15
Вт, Окт
4 New Articles

Геополитическите измерения на регионалния национализъм в Европа

брой4 2007
Typography

Понятието „регион” служи за обозначаване на пространствени единици с различна големина и от различен порядък. Един регион може да обхваща десетки хиляди квадратни километри, ако представлява климатична област (тропиците, екваториалната област, полярните области) или природна единица (регионът на Тихия океан). Но може да включва и пространства с малки размери, измерващи се в десетки квадратни километри, когато се говори например за градски регион.

Ако пространствените единици се разглеждат в зависимост от различни характеристики, понятието за регион се разширява още повече. По този начин регионите могат да бъдат разграничени на: природни, икономически, административни, военни, политически и др. Границите им са определяни и прокарвани от климатолози, географи, икономисти или социолози; те не съществуват в природата, т.е. в реалността, а са резултат от избора на учените или на решение на представителите на политическата власт.

Етимологически, думата “регион” произлиза от латинския глагол “ regere ”, който означава “ръководя, управлявам, упражнявам властта”. Съществителното “ regio ” , чието първо значение е “ръководство”, по-късно приема значението “граници”, след това “зона”, включена между “границите”, следователно ”регионът“ означава и край, местност, територия и, в частност, “квартал”, “кантон”. Следователно “ regio ” покрива много значения, но първоначално е ставало дума именно за политическа конструкция (упражняване на власт върху една територия ).

Регионът в международен план

В международен план понятието „регион” се прилага за пространствена единица (с различна големина), която показва общите характеристики или отношенията (включително конфликтните) на известен брой държави, имащи общи интереси и заинтересовани да потвърдят солидарността си или да провеждат политика на развитие на търговските отношения помежду си (например ОАЕ - Организация за африканското единство; ОАД - Организация на американските държави, АСЕАН и ЕС ).

Регионът в национален план

Терминът “регион” се употребява най-вече за териториални единици, образуващи съставните части в рамките на една държава. Не може да се каже, че има добър начин за разделяне на националното пространство, т.е. за създаване на “добри” региони, които биха имали идеалните размери и съвършените граници.

Характеристиките на дадена област, в качеството и на пространствена политическа единица, са много различни, според държавите. Те зависят от размера, историята, от наследяването на някои политически единици, от политическата система, от националното единство на всяка държава.

В националните държави, статутът (положението) на региона, в качеството му на геополитическа единица, зависи от естеството на държавата. В централизираните държави (като Франция например) политическите правомощия, давани на регоините, са ограничени.

Във федералните държави, където националното единство е силно, териториалната съставна част – регионът, разполага със значителни политически правомощия. Така е например при „лендерите” (провинциите) в Германия, където езиковата и културната единица съществува едновременно с разнообразието на институциите: централната и регионалната власт си поделят политическите отговорности. Всеки Ленд има собствена конституция, парламент, столица, т.е. всеки Ленд е една държава.

Във Франция поданството и националността съвпадат. Има една френска нация и един френски народ. Понятието "корсикански народ" е отхвърлено от френския Държавен съвет като антиконституционно. Има обаче немалко държави, в които не съществува съответствие между гражданство и националност, като Испания или Белгия например.

Испания, която е сред най-старите европейски държави, се състои от четири лингвистични единици - баска, каталонска, галисийска и кастилска, която се налага над останалите. Лингвистичните единици съответствуват на политически единици. Баските, каталонците и галисийците претендират, че са нации различни от испанската.

Независимо от естеството на държавата, регионът е понятие, което се променя динамично. Често то е свързано с поставянето под въпрос на легитимността на държавата. Държавата не се възприема като гарант за социално развитие, а като потисник на регионалната воля (която понякога се “украсява” с ценностите на нация). Така се получава например в Корсика, в Страната на Баските и най-вече в белгийска Фландрия, където населението отхвърля ценностите, културата и езика на дълго господствалата група, въплъщение на която са валонците.

Регионализъм

Регионализмът е политическо и/или културно движение, което, в рамките на една държава, има за цел да защити особеностите и интересите на областта, към която принадлежат подбудителите на движението. Не всеки регион поражда автоматично регионалистко движение; трябва да са налице някои условия. На първо място, необходимо е малък брой хора, главно интелектуалци, да осъзнаят, или да си въобразят, че някои социални, икономически или културни характеристики на техния регион са на път да се променят, или да изчезнат, и да разглеждат тази промяна като отрицателно явление (което, обективно, невинаги е така). От друга страна, въпросната област трябва да е запазила в продължение на дълги години различни културни особености (често дължащи се на отдалечеността им) от тези на областта, където се концентрира централната политическа власт. Регионализмът е съпътстван от негативно отношение към централната държава, стремяща се да задуши и ликвидира всяка местна култура в полза на една единствена национална култура. Регионът, жертва на господството на централната власт, е възприеман като политически играч. Той е персонализиран, да не кажем сакрализиран, в призивите на регионалистите, в които се обръща особено внимание на географизмите (например: ”Бретан се бунтува…, страда…, отказва…” и т.н.). Според схващането на регионалистите, населението на областта образува хомогенно цяло, без социални класи, без вътрешни сблъсъци, без различия на интересите. Изглежда, че самият факт на принадлежност към един и същи регион води до превъзмогване на социалните разделения (което присъства и в разбирането за нация).

Съществуват различни форми на регионализъм, свързани с по-голямо или по-малко радикализиране на политическите движения, които ги вдъхновяват. Някои видове регионализъм се характеризират със стремеж за съхраняване на дадена местна култура: музика, танци, по-рядко-литература, архитектура и т.н. Други приемат по-ясен политически облик и могат да доведат до претенции за по-голяма автономия в местното управление: обучение на местен език, специфични данъци, териториално благоустройстви и т.н.

Най-крайният регионализъм може да доведе до искане за пълна автономия, т.е за независимост; в този случай, регионализмът постепенно се доближава до национализма. Така например, в Белгия фламандските и валонските движения се превръщат в истински националистически движения.

Регионалистическите движения, основаващи се на отдавнашни, а дори и на съвременни културни особености, се появяват най-вече в бедни области, представяни като жертва на историческа несправедливост. Но регионализъм може да се прояви и в области-региони като Каталония, която се гордее с индустиалната си мощ и културното си влияние. По същия начин, в Северна Италия, местните автономистки движения, наречени “лиги” подкрепят своеобразен сепаратизъм по отношение на Южна Италия, която смятат за изостанала и най-вече за свърталище на Мафията.

Местните движения могат да избират различни начини на изява. Някои избират демократичния път, когато има условия за това - така е в Испания, след 1975, с Каталония и Галиция. Други използуват както демократични средства, като явяване на избори и водене на преговори, така и конфронтационни методи ( например терористични атентати ), които, пораждайки репресии, водят и до разширяване на влиянието и увеличаване на привържениците им (например в страната на Баските или в Корсика). Успехът и дълготрайността на едно радикализирано местно движение предполагат част от местното население, дори и ако не му сътрудничи, да бъде спечелено за каузата му.

Регионален национализъм в Европа

При всеки опит да се мисли за бъдещето на Европа, трябва да се има предвид новата геополитическа ситуация, при която стари държави, които се обявяваха за национални, се сблъскват с възраждането на национални чувства, които в краткосрочен или в дългосрочен план могат да доведат до съвсем различна политическа организация. Например Белгия и Испания фактически се превръщат във федерални държави, в които все-още не е достигната точката на равновесие. Трябва ли да се очаква раздробяването на някои държави, което ще усложни още повече политическото управление на вече сложната геополитическа формация “Европейски съюз”? Ще се утвърждават ли в бъдеще още вътрешнодържавни национални движения, тъй като, изглежда, общоевропейската рамка е особено благоприятна среда за пораждането и възраждането им? Не може да се отрече, че след ратификацията на договора от Маастрихт и преобразуването на Европейската общност в Европейски съюз се засилва влиянието на регионалния национализъм. В Шотландия например, за много шотландци, независимостта вече не изглежда неосъществима цел, същото се отнася и за Фландрия, въпреки проблема за Брюксел - франкофонската столица на Фландрия. Дори корсиканските националисти, преди настроени враждебно към създаването на Обединена Европа, поради опасения за възможен разюздан либерализъм, вече са яростни привърженици на ЕС.

Преминаването към единната валута, перспективата за обща външна политика и проектът за обща отбрана позволяват да се обсъжда по-спокойно възможността за независимост, тъй като важните въпроси вече няма да бъдат уреждани на държавно, а на европейско равнище. Нарастващото място на ЕС в националните дела потвърждава, според някои, загубата на авторитет на държавата, неспособна вече да се справи с основните си отговорности.


Утвърждаването на местните национализми се дължи и на факта, че тези проблеми възникват в демократични държави, където свободата на изразяване на убежденията е голяма; това допринася за тяхното възраждане и позволява да бъдат избегнати ожесточените сблъсъци и да се намерят компромисни решения (изключение правят само баските, корсиканците и ирландците от Ълстър). Следователно, независимостта би могла да се постигне без рискове, дори ако ръководителите на тези движения не получат всичко, за което претендират и не поемат цялата отговорност, тъй като в процеса на преговори и сътрудничество с ЕС е нормално да не се получи всичко. Ето защо Обединена Европа не означава по-малко, а повече нации. Някои предричат съвсем друго развитие, очаквайки от укрепналия ЕС да преодолее националната държава, за да се превърне в една по-голяма и по-отговорна формация, която би била гаранция за края на националистическите отклонения. Но дори ако европейците, в голямата си част, останат привързани към нацията си, вече става дума за “доброкачествен” национализъм, без желание за господство над съседа и със съзнанието за отвореност и зачитане на “другия”. С други думи - политически правилен национализъм и тази позиция ще бъде още по-лесна за поддържане, ако действително националната държава бъде преодоляна. Точно това мислят някои интелектуални среди, както и някои подчертано проевропейски настроени политически лидери, както от левицата, така и от десницата. Следователно, те нямат особени задръжки при подкрепата на местната автономност и защитата на местните особености. Още повече, давайки си сметка , че тази подкрепа се харесва на все по-голяма част от избирателите им, което пък дава възможност да се предотврати увеличаването на електоралната подкрепа за местните партии.

Отговорността на Европа за пробуждането на регионалния национализъм

Някои среди обвиняват Европейската комисия, че с регионалната си политика цели отслабването на сегашните национални държави, възприемани от нея като препятствие и спирачка за осъществяването на задачата и – развитието на Съюза.

Все пак, подемът на местната власт не се дължи само на политиката на Брюксел, дори напротив, защото в случая и ролята на държавата е голяма. Именно по инициатива на страните-членки, а не по волята на Комисията, е започната европейската регионална политика.

Политиката на общността в полза на регионите води началото си от 1975, със създаването на Европейския фонд за регионално икономическо развитие ( FEDER ).Той е създаден в резултат на политически компромис, позволяващ на една нова страна-членка -Великобритания, да се възползва от възможността да възвърне част от финансовия си принос в европейския бюджет. Ето защо тези квоти за помощ са договаряни директно с държавите, които впоследствие ги преразпределят на регионите. Под председателството на Жак Делор, инициатор на Единния европейски акт, европейската регионална политика се разраства, но отново по искане на някои държави. И действително най-бедните страни от общността – Гърция, Испания и Португалия, настойчиво искат икономическа помощ, за да се подготвят за единния пазар. Между 1989 и 1993, всяка година, са разпределяни 64 милиарда екю. В същото време са прокарани реформи, за да станат помощите по-ефикасни – многогодишни договори за отделни проекти, точно определени зони за за подпомагане, създаване на критерии за подбор на проектите. Но тъй като, обективно, не съществуват начини за точна преценка, държавите продължават да разпределят средствата и регионите не получават пряко помощите от ЕС. Освен това, Европейската комисия никога не финансира целия проект, а го прави в партньорство с държавите и териториалните общности.

С договора от Маастрихт, ЕС ясно потвърждава необходимостта от засилване на регионалната политика. За да се справят с прословутите критерии за съвместимост, Комисията и Съветът на министрите решават значително да увеличат помощите: отпуснати са 141 млрд. екю за период от 6 години (1993-1999), т.е. 30% от бюджета на Общността за регионалните структурни фондове. Тази щедра помощ действително води до превръщането на регионите в “пространства-еталони”, въпреки разнородността им по отношение на площ, демографско значение и политически статут.

Договорът от Маастрихт създава и Комитет на регионите със съвещателни функции. Логично е този орган да се стреми да утвърди съществуването си и да получи повече правомощия. Увеличава се и броят на представителите на областните съвети на различните държави. Тези представители започват да изтъкватват аргумента за субсидиарността или принципа на “близостта при взимането на решения” (залегнал в Маастрихтския договор, според който политическите решения трябва да се взимат близо до гражданите), за да увеличат собствените си правомощия. Комисията приветства стремежа на регионалните избраници за възможно най-преки връзки с Брюксел, още повече, че след Маастрихт се забелязва известно разочарование по отношение на обединена Европа. За да възстановят добрия образ на европейския проект, членовете на Комисията залагат на регионите. Търси се подкрепата на регионалните избраници, които с готовност се отзовават, защото виждат в тази политика начин да се освободят от властта на държавата и да се изплъзнат от контрола и.

От началото на 90-те години на миналия век, когато регионите се превръщат в “пространства-еталони”, в Брюксел започва да се говори за “Европа на регионите”, позовавайки се на икономиката и културата (език, исторически традиции, ценности, приети за специфични за населението ) на всеки регион.

Политиката на ЕС по отношение на регионите е: от една страна да смекчава икономическите различия помежду им, а от друга, да съдейства за увеличаване на културните им особености. Изглежда се смята, че увеличаването на културното многообразие по никакъв начин не би могло да предизвика отслабване на ЕС, за разлика от икономическото неравенство. Придава се положително значение на борбата срещу големите икономически различия, както и на защитата на “по-слабите” в културно отношение (т.е. на тези, чийто език, музика, традиции и т.н. са заплашени от асимилация от/и в културата на господстващата нация). Сред моралните ценности, върху които се изгражда ЕС, е и зачитането на правата на малцинствата, които в една демократична среда трябва да могат да изживеят без спънки своите различия (били те религиозни, езикови или национални).

Ето защо Европа, безспорно, е благоприятно място за избуяване на регионалистически претенции, още повече, че пред глобализацията на търговията и в един все по-усложняващ се свят хората се нуждаят от преоткриване на корените си, от запазване на културата и идентичността си, за да устоят на безусловното господство на американската култура. В тези условия, както защитата на собствените език, традиция и култура, така и грижата за опазване богатството на общото европейско наследство, са съвсем справедливи.

През 1992 Съветът на Европа изготвя Европейската харта за регионалните и малцинствените езици, която обръща сериозно внимание на ценностите на културното взаимодействие и на многоезичието, и чиято ясно определена цел е “защитата на регионалните или малцинствени езици на Европа, някои от които са застрашени от изчезване с течение на времето, за да се помогне за поддържането и развитието на многообразието на културните традиции в Европа”. Потвърждава се, че “правото да се използва местния или малцинствен език в частния и обществен живот представлява неизменно право”. Известно е, че подписването и ратифицирането на тази харта поставя някои проблеми. От 41 страни, членуващи в Съвета на Европа, само 20 я подписват, от които 8 държави-членки на ЕС (Германия, Австрия, Дания, Испания, Финландия, Франция, Люксембург и Холандия). Сред тях само три са я ратифицирали - Германия, Финландия и Холандия - при това, подбирайки онези членове, които създават най-малко проблеми. От което пък следва, че признаването на местните и малцинствени езици не е чак толкова безпроблемно, включително за държавите с няколко официални езика (като Белгия) или за държавите, признали поне в рамките на региона официалния характер на някои езици (като например каталонския и баския в Испания ).

Мотивите на регионалния национализъм

Икономическото благосъстояние. Понякога възраждането на регионалния национализъм се обяснява с икономическия просперитет. Това е вярно за региони като Шотландия, която по отношение на БВП е седма сред най-богатите в света, Фландрия, където нивото на безработица е 5 пъти по-ниско от това във Валония, или Каталония, която произвежда една пета от испанския БВП. Претенциите за по-голяма автономност в икономическата област и особено в областта на данъчната политика, действително издават известен регионален егоизъм – стремеж да се запазят богатствата, за да продължи подобрението на регионалните икономически резултати, а не да се прахосват за неефикасна политика на подпомагане.

Северната лига в Италия, например, започва дейността си с регионалистически претенции, основани на икономически сепаратизъм, в особена политическа обстановка, при която повечето традиционни партии са дискредитирани от повсеместната корупция. Политическите и лидери, говорейки против правителството в Рим и против държавата, действително успяват да привлекат избирателите. Но днес изборните резултати на Северната лига демонстрират отчетлив спад. Следователно, ако една политическа програма, предлагаща егоистично да се запазят богатствата на дадения регион, може да мобилизира подкрепа сред малка част от избирателите за ограничено време, изглежда че тя трудно може да подхранва за дълго време едно регионалистическо, а още по-малко едно националистическо движение.

Впрочем, съзнавайки този факт, лидерите на Северната лига, начело с Умберто Боси, се опитват да създадат, да си измислят история, традиции, химн, национален цвят – зеленото и до известна степен “национална” култура, защото чувството за идентичност – т.е. чувството за принадлежност и солидарност към една група, трябва да почива на нещо общо. Както твърдят социолозите, чувството за идентичност е структура, която трябва да бъде подкрепена с достатъчно правдоподобни аргументи, за да намери отзвук сред населението, чиято подкрепа трябва да бъде мобилизирана за дадена кауза. Следователно, икономическият залог не е достатъчен. Да се защитава само това, означава да се сведе националното чувство до нещо незначително – надали някой би се жертвал само заради доходите си. Национализмът зависи от нещо съвсем друго – от една идея, имаща силно мобилизиращо въздеиствие, особено сред обикновеното население.

А създаването на “паданска” идентичност изглежда не се оформя, защото Падания не съществува, както не съществуват и „паданци”, и е трудно да се определи територията и – главна опора на идеята за нация. Паданската нация е илюзия и никой, в действителност, няма съзнание за принадлежност към такава група, да не говорим, че италианците от Северна Италия по-скоро могат да се нарекат ломбардци, пиемонтци или венецианци.

Не всички преуспяващи европейски региони са изкушени от сепаратизма. В Германия, която е федерална държава, Лендерите разполагат с истински политически правомощия и действителна автономия в управлението си, което е благоприятно за развитието на чувството за регионална идентичност. Тази федерална политическа организация е наложена на Федерална Република Германия (ФРГ) от Съюзниците след Втората световна война. По този начин те смятат да избегнат възстановяването на силна Германия и на немския милитаризъм. Но това политическо разделение на немската нация не е достатъчно силен фактор, затова населението на всяка провинция е загрижено не само за собствения Ленд, а и за Германия, като цяло. Германия не изглежда засегната от регионалистически претенции, дори и сред източните Лендери. Неприязънта на източногерманците към западногерманците не може да доведе до националистически искания, тъй като споменът за разделението на Германия не е никък положителен, а и помощта и солидарността на федералната държава са много необходими. От друга страна, в една федерална държава призивите за мобилизация на регионално ниво срещу централизиращата, оказваща принуда, господстваща държава трудно могат да бъдат поддържани, още повече, че правителствата на Лендерите са задължени по закон да си сътрудничатс федералното правителство. Привързаността на германците по-скоро към регионите, свързани с немската култура (характеризиращи се с техните диалекти, кулинарните и фолклорните си традиции), отколкото към Лендерите, обяснява липсата на регионалистическо чувство в рамките на отделните федерални единици.


Освен това териториалната нестабилност на Германия от 1871 до 1992 води до загубата на Източна Прусия (през 194), която в миналото осъществява националното обединение. По този начин са невъзможни призиви срещу господстващата държава (каквато би могла да бъде Прусия). Също така принудителното изоставяне на Берлин като столица (след 1945) слага край на концентрирането на политическите, културните и икономическите му правомощия, което осуетява появата на настроения срещу Берлин от страна на провинциалистите.

Примерът на Германия и Северна Италия показва, че, за някое групи, регионалният национализъм може да се развие само при особени обстоятелства. Действително, утвърждаването на националното чувство може да се осъществи само чрез противопоставяне на това, което не се приема за собствена идентичност. За да се признаят членовете на една нация за такива, те трябва да се разграничат от другите, било чрез езика, културата, религията, политическата система, или чрез моралните ценности. Ето защо “нациите-региони” по необходимост трябва да подчертават различието си с останалата част от държавата, иначе идеята за нация няма да се разпространи сред групата. Което пък кара ръководителите на тези национални движения да следят за поддържането (опазването или създаването) на изразители на различието. Затова активистите на тези движения се стремят да възхваляват националното чувство и показват страстна привързаност към “нацията-регион” - именно в това се изразява и техният национализъм.

Възможностите за подчертаване на различията се свеждат до няколко области. Днес в Европа различието не може да бъде изразено чрез политическата система, нито чрез морални ценности, нито дори чрез религията в общества, които са се изградили като светски. В демократичните европейски държави, за местните лидери, е трудно да говорят за потисничество от страна на държавата (макар че корсиканските и баските сепаратисти не се колебаят да го правят), за да оправдаят желанието за освобождение от това потисничество. Следователно, остават етносът, културата, езикът, историята и икономиката. Вече бе изяснено, че само икономическият мотив не е достатъчен. Така че, за да просъществува регионалният национализъм, той трябва да се опре на етноса и/или на достатъчно славна история, за да покаже древността на съществуването си, и/или на специфична култура, от която езикът е същностен елемент.

Езикът несъмнено е най-очевидният белег във всекидневието. Следователно, да се спаси или защити езикът е първостепенна цел, защото той е силно свързан с националното съзнание. Активистите на регионалните национализми смятат за необходимо възраждането на употребата на местния език и дори съставянето му или въвеждането на правила (по отношение на лексиката и граматиката), за да уеднакви близките или не толкова близки до него диалекти. Случва се дори този “нов” език да е трудно разбираем за старите хора. Понякога също съживяването на употребата на езика е много трудно, не само защото броят на говорещите го е намалял силно и защото езикът е труден за научаване (като баския), а и защото мнозинството от местното население разбира, че това не е престижен език и, следователно, се цени много по-високо употребата на националния език, който е по-необходим за социалната реализация от местния (така е в Бретан, където бретонския е смятан за “селски”).

Мотивът на усещането за пренебрегнатост. Независимо от различните ситуации, благоприятстващи развитието на националистическите движения, съществува и един общ знаменател – чувството (основателно или не) за пренебрегнатост, или за несправедливо отношение от страна на централната власт. В този случай изглежда справедливо и законно не само получаването на компенсация, а и придобиването на автономия и дори на независимост на регионите, за да се запази най-накрая отговорността за собствените дела. Това схващане намира още по-голям отзвук, когато идеологическата обстановка се приспособява към него, потвърждавайки правото на народите да разполагат със собствената си съдба и защитата на малцинствата, потискани от централизиращата държава.

Това се отнася за испанските регионални национализми (заради франкизма), за фламандския национализъм (заради политическото, икономическото и културното господство на франкофонското малцинство), за пробуждането на шотландския национализъм, засегнат от английския национализъм на „желязната лейди” Тачър и от незачитането на шотландските “ценности”, или за корсиканския национализъм – изобличаващ държавата - колонизатор и потисник.

Друго средство за мобилизиране на общественото мнение е защитата на културата. Тя трябва да бъде съживена, защото е заплашена от изчезване чрез принудителна асимилация, наложена от централната власт. Така отново се появява завръщане към традицията и културните символи, като всичко, в по-голяма или по-малка степен, е аматьорски направено, защото местното общество дълбоко се е променило и се е приспособило към съвременната културна обстановка. Не трябва да се пренебрегва и търговската страна на всички тези “културни” операции – днес културните корени са на мода.

Историята се преправя и приспособява към съвременната обстановка, търси се приемственост с предците, защото културната идентичност налага принадлежността към група, споделяща общи характеристики, ценности и институции. За нуждите на каузата се премълчават вековете история, през които населението от тези региони е участвало в изграждането на нациите, които днес отхвърлят регионалните националисти. Така те се опитват да изградят нова културна идентичност, дори етно-културна идентичност (например баските и корсиканците).

Рисковете от регионалния национализъм

Възраждането на национално-регионалните култури има не само привлекателни страни. Така например, някои обосновават съществуването на нацията си с етноса (например баските). При това положение се поставя въпросът, какъв ще бъде статутът на всички останали испанци, които живеят там от много поколения.

В някои от регионаластическите и националистическите движения съществуват консервативни, дори реакционни и открито расистки, течения, които имат една политическа цел : овладяването на властта. Когато тези реакционни и расистки позиции станат по-известни на общественото мнение, те ще бъдат смекчени или коригирани, защото са в пълно противоречие с тона на Брюксел. Да се заложи на Обединена Европа, за да се избегне опеката на централната власт, налага също и някои задължения и принуди.

Във всички случаи защитата на мултикултурализма, за да се оправдае защитата на собствената култура, може да доведе до затваряне в себе си и изключване на другите, а не до отваряне. Защото призивите за защита на културната идентичност възникват главно когато тя е сериозно застрашена. Следователно, за да бъде спасена, към всичко което би могло да я заплаши, трябва да се подхожда с неотстъпчивост. Ето защо не може да се призовава за отваряне към други култури, ако те също не са отслабени, тъй като винаги има опасност културната обнова да бъде задушена в зародиш от господстващата култура. Трябва да бъдеш изключителен, за да си сигурен в себе си и да не се страхуваш от другите – като каталонците, които си представят нацията си като отворена към другите и са готови да направят от другите каталонци.

Нациите-региони и въпросът за държавното управление

Утвърждаването на нацията автоматично поставя въпроса за управлението и. Нацията иска да бъде ръководена от човек от нейните среди, което пък поставя въпроса за суверенитета. Макар регионалните националисти да уверяват, че нямат сепаратистки намерения и не искат да посягат на териториалната цялост на държавата, те все пак претендират за относителен суверенитет, но докъде и върху каква територия? Не е достатъчно да се провъзгласи нацията без да има държава, за да се уреди проблема. Защото, когато политическите ръководители искат съдебната власт, контрола над полицията, пълна автономия в данъчната политика, организиране на образованието и здравеопазването, тогава до пълната независимост остават само отбраната и международните отношения. Но и в тази област политическите ръководители на някои “нации-региони” се опитват да прокарат собствената си политика, както например каталонците по време на Евро-Средиземноморската конференция, състояла се в Барселона през 1995.

Все пак, има регионални националисти, които, подобно на каталонците, не претендират за собствена държава, а само за по-голям суверенитет. Но колкото е по-голям суверенитетът, толкова по-трудно ще бъде за тях да се съгласят да нямат преки представители в преговорите, водени например на равнище Европейски съюз. Впрочем, каталонските политици, както и други привърженици на “регионалното” самоуправление, биха искали регионите да са избирателни райони за Европейския парламент, за да се увеличи политическата им легитимност. Така че, ако Европейският съюз се превърне в една голяма държава, с избираем президент, с правителство, съставено от европейски министри и силен парламент, тогава “нациите-региони” биха могли да минат и без централната държава. Засега вероятно националистическите движения ще продължат, стъпка по стъпка, да подтикват държавата да дава все повече автономност на “нациите-региони”. Главната им цел до този момент е да получат пълния контрол на данъчната политика и да се освободят от всякаква финансова опека на държавата. Какво ли ще последва?

Литература :

•  Европа на регионите–“ Европа от А до Я-справочник по европейска интеграция”, София, 1999.

•  Комитет на регионите –“ Европа от А до Я-справочник по европейска интеграция”, София, 1999.

•  Регионална структурна политика –“ Европа от А до Я-справочник по европейска интеграция”, София, 1999.

•  Etats et souverainetes en Europe : l'exemple catalan – Barbara Loyer et Jose Luis Villanova (Herodote, 1999 , ”Nations et nationalismes en Europe”)

•  Les nationalismes regionaux en Europe – Beatrice Giblin ( Herodote”Nations et nationalismes en Europe” )

•  Region; regionalisme; mouvements regionalistes – en Yves Lacoste, Dictionaire de geopolitique

•  La Catalogne : histoire, identite, contradictions – Joan B. Culla i Clara ( Herodote,1999 , ”Nations et nationalismes en Europe” )

•  Etre independant ou ne pas etre. Le cas basque - Barbara Loyer ( Herodote,1999 , ”Nations et nationalismes en Europe” )

•  Fractures linguistiques et tensions politiques en Belgique et en Suisse – Paul Tourret ( Herodote,1999 , ”Nations et nationalismes en Europe” )

•  Que reste-t-il de la Belgique ? – Pascal Ory (L'Histoire №201,1996 )

•  La Celtie :”C'hewec'h bro un ene”, “Six pays, une seule ame” –Dominique Roudaut ( Herodote,1999 , ”Nations et nationalismes en Europe” )

•  De l'ile de Corse a l'Ile - de-France, les elus d'origine corse a Paris et dans les Hauts-de-Seine – Emmanuel Bernabeu-Casanova ( Herodote,1999 , ”Nations et nationalismes en Europe” )

* Преподавател в УНСС, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Понятието „регион” служи за обозначаване на пространствени единици с различна големина и от различен порядък. Един регион може да обхваща десетки хиляди квадратни километри, ако представлява климатична област (тропиците, екваториалната област, полярните области) или природна единица (регионът на Тихия океан). Но може да включва и пространства с малки размери, измерващи се в десетки квадратни километри, когато се говори например за градски регион.

Ако пространствените единици се разглеждат в зависимост от различни характеристики, понятието за регион се разширява още повече. По този начин регионите могат да бъдат разграничени на: природни, икономически, административни, военни, политически и др. Границите им са определяни и прокарвани от климатолози, географи, икономисти или социолози; те не съществуват в природата, т.е. в реалността, а са резултат от избора на учените или на решение на представителите на политическата власт.

Етимологически, думата “регион” произлиза от латинския глагол “ regere ”, който означава “ръководя, управлявам, упражнявам властта”. Съществителното “ regio ” , чието първо значение е “ръководство”, по-късно приема значението “граници”, след това “зона”, включена между “границите”, следователно ”регионът“ означава и край, местност, територия и, в частност, “квартал”, “кантон”. Следователно “ regio ” покрива много значения, но първоначално е ставало дума именно за политическа конструкция (упражняване на власт върху една територия ).

Регионът в международен план

В международен план понятието „регион” се прилага за пространствена единица (с различна големина), която показва общите характеристики или отношенията (включително конфликтните) на известен брой държави, имащи общи интереси и заинтересовани да потвърдят солидарността си или да провеждат политика на развитие на търговските отношения помежду си (например ОАЕ - Организация за африканското единство; ОАД - Организация на американските държави, АСЕАН и ЕС ).

Регионът в национален план

Терминът “регион” се употребява най-вече за териториални единици, образуващи съставните части в рамките на една държава. Не може да се каже, че има добър начин за разделяне на националното пространство, т.е. за създаване на “добри” региони, които биха имали идеалните размери и съвършените граници.

Характеристиките на дадена област, в качеството и на пространствена политическа единица, са много различни, според държавите. Те зависят от размера, историята, от наследяването на някои политически единици, от политическата система, от националното единство на всяка държава.

В националните държави, статутът (положението) на региона, в качеството му на геополитическа единица, зависи от естеството на държавата. В централизираните държави (като Франция например) политическите правомощия, давани на регоините, са ограничени.

Във федералните държави, където националното единство е силно, териториалната съставна част – регионът, разполага със значителни политически правомощия. Така е например при „лендерите” (провинциите) в Германия, където езиковата и културната единица съществува едновременно с разнообразието на институциите: централната и регионалната власт си поделят политическите отговорности. Всеки Ленд има собствена конституция, парламент, столица, т.е. всеки Ленд е една държава.

Във Франция поданството и националността съвпадат. Има една френска нация и един френски народ. Понятието "корсикански народ" е отхвърлено от френския Държавен съвет като антиконституционно. Има обаче немалко държави, в които не съществува съответствие между гражданство и националност, като Испания или Белгия например.

Испания, която е сред най-старите европейски държави, се състои от четири лингвистични единици - баска, каталонска, галисийска и кастилска, която се налага над останалите. Лингвистичните единици съответствуват на политически единици. Баските, каталонците и галисийците претендират, че са нации различни от испанската.

Независимо от естеството на държавата, регионът е понятие, което се променя динамично. Често то е свързано с поставянето под въпрос на легитимността на държавата. Държавата не се възприема като гарант за социално развитие, а като потисник на регионалната воля (която понякога се “украсява” с ценностите на нация). Така се получава например в Корсика, в Страната на Баските и най-вече в белгийска Фландрия, където населението отхвърля ценностите, културата и езика на дълго господствалата група, въплъщение на която са валонците.

Регионализъм

Регионализмът е политическо и/или културно движение, което, в рамките на една държава, има за цел да защити особеностите и интересите на областта, към която принадлежат подбудителите на движението. Не всеки регион поражда автоматично регионалистко движение; трябва да са налице някои условия. На първо място, необходимо е малък брой хора, главно интелектуалци, да осъзнаят, или да си въобразят, че някои социални, икономически или културни характеристики на техния регион са на път да се променят, или да изчезнат, и да разглеждат тази промяна като отрицателно явление (което, обективно, невинаги е така). От друга страна, въпросната област трябва да е запазила в продължение на дълги години различни културни особености (често дължащи се на отдалечеността им) от тези на областта, където се концентрира централната политическа власт. Регионализмът е съпътстван от негативно отношение към централната държава, стремяща се да задуши и ликвидира всяка местна култура в полза на една единствена национална култура. Регионът, жертва на господството на централната власт, е възприеман като политически играч. Той е персонализиран, да не кажем сакрализиран, в призивите на регионалистите, в които се обръща особено внимание на географизмите (например: ”Бретан се бунтува…, страда…, отказва…” и т.н.). Според схващането на регионалистите, населението на областта образува хомогенно цяло, без социални класи, без вътрешни сблъсъци, без различия на интересите. Изглежда, че самият факт на принадлежност към един и същи регион води до превъзмогване на социалните разделения (което присъства и в разбирането за нация).

Съществуват различни форми на регионализъм, свързани с по-голямо или по-малко радикализиране на политическите движения, които ги вдъхновяват. Някои видове регионализъм се характеризират със стремеж за съхраняване на дадена местна култура: музика, танци, по-рядко-литература, архитектура и т.н. Други приемат по-ясен политически облик и могат да доведат до претенции за по-голяма автономия в местното управление: обучение на местен език, специфични данъци, териториално благоустройстви и т.н.

Най-крайният регионализъм може да доведе до искане за пълна автономия, т.е за независимост; в този случай, регионализмът постепенно се доближава до национализма. Така например, в Белгия фламандските и валонските движения се превръщат в истински националистически движения.

Регионалистическите движения, основаващи се на отдавнашни, а дори и на съвременни културни особености, се появяват най-вече в бедни области, представяни като жертва на историческа несправедливост. Но регионализъм може да се прояви и в области-региони като Каталония, която се гордее с индустиалната си мощ и културното си влияние. По същия начин, в Северна Италия, местните автономистки движения, наречени “лиги” подкрепят своеобразен сепаратизъм по отношение на Южна Италия, която смятат за изостанала и най-вече за свърталище на Мафията.

Местните движения могат да избират различни начини на изява. Някои избират демократичния път, когато има условия за това - така е в Испания, след 1975, с Каталония и Галиция. Други използуват както демократични средства, като явяване на избори и водене на преговори, така и конфронтационни методи ( например терористични атентати ), които, пораждайки репресии, водят и до разширяване на влиянието и увеличаване на привържениците им (например в страната на Баските или в Корсика). Успехът и дълготрайността на едно радикализирано местно движение предполагат част от местното население, дори и ако не му сътрудничи, да бъде спечелено за каузата му.

Регионален национализъм в Европа

При всеки опит да се мисли за бъдещето на Европа, трябва да се има предвид новата геополитическа ситуация, при която стари държави, които се обявяваха за национални, се сблъскват с възраждането на национални чувства, които в краткосрочен или в дългосрочен план могат да доведат до съвсем различна политическа организация. Например Белгия и Испания фактически се превръщат във федерални държави, в които все-още не е достигната точката на равновесие. Трябва ли да се очаква раздробяването на някои държави, което ще усложни още повече политическото управление на вече сложната геополитическа формация “Европейски съюз”? Ще се утвърждават ли в бъдеще още вътрешнодържавни национални движения, тъй като, изглежда, общоевропейската рамка е особено благоприятна среда за пораждането и възраждането им? Не може да се отрече, че след ратификацията на договора от Маастрихт и преобразуването на Европейската общност в Европейски съюз се засилва влиянието на регионалния национализъм. В Шотландия например, за много шотландци, независимостта вече не изглежда неосъществима цел, същото се отнася и за Фландрия, въпреки проблема за Брюксел - франкофонската столица на Фландрия. Дори корсиканските националисти, преди настроени враждебно към създаването на Обединена Европа, поради опасения за възможен разюздан либерализъм, вече са яростни привърженици на ЕС.

Преминаването към единната валута, перспективата за обща външна политика и проектът за обща отбрана позволяват да се обсъжда по-спокойно възможността за независимост, тъй като важните въпроси вече няма да бъдат уреждани на държавно, а на европейско равнище. Нарастващото място на ЕС в националните дела потвърждава, според някои, загубата на авторитет на държавата, неспособна вече да се справи с основните си отговорности.

Понятието „регион” служи за обозначаване на пространствени единици с различна големина и от различен порядък. Един регион може да обхваща десетки хиляди квадратни километри, ако представлява климатична област (тропиците, екваториалната област, полярните области) или природна единица (регионът на Тихия океан). Но може да включва и пространства с малки размери, измерващи се в десетки квадратни километри, когато се говори например за градски регион.

Ако пространствените единици се разглеждат в зависимост от различни характеристики, понятието за регион се разширява още повече. По този начин регионите могат да бъдат разграничени на: природни, икономически, административни, военни, политически и др. Границите им са определяни и прокарвани от климатолози, географи, икономисти или социолози; те не съществуват в природата, т.е. в реалността, а са резултат от избора на учените или на решение на представителите на политическата власт.

Етимологически, думата “регион” произлиза от латинския глагол “ regere ”, който означава “ръководя, управлявам, упражнявам властта”. Съществителното “ regio ” , чието първо значение е “ръководство”, по-късно приема значението “граници”, след това “зона”, включена между “границите”, следователно ”регионът“ означава и край, местност, територия и, в частност, “квартал”, “кантон”. Следователно “ regio ” покрива много значения, но първоначално е ставало дума именно за политическа конструкция (упражняване на власт върху една територия ).

Регионът в международен план

В международен план понятието „регион” се прилага за пространствена единица (с различна големина), която показва общите характеристики или отношенията (включително конфликтните) на известен брой държави, имащи общи интереси и заинтересовани да потвърдят солидарността си или да провеждат политика на развитие на търговските отношения помежду си (например ОАЕ - Организация за африканското единство; ОАД - Организация на американските държави, АСЕАН и ЕС ).

Регионът в национален план

Терминът “регион” се употребява най-вече за териториални единици, образуващи съставните части в рамките на една държава. Не може да се каже, че има добър начин за разделяне на националното пространство, т.е. за създаване на “добри” региони, които биха имали идеалните размери и съвършените граници.

Характеристиките на дадена област, в качеството и на пространствена политическа единица, са много различни, според държавите. Те зависят от размера, историята, от наследяването на някои политически единици, от политическата система, от националното единство на всяка държава.

В националните държави, статутът (положението) на региона, в качеството му на геополитическа единица, зависи от естеството на държавата. В централизираните държави (като Франция например) политическите правомощия, давани на регоините, са ограничени.

Във федералните държави, където националното единство е силно, териториалната съставна част – регионът, разполага със значителни политически правомощия. Така е например при „лендерите” (провинциите) в Германия, където езиковата и културната единица съществува едновременно с разнообразието на институциите: централната и регионалната власт си поделят политическите отговорности. Всеки Ленд има собствена конституция, парламент, столица, т.е. всеки Ленд е една държава.

Във Франция поданството и националността съвпадат. Има една френска нация и един френски народ. Понятието "корсикански народ" е отхвърлено от френския Държавен съвет като антиконституционно. Има обаче немалко държави, в които не съществува съответствие между гражданство и националност, като Испания или Белгия например.

Испания, която е сред най-старите европейски държави, се състои от четири лингвистични единици - баска, каталонска, галисийска и кастилска, която се налага над останалите. Лингвистичните единици съответствуват на политически единици. Баските, каталонците и галисийците претендират, че са нации различни от испанската.

Независимо от естеството на държавата, регионът е понятие, което се променя динамично. Често то е свързано с поставянето под въпрос на легитимността на държавата. Държавата не се възприема като гарант за социално развитие, а като потисник на регионалната воля (която понякога се “украсява” с ценностите на нация). Така се получава например в Корсика, в Страната на Баските и най-вече в белгийска Фландрия, където населението отхвърля ценностите, културата и езика на дълго господствалата група, въплъщение на която са валонците.

Регионализъм

Регионализмът е политическо и/или културно движение, което, в рамките на една държава, има за цел да защити особеностите и интересите на областта, към която принадлежат подбудителите на движението. Не всеки регион поражда автоматично регионалистко движение; трябва да са налице някои условия. На първо място, необходимо е малък брой хора, главно интелектуалци, да осъзнаят, или да си въобразят, че някои социални, икономически или културни характеристики на техния регион са на път да се променят, или да изчезнат, и да разглеждат тази промяна като отрицателно явление (което, обективно, невинаги е така). От друга страна, въпросната област трябва да е запазила в продължение на дълги години различни културни особености (често дължащи се на отдалечеността им) от тези на областта, където се концентрира централната политическа власт. Регионализмът е съпътстван от негативно отношение към централната държава, стремяща се да задуши и ликвидира всяка местна култура в полза на една единствена национална култура. Регионът, жертва на господството на централната власт, е възприеман като политически играч. Той е персонализиран, да не кажем сакрализиран, в призивите на регионалистите, в които се обръща особено внимание на географизмите (например: ”Бретан се бунтува…, страда…, отказва…” и т.н.). Според схващането на регионалистите, населението на областта образува хомогенно цяло, без социални класи, без вътрешни сблъсъци, без различия на интересите. Изглежда, че самият факт на принадлежност към един и същи регион води до превъзмогване на социалните разделения (което присъства и в разбирането за нация).

Съществуват различни форми на регионализъм, свързани с по-голямо или по-малко радикализиране на политическите движения, които ги вдъхновяват. Някои видове регионализъм се характеризират със стремеж за съхраняване на дадена местна култура: музика, танци, по-рядко-литература, архитектура и т.н. Други приемат по-ясен политически облик и могат да доведат до претенции за по-голяма автономия в местното управление: обучение на местен език, специфични данъци, териториално благоустройстви и т.н.

Най-крайният регионализъм може да доведе до искане за пълна автономия, т.е за независимост; в този случай, регионализмът постепенно се доближава до национализма. Така например, в Белгия фламандските и валонските движения се превръщат в истински националистически движения.

Регионалистическите движения, основаващи се на отдавнашни, а дори и на съвременни културни особености, се появяват най-вече в бедни области, представяни като жертва на историческа несправедливост. Но регионализъм може да се прояви и в области-региони като Каталония, която се гордее с индустиалната си мощ и културното си влияние. По същия начин, в Северна Италия, местните автономистки движения, наречени “лиги” подкрепят своеобразен сепаратизъм по отношение на Южна Италия, която смятат за изостанала и най-вече за свърталище на Мафията.

Местните движения могат да избират различни начини на изява. Някои избират демократичния път, когато има условия за това - така е в Испания, след 1975, с Каталония и Галиция. Други използуват както демократични средства, като явяване на избори и водене на преговори, така и конфронтационни методи ( например терористични атентати ), които, пораждайки репресии, водят и до разширяване на влиянието и увеличаване на привържениците им (например в страната на Баските или в Корсика). Успехът и дълготрайността на едно радикализирано местно движение предполагат част от местното население, дори и ако не му сътрудничи, да бъде спечелено за каузата му.

Регионален национализъм в Европа

При всеки опит да се мисли за бъдещето на Европа, трябва да се има предвид новата геополитическа ситуация, при която стари държави, които се обявяваха за национални, се сблъскват с възраждането на национални чувства, които в краткосрочен или в дългосрочен план могат да доведат до съвсем различна политическа организация. Например Белгия и Испания фактически се превръщат във федерални държави, в които все-още не е достигната точката на равновесие. Трябва ли да се очаква раздробяването на някои държави, което ще усложни още повече политическото управление на вече сложната геополитическа формация “Европейски съюз”? Ще се утвърждават ли в бъдеще още вътрешнодържавни национални движения, тъй като, изглежда, общоевропейската рамка е особено благоприятна среда за пораждането и възраждането им? Не може да се отрече, че след ратификацията на договора от Маастрихт и преобразуването на Европейската общност в Европейски съюз се засилва влиянието на регионалния национализъм. В Шотландия например, за много шотландци, независимостта вече не изглежда неосъществима цел, същото се отнася и за Фландрия, въпреки проблема за Брюксел - франкофонската столица на Фландрия. Дори корсиканските националисти, преди настроени враждебно към създаването на Обединена Европа, поради опасения за възможен разюздан либерализъм, вече са яростни привърженици на ЕС.

Преминаването към единната валута, перспективата за обща външна политика и проектът за обща отбрана позволяват да се обсъжда по-спокойно възможността за независимост, тъй като важните въпроси вече няма да бъдат уреждани на държавно, а на европейско равнище. Нарастващото място на ЕС в националните дела потвърждава, според някои, загубата на авторитет на държавата, неспособна вече да се справи с основните си отговорности.

Страница 2

Утвърждаването на местните национализми се дължи и на факта, че тези проблеми възникват в демократични държави, където свободата на изразяване на убежденията е голяма; това допринася за тяхното възраждане и позволява да бъдат избегнати ожесточените сблъсъци и да се намерят компромисни решения (изключение правят само баските, корсиканците и ирландците от Ълстър). Следователно, независимостта би могла да се постигне без рискове, дори ако ръководителите на тези движения не получат всичко, за което претендират и не поемат цялата отговорност, тъй като в процеса на преговори и сътрудничество с ЕС е нормално да не се получи всичко. Ето защо Обединена Европа не означава по-малко, а повече нации. Някои предричат съвсем друго развитие, очаквайки от укрепналия ЕС да преодолее националната държава, за да се превърне в една по-голяма и по-отговорна формация, която би била гаранция за края на националистическите отклонения. Но дори ако европейците, в голямата си част, останат привързани към нацията си, вече става дума за “доброкачествен” национализъм, без желание за господство над съседа и със съзнанието за отвореност и зачитане на “другия”. С други думи - политически правилен национализъм и тази позиция ще бъде още по-лесна за поддържане, ако действително националната държава бъде преодоляна. Точно това мислят някои интелектуални среди, както и някои подчертано проевропейски настроени политически лидери, както от левицата, така и от десницата. Следователно, те нямат особени задръжки при подкрепата на местната автономност и защитата на местните особености. Още повече, давайки си сметка , че тази подкрепа се харесва на все по-голяма част от избирателите им, което пък дава възможност да се предотврати увеличаването на електоралната подкрепа за местните партии.

Отговорността на Европа за пробуждането на регионалния национализъм

Някои среди обвиняват Европейската комисия, че с регионалната си политика цели отслабването на сегашните национални държави, възприемани от нея като препятствие и спирачка за осъществяването на задачата и – развитието на Съюза.

Все пак, подемът на местната власт не се дължи само на политиката на Брюксел, дори напротив, защото в случая и ролята на държавата е голяма. Именно по инициатива на страните-членки, а не по волята на Комисията, е започната европейската регионална политика.

Политиката на общността в полза на регионите води началото си от 1975, със създаването на Европейския фонд за регионално икономическо развитие ( FEDER ).Той е създаден в резултат на политически компромис, позволяващ на една нова страна-членка -Великобритания, да се възползва от възможността да възвърне част от финансовия си принос в европейския бюджет. Ето защо тези квоти за помощ са договаряни директно с държавите, които впоследствие ги преразпределят на регионите. Под председателството на Жак Делор, инициатор на Единния европейски акт, европейската регионална политика се разраства, но отново по искане на някои държави. И действително най-бедните страни от общността – Гърция, Испания и Португалия, настойчиво искат икономическа помощ, за да се подготвят за единния пазар. Между 1989 и 1993, всяка година, са разпределяни 64 милиарда екю. В същото време са прокарани реформи, за да станат помощите по-ефикасни – многогодишни договори за отделни проекти, точно определени зони за за подпомагане, създаване на критерии за подбор на проектите. Но тъй като, обективно, не съществуват начини за точна преценка, държавите продължават да разпределят средствата и регионите не получават пряко помощите от ЕС. Освен това, Европейската комисия никога не финансира целия проект, а го прави в партньорство с държавите и териториалните общности.

С договора от Маастрихт, ЕС ясно потвърждава необходимостта от засилване на регионалната политика. За да се справят с прословутите критерии за съвместимост, Комисията и Съветът на министрите решават значително да увеличат помощите: отпуснати са 141 млрд. екю за период от 6 години (1993-1999), т.е. 30% от бюджета на Общността за регионалните структурни фондове. Тази щедра помощ действително води до превръщането на регионите в “пространства-еталони”, въпреки разнородността им по отношение на площ, демографско значение и политически статут.

Договорът от Маастрихт създава и Комитет на регионите със съвещателни функции. Логично е този орган да се стреми да утвърди съществуването си и да получи повече правомощия. Увеличава се и броят на представителите на областните съвети на различните държави. Тези представители започват да изтъкватват аргумента за субсидиарността или принципа на “близостта при взимането на решения” (залегнал в Маастрихтския договор, според който политическите решения трябва да се взимат близо до гражданите), за да увеличат собствените си правомощия. Комисията приветства стремежа на регионалните избраници за възможно най-преки връзки с Брюксел, още повече, че след Маастрихт се забелязва известно разочарование по отношение на обединена Европа. За да възстановят добрия образ на европейския проект, членовете на Комисията залагат на регионите. Търси се подкрепата на регионалните избраници, които с готовност се отзовават, защото виждат в тази политика начин да се освободят от властта на държавата и да се изплъзнат от контрола и.

От началото на 90-те години на миналия век, когато регионите се превръщат в “пространства-еталони”, в Брюксел започва да се говори за “Европа на регионите”, позовавайки се на икономиката и културата (език, исторически традиции, ценности, приети за специфични за населението ) на всеки регион.

Политиката на ЕС по отношение на регионите е: от една страна да смекчава икономическите различия помежду им, а от друга, да съдейства за увеличаване на културните им особености. Изглежда се смята, че увеличаването на културното многообразие по никакъв начин не би могло да предизвика отслабване на ЕС, за разлика от икономическото неравенство. Придава се положително значение на борбата срещу големите икономически различия, както и на защитата на “по-слабите” в културно отношение (т.е. на тези, чийто език, музика, традиции и т.н. са заплашени от асимилация от/и в културата на господстващата нация). Сред моралните ценности, върху които се изгражда ЕС, е и зачитането на правата на малцинствата, които в една демократична среда трябва да могат да изживеят без спънки своите различия (били те религиозни, езикови или национални).

Ето защо Европа, безспорно, е благоприятно място за избуяване на регионалистически претенции, още повече, че пред глобализацията на търговията и в един все по-усложняващ се свят хората се нуждаят от преоткриване на корените си, от запазване на културата и идентичността си, за да устоят на безусловното господство на американската култура. В тези условия, както защитата на собствените език, традиция и култура, така и грижата за опазване богатството на общото европейско наследство, са съвсем справедливи.

През 1992 Съветът на Европа изготвя Европейската харта за регионалните и малцинствените езици, която обръща сериозно внимание на ценностите на културното взаимодействие и на многоезичието, и чиято ясно определена цел е “защитата на регионалните или малцинствени езици на Европа, някои от които са застрашени от изчезване с течение на времето, за да се помогне за поддържането и развитието на многообразието на културните традиции в Европа”. Потвърждава се, че “правото да се използва местния или малцинствен език в частния и обществен живот представлява неизменно право”. Известно е, че подписването и ратифицирането на тази харта поставя някои проблеми. От 41 страни, членуващи в Съвета на Европа, само 20 я подписват, от които 8 държави-членки на ЕС (Германия, Австрия, Дания, Испания, Финландия, Франция, Люксембург и Холандия). Сред тях само три са я ратифицирали - Германия, Финландия и Холандия - при това, подбирайки онези членове, които създават най-малко проблеми. От което пък следва, че признаването на местните и малцинствени езици не е чак толкова безпроблемно, включително за държавите с няколко официални езика (като Белгия) или за държавите, признали поне в рамките на региона официалния характер на някои езици (като например каталонския и баския в Испания ).

Мотивите на регионалния национализъм

Икономическото благосъстояние. Понякога възраждането на регионалния национализъм се обяснява с икономическия просперитет. Това е вярно за региони като Шотландия, която по отношение на БВП е седма сред най-богатите в света, Фландрия, където нивото на безработица е 5 пъти по-ниско от това във Валония, или Каталония, която произвежда една пета от испанския БВП. Претенциите за по-голяма автономност в икономическата област и особено в областта на данъчната политика, действително издават известен регионален егоизъм – стремеж да се запазят богатствата, за да продължи подобрението на регионалните икономически резултати, а не да се прахосват за неефикасна политика на подпомагане.

Северната лига в Италия, например, започва дейността си с регионалистически претенции, основани на икономически сепаратизъм, в особена политическа обстановка, при която повечето традиционни партии са дискредитирани от повсеместната корупция. Политическите и лидери, говорейки против правителството в Рим и против държавата, действително успяват да привлекат избирателите. Но днес изборните резултати на Северната лига демонстрират отчетлив спад. Следователно, ако една политическа програма, предлагаща егоистично да се запазят богатствата на дадения регион, може да мобилизира подкрепа сред малка част от избирателите за ограничено време, изглежда че тя трудно може да подхранва за дълго време едно регионалистическо, а още по-малко едно националистическо движение.

Впрочем, съзнавайки този факт, лидерите на Северната лига, начело с Умберто Боси, се опитват да създадат, да си измислят история, традиции, химн, национален цвят – зеленото и до известна степен “национална” култура, защото чувството за идентичност – т.е. чувството за принадлежност и солидарност към една група, трябва да почива на нещо общо. Както твърдят социолозите, чувството за идентичност е структура, която трябва да бъде подкрепена с достатъчно правдоподобни аргументи, за да намери отзвук сред населението, чиято подкрепа трябва да бъде мобилизирана за дадена кауза. Следователно, икономическият залог не е достатъчен. Да се защитава само това, означава да се сведе националното чувство до нещо незначително – надали някой би се жертвал само заради доходите си. Национализмът зависи от нещо съвсем друго – от една идея, имаща силно мобилизиращо въздеиствие, особено сред обикновеното население.

А създаването на “паданска” идентичност изглежда не се оформя, защото Падания не съществува, както не съществуват и „паданци”, и е трудно да се определи територията и – главна опора на идеята за нация. Паданската нация е илюзия и никой, в действителност, няма съзнание за принадлежност към такава група, да не говорим, че италианците от Северна Италия по-скоро могат да се нарекат ломбардци, пиемонтци или венецианци.

Не всички преуспяващи европейски региони са изкушени от сепаратизма. В Германия, която е федерална държава, Лендерите разполагат с истински политически правомощия и действителна автономия в управлението си, което е благоприятно за развитието на чувството за регионална идентичност. Тази федерална политическа организация е наложена на Федерална Република Германия (ФРГ) от Съюзниците след Втората световна война. По този начин те смятат да избегнат възстановяването на силна Германия и на немския милитаризъм. Но това политическо разделение на немската нация не е достатъчно силен фактор, затова населението на всяка провинция е загрижено не само за собствения Ленд, а и за Германия, като цяло. Германия не изглежда засегната от регионалистически претенции, дори и сред източните Лендери. Неприязънта на източногерманците към западногерманците не може да доведе до националистически искания, тъй като споменът за разделението на Германия не е никък положителен, а и помощта и солидарността на федералната държава са много необходими. От друга страна, в една федерална държава призивите за мобилизация на регионално ниво срещу централизиращата, оказваща принуда, господстваща държава трудно могат да бъдат поддържани, още повече, че правителствата на Лендерите са задължени по закон да си сътрудничатс федералното правителство. Привързаността на германците по-скоро към регионите, свързани с немската култура (характеризиращи се с техните диалекти, кулинарните и фолклорните си традиции), отколкото към Лендерите, обяснява липсата на регионалистическо чувство в рамките на отделните федерални единици.

Страница 3

Освен това териториалната нестабилност на Германия от 1871 до 1992 води до загубата на Източна Прусия (през 194), която в миналото осъществява националното обединение. По този начин са невъзможни призиви срещу господстващата държава (каквато би могла да бъде Прусия). Също така принудителното изоставяне на Берлин като столица (след 1945) слага край на концентрирането на политическите, културните и икономическите му правомощия, което осуетява появата на настроения срещу Берлин от страна на провинциалистите.

Примерът на Германия и Северна Италия показва, че, за някое групи, регионалният национализъм може да се развие само при особени обстоятелства. Действително, утвърждаването на националното чувство може да се осъществи само чрез противопоставяне на това, което не се приема за собствена идентичност. За да се признаят членовете на една нация за такива, те трябва да се разграничат от другите, било чрез езика, културата, религията, политическата система, или чрез моралните ценности. Ето защо “нациите-региони” по необходимост трябва да подчертават различието си с останалата част от държавата, иначе идеята за нация няма да се разпространи сред групата. Което пък кара ръководителите на тези национални движения да следят за поддържането (опазването или създаването) на изразители на различието. Затова активистите на тези движения се стремят да възхваляват националното чувство и показват страстна привързаност към “нацията-регион” - именно в това се изразява и техният национализъм.

Възможностите за подчертаване на различията се свеждат до няколко области. Днес в Европа различието не може да бъде изразено чрез политическата система, нито чрез морални ценности, нито дори чрез религията в общества, които са се изградили като светски. В демократичните европейски държави, за местните лидери, е трудно да говорят за потисничество от страна на държавата (макар че корсиканските и баските сепаратисти не се колебаят да го правят), за да оправдаят желанието за освобождение от това потисничество. Следователно, остават етносът, културата, езикът, историята и икономиката. Вече бе изяснено, че само икономическият мотив не е достатъчен. Така че, за да просъществува регионалният национализъм, той трябва да се опре на етноса и/или на достатъчно славна история, за да покаже древността на съществуването си, и/или на специфична култура, от която езикът е същностен елемент.

Езикът несъмнено е най-очевидният белег във всекидневието. Следователно, да се спаси или защити езикът е първостепенна цел, защото той е силно свързан с националното съзнание. Активистите на регионалните национализми смятат за необходимо възраждането на употребата на местния език и дори съставянето му или въвеждането на правила (по отношение на лексиката и граматиката), за да уеднакви близките или не толкова близки до него диалекти. Случва се дори този “нов” език да е трудно разбираем за старите хора. Понякога също съживяването на употребата на езика е много трудно, не само защото броят на говорещите го е намалял силно и защото езикът е труден за научаване (като баския), а и защото мнозинството от местното население разбира, че това не е престижен език и, следователно, се цени много по-високо употребата на националния език, който е по-необходим за социалната реализация от местния (така е в Бретан, където бретонския е смятан за “селски”).

Мотивът на усещането за пренебрегнатост. Независимо от различните ситуации, благоприятстващи развитието на националистическите движения, съществува и един общ знаменател – чувството (основателно или не) за пренебрегнатост, или за несправедливо отношение от страна на централната власт. В този случай изглежда справедливо и законно не само получаването на компенсация, а и придобиването на автономия и дори на независимост на регионите, за да се запази най-накрая отговорността за собствените дела. Това схващане намира още по-голям отзвук, когато идеологическата обстановка се приспособява към него, потвърждавайки правото на народите да разполагат със собствената си съдба и защитата на малцинствата, потискани от централизиращата държава.

Това се отнася за испанските регионални национализми (заради франкизма), за фламандския национализъм (заради политическото, икономическото и културното господство на франкофонското малцинство), за пробуждането на шотландския национализъм, засегнат от английския национализъм на „желязната лейди” Тачър и от незачитането на шотландските “ценности”, или за корсиканския национализъм – изобличаващ държавата - колонизатор и потисник.

Друго средство за мобилизиране на общественото мнение е защитата на културата. Тя трябва да бъде съживена, защото е заплашена от изчезване чрез принудителна асимилация, наложена от централната власт. Така отново се появява завръщане към традицията и културните символи, като всичко, в по-голяма или по-малка степен, е аматьорски направено, защото местното общество дълбоко се е променило и се е приспособило към съвременната културна обстановка. Не трябва да се пренебрегва и търговската страна на всички тези “културни” операции – днес културните корени са на мода.

Историята се преправя и приспособява към съвременната обстановка, търси се приемственост с предците, защото културната идентичност налага принадлежността към група, споделяща общи характеристики, ценности и институции. За нуждите на каузата се премълчават вековете история, през които населението от тези региони е участвало в изграждането на нациите, които днес отхвърлят регионалните националисти. Така те се опитват да изградят нова културна идентичност, дори етно-културна идентичност (например баските и корсиканците).

Рисковете от регионалния национализъм

Възраждането на национално-регионалните култури има не само привлекателни страни. Така например, някои обосновават съществуването на нацията си с етноса (например баските). При това положение се поставя въпросът, какъв ще бъде статутът на всички останали испанци, които живеят там от много поколения.

В някои от регионаластическите и националистическите движения съществуват консервативни, дори реакционни и открито расистки, течения, които имат една политическа цел : овладяването на властта. Когато тези реакционни и расистки позиции станат по-известни на общественото мнение, те ще бъдат смекчени или коригирани, защото са в пълно противоречие с тона на Брюксел. Да се заложи на Обединена Европа, за да се избегне опеката на централната власт, налага също и някои задължения и принуди.

Във всички случаи защитата на мултикултурализма, за да се оправдае защитата на собствената култура, може да доведе до затваряне в себе си и изключване на другите, а не до отваряне. Защото призивите за защита на културната идентичност възникват главно когато тя е сериозно застрашена. Следователно, за да бъде спасена, към всичко което би могло да я заплаши, трябва да се подхожда с неотстъпчивост. Ето защо не може да се призовава за отваряне към други култури, ако те също не са отслабени, тъй като винаги има опасност културната обнова да бъде задушена в зародиш от господстващата култура. Трябва да бъдеш изключителен, за да си сигурен в себе си и да не се страхуваш от другите – като каталонците, които си представят нацията си като отворена към другите и са готови да направят от другите каталонци.

Нациите-региони и въпросът за държавното управление

Утвърждаването на нацията автоматично поставя въпроса за управлението и. Нацията иска да бъде ръководена от човек от нейните среди, което пък поставя въпроса за суверенитета. Макар регионалните националисти да уверяват, че нямат сепаратистки намерения и не искат да посягат на териториалната цялост на държавата, те все пак претендират за относителен суверенитет, но докъде и върху каква територия? Не е достатъчно да се провъзгласи нацията без да има държава, за да се уреди проблема. Защото, когато политическите ръководители искат съдебната власт, контрола над полицията, пълна автономия в данъчната политика, организиране на образованието и здравеопазването, тогава до пълната независимост остават само отбраната и международните отношения. Но и в тази област политическите ръководители на някои “нации-региони” се опитват да прокарат собствената си политика, както например каталонците по време на Евро-Средиземноморската конференция, състояла се в Барселона през 1995.

Все пак, има регионални националисти, които, подобно на каталонците, не претендират за собствена държава, а само за по-голям суверенитет. Но колкото е по-голям суверенитетът, толкова по-трудно ще бъде за тях да се съгласят да нямат преки представители в преговорите, водени например на равнище Европейски съюз. Впрочем, каталонските политици, както и други привърженици на “регионалното” самоуправление, биха искали регионите да са избирателни райони за Европейския парламент, за да се увеличи политическата им легитимност. Така че, ако Европейският съюз се превърне в една голяма държава, с избираем президент, с правителство, съставено от европейски министри и силен парламент, тогава “нациите-региони” биха могли да минат и без централната държава. Засега вероятно националистическите движения ще продължат, стъпка по стъпка, да подтикват държавата да дава все повече автономност на “нациите-региони”. Главната им цел до този момент е да получат пълния контрол на данъчната политика и да се освободят от всякаква финансова опека на държавата. Какво ли ще последва?

Литература :

•  Европа на регионите–“ Европа от А до Я-справочник по европейска интеграция”, София, 1999.

•  Комитет на регионите –“ Европа от А до Я-справочник по европейска интеграция”, София, 1999.

•  Регионална структурна политика –“ Европа от А до Я-справочник по европейска интеграция”, София, 1999.

•  Etats et souverainetes en Europe : l'exemple catalan – Barbara Loyer et Jose Luis Villanova (Herodote, 1999 , ”Nations et nationalismes en Europe”)

•  Les nationalismes regionaux en Europe – Beatrice Giblin ( Herodote”Nations et nationalismes en Europe” )

•  Region; regionalisme; mouvements regionalistes – en Yves Lacoste, Dictionaire de geopolitique

•  La Catalogne : histoire, identite, contradictions – Joan B. Culla i Clara ( Herodote,1999 , ”Nations et nationalismes en Europe” )

•  Etre independant ou ne pas etre. Le cas basque - Barbara Loyer ( Herodote,1999 , ”Nations et nationalismes en Europe” )

•  Fractures linguistiques et tensions politiques en Belgique et en Suisse – Paul Tourret ( Herodote,1999 , ”Nations et nationalismes en Europe” )

•  Que reste-t-il de la Belgique ? – Pascal Ory (L'Histoire №201,1996 )

•  La Celtie :”C'hewec'h bro un ene”, “Six pays, une seule ame” –Dominique Roudaut ( Herodote,1999 , ”Nations et nationalismes en Europe” )

•  De l'ile de Corse a l'Ile - de-France, les elus d'origine corse a Paris et dans les Hauts-de-Seine – Emmanuel Bernabeu-Casanova ( Herodote,1999 , ”Nations et nationalismes en Europe” )

* Преподавател в УНСС, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019