France and the French: A Modern History by Rod Kedward, 741 pp. Overlook, 2006.
Най-учудващата промяна във френската история през последните трийсетина години е, че тази страна сякаш престана да боготвори своята армия. През първите две трети на миналия ХХ век френската политика в много голяма степен се определяше от хора като капитан Алфред Дрейфус, маршал Анри Петен и генерал Шарл дьо Гол – именно те пробуждат най-силни чувства у своите съвременници – от екзалтирано обожание до неистова омраза. Символичният статус на тези три фигури отразява изключителната роля, която френската армия, смятаща се за „ковачница на националната идентичност”, играе в народното съзнание, както и в политическия живот на страната. В продължение на столетия военната служба е опит, обединяващ всички французи - в този „котел за претопяване” намират общ език и попиват обща култура бретонци и провансалци, жители на Париж и Марсилия.
Оказалите се лъжливи обвинения в шпионаж, отправени през 1894 срещу капитан Драйфус, са само върха на айсберга: всъщност те отразяват силно разпространените по онова време предразсъдъци в обществото – ксенофобия, антисемитизъм и т.н. Делото Драйфус провокира разцепление с мащаби непознати от епохата на Френската революция от 1789. Всички французи споделят убеждението, че армията следва да бъде „пазителка на нацията”, макар че не са наясно, дали тя трябва да съхрани връзките си с католическата и монархическа традиция, или пък да се изгражда като изцяло републиканска, светска, модерна и демократична.
Скоро след като биват оттеглени всички обвинения срещу капитан Драйфус (1906), настъпва т.нар. „републикански реванш”. Военното министерство създава тайни досиета на всички френски офицери, в които се отбелязват религиозните им убеждения. Ако офицерът е силно вярващ католик, служебното му развитие съзнателно се стопира, докато за свободомислещите републиканци и антиклерикали се открива възможност за главозамайваща военна кариера. Подложена на подобна „чистка” и вътрешно разединена, френската армия влиза в кървавата касапница на Първата световна война, а в неин най-голям герой се превръща генерал Петен, организирал отбраната на Вердюн. Известно време френските войски се държат, демонстрирайки своята издръжливост. Но дори влизането на САЩ във войната (1917) не може да предотврати нарастването на напрежението в техните редици. Изтощената армия не може да продължи да понася чудовищните загуби в непрекъснатите сражение. В това отношение Петен отново спасява Франция и нейните въоръжени сили, решавайки да отложи планираните настъпателни действия до края на годината, което позволява да бъде възстановен силно падналия боен дух. В качеството си на национален герой, маршал Петен бива назначен за министър-председател през 1940, когато германците отново са нападнали страната му, но след капитулацията, именно той възглавява и марионетния про-германски режим във Виши. Тази роля се оказва учудващо присъща за този вече много възрастен човек, известен със силно консервативните си възгледи. Девиз на правителството му става лозунгът „Семейство, страна, работа”, съзнателно формулиран, като контрапункт на републиканския: „Свобода, равенство, братство”.
Петен, който спасява Франция през 1917, я предава през 1940 – това пък е първият от митовете, създадени от следващият велик войник на тази страна – генерал Дьо Гол. Подобна оценка за Петен, обаче е вярна само отчасти, също както и вторият мит на Дьо Гол – за едва ли не поголовното и активно участие на французите в Съпротивата. Перманентно възобновяващото се разцепление във френското общество – за и против революцията, за и против Драйфус – отново се изостря по време на управлението на Петен. Най-малкото до края на 1943, когато загубата на нацистка Германия във войната започва да се очертава, режимът във Виши се ползва със сравнително силна подкрепа сред населението, докато Съпротивата е по-скоро маргинално движение, много по-зависимо от британското оръжие и общо ръководство, отколкото би искал самият генерал Дьо Гол.
Вече след войната, Шарл дьо Гол съумява по парадоксален начин да съхрани умерената демокрация в страната, превръщайки се в неин „умерен диктатор”. Стремежът му е да преодолее разцеплението в обществото, лансирайки своя проект за нова конституция, на чиято основа е създадена т.нар. Пета Република, в която републиканските форми на управление се съчетават с почти монархическата президентска власт. Дьо Гол не крие, че предпочита реферандумите пред изборите и се отнася с недоверие към политическите партии. Ако не броим катастрофалната война в Алжир, късметът рядко го изоставя. Президентското му управление, продължило от 1958 до 1969 е белязано с невиждани успехи в икономическата сфера. То е гръбнакът на т.нар. „славни трийсет години” ( les trente glorieuses ) – т.е. на трите десетилетия почти непрекъснат икономически ръст. На наследниците му се падат „трийсетте жалки години” ( les trente piteuses ) – т.е. три десетилетия на относителен икономически застой.
В книгата си „Франция и французите: модерна история” Рон Кедуърд, който се смята за един от най-добрите историци на френската съпротива, разглежда именно тези събития. Появила се през миналата 2006, тя получи много висока оценка в Западна Европа и почти възторжена – в родната му Великобритания. Умел разказвач и хроникьор на събитията (включващи и делото Драйфус, и кариерите на маршал Петен и генерал Дьо Гол), Кедуърд прави великолепен анализ на промените в социалния и интелектуален живот на Франция. Той смело – и достатъчно убедително – разработва такива деликатни теми, като „избирателния характер” и „закъснението” на историческата памет на френската нация. Кедуърд показва, как последиците от колаборационизма на Виши и мъчителната война в Алжир влияят върху социално-политическите възгледи на французите, обяснявайки ни, защо призраците от миналото продължават да тревожат и днешна, уж окончателно отърсила се от миналото, Франция. В книгата му тази страна е показана като все още разединена и разкъсвана на части от различните конкуриращи се идентичности, фундаментално различаващи се исторически наративи и сектори на избирателната колективна памет. Подобен подход може да се приеме за по-нататъшно творческо развитие на идеите на известния френски историк Пиер Нора, създател на концепцията за „мястото на паметта”. Както е известно, Нора разделя пространството на френската историческа памет на три сектора, базиращи се, съответно, на традициите на Републиката, нацията и les France (почти непреводим термин, означаващ единна Франция, като съвкупност от различни елементи).
В крайна сметка, Къдуърд стига до извода, че «френската идентичност, която в миналото се търси вътре в Европа, днес е неразривно свързана с позицията спрямо глобалния икономически пазар». С други думи, френското бъдеще все повече зависи от интегрирането на страната в по-широките наративи на обединена Европа и глобализацията. При това се налага визията, че военните окончателно слизат от френската политическа сцена, а решението на президента Жак Ширак да се откаже от наборната армия (от 31 декември 2002 страната се отказа от смесения тип въоръжени сили и премина към формиране на чисто професионална войска) лишава армията от онази централна роля в живота на нацията, която тя играеше от времето на Наполеон насам, т.е. през последните двеста години.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
