19
Съб, Сеп
22 New Articles

Робърт КЕЙГАН: Идеологическата експанзия е част от американската традиция

брой2 2007
Typography

Известният американски неоконсервативен анализатор и политически коментатор Робърт Кейган е роден през 1958. Завършва Университета в Йейл, след което специализира в Харвард и защитава докторат в Американския университет във Вашингтон. През 1984-85 е помощник на американския държавен секретар Джордж Шулц, след това работи три години в Бюрото за междуамерикански отношения към Държавния департамент. Кейган е сред основателите на Проекта за новото американско столетие ( PNAC ) . Член е на ръководствата на Фондация Карнеги и Германската фондация Джордж Маршал. Робърт Кейган е а втор на стотици статии и анализи в най-престижните американски издания, както и на няколко книги, включително преведената на български „За Рая и силата: Америка и Европа в новия световен ред” . Най-новата сред тях е „Опасна нация: мястото на Америка в света, от създаването на САЩ до края на ХХ век” . Съпругата на Кейган Виктория Нъланд е посланик на САЩ в НАТО.

- Г-н Кейган, нека поговорим първо за най-новата Ви книга. Какво Ви накара да я напишете?

- Интересът ми към американската история се появи още, когато работех като помощник на държавния секретар Джордж Шулц и подготвях речите му, т.е. по времето на президента Рейгън. Въпреки че мнозина, включително измежду т.нар. «реалисти», смятат политиката на Рейгън за изключение, т.е. за излизаща извън традиционното русло на американската външна политика (впрочем, за тях и сегашният президент Джордж Буш също е такова «изключение»), собствената ми визия за историята на Америка ме кара да вярвам, че всъщност, той, до голяма степен, беше част от истинската американска външнополитическа традиция.

Както знаете, в началото на 90-те години на миналия век, отново се разгоря старият дебат за истинския характер на американската външна политика, който беше почти замрял по време на студената война. Т.нар. „реалисти”, включително много консерватори, както и някои либерали, твърдяха, че САЩ следва да се върнат към „традиционния” си подход, който, според тях, е ако не „изолационистки”, със сигурност е по-пасивен и необременяващ страната, или както се изрази Джийн Къркпатрик – Съединените щати трябва да станат отново „нормална” нация. Аз обаче не вярвам, че САЩ някога са били, или че могат да бъдат „нормална” нация, имайки предвид високата им степен на идеологизираност. Така че, в средата на 90-те, започнах едно продължило над десет години изследване на ранната американска история, опитвайки се да формулирам, какви са истинските ни външнополитически традиции.

•  Бихте ли очертали основните си тези, както и възгледите, които се опитвате да ревизирате?

•  Общоприетото схващане за американската външна политика през ХVІІІ и ХІХ век, наложило се както сред значителна част от обществото, така и сред представителите на елита, включително и на външнополитическия ни истъблишмънт е, че тя е била по-скоро изолационистка. Първите американски заселници идват в Новия свят за да изградят там своя „Град на Хълма” - различен и изолиран от останалия свят и, в частност, от Европа. Прощалната реч на Джордж Вашингтон, в която той предупреждава за опасността от установяването на тесни политически връзки с други нации, както и Доктрината Монро, отхвърляща правото на Европа на политическа намеса в Западното полукълбо, обикновено се разглеждат като доказателство за наличието на подобна изолационистка „традиция”. Затова мнозина смятат, че първоначалното и естествено поведение на Америка по отношение на останалия свят се характеризира с пасивност и концентрация върху вътрешните проблеми. Според тях, ако САЩ все пак са предприемали някакви активни външнополитически действия, това е само защото са били нападнати или пък са се изправяли пред сериозна и непосредствена заплаха.

Аз обаче смятам, че – тъкмо напротив – американците са, и винаги са били, експанзионистична нация. От времето на първите заселници-пуритани, до края на ХІХ век, американците провеждат агресивна териториална експанзия, използвайки сила, когато се наложи, за да постигнат своите експанзионистични цели. От ХVІІІ век до днес, американците неизменно демонстрират икономически и търговски експанзионизъм, търсейки нови пазари и ресурси навсякъде по света. От началото на ХІХ век до наши дни, американците не се колебаят да разширяват своята власт и влияние, опитвайки се да променят поведението на други народи и нации, във все по-широки мащаби. Накрая, от Революцията до днес, американците се проявяват като идеологически експанзионисти, в усилията си да наложат универсалните принципи, съдържащи се в Декларацията на независимостта. Те не крият намерението си да променят света, или поне онази част от него, която действително могат да променят, в съответствие с американските принципи и идеали, както и съобразно американските интереси. Като в това отношения, са все още далеч, от онова, което биха искали да постигнат. Истината обаче е, че Америка оказа огромно вляние върху промяната на международната система. Може да звучи изненадващо за мнозина американци, но дори бащите-основатели, включително Джордж Вашингтон, са вярвали, че с течение на времето Съединените щати ще се превърнат в най-могъщата държава на планетата.

•  Казахте, че американците са все още далеч от онова, което биха искали да постигнат чрез своя експанзионизъм. Но, редица Ваши колеги, твърдят, че Америка, за разлика от много други велики сили, по правило носи свобода и демокрация там, където е стъпила (включително в Германия и Япония след 1945), а не робство, подобно на други имперски сили. Дали това има значение, защото в противен случай излиза, че Америка е също такава експанзионистична сила, какъвто беше Ирак на Саддам Хюсеин или режима на Сталин например?

•  Това е добър въпрос. Ще ви отговоря по два начина. На първо място, последната ми книга „Опасна нация” разглежда американската външна политика най-вече в периода ХVІІІ-ХІХ век. През този период моралният елемент в нея не е чак толкова ясно изразен. От една страна, през първите осем десетилетия на своето съществуване, САЩ са едновременно и либерално-демократична, и робовладелска държава, която упражнява в южните щати почти тоталитарен контрол не само върху чернокожите, но и върху своите бели граждани. През този период американската експанзия, в значителна степен, се ръководи от стремежа да разпространи робството, а не демокрацията. Освен това, да не забравяме проблема с индианците.

Нямам никакво намерение на идеализирам индианците, които са вършели ужасни жестокости както едни спрямо други, така и по отношение на белите заселници, нито пък споделям традиционното негативното отношение към американската политика спрямо индианските племена. Факт е обаче, че именно желанието за усвояването на повече земя (оправдано от тезата на либерални философи като Джон Лок за необходимостта земята да бъде „подобрена”, т.е. обработвана по-добре) води до непрекъснатите нападения срещу индианците, както и до безкрайните нарушения на договорите с тях, подписани от американското правителство. Всичко това е част от нашата история, като нация. Иронията е, че за първа проява на американския „империализъм” обикновено се смята интервенцията в Куба и войната с Испания през 1898, макар че тя се води почти изключително по хуманитарни и морални причини. След което можем да проследим целия дълъг списък на проявите на американския „експанзионизъм”, преследващ морални цели и включващ, освен всички други, двете световни, както и студената война. Именно тук е необходимо да се направи разлика между методите на експанзия и използването на сила и влияние, от една страна, и целите, в името на които се използва наличната мощ и се осъществява тази експанзия – от друга. Всички велики сили използват мощта си по почти един и същи начин – те се намесват и окупират чужди територии, използват икономическото си влияние и лостове за да постигнат своите интереси и наложат собствените си принципи. Разбира се, агресивните диктаторски режими обикновено действат много по-брутално, отколкото демократичните държави, като САЩ, въпреки че именно САЩ използваха ядрено оръжие срещу Япония.

Всъщност, истинската разлика не е в средствата, а в крайните цели. Не смятам за разумно да твърдим, че САЩ са по-малко експанзионистично настроени, отколкото другите велики сили в едни или други исторически периоди. Въпросът е за целите на американската експанзия, която действително не е насочена към поробване или потисничество, а цели да разшири зоната на свободата и прогреса. Винаги съм гледал с пренебрежение на безкрайните спорове за това, кой точно е започнал студената война, сякаш от това зависи дали САЩ могат да се смятат за виновни, или – напротив – за невинни, или пък, дали политиката им е била справедлива и оправдана. Истината е, че студената война беше стартирана и от двата лагера. И това, че тъкмо американската страна беше правата не се дължи на обстоятелството, че другите са започнали първи, а че принципите, които ние защитавахме, бяха правилните, а тези на противниците ни се оказаха грешни.

•  Как бихте съвместили тезата си с днешната война срещу терора? В нея Америка е изправена пред една очевидно тоталитарна идеология – ислямизма, която, подобно на нацизма и комунизма, се опитва да наложи своята антихуманна доктрина на планетата. Що се отнася до Америка, тя, също както по време на Втората световна, или на студената, война твърди, че защитава индивидуалните права и свободата. Какво смятате Вие?

•  Струва ми се, че за пореден път бяхме изненадани, откривайки, че другите ни мразят, тъкмо заради онези доктрини, които бихме искали да разпространим сред тях и понякога го правим – съзнателно или не.

Очевидно, ислямистите са дълбоко убедени, че американската мощ, както и американската култура, американската подкрепа за прогреса, либерализма и модерността, ерозират опитите им да върнат назад часовниковата стрелка в света на Исляма. Впрочем, по същия начин са гледали на САЩ княз Метерних, император Александър І и другите консервативни европейски монарси и политици от началото на ХІХ век. Страхът им от разпространението на революционните американски либерални идеи ги е карал да смятат младата американска държава за „опасна нация”. Именно оттук идва и заглавието на последната ми книга.

Днес, когато критиците на американската външна политика твърдят, че действията на САЩ в Близкия изток помагат на Осама бин Ладен да трупа популярност, те обикновено искат да внушат, че американците трябва да престанат да дразнят и предизвикват ислямистите. Бих могъл да се аргументирам, защо никога няма да престанем да се опитваме да разпространяваме своите принципи и влияние. Впрочем, дори да искахме да спрем, няма да можем да го направим, защото идеологическият експанзионизъм е в кръвта ни. Смятам обаче, че американците трябва да престанат да се учудват от реакциите, които поведението им, съзнателно или несъзнателно, провокира у останалите. В тази връзка ще припомня само, че през 30-те години на миналия век, именно нерешителните действия на Америка по отношение на японската агресия в Манчжурия, убедиха Токио да извърши по-късно нападението срещу нашия Тихоокеански флот в Пърл Харбър. Това не означава, че противниците ни са прави, а ние бъркаме. Със сигурност то не означава и, че действията на Ал Кайда могат имат някакво оправдание. То означава, че докато продължаваме да провеждаме своята политика в света, опитвайки се (съзнателно или не) да го променим съобразно собствените си принципи, трябва да сме готови за подобни негативни реакции и да действаме, ако се наложи и превантивно, за да ги преодолеем. Не бива да се самозаблуждаме, че ако просто стоим пасивно, няма да станем обект на нечия омраза, или пък на военна агресия.

•  Как оценявате публикувания наскоро доклад на Комисията Хамилтън-Бейкър за Ирак? Смятате ли, че американските действия в тази страна са адекватни и какво, според Вас, следва да се направи не само в Ирак, но и по отношение на войната с тероризма, като цяло?

•  Мисля, че докладът на комисията е жалък. На първо място, тя дори и не се опита да предложи работещо решение за Ирак. Основната и препоръка е да бъде ускорена подготовката на иракската армия и силите за сигурност, така че те да могат да поемат нещата в свои ръце. Само че тъкмо такава беше стратегията на американската администрация още от самото начало и тя се провали.

Препоръката на комисията да търсим помощта на Иран за успокояване на ситуацията в Ирак звучи смешно. Дори и Джеймс Бейкър (един от ръководителите на комисията – б.р.) призна непосредствено след публикуването на доклада, че възможността Техеран да се съгласи да сътрудничи е много малка. Въпреки това, той смята, че няма нищо лошо да се опита. Истината обаче е, че вредата от подобен опит да умилостовим своите противници, показвайки им слабостта си, ще бъде много голяма.

Моето дълбоко убеждение е, че се нуждаем от много повече американски войници в Ирак за да гарантираме необходимата сигурност и стабилност, която да позволи на иракчаните да стартират процеса на национално помирение. Провалът на Америка да гарантира такава сигурност доведе до взрива на насилие в страната, след като шиитите, сунитите и кюрдите се убедиха, че не могат да разчитат на САЩ в това отношение и, съвсем естествено, решиха, че само техните собствени милиции са в състояние да им гарантират някаква закрила.

Смятам също, че се нуждаем от много по-големи наземни сили – както в армията, така и във флота. Да не забравяме, че сме ангажирани сериозно и в Афганистан, както и, че може да се наложи да се намесим и на други места, които Ал Кайда или подобни на нея групи се опитват да превърнат в свои опорни бази. Истинската трагедия е, че сегашната администрация не съумя да подготви както трябва американските въоръжени сили за да водят адекватна война срещу терора. Ако това наистина е война, която при това ще продължи дълго, ние трябва да предприемем необходимите стъпки и да изразходваме необходимите средства, за да увеличим максимално шанса си за победа в нея.

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020