Единството на света, за което говоря тук, не е общото биологично единство на човешкия род, не е и някакъв своеобразен ойкумен, който се подразбира от само себе си и който, въпреки всичките си вътрешни противоречия, продължава да съществува (под някаква форма) сред хората, във всички епохи от тяхната история. Не става въпрос и за единството на международните отношения и световната търговия, за Всемирния пощенски съюз или подобни транснационални организации, а за нещо много по-сложно и жестоко. Става дума за единството на организацията на човешката власт, която трябва да планира, да управлява и да овладее цялата планета и цялото човечество. Тоест, ще се опитам да анализирам ключовия проблем, дали светът вече е съзрял за формирането на един единствен център на политическата власт.
В теологията, философията, морала и политиката, проблемът за единството придобива гигантски размери. Не е излишно да напомня за многобройните и сложни аспекти на проблема за единството, на фона на повърхностните лозунги, наложили се и станали общоприети днес Всички въпроси, дори тези на чистата физика, днес неочаквано бързо се превръщат във фундаментални проблеми. Но, когато става въпрос за чисто човешки проблеми, единството често ни се представя като абсолютна ценност. Обикновено си представяме единството като единодушие и единогласие, т.е. като мир и (добър) ред. Припомняме си онова, което ни казва Евангелието за Единствения Пастир и неговото Единствено Стадо и разсъждаваме за необходимостта от Una Sancta.
Можем ли обаче, на тази основа, абстрактно и по отношение на всичко, да твърдим, че единството е по-добро от многообразието?
В никакъв случай! Абстрактно погледнато, единството може с еднакъв успех да съдейства за утвърждаване на злото, също както и на доброто. Не всеки пастир е и добър пастир и не всяко единство е Una Sancta. Далеч не всяка, добре функционираща, централизирана организация може да се приеме за пример, по който да се гради единството на човешкия род. Царството на Сатаната също е единство и Христос има предвид именно това единно царство на злото, когато говори за дявола и Велзевул. Опитът за изграждането на Вавилонската кула също е бил опит за постигане на единство. Впрочем, на фона на някои съвременни форми на организационно единство, можем дори да твърдим, че вавилонският хаос от езици e по-добрия вариант от вавилонското единство.
Желанието за осъществяване на добре функциониращо глобално единство на света, отговаря на доминиращия днес технологично-индустриален мироглед. Технологичното развитие неминуемо води към нови организации и централизации. И, ако съдбата на човечеството действително са технологиите, а не политиката, тогава проблемът за глобалното единство може да се смята за решен.
Още преди повече от сто години, всички достатъчно наблюдателни хора стигнаха до извода, че съвременните технологии, сами по себе си, съдействат за единството на света. Това беше несъмнено още през 1848, т.е. по време на първата европейска гражданска война. Марксистката доктрина се основава именно на този постулат. Тук обаче не става дума за някакво специфично марксистко откритие. Бих могъл да цитирам например известния испански консерватор Доносо Кортес, който също е бил наясно с този феномен. В една своя реч от 4 януари 1849, той описва чудовищната машина на властта, която, непреодолимо и без да се съобразява с понятията за добро и зло, прави все по-могъщ всеки властелин. Доносо рисува образа на ненаситния Левиатан, когото съвременната техника снабдява с хиляди нови ръце, очи и уши, така че всеки опит за поставяне под контрол и противопоставяне на неговата власт, хилядократно усилена от съвременните технологии, изглежда безпомощен и абсурден.
През 1848, учените и философите са впечатлени от възможностите на железниците, параходите и телеграфа. Пред очите им са технологии, които все още са свързани с релси и проводници, т.е. такива, които днес изглеждат примитивни и елементарни на всяко дете. Какво представляват технологиите от 1848, в сравнение с възможностите на днешните самолети, електромагнитните вълни и атомната енергия? За техническия начин на мислене, в сравнение с 1848, днес планетата ни е толкова по-близо до своето единство, колкото комуникационните и транспортните средства са по-бързи от тогавашните или колкото унищожителната сила на съвременните оръжия превъзхожда тази по онова време. Вследствие на това, и в същата степен, нашата планета е станала по-малка. Обемът и сякаш намалява и за съвременния технократ установяването на световното единство изглежда нещо съвсем просто, срещу което днес се съпротивляват само неголям брой „старомодни реакционери”.
За милиони хора по света, това е нещо, което се подразбира от само себе си. Не само това, то е сърцевината на тяхното схващане за света, т.е. конкретната им представа за единството на света, превърнала се в тяхната истинска вяра и техния истински мит. При това не става дума само за псевдо-религията, изповядвана от големи маси от хора в индустриализираните държави. И управляващите кръгове, в чиито ръце са решенията на световната политика, са подвластни на влиянието на този образ на технологично-индустриалното единство на света. Тук е мястото да напомня за лансираната през 1932, изключително важна доктрина на тогавашния държавен секретар на САЩ Хенри Стимсън. Той разяснява нейния смисъл в една своя реч от 11 юни 1941, като аргументацията му включва и елементи на своеобразна нова религия. Така, Стимсън посочва, че днес планетата ни не е по-голяма, отколкото през 1861, т.е. в началото на американската гражданска война. Според него, още тогава САЩ са били твърде малки за да се допусне противопоставянето между северните и южните щати, също както Земята, през 1941, се е оказала твърде малка за двете противостоящи си световни системи.
Нека се спрем за малко върху това ключово твърдение на автора на прословутата „доктрина Стимсън”. Защото то има не само голямо практическо значение, като израз на убежденията на водещия политик на най-силната световна държава. То e поразително и от чисто философска и метафизична гледна точка. Разбира се, едва ли Стимсън е съзнавал това, той вероятно е влагал в тезата си само позитивно-прагматичен смисъл. Но тъкмо поради това, тя придобива още по-ясно изразен философски характер. Известният американски политик прави ясен избор в полза на политическото единство на света, при положение, че сравнително доскоро мирогледът на Северна Америка се определяше (поне на пръв поглед) от философския плурализъм. Във всеки случай прагматизмът и философията на такъв типичен американски мислител като Уйлям Джеймс са осъзнато плуралистични. Както е известно, той отхвърля идеята за единството на света, като несъвременна и вижда истинската съвременна философия в многообразието на различните образи за света и дори в наличието на множество истини и лоялности. И ето че само за трийсетина години, т.е. в рамките на едно поколение, най-богатата световна държава с най-мощния военен потенциал на планетата, премина от плурализма към идеята за единството.
Така, постигането на единството на света беше поставено на дневен ред.
Светът на „тревожния дуализъм”
Въпреки това обаче, съвременната политическа действителност ни представя не картината на единния свят, а на един свят, в който доминира дуализма – бих го нарекъл дори „тревожния дуализъм”. Два гигантски блока са се вплели в едно все по-враждебно противопоставяне, илюстрирайки противоположността на Запада и Изтока, на капитализма и комунизма, с техните противоречиви икономически системи, несъвместими идеологии и съвършено различни хетерогенни типове господстващи класи и групи. Враждебността им намира практически израз в обединяването на студената и горещата война, във войната на нерви и надпреварата във въоръжаването, в дипломатическата война, „войната на конференциите” и пропагандната война. Тоест, дуализмът на двата фронта (западния и източния) се проявява чрез ясното разграничаване между приятеля и врага.
Ако единството, само по себе си, е благо, то дуализмът, сам по себе си, е нещо зло и опасно. Binarus numerus infamus – както казва свети Тома Аквински. Дуализмът на съвременния свят, сам по себе си, наистина е зъл и опасен. Напрежението се усеща от всеки и е все по-нетърпимо, което пък означава че става въпрос за преходно състояние. Непоносимостта на подобно дуалистично напрежение императивно налага намирането на някакво решение. Въпреки това, възможно е напрежението да продължи по-дълго, отколкото очакват повечето хора. Темпът на историческите събития се измерва с мерки, различни от нервите на човешките индивиди и световната политика малко се интересува от стремежа на отделната личност към щастие. И все пак, не можем да избегнем въпроса, до какво ще доведе преодоляването на сегашното дуалистично напрежение?
За глобалната тенденция към технологично-индустриално единство на света, сегашният дуализъм е само преход към пълното му единство, т.е. последният етап от грандиозната битка за световно единство. Което пък означава, че оцелелият от сегашния дуалистичен сблъсък утре ще се окаже единствения господар на света. Победителят ще се заеме с осъществяването на световното единство, разбира се както го вижда той и съобразно собствените си идеи. Неговите елити ще се превърнат в образец за това, как следва да изглежда „новия човек”. Те ще планират и организират всичко, съобразно собствените си политически, икономически и морални идеи и цели. И онзи, който вярва в днешното технологично-индустриално единство на планетата, трябва да е наясно с тази последователност и ясно да може да си представи образа на Единствения Властелин на света.
Но, окончателното глобално единство, което трябва да настъпи в резултат от пълната победа на едната световна свръхсила над другата, в никакъв случай не е единствената мислима възможност за приключване на напрежението на съвременния дуализъм. Фронтовете на днешния Запад и днешния Изток формират дилема, която в никакъв случай не изчерпва целия съвременен свят. Изходът от сегашния дуалистичен сблъсък не е в състояние да реши проблемите на цялото човечество. Защото то съвсем не се изчерпва с двата враждебни лагера на днешния Запад и днешния Изток, взети заедно. По-горе цитирах изказването на Хенри Стимсън от 1941, според когото днес цялата ни планета не е по-голяма, отколкото са били САЩ в началото на Гражданската война, през 1861. Разбира се, още тогава му възразяват, че цялата Зема винаги ще бъде по-голяма, отколкото са Съединените щати. Ще добавя и, че тя действително винаги ще бъде по-голяма и от днешния комунистически Изток, и от двата противопоставящи се колоса, взети заедно. Колкото и „малка” да е станала планетата ни, тя винаги ще представлява нещо повече от простата сума на гледните точки и хоризонтите, под чиито знак се развива алтернативата на сегашния глобален дуализъм. С други думи, винаги има и трети фактор, дори не само един а множество „трети фактори”.
Няма нужда да анализирам многото различни възможности, които са мислими и се вземат под внимание, на практика. Това би ни тласнало към политическа дискусия по такива въпроси, като например положението и значението на Китай, Индия, Европа, Британската общност, Испанско-лузитанския свят, Арабския блок, или пък за някакви други, неочаквани основания за плурализма на големите пространства. Щом се появи някаква трета сила, веднага се открива и възможност за множество трети сили, т.е. нещата не се ограничават с налагането на триполюсен модел. Това е така, тъй като тук се проявява диалектиката на всяка човешка власт, която никога не е безгранична и, без да го иска, поражда сили, които все някога ще я ограничат. Всеки от двамата противници в примитивния глобален дуализъм е заинтересован да привлече на своя страна останалите, да защити по-слабите и да поощрява, по отношение на другите, това, с което, в крайна сметка, ще ги настрои и срещу самия себе си. На всички тези разнообразни носители на „третата сила” е присъщо това, че използват в свой интерес противоречията между двете свръхсили, т.е. няма нужда самите те да са кой знае колко силни за да могат да оцелеят в дуалистичния свят.
Нямам предвид политиката на неутралитет или на „неприсъединяване”. Би било голяма заблуда да смесваме проблема за третата сила с проблема за неутралитета и неприсъединяването, колкото и много допирни точки да има между тях. Възможността за появата на трета сила означава, в количествено отношение, не появата на някакъв елементарен триполюсен модел, а на множествен (т.е. многополюсен) модел, като проява на истинския плурализъм. Така (и заедно с това) се дава възможност за равновесие на силите, равновесие на многото големи пространства, които създават новото международно право, на ново равнище и с нови измерения, но все пак с известни аналогии в европейската международно право от ХVІІІ и ХІХ век, което също се основава на равновесието между много държави и благодарение на това придобива своята структура. Глобално единство е съществувало и в Jus Publicum Europaeum. То е европоцентристко и не концентрира властта у само един единствен властелин на света. Структурата му е плуралистична, даваща възможност за съвместното съществуване на много политически величини, които да се отнасят една към друга не като врагове, а като носители на автономен порядък.
Тоест, глобалният дуализъм се оказва близък както до триполюсния модел и оттам до множествения (т.е. многополюсния), така и до окончателното световно единство. В случая, предимство имат нечетните числа (3, 5 и т.н.), тъй като повече способстват за постигането на равновесие, отколкото четните. Което пък означава, че повече способстват за мира. Тоест, напълно можем да допуснем, че днешният дуализъм е по-близък именно до многообразието, отколкото до окончателното глобална единство и, че повечето комбинации по схемата „one world” ще се окажат преждевременни и неуспешни.
Диалектиката на глобалния дуализъм
Враждебното напрежение, присъщо на дуализма, диалектически предполага общност, т.е. отново единство. Желязната завеса би била безсмислена и никой не би си дал труда да я създава, ако тя трябваше да отдели едно от друго само две вътрешно несъотносими пространства. Тълкуването на желязната завеса, което дава Рудолф Каснер (Merkur, April 1951), подразбира отделянето на екзистенцията от не-екзистенцията и разделяне на екзистенцията и идеята. То обаче се основа на предпоставката, че на хоризонтално, политическо равнище разделението се осъществява в рамките на общата идеология. Общността се съдържа в картината на света и историческата картина на двата полюса в глобалната дуалистична система. Също както световната битка между католицизма и протестантството (между йезуитите и калвинизма), през ХVІ и ХVІІ век, предполага наличието на християнска общност и тъкмо това единство поражда тази страшна вражда, така и днес, в основата на дуализма е единството на историко-философската интерпретация на двата полюса.
Нашата диагноза за съвременното международно положение не би била пълна, ако не обърнем необходимото внимание на историческата самоинтерпретация на полюсите в глобалната дуалистична система. Защото само там можем да открием единството, което диалектически предпоставя и прави възможен и самия дуализъм. Самоинтерпретацията, повече от която и да било друга величина, е елемент на съвременната ситуация в света. Пред лицето на проблема за единството на света, всеки исторически действащ индивид е принуден да постави както диагноза, така и да направи прогноза, касаещи не само елементарните факти. И най-трезвият политически анализатор интерпретира статистическата информация, която получава, и я интерпретира именно в историческо-философски смисъл. Всички онези, които планират или се опитват да планират действията на големи маси от хора, се занимават (под някаква форма) с философия на историята. Благодарение на това, проблемът за единството на света и проблемът за днешния глобален дуализъм се превръщат в проблеми на философско-историческото тълкуване на света.
Във всички исторически епохи, хората споделят определени религиозни, морални или научни убеждения, които съдържат и известна представа за хода на историята. Но именно епохата на планирането е (в един по-определен смисъл) епоха на философията на историята. Защото този, който планира днес, е длъжен веднага да представи на хората, които иска да превърне в обект на своето планиране, достатъчно убедителна философия на историята. В това отношение, философията на историята придобива днес съвършено практически и ефективен смисъл. Тоест, тя е интегрална част от процеса на планиране.
Това е съвсем очевидно и напълно приложимо по отношение на днешния комунистически Изток. Изтокът преследва ясна цел, насочена към постигане на единство на планетата и подчиняването и на един единствен глобално-исторически легитимиран властелин. Неговата идея за единството се основава върху доктрината на диалектическия материализъм, която тържествено е въздигната до колективистично кредо. Диалектическият материализъм, в качеството му на сърцевина на марксизма, представлява (по един специфичен и дори изключителен начин) своеобразна философия на историята. Той запазва структурата на философията на Хегел, т.е. единствената цялостна философско-историческа система на предишната световна история. Тази хегелианска философия, на пръв поглед, изглежда идеалистическа; тя вижда целта на човечеството в единството на завръщащия се към самия себе си Дух и в абсолютната идея, а не в материалното единство на електрифицираната Земя. Но методологичната същност, диалектическото движение на световната история може да бъде използвано и в служба на материалистическия мироглед. Противоположността между материализма и идеализма се оказва несъществена, ако цялата материя се трансформира в излъчване, а цялото излъчване – в материя.
Всички системи на планиране на Изтока, като започнем с прочутия първи петгодишен план, т.е. с вече почти митичната съветска петилетка, започнала да се реализира през 1928, превъзхождат другите такива системи с това, че се вграждат в диалектичното движение, което трябва да доведе до единството на света. Не става дума нито за онтология, нито за морална философия, а за утвърждаването на ясно осъзнат, съвършено конкретен ход на историческото развитие, в който днес живеем всички ние. Марксизмът, а заедно с него и цялото официално кредо на комунистическия Изток, в най-голяма степен, представлява философия на историята. На това се основава огромното му въздействие, което принуждава дори противниците на тази система да осмислят и собствената си историческа ситуация, и собствената си картина на историята, когато им се наложи да влязат в контакт с този изключително опасен враг. Там, на Изток, връзката между единството на света и конкретната философия на историята е най-очевидна.
Какво може да противопостави на тази философия съвременният Запад, воден от Съединените щати? Той със сигурност не притежава подобна „затворена” и единна визия за света. Днес, за най-известен философ на историята на Запад се смята Арнолд Тойнби, който работи като научен консултант към ООН. Разбира се, неговата теория не представлява официално кредо, но визията му, а вероятно в още по-голяма степен неговата духовна настройка, са в най-висша степен симптоматични за глобалната историческа самоинтерпретация на водещите слоеве и елити на англосаксонския Запад. Което, при всички случаи, заслужава внимание, предвид голямото значение, което има историческата картина за водещите обществени слоеве. Всъщност, каква историческа картина очертават трудовете на прочутия британски историк? Не се налага да повтаряме основните му тези. Най-важното е, че според Тойнби, известен брой високоразвити култури (цивилизации) на човечеството възникват и нарастват, след което настъпва прелом, последван от упадък и ние, в нашата съвременна цивилизация, можем само да се утешаваме с мисълта, че е възможно отново да станем християнска цивилизация и пред нас, образно казано, има още много време (предвид огромните времеви периоди, с които историята, както я разбира Тойнби, е свикнала да борави). Това обаче е слабо утешение, което не предлага специфично християнска картина на историята. А пък, ако вземем предвид, че мнозина англосаксонски учени виждат в бързото нарастване на населението на Източния свят достатъчно сериозна първопричина за война и, в същото време, като средство за предотвратяването и не могат да предложат нищо друго, освен контрола върху раждаемостта, то историческата самоинтерпретация на Запада започва да изглежда съвсем слаба и безсилна. Защото, в края на краищата, никак не би било добре, ако се окаже, че зад дуализма на съвременния свят не се крие нищо друго, освен противоречието между birthcontrol и animus procreandi, в резултат от което всяко новородено дете автоматично бива регистрирано като потенциален агресор и включено в системата на съвременните криминогенни фактори.
Като казвам това, не искам да обидя почитателите на Тойнби или на Джулиан Хъксли. Запознат съм също с критиките и съмненията по отношение на идеологията на прогреса, изказани от редица водещи англосаксонски учени. Всичко това обаче, не променя нищо в общата идеологическа картина на Запада, чиято сърцевина (доколкото той все още притежава глобално-историческа сила) също е философията на историята, а именно сен-симонистката философия на историята на индустриалния прогрес и „планираното” човечество, с всичките и многобройни варианти и популяризации, лансирани от Огюст Конт, Хърбърт Спенсър, както и от мнозина съвременни автори (макар последните да са настроени малко по-скептично).
Огромни маси от хора в индустриализирания Запад, и особено в Съединените щати, изповядват една изключително опростена философия на историята. Те продължават, грубо казано, да споделят вярата в прогреса, характерна за ХІХ век. Тези маси буквално са проникнати от религията на техницизма и всеки технически прогрес се възприема от тях като поредно стъпало в усъвършенстването на човека и стъпка към постигане на „рая на земята”, под формата на one world. Тяхното еволюционистко кредо конструира праволинейния възход на човечеството. Човекът, който биологично и по природа, е слабо и безпомощно същество, създава с помощта на техниката един нов свят, в който той е най-силното, дори изключително, същество. Тук няма да поставям „опасния” въпрос, у какви хора са концентрира чудовищната власт над останалите, която е пряко свързана с това усъвършенстване и усилване на техническите средства.
Всъщност, става дума за една стара, но многократно усилена от съвременните технологии, вяра в прогреса и безкрайната способност за усъвършенстване. Тази идеология се заражда в епохата на Просвещението. Тогава, през ХVІІІ век, тя все още е философско убеждение само на някои водещи групи и елити. През ХІХ век обаче, се превръща в кредо на западния позитивизъм и сциентизъм. Първите му пророци са Сен-Симон и Огюст Конт, а най-успешният му мисионер в англосаксонския свят е Хърбърт Спенсър. Днес, през ХХ век, в средите на западната интелигенция отдавна се прокрадва съмнението, дали техническият, морален и т.н. прогрес, действително представляват някакво единство. Все повече хора, принадлежащи към тези среди, мъчително осъзнават, че макар хората да са станали по-могъщи, благодарение на новите технически средства, това в никакъв случай не ги е направило по-добри, в морално отношение. Навремето, Гьоте изразява това несъответствие между технологичния и моралния прогрес с простичката теза, че: „нищо не унищожава човека повече, отколкото умножаването на властта му, което обаче не е свързано и с умножаване на неговата доброта”.
Масите обаче не страдат от подобни съмнения и вероятно възприемат опитите за „раздробяване” на понятието за прогреса като софистични дрънканици на декадентската интелигенция. Тоест, те продължават твърдо да следват своя идеал за техницизирания свят. Всъщност, това е същият идеал за единството на света, който навремето лансира Ленин, когато говори за единството на електрифицираната планета. Тук, източната и западната „вяра” се сливат. И двете претендират да представляват истинското човечество и истинската демокрация. А всъщност, и двете произлизат от един и същи източник – философията на историята от ХVІІІ и ХІХ век. Така окончателно става видимо единството, лежащо в основата на дуализма.
Днес, Западът и Изтокът са разделени от желязната завеса. Но вълните и молекулите на общата им философия на историята проникват през завесата, формирайки неуловимо единство, благодарение на което диалектически става възможен и сегашният глобален дуализъм. Тоест, враговете се срещат и „сливат” в самотълкуването на световно-историческото си положение.
Световно единство или „множествен” модел на световно устройство?
Дали от наличието на тази невидима, проникваща през желязната завеса, общност на историко-философската картина на света следва, че съвременният дуализъм е по-близо до окончателното единство на света, отколкото до едно ново многообразие?
Ако не разполагахме с друга картина на историята, различна от философската програма на двете последни столетия, въпросът за единството на света отдавна щеше да е решен. Тогава и дуализмът на съвременното международно положение би се оказал просто преходно състояние към постигането на планетарно единство на основата на „чистия” техницизъм. Това действително би било единство, което (макар в очите на масите да изглежда като „земен рай”) предизвиква ужас у британските интелектуалци, защото те осъзнават (или поне усещат) споменатото по-горе „раздробяване” на понятието за прогрес и несъответствието между техническия и моралния прогрес. Всеки вижда, че моралният прогрес върви по път, различен от този на техническия прогрес. Още преди повече от сто години, планетарното единство на организираното по този модел човечество, се е смятало за кошмар. Междувременно, този кошмар се усили, паралелно с усилването на техническите средства, с които разполага човешката власт. В тази връзка, още по-труден става въпросът, който поставих по-горе и сега повтарям: дали от единството на философско-историческата картина на света следва и предстоящото политическо единство на света? Следва ли от това, че съвременният дуализъм е просто последния етап преди постигането на единство?
Лично аз не мисля така, защото не съм убеден в истиността на тази философско-историческа картина на света. Ако е вярно, че както днешният Изток, така и днешният Запад се определят от философията на историята и, че както ръководните и планиращи елити, така и мобилизираните от тях маси, най-много искат да бъдат на „страната на бъдещето”, ще трябва да осъзнаем и, че в този случай понятието „философия на историята” придобива съвършено точен и специфичен смисъл. И той е, че тази философия на историята, чиято общност прониква дори и през желязната завеса, е повече философия, отколкото история. Това изисква известно пояснение. В неопределен и общ смисъл, всяка всеобща представа за историята, всяка картина на историята, всяко голямо тълкуване на миналото и всяко голямо очакване за бъдещето, може да бъде определено като „философия на историята”. В подобен, очевидно неточен смисъл например, езическата представа за вечния и безкрайно повтарящ се стихиен кръговрат, т.е. за цикличното завръщане на всичко, също може да се сметна за своеобразна философия на историята. Религиозната картина на историята също би била философия на историята, а евреите, очакващи месията, и християните, очакващи Второто триумфално пришествие на Христос, биха могли да се сметнат за хора, занимаващи се с философия на историята. Което обаче би довело до неутрализация на понятията, невероятно объркване и, в крайна сметка, би било пряка фалшификация.
Философията на историята, за която става дума тук и която по-горе определих като обща основа на съвременния дуализъм, е съставна част на човешкото планиране, а именно планиране, базиращо се на едно типично философско тълкуване на историята. Тоест, тя е философия в онзи съвършено конкретен смисъл, който понятието философия придобива, благодарение на Просвещението от ХVІІІ век. Тази философия на историята придобива конкретна форма благодарение на това, че определен слой от интелигенцията отхвърля претенциите за власт на другите елити. Тази философия претендира за монопол на интелигенцията и на научното. В понятието „философия на историята”, акцентът се поставя върху философията и по-точно, има се предвид съвършено определена, исторически и социологически, философска форма, която поставя свои собствени въпроси и отговаря на тях, отклонява чуждите постановки на въпросите и смята за нефилософски, ненаучни, несъвременни и исторически остарели всички въпроси, поставени от „противната страна”. Съответно, философията на историята означава не само противоположност на всяка теология на историята, но и противоположност на всяка картина на историята, която не се подчинява на нейния монопол за научност.
В този смисъл, за първи философ на историята можем да приемем Волтер. Неговата философия на историята превръща историческата теология на Босюе в демодирана. С Френската революция влиза в действие и мощната ефективност на специфично философската „философия на историята”. Така, всяко действие, което съдейства за прогреса, започва да се смята за оправдано, а всичко, което го задържа – за престъпление. Философията на историята се превръща в исторически могъща. Тя възхвалява глобалното планиране. Впрочем, скоро става ясно, че онези, които планират, не са философи, а просто „проектанти”, използващи за целите си науката и интелигенцията. Изтокът, в частност, овладява философията на Хегел по същия начин, по който се сдобива и с атомната бомба и с другите „произведения” на западната интелигенция, за да осъществи единството на света, в смисъла на собственото си планиране.
Но, също както Земята си остава нещо много повече от дилемата на дуалистичната постановка на въпроса, така и историята си остава много по-силна от всяка философия на историята, затова смятам, че сегашният глобален дуализъм не е първото стъпало към единството на света, а по-скоро преход към ново многообразие.
1952
* Статията на големия германски геополитик, юрист и „консервативен революционер” (1888-1985) е публикувана за първи път през 1952 в списание Merkur
{rt}
