Сред водещите течения в съвременната западноевропейска геополитика, което при това е съвършено противоположно на разгледаната в предишната статия геополитика на европейските „нови десни”, е т.нар. „неомондиализъм”. Това течение не е пряк наследник на историческия мондиализъм, чиито окончателен модел предполага наличието на определени „леви”, т.е. социалистически елементи. Става дума за междинен вариант между мондиализма и атлантизма.
Неомондиалистката геополитика
Има няколко, детайлизирани версии на неомондиализма. Сред по-известните е футурологичната геополитическа концепция, разработена от Института за международни политически изследвания ( ISPI ) в Милано, под ръководството на професор Карло Санторо.
Според модела на Санторо, съвременното човечество преживява преход от биполярния свят към мондиалистката версия на мултиполярността (която следва да се разглежда изключително в геоикономическия и аспект, според Жак Атали). Международните институции (ООН и т.н.), които според „оптимистичния мондиализъм”, изповядван от Фукуяма, изглеждат достатъчно развити за да станат ядро на бъдещото „Световно правителство”, се разглеждат от Санторо като „недействителни” и отразяващи остарялата логика на двуполюсната геополитика.
Нещо повече, целият свят носи в себе си устойчивия отпечатък на студената война, чиято геополитическа логика продължава да доминира. Според Санторо обаче, подобна ситуация може да приключи с настъпването на период на цивилизационни катастрофи. В своята концепция той лансира и възможния сценарий на въпросните катастрофи:
• по-нататъшно отслабване ролята на международните институции;
• нарастване на националистическите тенденции в държавите, членували навремето във Варшавския пакт, както и в тези от Третия свят, което провокира хаотични процеси;
• дезинтеграция на традиционните блокове (което не засяга Европа) и прогресивно разпадане на съществуващите държави;
• начало на епоха на войни с ниска или средна интензивност, в резултат от които се формират нови геополитически образувания;
• заплахата от планетарен хаос кара различните блокове да признаят необходимостта от създаването на нови международни институции, притежаващи огромни пълномощия, което на практика означава създаване на Световно правителство;
• окончателно формиране на планетарна държава под егидата на новите международни институции (т.е. на Световното правителство) (1) .
Мястото на този модел е някъде по средата между мондиалисткия оптимизъм на Френсис Фукуяма и атлантическия песимизъм на Самюел Хънтингтън.
Впрочем, сред европейските геополитици има и пряк аналог на теорията на Фукуяма. Така, Жак Атали, който дълги години беше личен съветник на покойния френски президент Франсоа Митеран, а по-късно ръководеше Европейската банка за възстановяване и развитие, лансира сходна теория в книгата си „Линиите на хоризонта”.
Атали смята, че днес сме свидетели на настъпването на т.нар. „Трета ера” – ерата на парите, като универсален еквивалент за ценност, тъй като, приравнявайки вещите към материалния цифров израз, те могат да бъдат управлявани най-лесно и рационално. Самият Атали свързва този подход с настъпването на т.нар. месианска епоха, като последната се разглежда от него в нейния кабалистичен контекст (по-подробно този аспект е развит в друга негова книга, специално посветена на месианската идея и озаглавена „Той ще дойде”). Това го отличава от Фукуяма, които разсъждава в рамките на строгия прагматизъм и утилиталитаризъм.
Жак Атали лансира собствената си версия за бъдещето, „което вече е настъпило”. Тоталното господство на единната либерално-демократична идеология и пазарната система, заедно с развитието на информационните технологии, води до това, че светът става единен и еднороден, а геополитическите реалности, доминиращи през цялата история на човечеството, с настъпването на „Третата ера”, минават на заден план. Тоест, геополитическият дуализъм изчезва.
Все пак, новият „единен” свят получава и нова геополитическа структуризация, базираща се този път на геоикономиката. За първи път, геоикономическата концепция е развита от историка Фриц Рьориг и популяризирана от Фернан Бродел. Геоикономиката е специфична версия на мондиалистката геополитика, която анализира приоритетно не географските, културните, идеологическите, етническите, религиозните и т.н. фактори, представляващи същността на геополитическия подход, а чисто икономическата реалност от гледна точка на отношението и към пространството. За геоикономиката въобще няма значение, какъв народ обитава конкретната територия, каква е неговата история, културни традиции и т.н. Всичко се свежда до това, къде са разположени центровете на световните борси, полезните изкопаеми, информационните центрове и големите производства. Геоикономиката подхожда към политическата реалност така, сякаш „Световното правителство” и единната планетарна държава са вече факт.
Въз основа на геоикономическия подход, Атали очертава трите най-важни региони, които в рамките на единния свят, ще се превърнат в центрове на нови икономически пространства:
• Американското пространство, обединило окончателно двете Америки в единна финансово-индустриална зона;
• Европейското пространство, възникнало след икономическото обединение на Стария континент;
• Тихоокеанският регион, зона на „новия просперитет”, с няколко, конкуриращи се центрове – Токио, Тайван, Сингапур и т.н. (2) .
Според Атали, между тези три мондиалистки пространства няма да има никакви съществени различия или противоречия, тъй като и икономическият, и идеологическият им тип, при всички случаи, би бил тъждествен. Единствената разлика е чисто географското разположение на най-развитите центрове, които концентрично ще структурират около себе си по-слабо развитите региони, разположени в пространствена близост с тях. Подобна концентрична реструктуризация е възможна само ако действително настъпи „краят на историята”, или казано другояче – ако отпаднат традиционните реалности, диктувани от геополитиката. Тоест, цивилизационно-геополитическият дуализъм изчезва, а липсата на противоположен на атлантизма полюс води до радикалното преосмисляне на пространствата. Настъпва ерата на геоикономиката.
В модела на Атали намират окончателния си израз идеите, формиращи основата на дейността на т.нар. „Трилатерална комисия”, която е и концептуално-политическия инструмент, разработващ и реализиращ подобен тип проекти.
„Географската” идеология
Особен интерес представлява анализът на геополитиката, като „географска идеология”, който прави един от водещите теоретици на съвременния либерализъм Раймон Арон (1905-1983), и който се опира на собствената му теория за мира и войната в международните отношения (3) .
Арон смята, че пространството може да се разглежда като среда, като сцена и като залог на външната политика. Така, за стратега, който прогнозира вариантите на бъдещата война, пространството със сигурност не е климатична и геологична среда. За него то е сцена на военните действия, т.е. упростено, абстрактно, стилизирано с определена цел пространство. Следователно, географското пространство, може да се разглежда като схематичен кадър (театър, сцена) на световната политика в същата степен, в която геополитиката предлага своята перспектива в историческата динамика (т.е. в последователността на историческите събития). Но тъй като въпросният „кадър”, сам по себе си, почти никога не определя изцяло развитието на международните отношения, геополитическата перспектива винаги е застрашена да деградира (изцяло или частично) в „оправдателна идеология”.
Според Арон, геополитикът разглежда географската среда като място на дипломатическата и военна „игра”. Тоест, средата се упростява – свежда се до абстрактния „кадър” (театър, сцена), а населението се превръща в актьори, появяващи се, изчезващи и движещи се по световната сцена. Какво може да съхрани от конкретната (динамична) реалност в този сценичен схематизъм един геополитик? За него външнополитическата дейност се превръща в инструмент, в средство, а геополитическата перспектива се трансформира в цел. Ресурсите – човешки, производствени и т.н., както и армията, се мобилизират за целите на експанзията. Самото пространство – в неговите количествени или качествени измерения – става залог в борбата между човешките общности. Достатъчно е да се убеди конкретната нация, че нейната съдба и тази на страната и зависят от земите, рудниците или заводите, разположени извън границите на съответната държава и да и се припише „естественото желание за експанзия”, и ето че пространството се превръща в залог на борбата между държавите, преставайки да бъде театър (сцена) на световната политика. Именно в това е и същността на „географската” идеология, основаваща се на натуралистичната философия. Така по-лесно може да се разбере и една от основните теми на нацистката пропаганда – за „народа лишен от пространство”.
В историята на геополитическата мисъл Арон очертава две идеологии на „пространствата като залог” в борбата между държавите в зависимост от това, дали последните аргументират действията си с икономическа или със стратегическа „необходимост”. Така идеологията на „жизненото пространство” е свързана с първата от тези „необходимости”, а тази на „естествените граници” – с втората. Първата винаги се е ползвала с популярност в Германия, а втората – във Франция. Ратцел подготвя условията за появата на първата, а Макиндер – на втората. Всъщност, идеологията на „естествените граници”, обосноваваща стратегическата или военна „необходимост” от присъединяването към територията на конкретната държава на област или провинция, принадлежащи на съседна страна, по същество е сходна с идеологията на „жизненото пространство”.
Според Арон, в съвременната ядрено-космическа епоха стабилността на границите малко зависи от стратегическата специфика на територията, през която те минават. Нито една естествена преграда вече не може да се смята за гаранция срещу евентуална агресия. Днес стабилността на политическите граници се определя от целия комплекс на икономическите и политически отношения между държавите. Ако политическите граници отговарят на политическите реалности на епохата, те не могат да бъдат обект на конфликт.
Арон се опитва да обясни мястото и ролята на геополитиката в международните отношения така: „Геополитиката съчетава географското схематизиране на дипломатическо-стратегическите отношения с географско-икономическия анализ на наличните ресурси и интерпретацията на международните отношения в зависимост от начина на живот и средата, която обитават народите (уседнали или номади, сухопътни или морски)” (4) . В тази дефиниция географското пространство се разглежда от стратега като схематична сцена на външната политика, тъй като мястото на действие на стратега е бойното поле. И винаги е налице определена геополитическа перспектива, оправдаваща неговите действия. Именно от нея, в качеството и на „географска” идеология, се ръководи и дипломатът, пак с нейна помощ се очертава и бъдещото бойно поле за стратега.
В тази концепция обаче, се игнорира едно ключово понятие от теорията на международните отношения. Става дума за „динамичната международна среда”. Международните отношения не следва да се разглеждат като статични, а като динамични, т.е. намиращи се в постоянно движение (5) . В своя геополитически анализ Арон изхожда от емпиричната теория за определен тип международни отношения, концентрирани около само две категории – мира и войната. Това, разбира се, са изключително важни категории, но те не отразяват цялата сложност на международната ситуация. Разграничавайки дипломата от стратега (чието отъждествяване с войника е погрешно), Арон вижда идеалния изход в ликвидирането на същата тази дипломатическо-стратегическа система, която анализира (6) . Вместо нея, той предлага като най-подходящ за ядрено-космическата епоха „глобалния модел”, без идеологии и без граници (тъй като последните са загубили предишното си значение). Влиянието на теорията на Раймон Арон върху геополитическите анализи на западноевропейските географи (7) и политолози (8) е очевидно. С нейна помощ се обяснява механизмът на трансформация на геополитиката (в качеството и на „географска” идеология) в геостратегия. В най-прост вид този механизъм е описан от американския геополитик Ричард Алиано така: „Външната политика е стратегията на държавите в тяхната международна (или геополитическа) външна среда и е насочена към постигането на благоприятно разпределение на глобалните величини” (9) . Тоест, геополитиката играе ролята на идеология, а геостратегията – на външна политика.
Още по-сериозен опит за преразглеждане на типичните за съвременната европейска геополитика идеи в ракетно-ядрената епоха предприема френският генерал и геополитик Пиер-Мари Галуа. За него е характерен отказът от географския и пространствения детерминизъм. Според Галуа, ключови параметри на геополитическото измерение на съвременния свят, наред с пространствено-териториалните характеристики на държавата, са появата и разпространението на ракетно-ядреното оръжие, което изравнява силите на разполагащите с него държави, независимо от географското положение, размерите, отдалечеността им една от друга и т.н. Той посочва също, че нарастващото влияние на медиите и прогресът в комуникационната сфера, както и все по-голямото пряко въвличане на на масите в политическия процес имат изключително сериозни последици за бъдещето на човечеството (10) . Освен сушата, моретата и въздушното пространство, Галуа за първи път включва усвояването на космоса като ключов геополитически параметър.
Геополитическата школа около списание „Херодот”
Възраждането на геополитиката в Европа, до голяма степен, е свързано с дейността на френския географ Ив Лакост, който създава през 1976 списанието „Херодот”, където за първи път в следвоенна Европа (като изключим Германия) редовно се публикуват геополитически анализи (вж. интервюто с проф Лакост в бр.3/05 на Геополитика – б.р.) . Интересно в случая е и, че начело на подобно геополитическо издание застава човек, смятан за близък до левицата, след като до този момент в Европа (за разлика от САЩ) с геополитика се занимават предимно хора от маргиналната, националистическа десница. Интересът на „левите” географи към геополитиката прогресивно нараства след майските бунтове в Париж през 1968 (11) .
През 1983 „Херодот” официално се обявява за „списание за география и геополитика”, поставяйки нов етап в развитието на западноевройпеската геополитика като официално призната специфична политологична дисциплина, помагаща за комплексния анализ на ситуацията. Списанието публикува остри статии по широк кръг глобални и регионални геополитически проблеми (съвременната му тематика, в частност, включва немската геополитика, близкоизточната геополитика, геполитиката на морета и геополитиката на исляма). В преработеното и допълнено издание на известната книга на Лакост „Географията като инструмент на войната” (12) на геополитиката се отделят далеч по-голямо внимание. През 1983 се появява книгата на Пиер-Ноел Жиро „Геополитиката на минералните ресурси” (13) , през 1984 – „Геополитиката на малцинствата” от Пиер Жорж (14) , а през 1996 – „Геополитиката на френските региони” на Ив Лакост (15)
Лакост и колегите му от „Херодот” разглеждат геополитиката като политическа география на всичките и равнища – от локалното до глобалното. Според това тълкуване, геополитиката изпълнява, преди всичко, функцията на идеологическа обосновка ва вътрешно- и външнополитическите интереси на елитите във всички държави. Тоест, геополитиката се разглежда като силно идеологизирана сфера на знанието, имаща най-вече военно и геостратегическо приложение. Школата около „Херодот” твърди, че тези области на приложение са „скрити” в структурата на академичната география, претендираща за идеологически „неутралитет”, и „надкласова обективност”.На свой ред, директорът на Европейската геополитическа обсерватория Мишел Фуше, който също принадлежи към кръга около „Херодот”, смята, че не геополитиката, сама по себе си, е порочна, а онази изкривена форма, която тя е възприела поставяйки се в служба на „агресивната политика” (17) . Макар че днешните тълковни речници продължават да определят геополитиката като „наука за връзката между природно-географските условия и политиката на държавата”, Фуше и Лакост категорично не приемат подобна дефиниция, носеща в себе си отпечатъка на традиционните възгледи на довоенната немска геополитическа школа и свеждаща се до погрешния принцип на географския детерминизъм. Във взаимодействието на политическите и географските фактори, определящата роля принадлежи по-скоро на политиката, която не просто функционира в пространството, но и го преобразува.
Списание „Херодот” лансира принципно нова концепция за геополитиката. Привържениците и смятат пространството и границите за пасивни и неутрални елементи и смятат за необходимо да се противопоставят на потенциално опасните представи, свързващи величието на една или друга нация с териториалните въпроси.
За геополитическите анализи на „радикалите” около „Херодот” е характерно признаването на определящата роля на икономическия фактор в обществено-политическото развитие. Специално внимание се отделя на културните вариации (в частност, на културните ландшафти) (18) между единици от различен пространствен и политически ранг. В руслото на френската географска традиция, ударението се поставя върху регионалните изследвания, демонстриращи, как детайлизираният географски анализ (когато е тясно свързан с историческите и политологични изследвания) помага за изясняване на геополитическите проблеми. Лакост отделя специално внимание и на историята на геополитиката и географията, за да подчертае обективно съществущата разлика между тях и произтичащите от това последици (19) .
Различията в подхода към геополитическия анализ на международната ситуация между френските и американските „радикали” са очевидни. Съответната англо-американска литература е доста по-обширна в своите теоретични аспекти и по-малко значима в сферата на регионалните изследвания, докато при френската е обратното.
Ив Лакост се стреми да адаптира геополитическите принципи към съвременната ситуация. Самият той не споделя нито „органичния подход”, присъщ на континенталната школа, нито пък чисто прагматичния, механистичен геополитически утилитаризъм, характерен за идеолозите на „морската мощ”. От негова гледна точка, геополитическите съображения служат единствено за „оправдаване на съперничещите си стремежи на управляващите елити към конкретни територии и населяващите ги хора” (21) . Което може да се отнася както до международните отношения, така и до чисто регионални проблеми.
При Лакост, геополитиката се превръща в прост инструмент за анализ на конкретната ситуация, а всички глобални теории, лежащи в основата на геополитическата наука, се свеждат до относителни и исторически обусловени понятия.
Така, Ив Лакост формулира ново определение на геополитиката, на практика той лансира нова научна дисциплина. Вече не става дума за континенталното мислене, базиращо се върху фундаменталния планетарен цивилизационно-географски дуализъм и свързано с глобалните идеологически системи, а за използването на някои методологични модели на традиционните геополитици в общия им контекст, но взети в конкретния случай като нещо самостоятелно. Тоест, налице е опит за „деглобализация” на геополитиката и свеждането и до чисто аналитичен метод. Тази геополитика придобива популярност като „вътрешна геополитика”, тъй като се занимава предимно с локални проблеми.
Своеобразна разновидност на „вътрешната геополитика” е методиката, разработена с цел изучаване на връзките между политическите симпатии на населението и територията, която то обитава. Предвестник на този подход е френският политик и географ Андре Зигфрид (1875-1959). Той за първи път се опитва да изследва „вътрешната геополитика” по отношение на политическите симпатии на едни или други региони. Пак той дава първите формулировки на закономерностите, поставени в основата на т.нар. „електорална геополитика” на школата на Ив Лакост. Според Зигфрид: „Всяка партия, или по-скоро, всяка политически тенденция има своя привилегирована територия; лесно можем да забележим, че подобно на съществуващите геологични или икономически региони, има и политически региони. Политическият климат може да се изучава, също както и климата на природата. Забелязъл съм, че, въпреки заблуждаващата външност, общественото мнение, в зависимост от регионите, демонстрира определено постоянство. Под повърхността на непрекъснато променящата се картина на политическите избори можем да проследим по-дълбоки и постоянни тенденции, отразяващи регионалния темперамент” (22) .
В школата на Лакост тази теория получава систематично развитие, превръщайки се в стандартен социологически инструмент, широко използван в политическата практика.
Ив Лакост си поставя като задача да внесе в геополитиката най-новите критерии, характерни за информационното общество. А най-голямо значение сред информационните системи, пряко влияещи върху геополитическите процеси, имат средствата за масова информация и, особено, телевизията. В съвременното общество доминира не концептуално-рационалният подход, а яркостта на „образа” („имиджа”). Политическите, социологическите и геополитическите възгледи на значителна част от обществото се формират изключително на базата на телекомуникациите. Медийният „образ” представлява своеобразен „атомарен синтез”, в който са концентрирани едновременно няколко подхода – етнически, културен, идеологически и политически. Синтетичната специфика на „имиджа” го сближава с онези категории, с които традиционно оперира геополитиката.
Информационният репортаж от някоя „гореща точка”, за която почти нищо не е известно на някой американски гражданин например, трябва да представи за максимално кратко време географски, исторически, религиозен, икономически, културен и етнически профил на региона, както и да постави акцентите в съответствие с предварително поставената политическа цел. Така професията на журналиста (особено телевизионния) се доближава до тази на геополитика. В съвременното общество масмедиите вече не играят само чисто спомагателна роля, както беше преди, а се превръщат в мощен самостоятелен геополитически фактор, оказващ силно влияние върху историческите съдби на народите.
Впрочем, в рамките на общия процес на „възраждане” на европейската геополитика, се очертава още едно направление – историята на геополитиката. Разбира се, то не е в пълния смисъл на думата геополитическо, тъй като си поставя за цел историческата реконструкция на тази научна дисциплина, работа с източниците, хронология, систематизация, библиографски данни и т.н. В известен смисъл, това е своеобразен „музеен подход”, който не претендира за някакви изводи или обобщения по отношение на съвременната ситуация. Подобна историческа линия присъства в трудовете на Пиер-Мари Галуа, Ерве Куто-Бегари, Жерар Шалиан, Ханс-Адолф Якобсен и др. В рамките на тази инициатива се преиздават текстовете на класиците на геополитиката – Макиндер, Маън, Кьелен, Хаусхофер и т.н. Такива исторически изследвания често се публикуват във френското списание „Херодот” и създаденото през 1993 италианско геополитическо списание „Лимес”, издавано от Лучо Карачоло и Мишел Каренман, с участието и на Ив Лакост.
Приложната, или „вътрешната геополитика”, развита от Ив Лакост, както и от други авторитетни специалисти като Мишел Коренман, Пол-Мари дьо ла Гор и др., е тясно свързана със съвременната европейска политология и съзнателно избягва концептуалните обобщения и футурологичните разработки. В това се състои и принципната разлика между цялото това течение, особено развито във Франция и Италия и чисто американските атлантически и мондиалистки школи в САЩ и Великобритания.
Приложната геополитика е много по-слабо свързана с историческата довоенна геополитика, отколкото атлантизмът и мондиализмът, да не говорим за континенталната геополитическа традиция. Тя представлява една чисто аналитична, политологична, социологическа методика и нищо повече. Затова между нея и планетарните глобални проекти на истинската геополитика следва да се прави разлика. Всъщност, става дума за две научни дисциплини, свързваща между които е само използваната терминология и някои методи. Игнорирайки геополитическия дуализъм, смятайки го или за „преодолян”, или за „несъществен”, или пък просто за излизащ извън рамките на изучавания предмет, „приложната геополитика” престава да бъде геополитика в собствения смисъл на думата и се превръща в разновидност на статистическо-социологическата методика (23) .
Географията като алтернатива на геополитиката
Книгата на Жан Готман (1915-1994) „Политиката на държавите и тяхната география” (1952) резюмира половинвековното развитие на геополитиката във Франция. Впрочем, самият Готман предпочита да говори за политическа география, свързвайки термина „геополитика” изключително с имената на Ратцел, Хаусхофер, Макиндер и Спикмън. В трудовете си, той критикува изводите на тези „бащи” на геополитиката, лансирайки собствена концепция, базираща се в значителна степен на теоретичните постулати на сънародника му Видал дьо ла Блаш.
Отказът на Готман да приеме геополитическите постановки на немската школа е породен най-вече от използването на геополитическите концепции на Ратцел и Хаусхофер в идеологията и практиката на нацизма. Според него, именно заради тях геополитиката бързо е излязла извън рамките на политическата география, опитвайки се да обхване всички политически науки, т.е. да се трансформира във философия и методология на политическите изследвания. Така, геополитиката навлиза и в сферата на военната теория, превръщайки се, по думите на Готман в „наука за подготовката за война”. Той твърди, че геополитиката се основава на „обожествяването на държавата, разглеждана като инструмент на природата и Провидението, а нерядко и като биологичен организъм” (24) . Тълкуването, което дава Ратцел на „чувството за пространство”, каквото според него притежават само великите народи, както и тезата, че държавата последователно разширява жизненото си пространство, подчинявайки се на „закона за нарастващите територии”, отбелязва Готман, по-късно е използвано от идеолозите на нацизма. Според него, ако се развиваше по законите на Ратцел, историята просто би спряла (25) . Разбира се, Ратцел едва ли заслужава чак толкова жестока критика. Още повече, че много негови наблюдения и открития, биват преосмислени и разработени, включително и от представители на френската политическа география (например, вече споменатата теза на Ратцел за световната история като „последователен процес на диференциация”). Всъщност, тук отново се сблъскваме с две различни направления на теоретичната мисъл, които в значителна степен са обусловени от геополитическото положение на съответните държави – Франция и Германия.
Разглеждайки концепцията на британския геополитик Макиндер, Готман отбелязва, че той се е опитал да даде академична форма на отдавна известната доктрина за противопоставянето между морските и континенталните държави. Която, при това, е известна най-вече в политическото си изражение, като реално противопоставяне на политиката на Англия и Русия, което е налице поне от ХVІІІ век насам.
Неизменният принцип на британската политика се заключава в следното: Великобритания е велика морска държава, стремяща се към морско господство, доминация по основните океански маршрути, контрол на проливите и, накрая – гарантиране на равновесието между двете основни континентални държави в Европа. За Русия пък е характерна друга, но не по-малко ясна и до голяма степен географски предопределена формула: запазване за контрола над евразийското пространство и стремеж за излаз на отворени и незамръзващи морета. Според Готман, концепцията на Макиндер представлява по-скоро политическа доктрина, противопоставяща се на евразийската политическа доктрина на Русия. И, ако противоречията между френските и германските геополитически концепции са по-скоро теоретични, спецификата на британската и руската геополитически доктрини се проявява предимно в конкретната политика, през последните няколко века (26) .
Всъщност, политическият смисъл на концепцията на Макиндер е доста по-сложен. Тя е не толкова антируска, колкото антигерманска. Макиндер предвижда сблъсъка между двете основни континентални държави – Германия и Русия в битката за „хартленда”, разглеждайки тази перспектива, най-вече от гледна точка интересите на Великобритания, която, според него, следва в тази схватка да подкрепи руснаците. Що се отнася до чисто теоретичното противопоставяне между германската и френска концепции, за което пише през 50-те години на миналия век Готман, следва още веднъж да се подчертае и неговия политически аспект. Така, опитът на Третия Райх би могъл отчасти да се разглежда като практическа проверка на идеите на Ратцел и неговите последователи. Впрочем, френската геополитическа концепция също има своя политически смисъл, превръщайки се впоследствие в теоретична основа за осмислянето и реализацията на европейската интеграция.
В книгата си «Политиката на държавите и тяхната география» Жан Готман отделя значително място на понятието за пространство, доказвайки, че размерите на територията на държавата съвсем не са пропорционални на нейната мощ. Според него, от най-голямо политическо значение е, преди всичко, географското положение на въпросната територия, нейната организация и достъпа и до комуникациите. Наистина, фактът, че европейски държави с неособено голяма територия доминират в продължение на векове в политическия живот на човечеството и успяват да създадат империи, чиито размери многократно надхвърлят територията на метрополиите, е съвсем очевиден, според Готман (27) . Той смята, че основната характеристика на разположението на територията е отношението и към морето и континенталните пространства. Повечето цивилизации се зараждат по крайбрежието. Впрочем, предимствата на морското разположение на държавата се подчертават от мнозина геополитици, включително от Ратцел и Макиндер. Развитието на морската мощ е сред основните цели на Германия по времето на Бисмарк, а на Русия – още от времето на Петър І. Френският политически географ Албер Деманжон също подчертава, в книгата си «Упадъкът на Европа» (1920) необходимостта Франция отново да се ориентира към «морската политика» (28) .
Според Готман, характерни особености на морските държави, отличаващи ги от континенталните, са по-голямата свобода и толерантност и по-малката склонност към автократични и абсолютистки модели на държавно управление. Подчертавайки този исторически феномен, той го свързва с характера на комуникационните връзки на крайбрежните (морските) и континенталните държави. Морето, от самото възникване на цивилизацията, е било основната арена за осъществяване на връзките, контактите и движението на хората (включително техните армии), идеите и стоките. Морето свързва най-различни климатични зони, разширява представите на жителите на крайбрежието за света, за родствените и близки народи, както и за техните антиподи. Тази постоянна възможност за осъществяване на връзки, контакти и обмен, плюс свободата на корабоплаване, потвърдена впоследствие и от римското право, дават несъмнени предимства на крайбрежните територии, стимулирайки по-голямото разнообразие, а това означава – и по-голямата толерантност и диференциация, заимстването на чуждия опит и, в крайна сметка, по-голям избор на варианти на развитие. Характерно в случая е и, че крайбрежието почти винаги изпитва влиянието на другите крайбрежни народи и държави, но не и на тези от вътрешността на континента.
Островното положение е само частен случай, твърди Готман. Не е задължително една страна да е остров, в буквалния смисъл, за да се възползва от всички предимства на морското разположение. Примерът на Макао или Хонконг е особено показателен в това отношение. Островното положение има само едно допълнително предимство – то дава по-голяма свобода в избора на типа отношения с различните държави и народи. За разлика от морските страни и нации, континенталните, според Готман, поддържат по-малко разнообразни и интензивни контакти, връзки и обмени. Което обяснява и характерните черти на континенталното развитие (29) . Така, подчертава той, характеристиките на разположението на една или друга територия (независимо дали става дума за морски или континентални държави и народи) се определят преди всичко от отношението им към взаимодействието, към движението на хората, армиите, стоките, капиталите и идеите, както и към основните комункационни маршрути. Затова, според концепцията му, понятието circulacion ( т.е. движение, придвижване, взаимодействие, циркулация, оборот ) трябва да се превърне в основно понятие на политическата география (30) . Физико-географските характеристики определят характера и възможностите на комуникациите, като най-важно в случая е разпределението на сушата и моретата по земното кълбо. Поради това, Готман разглежда различните географски условия, преди всичко, според влиянието им върху възможностите за комуникация.
Друго централно понятие в неговата концепциа е icongraphic , което (подобно на българското понятие „иконография”) означава система от символи, използвани в иконописа и определящи основния смисъл на иконописния образ, като при това свободата и разнообразието в подхода към образа са възможни, но ясно ограничени от символните и смислови рамки. Готман използва това понятие вместо лансираното от Видал дьо ла Блаш понятие genres de vie ( „начини на живот” ) , развивайки основните постановки на основателя на френската политическа география. Според Готман, „иконографията” е въплъщение на ключовата държавна идея в символите на държавата – знамето, герба, химна, идеологическите атрибути, с чиято помощ у гражданите се култивира чувството на национална общност и самоидентификация с държавата.
В държавната идея може да се въплъти стремежът за връщане на загубени територии, обединението на етническата група в пределите на една държава, защитата на уязвим участък от държавната граница и т.н. „Иконографиите” на най-различни общности задължително включват следните елементи: преди всичко религиозната специфика, политическото минало и социалната организация (31) . Готман подчертава, че „начините на живот” на отделните локални общности, на определен стадий от развитието им, вече не се определят от физико-географските условия, а се възпроизвеждат като типични за конкретната общност, при това възпроизводството все повече се извършва в системата от символи, нерядко откъсвайки се от реалните условия, които са ги породили преди много векове или дори хилядолетия. Сред многото примери, цитирани от Готман, можем да посочим, в частност, жителите на мегаполиса, съхранили условностите на онези „начини на живот”, чиито наследници са те самите, или пък британците в Нова Зеландия, трансформирали страната по един вече готов модел, както и руснаците, завоювали Сибир и Далечния изток и наложили там собствената си система от символи. Силата на въпросните системи от символи, т.е. „иконографията” на отделните цивилизационни общности се определя от това, че те са, по същество, духовни образувания, чиято трансформация е практически невъзможна. Тоест, политическото единство или политическото разединение имат своите корени в сферата на духа, на самосъзнанието. Така Готман продължава традицията на Видал дьо ла Блаш, определящ нацията като „хармонично съчетание на различни начини на живот”. Самият Готман говори за съвместни системи от символи и за „иконографията”, като за завършени духовни комплекси, възпроизвеждащи се в съвременното общество вече извън конкретната физико-географска среда. Затова, според него, „истинските политически прегради не се създават в зависимост от формата на земната повърхност, а в резултат от действието на различни духовни фактори” (32) .
Като „консервативно ориентиран” географ, Готман специално подчертава значението на национализма като „геополитическа сила”, изявяваща се вътре в различните териториално-политически единици, както и при тяхното взаимодействие. Според него, същността на тази проява на геополитиката се състои в това, че „на региона, за да се отличава от съседните, му е необходимо нещо много повече от териториална или езикова специфика – необходима му е силна вяра, основаваща се на определено религиозно кредо, конкретна социална гледна точка, специфичен модел на политическа памет, а донякъде – и съвкупността от тези три неща” (33) .
Така, очертавайки двете най-общи понятия, характеризиращи, от една страна, взаимодействието, движението, обмените ( circulacion ) и, от друга страна, системите от символи, отразяващи определени „начини на живот”, ограничаващи взаимодействието и комуникациите – т.е. „иконографията”, Готман стига до основния проблем – за взаимодействието между тези две политико-географски реалии. В процеса на комуникацията ( circulacion ) се извършва диференциация на пространството. Движението на хора, стоки и т.н. не става хаотично, маршрутите и мрежите от пътища остават сравнително стабилни, като се модифицират благодарение на прогреса в транспортната сфера, или пък в резултат от изместване на центровете на човешката активност. Този процес на организация на пространството чрез развитието на комуникациите е свързан с появата на ключовите кръстовища, където възникват градовете, които още от зараждането си се превръщат в центрове за контакти, обмен и трансформации. Създадени като центрове на комуникационни връзки, градовете постепенно формират от цялото разнообразие на влияния и въздействия онзи специфичен „начин на живот”, минималната система от символи, т.е. специфичната си „иконография”, която съдейства за бавната унификация и консервация на регионалните особености. Градът се превръща в административен и политически център, център на регионалната солидарност, привличайки и организирайки околното пространство, а „системата от кръстовища” с изградените на тях градове се превръща в онази първична мрежа, която представлява политическата основа за формирането и развитието на държавата.
Развитието на комуникациите води до постоянно разширяване на взаимодействието и оформянето на все по-мащабни „системи от символи” и „начини на живот”, в рамките на които, подобно на руска матрьошка, съществуват съвместими, но по-частни „системи от символи”, т.е. „иконографии” (34) . С други думи, по-мащабните „иконографии” възникват (чрез развитието на комуникациите и комуникативните системи) като синтез на локалните „иконографии”, запазвайки значението на последните на локално ниво, но обединявайки ги в по-големи регионални системи на солидарност. Именно това е механизмът на формиране на регионите, държавите и цивилизациите – от разширяващото се естествено взаимодействие на съвместимите локални „начини на живот” („иконографии”). Този процес не е последователен – така мястото на империите се заема от регионалната обособеност, която на свой ред бива изместена от нови форми на политическо обединение. Всъщност, процесът на обединяване и разединение пряко отразява динамиката но формиране на „начините на живот” на ново ниво, а след това – новото разединение и новият синтез. Всички тези постановки, Жан Готман развива в издадения през 1956 лекционен курс по политическа география (35) .
Съвременната френска геополитика
Готман създава своята концепция под силното въздействие на теоретичните постулати на Видал дьо ла Блаш и традициите на съвременната френска школа в политическата география, чиито отличителни особености са: акцентът върху изучаването, най-вече, на регионалните аспекти на геополитическата проблематика, определена недооценка на ролята на държавите, подчертано внимание към политико-психологическите и духовните фактори в процеса на развитие на международната политическа система. Полемизирайки с германската геополитическа школа, френската политическа география се развива в руслото на „антропогеографската школа”, демонстрирайки оригинален и, до голяма степен алтернативен на немския, собствен подход към съвременните геополитически проблеми.
Концепцията на Жан Готман помага за систематизирането на политико-географските знания, но се оказва твърде далеч от задачите на другите обществени науки и прогреса в тяхната теория. По парадоксален начин политическата география се оказва прекалено отдалечена от политическата сфера, поставяйки ударение върху описанието и интерпретацията на различията между съществуващите, де-юре, политически единици и тяхната уникалност. При това обаче, се отделя значително по-малко внимание на реалната диференциация на политико-географското пространство. Традиционният и застинал характер на тематиката, постепенно превръща политическата география в рутинно попълване на наличната база от политико-географски данни с нови частни случаи. Поради това политикогеографските концепции, лансирани в началото на 50-те години на ХХ век, започват да се изчерпват още в средата на 60-те.
Както е известно, теоретичните основи за формирането на подходите на повечето френски геополитици са заложени от Видал дьо ла Блаш. По-късно неговите последователи и, в частност, Жак Ансел развиват концептуалните му геополитически постановки. Според Ансел, нацията следва да се разглежда като „хармонично съчетание на различните начини на живот”, присъщи на отделните локални общности, съзнаващи единството, сходството и съвместимостта на основните елементи на собственото си битие (36) . В рамките на тази концепция, държавата се оказва по-скоро вторичен резултат, т.е. продукт на това осъзнато единство. Оттук и типичното за Дьо ла Блаш и последователите му разбиране за границите като „осъзнати”, а не като обусловени от „външните” рамки на държавата, или непосредствено от физико-географските фактори (37) .
Подобни теоретични постановки се превръщат в основа за историческото, политическо и географско обосноваване на принадлежността на Елзас към Франция. Тази гранична област има своите специфични особености, отличаващи я от съседните региони на Франция и Германия. Те, в значителна степен, се определят от географските реалности: Елзас представлява голям горист масив, който от ХVІІ век е заобиколен от владения на селските общини, борещи се с привилегиите на местната феодална аристокрация. Именно тази борба кара жителите на Елзас, повечето от които са етнически германци, да участват активно във Френската революция от ХVІІІ век и във формирането на френската национална държава. Сдобивайки се със земя, като последица от революцията, селяните – т.е. масата от дребни собственици в Елзас, се превръщат в опора на френската администрация в региона, осъзнавайки се все повече като част от френската нация (т.е. не от етническата общност, а именно от „националната държава”) (38) .
В книгата си „Геополитиката” (1936), Жак Ансел продължава традицията на Видал дьо ла Блаш, съсредоточавайки вниманието си върху проблема за границите. Според него, идеята за „естествените граници” си остава само теоретична, абстрактна схема, не отговаряща на реалността. Примерите, които той цитира, потвърждават тезата му, че на практика не съществуват някакви физико-географски условия (независимо дали реки, планини, морета, или пустини), които да представляват естествена преграда за човешката активност и да могат да се приемат за естествена граница на една или друга общност. Така, Пиренеите, разделящи Франция и Испания, съвсем не са естествена природна граница, тъй като тя минава не по главните хребети и не следва речните водораздели, нито пък е съобразена с някакъв етнически или лингвистичен принцип. Както подчертава Ансел, единствената естествена преграда е отсъствието на хора (краят на Ойкумена), каквато например е северната граница на Русия. (39) . „В действителност, границата е резултат от равновесието между жизнените сили на два народа. Тя не притежава абсолютна, а само относителна ценност в съответствие с функцията, която трябва да изпълнява, според общностите, обитаващи пространствата, ограничени от нея, и стремящи се да я поддържат” (40) .
Теоретичните постановки на Видал дьо ла Блаш и учениците му се превръщат в основа на различните регионалистки политически концепции и в своеобразна методология на модните през 20-те и 30-те години на миналия век във Франция идеи за Съединени европейски щати и за Европа на регионите. Концепцията, развита от последователите му, е използвана по-късно и от теоретиците на интеграционния процес в Европа. Тоест, не само чисто теоретичните аспекти, касаещи интерпретацията на политико-географските феномени, отличават френската геополитическа школа от немската, но и конкретните политически изводи и препоръки, произтичащи от, на пръв поглед, съвсем абстрактните схеми и разсъждения.
Нарастването на интереса към геополитиката, чиито връх във Франция е през първата третина на ХХ век, е пряко свързан със споровете за ролята на географските фактори в политиката и историята. Знакови произведения, отразяващи различните гледни точки на френските геополитици, са книгите на Камий Вало, Жан Брюн и Люсиен Фавр. Книгата на Вало и Брюн „География на историята” (1921), както и други техни книги, писани в характерния позитивистки дух, имат по-скоро описателен и систематизиращ, отколкото философски характер. В основата им е проблемът за взаимодействието на човека с обкръжаващата го физическа среда. Що се отнася до политическите реалности, според авторите, те в значителна степен са предопределени от физико-географските фактори. Основната им идея е, че географията сякаш предшества историята и формира предпоставките за нейното развитие в една или друга посока. Което пък кара авторите да надценяват ролята на физическите константи и, съответно, да подценяват ролята на човека и комплекса от политически, икономически и социални фактори (41) .
Всъщност, наличието на някаква физико-географска реалност, съществувала преди или в момента, в който се осъществява конкретният исторически или политически процес, съвсем не означава, че между тях има причинно-следствена връзка. В това отношение, основен опонент на детерминисткия подход на Камий Вало и Жан Брюн, става френският историк Люсиен Фавр, който в книгата си „Земята и човешката еволюция” (1922) отива в другата крайност, лансирайки тезата, че географските реалности въобще не определят политическите. Според него, може да се говори само за формите на адаптиране на човека към едни или други условия на географската среда и способността му да използва едни или други географски фактори (40) .
Опирайки се на идеите на Видал дьо ла Блаш, Брюн и Вало лансират собствена визия за геополитическите перспективи на световното развитие. Според тях, ръстът на взаимната зависимост ще доведе до замяната на тесните политически съюзи, целящи единствено гарантирането на силовия баланс, от „широките федерации-държави”, базиращи се, от една страна, на обединените усилия, а от друга – на разпределянето и удовлетворяването на потребностите на всеки участник. Според тях, налице е определена последователност в развитието на политическата организация: „от семейството към племето, от племето към града, от града към държавата, от държавата към федерацията от държави и, накрая от федерацията към Общността на нациите” (41) . Този, хуманистичен подход, чието начало поставя Дьо ла Блаш, който се характеризира както с оптимизъм, така и с известна наивност, се превръща във важна особеност на френската политическа география.
Съвременните френски специалисти по теория на международните отношения, разглеждат геополитиката като един от методите (подходите) за изследване на международно-политическите проблеми (42) . Според тях, ракурсът, който очертава геополитическите измерения на международните отношения, не може да се абсолютизира, но в качеството му на един от вариантите за осмисляне на международната политика, геополитическият подход дава възможност да се отговори на редица важни теоретични въпроси. Едва ли ще е преувеличено, ако кажем, че много особености в историческото развитие на Франция са обусловени и от особеностите на географското и положение.
Спецификата на френската външна политика през последните няколко века е своеобразна проекция на проблемите, породени от двойнственото географско положение на Франция в Европа. От една страна, Франция е континентална държава, претендираща в продължение на векове за водещи позиции на Стария континент и конкурираща се по мощ с Германия. От друга страна, Франция винаги е претендирала (макар и неособено успешно) за ролята на голяма морска държава. Този дуализъм на геополитическото и положение предопределя, в продължение на достатъчно дълъг исторически период, и двойнствения характер на външнополитическата и ориентация. Все пак, морската ориентация на Франция съществува по-скоро като възможна алтернатива, която става особено актуална през периодите, когато френските позиции на континента отслабват. Промяната на силовия баланс в Европа неизбежно води до опити на Париж да използва възможностите си едновременно като морска и като континентална сила. Така, реалната динамика на съотношението на силите на континента между водещите държави предопределя и бързата преориентация на френската външнополитическа активност по времето на Наполеон – от далечните морски походи (експедицията в Египет) към континенталната експанзия (довела до завладаването на почти цяла Европа и приключила с провала на похода в Русия).
Особеностите на геополитическото положение на Франция биха могли да се тълкуват като предимство, но нерядко, в конкретната историческа обстановка, тази двойнственост става причина за уязвимостта на страната от една чисто морска държава, каквато е Англия, или пък от континенталните гиганти на Европа – Германия и Русия, които по-ясно и последователно отстояват своите, общо взето постоянни, интереси.
Както твърди (може би прекалено песимистично) Раймон Арон, Франция така и не съумява да си гарантира толкова силни позиции на континента, като Германия, нито пък да се превърна в морска държава, сравнима с Великобритания (43) . Този извод, който той прави в началото на 60-те години, отразява изключителната уязвимост на Франция в следвоенния свят. Разпадането на френската колониална империя, възраждането на германската мощ и укрепването на немските позиции в Европа, поставят Франция в изключително неизгодно положение: нито на морското, нито на континенталното направление, страната е в състояние да отстоява специфичните си интереси. Радикален начин за решаването на този проблем, свързан с френската геополитическа уязвимост, става политиката за създаване на собствена ядрена мощ, която излиза извън рамките на въпросната двойна геополитическа уязвимост, превръщайки Франция (по замисъла на нейните геостратези) в „третата ядрена държава на планетата”. Ядреният фактор, т.е. притежаването на собствена ядрена мощ, се използва от Париж като универсално средство за гарантиране на френските външнополитически интереси по всички ключови направления. Допълнен с политиката на активно балансиране между основните световни силови центрове, той глобализира влиянието на Франция в света, гарантирайки и през 60-те – 80-те години на ХХ век позиции, които очевидно надвишават реалния потенциал на страната. Така Франция, единствена измежду другите, подобни на нея „средни” държави, съумява максимално изгодно за себе си да се впише в тогавашната система на двуполюсно противопоставяне. Радикалната промяна на геополитическата и геостратегическа ситуация в света и Европа, извършена на границата на 80-те и 90-те години, лиши французите от всички тези предимства. Разпускането на Варшавския пакт, разпадането на Съветския съюз и обединението на Германия отново поставят пред Франция множество трудно решими геополитически проблеми. Единственото реално средство за преодоляването на френската геополитическа уязвимост, на фона на нарастналата мощ на Германия в Европа, става политиката, целяща максимално възможното сближаване между Париж и Берлин, както и форсирането на процеса на европейската интеграция, който според френските стратези, би трябвало ако не да “разтвори” немската мощ в колективните усилия на ЕС, поне да очертае приемливи рамки за постепенното възраждане на мощта на обединена Германия, гарантирайки Франция от възможни ексцеси на самостоятелната немска континентална политика.
Ето защо създаденият от представителите на френската школа в политическата география (от Видал дьо ла Блаш до Жан Готман) исторически модел на развитие на европейското геополитическо пространство, обосноваващ неизбежността на интеграционния процес в рамките на европейската цивилизация, се оказва не просто теоретична схема, алтернативна на германските геополитически концепции, а теоретична и политико-идеологическа база на френската политическа стратегия в Европа, противопоставяща се на евентуалните политически амбиции на Германия, както и на хипотетичните и претенции за доминация на Стария континент. В основата на различните политически стратегии на тези две страни, както и на различията в подходите на техните представители към основните геополитически проблеми са, преди всичко, различията в геополитическото положение на Франция и Германия.
Бележки:
1 Santoro C . Progetto di ricarca multifunzionale 1994—1995 — I nuovi poligeopolitici . — Milano . — 1994.
2 Attali J . Lignes g'horizon. — P. — 1990.
3 Aron R. Paix et guerre entre les nations. — Paris : Calmann-Levy, 1984. — P.188—208.
4 Ibid.—P. 197
5 Бурлацкий Ф.М. Некоторые вопросы теории международных отношений // Советскаяассоциация политических наук: Государство и общество. Ежегодник. — М.: Наука,1985.—С. 26.
6 Кукулка Ю. Проблемы теории международных отношений. — М.: Прогресс, 1980. —С . 106—108.
7 Ne., ird'd.: Raffestin C. Pour une geographic du pouvoir. — Paris : Litec,1980.—P. 2—4.
8 Вж ., напр .: Seller D.-L.Comportementpolitique compare.— Paris : Economica, 1985.—P. 25.
9 Aliano R.A. The crime of world power: Politics without government in international system.— New York : Putnam, 1978.—P. 128.
10 Вж .: Gallois P. M. Geopolitique. Les vois de la puissance. — P. — 1990.
11 Според С. Б.Лавров, да се смята и днес списание «Херодот» за “радикално”, очевидно би било погрешно, макар че в него са широко представени добре известни географи-марксисти, като П. Жорж и Ж. Дреш (Вж.: Лавров С. Б. На XXV Международном географическом конгрессе (Париж, 1984) // Известия Всесоюзного географического общества. — 1985. — Т. 117. — Вып. 2. — С. 99).
12 Lacoste Y. La geographic, ca sert, d'abord, a faire la guerre. — P. : Maspero, 1982.
13 Giraud P. -N. Geopolitique des ressources minieres. — P. : Economica, 1983.
14 George P. Geopolitique des minorites. — P. : PUF, 1984.
15 Lacoste Y. Geopolitique des regions francaise. La Facade occidentale. — P. :
Fayard, 1986. Lacoste Y. Geopolitique des regions francaise. La France du
Sud-Est. — P. Fayard, 1986.
16 Alain. Elements d'une Doctrine radicale. — P. : Gallimard, 1925. — P. 140—141; Alain. Le citoyen centre les pouvoirs. — P. : Simon Kra, 1926. — P.
135—160.
17 Fouchet M. G е opolitiques hier et aiijourd'hui // Etudes. — P. — 1991. — A. 375. — № 4. — P. 329-340.
18 Напр .: Lacoste Y. Paysages en action // Herodote. — 1987. — № 44. — P. 3—7.
19 Lacoste Y. Geographiciteetgeopolitique: Elisee Rechis// Herodote. — 1981.— P. 14—55.
20 Foucher M. Le bassin mediterranee d'Amerique: Approches geopolitiques //Herodote. — 1982. — № 27. — P. 16—40.
21 Lacoste Y. Dictionnaire Geopolitique. — P. — 1986.
22 Siegfried A. Tableau politique de la France de I'Ouest sous la Troisieme Republique. —P. — 1913.
23 Вж.: Дугин А.Г. Основы геополитики. Геополитическое будущее России. — М.: Арктогея, 1997. — С. 135—136.
24 Gottmann J. La politique des Etats et leur geographie. — P. : A.Colin, 1952.— P. —P. 59—61.
25 Gottmann J. Doctrines geographiques en politique // Les doctrines politiques modernes. — N.Y.: Brentano's inc., 1947. — P. 25—26.
26 Gottmann J. La politique des Etats et leur geographie. — P. : A.Colin, 1952.— P. 30—32.
27 Ibid. — P. 70—73.
28 Demang е on A. Le declin de 1' Europe . — P. : Payot, 1922.
29 Gottmann J. Op. cit. — P. 80—108. "''"Ibid.—P. 119—120. "i Ibid. — P. 220.
30 Ibid.—P. 156—158, 159.
3 1 Gottmann J. A geography of Europe . — New York : Henry Holt and Company, Inc., 1951.—P. 70.
32 Ibid.—P. 213—223.
33 Gottmann J. Elements de geographie politique. — P. : Les Cours du Droit, 1956.—P. 301—303.
34 Ancel J. Geopolitique. — P. : Librarie Delagrave, 1936. — P. 109.
35 Ibid.—P. 20—21.
36 Ibid.—P. 18—19.
37 Ibid. — Р . 28—82. [n-ibid.—P. 55.
38 Gottmann J. La politique des Etats et leur geographie. — P. : A.Colin, 1952.— P. 51.
39 Brunhes J., Vallaux C. La Geographie de 1'Histoire. Geographie de la paix etde la guerre sur terre sur mer. — P. : F.Aclan, 1921.
40 Fevre L. La Terre et I'Evolution Humaine. Introduction geographique a 1'Histoire. — P. : Renaissance du Livre, 1922. — P. 383.
4 1 Brunhes J., Vallaux C. Op. cit. — P. 430—432.
42 Huntzinger J. Introduction aux relations intemationales. — P. : Seuil, 1987.— P. 134.
43 Aron R. Paix et guerre entre les nation. — P. : Calmann-Levy, 1962. — P. 195.
* Последната от серията статии на автора, посветени на фундаменталните проблеми и основните школи в геополитическата наука. Повече за Юрий Тихонравов – вж.бр. 2/06 на Геополитика .
{rt}
