Уйлям Малинсън е бивш британски дипломат от кариерата (1975-1981). Напуска я за да се отдаде на научна и преподавателска работа. В момента, Малинсън е професор по история на дипломацията в Йонийския университет в Корфу и шеф на Департамента по международни отношения в Нюйоркския колеж в Атина, Гърция. Автор е на много книги на външнополитически теми, по-известни от които са „Британия и Кипър”, „От неутралитет към военно ангажиране: холандската външна политика, НАТО и европейската интеграция” и „Дипломатическата история на Кипър и сблъсъкът в теорията на международните отношения”. Интервюто с професор Малинсън публикуваме с любезното съдействие на Янис Триандафилу и Ελευθεροτυπία .
- Защо решихте да се откажете от дипломатическата кариера?
- Мисля, че характерът ми е твърде прям за един дипломат. Но основната причина беше усещането, че Великобритания вече е загубила независимостта си и, следователно, през цялата си останала кариера трябваше да работя не за благото на собствената си страна, а за интересите на САЩ.
- С какво ви заинтригува Кипър и как написахте първата си книга за него?
- През 1994 се оказах в Гърция, където работих по докторската си дисертация за студената война. В местните архиви случайно ми попадна един документ от 1975, в който британският външен министър разсъждава за необходимостта да „се поддържат разногласията между гърци и турци”. Първоначално не повярвах на очите си и реших да си изясня нещата. В хода на по-нататъшните проучвания можах да осъзная цялото значение на кипърската проблематика, макар че самите гърци, както ми се струва, предпочитат да я избягват. Показателно в това отношение е, че опитвайки се да получа достъп до редица документи, касаещи урегулирането на кипърския въпрос, срещнах най-големи проблеми именно с гръцките, а не с британските власти.
- Според Вас, защо гърците реагират толкова нервно, когато става дума за кипърския проблем?
- Защото в гръцкия „гардероб” все още са скрити твърде много „скелети”. Живи са мнозина политически фигури, извършили наистина големи безобразия по кипърския въпрос. Гръцката интелигенция и гръцките политици не искат да привличат повишено внимание към тази тема, защото в миналото има много случаи, когато „кипърската опашка е въртяла гръцкото куче” – като например историята на архиеписком Макариос (1), заговорът на „черните полковници”, или турската инвазия на острова (2)... Всичко това не формира особено благоприятен обществен климат за дискусиите, касаещи Кипър. Не по-малко важна причина за съзнателното премълчаване на проблема, поне според мен, е и страхът на гърците от турската мощ.
- Страх от какво, по-точно?
- Страх да не провокират нарастване на турската агресивност. Анкара съумя да обвърже урегулирането на кипърския въпрос с проблемите на гръцко-турските отношения в Егейско море. Гърците ни биха искали да разглеждат тези въпроси заедно, но турците много държат на това. Ако използвам терминологията на Хенри Кисинджър, бих могъл да се изразя и малко по-грубо – турското правителство държи гръцкото за топките.
- Искате да кажете, че ако Гърция реши един ден да заеме по-твърда позиция по кипърския въпрос, то ...., всъщност, какво би станало тогава?
- Ще възникне много сериозно напрежение, възможни са нови конфликти, подобни на провокацията на остров Имиа например (3), или дори още по-сериозни.
- Тоест, открито заявявате, че Гърция се страхува от Турция?
- Точно така, макар че на управляващите в Атина сигурно няма да е приятно да го чуят.
- Можеше ли ситуацията да бъде по-различна, ако през последните 37 години, изминали от турската инвазия в Кипър, Гърция беше управлявана от по-решителни личности – политици, дипломати и т.н.?
- Мисля че през всичките тези години на Гърция липсваше настойчивост и твърдост по кипърския въпрос. Разбира се, налице беше публичната реторика на Андреас Папандреу (4), която намирам за безкрайна и безполезна. След това „мекото” сближаване на Костас Караманлис с Русия. Само че между думите и действията им нямаше никаква приемственост. Между другото, това е типично за гърците – те се обединяват и действат заедно само в критични моменти. По правило, причината за това са партийните разногласия. Макар че, ако сме честни, трябва да признаем, че Гърция въобще не контролира ситуацията около Кипър.
- Защо е така?
- Защото в региона се преплитат огромни геополитически интереси. В момента, между Гърция, Кипър и Турция текат множество скрити процеси, свързани с разработването на петролните находища в Източното Средиземноморие. Анкара например, не признава че гръцкият остров Кастелоризо има континентален шелф и претендира за прилежащите му морски територии. На пръв поглед, това няма отношение към Кипър, но всъщност се вписва в по-широкия контекст на турската външна политика. Някои играчи още не са се появили на сцената, но на един следващ етап те задължително ще изявят претенции към енергийните ресурси на региона. Става дума, най-вече, за руснаците. Разбира се, сред гръцките дипломати има такива, които са наясно, какво точно се случва. Те знаят също, че англосаксонците подкрепят повече Турция, а не Гърция. Затова, ако събитията достигнат някаква критична точка, САЩ и Великобритания, в крайна сметка, ще застанат на турска страна. На свой ред, Европа демонстрира безсилие. Тя така и не прояви необходимото мъжество за да започне да играе по-съществена роля във всички тези процеси.
- На фона на откриването на значителни запаси от енергоносители в Източно Средиземно море, се очерта сближаване между Кипър и Израел...
- Предполагам, че Анкара ще се опита да го използва за да провокира разрив в отношенията между Гърция и Кипър. Разбира се, и самият гръцки премиер Папандреу демонстрира топли отношения с израелския си колега Нетаняху, но мисля, че това поведение беше по-скоро „тактическо”.
- Тоест, то не е помогнало на Гърция?
- Не. То само вбеси Ердоган. А, поне според мен, да бъде вбесен човек като него, не е никак добра идея. Затова въпросът, дали си струва Гърция прекалено да се сближава с Израел, или е по-добре да запази известна дистанция, е достатъчно сериозен.
- Как, според Вас, ще реагира Атина на сближаването между Кипър и Израел?
- Гърция се стреми да не допусне Кипър да предприема такива стъпки, които да и създадат допълнителни проблеми в отношенията с Турция в Егейско море, както например вече се получи с остров Кастелоризо. Гърция не може да стартира разработката на собствените си находища на енергоносители в близост до остров Лемнос, тъй като Анкара я заплашва, че това може да доведе до война. Затова Атина ще се опита да използва в свой интерес новия курс на Никозия, без обаче да изостря гръцко-турските противоречия.
- А как ще се държи Турция в тази ситуация?
- Предвид откриването на нови находища на енергоносители и гръцко-израелското сближаване, Анкара ще се постарае да постигне максималното, дори ако това доведе до нарастване на напрежението в региона.
- При тези обстоятелство, каква, според Вас, би била оптималната стратегия за Гърция?
- Гърция би трябвало да подкрепи действията на Кипър. Разбира се, опасявам се, че Никозия може да се увлече в опитите да се възползва от временното противопоставяне между Турция и Израел. Не бива да забравяме, че Турция и Израел продължават да изпълняват ангажиментите, свързани със стратегическите споразумения между тях. Паралелно, за възстановяването на турско-израелските отношения усилено работят (макар и не публично) и САЩ, и Великобритания. В тези условия е трудно да се прогнозира, колко дълго ще се запази сегашното напрежение между двете държави.
- Тоест, Кипър рискува сам да се вкара в капан, надценявайки сериозността на конфликта между Турция и Израел?
- Това е напълно възможно. Факт е обаче, че Кипър отново е в центъра на събитията – този път не само на геополитическите, но и на енергийните. И отново се очертава нишката Турция – Кипър – Израел (а това означава и Ливан и Сирия). Към това следва да добавим и „незначителните проблеми” в Северна Африка и Близкия Изток. Освен това, както ми се струва, САЩ и Великобритания все още не са избистрили до край стратегията си в региона и чакат да видят къде, в крайна сметка, „ще падне топката”. А да не забравяме и за френско-германската политика, която значително се отличава от англосаксонската, особено в Северна Африка.
Що се отнася до Русия, тя действа бавно, търпеливо, последователно и методично, очаквайки да извлече някаква полза от целия този хаос. Не забравяйте, че Москва навремето наложи вето на „плана Анан” (6) в Съвета за сигурност на ООН и отново ще направи същото, ако усети някаква заплаха за интересите си, които в Кипър са наистина огромни. Само преди няколко дни бях на острова и видях, че руснаците присъстват навсякъде. Всъщност те са там отдавна и изчакват. За разлика от американците, които играят шашки (checkers) и са свикнали да правят бързи ходове, руснаците предпочитат шаха, където всеки ход внимателно се обмисля. Русия доказа мъдростта си и стремежа към приемственост в своята външна политика. Тя например, подкрепя и Анкара, когато сметне, че това е необходимо. Но, започващата енергийна игра е свързана именно с Кипър и, ако погледнем картата, ще видим, че се очертава доста тревожна картина.
- Какво имате предвид?
- Имам предвид, че в региона гъмжи от съществуващи и проектирани петроло- и газопроводи. Един върви към Южна Италия например. Петролопроводът Бургас-Александруполис пък е във „висящо състояние”, като немалка „заслуга” за това има и Папандреу, който не оказва необходимата подкрепа на този проект. Руснаците виждат това и се нервират. Русия осигурява Европа с природен газ и лесно може да използва доставките си като енергийно оръжие, ако интересите и в Средиземноморието бъдат застрашени.
По правило, Русия подкрепя кипърското правителство. Пак по принцип, тя не одобрява и израелската политика спрямо палестинците. Това, което Русия ще поиска на един следващ етап – вероятно след няколко месеца – е нейни компании да се включат в разработването на природните ресурси във водите на Източно Средиземно море. Досега, към усвояването им са проявили интерес две американски и една израелска фирми. Съвсем скоро ще се появят и други – германски, френски, руски и т.н. Следователно, кипърците трябва да поддържат добри отношения с всички. Спомнете си например, как навремето архиепископ Макариос съумяваше да балансира между Изтока и Запада.
- Смятате ли, че Гърция би трябвало да е по-активна в разработването на собствените си природни ресурси?
- Според мен, Гърция би трябвало да помоли Русия да и помогне в проучването на находищата на енергоносители. Ако оставим настрана идеологията, от всички велики държави, именно Русия традиционно се отнася най-приятелски към Гърция. Днес обаче, Москва има причини да не се доверява на Атина. В процеса на развитието на сегашната финансово-икономическа криза, руснаците предложиха на гърците голям нисколихвен заем, който вероятно би им позволил да избегнат помощта от МВФ. Папандреу обаче отказа на руснаците, аргументирайки се с нежеланието си страната му да попадне под руско влияние. Съмнявам се обаче, че това влияние щеше да е толкова силно, колкото е днес влиянието на МВФ. Не съм привърженик на левите идеи, просто се старая да разсъждавам логично. Руският вектор на гръцката външна политика е недостатъчно разработен и затова не носи необходимите резултати. Единственото обяснение, което намирам за това, е активността на англосаксонското лоби в Гърция. И, в частност, на фондации, като ЕЛИАМЕП (Гръцка фондация за европейска и международна политика), начело с Танос Веремис и Теодорис Кулумбис, които представляват американската позиция.
- Как биха могли да повлияят на Гърция, събитията в Египет, Тунис и Либия, т.е. т.нар. „арабска революция”?
- Гърция винаги се е стремяла да балансира отношенията си с арабския свят и с Израел. Сега обаче, след сближаването с Израел, нещата малко се усложняват.
- Може ли в тази ситуация да се усилят позициите на Турция?
- Да, защото тя може да утвърди представата за себе си като гарант на стабилността в региона.
- А нима Гърция не може да направи същото?
- Тя вече се опита, само че Гърция не е част от Близкия Изток.
- Ами Кипър?
- Географски, да, ментално – не много. Разбира се, Кипър би могъл да се позиционира като „огнище на стабилност”. Нещо подобно видяхме по време на ливанската криза. Тогава Кипър се оказа много полезен, приемайки част от бежанците и т.н.
- Коментирайте шансовете на Турция да стане член на ЕС.
- Подкрепям френско-германския подход, според който Турция заслужава да поддържа „специални отношения” с ЕС, и одобрявам гледната точка на Жискар Д’Естен, че влизането и в Съюза би означавало края на Европа. Географски, Турция не принадлежи към европейския континент. Учудвам се и, как САЩ и Великобритания могат да подкрепят претенциите на Анкара за членство в ЕС, при положение, че турците отказват да признаят една от европейските държави и са окупирали част от нея.
В същото време съм сигурен, че нито американците, нито британците не искат появата на две официално признати кипърски държави. Защото това би поставило под въпрос съдбата на сега действащите споразумения, на британските военни бази на острова и т.н. Вашингтон и Лондон се стремят към формирането в Кипър на аморфна федеративна държава с безпомощно централно правителство. При това, най-големият им страх, макар че не искат да го признаят, са руснаците. Истината е, че англосаксонците продължават да са подвластни на тази натрапчива идея.
- Твърдите, че Вашингтон и Лондон се стремят да създадат аморфна федерална кипърска държава и при това се страхуват най-вече от руснаците. Тоест, излиза, че студената война не е свършила?
- Разбира се, че не е свършила. Още повече, че студената война никога не се е водила по идеологически причини. Идеологията е само удобен повод, а в основата на всичко са икономическите интереси. Противопоставянето продължава – и на официално ниво, и в кулоарите, където придобива още по-остри форми. Странно е само, че самите руснаци напоследък са се притаили. Но е възможно съвсем скоро на острова да зазвучат московските тръби.
- А как, според Вас, кипърците се отнасят към британците?
- Мисля, че им харесва британския начин на живот, британските идеи и британската организираност, но не изпитват доверие към британското правителство. И смятам, че имат сериозни причини за това. Защото кипърците знаят, че британците винаги действат координирано с американците.
Кипър разполага с отлична образователна система. В тази сфера отива значителна част от държавните разходи. Така, в Кипър, за образование се изразходва 8% от бюджета, докато в Гърция например – само 2-2,5%. На практика, кипърците са дори повече европейци, отколкото гърците. Те не принадлежат към балканските народи и са доста космополитни. Освен това са по-организирани от гърците. Различните видове корупционни връзки, които са характерни за гръцкото общество, не играят сериозна роля в кипърското. Освен това, там е налице по-голяма прозрачност.
- Дали Гърция е спечелила нещо от дългогодишните си доверителни отношения със САЩ и Великобритания?
- Като цяло, Гърция, за разлика от Турция например, никога не е била толкова ловка и умела, че да си гарантира политическата подкрепа не само на САЩ и Великобритания, но дори на Франция и Германия. До голяма степен, това се обяснява с факта, че гръцките политици никога не могат да се споразумеят за прокарването на някаква обща линия. Гърция се бои да рискува и да блъфира, дори когато ситуацията го налага.
Америка е на другия край на света, докато Русия е съвсем близо. Гърция би трябвало повече да се опира на Русия и, вероятно, на Китай, за да намери приемливо решение на кипърския проблем. Разбира се, за това са необходими много способни и квалифицирани дипломати. В сферата на международния „пиар”, Анкара се оказва много по-способна от Атина и редовно използва големи международни информационни агенции за да прокарва собствените си позиции. Гърците са разединени, не умеят да работят в екип, не притежават дългосрочно стратегическо мислене, а виждат само това, което се случва „тук и сега”. В тази връзка, ще ви кажа един виц за гърците и японците: един грък – това е чудо, един японец е „тормоз”, двама гърци – с тях вече трудно можеш да намериш общ език, двама японци пък са просто глупаци, двайсет гърци обаче вече са катастрофа, а двайсет японци – са едно чудо.
- Тоест, всички гръцки проблеми идват от разединението и индивидуализма?
- Да. Добавете към това и преклонението на гръцкото общество пред всичко чуждестранно. Гърците страдат от манията да внасят всичко, за което се сетят, отвън, без значение дали е добро или не. Те казват „О! Това е от чужбина! Значи трябва да е добро! Трябва да е по-добро от нашето собствено!”. Вижте например сегашния гръцки министър на образованието г-жа Диамантопуло – тя е пример за подобно отношение. И е на път да ликвидира националната образователна система, ако продължи да действа в същия дух. Опитва се да копира ангосаксонските идиотизми, предлагайки например „да питаме малкото дете, каква е неговата идентичност”. Гърция разполага с достатъчно добра собствена образователна система, която не се нуждае от вноса на чужди идеи. Нужно е просто правилно да се използва това, което вече е налице.
В Гърция има много великолепни неща, но гърците, кой знае защо, не се гордеят с тях, привличат ги вносните „чудеса”. Което говори за неспособността им да правят разлика между това, което наистина е добро, и онова, което е лошо. Възприемайки всевъзможни „вносни” теории, те често не забелязват, че корените им могат да се открият още в Древна Гърция. Бих искал гърците да имат повече достойнство. Често ми се налага да чувам: „Заради МВФ започваме да губим уважение към себе си”. Само че трябваше да мислят за това преди двайсет, трийсет години, а не днес.
Бележки:
1. Архиепископ Макариос (1913-1977) е първия президент на независим Кипър (1960-1977). Провежда политика за укрепване на централизираната държава на острова, което е в разрез с плановете на САЩ и Великобритания за запазване на крехкия силов баланс между гърци и турци, с цел да легитимират собственото си военно присъствие в тази част на Източното Средиземноморие. Макариос е подчертано социално ориентиран политик, стремящ се да развива сътрудничество с Москва, заради което е наречен “средиземноморския Кастро”.
2. “Черните полковници” или Хунтата – дясната военна диктатура в Гърция, през 1967-1974. Идва на власт с негласната подкрепа на САЩ и Великобритания, опасяващи се, че усилващите се позиции на комунистическата левица в страната, могат да я вкарат в съветската сфера на влияние. Твърде бързо обаче, политиката на “черните полковници”, която, освен с антикомунизъм, се отличава и с твърд национализъм и подкрепа за православната църква, престава да удовлетворява англосаксонската ос. През 1974, американците и британците, на практика, подтикват хунтата да осъществи военния преврат в Кипър, който сваля Макариос и се опитва да осъществи т.нар. “еносис”, т.е. обединяването на острова с Гърция. При това обаче, Вашингтон и Лондон си затварят очите, когато Турция (под предлог да защити местното турско население) осъществява военна интервенция в Кипър и окупира 1/3 от територията му. В резултат от провала на кипърсия пуч, “черните полковници” са отстранени от властта и осъдени на доживотен затвор. Кипър пък, и до днес продължава да е разделен на две части – признатата от целия свят гръцка Република Кипър и т.нар. Турска република Северен Кипър, призната само от Анкара.
3. Имиа е малък необитаем остров в Егейско море, за чиято принадлежност, през 1996, избухва конфликт между Гърция и Турция, който едва не прераства във война. Страстите са успокоени с посредничеството на американската дипломация и, в частност, на покойния Ричард Холбрук, но двете страни така и не се отказват от претенциите си.
4. Андреас Папандреу (1919-1996) е основател на една от двете основни гръцки партии – Общогръцкото социалистическо движение (ПАСОК), премиер на страната през 1981-1989 и 1993-1996 и баща на сегашния министър-председател Георгиос Папандреу.
5. Костас Караманлис (1956) беше премиер на Гърция през 2004-2009. Бивш лидер на водещата дясно-консервативна партия “Нова демокрация”.
6. “Планът Анан” – планът на ООН за разрешаване на кипърския конфликт, изработен с прякото участие на генералния секретар Кофи Анан. Той имаше ярко изразен протурски характер и, ако беше реализиран, щеше да доведе до формирането на острова на аморфна и нестабилна държава, страдаща от вътрешни конфликти. Планът бе одобрен на референдума от април 2004 от турската общност, но беше отхвърлен от гръцката, в резултат от което така и не бе приет.
