Победата, на парламентарните избори от 12 юни 2011 в Турция, на проислямската Партия на справедливостта и развитието (ПСР) е значимо събитие не само във вътрешен, но и в регионален, а и в по-широк аспект.
Тя затвърди позициите на ПСР и лидера и Реджеп Тайип Ердоган в страната. Партия от подобен тип не беше управлявала Турция над 70 години след обявяването на републиката от Кемал Ататюрк през 1923 (през 1996-1997 в страната управлява първото ислямистко правителство на Партията на благоденствието, начело с Неджметин Ербакан, принуден да подаде оставка от военните). Така Ердоган се оказва най-силната политическа фигура в най-новата турска история, след Ататюрк. Убедително спечеленият трети пореден мандат за управление дава възможност да се прогнозира и четвърта победа в бъдеще. Както е известно, през 2002 ПСР спечели 34% от гласовете, през 2007 - 47% и през 2011 - почти 50%. Постигнатите през този период политическа стабилност и икономически ръст, новите подходи във външната политика, издигането на страната като регионална суперсила и ред други факти от последните девет години обясняват силното международно внимание и към изборите, и към ПСР.
Въпросът на изборите бе не кой ще победи, а с колко голяма преднина ПСР ще спечели на третия път. И, в зависимост от резултата, как ще успее да осъществи двата си основни проекта: промяната на конституцията и трансформирането на Турция в президентска република.
От резултата е ясно, че няма да има решителна промяна в правителството и досегашните подходи във вътрешната и външната политика на страната.
Енергичните призиви на Ердоган преди изборите въплъщаваха очакванията за много по-голяма подкрепа, която да му осигури свръхмнозинството от 367 (2/3) и повече депутати в 550-местния турски парламент (Меджлис). С подобно мнозинство, партията му можеше самостоятелно да разработи и прокара в парламента нова конституция, без да се налага провеждането на референдум.
Спечелените депутатски места са доста по-малко от 367, а и от 330, с които ПСР можеше да има мнозинство за вземане на решение за изработване и приемане на нова конституция чрез парламента, но с провеждането на референдум.
Въпреки, че около половината гласоподаватели дадоха вота си за други партии, победата на ПСР е значима и укрепва позициите и на най-силна политическа формация в страната за продължителен период. Очертаната от ПСР стабилна политическа рамка на управление е улеснена от разделената идеологически опозиция, а и от стремежа в турското мюсюлманско общество към по-традиционни ценности в една епоха, в която, според принадлежащите към него, се очертава усилващо се противопоставяне със западния свят.
ПСР може да продължи да повдига темата за промяна на конституцията и пълномощията на своето управление, произтичащи от нея, но няма да е в състояние да играе извън конституционните рамки. Трайната все още реалност на политическата система в Турция с ограничения, целящи запазване на светските и демократични традиции, пречи на ПСР да наложи нови институции, базирани на ислямските принципи (ако наистина се стреми към това, разбира се). Вътрешно- и външнополитическият курс на тази партия включва интегрирането на ислямската култура в политическата структура, което силно я отличава от преди управлявалите сили, включително най-силната измежду тях - Народнорепубликанската партия (НРП), отнасящи се сдържано към религията. Именно системните ограничения пречат на прекомерното ислямизиране и еволюцията му в „религиозна диктатура”. Дали обаче още дълго ще е така?
По време на изборната кампания Ердоган е изяви в типичния си стил, характеризиращ се с динамика и находчивост, които му помагат много. Както е известно, навремето именно той оглави обособилите се от забранената Партия на добродетелта нейни активисти и създаде ПСР (през 2001) за да я доведе до първата изборна победа още на следващата година, макар на самия него да беше наложена забрана да осъществява политическа дейност (заради пристрастието му към джамиите и минаретата, които сравняваше с каски и щикове, цитирайки известната поема на Гьокалп). Ердоган съумя да накара привържениците си да преодолеят традиционното страхопочитание към военните и дори да упражняват успешен натиск срещу тях.
Уважението към него в широките обществени среди продължава да е високо. Във външнополитическите си изяви той често демонстрира известна скованост и затвореност и понякога е склонен да заема отбранителни позиции, или пък, напротив, е излишно агресивен. Вътре в страната е оживен, реагиращ на шеги, сарказъм и дори склонен да чете стихотворения на митингите. Такъв тип комбинативна харизматичност допадат на обикновените хора от големите мегаполиси и малките градчета. Резките му нападки към Израел през последните години наелектризират ислямските му сподвижници и го правят широко популярен не само в Турция, а и в Близкия Изток.
Заради твърдите позиции и ясно изразената си консервативно-ислямистки визия обаче, той се оказа фигура разделяща и дори поляризираща обществото - неслучайно през втория период на управлението си изгуби подкрепата на много либерали и интелектуалци. Първоначално, те бяха склонни да виждат в него демократичен водач, ерозиращ модела на контролираната от военните държава и опитващ се да прекрати традицията армията да се меси в политиката, включително осъществявайки военни преврати. Редица действия на Ердоган обаче, и особено шумното дело „Ергенекон” срещу популярни светски ориентирани генерали, съдии, журналисти и учени, провокира сериозно обществено недоволство, част от чиито изразители са склонни да оправдаят дори военен преврат по старата рецепта, с цел премахване на „несветското” правителство. Наистина, премиерът успя да избегне подобно развитие, но арестите на противници на режима вече станаха прекалено много и Ердоган би трябвало и сам да е усетил, че е прекалил. Затова, през третия му мандат, можем да очакваме нови оригинални решения, които да се одобряват от мнозинството и, същевременно, да отчитат очерталите се тенденции в политическия спектър.
Необходимите политически промени
Ердоган е убеден, че в новия парламент няма да има опозиция, способна да създава сериозни пречки, което пък му дава възможност да направи някои козметични промени и компромиси, допускайки нови лица в политическия живот, включително представители на кюрдското малцинство. Като пример можем да посочим някои от избраните за депутати в новия Меджлис: бившият ляв студентски лидер Ертогрул Кюркчю, прекарал доста години в затвора, неколцина активисти на НРП (журналистът Мустафа Балбай и преподавателят Мехмет Хаберал) и Партията на националистическото действие (генералът от резерва Енгин Алан), също били в затвора по обвинения в антидържавна дейност по делото „Ергенекон”, както и известната кюрдска депутатка Лейла Зана, излежала десетгодишна присъда заради подкрепата си за забранената Кюрдска работническа партия.
По-малкото места на ПСР в новия парламент се дължат на приетата промяна в изборната система, закрепена от ЦИК и оказала се във вреда на управляващата партия. Без нея, сега тя сега щеше да има 341 депутати, а НРП - 112.
Опасенията на светските среди за системата на управление в страната са породени от стремежа на Ердоган да превърне Турция в президентска република от типа на Френската, при положение, че самият той и партията му са изразители на ислямистки тенденции. Тези опасения намаляха донякъде след изборите. Според някои, плановете на Ердоган за установяване на президентска република са свързани с желанието му да продължи да управлява Турция (вече като държавен глава) и след 2015, докогато може да бъде премиер. В тази връзка неговите противници от НРП определиха курса му като „турски вариант на путинизация”.
Най-сложният и чувствителен проблем пред правителството е кюрдския въпрос, възможностите за чието решаване изискват отделен анализ. При всички случаи, кюрдите очакват твърди официални гаранции за културни, политически и други права, закрепени в нови закони и дори в конституцията.
Налице е широко обществено съгласие конституцията, приета през 1982, т.е. две години след последния военен преврат, да бъде заменена с нова. Съществува обаче и силно обществено разделение, както и открито изразявани (най-вече чрез НРП) опасения от светските среди за съдържанието на новата конституция. Съотношението на депутатските места след последните избори ще принуди мнозинството на ПСР да разработи проекта за конституция в сътрудничество на НРП и останалите парламентарно представени партии. В тази посока, Ердоган вече направи изпреварващ ход и веднага след изборите декларира желание да работи чрез консенсус и компромиси, като в новия основен закон намерят място интересите на всички групи и общности. Той дори се опита да погледне по нов начин на турското общество - като на едно цяло, основаващо не само на религиозни, а и на светски принципи, различни идентичности и ценности. Конституцията ще бъде гражданска и свободна, посочи той, а всички граждани на страната ще са „първа класа”.
Новият парламент, в който вече има 78 депутати-жени (досега те бяха 50) вероятно ще отделя повече място на въпроса за правата на жените. Като цяло обаче, в сферата на човешките права остават много нерешени проблеми. Продължават честите арести заради свободно изразени мнения, десетки журналисти са в затвора. Новото в тази сфера ще бъде по-широкото коментиране на проблема и необходимата реформа в правосъдието. Ердоган отдавна дава подобни обещания, но редовно намира извинения, че правителството няма власт за да осъществи промени в съда и прокуратурата. Очаква се сега премиерът да прояви повече решимост за реформа и така да покаже по-сериозна ангажираност със защитата на демократичните свободи и ценности.
Икономиката
Повечето анализатори смятат, че Турция ще продължи стремителното си икономическо развитие. Съчетанието на религиозния консерватизъм на управляващите, с прилагането на икономически либерализъм в духа на пазарната икономика, свободното предприемачество и мащабните инвестиции, се одобрява от мнозинството турци и дава реални резултати. От всички страни в Г-20, по-висок икономически ръст от Турция демонстрира само Китай. Подобно на други страни със сходни режими, любим ангажимент на ПСР е строителството, като сред най-мащабните нови проекти са каналът от Черно до Мраморно море и две нови модерни градчета до Истанбул, свързани с трети по ред мост над Босфора (шосеен и железопътен). Очаква се те да създадат много работни места.
Въпреки впечатляващата икономическа активност, безработицата (намалена от предните периоди до 10%) ще продължи да е сериозен проблем. Тук е мястото да напомня, че най-високият в Европа икономически ръст, с който може да се похвали Турция, се допълва и от относително малкия и национален дълг (по-малък от този на Германия, Франция или Италия), висок ръст на частното потребление и, нещо много важно, младо и динамично население в трудоспособна възраст.
Външната политика
В очите на външния свят Турция се утвърждава като най-проспериращата и най-силната във военно отношение ислямска страна, която напоследък все повече осъзнава нарасналата си тежест. В същото време, докато ПСР продължава да е във властта, вътрешните политически и религиозни процеси ще продължат да подклаждат опасенията за наличието на някакъв прикрит ислямистки дневен ред на управляващите и бавното придвижване на страната към радикален ислямизъм. Те дават основание за вече проявяващите се на запад тревога и дори враждебност спрямо Турция и за твърдения, че тя ще бъде „изгубена в радикалния ислям”. Някои препоръчват, за да не се допусне това, върху Анкара да се оказва по-сериозен натиск (или дори тя да бъде поставена в изолация), както и бъдат стимулирани светските сили, макар че подобни мерки трудно биха могли да дадат някакъв реален резултат срещу една толкова мощна икономическа и военна сила и, най-вероятно, биха се оказали контрапродуктивни.
Проблемът по-скоро е очертаващата се цялостна промяна на Турция, в контекста на трансформациите в ислямския свят през последното десетилетие. След периода на студената война и близостта със САЩ и НАТО, респективно, противопоставянето си на Русия, Турция се озова в ситуация, в която вече може да си позволи да противоречи на Америка и да намира все повече допирни точки с Москва. След началото на войната на САЩ срещу радикалния ислям, Турция не демонстрира особена склонност да им помага, както правеше по времето на Варшавския пакт. Така, Анкара отказа преминаването през своя територия на американските войски при нахлуването им в Ирак, ограничава влизането на американски военни кораби в Черно море (включително за подпомагане на Грузия, през 2008), прекрати съгласуваното със САЩ участие на израелски самолети в съвместни военни учения в Турция, гласува в ООН против предлагания от САЩ пореден пакет санкции срещу Иран заради ядрената му програма. Настъпилото трайно напрежение в отношенията със САЩ се съпровожда от известно взаимно охлаждане и на отношенията с ЕС. Паралелно с това, Турция демонстрира сближаване на позициите си с мюсюлмански страни, като Иран и Палестинската автономия. Вашингтон осъзнава, че вече едва ли може да разчита изцяло на Анкара, както в миналото, а пък Брюксел изпитва силни съмнения за ползата от евентуалното присъединяване на Турция към ЕС, особено на фона на проблемите, създавани от растящата имиграция. Както е известно, масираните вълни турски имигранти в Западна Европа през 60-те и 70-те години на миналия век доведоха формирането на големи турски общности в страни като Германия и Франция. Тези общности, като цяло, не желаят да се интегрират, а по-скоро да укрепват идентичността си, затова страните от ЕС изпитват основателен страх да отворят границите си за Турция. Още повече, че напоследък Ердоган открито подкрепя тезата 4-те милиона негови сънародници в Германия да се чувстват повече турци, отколкото немски граждани, което допълнително изостря германската чувствителност. На фона на икономическата стагнация в Европа и продължаващия възход на Турция, на членството и в ЕС вече се гледа по-скоро като на бедствие. Откритото отхвърляне на турската кандидатура обаче, ще доведе до естественото отчуждаване на Анкара от Европа и търсене на пътища в други посоки. Показателно е, че в предизборната кампания и следизборната обстановка, въпросът за евроинтеграцията вече не играе централна роля сред приоритетите на ПСР.
Всички тези промени, осъществени през вече близо десетгодишното управление на ПСР, карат Европа и Америка да гледат с по-други очи на доскорошния си съюзник. От друга страна, нарасналите възможности на самата Турция и дават основание да вярва, че може да постигне много повече. След експеримента с „Флотилията на свободата” в помощ на Газа, през миналата 2010, това убеждение се затвърди допълнително. Очертаващата се възможност за нова подобна флотилия е само още един признак за като че ли безвъзвратно отминалия етап на съюзническите отношения с Израел. Те имаха ключово значение за политиката на Турция в близкоизточния регион, но това вече не е така.
Изборният успех на ПСР предизвика сериозен отзвук в Близкия Изток, още повече, че Ердоган не пропусна поименно да спомене след победата си редица страни и градове от региона (Палестина, Бейрут, Дамаск), изпращайки послание до народите им. За много от тях Турция ще продължи да е пример за динамична и успешна ислямска демокрация във време, когато повечето мюсюлмански държави страдат от трудно разрешими противоречия. Тя ще продължава да им предлага стабилна и отворена дипломация, с привлекателни възможности за взаимодействие с една просперираща икономика, успешно сътрудничеща си с Америка и Европа, независимо от противоречията между тях. Може да се очаква Анкара да реализира още важни икономически проекти в региона. Ще продължи и стремежът и за осъществяване на посреднически мисии (самостоятелно или съвместно с други страни) в Иран, Палестина и обзетите от „революционен хаос” арабски държави.
Има изгледи обаче, през третия управленски мандат на Ердоган да приключи „меденият месец” със Сирия – една от страните от т.нар. „стратегическа дълбочина” на турския външен министър Ахмет Давутоглу. Безредиците в тази арабска държава, довели до вълната сирийски бежанци на турска територия, могат да накарат Анкара да заеме по-твърди позиции (и дори да ги сближи с тези на ЕС и САЩ) по отношение на Дамаск. В същото време, непримиримото отношение на САЩ и Израел към ядрената програма на Иран може да ескалира в открита конфронтация, като при подобно развитие позицията на „натовска” Турция, с управляваща партия от ислямски тип, поражда сериозни съмнения. В този нов контекст, традиционният стремеж на Анкара да бъде регионален брокер сякаш накланя повече везните на страната на Техеран. При размяна на удари, каквито никой не желае, но заради които формално беше лансирана и прословутата инициатива за т.нар. „ракетен щит”, включващ и Източна Европа, не е съвсем ясно на коя страна ще се окаже Турция. Основна цел на удар от страна на Иран би бил Израел и, евентуално, някои от неговите поддръжници, но както е известно отношенията на Анкара с Тел Авив напоследък са силно изострени.
В целия мюсюлмански свят през последното десетилетие засилващата се ислямска тенденция ерозира светския характер на режимите и обществата на много страни. Турция също чувства това влияние или натиск. Въпросът не е дали, а доколко ще се промени в резултат от това. Доколко военните ще станат „по-ислямизирани”, а светския потенциал в обществото - по-малък. Новите ислямски сили и тенденции са геополитически и съвпадат с отслабване влиянието на САЩ и Европа. В създалия се вакуум, който добре се забелязва от тях, Турция е сред играчите с бъдеще и самочувствие, при това вече не е чак толкова обвързана със Запада. Основна предпоставка за възхода и като нова сила е именно отслабването на позициите на досегашните големи сили в региона. Въпреки това обаче, начинът, по който Анкара работи по проблемите с Иран, Сирия, Египет и Либия показва известно аматьорство. Тоест, Турция все още е далеч от силата, каквато мечтае да бъде, но вече разполага с много по-сериозно, отколкото в близкото минало, влияние в своята „близка чужбина”.
* Българско геополитическо дружество
