John Mathiason, Internet Governance: The new frontier of global
Institutions, 178 рр., London and New York: Routledge, 2009.
Авторът на книгата – професорът от Университета на Сиракуза (САЩ) Джон Матиасън, твърди, че тя е „за това, как правителствата, частният сектор, междуправителствените организации и научните и технически общности се опитват да постигнат някакъв компромис в регулацията на Интернет”. Според него, самата природа на пространството на Мрежата, което няма граници и засяга много и най-различни интереси, предполага, че тя „би могла да се регулира, но не и да се управлява”.
Характеризирайки основните особености на Интернет, като една от версиите на базовия модел за комуникация (източник – съобщение – средство – адресат – обратна връзка), авторът отбелязва, че необходимостта от осъзнаване на феномена „регулиране” (governance) нараства с преминаването му на глобално комуникационно равнище. Ако вътре в държавата, въпросите за регулацията на Мрежата се решават съобразно правилата на политическите процеси и дейността на държавните органи, как това може да стане в международен план?
В тази връзка, Матиасън цитира едно доста практично определение на понятието “governance”: „подобно на понятията „правителство” (government) или „управляващ” (governor), терминът „governance” произхожда от латинската дума „gubernare”, с която навремето са обозначавали управлението на корабите”. Така, в разпространената дефиниция на този термин и до днес се усеща логиката, определяла действията на античния мореплавател – „да държиш руля, но не и да гребеш”. Проф. Матиасън определя и смисъла на словосъчетанието „ръководство/регулиране на Интернет-пространството” (Internet governance): „разработката и прилагането, от страна на правителството, частния сектор и гражданското общество, на съответните общи принципи, норми, правила и процедури за вземане на решения, определящи условията, развитието и използването на Интернет”. Във връзка с което възниква въпросът, кой конкретно трябва да „разработва и прилага” въпросните принципи?
За да му отговори, авторът се обръща към теорията на международните режими, според която редът се запазва, защото всички заинтересовани страни са убедени в необходимостта от него и споделят обща визия, как точно този ред следва да бъде съхраняван. Доколкото не става дума за някакви, налагани „отгоре”, задължения, в случая с Мрежата може да се говори по-скоро за нейното „ръководство”, като очертаване на основните „направления” (governance-steering), а не за управлението, като такова (government-rowing).
На пръв поглед изглежда, че с ръководството/регулирането на Мрежата трябва да се занимават правителствата на отделните държави. В същото време обаче, са налице поне пет групи от заинтересовани участници, като в дискусиите за Интернет-регулацията всяка от тях има собствена роля:
- правителствата на държавите, представляващи националните интереси;
- международните организации, представляващи позициите на своите междуправителствени органи на управление и секретариати;
- частният сектор, представен най-вече от транснационалните корпорации;
- неправителствените организации, включващи представители на различни общности и инициативни групи;
- научните среди.
Авторът се връща назад в историята за да докаже, че комуникацията „е една от първите сфери на дейност, превърнала се в обект на международно регулиране”. Така, за да може комуникацията да се осъществява, преодолявайки ограниченията на националните граници, са необходими единни стандарти, а пък за реализацията на международната търговия – съответните споразумения. Първата универсална международна организация е Международния телеграфен съюз (МТС) , създаден с цел да се наблюдава изпълнението на различните двустранни договори между държавите от континентална Европа и действащ въз основа на първата Международно конвенция по телеграфия, подписана на 17 май 1865 в Париж от двайсет държави-учредителки (България се присъединява през 1880). Според проф. Матиасън, към безспорните заслуги на МТС следва да се причислят: постигането на съгласие по основните понятия (например, какво точно означава „съобщение”), ключовите норми и постановки на телекомуникацията („съобщенията се предават безпрепятствено и конфиденциално”), принципите на взаимните разчети („изпращането на съобщение се заплаща от изпращача”), както и, че рамковият договор редовно ще се преразглежда, така че да отразява адекватно икономическия и технологичен прогрес на обществото. В съответствие с последната постановка, през 1934, Съюзът се преименува в Международен съюз по далекосъобщенията (МСД). След Втората световна война, МСД получава статут на специална агенция на ООН. Стартирайки преди почти 150 години с установяването на единни тарифи за телеграфните съобщения, днес МСД са занимава, освен с всичко друго, и с разпределянето на радиочестотите, както и на орбиталните участъци за геостационарните спътници.
Появата на Интернет обаче, промени всичко. Предишната система за регулиране на комуникационните канали и контрол върху съдържанието на съобщенията просто престана да работи. Международните организации, които дотогава функционираха сравнително успешно, помагайки на членовете си да решават проблемите в сферата на авторските права, се оказаха неспособни да следят лавинообразно нарастващите обеми от данни, прехвърляни по Мрежата. Традиционните норми на националните законодателство се оказаха неизползваеми в новата действителност. Така назря необходимостта за формулиране на нови принципи за регулиране на комуникациите, отчитащи спецификата на Интернет, както и интересите на многобройните участници.
Тези участници могат да се обединят в няколко групи. Първата включва онези, отговарящи за разработването на техническите стандарти. Стандартите за търговско използване на мрежата пък се развиват от бизнесмените – производители на програмно осигуряване, операторите на телекомуникационните мрежи, както и доставчиците на „съдържание”. Накрая, свободното използване на Интернет и съответствието между действията на участниците и основните морални ценности внимателно се следят от т.нар. “netizens” (т.е. „гражданите на мрежата”).
В книгата на Джон Матиасън, всички те се определят като специфична категория ползватели, отнасящи се с необходимата отговорност не само към локалната си мрежова общност, но и към глобалния Интернет. При това, ангажираното отношение на първите „заселници” в Мрежата към нейната съдба и правото на всички ползватели на свободни комуникации, от време навреме, придобива доста спорни форми, от гледна точка, както на общественото мнение, така и на закона. Някои netizens опитаха (и продължават да опитват) да защитят идеалите си от посегателствата на вездесъщия бизнес, използвайки за целта компютърните вируси или други средства, способни да нанесат значителен ущърб на дейността на комерсиалните, държавните и обществените организации или на частните Интернет-ползватели.
В книгата се отделя доста голямо (може би дори прекалено) внимание на отделните етапи в техническото развитие на Интернет. Авторът обаче постоянно напомня на читателя, защо държи на тези подробности – според него, основната задача на книгата му е анализа на механизмите за регулиране в Мрежата, а от тази гледна точка са важни и техническите, и методическите аспекти. Матиасън подробно описва организационната еволюция на Интернет – цялата верига от държавни, комерсиални и обществени агенции, учреждения, асоциации, обединения, инициативни групи и групи по интереси, които буквално си предават Мрежата от ръка на ръка, опитвайки се (понякога небезуспешно) да си извоюват макар и малки, но достатъчно важни, пълномощия при вземането на решенията за развитието на Интернет.
В същото време, усъвършенстването и въвеждането на ред в инфраструктурата, не само не решава, но и, напротив, задълбочава основния проблем на глобалната мрежа - хаосът с правата върху съдържанието на съобщенията (т.нар. „контент”), т.е. върху онези текстове, изображения, музикални парчета и видеоматериали, които, независимо от съществуващите граници, се прехвърлят по все по-удобни канали за връзка, с все по-голяма скорост и в непрекъснато нарастващи обеми. Колкото по-успешни се оказват усилията на инженерите и програмистите, толкова по-зле се развиват нещата за всички останали. Колкото по евтини и прости са Интернет-технологиите, колкото по-разпространени стават и колкото по-сигурно функционират, толкова по-често огромно количество нематериални активи (търговски марки, музикални произведения, видеоклипове или филми) се превръщат в обект на търговия, а често – и на най-обикновена кражба.
В книгата се цитират примери с най-нашумелите съдебни дела и позицията на различните страни в тях, когато юридическите спорове за интелектуалната собственост в Интернет трябва да се решават с оглед на такава фундаментална ценност на Мрежата, като нейната откритост и правото на всеки на свободен достъп до информация и на свободна волеизява. Матиасън показва цялата сложност, а понякога и невъзможност, да се вземе общо решение, приемливо за всички участници в глобалната мрежа, дори по отношение на такива проблеми, като разпространението на порнографията и използването на Интернет за терористична дейност. Целият проблем е в различието между подходите и оценките на едни и същи явления от двете страни на държавните и национално-културните граници. Един от малкото пунктове, по които се оказва възможно постигането на максимално широк консенсус между участниците в Мрежата, е забраната на детската порнография. Всичко останало е относително: онзи, който за една част от участниците в Мрежата е терорист, за други е национален герой и борец за свобода.
Матиасън отделя специално внимание на Интернет-корпорацията за присвояване на имена и номера (Internet Corporation for Assigned Names and Numbers – ICANN), оценявайки създаването и, като един от най-успешните експерименти в процеса на усъвършенстване на Интернет-регулирането. Появата на тази организация назря, след като Мрежата премина през поредната си фаза, при която броят на участниците и започна да нараства в геометрична прогресия и за всички стана ясно, че без регламентиран процес на определяне на домейните, ще настъпи хаос.
Междувременно, една от малкото, но може би най-сериозната, претенция към корпорацията от страна на Интернет-общността е нейната зависимост от американското правителство: формално функционирайки като независима организация, на практика ICANN е свързана с договорни отношения с Департамента по търговията на САЩ. Като възможни варианти за разрешаване на това противоречие, авторът цитира имената на редица други организации, които в бъдеще биха могли да играят сходна или дори още по-голяма роля в сферата на Интернет-регулирането, като например Форумът за Интернет-регулиране (Internet Governance Forum - IGF), Световният форум за информационното общество (World Summit on Information Society - WSIS), или Работната група по въпросите за регулирането на Интернет (Working Group on Internet Governance).
Книгата на проф. Матиасън включва и обширен обзор на ситуацията около Мрежата. Тя е добре конструирана и предоставя на читателя богат справочен материал. Авторът е извършил огромна работа, събирайки на едно място данните за авторитетни учени, инженери, политици, държавници, бизнесмени и просто ентусиасти. Той проследява дейността на множество организации, обществени обединения и държавни учреждения, анализира работата на научни конференции, срещи и работни групи, дава пояснения на множество абревиатури и термини. И всичко това е събрано на по-малко от 200 страници, т.е. книгата може да спести много време и енергия на онзи, който си направи труда да я прочете.
В заключение, проф. Матиасън лансира предположението, че методът на постепенното постигане на консенсус е единствения възможен начин за разрешаване на противоречията между толкова различни участници в Мрежата, като държавите, транснационалните корпорации, обществените организации и отделните индивиди. Движението „от съгласие към съгласие”, т.е. от първоначалното формулиране на относително общоприемливи принципи, определящи рамките на проблема, а след това и на най-общите задължения, които участниците са склонни да поемат, може да се окаже ефективно и то не само за виртуалното пространство на Интернет, а и при решаването на проблемите на „реалната” международна политика.
Ако опитът, натрупан в реализацията на общите цели в развитието на Мрежата, посредством многостранния и постепенен консенсус, демонстрира своята ефективност, докато традиционните стратегии на поведение на държавата и бизнеса не водят до нищо, това може да означава само едно: че съвременните международни институции не са съвършени и, че немалко постановки от теорията на международните отношения следва да бъдат преразгледани.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
