19
Нед, Ян
22 New Articles

България и войната на газовите проекти

брой4 2011
Typography

През последните години публичното пространство в България до голяма степен е доминирано от дискусиите около няколко енергийни проекта. Два от тях са за газопроводи, чието изграждане трябваше да започне през 2012, но за пореден път се отлага напред във времето. Става дума, разбира се, за „Набуко” и „Южен поток”, които са част от сериозно геополитическо противопоставяне, развиващо се върху големи части на Европа, Близкия изток и Централна Азия и включващо основните стратегически играчи в региона.

„Набуко” срещу „Южен поток”

Без да генерализираме, можем да кажем, че от една страна се очертава оста „Брюксел  - Берлин - Вашингтон”, подкрепяща „Набуко”, докато от другата страна е оста „Москва – Рим - Париж”, която работи в полза на „Южен поток”.

„Набуко” е проект, в който по 16,7% имат компаниите RWE (Германия), OMV (Австрия), MOL (Унгария), Botas (Турция), Български енергиен холдинг и Transgaz (Румъния). Ползва се с подкрепата на Европейската комисия и на правителствата на Германия и САЩ, като идеята е да пренася 31 млрд. куб.м. природен газ от Каспийския регион и Близкия изток, през Турция, за Европа. Доскоро окончателното инвестиционно решение се очакваше през 2011, началото на изграждането – през 2012, а пускането в експлоатация – през 2015. Сроковете обаче бяха изместени напред във времето и към момента най-оптимистичните очаквания за въвеждане в експлоатация на тръбата е 2017.

„Южен поток” е проект на Газпром и италианската ENI, като през 2011 предстои присъединяване на френския гигант EdF. В началото на април 15% от проекта придоби компанията Wintershall, която е дъщерна на немския гигант BASF. Това може да се тълкува и като опит за разбиване на досегашната „монолитна позиция” на Германия по отношение на проекта. Тръбата пресича Черно море и територията на България, след което се разклонява на два лъча. Единият е на юг – през Гърция за Италия, а вторият е на север – през Сърбия и Унгария, за Австрия, с разклонения през Хърватска и Словения. Целта е да се стигне до годишни доставки от 63 млрд. куб.м. природен газ за европейския пазар. И тук се очакваше започване на строителните работи през 2012 и първи доставки през 2015. Тези планове обаче също търпят промени. Най-значимата е, че вече се коментира и вариант, който изключва полагане на тръба по дъното на Черно море. Алтернативата е изграждане на инсталация за втечнен газ на руското Черноморско крайбрежие и транспортирането на суровината с кораби. Тази опция се разглежда особено активно през последните месеци.

Предизвикателства пред проектите

От гледна точка на развитието си, „Набуко” е в по-напреднала фаза. Както е известно, на 8 юни в Кайсери беше подписано политическото споразумение за изграждането на газопровода, като на церемонията освен ресорните енергийни министри на страните-участници в проекта, присъстваха еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер, австрийският министър на икономиката Райнхолд Митерленер и грузинският министър на енергетиката Александър Кетагури. „Набуко” е и по-стар проект. Голямото предизвикателство там е осигуряването на суровината. Последното развитие по този въпрос е по-скоро позитивно, но все още няма окончателно разрешение на проблема. Като основни източници се разглеждат Азербайджан и Туркменистан, но не се изключва и Ирак.

Надежди се възлагат на доставки от Азербайджан - страната, предвидена като основен източник на газ за „Набуко”. Големият фактор там обаче е консорциумът „Шах Дениз 2”, който разработва едноименното газово находище със залежи от трилион и половина куб.м. В консорциума не участва никоя от страните, ангажирани с „Набуко”. Става дума за BP (дял от 25.5%), държавната норвежка компания Statoil (25.5%), френската Total (10%), руската LUKoil (10%), азерската Socar (10%), иранска компания (10%) и турска компания (9%). Тоест, от консорциума отсъстват компании като RWE, OMV, MOL, ангажирани с „Набуко”. Освен това, Азербайджан вече продава суровина на Русия. През септември 2010 беше подписан договор между Газпром и Socar, по силата на който Баку удвои количеството, продавано на Руската Федерация, до 2 млрд.куб.м. Азерите подават газ и към Иран.

Потенциален доставчик е и Туркменистан. Наскоро обаче страната подписа ново газово споразумение с Русия. Наред с това разработва и т.нар. проект TAPI (Trans-Afghanistan Pipeline), който предвижда пренос на газ за Пакистан, през Афганистан, и е подкрепен финансово от Азиатската банка за развитие. В случая, Туркменистан трябва да избира между различните проекти, тъй като годишното производство на страната е 67 млрд.куб.м., част от които са за собствена консумация, а друга се продава на Русия.

От българска гледна точка, развитието на „Набуко” също е в по-напреднал етап – вече е определен точен маршрут, който пресича 24 общини в 9 области на територията на страната ни.

Най-голямото предизвикателство пред „Южен поток” пък е отсечката по дъното на Черно море, чието изграждане може да доведе до проблеми от техническо и финансово естество. Проблем обаче могат да се окажат и част от регулациите на т.нар. Трети енергиен пакет на ЕС, който влезе в сила на 03.03.2011. В газовата си част, пакетът включва един регламент и една директива, които ще разгледаме подробно по-долу.

Един от въпросите, които се налагат, е дали двата газопровода биха могли да съществуват и функционират едновременно. Отговорът е по-скоро „да”. По-прецизният отговор е, че те са конкурентни, но не и взаимно изключващи се. Наистина, може да се стигне до ситуация, при която ще се води сериозно съревнование за достъп до природния газ (особено за този от Каспийския басейн), но двата проекта имат и други алтернативи на доставки. Така например, „Набуко” би могъл да разчита на суровина и от Ирак, а защо не и от Иран, при промяна на политическата ситуация и, съответно, на отношенията на Техеран със САЩ. От друга страна, Русия има готовност да пренасочи голяма част от газовите си потоци не през Украйна, а именно по „Южен поток”. Към момента, 80% от руския газ за Европа се транзитира именно през украинска територия.

Финансирането също се оказва огромно предизвикателство, въпреки че по отношение на „Набуко” винаги е имало уверения в противното. През годините, цената на всеки от двата газопровода уверено върви нагоре и вече се коментират стойности от около 15 млрд. евро. Предимство за „Набуко” в случая е финансовият ангажимент на ЕС и партньорите в проекта. От друга страна, „Южен поток” не разчита на пари на европейския данъкоплатец, а поне на този етап не се говори и за държавни гаранции.

По отношение на финансирането, в българския случай, са били коментирани ангажименти в размер на около 400 млн. евро за всеки от двата проекта, както и съотношение 30/70 между собствен и привлечен капитал. Създадени са съответно проектните компании „Набуко Газ Пайплайн България” ЕООД и „Южен поток България” АД. До момента са коментирани държавни гаранции по отношение на „Набуко”, в размер на 2 млрд. евро. Разговори в тази посока са водени, като целта на България е Евростат да не отчита тези гаранции, за да не се стигне до евентуално намаляване кредитния рейтинг на страната ни.

Регулации и геополитика

Специално по отношение на „Южен поток”, най-важен е въпросът за регулаторната рамка, и по-конкретно за Третия енергиен пакет. Става дума най-вече за т.нар. Газова директива 2009/73/ЕО. Относим е и регламент № 715/2009, касаещ условията за достъп до газопреносната мрежа.

Основните идеи на Третия енергиен пакет са да има разделение (unbundling) между собствениците на суровината и собствениците на мрежите, както и да се осигури достъп на трети лица до газовата инфраструктура. В случая с „Южен поток” подобно изискване е заплаха за цялостния бизнес модел на проекта. Концепцията там е за единствен доставчик, който, чрез смесените дружества в отделните страни по трасето, има и определен контрол върху инфраструктурата. При евентуално даване на достъп на други доставчици до тръбата обаче, единственият доставчик (руската страна) очевидно търпи загуби и пропуснати ползи.

Все пак Директива 2009/73 дава и опция, при която „Южен поток” може да изпълни европейските изисквания. Така, чл. 36 дава редица условия, при чието кумулативно наличие т.нар. „голяма газова инфраструктура” може да бъде освободена за определен период от изискването за unbundling между собствениците на суровината и собствениците на мрежите и, съответно, за даване достъп на трети лица до газовата инфраструктура. За тази цел следва, едновременно: инвестицията да поощрява конкуренцията в газовите доставки и да повишава сигурността на доставките; нивото на инвестиционния риск да е такова, че тя да не бъде направена, ако не се предостави освобождаване; инфраструктурата да е собственост на лице, което е отделено, поне по отношение на правната му форма, от операторите, в чиито системи ще се изгражда тази инфраструктура; да се събират такси от ползвателите на тази инфраструктура; освобождаването да не е във вреда на конкуренцията или на ефективното функциониране на вътрешния пазар за природен газ или на ефективното функциониране на регулираната система, към която се присъединява съответната инфраструктура.

Важно е да се отбележи също, че всички регулаторни органи от съответните държави-членки трябва да постигнат споразумение за освобождаване на въпросния инфраструктурен проект от изискванията на Третия енергиен пакет, за да се даде „зелена светлина” на проекта. В крайна сметка обаче, окончателното решение се взема от Европейската комисия (ЕК). Всичко това в частност важи и за „Южен поток” и може да се окаже голямо регулаторно предизвикателство с важни геополитически последици.

Според директивата, исканото освобождаване може да покрие и само част от въпросната инфраструктура, т.е. чисто хипотетично – да се разпростре само върху единия от двата лъча на „Южен поток”. Това също е пример за геополитическото значение на определени нормативни актове и ролята на ЕК в случая.

Формално юридически, въпросът за разделението между собствениците на суровината и собствениците на инфраструктурата се решава с учредяване на националните компании в отделните държави по трасето на „Южен поток”, които ще притежават съответните участъци от тръбата. Другият въпрос е за достъпа на трети страни до тръбата. Според Марсел Крамер, изпълнителен директор на „Южен поток”, едно от предизвикателствата на Третия енергиен пакет е, че е нов (правилата влязоха в сила на 03.03.2011) и до момента не е прилаган на практика. В случая, висящи са въпросите, дали въобще има искане за достъп от трети страни, а ако това се случи – за какъв период, при какви условия и на каква цена. Това са все въпроси, на които самата регулаторна рамка не дава отговори.

Факторът „Турция”

Ролята на Турция за реализацията и на „Набуко”, и на „Южен поток” е безспорна и често е предмет на коментари. Набуко се простира на 2730 км. през сухопътната територия на страната, а „Южен поток” е проектиран да минава през изключителната й икономическа зона в Черно море. Това обаче може да се промени при отпадане на варианта за тръба по черноморското дъно и приемане към опцията с транспортиране на втечнен газ чрез кораби.

Тази ситуация поставя Турция под сериозен натиск по много направления. Последните изявления от Анкара изглеждат критични към „Южен поток”, но това е по-скоро с цел получаване на други изгоди, включително в енергийната сфера. Все пак, не бива да се забравя и фактът, че зависимостта на Турция от руското синьо гориво е около 60%, което също е причина за предпазливост от турска страна. В същото време, Анкара държи сметка за важността на отношенията си с ЕС и САЩ и подкрепата й за „Набуко” е, като цяло, извън съмнение. През последното десетилетие обаче, стратегическото партньорство между Турция и Русия също е факт, като проявленията му са особено видими именно в енергетиката. Тоест, може да се твърди, че Турция държи голяма част от козовете и се опитва максимално изгодно за изтъргува географското си положение.

Малките играчи

На фона на този голям „фронт” се водят и по-малки битки. Първата от тях е в „задния двор” на „Набуко” и е между т.нар. Трансадриатически газопровод (ТАР) и Интерконектор Гърция-Италия (IGI). IGI e маршрут за доставки на газ от Каспийския регион и Близкия изток и от тази гледна точка е конкурентен на „Набуко” проект. Собственост е на смесеното дружество Poseidon, в което по 50% притежават италианската компания Edison и гръцката DEPA, като целта е да пренася годишно по 8 млрд. куб.м., през Адриатическо море, до Италия. В момента, IGI се свързва с новия газопровод между Турция и Гърция, който пък е собственост на турската компания Botas и отново на DEPA, като целият проект се нарича ITGI (Интерконектор Турция-Гърция-Италия). Трябва да се подчертае, че ITGI е в много напреднал етап и по него ще бъде транспортирана суровина, която би могла да стигне за 1/4 от капацитета на „Набуко”.

ITGI обаче е в конфликт и с друг проект, а именно с Трансадриатическия газопровод, чиято цел е също пренос на газ от Каспийския басейн и Близкия изток през Адриатическо море, но през териториите на Турция, Гърция и Албания. Собственици на проекта са три компани: EGL (Швейцария), норвежкият държавен гигант Statoil и Eon Ruhrgas (Германия).

Повечето анализатори са на мнение, че ITGI и TAP не могат да съществуват едновременно. Проблемът за „Набуко” пък е, че и двата проекта се целят към същия ресурси, към същите източници на доставки – особено Азербайджан, Туркменистан и Ирак. Това от своя страна би означавало, че при реализиране на който и да е от двата проекта, „Набуко” може да се окаже необезпечен със суровина. Възможна опция за „Набуко” е някакъв вид сливане с IТGI и/или TAP, но това може да стане само при условие, че партньорите по тези проекти се откажат от тях и се присъединят към „Набуко”.

Освен двата проекта, които застрашават „Набуко”, в зародиш са и два други, които са конкуренти и на „Южен поток”. Това са т.нар. „Бял поток” и AGRI.

AGRI (Азербайджан-Грузия-Румъния-Интерконектор) е лансиран с идеята да доставя газ от Каспийско море, през Грузия и Черно море, за Румъния. Наскоро към споразумението се присъедини и Унгария. Факт е, че проектът изглежда скъп и трудно осъществим, но е факт и, че около него се шуми и се водят преговори.

”Бял поток” е по-стар проект. Консорциумът, който иска да го реализира, включва White Stream Pipeline Company Limited, регистрирана във Великобритания и GUEU Inc, регистрирана в САЩ (щата Делауер). За първи път проектът е представен официално през 2005, като целта също е да транзитира азерски газ през Грузия и Черно море, като едното му направление е Украйна, а другото – Румъния. Лансиран от правителството на Юлия Тимошенко, проектът получи подкрепа от ЕК. Силно съпричастни към „Бял поток” в ЕС са Полша и Литва. След октомври 2009 активност демонстрира и Азербайджан, заради опасения си, че Турция ще монополизира почти целия транзит на азерски газ, както Украйна – на руски. Това кара Баку да търси алтернативни маршрути на своя експорт.

За последно, по-сериозна активност около проекта имаше през 2009. Сериозните технически и финансови предизвикателства го правят нереалистичен, а и към момента сякаш липсва необходимата политическа подкрепа за осъществяването му.

Интересите на България

Интересът на страната ни е през нашата територия да минават колкото се може повече трасета, стига да контролираме съответните тръби и да имаме икономическа изгода, която се изразява най-вече в събираните транзитни такси. Всеки от проектите може да създаде и допълнителна заетост. Същевременно, трябва да се каже, че геополитическата им роля за България е огромна. Това извежда страната ни на по-добри позиции в международните отношения, а има и огромно значение за гарантиране на националната сигурност.

По отношение на „Южен поток” можем да лансираме инициатива за изграждане и на трети лъч, който да тръгва от България и да преминава през териториите на Македония и Албания, излизайки на Адриатическо море. Това би увеличило значението на Коридор №8, а оттам и тежестта на България в Западните Балкани. Същевременно, би укрепило икономическите и политическите ни връзки с две много важни за нас държави.

Има три други държави, които са в ситуацията на България, тъй като те също са страни както по „Набуко”, така и по „Южен поток”. Това са Австрия и Унгария, както и Турция, разбира се. Всяка от тях активно работи в защита на своите интереси – както икономически, така и политически. От тази гледна точка България е в привилегировано положение и наистина има шанс в максимална степен да осребри географското си положение. Конкретен пример - ако и двата големи газови проекта се реализират, годишно ще транзитираме до 90 млрд. куб. м. газ, което надхвърля петкратно сегашния транзит. В тази връзка напомням, че през миналата година приходите за България от транзитни такси са в размер на 107 млн. долара. Да не говорим, че в същото време страната ни би станала първостепенен по важност партньор за абсолютно всички доставчици, транзитиращи държави и консуматори по веригата – от Азия до Европа. Има и друг важен момент. Държавите по споразумението за „Набуко” ще имат право на половината суровина, доставяна по тръбата, а това, разбира се, гарантира сигурни доставки и за България.

Друг пример за позитиви от двата големи проекта, върху който трябва да бъде обърнато внимание и на политическата ни класа, е идеята за създаване на газов хъб и регионална газова борса на територията на България. Това включва изграждане на допълнителни газови хранилища, увеличаване на капацитета на Чирен, както и преминаване и на „Набуко”, и на „Южен поток” през територията ни.

Факт е, че всички останали държави от региона са изключително активни при реализиране на енергийни проекти, с оглед на собствените си интереси. Първенци в това отношение са Турция, Гърция и Румъния. Няма никаква стопанска, политическа и национална логика страната ни да игнорира някой от двата големи проекта, дори това да означава, че ще привлечем значима част от транзита, от който в момента печелят други държави. Разбира се, въпросът опира до възвращаемост на инвестициите, размер на транзитните такси и редица други важни детайли. Сега обаче имаме определени стратегически шансове и не бива да ги пропиляваме. Наистина е време да реализираме националните си интереси, а не както е ставало друг път – да играем третостепенна роля в чужди планове.

 

Източници:

1. KPMG: “Nabucco vs. South Stream: the effects and feasibility in the Central and Eastern European region” http://www.igu.org/html/wgc2009/papers/docs/wgcFinal00780.pdf

2. European Energy Review, Marcel Kramer, CEO of South Stream, „It is the market that will decide whether South Stream will be built”

3. Atanas Georgiev, “Bulgaria – gas consumer or future gas hub?

4. ДИРЕКТИВА 2009/73/ЕО относно общите правила за вътрешния пазар на природен газ и за отмяна на Директива 2003/55/ЕО

5. РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 715/2009 относно условията за достъп до газопреносни мрежи за природен газ и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1775/2005

6. http://www.trans-adriatic-pipeline.com/

7. Giorgi Vashakmadze, The White Stream gas transportation project - a project to deliver Caspian gas to the EU

8. http://www.gueu-whitestream.com/main.php?id=1&lang=eng

9. http://www.nabucco-pipeline.com/portal/page/portal/en

10. http://south-stream.info/?L=1

11. Споразумение между Република Австрия, Република България, Република Унгария, Румъния и Република Турция относно проекта „Набуко”.

 

* Главен експертен сътрудник към парламентарната Комисия по икономическа политика, енергетика и туризъм