19
Съб, Сеп
22 New Articles

Новата китайска военноморска доктрина

брой2 2007
Typography

Китай отдавна се стреми към достъп до големите водни басейни, макар че разполага със сравнително малко военен опит извън собствените си крайбрежни води. Сегашният военно-морски флот на страната е пълен с остарели бойни кораби, които през следващите години ще трябва да бъдат заменени с по-модерни. Напоследък Китай ускорено усъвършенства надводния си флот, включвайки в него съвременни руски есминци и усвоявайки два нови класа ракетни есминци.

В същото време, развивайки своя подводен флот, Пекин (отново в тясно сътрудничество с Москва) модернизира сегашните си дизелови подводници, докато създаването на собствени модели върви бавно. Същото се отнася за изграждането на атомни подводници и самолетоносачи, от една страна, поради сериозните технологични проблеми, с които се сблъскват китайците, а от друга – поради липсата на стратегическа необходимост от подобни проекти.

Специалистите отбелязват, че в публикуваната в края на миналата 2006 китайска „Бяла книга” по въпросите на отбраната, особено внимание се отделя на възможността флотът да бъде използван при нужда и далеч извън териториалните води на страната. Както е известно, през последните осем години Китай периодично публикува информация за военните си планове, опитвайки се да успокои тревогата, която поражда укрепването на военната му мощ в региона. Концентрацията на вниманието върху развитието на флота е свързана с нарастващото значение на енергоносителите и, особено, на петрола, за по-нататъшния икономически ръст в страната. Голямата зависимост на Китай от вноса на енергоносители, обуславя все по-голямото значение на военноморския флот и способността му да защити основните морски маршрути и да гарантира достъпа до „ключовите точки” на китайския търговски транзит.

Сред останалите му задачи е контролът върху спорните райони (като например зоната около архипелага Спратли), охраната на т.нар. „зона на изключителните китайски икономически интереси” (най-важната от които е в Източнокитайско море), а крайната цел е създаването на флот, превъзхождащ тези на всяка друга азиатска държава (вероятно с изключение на Индия и Япония, които ще реагират адекватно без да влизат в пряк конфликт с китайците).

Независимо от официалните твърдения на Пекин, способността да съдейства за евентуално силово решаване на Тайванския проблем, продължава да е сред основните направления в дейността на китайския военноморски флот. Друг факт, който също не се споменава в „Бялата книга” е, че китайският военно-морски флот се подготвя да попречи на САЩ да защитят Тайван по море, ако подобен конфликт все пак възникне. При всички случаи обаче, Пекин не изглежда склонен да се включи пряка военна надпревара с Вашингтон, защото е наясно, че шансовете му да излезе победител от нея са минимални.

Затова изглежда, че усилията на Китай за развитие на неговия флот от дизелови и атомни подводници са по-скоро опит за създаване на необходимия потенциал за евентуална подводна блокада на Тайван. Подобна стъпка би оказала определен натиск върху Тайпе и, в същото време, ще позволи да се избегнат крайно неприятните за китайците последици от пълномащабно нахлуване на острова – т.е. американската контраатака.

Значително безспокойство сред китайските съседи предизвиква съдържащото се в последната „Бяла книга” 15%-но увеличаване на разходите за отбрана. Както е известно, през 2006 Китай официално обяви военен бюджет от 36 млрд. долара, макар че по данни на американското военно разузнаване, истинската цифра вероятно е между два и три пъти по-висока. Пекин обаче смята подобен ръст за нещо нормално, отбелязвайки, че военните му разходи са само 1,4% от китайския БВП за 2006, докато САЩ например изразходват за целта цели 6,2%.

Очевидно Китай се опитва с всички сили да убеди съседите си, че ръстът на военната му мощ не е заплаха за региона, както и да успокои Америка, че не възнамерява да влиза в оръжейна надпревара с нея. Мнозина във Вашингтон обаче смятат, че всъщност става дума именно за това и неслучайно китайската военна програма се споменава най-често при статегическата обосновка на исканията на Държавния департамент по отбраната за увеличаване на военните разходи за разработване на нови технологии и мащабни отбранителни проекти.

Въпреки това, през 2006, във военното сътрудничество между Китай и САЩ се очерта известна тенденция към подобряване. Така, в доклада на Пентагона от май 2006, посветен на Китай, военната модернизация на тази страна се описва с термини, сходни с онези, използвани и в пекинската „Бяла книга”, макар отново да се изтъква аргументът, че „Китай разполага с най-голям потенциал за военно противопоставяне на САЩ”. Както е известно, през миналата година Пекин и Вашингтон проведоха първите си съвместни маневри в Тихия океан и Южнокитайско море – тогава американците бяха подложени на голямо унижение, след като китайска подводница внезапно изплува в непосредствена близост до един от техните самолетоносачи.

Високопоставените чиновници във Вашингтон и Пекин не спират да говорят за съвпадащите интереси в сферата на сигурността, които според тях обединяват всички най-големи вносители на петрол в света. Очаква се, че Китай ще направи всичко възможно за да успокои американските страхове от евентуална оръжейна надпревара между двете страни, но в същото време Пекин подсилва армията и флота си за да могат да предотвратят американска намеса при евентуално китайско нападение срещу Тайван. Вашингтон реагира на този курс като, от една страна, демонстрира склонност към сътрудничество с китайците в някои сфери, представляващи взаимен интерес, а от друга – използва нарастването на китайската военна мощ като предлог за модернизация на собствените си военни системи.

Впрочем, Китай е не по-малко заинтересован да разсее опасенията, които военната му модернизация поражда в Япония и Индия. След като през миналата година за премиер на Япония беше избран Шинзо Абе, Китай бързо промени дотогавашната си позиции и склони да покани на посещение новия министър-председател. Пекин използва максимално и всички китайско-индийски срещи на високо равнище в Делхи за да концентрира вниманието върху бурното развитие на икономическите връзки между двете страни, изтегляйки на заден план проблемите, свързани с продължаващия китайско-индийски граничен спор.

Макар че Китай се стреми да покаже на Вашингтон, че е „отговорен и заинтересован от сътрудничество с него партньор”, а на съседите си - че няма защо да се притесняват от „китайската заплаха”, той продължава да подкрепа редица правителства, които американците официално обявяват за „режими-парии” и да се придържа към политика, целяща дипломатическата изолация на Тайван. Въпреки че участва в повечето миротворчески мисии на ООН през 2006, Пекин значително се сближи с Иран и продължава да поддържа Судан.

Докато продължава тази двойна игра, Вашингтон и регионалните съперници на Китай ще следят много внимателно неговата военна модернизация. Само два дни след публикуването на последната „Бяла книга” по отбраната, Япония обяви, че ще проведе, съвместно със САЩ, военно-морски учения в Източнокитайско море, на които бе разигран сценарий с китайско военно нападение срещу спорната територия Сенкаку (островите Дяоюй).

Всъщност, последната китайска „Бяла книга” по отбраната преследваше няколко цели. От една страна, тя следва да се възприема като своеобразно предупреждение към Тайван да не нарушава задълженията си в рамките на политиката на „един Китай”, както и да успокои страховете на съседите от усилването на китайското военно присъствие в региона. От друга, тя трябваше да убеди Вашингтон, че Пекин няма намерение да стартира оръжейна надпревара с него и, в същото време, да демонстрира, че китайците ще развиват военен потенциал, способен да предотврати евентуална американска намеса в Тайванския пролив. Нито една от тези постановки на „Бялата книга” не беше неочаквана, доколкото Китай официално декларира стремежа си към по-голяма прозрачност във военната сфера, макар че според мнозина истинските военни разходи на Пекин неколкократно надвишават официално обявените.

Китай очевидно смята, че трябва да създаде мощен океански военен флот за да защити икономическия си просперитет. Това би му позволило да контролира морските пътища към основните находища на природни ресурси, които са му необходими за да може ръстът в икономиката да запази досегашните си темпове. В известен смисъл, тази задачи би могла да сближи Вашингтон и Пекин. В същото време обаче, останалите фактори ще продължат да оказват негативно влияние върху отношенията им.

Основното препятствие в това отношение, без съмнение, е Тайван, но както изглежда нито една от страните не е склонна да подкрепи промяна в статуквото. Освен това ръстът на китайската икономическа (и не само) мощ е директно предизвикателство към американската хегемония в Азия. Което означава, че Пекин и Вашингтон и занапред ще решават конкуриращи се задачи, докато между въоръжените им сили може би ще се наблюдава известно сближаване, поради загрижеността и на двете страни за сигурността на търговските маршрути в региона.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020