връзки със сигурност ще хвърли сянка върху прословутото „презареждане” в отношенията между Белия дом и Кремъл. Междувременно, бившият началник щаб на руския военноморски флот адмирал Виктор Кравченко заяви, че новата база на американската ПРО в Румъния ще наруши силовия баланс в Черноморския регион и ще принуди Русия да усили „смъртоносния потенциал” на своя Черноморски флот. На свой ред вицепрезидентът на Академията за геополитически проблеми Константин Сурков посочва, че разположената в Румъния противоракетна база, насочена срещу Москва, е част от стратегията на САЩ за създаване на мрежа от военни бази, обкръжаващи Русия. Трудно е да предположим, че руснаците биха наблюдавали безучастно развитието на ситуацията по този сценарий и, че в Кремъл не разполагат с някакъв „план Б” за ограничаване на свързаните с това рискове за сигурността на страната.
При всички случаи, решението за разполагане на елементи на ПРО на територията на Полша и Румъния, наред с нежеланието на САЩ и НАТО да бъде създадена обща европейска система за ПРО с руско участие, поставят под много сериозен въпрос бъдещето на т.нар. „презареждане” в американско-руските отношения.
В същото време, както посочва в анализа си и споменатият по-горе М.К. Бхадракумар, „двете военни бази на САЩ в Румъния ще променят силовия баланс и цялата геополитика на Черноморския регион. Държавите в него – България, Грузия, Молдова и Украйна във все по-голяма степен ще бъдат разглеждани и използвани от Вашингтон като „стратегически противовес” на Русия. Освен това, базите на САЩ в Румъния могат да променят парадигмата на руско-турското сътрудничество в региона, да не говорим че САЩ се настаняват точно на пътя на разрастващите се енергийни връзки (подплатени със съответните енергийни проекти) на Русия със Западна Европа и Балканите”.
Така наречените „транзитни центрове” в Румъния ще оказват логистична подкрепа на американските усилия за изграждането на транзитни маршрути към Афганистан, през Грузия, Азербайджан и Туркменистан, заобикаляйки Русия. Това би намалило сегашната зависимост на САЩ от Северния маршрут за доставки (минаващ през руска територия). Според някои американски стратези, новият маршрут би могъл да се превърне в „новия Път на коприната” към Централна Азия.
Москва е силно разтревожена и от възможността разширяващото се морско и въздушно присъствие на САЩ в Черноморския регион да „блокира” руския флот, базиран в Севастопол. Още повече, че все по-мащабните безредици в Сирия поставиха под въпрос бъдещето на руската база в сирийското пристанище Тартус, а това се отнася и за възможностите на Русия да влияе върху хода на събитията в Близкия Изток. На практика, ставаме свидетели как видимо намалялото военно бреме в Ирак и Афганистан позволява на САЩ да се върнат към реализацията на глобалната си стратегия, която неуспехите в тези войни временно оставиха на заден план. Тъкмо поради това, Русия и Китай с нарастваща тревога наблюдават случващото се в близкоизточния регион. Неслучайно, по време на посещението си в Алмати през май, руският външен министър Сергей Лавров определи евентуалното повторение на „либийския сценарий” в Сирия, Йемен или Бахрейн, като „изключително опасно”.
Сякаш за да потвърди руските опасения, на 12 юни 2011 в Черно море се появи американският крайцер „Монтерей”, снабден с противоракетна система Aegis, за да участва в съвместните военноморски учения с Украйна „Морски бриз 2011”. По принцип, в американско-украинските военноморски учения няма нищо необичайно. Те се проведоха и през 2010. Както заяви руското Външно министерство обаче „дори ако оставим настрана въпроса за архитектурата на евентуалната европейска ПРО, в съответствие с решенията на Лисабонската среща на комитета НАТО-Русия, бихме искали да знаем, какво „изостряне” на ситуацията е накарало американското командване да премести от Средиземноморието на изток, една от основните си бойни единици от състава на формиращата се териториална противоракетна отбрана на Северноатлантическия алианс?”.
По нататък се излага руското обяснение на случващото се, а именно, че „Монтерей” е бил изпратен в европейските води в рамките на реализацията на „етапния адаптивен подход” на американската администрация при изграждането на европейския сегмент на глобалната ПРО. Първият етап на тази програма предвижда разгръщането, в Адриатическо, Егейско и Средиземно море на група американски бойни кораби, които трябва да гарантират защитата държавите от Южна Европа от евентуални ракетни заплахи. В тази връзка, в заявлението на руското Външно министерство се подчертава, че ролята на ракетите, с които е снабден американския кораб, в учението „Морски бриз 2011” остава неясна, след като официалната цел на въпросното учение е „борбата с пиратството”.
„Принудени сме да констатираме, че тревогите ни продължават да се игнорират и, че под прикритието на приказките за сътрудничество в сферата на ПРО в Европа се изгражда именно онази противоракетна конфигурация, за чиито опасни последици многократно предупреждавахме партньорите си от САЩ и НАТО” – се подчертава в заявлението.
Разбира се, САЩ твърдят, че става дума за обикновено военноморско учение. От друга страна, Москва с основание пита, защо, ако наистина става въпрос за обикновено „посещение” в един толкова чувствителен регион, за целта е избран именно корабът „Монтерей”, разполагащ с подобно въоръжение?
Няма съмнение, че Вашингтон усилва натиска върху руския Черноморски флот. При това, както вече посочих по-горе, този натиск, част от който е и появата на „Монтерей” в региона, се извършва на фона на нарастващите безредици в Сирия. Не е тайна, че именно Русия (наред с Китай) блокира американските опити за осъществяване на интервенция в Сирия, по „либийски модел”. В Москва са наясно, че сред основните причини за американския стремеж да се гарантира смяната на властта в Дамаск е желанието руснаците да бъдат изтласкани от военноморската им база в сирийското пристанище Тартус.
Назад към студената война?
След заседанието на Съвета НАТО-Русия, провело се на 8 юни 2011 в белгийската столица, на ниво министри на отбраната, стана ясно, че Москва и Брюксел не могат да формулират единна визия за бъдещата „европейска” система за ПРО. Това заяви, в частност, руският военен министър Анатолий Сердюков. Всъщност, с това заседание приключи интензивната и доста показателна дискусия за „съвместната противоракетна отбрана” с руско участие, която се води през шестте месеца между срещата в Лисабон и тази в Брюксел. След като в продължение на няколко месеца генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен се измъкваше от въпросите на медиите с уклончиви и доста неясни формулировки, в крайна сметка директно заяви, че „не е целесъобразно да се говори за единна система за ПРО, тъй като НАТО не може да възлага на държави, които не са част от алианса, задължения, касаещи колективната отбрана, които са прерогатив на членовете на НАТО. А териториалната система за ПРО на пакта ще бъде част именно от такъв механизъм за колективна отбрана”. „Освен това – подчерта Расмусен – ние се базираме на факта, че Русия не е склонна да отстъпва суверенитета си на когото и да било”. Последното твърдение е особено важно, тъй като новото в предложението на руския президент Медведев за изграждане на „секторна” система за ПРО, беше тъкмо в това, че допускаше да се дискутира непоколебимият до този момент принцип за стратегическата самостоятелност на Русия. Дори и тази изключително смела стъпка обаче, не срещна разбиране в Брюксел и в крайна сметка руското предложение беше отхвърлено. В тази връзка, мнозина руски анализатори се питат, дали въобще си е струвало да бъде правено. Отговорът е положителен. Самият факт, че беше поставен въпросът за сътрудничеството в свръхделикатната сфера на националната сигурност, показва, че Москва отдавна се е отказала от логиката на студената война. В същото време, интензивната дискусия по темата за ПРО окончателно опроверга тезата, че Западът е изцяло отворен за сътрудничество, а Русия гледа на него с подозрение. Оказа се, че именно Западът, и най-вече САЩ, създава най-големите препятствия пред пълноценното партньорство. Там радикалното предложение на Медведев първо предизвика сериозно объркване, последвано от трескаво търсене на причини и оправдания за отказа то да бъде реализирано на практика.
Очевидно въпросът за ПРО, във вида, в който се поставя днес от Вашингтон, продължава да е тясно обвързан с евроатлантическия контекст, с други думи остава силно подвластен на инерцията от студената война. Възможно е обаче, съвсем скоро, дискусията по темата да придобие качествено различно съдържание, когато за всички стане ясно, че Европа, като стратегически плацдарм, вече не съществува и все повече бива измествана, в това си качество, от Азия. Което пък означава, че занапред тематиката за ПРО ще придобива все по-азиатски (за сметка на европейските) измерения. А да не забравяме, че в Азия, и Русия, и САЩ се намират в качествено по-различна ситуация, отколкото в Европа.
В голяма статия, появила се в американския International Herald Tribune на 8 юни, т.е. в деня на последната засега среща на Съвета НАТО-Русия в Брюксел, руският представител в Съвета Дмитрий Рогозин ясно посочва, че Москва „не би искала американската система за ПРО да покрива нашата територия, особено северноевропейската и част, защото това би нарушило стратегическия силов баланс между нашата страна и САЩ. Не бива да използваме системата за ПРО едни срещу други. За Русия е принципно важен въпрос да отстрани всяка заплаха за стратегическите си сили и средства, защото те гарантират суверенитета и независимостта ни. Москва, която е убедена, че запазването на мира в Европа е историческа необходимост, се опитва да разбере, какво всъщност ни предложиха в Лисабон: истинско приятелство или леко префасонираните идеи на предишната администрация, предвиждащи създаването на Трети позиционен район на глобалната система за ПРО на САЩ, против което твърдо се обявява Русия. От отговора на този въпрос зависи сигурността на целия евроатлантически регион”.
За да не бъдат пропилени с лека ръка позитивните резултати от сближаването между Русия и Запада, постигнати през последните една-две години, Вашингтон и Брюксел би трябвало да възприемат един по-различен от досегашния подход по въпроса, който да е и по-съобразен с притесненията на Москва. Тоест, следва или да се върви към изграждането на единна противоракетна система, която да се управлява съвместно от НАТО и Русия, или към създаването на две независими системи – едната за Европа, а другата за Русия, които да са така конструирани, че да не се „препокриват”. Тъй като, на практика, част от пътя на ракетата, изстреляна срещу Европа от Иран или Северна Корея, при всички случаи ще минава през руското въздушно пространство, САЩ и НАТО се оказаха съвършено неподготвени да се съгласят да ограничат собствената си система за ПРО до осъществяване на мониторинг с помощта на радари и такова разполагане на прехващащите ракети, при което „работната им зона” да свършва до руските граници, а не да преминава и отвъд тях.
При това руснаците са категорични, че реторичните обещания, като тези, които напоследък раздава с щедра ръка генералният секретар на НАТО Расмусен, не ги задоволяват. „Русия иска официални гаранции, които администрацията на Обама не е склонна, а и едва ли е в състояние да и предостави” – отбелязва в тази връзка експертът от московския Център за сигурност към Института за световна икономика и международни отношения Владимир Дворкин. Кремъл е силно загрижен от плановете на Пентагона за поетапно разполагане на 449 прехващащи ракети на 43 кораба и две сухопътни бази на територията на Европа – в Полша и Румъния, като те следва да се реализират до 2018. Но, както твърдят руските специалисти, най-голяма тревога поражда по-късната фаза в реализацията на този проект (след 2018), когато ще започне масовото разполагане на прехващащи ракети SM-3 Block II. „Това драматично ще промени ситуацията, тъй като реално ще застраши стратегическите ни ядрени сили” – подчертава генералът от руския Генерален щаб Андрей Третяк. Според него, обширният анализ, поръчан от руското Министерство на отбраната, е показал, че планираното разполагане на системата за ПРО ще представлява много съществена заплаха за руските междуконтинентални ракети и ще наруши стратегическия паритет със САЩ, както и основните принципи на договора СНВ-3. А, както е известно, Русия има право да излезе от договора, ако Западът започне да разполага противоракетно оръжие, „способно значително да ограничи ефективността на ядрените сили на Руската Федерация”. „Подобно развитие - се посочва в коментар на Christian Science Monitor – може тотално да прекъсне положителните тенденции в отношенията между Русия и САЩ, да укрепи позициите на привържениците на „твърдата политика” в двете държави и, в крайна сметка, да провокира нова мощна военна надпревара между тях”.
Някои изводи
Действията на САЩ по разполагането на системата за ПРО в Европа очевидно не отговарят на духа на хелзинкския процес, изискващ последователното съкращаване, а не натрупването на нови въоръжения на континента. Що се отнася до съгласието на някои източноевропейски държави да приемат на своя територия американски военни обекти, пък макар и маскирани като „елементи от европейската система за ПРО”, това води до още по-голяма зависимост на Европа от САЩ (включително и до увеличаване броя на американските военни бази на Стария континент) и допълнително ерозира усилията за превръщането на ЕС в самостоятелен геополитически субект.
Твърденията на Вашингтон за това, че „новата ПРО” не е насочена срещу Русия, не звучат убедително, след като зад тях не стоят никакви правни гаранции. Подобни декларации правеше и администрацията на Буш-младши. Достатъчно е да анализираме конкретните параметри, като например техническите характеристики на прехващачите (скорост, обсег на действия е т.н.), броят и географията на разполагането им, или пък накъде са ориентирани радиолокационните системи. Впрочем, самите американци признават, че след 2018, европейската система за ПРО може да се сдобие с възможности да прехваща балистични ракети с голям радиус, а към 2020 елементите и ще бъдат усъвършенствани така, че да могат да се използват срещу междуконтинентални балистични ракети, при това, както се вижда, с това съвсем няма да се изчерпи планираната „еволюция” на въпросните средства. На четвъртата фаза от този „етапен подход”, т.е. след 2020, акцентът се поставя върху свръхскоростните ракети-прехващачи SM3 Block IIB, предназначени за борба с балистичните ракети със среден обсег и междуконтиненталните балистични ракети. На фона на всичко това, ще е изключително трудно Русия да бъде убедена, че изграждащата се система за ПРО не е насочена срещу нея. Да не говорим, че подобно твърдение би противоречало на доктриналните подходи на Вашингтон към формулирането на американската отбранителна политика. САЩ неведнъж са декларирали, че основават действията си не върху оценката за реалните заплахи за националната им сигурност, а върху оценката за възможностите други държави да се превърнат в носители на такава заплаха. Русия е единствената страна, разполагаща с ядрен потенциал, способен (на теория) да унищожи САЩ. И няма никакви основания да се смята, че изграждайки ешелонираната и изключително скъпоструваща система за ПРО, Вашингтон не предвижда възможността, с нейна помощ да неутрализира руските стратегически ракети.
Тоест, създавайки прословутия „противоракетен щит”, американците изхождат най-вече от собствените си интереси. Ракетите, изстреляни от територията на евентуален агресор (според официален Вашингтон – от Иран), няма как да достигнат границите на САЩ, но заплахата за европейските им партньори е очевидна. Освен това, следва да сме наясно, че всеки т.нар. „агресор” е в състояние да намери алтернативни средства за доставката на ядрено, химическо или бактериологическо оръжие на територията на противника. Като при това, предвид относителната им географска близост, най-вероятните обекти за нанасяне на подобни удари, ще се окажат американските военни бази и елементите от системата за ПРО, разположени на територията на Европа, включително и в България.
* Център за изследване сигурността на Балканите и в Черноморския регион
