19
Нед, Май
23 Нови статии

Велика Европа, от Лисабон до Владивосток

брой1 2011
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

След срещата на върха на НАТО в Лисабон (19-20 ноември 2010), в центъра на вниманието на световните медии и анализаторите се оказа темата за руско-европейските отношения. Малко по-късно, в Берлин, по време на срещата, организирана от влиятелното германско издание „Зюддойче Цайтунг”, по покана на канцлера Ангела Меркел, изказвания направиха редица европейски политически лидери, като най-впечатляващо беше това на руския премиер Владимир Путин, който лансира фундаменталната геополитическа концепция за създаването на „Велика Европа от Лисабон до Владивосток” (1).

Планът, изложен от Путин, е исторически израз на континенталната геополитика, която изначално е насочена към обединяването на пространството на Европа и Русия-Евразия в единна икономическа, стратегическа и ресурсна зона. В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, подобна политика се опитва да провежда Наполеон, противопоставяйки континентална Европа на островната Англия – което обяснява и периодите на сближаване между него и руския император Павел и дори Александър І (израз на което е и Тилзитския мир от 1807). През ХХ век към същото се стремят редица европейски политици (някои от които лансират идеята за „континентален блок” Берлин-Москва-Токио). През последните десетилетия от съществуването на Съветския съюз пък, аналогични идеи прокарваха белгиецът Жан Тириар (за Евросъветската империя от Владивосток до Дъблин), а доскоро и починалия през миналата година френски писател и геополитик Жан Парвулеску (1929-2010), лансирал проекта за Евразийска империя и оказал немалко влияние върху определени френски политически кръгове (и, в частност, върху Доминик дьо Вилпен и съвременния неоголизъм, като цяло). Всички тези проекти, появили се в периода ХVІІІ – ХХІ век, се основават на идеята за обединението на индустриалния, стопанския и военно-стратегическия потенциал на цялата северна зона на Евразийския материк, от Атлантическия до Тихия океан. При подобно развитие би бил постигнат мащаб, позволяващ превръщането на тази зона в център на световната мощ, без конкуренция. Но, ако в предишните исторически епохи, като основен опонент на този проект се изявява Великобритания и нейната морска империя, днес, през ХХІ век, тази роля отдавна вече е поета от САЩ, а напоследък – и от други световни центрове, претендиращи за регионална и глобална мощ – като Китай например, или пък обединения потенциал на ислямския свят.

Така, интеграцията между Европа и Русия представлява проект за създаването на реален многополюсен модел, т.е. на такава архитектура на света, в която нито една държава, или блок от държави, няма да разполага с абсолютно превъзходство над останалите – нито от военно-стратегическа, нито от икономическа, нито от енергийна гледна точка. Условията в съвременния свят са такива, че за създаването на такъв самостоятелен полюс вече не е достатъчна само Европа, нито само Русия. Достатъчно мащабен може да бъде само пълноценния евро-руски, т.е. евразийски, континентален блок.

Петте точки на „евроруската континентална програма”

В спомената по-горе реч, публикувана в „Зюддойче Цайтунг”, Путин предлага пет конкретни точки на това, което спокойно можем да определим като „евроруска континентална програма”. Те са следните:

-    Създаване на хармонична икономическа общност от Лисабон до Владивосток. По същество, това означава призив към пълна и многостепенна икономическа интеграция и създаване на нов икономически съюз: този път не само между държавите от Европа, а в рамките на огромното социално-политическо и икономическо пространство, включващо както самата Русия, така и редица държави от ОНД. Тоест, това е проект за създаването на Евразийски съюз, в максималния му мащаб.

-    Обща индустриална политика между Европейския съюз и Русия. При това, според Путин, не става дума за връщане към класическия индустриален ред, а за съвместно развитие на високите технологии, т.е. за създаването на евразийска иновационна икономика. Макар че в тази връзка се налага да се направят определени изводи от финансовата криза от 2008, като специално внимание се обърне на процеса на създаване на финансови балони, откъснати от реалното производство.

-    Необходимост от създаването на общ европейски енергиен комплекс. Но, тъй като Русия е основния доставчик на енергоносители в Европа, без нея този комплекс няма как да бъде изграден. В случая е налице взаимен интерес: Европа е жизнено заинтересована да разполага с повече енергоносители, а Русия – да ги пласира. Наличието на подобна комплиментарност, т.е. взаимно допълване, ни тласка към създаването на обща евразийска енергийна система.

-    Необходимост от координирано развитие на науката, образованието и научно-техническите иновационни центрове в пространството на Европа и Русия. За целта, Путин предлага да се формулира обща стратегия за развитие, която да попречи на изтичането на руските и европейските „мозъци” и изместването на иновационните „заводи за знания” извън границите на общата евро-руска зона. За целта трябва да се използва максимално както европейския, така и руския потенциал.

-    Необходимо е територията на Европа и Русия да стане напълно отворена и безвизова, за да може социалната интеграция да съдейства за интеграцията в икономическата, енергийната и академичната сфери. В тази връзка, Путин подчертава, че това не е просто стремеж на руските граждани, но и условие за пълноценна интеграция и на други нива, следователно то е в интерес и на Европейския съюз.

Както се вижда, в статията си, Путин не споменава за военно-стратегическото партньорство между Русия и Европейския съюз, но той разви тази тема още преди това, по време на френско-руско-германската среща в Довил (през октомври 2010), а после и на срещата на НАТО в Лисабон (ноември 2010). На свой ред, руският президент Дмитрий Медведев отдели изключително голямо внимание на въпросите за създаване на общоевропейска система за сигурност. По този въпрос, ролите на руските лидери бяха ясно разпределени: така президентът Медведев акцентира върху военно-политическите и отбранителни аспекти на европейско-руската интеграция, а премиерът Путин – на икономическите и енергийните.

Заключение

И така, става дума за ясно формулиран проект за Велика Европа от Лисабон до Владивосток. Като това не е просто набор от лозунги, а ясно очертана и разбираема геополитическа континентална философия, която има многовековна история. Най-добрите умове на Русия и континентална Европа винаги са се стремели да намерят такъв модел на балансирани и хармонични отношения, който многократно да умножи потенциала на двете съставляващи на тази конструкция – както руската, така и европейската. Когато Франция, или по-късно Германия, заемат континентални позиции, те неминуемо търсят сближаване с Русия. И всеки път това дава положителни резултати за всички участници в процеса. Друг въпрос е, че противниците на европейския континентализъм винаги са нащрек и всеки път, когато перспективите на подобно руско-европейска сближаване (под егидата на континентализма) започват да стават реални, по тях бива нанесен мощен удар отвън. Всеки опит за създаване на континентален блок незабавно бива „торпилиран” от мрежите агенти за влияние, действащи както в Русия, така и във водещите европейски държави, под най-различни предлози и ползвайки най-различна аргументация. В периода от втората половина на ХVІІІ до първата половина на ХХ век този саботаж се осъществява най-вече от Великобритания. От втората половина на миналото столетие, в авангарда на алтернативната политическа сила – атлантизма, застават Съединените щати. От гледна точка на перспективата за еднолична американска глобална хегемония, европейско-руският стратегически алианс ще означава само едно: ерозия на неоспоримото господство на САЩ в света. Съответно, лесно можем да прогнозираме, откъде този път ще бъде нанесен най-мощният удар срещу новата версия на континенталния проект.

Бележки:

1. Von Lissabon bis Wladiwostok, Ein Gastbeitrag von Wladimir Putin , Süddeutsche Zeitung, 25.11.2010

* Авторът е сред най-известните съвременни руски геополитици-неоевразийци, ръководител на Катедрата по социология на международните отношение в Московския държавен университет „Ломоносов”

След срещата на върха на НАТО в Лисабон (19-20 ноември 2010), в центъра на вниманието на световните медии и анализаторите се оказа темата за руско-европейските отношения. Малко по-късно, в Берлин, по време на срещата, организирана от влиятелното германско издание „Зюддойче Цайтунг”, по покана на канцлера Ангела Меркел, изказвания направиха редица европейски политически лидери, като най-впечатляващо беше това на руския премиер Владимир Путин, който лансира фундаменталната геополитическа концепция за създаването на „Велика Европа от Лисабон до Владивосток” (1).

Планът, изложен от Путин, е исторически израз на континенталната геополитика, която изначално е насочена към обединяването на пространството на Европа и Русия-Евразия в единна икономическа, стратегическа и ресурсна зона. В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, подобна политика се опитва да провежда Наполеон, противопоставяйки континентална Европа на островната Англия – което обяснява и периодите на сближаване между него и руския император Павел и дори Александър І (израз на което е и Тилзитския мир от 1807). През ХХ век към същото се стремят редица европейски политици (някои от които лансират идеята за „континентален блок” Берлин-Москва-Токио). През последните десетилетия от съществуването на Съветския съюз пък, аналогични идеи прокарваха белгиецът Жан Тириар (за Евросъветската империя от Владивосток до Дъблин), а доскоро и починалия през миналата година френски писател и геополитик Жан Парвулеску (1929-2010), лансирал проекта за Евразийска империя и оказал немалко влияние върху определени френски политически кръгове (и, в частност, върху Доминик дьо Вилпен и съвременния неоголизъм, като цяло). Всички тези проекти, появили се в периода ХVІІІ – ХХІ век, се основават на идеята за обединението на индустриалния, стопанския и военно-стратегическия потенциал на цялата северна зона на Евразийския материк, от Атлантическия до Тихия океан. При подобно развитие би бил постигнат мащаб, позволяващ превръщането на тази зона в център на световната мощ, без конкуренция. Но, ако в предишните исторически епохи, като основен опонент на този проект се изявява Великобритания и нейната морска империя, днес, през ХХІ век, тази роля отдавна вече е поета от САЩ, а напоследък – и от други световни центрове, претендиращи за регионална и глобална мощ – като Китай например, или пък обединения потенциал на ислямския свят.

Така, интеграцията между Европа и Русия представлява проект за създаването на реален многополюсен модел, т.е. на такава архитектура на света, в която нито една държава, или блок от държави, няма да разполага с абсолютно превъзходство над останалите – нито от военно-стратегическа, нито от икономическа, нито от енергийна гледна точка. Условията в съвременния свят са такива, че за създаването на такъв самостоятелен полюс вече не е достатъчна само Европа, нито само Русия. Достатъчно мащабен може да бъде само пълноценния евро-руски, т.е. евразийски, континентален блок.

Петте точки на „евроруската континентална програма”

В спомената по-горе реч, публикувана в „Зюддойче Цайтунг”, Путин предлага пет конкретни точки на това, което спокойно можем да определим като „евроруска континентална програма”. Те са следните:

-    Създаване на хармонична икономическа общност от Лисабон до Владивосток. По същество, това означава призив към пълна и многостепенна икономическа интеграция и създаване на нов икономически съюз: този път не само между държавите от Европа, а в рамките на огромното социално-политическо и икономическо пространство, включващо както самата Русия, така и редица държави от ОНД. Тоест, това е проект за създаването на Евразийски съюз, в максималния му мащаб.

-    Обща индустриална политика между Европейския съюз и Русия. При това, според Путин, не става дума за връщане към класическия индустриален ред, а за съвместно развитие на високите технологии, т.е. за създаването на евразийска иновационна икономика. Макар че в тази връзка се налага да се направят определени изводи от финансовата криза от 2008, като специално внимание се обърне на процеса на създаване на финансови балони, откъснати от реалното производство.

-    Необходимост от създаването на общ европейски енергиен комплекс. Но, тъй като Русия е основния доставчик на енергоносители в Европа, без нея този комплекс няма как да бъде изграден. В случая е налице взаимен интерес: Европа е жизнено заинтересована да разполага с повече енергоносители, а Русия – да ги пласира. Наличието на подобна комплиментарност, т.е. взаимно допълване, ни тласка към създаването на обща евразийска енергийна система.

-    Необходимост от координирано развитие на науката, образованието и научно-техническите иновационни центрове в пространството на Европа и Русия. За целта, Путин предлага да се формулира обща стратегия за развитие, която да попречи на изтичането на руските и европейските „мозъци” и изместването на иновационните „заводи за знания” извън границите на общата евро-руска зона. За целта трябва да се използва максимално както европейския, така и руския потенциал.

-    Необходимо е територията на Европа и Русия да стане напълно отворена и безвизова, за да може социалната интеграция да съдейства за интеграцията в икономическата, енергийната и академичната сфери. В тази връзка, Путин подчертава, че това не е просто стремеж на руските граждани, но и условие за пълноценна интеграция и на други нива, следователно то е в интерес и на Европейския съюз.

Както се вижда, в статията си, Путин не споменава за военно-стратегическото партньорство между Русия и Европейския съюз, но той разви тази тема още преди това, по време на френско-руско-германската среща в Довил (през октомври 2010), а после и на срещата на НАТО в Лисабон (ноември 2010). На свой ред, руският президент Дмитрий Медведев отдели изключително голямо внимание на въпросите за създаване на общоевропейска система за сигурност. По този въпрос, ролите на руските лидери бяха ясно разпределени: така президентът Медведев акцентира върху военно-политическите и отбранителни аспекти на европейско-руската интеграция, а премиерът Путин – на икономическите и енергийните.

Заключение

И така, става дума за ясно формулиран проект за Велика Европа от Лисабон до Владивосток. Като това не е просто набор от лозунги, а ясно очертана и разбираема геополитическа континентална философия, която има многовековна история. Най-добрите умове на Русия и континентална Европа винаги са се стремели да намерят такъв модел на балансирани и хармонични отношения, който многократно да умножи потенциала на двете съставляващи на тази конструкция – както руската, така и европейската. Когато Франция, или по-късно Германия, заемат континентални позиции, те неминуемо търсят сближаване с Русия. И всеки път това дава положителни резултати за всички участници в процеса. Друг въпрос е, че противниците на европейския континентализъм винаги са нащрек и всеки път, когато перспективите на подобно руско-европейска сближаване (под егидата на континентализма) започват да стават реални, по тях бива нанесен мощен удар отвън. Всеки опит за създаване на континентален блок незабавно бива „торпилиран” от мрежите агенти за влияние, действащи както в Русия, така и във водещите европейски държави, под най-различни предлози и ползвайки най-различна аргументация. В периода от втората половина на ХVІІІ до първата половина на ХХ век този саботаж се осъществява най-вече от Великобритания. От втората половина на миналото столетие, в авангарда на алтернативната политическа сила – атлантизма, застават Съединените щати. От гледна точка на перспективата за еднолична американска глобална хегемония, европейско-руският стратегически алианс ще означава само едно: ерозия на неоспоримото господство на САЩ в света. Съответно, лесно можем да прогнозираме, откъде този път ще бъде нанесен най-мощният удар срещу новата версия на континенталния проект.

Бележки:

1. Von Lissabon bis Wladiwostok, Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите., Süddeutsche Zeitung, 25.11.2010

* Авторът е сред най-известните съвременни руски геополитици-неоевразийци, ръководител на Катедрата по социология на международните отношение в Московския държавен университет „Ломоносов”

Поръчай онлайн бр.3 2024