19
Съб, Сеп
22 New Articles

Сянката на Китай над Югоизточна Азия

брой2 2007
Typography

Китай никога не е използвал военна мощ или пък кой знае колко значителни финансови инвестиции за да придобие по-голямо влияние в Югоизточна Азия. След като Съединените щати официално установиха дипломатически отношения с Китайската народна република през 1972, членките на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) също ги последваха. По време на студената война, САЩ се стремяха с всички средства за ограничат съветското влияние в региона, включително и поощрявайки сътрудничеството с Пекин.

През последните години, на фона на все по-дълбокото затъване на САЩ в Близкия изток, Китай значително разшири присъствието си в Югоизточна Азия, увеличавайки както политическите ангажименти, така и инвестициите си в региона.

По време на последната среща на високо равнище на АСЕАН, провела се през декември 2006 на Филипините, страните-членки се оказаха разединени по фундаменталния въпрос за съхраняването на силовия баланс в региона. Докато някои приветстваха ръста на китайското влияние, други изказаха съжалението си, че Съединените щати вече не присъстват толкова активно в Югоизточна Азия за да балансират „експанзията” на Пекин. Очаква се, че АСЕАН ще продължи да бъде водещият политически фактор в региона, така че двете големи сили – САЩ и Китай, вероятно ще продължат да съблюдават баланса, като нито една от тях не се опитва да разшири прекалено влиянието си, нито пък да се изтегли от него.

Според някои, дипломатическите успехи на Китай в Югоизточна Азия са по-скоро случайни, а не толкова плод на целенасочена политика. Промените в международната и регионална стратегическа среда, наред с известното пренебрежение, демонстрирано от САЩ към региона, изиграха най-голяма роля за сближаването между Китай и страните от Югоизточна Азия.

Всъщност, историята неведнъж е демонстрирала възможността за настъпването на бързи промени в международния и регионалния стратегически пейзаж. Пример за това е американско-китайското сближаване през 1972, накарало редица членки на АСЕАН, като Тайланд, Малайзия и Филипините, да променят радикално политиката си към Китай и да установят дипломатически отношения с Пекин, въпреки, че самата китайска политика в региона не се промени особено. Китай не увеличи значително икономическата си ангажираност, нито пък представляваше сериозна военна заплаха за страните в него.

Когато Дън Сяопин пое властта през 1978 с намерението да „отвори” китайската икономика към света, включително и към Югоизточна Азия, се случи едно събитие, което доста улесни плановете му – през 1979 Виетнам окупира Камбоджа, като окупацията продължи чак до 1989. Китай успя максимално да се възползва от този факт за да даде начален тласък на сътрудничеството си с АСЕАН. То пък постави солидна основа за по-нататъшното развитие на отношенията между тях. Загрижеността на САЩ от растящото съветско влияние в региона, накара Вашингтон да си затвори очите и дори тихомълко да подкрепи това сътрудничество. Така Китай съумя да си извоюва сериозни позиции в региона, без за това да му се налага да демонстрира военната си мощ, или пък да прави някакви мащабни инвестиции.

В края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, т.е. тъкмо когато АСЕАН най-сетне се отърва от проблема с виетнамското присъствие в Камбоджа, краят на студената война възроди усещането за несигурност в региона.

Този път обаче, страните от АСЕАН решиха да не изчакват пасивно развоя на събитията и стартираха нова политика, целяща активното ангажиране на големите външни сили с проблемите на региона. Както е известно, до самия край на студената война, АСЕАН следваше по-скоро обратната стратегия, стремейки се да убеди външните играчи да ограничат намесата си във вътрешните работи на страните-членки. След като се убеди че подобно нещо просто не е възможно, от 90-те години на миналия век насам, АСЕАН възприе курс на „позитивен ангажимент” с всички тях, едновременно. Същността на тази политика бе постигането на конструктивен баланс между външните влияния в региона, даващ възможност на страните в него да следват сравнително успешно собствените си интереси. За целта АСЕАН се нуждаеше от политическата подкрепа на Китай. Затова за Пекин не бе трудно да постигне първия си значителен дипломатически успех, установявайки официални отношения с АСЕАН през 1991. Наистина, в началото тези отношения бяха доста колебливи. Големият пробив в тях стана факт по време на азиатската икономическа криза през 1997. Докато САЩ, следвайки собствените си интереси, не демонстрираха особено желание да се намесят и помогнат, Китай моментално откликна на острите проблеми, пред които бяха изправени страните от АСЕАН, обещавайки да не девалвира своята валута (юанът), което допълнително би дестабилизирало целия регион. Така, след ноември 1997, сравнително хладните отношения еволюираха значително, като Китай и АСЕАН се договориха да провеждат ежегодни срещи.

Вероятно това „затопляне” едва ли щеше да продължи дълго след като страните от Югоизточна Азия окончателно преодоляха шока от кризата, но тъкмо тогава те бяха изправени пред ново предизвикателство – терористичните нападения от 11 септември 2001, които тласнаха САЩ в една, както изглежда, безкрайна война с тероризма. Фокусът на американските стратегически интереси се измести към проблемите на вътрешната сигурност, а също към Близкия изток и Централна Азия, което пък остави Югоизточна Азия на по-заден план в списъка на приоритетите на Вашингтон. Именно през 2001 китайците майсторски осъществиха поредния дипломатически пробив в региона, предлагайки сключването на споразумение за свободна търговия с АСЕАН.

И така, беглият преглед на събитията от най-новата история показва, че Китай съумя да постигне сегашното си влияние в Югоизточна Азия не толкова по пътя на „демонстрацията на мускули”, колкото умело възползвайки се от промените в международния и регионален геополитически „пейзаж”, както и от липсата на достатъчно солиден ангажимент на САЩ в региона – именно това тласна АСЕАН в обятията на Пекин, а не някаква следвана от китайците дълбокомислена и дългосрочна стратегия.

Мнозина анализатори, кой знае защо, предпочитат да отбелязват само китайските усилия за проникване в Югоизточна Азия, без да обръщат достатъчно внимание на ответните действия на АСЕАН в същата посока, както и на тяхната „стратегическа среда”. Да вземем за пример затоплянето на отношенията между Китай и Индонезия. Двете страни се обявиха взаимно за стратегически партньори, което в значителна степен е свързано с намерението на мюсюлманска Индонезия да използва Китай за да балансира силния американски натиск страната да предприеме радикални мерки срещу местните ислямски екстремисти. Желанието на индонезийските власти да укрепят връзките с Пекин във военната сфера, закупувайки големи количества китайски оръжия, може да се тълкува като по-скоро тактическа, отколкото стратегическа преориентация, целяща да накара САЩ да отменят оръжейното си ембарго срещу Индонезия.

Мянма (Бирма) и Камбоджа също поддържат близки отношения с Китай. В случая с Мянма, САЩ предпочитат да не се ангажират с управляващата там военна хунта, ограничавайки максимално търговията и инвестициите си. Американските търговски санкции и ембаргото срещу Мянма продължават да действат. Китай пък е водещият чуждестранен инвеститор и търговски партньор на Камбоджа. Ако САЩ променят политиката си и тези две страни се превърнат в техен приоритет, китайците вероятно ще имат сериозни проблеми, опитвайки се да запазят доминиращите си позиции в тях.

Макар че в Югоизточна Азия т.нар. „китайска заплаха” все още не се дискутира открито, Вашингтон разчита, че недоверието към Китай си остава дълбоко вкоренено сред повечето страни от региона, като то може да нарастне, ако „експанзията” на Пекин придобие прекалено сериозни мащаби. Всъщност, истината е, че страните от АСЕАН не демонстрират особен стремеж към обвързване с Китай. Те действително искат да поддържат стабилни отношения с Пекин, но гледат да ги балансират с развитието на тесни връзки със САЩ и други големи сили извън региона. По правило, азиатските държави не изпитват особено доверие една към друга, а САЩ се възприема от значителна част от тях като заслужаващата най-голямо доверие велика сила. Те се нуждаят от Америка и като балансьор, и като своеобразна застраховка в развитието на отношенията им с Китай. АСЕАН се опасява, че без наличието на тесни връзки със САЩ, Китай би могъл да превърне асоциацията в свой сателит. В този смисъл стабилните, макар и балансирани, отношения със Съединените щати се разглеждат не само като гаранция за сигурност, но и като стимул за Китай да предложи по-сериозна икономическа оферта на страните от региона. Ако не настъпи някаква радикална промяна в международния стратегически пейзаж, или пък внезапно и тотално дезангажиране на САЩ от проблемите на Югоизточна Азия (което би могло да доведе до рязко нарастване на китайското влияние в региона), можем да очакваме, че всеки опит на Пекин за задълбочаване на връзките с АСЕАН ще бъде съпътствани от конкретни стъпки на АСЕАН към укрепване на отношенията най-вече със САЩ, но и с други големи геополитически играчи извън региона, включително и с Русия, за да бъде запазен стратегическият силов баланс.

Въпреки ангажиментите си в други региони, САЩ се опитват да съхранят и дори да утвърдят позицията си в Югоизточна Азия. Макар че, както показва и най-новата история на региона, успехът тук зависи не толкова от „мускулите” (т.е. от силата), колкото от „мозъка”, т.е. от умението бързо и максимално ефективно да се използват промените в стратегическата среда. Не толкова от ресурсите, с които разполага конкретната страна, а от желанието и да ги използва. В това отношение Вашингтон не страда от липса на ресурси, а по-скоро няма желание да ги използва за да укрепи влиянието си в региона. Или поне засега изглежда така.

Колко мащабна може да се окаже китайската „експанзия” в Югоизточна Азия? Засега в региона е налице един активен баланс и всяка сила, които се опита да доминира, рискува да провокира обединяването на останалите външни сили, които заедно с АСЕАН, ще се стремят на всяка цена да възстановят нарушеното от нея статукво. Малко вероятно е следващите успехи на Китай в Югоизточна Азия да се дължат толкова на нарастналата му мощ, колкото на непрекъснато променящата се регионална и международна стратегическа среда, която може неочаквано да придаде мощен тласък на китайското проникване в региона. В този смисъл продължаващото пренебрежение, демонстрирано от САЩ по отношение на Югоизточна Азия, както и недооценката на промените на стратегическата среда в региона, могат да струват скъпо на американците.

* Авторът е старши специалист по международни отношения в Института за изследвания на Югоизточна Азия в Сингапур

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020