16
Нед, Юни
26 New Articles

Темата за недостига на енергоресурси в глобален мащаб е актуална от доста години насам, като мнозина анализатори посочват, че световните запаси от петрол и природен газ постепенно се изчерпват и прогнозират, че ХХІ век ще бъде столетие на отчаяната борба за ресурси. Факт е, че докато не бъдат намерени достатъчно ефективни източници на алтернативна енергия, петролът и природният газ си остават най-желаната награда при новото преразпределение на света.

За съжаление, поне днес, ефективни източници на алтернативна енергия засега не се очертават. Водородното гориво, биогоривата, термалната и вятърната енергия могат да се използват само на ограничени територии, или пък експлоатацията им е прекалено скъпа, което прави използването им нерентабилно. От друга страна, мащабното използване на каменните въглища, чиято цена е доста по-ниска от тази на петрола, е неприемливо по екологични съображения, тъй като нанася сериозна вреда на околната среда. С това е наясно и правителството на Китай – една страна с изключително мощна (може би вече най-мощната в света) икономика, темповете на чиито ръст са достатъчно впечатляващи, особено на фона на глобалната финансово-икономическа криза. Така, през миналата 2008, прогнозните потребности на Китай от природен газ се оценяваха на 99 млрд. куб. м, при положение, че собственото му производство не надхвърля 80 куб.м. При това, следва да имаме предвид, че днес делът на природния газ в енергийния баланс на страната е само 2,5%, докато в световния баланс този показател е поне 25%. Напълно вероятно е обаче, през следващото десетилетие, делът на природния газ в енергийното потребление на Китай също да нарасне до 25-30%.

Имайки предвид фактическият американски контрол върху запасите от енергоносители в Близкия изток, китайските стратези все по-често насочват поглед към източниците на такива ресурси в Африка, Латинска Америка и Централна Азия.

Китайската стратегия в Централна Азия

Както е известно, с най-значителни енергийни ресурси в Централноазиатския регион разполага Казахстан. При това, следва да отбележим и, че по съветско време, тези ресурси, на практика, не се разработваха. След разпадането на СССР, правителството на страната, остро нуждаещо се от средства за запълване на бюджета и нови източници на инвестиции, насочи усилията си, на първо място, към петролно-газовата сфера (без обаче да пренебрегва и другите отрасли, което безусловно му прави чест). Първоначално, приоритет в разработката на местните находища на енергоресурси получиха западните компании – канадски, френски, италиански, но най-вече американски.

Добре известни са сключените през 90-те години сделки на Казахстан с петролната корпорация „Шеврон”, както и активната дейност, на шефа на казахстанското „лоби” в САЩ Джон Гифън. Благодарение на потока от чуждестранни инвестиции, Казахстан значително подобри ситуацията във финансовата сфера. В същото време обаче, възникнаха и редица отрицателни странични ефекти, които с течение на времето започнаха да засенчват предимствата. На първо място,  по-голямата част от печалбите от казахстанския петрол и природен газ изтичаше към сметките на чуждестранните партньори. На второ място, западните компании, които бяха наясно с огромната нужда от инвестиции в икономиката на страната, започнаха да гледат през пръсти на поетите от тях задължения, особено в сферата на екологията. На трето място, големият брой частни инвеститори и правният хаос съдействаха за ръста на корупцията, довел в края на 90-те до скандала с т.нар. „Казахгейт”, който силно ерозира международния имидж на страната. Появата на корумпирани кланове пораждаше реална опасност от трансформирането на „централноазиатския тигър” в типична държава от Третия свят.

Изходът от тази ситуация стана възможен благодарение стратегическата визия на президента Назарбаев, съумял да сложи ред в петролно-газовия сектор, и създаването на един единствен оператор, който да работи с чуждестранните компании – акционерното дружество „Казмунайгаз”. В края на 2008, тази компания контролираше 18% от петролния добив на Казахстан, 80% от петролопроводите, над половината от нефтопреработвателните заводи и 6% от бензиностанциите. Междувременно, беше значително подобрено и националното законодателство в тази сфера, започнаха да се преразглеждат и договорите с компаниите, застрашаващи енергийната сигурност на страната.

Според новия Кодекс за природните богатства, делът на държавната печалба при продажбата на продукцията на петролните компании на първичните пазари не трябва да пада под 50%. Освен това, инвеститорите получават значителни данъчни преференции през първите две години, но след това са длъжни да плащат същите данъци, като останалите. Чуждестранните компании, разработващи казахстанските находища, бяха задължени да използват в работата си не по-малко от 30-35% оборудване, произведено в Казахстан, а 90% от работниците и инженерно-техническия им персонал трябва да са граждани на страната.

Сред попадналите в „черния списък” на нарушителите на новия Кодекс, беше и италианският концерн ENI, който разработваше най-перспективното находище в Северен Казахстан – Кашаганското. Правителството обвини италианците, че не изпълняват поетите задължения и преразгледа договора си с тях. В аналогична ситуация се оказа и канадската компания „ПетроКазахстан”, на която беше наложена голяма глоба заради вредите, нанесени от дейността и върху околната среда. В резултат от това, канадците решиха да продадат дела си на Китайската национална петролна корпорация (CNPC), а 33% от акциите на компанията преминаха към „Казмунайгаз”.

Аналогична е ситуацията в нефтопреработвателния сектор. Така, Павлодарският нефтопреработвателен завод, разположен близо до границата с Русия и преработващ най-вече руски петрол, беше приватизиран през 1997 и премина под контрола на американската компания CCL Oil Compani Ltd. През 2004 обаче, казахстанското правителство преразгледа договора си с нея и прехвърли 51% от акциите и на компанията „Мангистаумунайгаз”. По-късно, държавата изкупи 51% от акциите на „Мангистаумунайгаз” от дотогавашния и собственик – компанията Central Asia Petroleum of Indonesia. За останалите 49% претендираше руският гигант „Газпром”, но в крайна сметка те отново попаднаха у китайската CNPC.

Решаваща роля за това оказа китайският заем от 10 млрд. долара, който беше предоставен на Казахстан през април 2009, по време на посещението на президента Назарбаев в Пекин. В момента, „Мангистаумунайгаз” контролира 36 петролни находища, чиито запаси са 1,32 млрд. барела, като китайският дял в нея се оценява на 1,4 млрд. долара. Както се вижда, китайските компании методично изтласкват западните си конкуренти от Казахстан и са на път да спечелят битката за местните енергоресурси с руснаците, които в момента са основния им съперник.

Докато в Казахстан, китайците се интересуват най-вече от петрола, в съседен Туркменистан вниманието им е концентрирано върху находищата на природен газ. Според публикувания през миналата 2008 анализ на британската геологопроучвателна компания GCA, туркменистанският газов потенциал се равнява на 14 трилиона куб. м. Ако това е вярно, Туркменистан е на трето място в света по доказани запаси на природен газ, след Русия (48 трлн. куб.м) и Иран (26 трлн. куб.м).

Големият интерес на Китай към газовите находища на Туркменистан се прояви достатъчно ясно през април 2006, когато, при официалното посещение на покойния туркменистански президент Сапармурад Ниязов (известен и като Туркменбаши) в Пекин, беше подписан договор, задължаващ Ашхабад да доставя на Китай по 30 млрд. куб. м газ годишно, в продължение на 30 години. Между другото, срокът за влизането на договора в сила е края на 2009, като газовите доставки ще се осъществяват по изграждащият се газопровод Туркменистан-Китай, с дължина 6400 км. Стойността на този мегапроект е 11 млрд. долара, но строежът на газопровода още не е приключил, затова и първите газови доставки за Китай ще минават през Русия. Интересно е, че първоначално интерес към газопровода проявиха и няколко японски компании, но той бързо бе охладен от китайците, които обявиха, че сами ще изкупуват целия обем на транзитирания по него газ.

На миналогодишната среща между сегашния туркменистанския президент Гурбангули Бердимухамедов и китайския му колега Ху Цзинтао, състояла се в Пекин, по време на провеждащата се там Олимпиада, беше постигнато споразумение за съществен ръст на доставките на туркменистански газ за Китай, като обемът им, в крайна сметка, трябва да достигне 40 млрд. куб. м годишно. Така китайците се превръщат в, едва ли не, първия по значение търговски партньор на Туркменистан. Природният газ по новия тръбопровод ще постъпва от находищата, разположени по десния бряг на река Амударя, две от които все още се проучват (Саман тепе и Фарап), три вече са проучени (Метехан, Киштиван, Сандикти), а останалите (Акгумалам, Илджак, Янгуй, Чашгуй, Гирсан, Бота, Бешир, Узунгуй и Берекетли) вече се експлоатират. Китайците обаче, смятат всичко това за недостатъчно и планират да се включат и в разработването на наскоро откритите находища в Йолотен-Осман. За да гарантира, наред с руския „Газпром”, участието си в експлоатацията на находището Южен Йолотен, Китай възнамерява да отпусне на Туркменистан заем от 3 млрд. долара.

Както и в редица други региони на планета, китайската стратегия е ориентирана към бъдещето. В момента, Пекин успешно използва тактиката на „моркова”, въвличайки централноазиатските правителства в мрежа от сделки, договори и споразумения. Макар че на пръв поглед тази енергийна експанзия в региона, превръща китайските компания в съперници на руските гиганти, истината е, че тя не противоречи на стратегическите интереси на Русия. Нещо повече, на сегашния етап, тя дори е изгодна за Москва. Причината е, че ако Китай успее да привлече към себе си значителна част от централноазиатските енергоносители, под съмнение ще бъде поставена ефективността на такива стратегически проекти, като газопровода „Набуко” например, тъй като той няма да може да бъде запълнен с необходимия обем природен газ. Това пък, значително ще увеличи шансовете на „Газпром” на стратегически важния за него европейски пазар. Освен това, нарастването на икономическите интереси на един от водещите членове на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) в Централна Азия вероятно ще доведе до постепенното изтласкване оттам на САЩ и НАТО. Дали в Москва действително разсъждават по този начин все още не е съвсем ясно. Във всеки случай, готовността на „Газпром” да изгражда газопровод за Китай очевидно не се вписва в очертания по-горе сценарий, освен ако не става дума за поредния руски блъф. Както е известно, наскоро се появи информация, че китайците са направили изключително изгодно предложение на руския гигант, предлагайки веднага да му платят 25 млрд. долара, срещу доставката, през следващите пет години, на определен обем руски природен газ. Ясно е, че Пекин се стреми да диверсифицира доставките на енергоносители. Не е ясно обаче, дали Москва е склонна да се окаже зависима от Китай или ще предпочете да провежда една по-гъвкава газова политика.

При всички случаи, китайската енергийна стратегия е достойна за адмирация. Без да разполага със значителни собствени природни ресурси, Пекин използва глобалната криза за да изкупува интересуващите го активи в най-различни точки на света и да формира суровинна база за бъдещите поколения китайци.

Китай овладява петролните находища в Африка

Според някои експерти, Судан притежава петролни запаси, доближаващи се до тези на Саудитска Арабия, да не говорим за огромните запаси от природен газ, уран и мед. Наистина, без осъществяването на по-щателни геологически проучвания, трудно можем да повярваме на подобни твърдения, но истината е, че вече доказаните судански запаси от енергоносители станаха причина за своеобразна „петролна студена война” между САЩ и Китай в тази част на Африка.

За никого не е тайна, че във фокуса на американските интереси в най-голямата (по площ) африканска държава е именно петролът. Но, за разлика например от Саудитска Арабия, суданското правителство упорито продължава да брани независимостта си от Вашингтон в петролната сфера. На свой ред, лишени от възможността пряко да контролират суданската петролна политика, САЩ се опитаха (включително и чрез налагането на санкции върху петролния износ на страната) да затормозят развитието на този отрасъл и, дори нещо повече, съзнателно съдействаха за изострянето на регионалните противоречия. Може да се каже, че в продължение на двайсет години Вашингтон, по един или друг начин, тайно или открито, подкрепяше сепаратисткото движение в Южен Судан, където бяха открити големи петролни залежи. Дългата гражданска война изтощи ресурсите на централното правителство, принуждавайки го да приеме т.нар. Всеобхватно мирно споразумение. В същото време, без да подценяваме значението на хуманитарната помощ, оказвана от американците в Дарфур (регион в Западен Судан, между езерото Чад и Бели Нил – б.р.), трябва да признаем, че именно петролът (т.е. неговите вече потвърдени, както и предполагаемите му запаси) интересува най-много САЩ в този многострадален район.

И днес Вашингтон продължава упорито да се представя за неутрален посредник в конфликта. Разигравайки (повече или по-малко успешно) картата с т.нар. „геноцид” в Дарфур, той запазва влиянието си върху централното правителство в Хартум, с цел да си гарантира по-големи петролни концесии, ако не днес, поне в бъдеще.

На свой ред, Китай предпочита да не се занимава с хуманитарните проблеми, като вместо това концентрира усилията са върху доставките на технологии за добив на петрол и изграждане на тръбопроводи в Судан, което пък му позволява да купува местния петрол на сравнително ниски цени.

Огромните и постоянно нарастващи китайски потребности от петрол принудиха Пекин да се ориентира, през последните години, към агресивна „доларова” дипломация. Разполагайки с валутен резерв, надхвърлящ 1,3 трилиона долара, Китай стартира активна петролна геополитика, като именно Африка се превърна в основната му цел, а районът на Судан и Чад – в най-приоритетния на континента. Така се очерта нов фронт в студената война за енергоресурси, която започна между САЩ и Китай непосредствено след американската интервенция в Ирак, през 2003. Поне досега, Пекин разиграва картите си по-ефективно отколкото Вашингтон. Не можем да изключваме, че Дарфур скоро ще се превърне в основното бойно поле в петролната битка между двамата гиганти.

През последните няколко месеца, Китай лансира серия инициативи, целящи запазването под негов контрол на петролните находища, включително онези, които ще се разработват в по-далечно бъдеще, в един от най-богатите с „черно злато” региони на планетата – Африканския континент. В момента, китайците внасят 30% от необходимия им суров петрол от Африка. Това обяснява и нарастващия брой китайски външнополитически инициативи, които няма как да не провокират недоволството на Вашингтон. Китай например предоставя на африканските държави, включително и на Судан, безпрецедентни по размерите и условията си заеми, като паралелно с това изгражда със собствени средства пътища, училища и болници, докато в същото време САЩ се стремят да контролират африканската икономика с помощта на Световната банка (СБ) и Международния валутен фонд (МВФ), поставяйки на „клиентите” си сурови политически условия. Затова не е чудно, че африканците предпочитат сътрудничеството с Китай. Освен това, ако всеки американски проект в сферата на строителството или производството предполага продължителен подготвителен етап за създаване на необходимата инфраструктура (включително ресторанти и барове, училища и болници, фризьорски салони и оздравителни центрове за американските специалисти и членовете на семействата им), непретенциозните китайци обикновено живеят на палатка и започват да работят още на следващия ден след пристигането си, създавайки паралелно всичко необходимо – бараки за персонала, хранителни пунктове и т.н.

Китай вече започна да изтласква САЩ от Нигерия, ЮАР, Ангола и Мозамбик, предоставяйки, след 2006, на въпросните страни заеми и безвъзмездна помощ, чиято обща стойност четирикратно надвишава тази, отпусната от СБ за цяла Африка на юг от Сахара. Днес китайците са концентрирали усилията си най-вече в Судан и Чад.

Китайската национална петролна корпорация (CNPC), чиято централа е в Пекин, е най-големия чуждестранен инвеститор в суданската икономика, като вече е вложила над 5 млрд. долара в разработката на няколко петролни находища. От 1999 насам, Китай е инвестирал в Судан над 15 млрд. долара. Китайците контролират и 50% от нефтопреработвателните предприятия край столицата Хартум.

Както е известно, основните петролни залежи са концентрирани в южната част на страната и CNPC вече изгради петролопровод, свързващ няколкото китайски концесии с новия терминал в Порт Судан (на Червено море), където петролът се прехвърля на танкери и се отправя за Китай. Днес 8% от петрола за китайската икономика идва от Южен Судан. Китайците получават между 65% и 80% от добиваните в района около 500 хил. барела дневно. Междувременно, Китай изпревари Япония, превръщайки се във втория вносител на петрол в света, след САЩ, като купува по 6,5 млн. барела дневно. През 2008 Судан пък стана четвъртия по мащаби чуждестранен източник на петрол за китайската икономика. Китайските потребности от петрол нарастват с около 30% годишно, което означава, че след няколко години ще надминат тези на САЩ. И тъкмо това определя китайската политика в Африка.

Ако анализираме внимателно разпределението на суданските петролни концесии, става очевидно, че CNPC има реална възможност да покрие цялата „петролна зона” на Южен Судан, която стига до Дарфур, недалеч от границите с Чад и Централноафриканската република. Последното е особено важно, тъй като още през април 2005 суданското правителство обяви, че в Южен Дарфур са открити значителни петролни залежи, добивът от които, по предварителни данни, би могъл да достигне 500 хил. барела дневно. Кой знае защо обаче, повечето западни медии не коментират този факт.

На свой ред, американците са убедени, че урегулирането на ситуацията в Дарфур е непосредствена задача на Вашингтон, тъй като САЩ „отговарят” за кризата в този регион, имайки предвид ролята на страната като „глобален рейнджър”, готов да реагира при всяка проява на насилие, в която и да било точка на света. Истината обаче е, че не това определя отговорността на САЩ за дарфурската криза. Използвайки африканските си съюзници в Судан, Чад и съседните държави, навремето американците обучиха и въоръжиха т.нар. Суданско народно-освободително движение (СНОД), което, до смъртта му през 2005, се ръководеше от Джон Гаранг, преминал подготовка в базата на американските специални части във Форт Бенинг (щата Джорджия).

Снабдявайки с оръжие бунтовниците, първоначално в Южен Судан, а след откриването на петролните залежи – и в Дарфур, Вашингтон способства за изострянето на отдавна тлеещия конфликт, довел до гибелта на стотици хиляди хора и появата на милиони бежанци. С благословията на САЩ, Еритрея започна да оказва подкрепа за СНОД, Източния фронт и дарфурските бунтовници. През 2006, американският Сенат прие резолюция, призоваваща за изпращането на части на НАТО в Дарфур, както и на миротворчески сили на ООН с ясен мандат за действия. Месец по-късно, тогавашният президент Буш-младши също призова за разполагането на части на пакта в Дарфур. Всичко това кара мнозина анализатори да си задават въпроса, дали причината за цялата тази активност е геноцидът, или петролът?

В продължение на доста години, Пентагонът подготвяше (прави го и днес) африкански офицери и военни специалисти в САЩ. Беше изготвена специална програма за военно образование и подготовка на офицерите от Чад, Етиопия, Еритрея, Камерун и Централноафриканската република, т.е. от страни, разположени в близост или граничещи със Судан. Големи количества американско оръжие, предназначено за бунтовниците в Дарфур и Южен Судан, се прехвърляха през границите от частни търговски компании. Докато американската хуманитарна помощ за Африка намаля през последните години, военната (включително за военна техника, оръжие или военно образование) нарасна. И няма никакви съмнения, че основната причина са именно петролът и другите стратегически ресурси на континента. Между другото, Вашингтон разполагаше с данни за богатите петролни залежи в района между Горен Нил и границата на Судан с Чад, много преди това да стане известно на суданското правителство.

Още в началото на 70-те, американските петролни гиганти бяха наясно с богатите петролни запаси в Судан. Тогавашният посланик на САЩ в ООН Джордж Буш-старши, лично информира суданския президент Джаафар Нимейри за снимките, направени от американските спътници и потвърждаващи наличието на петрол в страната. През 1979 Нимейри сложи край на просъветската си ориентация и покани корпорацията „Шеврон” да поеме разработката на новооткритите находища. Между другото, оттогава насам Судан се намира в състояние на почти перманентна гражданска война.

Както е известно, „Шеврон” откри няколко големи петролни находища в Южен Судан, изразходвайки 1,2 млрд. долара за проучването им. Откритият там петрол обаче, предопредели началото (през 1983) на това, което днес наричат „втората суданска война”. Специалистите на компанията нееднократно бяха атакувани от различни бунтовнически групировки, като неколцина от тях бяха убити, в резултат от което, през 1984, „Шеврон” беше принудена да прекрати работата си, а осем години по-късно – и да продаде суданските си петролни концесии. През 1999 в района на находищата се появиха китайците и започнаха да ги експлоатират, като резултатите надминаха и най-смелите им очаквания.

Впрочем, „Шеврон” продължава да действа, в непосредствена близост до Дарфур. Съвсем наскоро тя изгради (съвместно с други американски петролни концерни, като „ЕксонМобил”) в съседен Чад петролопровод с пропускателна способност 160 хил. барела дневно, свързващ района на Доба, в Централен Чад, недалеч от Дарфур, с камерунското атлантическо пристанище Криби, откъдето петролът се отправя за САЩ.

За реализацията на този проект, американските петролни компании тясно си сътрудничеха с „пожизнения” президент на Чад Идрис Деби, когото повечето западни медии представят като „корумпиран диктатор, осъществяващ транзита на американско оръжие за дарфурските бунтовници”. Деби се присъедини към т.нар. Пансахелска инициатива, лансирана от Европейското командване на Пентагона и целяща подготовката и обучението на африканците за „борба с ислямския тероризъм”. Така, американската военна подкрепа за Деби, на практика, стартира нова фаза на дарфурската криза, окончателно трансформирала се в кърваво клане.

В тази връзка, някои западноевропейски анализатори не изключват, че подкрепяните от Вашингтон неправителствени организации, както и самото американско правителство, съзнателно използват тезата за геноцида за да оправдаят изпращането в Дарфуп на части на НАТО и ООН и поставянето под контрол на петролните находища в района. Тоест, излиза, че именно петролът, а не съвсем реалните хуманитарни проблеми, поддържа големия интерес на САЩ към случващото се в Дарфур.

Едва ли е случайно, че началото на най-кървавия период в дарфурския конфликт съвпадна по време с пускането в експлоатация на петролопровода през Чад и Камерун. В момента, американците разполагат с необходимата технологична и производствена база в Чад и имат готовност (при появата на благоприятна за това политическа ситуация, разбира се) да започнат разработването на дарфурските петролни находища, дори ако за целта им се наложи да изтласкат оттам китайците.

И така, стъпка по стъпка, САЩ вървят към постигането на стратегическата си цел в Дарфур. Днес, съвместно с НАТО, те осигуряват необходимата въздушна подкрепа за частите на Африканския съюз в този район на Судан, които, официално, се смятат за „неутрални” и изпълняват там миротворческа мисия. На територията на тримата „най-важни” судански съседи – Уганда, Чад и Етиопия, е налице сериозно американско военно присъствие и във всяка от тях се реализират специализирани американски военни програми. Междувременно, САЩ осъществяват в Судан и тайни операции, включително и военна подготовка на бунтовнически групировки от Южен Судан, Чад, Етиопия и Уганда.

Изграждането на петролопровода Чад-Камерун е част от голямата американска стратегия за установяване на контрол върху петролните богатства на Централна Африка, от Судан до Атлантическия океан. Съзнавайки това, президентът на Чад Идрис Деби започна да изразява нарастващо недоволство от малкия си дял от печалбите от петрола, като в крайна сметка заяви в прав текст на американците, че ако този дял не стане по-голям, ще закрие тръбопровода и ще спре добива на петрол. В отговор, през 2006, президентът на Световната банка Пол Уолфовиц, без всякакви колебания, разреши предоставянето на редица кредити за Чад, при това на много изгодни за тази африканска страна условия (между другото, по-голямата част от средствата отидоха за финансиране на военните операции срещу местните бунтовници и укрепване на националната армия). Въпреки това, през август 2006, Деби създаде собствена петролна компания, след което заплаши, че ще изгони „Шеврон” и малайзийската „Петронас” (за неплащане на данъци) и поиска 60% от приходите от петролопровода. И макар че, в крайна сметка, Вашингтон успя да се споразумее с ексцентричния диктатор, стана ясно, че ситуацията в петролния сектор на Чад не се контролира изцяло от американците. Наистина, малко по-късно президентът Деби ограничи малко претенциите си, причина за което бе растящата вътрешна опозиция срещу режима му, чиято база е в Судан и, частично, в Дарфур: т.е. ако ситуацията се развие по неблагоприятен за него сценарий, той очевидно ще се нуждае от подкрепата на САЩ.

В тази нестабилна ситуация, в Чад се появиха представители на водещи китайски компании, обещаващи мащабни инвестиции. През август 2006 пък, в Пекин пристигна външният министър на африканската държава за да преговаря за възстановяването на дипломатическите отношения между двете страни, прекъснати през 1997. В крайна сметка, китайците започнаха да внасят петрол не само от Судан, но и от Чад. Засега все още в неголеми количества, но, както посочват повечето експерти, след като Пекин вече е решил да се ангажира с тази авантюра, въпросните количества съвсем скоро ще нараснат значително.

През април 2009 външният министър на Чад обяви, че преговорите с Китай за „мащабно китайско участие в развитието на нашия петролен сектор” протичат успешно. Според него, условията, при които китайците предлагат партньорството си, са много по-изгодни от тези на всички останали. Интересно е и, че китайското икономическо присъствие в Чад може да се окаже по-ефективно за успокояване на напрежението и в Чад, и в Дарфур, отколкото действията на Африканския съюз и ООН. В същото време е ясно, че това присъствие все по-силно тревожи както официален Вашингтон, така и шефовете на „Шеврон”, които с основание се опасяват, че петролът скоро може да потече, вместо към Атлантическия океан (т.е. към САЩ), към Червено море (т.е. към Китай).

Политиката на Китай в Чад и Дарфур е само елемент от мащабната стратегия на Пекин за установяване на контрол върху африканските петролни запаси. В същото време, петролът е ключов фактор на сегашната американска външнополитическа стратегия. Днес интересите на САЩ и Китай се пресичат именно в зоните на най-голяма концентрация на петролни находища на Черния континент. Дарфур и Чад са своеобразно „допълнение” към американската „иракска” политика за глобален контрол на петролните находища. Китай пък ерозира (навсякъде, където това е възможно) този контрол, особено в Африка. Така, противопоставянето между двете велики държави постепенно се трансформира в нова, необявена, „студена война за петрол”.

Битката за Латинска Америка

При последното си посещение в Пекин, през май 2009, бразилският президент Луис Игнасио Лула да Силва подписа с китайските си домакини 13 споразумения за сътрудничество в сферите на енергетиката, финансите, науката, кредитирането, селското стопанство и космоса, като най-важни сред тях бяха това между Китайската банка за развитие и Бразилската петролна корпорация (Petrobras), с което на последната се предоставя заем от 10 млрд. долара, търговското споразумение и меморандума за разбирателство между китайската петролна компания Sinopec и Petrobras, както и рамковата кредитна сделка между Банките за развитие на Китай и Бразилия на стойност 800 млн. долара. Част от споразумението между Китайската банка за развитие и Petrobras е и обещанието на Бразилия да доставя на Китай от 100 000 до 160 000 барела петрол дневно, на пазарни цени. Както е известно, откритите наскоро огромни залежи на петрол и природен газ край южното бразилско крайбрежие са разположени дълбоко под дъното на Атлантическия океан и Petrobras възнамерява да изразходва, в рамките на пет години, 174 млрд. долара за разработването им. Китай е сред малкото възможни източници на средства за реализацията на този амбициозен проект на фона на сегашната глобална финансово-икономическа криза. В тази връзка, нека напомня, че през април 2009, китайците изпревариха САЩ, превръщайки се в най-големия търговски партньор на Бразилия.

Според редица латиноамерикански анализатори, продължаващият възход на китайската икономика може да изиграе важна роля за гарантиране на устойчив ръст на много икономики от региона.

Днес Латинска Америка разполага с 13,3% от доказаните световни запаси от петрол, но осъществява само 6% от петролния добив на планетата. В същото време, постоянно нарастващите енергийни потребности на Китай, стимулират експанзията му на южноамериканския пазар на енергоносители, където, освен в Бразилия, китайците съумяха да си извоюват силни позиции във Венецуела, Колумбия, Еквадор и Перу, а след това и в Аржентина и Боливия. В момента, почти 60% от китайския петролен внос идва от Близкия изток, затова е съвсем разбираем стремежът на Пекин да диверсифицира своите източници на ресурси за да гарантира енергийната си сигурност. В Латинска Америка, Венецуела е може би най-добрия пример за това, как Китай реализира своята петролна дипломация в региона, както и на какво могат да разчитат страните, които склонят да си партнират с Пекин в тази сфера. Както е известно, Китай осъществи наистина впечатляваща енергийна експанзия в тази страна. От януари 2005 насам, китайците се ангажираха с развитието на венецуелската енергийна инфраструктура, инвестирайки 350 млн. долара в 15 петролни находища и 60 млн. долара в газовата сфера, като, паралелно с това, влагат средства и за изграждането на железопътната мрежа и веригата от петролни рафинерии на страната. Срещу това, китайците разчитат да получават по 100 000 барела петрол на ден, както и 7 млн. т дизелово гориво годишно. През ноември 2004, по време на годишния форум за Азиатско-тихоокеанско сътрудничество (АРЕС) в Чили, китайския президент Ху Цзинтао обяви сключването на сделка за 10 млрд. долара, предназначени за развитие на енергийната и транспортна инфраструктура на Бразилия, в рамките на две години. Тези средства трябваше да допълнят сделката за 1,3 млрд. долара между Sinopec (Китайската петролна и газова корпорация) и Petrobras за изграждането на 2000-километров газопровод.

Междувременно, китайците придобиха петролни активи в Еквадор и инвестираха 5 млрд. долара в петролни проекти в крайбрежните води на Аржентина, които ще се реализират през следващите пет години.

Разбира се, въпреки че енергетиката е в основата на китайската експанзия в Южна Америка, тя съвсем не се изчерпва само с енергийните проекти. Политиката на Пекин в региона цели и развитието на сътрудничеството в сферите на търговията, инвестициите, политиката и отбраната. Според мнозина, е твърде вероятно, в близко бъдеще, Китай а не САЩ да се превърне в основния търговско-икономически партньор на региона. Други обаче смятат, че нарастващият китайски интерес към Латинска Америка не е толкова белег за открито съперничество със САЩ, колкото илюстрация за значението на глобализацията и тенденция, определяща новите характеристики на международните отношения. От една страна, Китай максимално се възползва от дезинтеграцията на политическите и пространствени граници, в резултат от глобализационните процеси, за да разшири максимално сферата на собствените си икономически и политически интереси, проявявайки максимална гъвкавост в отношенията си с латиноамериканските правителства, без значение, дали те принадлежат към лявата или дясната част на политическия спектър. От друга страна, за САЩ вероятно би било по-полезно ако възприемат кооперативния, вместо конфронтациония подход към китайската експанзия в доскорошния им „заден двор”. Още повече, че биха могли да обвържат тази експанзия с ангажимента на Пекин да се отнася с по-голямо уважение към такива проблеми като човешките права или опазването на околната среда. При всички случаи, Вашингтон следва да признае правото на Китай да съдейства за икономическия просперитет на Западното полукълбо, още повече че напоследък много държави от региона демонстрират очевидно желание да постигнат този просперитет без да се обвързват допълнително със САЩ, а напротив – разграничавайки се от тях.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Особен поглед{jcomments off}

Х. Генчев, Браздите по пътя

 

България

М. Русев, Политикогеографски, геополитически и геостратегически измерения на сигурността

Б. Медникаров, К. Колев, Проектът Бургас - Александруполис и предизвикателствата пред българската национална сигурност

М. Деведжиев, Съдбата и геополитическото наследство на Иван Батаклиев

 

Балканите

И. Мурадян, Балканската геополитика на Германия

 

Европа

Р. Стеф, Русия и Америка в битката за Европа

 

Post Factum

С. Каменаров, ПРО е мъртва, да живее ПРО!

 

Светът

А. Тодоров, Кюрдският проблем в Турция и пътищата за решаването му

Ш. Султанов, Новите правила на старата игра: пет сценария за Близкия изток

А. Епщайн, Израелската геополитика на сигурност

А. Ковачев, Китайската енергийна експанзия в държавите от Третия свят

 

Фокус: Иран

Дж. Фридмън, Геополитическият триъгълник САЩ - Иран - Русия

В. Евлогиев, Иранската космическа стратегия и “ръката на Москва”

С. Харитонов, Транспортната геополитика на Иран

П. Ескобар, Иран и “Голямата игра” в Средния изток

 

Геостратегия

М. Либиг, Ядреният фактор в геостратегията на Индия и Бразилия

Т. Пенкова, Развитие и сигурност: как Русия преосмисля националната си безопасност

 

Геоикономика

Т. Грациани, Регионализацията на пазарите, като фактор за геополитическа интеграция

 

Идеи

С. Хатунцев, Новият елинизъм

М. Попов, Митът за ислямската солидарност

 

Геополитика & История

П. Димитров, Нобел, Ротшилд и бакинските нефтени милионери: геополитиката на каспийския нефтодобив в Царска Русия

 

Книги

К. Колдуел, Непознатата история на “хуманитарните интервенции”

 

Интервю

Професор Саймън Далби за екологичните измерения на сигурността

{rt}

Иван Батаклиев е роден на 24 януари 1891 в Пазарджик, в семейството на бежанци от Батак. Баща му остава кръгъл сирак и оцелява по чудо след Баташкото клане през 1876 (турците го продават като роб в село Дебращица, Пазарджишко). След Освобождението на България e ратай и домашен прислужник в Пазарджик, сам се ограмотява, става чиновник и дребен търговец. Създава семейство с девет деца.

До пети гимназиален клас, Иван Батаклиев учи в родния си град, след което завършва Пловдивската мъжка гимназия (през 1909) и се записва да следва  география и история в Софийския университет.

През 1912 постъпва на редовна военна служба в Пловдив, а през 1913 заминава за фронта (край Кавадарци, в Македония) и взема участие в Междусъюзническата война, като е награден с кръст „За храброст”. По-късно определя войната като „национален погром”, дължащ се, освен всичко друго, и на „географската неграмотност на българските политици”.

След демобилизацията, взема университетските си изпити, а през 1914 довършва военната служба в Школата за запасни офицери в Пловдив, която напуска с чин „поручик”.

През учебната 1914/1915, Иван Батаклиев е назначен за гимназиален учител в Хасково.

При влизането на страната ни в Първата световна война, през 1915, е мобилизиран и пратен на фронта, като командир на батарея. По време на войната започва да пише статии за обекти, през които е преминал с батареята си: долината на река Козлудере (приток на Вардар), Серското поле и Орфанския залив, на Бяло море. Те са отпечатани във в-к „Балканска трибуна”.

След края на войната, през 1918, започва работа като учител в Пазарджик. През този период пише и първата си научна статия „Оризовата култура в Татар-Пазарджишкото поле", отпечатана през 1921 в сп. "Естествознание и география". Две годино по-късно, след продължителни и задълбочени проучвания на родния си град, пише фундаменталния труд "Град Татар-Пазарджик. Историко-географски преглед", рецензиран от професорите Анастас Иширков и Васил Златарски. Появата му става повод Иван Батаклиев да получи покана (май 1924) и да стане асистент в Катедрата по обща география и културно-политическа география на Софийския университет, ръководена от проф. Иширков. За повишаване на научната си подготовка, през учебната 1927/1928,  той специализира в Германия, в градовете Йена и Берлин. През 1930 печели конкурс за доцент с хабилитационния си труд „Чепино. Специални географски проучвания”, а три години по-късно поема и ръководството на катедрата.

Иван Батаклиев е председател на Българското географско дружество през периода от 1934 до 1945. От 1934 е директор на Географския институт в Софийския университет. През същата година участва с научен доклад на Международния географски конгрес във Варшава, а на 5 февруари 1935 е назначен за професор.

През 1936, проф. Батаклиев е инициатор, организатор и главен секретар на Четвъртия конгрес на славянските географи и етнографи в София. Събитието е широко отразено в медиите, като най-голямото научно и културно събитие с международно участие, провело се до този момент у нас. В Конгреса участват 323 учени от 10 страни, включително и около 200 чуждестранни. Негов патрон е Цар Борис ІІІ. За организирането и провеждането на конгреса проф. Иван Батаклиев е награден с орден „Свети Александър”.

През 1936, с група географи, посещава Париж, а две години по-късно е на шестмесечна специализация във Франция (Тулуза и Париж), Великобритания (Лондон и Глазгоу) и Холандия (Амстердам, където участва с научен доклад на Международния географски конгрес).

През учебната 1944/1945, проф. Батаклиев е декан на Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Паралелно с това участва в комисиите на Министерството на външните работи, провеждащи конкурсни изпити за дипломатически аташета.

В редица свои трудове, появили се през 40-те години (а и преди това) Иван Батаклиев изтъква предимствата  на геополитическото разположение на България, като много от аргументите му са използвани на мирните преговори в Париж през 1947 от българската делегация, за да бъдат защитени националните интереси на страната срещу претенциите на  Гърция за Родопите.

Междувременно го избират за член-кореспондент на географските дружества в Берлин, Прага и Белград и на Българския археологически институт, както и за действителен член на Тракийския научен институт и Съюза на научните работници.

На 10 октомври 1947 обаче, проф. Иван Батаклиев неочаквано е уволнен от Университета (без право на пенсия и дори на купони за храна). Мотивите на комунистическата власт са неговата „великобългарска противонародна дейност” и социалдемократическата му партийна принадлежност от студентските години. Изпаднал в принудителна изолация, той, въпреки трудностите, съумява да завърши капиталния си труд „Пазарджик и Пазарджишко. Историкогеографски преглед”, върху който работи близо половин век (от 1925 до 1966).

Научната и преподавателска дейност на Иван Батаклиев е в сферите на общата стопанска география, антропогеографията, географията на България и Балканите, географията на континентите и селищата, политическата география, историята на географските открития, етнографията и културната география.

Сред основните му трудове са: „Оризовата култура в Татар-Пазарджишкото поле”; „Град Татар Пазарджик”; „Село Сестримо”; „Чепино”; „Родопите, като политическа граница”; „Земеповърхни форми в долината на река Мъти-вир”; „Полша в своята географска същност”; „Нашият Дунавски бряг”; „История на заселването и форми на селищата”; „Географията, като наука и учебен предмет, с оглед географията в България”; „Зеленчукопроизводството в България”; „Лозарството в България”; „Новите насоки на земеделското стопанство в България, във връзка с географските условия”; „Дунав и неговото стопанско значение за българите”; „Характерни историкогеографски черти на нашите старопланински градове”; „Предна Азия. Политикогеографски преглед”; „Колониалният въпрос”; „Колонии в центъра на Европа” и др.

В качеството му на един от основоположниците на българската геополитическа наука, с основание наричан „баща на българската геополитика”, много от публикациите на проф. Батаклиев имат подчертано геополитически характер: „Южна Добруджа. Геополитически преглед”, 1940; „Сравнителен преглед на политикогеографското положение на България”, 1937, 1940; „Einige deutsche Geogra,hen uber die politischen und volkischen Streitfragen zwischen den Bulgarien und den anderen Balkanvolkern”, 1940; „Кавказките земи и тяхното политическо и стопанско значение”, 1941; „Поделяне на България на главни географски области, въз основа на климата й”, 1941; „Ландшафтното деление на България”; “Die Wanderungen der Bulgaren in den letzten dreibig Jahren”, “Zeitschrift fur Geopolitik, Heft 3, Munchen-Heidelberg”; „Географските условия за възникване и развитие на град Пловдив”; „Към въпроса за антропогеографските изучавания в България”; Развитие и същност на политическата география и геополитика”, 1941; „Географското единство на българските земи”; „Географски връзки между Беломорието и България”; „Западна или Беломорска Тракия”; „Обединението на българския народ и политикогеографското му положение”, 1940; „Стопанското значение на Беломорието”, 1943; „Тракия. Историкогеографски преглед”, 1946 (заедно с А. Разбойников и И. Орманджиев).

Заключение

Както посочва проф. Батаклиев, политикогеографското, или геополитическото, положение  на България, играе най-голяма роля в развитието и съществуването й. В политикогеографското й разположение се крие нейното предопределение.

Балканският полуостров е най-средиземната суша на земното кълбо, а България – най-балканската държава. Пътищата на Балканския геополитически център свързват най-гъсто населените земи на Стария свят, превръщайки го в главна геополитическа ос на света.

Непознаването на нашите политикогеографски и геополитически въпроси от държавниците и интелигенцията и, изобщо, тяхното географско невежество е допринесло немалко за нещастията,  сполетели България.

Географската неграмотност на нашите политици води до съдбоносните грешки, в резултат на които България загуби Беломорието, Южна Добруджа и Западните покрайнини.

Научното наследство на проф. Иван Батаклиев има изключителни качества и класическа стойност. Като особено важно е, че научните му постановки издържаха успешно атаките на времето и повечето от тях са също толкова актуални днес, както и, когато за първи път са видели бял свят. Необходимо е обаче, научното дело на Иван Батаклиев да навлезе много по-широко в практическа употреба.

Онези, които го познаваха лично, са единодушни, че той бе блестящ пример за обективност, честност и добросъвестност.  И този прекрасен човек и голям учен, мълчаливо, с достойнство и голямо самообладание, изпи до дъно горчивата чаша на политическата несправедливост и продължи да работи върху изследванията си, без оглед на това, че почти до смъртта му всяко споменаване на името и научните му трудове се смяташе за „политическа грешка”, а самият той бе квалифициран като „проводник на вредните геополитически схващания в географията”.

Геополитиката, като географска наука, притежава глобален обхват. В същото време, успоредно с изследванията в този обхват, в условията на провалени геополитически шансове, обезлюдяване и демографски срив, днес най-важно за българските специалисти в тази сфера е решаване проблемите на националната геополитика, която единствена може  да спаси България от сегашната криза, а нацията ни от изчезване.

* Председател на Българското геополитическо дружество, статията се базира на лекцията, изнесена в началото на октомври пред членове на няколко младежки патриотични организации

{rt}

В най-широк семантичен смисъл, понятийно-терминологичното значение на сигурността е многоаспектно и варира от увереност, убеденост, категоричност, безпогрешност и точност, до гарантираност, обезпеченост, защитеност и безопасност (Нанов, 1958; Съвременен..., 1995). Като най-общ знаменател на посочените разнообразни тълкования на сигурността може да се изведе ретроспективното внушение за конюнктурна ситуативна яснота, обективно или субективно гарантираща безпроблемна кратко- или средносрочна перспективна предвидимост и увереност.

Традиционните и новите измерения на сигурността

Понятието сигурност има по-конкретен практикоприложен смисъл в основни клонове на обществознанието като история, социология, политология, право, икономика, политическа география, както и в научни направления, възникващи в многобройните зони на контакт между тях. Важни концептуални аспекти с висока практическа стойност в това отношение са свързани с изследвания в областта на геоглобалистиката, геополитиката, геостратегията (вкл. военната стратегия, регионалните стратегии за развитие) и много други.

През по-голямата част от обществената история институционалното гарантиране на сигурността е предимно културно-политически и/или социално-икономически детерминирано чрез различни форми на държавна организация върху определени части от географското пространство. Основен обекти на властовата държавна амбиция в географското пространство са неговите природни, демографски и антропогенни ресурси. Перманентна основа на културната традиция, при налагането на власт и определянето на основните параметри на сигурността, са силовите политически механизми на държавните институции. Чрез тях се решават въпроси и проблеми, свързани с териториалния егоизъм, териториалната (не)справедливост, териториалния хегемонизъм, териториалната експанзия, териториалното право, териториалното управление, териториалната (национална, регионална) сигурност и много други.

В продължение на хилядолетия основен гарант на териториалната цялост и сигурност за една държава (или междудържавно обединение) са силовите структури на армията. Нейната човешка и техническа мощ се използва не само за съхраняване на политическото статукво, а и за налагане на власт над уязвими територии с по-малък демографски, икономически и военен потенциал. Успоредно с утвърждаването й се формират и силови институции, чийто основен приоритет са вътрешните политически въпроси на сигурността и обществения ред.

Формирането на съвременната политическа карта на света и съвременните политически между(народни)държавни отношения е резултат от сложни и противоречиви обществени процеси. През последните години те са белязани от задълбочаващата се глобализация и регионализация на цивилизационното развитие. Наложилата се през XIХ век геополитическа интерпретация на тези процеси извежда на преден план пространствено детерминираните методи на изследване. В началото на XХI век тяхната значимост вече се утвърждава като първостепенна в редица научни клонове и направления.

Традиционно дефинираната геополитическа интерпретация на глобалната и регионалната сигурност се основава на постулати от т. нар. Сакрална география, впоследствие умело интерпретирана от класически автори като Ratzel (1887), Mahan (1890), Mackinder (1904), Naumann (1915), Kjellen (1917), Penck (1917), Бицили (1922), Савицкий (1922), Трубецкой (1927, Дрончилов (1925), Maull (1929), Иширков (1929), Hassinger (1931), Ancel (1936), Haushofer (1937, 1941), Батаклиев (1940/41), Spykman (1942), Bowman (1942), Schmitt (1950), Harshorne (1960) и други. В основата на техните концепции стои детерминизмът на географските посоки и качествата на отделните части от глобалното географско пространство, което предопределя интересите, съдбата, поведението и политиката на населяващите ги народи и култури.

Красноречиво потвърждение на държавно-политическата съставляваща и пространствено-географската интерпретация в международните отношения намираме в трудовете на един от най-известните съвременни автори в областта на политическата география, геополитиката и геостратегията – Lacoste (1986, 1988, 1993, 1998). Според него, “геополитиката се занимава с борбата за власт на дадена територия и затова няма геополитически размишления без позоваване на държави...” (Lacoste, 1998). Сред главните проблеми на съвременните геополитически изследвания, той извежда нарастването на броя на суверенните държави върху картата на света, значителната степен на неравностойност между тях, по отношение на природен, икономически и политически потенциал (крахът на малките национални държави и на държавите без нация), нарастващият брой на нетрадиционните фактори в отношенията на междудържавно и междублоково съперничество и прочие.

Прието е потенциалът на силовите институции в държавата да се оценява и от гледните точки на редица невоенни аспекти на сигурността – природни бедствия, епидемии, недостиг на храни, нелегално производство и търговия и много други. Тяхната значимост нараства много през последните столетия и най-вече през последните десетилетия и все по-често се разглежда като равнопоставена на традиционните военни приоритети в областта на националната сигурност.

За разлика от ясно изразената обективна същност на основните геополитически закономерности в световното цивилизационно развитие, геостратегията се отличава с предимно субективен характер (Lacoste, 1993). Нейните основни дефинитивни характеристики се предопределят от силно повлияната от въздействието на конюнктурни фактори реална практическа дейност, насочена към преструктуриране на политическото пространство, облагодетелстващо едни държави и народи, за сметка на други. Съвременните глобални предизвикателства извеждат геостратегията извън нейния традиционен военно-политически смисъл, налагат по-широкото й тълкуване с отчитане на разнообразни природно-екологични, културно-политически и социално-икономически аспекти на глобалната и регионалната политика и сигурност.

Основен геостратегически мотив на съвременната политика е желанието за контрол над богати на природни, човешки или стопански ресурси географски пространства, както и над такива, чрез които може да се осъществява ефективно блокиране на важни световни комуникации. С най-активна глобална стратегия се отличават големите национални държави и междудържавни обединения - САЩ, Русия, Китай, ЕС, НАФТА, НАТО и други. Същевременно, геостратегически мотиви с регионален характер са присъщи и за външната политика на държавни формирования със среден и малък потенциал – например Украйна, Пакистан, Етиопия, Армения или Израел.

Факторният анализ в съвременната геостратегическа линия на поведение на отделните държави се отличава с голяма динамика. В реалната геостратегия на нашето съвремие навлизат все по-действени и ефективни механизми за силово въздействие върху пространството. Нови измерения в това отношение придобиват етно-конфесионално, социално-икономически и природно-екологично провокираните миграции, сблъсъкът на раси и култури, трансграничните инфраструктурни проекти, флуидното разпространение на екологични опасности, нелегалната търговия с хора, наркотици и оръжие,  международният тероризъм. Все по-голямо значение придобиват различните форми на вътрешнодържавен регионален плурализъм, изразяващ се в неприкрит стремеж за ефективна културна, икономическа и политическа автономия и дори суверенитет – Косово, Баския, Корсика, Гагауз Ери, Чечня, Сомалиленд, Ириан Джая и други.

Геополитическата ретроспектива на европейския континент е резултат от динамичните отношения между две основни Големи пространства с твърде условни контури и граници (Русев, 2002/2003; 2005):

-Континенталното ядро на т. нар. Mitteleuropa, представено от Германия, немскоезичните страни и страните със силно влияние на немската култура

-Континентален Запад, представен от своеобразна приатлантическата дъга, свързваща Пиренейския полуостров, Франция, Британските острови, Нидерландия, Белгия, Дания и Скандинавския полуостров

Класическото геополитическо представяне на Източна Европа е усложнено от двойствената й гравитация към Големите пространства на Mitteleuropa (Германия) и Евразия (Русия). Същевременно, Югоизточна Европа изпитва традиционно силното геополитическо влияние на още едно Голямо пространство – Арабско-ислямският регион и неговия аванпост на Балканите – Турция. Така, страни като Финландия, Полша, Словакия, Румъния и България формират специфичната буферна зона, традиционно наричана Западен санитарен кордон. Спрямо него и Турция, Mitteleuropa има специфично пространствено политическо отношение, известно в класическата геополитика като Геополитика на диагоналите (Русев, (2002/2003).

Съвременното геополитическо положение на България

Оценката на съвременното геополитическо положение на България и параметрите на нейната национална сигурност не могат да не се съобразяват с посочените, обективно съществуващи, геополитически закономерности. Същевременно последните десетилетия ни разкриват по нов начин огромния практически потенциал на динамично променящите се геостратегически фактори от субективен характер. С най-голямо значение сред тях са глобализацията на съвременното цивилизационно развитие, в съчетание със задълбочаващите се интеграционни процеси в Европа и увличаната от нея най-близка полупериферия.

Съвременната общоевропейска интеграционна геостратегия успява в значителна степен да тушира силата на традиционните центробежни континентални геополитически вектори. От гледна точка на нейната субективна същност, очакванията за дълготрайни консолидиращи ефекти са в значителна степен дискусионни. Същевременно, налагащите се трайни ефекти на глобализацията са индикатори за неизбежна промяна, чиято посока и степен на предвидимост изискват задълбочена научна подготовка и обективен анализ. Тази констатация засяга интелектуалния и политическия елит на всяка една европейска нация, включително и на българската.

Характерна особеност на съвременното цивилизационно развитие е нарастващото динамично влияние на социално-политически фактори с вътрешнодържавен характер. В съчетание с разширяващото се географско разпространение на либералната политическа традиция, това води до нарастване ролята на регионалния политически анализ. Най-ярко потвърждение на посочените тенденции е утвърждаването на модерни междудисциплинарни клонове на научното познание, като културна, политическа, поведенческа и електорална география. Лакост (1986, 1993) и Мамаду (1999) обозначават значимостта на този процес като го свързват със проблемите на националната сигурност чрез  понятието „вътрешна геополитика”. За страни като България този проблем е особено актуален след краха на комунистическата идеология.

Пространствените феномени на човешкото поведение в България са провокирани от сложен комплекс взаимно преплитащи се природни и обществени фактори. С най-голямо значение в това отношение са ясно изразената географска диференциация на природно-ресурсния потенциал в страната, многопластовата й културно-политическа история и динамичните съвременни социално-икономически процеси.

Един от най-пряко обвързаните с националната сигурност на България приложни аспекти на поведенческата география е свързан с изборния процес и т. нар. „електорална география”. От гледна точка на вътрешната геополитика и геостратегия, тя пряко засяга изключително важната тематика за регионалните проблеми на развитието и тясно обвързаните с нея природни, социални, икономически и екологични въпроси на регионалния интерес (егоизъм), регионалната (не)справедливост и регионалната политика (Milkova, 2005; Михайлов, 2006). В началото на ХХ век дългосрочните аспекти на ефективното интегриране на страната в ЕС водят до преекспониране на тяхната обществена значимост.

Анализът на вътрешните обществени процеси и техния електорален контекст намира пряко отражение в пространствената представителност на делегираната политическа власт и свързаните с нея измерения на националната сигурност (Русев, 2007). Проведените под егидата на формиращото се гражданско общество у нас, след 1989, осемнадесет общонационални парламентарни, президентски и местни избори пораждат редица дискусионни въпроси и проблеми. Като най-важни сред тях могат да се посочат големите контрасти в политическата ориентация между:

-водещи икономически центрове и периферно развиващите се райони

-райони на етно-социалния вот и останалите, доминиращи като териториален и социално-икономически потенциал, райони

Индикативни на посочената проблематика са регионалните аспекти на екологичното равновесие, инвестиционната привлекателност, икономическата активност, заетостта, вътрешните и външни миграционни движения, геокриминогенната обстановка. Всички те се отличават с висок конфликтен потенциал и имат пряко или косвено отношение към националната сигурност от гледна точка на вътрешния ред и отношенията със съседните държави.

Основните предизвикателство пред страната

Традиционно наслоените и конюнктурно провокираните пространствено детерминирани (геополитически и геостратегически) предизвикателства пред националната българска перспектива могат да се обединят в следните основни проблемни групи:

- Природо-ресурсни. България е една от най-слабо осигурените с индустриални суровини страни в Европа и света, особено по отношение на количествените и качествените характеристики на горивните полезни изкопаеми. Пазарен гарант в това отношение е членството в най-важните континентални международни организации. Същевременно, те не могат да тушират в пълна степен енергийната зависимост на страната от бившия СССР и арабските страни

- Социално-демографски, етно-конфесионални и расово-етнически. България е сред страните с най-бързо намаляващо население в света. Същевременно се наблюдават неблагоприятни процеси, характеризиращи се с влошаване на редица качествени демографски характеристики – нарушена възрастова структура, увеличаване относителния дял на неграмотното и нискограмотното население, емиграция на значителен контингент младо население с висока квалификация, разширяване териториалния обхват на районите с висока степен на депопулация. Налице е резултативна тенденция страната ни да формира своеобразен демографски вакуум за имигранти от средно- и слабо развити страни, което да мултиплицира допълнителни отрицателни последици и да провокира възникване на вътрешни и външни форми на културно-политическо напрежение от нов тип.

- Еколого-икономически. България е един от големите непропорционални замърсители на европейското екологично пространство, което е резултат от значителната постсоциалистическа инерция на тежкопромишленото развитие през последните десетилетия. Показателни в това отношение са ключови природногеографски, социално-икономически и екологични показатели от нейния географски паспорт:

ПОКАЗАТЕЛ

% от света

ПОКАЗАТЕЛ

% от Европа

ТЕРИТОРИЯ

0,07

БВП

0,47

НАСЕЛЕНИЕ

0,11

НАСЕЛЕНИЕ

1,39

БВП

0,12

ТЕРИТОРИЯ

1,83

Емисии на въглероден диоксид

0,16

Емисии на серни и азотни оксиди

5,31

Производство на стомана

0,20

 

Производство на електроенергия

0,25

Производство на рафинирана мед

0,30

 

Производство на азотни торове

0,39

Производство на цинк

0,92

Ядрени енергийни мощности

1,02

Производство на олово

1,08

Добив на кафяви и лигнитни въглища

2,83

Оценката на еколого-географското положение на България се влошава и в резултат от предизвикващата противоречиви реакции комплексна ефективност при функционирането на потенциално опасни обекти като АЕЦ “Козлодуй” и “Белене”.

- Политикогеографски. Особеностите на съвременното политикогеографско положение на България в Балканския геополитически възел, в зоната на геополитически сблъсък на интереси между значими Големи пространства, както и близостта до други конфликтни геополитически възли, страни и геостратегически ключови пространства, са предпоставка за регионална несигурност и уязвимост на държавната територия, нейното население, инфраструктура и материални ресурси (Русев, 1997; 2000; 2008). Благоприятстващите националната сигурност и обществения ред фактори, произтичащи от членството в НАТО и редица други стабилизиращи континентални политически организации, се съчетава с неблагоприятно периферно военнополитическо положение спрямо Русия, Кавказ, Близкия Изток и Източното Средиземноморие. Наследен от историята дестабилизиращ фактор за външната ни политика на Балканите и в Източноевропейското пространство е значителният контингент българско население в Македония, Сърбия, Гърция, Украйна и Молдова, както и някои компактни вътрешни региони, отличаващи се с некомплиментарно, по отношение на държавата, геополитическо съзнание (Русев, 2000). Допълнително напрежение във външните отношения на страната могат да инициират, облагодетелстващи едни за сметка на други държави или корпоративни групи, решения, отнасящи се до изграждането на международни инфраструктурни съоръжения, преминаващи през България или Балканите.

Литература:

Батаклиев, И., Развитие и същност на политическата география и геополитиката. – Год. на държ. висше училище за финансови и административни науки, т. І, 1940/1941.

Бицилли, П., Восток и Запад в истории старого света. – В: На путях: Утверждение евразийцев. Москва; Берлин, 1922.

Дрончилов, Кр., Политическата граница. – Год. на СУ „Св. Кл. Охридски”, ИФФ, т. 21, 1925.

Иширков, А., Политическогеографско схващане на държавата. – Научен преглед, 1, 1929.

Лакост, Ив, Геополитика и геостратегия. – Военен журнал, № 1, 1993.

Мамаду, В., Геополитически подходи в края на ХХ в. - В: Геополитика - терминологичен справочник. София, 1999.

Михайлов, В., Регионалната справедливост: същност и приложни аспекти. – Понеделник, бр. 7/8, 2006.

Нанов, Л., Български синонимен речник. София, 1958.

Русев, М., Географското положение и националната сигурност на България. - Проблеми на географията. № 3-4, 1997.

Русев, М., Традиционни и съвременни геополитически предизвикателства пред българската външна политика. - В: 50 години Географски институт. Сборник от доклади. София, 2000.

Русев, М., “Mitteleuropa” и Големите пространства (геополитически измерения на континенталното ядро). I. Големите пространства в Европа – геополитическа постановка. II. Политическа организация на Mitteleuropa - традиция, съвременност и перспективи. – Год. на СУ “Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 93/94, 2002/2003.

Русев, М., Анатомия на глобалното противостоене от гледна точка на класическата геополитика. - Геополитика, бр. 4, 2005.

Русев, М., П. Владимирова, Вътрешната геополитика на смесените региони в България. – Геополитика, бр. 2, 2007.

Русев, М., Обществена география. Избрани лекции, методологични указания, информационни ресурси. София, 2008.

Русев, М., Възможен ли е изход от блокадата: транспортното географско положение на България в интегрираща се Европа. – Геополитика, бр. 3, 2008.

Савицкий, П., Степ и оседлость. – В: На путях. Москва; Берлин, 1922.

Съвременен тълковен речник на българския език. Велико Търново, 1995.

Трубецкой, Н., Общеевразийский национализм. – Евразийская хроника, 9, 1927.

Ancel, J., Geopolitique. Paris, 1936.

Bowman, J., Geography Versus Geopolitics. – Geographical Review, 32, 1942.

Hartshorne, R., Political Geography in the Modern World. – Journal and conflict, IV, 1, 1960.

Hassinger, H., Geographische Grundlagen der Geschichte. Freiburg im Breis-gau, 1931.

Haushofer, K., Mitteleuropa und die Welt. – Zeitschrift fur Geopolitik, 1, 1937.

Haushofer, K., Der Kontinentalblock Mitteleuropa-Eurasien-Japan. Mьnchen, 1941.

Kjellen, R., Der Staat als Lebensform. Leipzig, 1917.

Lacoste, Y., Gйopolitiques des rйgions franзaises, Paris, 1986.

Lacoste, Y., Europe mйdiane? – Hйrodote, 48, 1988.

Lacoste, Y., Dictionnaire de geopolitique. Paris, 1993.

Lacoste, Y., Prйface: Dictionnaire geopolitique des Etats. Paris, 1998.

Mackinder, H., Geographical Pivot of History, in: Geographical Journal, vol. XXIII, 1904.

Mahan, A., The Influence of Sea Power upon History 1660–1783. London, 1890.

Maull, O., Politische Grenzen. Weltpolitische Bьcherei. Berlin, 1929.

Milkova, K., Territorial Justice and Regional Policy. – In: Human Dimensions of Global Change in Bulgaria. First International Conference. Sofia, 2005.

Naumann, F., Mitteleuropa. Berlin, 1915.

Penck, A., Uber politishe Grenzen. Rektor-Rede. Berlin, 1917.

Ratzel, F., Politische Geographie, Leripzig, 1887.

Schmitt, C., Der Nomos der Erde. Kцln, 1950.

Spykman, N., Americaўs Strategy in World Politics. New York, 1942.

 

* Ръководител на Катедра „Регионална и политическа география” в Геолого-географския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Характерни за последните петнайсетина години са систематичните усилия на Германия да гради външната си политика, опитвайки се постигне баланс в отношенията между САЩ и ЕС, да формулира собствена регионална геополитика на Балканите, в Близкия изток, Кавказ и Централна Азия и да си извоюва по-значима роля в решаването на проблемите с неразпространяването на ядрените оръжия (включително и тези, касаещи Иран), а също в определянето на международната енергийна политика и постигането на енергийна сигурност.

Специално място в германската външна политика заема Русия, отношенията с която се смятат от практически всички последни правителства в Берлин за приоритетни. Проблемите на германската външна политика са предмет на активна дискусия, в която участват достатъчно широки обществени кръгове, като основните позиции и тези в тази дискусия търпят определена еволюция. Въпреки усилващият се стремеж страната да излезе извън традиционните за периода след края на Втората световна война рамки на провеждане на германската външна политика, определящи за която са отношенията Изток-Запад и САЩ-Европа, Германия, поне засега, не съумява да го постигне и то не само по отношение на актуалната си политика, но и в сферата на идеите и политическата идеология.

Препятствията пред „новата” германска политика

След разпадането на комунистическата система в Източна Европа, Германия се надяваше, че ще може да реализира външнополитически „пробив” и реши да го започне, като първа признае суверенитета на Словения и Хърватия и ускори стъпките към формирането на „германска икономическа зона” в Източна и Югоизточна Европа. Оказа се обаче, че за сегашния германски политически манталитет е доста трудно да трансформира икономическите предимства и позиции в политически.

След серия от външнополитически провали, в Берлин осъзнаха, че икономическите и политически усилия следва да се съчетаят, както и, че основните противници на Германия днес са Великобритания и САЩ, които, посредством политическата си експанзия в различни региони на света, без особени трудности „нивелират” германската политика в тях, което пък е предпоставка и за ерозията на немските икономически позиции.

Така Германия стигна до извода, че, независимо от глобалните си външнополитически вектори, ще и се наложи да отдели специално внимание и на регионите, т.е. на процесите и конфликтите, развиващи се на Балканите, Кавказ и Близкия изток. В същото време, стана ясно, че след обединението на страната , през последните 15-18 години, когато Берлин осъществяваше т.нар. „нов курс”, Германия не съумя да постигне някакви съществени успехи във външнополитическата сфера, напротив всичките и опити да формулира наистина „нова” външна политика, се сблъскаха със силната съпротива не само на Великобритания и САЩ, но и на много европейски държави, пораждайки известна тревога дори у нейния основен партньор – Франция. Германската подкрепа във външнополитическата сфера се приема без колебание от всички, но нито един от немските външнополитически партньори (включително и Русия) не смята за необходимо и оправдано тя да провежда самостоятелна външна политика, в качеството си на една от световните държави, или дори като една от водещите сили в Европа. В самата Германия подобна позиция поражда объркване и дори „национална обида”, тъй като, според самите немски политици, страната им се опитва да провежда максимално балансирана, изключително коректна и, разбира се, съвсем прозрачна политика. Британските, френските и руските анализатори обаче смятат, че Берлин все пак се опитва да води и „паралелна политика”, апелираща не само към стратегиите и геополитиката от миналото. В Русия например, мненията на най-авторитетните експерти, относно истинския характер на днешната германска геополитика, са диаметрално противоположни. Част от тях смятат, че въобще не съществува германска геополитика, други пък предупреждават, колко опасна може да бъде германската експанзия за Русия и Източна Европа, аргументирайки се с възможността „тевтонската платформа, да се обедини с туранската”. Принадлежащите към всяко от тези две течения посочват достатъчно аргументи срещу тезата на противниците си, но истината е, че и двете гледни точки изглеждат силно преувеличени и неадекватни.

В течение на доста продължително време, след 1989, Германия се опитваше да изработи нов стил и подходи във външната си политика, но немските политици (както тези от десницата, така и колегите им отляво), след като окончателно се объркаха от хода на събитията (особено след войната в Косово), предпочетоха просто да копират британската политика, използвайки характерните за нея прийоми в регионалната политика. Така, в крайна сметка, Германия възприе активната регионална политика, като основно направление в разгръщането на „самостоятелния аспект” на своята външна политика, като цяло.

Германия и Югоизточна Европа

Германия беше доста заинтересована от разпадането на Югославия, тъй като то разкриваше пред нея широка геополитическа и геостратегическа перспектива в югоизточна посока, включително и достъп до адриатическите пристанища. Страната, която съумя да утвърди позициите си в икономиките на Източна Европа, но не постигна кой знае какво в политическата сфера, разглеждаше Югоизточна Европа, като един „по-политизиран” регион, в който би могла да апелира към „позитивните мотивации, заимствани от историческото минало”, за разлика от по-спокойната и много по-стабилна Източна Европа.

В тази връзка, проблемът с Косово, като никой друг регионален проблем, демонстрира сложната външнополитическа ситуация, в която се оказа Германия. В немската геополитическа литература отдавна се е наложила версията за британските опити да бъде предотвратен стратегическия пробив на Германия в югоизточна посока, като за целта Косово изкуствено бъде задържано в състояние на „контролиран конфликт”.  Наистина, някои експерти отхвърлят тази версия, с аргумента, че Косово е разположено встрани от всички съществуващи и възможни комуникации, което обаче е абсолютно невярно, тъй като Косово (като геополитически проблем) представлява не просто пространствен масив, а стратегическа точка, посредством която се разпространява влиянието на антигерманската стратегия. Косовският проблем ще продължи да влияе върху процесите на Балканите в продължение на десетилетия. В тази връзка, ще отбележа, че в самата Германия въпросната версия отдавна не се смята за „конспиративна” и е достатъчно разпространена, но все още не е напълно осмислена и възприета от германските политици.

Както е известно, на първоначалните етапи от развитието на косовския проблем, Германия се обяви за запазване на политическата и териториална цялост на Сърбия и се отнасяше доста отрицателно към всички опити за силова намеса в неговото решаване. Правителствата на Хелмут Кол и Герхард Шрьодер, в различна степен и в зависимост от ситуацията, не подкрепяха тезата за радикална промяна на геополитическата конструкция, формирала се в т.нар. „остатъчна Югославия”, т.е. в това което остана от югофедерацията след събитията в Босна. Берлин беше наясно, че по-нататъшното разчленяване на Югославия, а след това и на Сърбия, ще доведе до формирането на неблагоприятна за германските интереси перспектива. Затова Германия водеше активни консултации по въпроса за евентуална намеса в процесите, развиващи се в Косово, с всички заинтересовани държави и отделни политически партии и организации в САЩ, Европа и Русия, опитвайки се да предотврати силовата намеса. Но, след като се убеди в невъзможността да бъде избегната военната операция срещу Сърбия (чието провеждане бе свързано с определени принципни и глобални проблеми, а не толкова с желанието да бъде нанесен удар по германските геостратегически интереси), Берлин предпочете активно да се ангажира в операцията на НАТО, разчитайки, че това донякъде ще гарантира присъствието и влиянието му в региона. В известна степен, Германия бе подтикната да се включи в по-нататъшното разделяне на Югославия и от факта, че именно тя подкрепи първите стъпки към разпадането на югофедерацията, признавайки (заедно с Ватикана) суверенитета на Словения и Хърватия. Освен това, участието на германските части в контингента на НАТО в Косово беше важен етап от утвърждаването на новата политика на Германия, като за първи път след дълги десетилетия, германски войски взеха участие в регионална военна операция, което малко по-късно беше затвърдено и от участието им в операциите в Афганистан.

След приключването на операцията в Косово и преминаването на областта под контрола на ООН, Германия всячески съдейства за ускореното решаване на косовския проблем. Наред с по-глобалните цели, преследвани от страната, нейното положение в Европа и историческото и минало не способстваха особено за ролята на „миротворец” на Балканите. Въпреки коректното поведение на Германия (и, в частност, на немския контингент в състава на НАТО в Косово), славянско-православните държави и народи (като изключим България) демонстрираха неприкрито недоволство именно от германското присъствие в региона. В тази връзка дори бе лансирана тезата за наличието на „квази-алианс” между Германия и Турция, които уж преследват една и съща цел на Балканите – гарантиране на геостратегическите комуникации по линията Германия-Турция-Централна Азия/Близък изток. В действителност, тази схема се вписва само в чисто теоретичните умозаключения, но на практика, ако Германия действително си поставя подобна задача и е склонна да сътрудничи с Турция в някои частни аспекти, наличието на какъвто и да било „заговор” между Берлин и Анкара, и то в рамките на Европа, е чиста проба фантазия.

Германската политика спрямо Косово

Като цяло, Германия си изясни, че връщането на Косово под сръбски контрол е невъзможно, а проточването на така създалата се ситуация, на практика, подкрепя политиката на Великобритания (а вече и на САЩ), която до голяма степен е насочена именно срещу Германия. Затова Берлин стигна до извода за необходимостта от максимално бързо решаване на проблема за международното признаване на косовската независимост, тъй като то (по един или друг начин) може да доведе до стабилизиране на ситуацията на Балканите, от което пък самата Германия е много заинтересована.

Силният натиск на САЩ и Великобритания да наложат независимо Косово, събуди у Германия надеждата, че ще може да „надиграе” англосаксонските си съперници и да създаде реална перспектива за своята югоизточна стратегия. Истината е, че нито Германия, нито Франция поддържаха друга позиция, различна от подкрепата на идеята за суверенно Косово. Противопоставянето на този проект би довело до обозначаването на една доста реакционна позиция и потвърждаване липсата на легитимна аргументация за независимостта на бившата сръбска провинция. За Франция, която вижда в Сърбия свой исторически партньор, беше още по-трудно да подкрепи този проект и, поне в това отношение, Германия се оказа в „по-свободен” режим на действие. Форсирането на американските и британските опити за признаване независимостта на Косово откри нова перспектива пред Германия и тя изключително активно се зае с развитието на този проект на европейската сцена, възползвайки се от факта, че това, в известна степен, беше и нейно задължение, като председател на ЕС (януари-юли 2007). В същото време, Германия последователно изпълняваше ангажиментите си, свързани с участието и в контингента на НАТО в Косово, като немските медии нерядко представяха обичайните планове за ротация и увеличаване числеността на въоръжените сили, като „своевременни действия, в условията на възможно изостряне на ситуацията”.

Германия не пропусна нито една възможност за да подчертае позицията си по отношение предоставянето на независимост на Косово. При това, германските политици често се опитваха да се представят за по-радикални, отколкото дори британските и американските им колеги, вече без да се опасяват открито да апелират към историческото минало.

Германските медии, близки до основните политически партии в страната, продължават да поддържат тезата, че ако Косово не бе получило независимост, през февруари 2008, това би довело до нов етап на въоръжено противопоставяне на Балканите. Берлин бе и сред авторите на проекта за замяната на мисията на ООН (ЮНМИК) в Косово с тази на ЕС (ЕУЛЕКС).

В същото време, Германия очевидно не може да заема толкова еднозначна позиция в подкрепа на независимо Косово, като тази на англосаксонските и партньори, опитвайки се да играе ролята на „най-демократичния и безпристрастен” участник в решаването на косовския въпрос. Така, непосредствено преди провъзгласяването на независимостта на Косово, германските медии продължаваха да критикуват американската и британска политика, целяща създаването на независима косовска държава на всяка цена, игнорирайки изискванията на демокрацията и толерантността. Освен всичко друго, тази позиция целеше да демонстрира, че Германия никога не е била привърженик на силовите методи и радикалните решения, а просто е принудена на търси най-приемливото решение на фона на създалата се необратима ситуация.

Голямата игра в Западните Балкани

В същото време, макар че правителството на Германия и германският елит не дадоха повод за обвинения в „двуличност” и „безпринципност” по въпроса за Косово, британските експерти и анализатори насочиха критиките си към германската външна политика именно в тази посока, като особено активни в това отношение бяха Центърът за външна политика (FPC) и Центърът за европейски реформи (CER), базирани в Лондон. Между другото, тази критика не е чак толкова случайна и безпредметна, както изглежда на пръв поглед и нещата не опират само до Косово.

Основната причина за британските атаки е опитът на Берлин да установи нови (по своето съдържание и цели) отношения с администрацията на президента Обама. Канцлерът Ангела Меркел се стреми, срещу декларираната от нея лоялност към атлантическите идеали и солидарността със САЩ по различни въпроси на международната политика, да получи от Вашингтон по-голямо разбиране по проблемите, пред които е изправена Германия, и от решението на които, до голяма степен, зависи икономическото и развитие, проникването на определени пазари, енергийната и сигурност и, най-вече, нейното „равноправно” участие в международните и регионални икономически и геоикономически проекти, против което, традиционно, се обявява Лондон. В тази връзка, Германия би искала да изведе косовския проблем от руслото на британския проект и да го постави на нова плоскост, където (под предлог правителството в Прищина да се съобразява и да прилага демократичните стандарти) да се реализира един по-приемлив за Берлин и Вашингтон проект. Тоест, с американска помощ, Германия се опитва да трансформира окончателното решение на косовския проблем в прекратяване на британския проект и ограничаване на британското влияние в региона. Тази идея се основава на партньорството или дори алианса между новата дясно-центристка коалиция в Германия и управляващите в САЩ леви либерали, които, до известна степен, са заинтересовани от изтласкването на Великобритания и провала на британските проекти в редица региони – не само на Балканите, но и в Близкия изток например. В тази връзка, Германия се опитва да подкрепи онези кръгове в Белия дом, които искат САЩ да се върнат към политиката на Бил Клинтън за разрешаване на арабско-израелския конфликт. Що се отнася до Великобритания, тя не е заинтересована от това в независимо Косово да бъдат наложени демократичните принципи и норми, защитата на човешките права и толерантността. Лондон би бил доволен по-скоро, ако в Косово управляват по-радикално настроени сили, способни да вземат „твърди” решения и залагащи на външното влияние в рамките на активните регионални политически процеси.

Както е известно, за Великобритания се оказа доста трудно да разшири влиянието си в Косово, след фактическото разпадане на Югославия, тъй като, по време на режима на Тито, тя не разполагаше, нито в тази провинция, нито пък в Югославия, като цяло, с достатъчно разклонена и влиятелна агентурна мрежа. Затова, в продължение на известно време, британците използваха други методи за внедряване и влияние, в резултат от което определени кръгове от елита на косовските албанци стигнаха до извода, че британският патронаж над Косово може да се окаже най-приемлив за тях. Междувременно, Лондон се превърна в най-важния (а скоро и единствения) град в Европа, където косовските албанци можеха да реализират своите лични, финансови и политически задачи. Тоест, също както и в случая с радикалните ислямисти и някои други екстремистки групировки, британската столица се превърна в убежище за три-четири косовски клана, създали в нея силна и политизирана мафиотска структура. Впрочем, да не забравяме, че в Германия също се настаниха редица албански групировки, които в края на 90-те вече разполагаха с немалки възможности. Именно в тази ситуация и по онова време Лондон си постави за цел да ограничи германското влияние в Косово и, общо взето, я реализира успешно.

Тук е мястото да отбележим и ролята на католическите кръгове от Южна Германия при формулирането на основните задачи на германската геополитика на Балканите и, най-вече, в Косово. Както е известно, още от началото на разпадането на Югославия, Ватиканът провежда откровено прозелитистка политика спрямо православното и мюсюлманското население на бившата федерация. През последните години, значителна част от принадлежащите към елита на косовските албанци приеха католицизма, много католици има и в средите на интелигенцията на Косово и Албания, представителите на бизнеса, както и сред имигрантите. Проблемите, свързани с резултатите от предишните парламентарни избори в Германия (през 2005), уязвимите тогава позиции на двете водещи политически партии, както и липсата на „трета сила” в политическото разпределение на силите, позволи на католическите среди да наложат на германските политически лидери „концепцията” на Ватикана за приобщаването на Косово към католическия свят.

Разбира се, немските политици разчитат и на диалога с Русия по балканската проблематика, тъй като смятат, че ще съумеят да заемат по-приемлива за Москва позиция и дори да се превърнат в посредник между нея и Вашингтон по редица конкретни въпроси и така да изтласкат Великобритания от процеса на тяхното решаване. Определени влиятелни кръгове в Берлин хранят илюзията, че германската схема ще бъде адекватно приета в САЩ и Русия, но е много вероятно тези очаквания да не се оправдаят. Просто защото немската позиция е твърде противоречива и едва ли ще успее да удовлетвори едновременно и Вашингтон, и Москва.

 

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

{rt}

Радикалните промени в политическото пространство, след парламентарните избори от юли 2009, станаха причина за разгорещени дебати относно политиките и практиките на предходното и настоящото български правителства. Един от проблемите, който е обект на най-разгорещено обсъждане, е свързан с крупните енергийни проекти, част от които е и изграждането на петролопровода „Бургас-Александруполис”.

Първите заявления на новите министри на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков[1] и на регионалното развитие и благоустройството Росен Плевнелиев[2], че „...тези проекти са работени на парче без анализи за рентабилност...”, и че ,,...липсва една разумна икономическа обосновка за Бургас-Александруполис...” предизвикаха нееднозначни оценки както във вътрешен, така и в международен план.

Президентът Георги Първанов категорично заяви своята позиция[3], че „..е важно, когато се прави новата енергийна стратегия на този кабинет, да има елементи на приемственост и да не се правят разчетите само на това, което ще се изхарчи или спечели в този мандат”. Той изрази съгласие новото правителство да подложи на анализ големите енергийни проекти, но допълни, че те „..са инвестиция в енергийната сигурност на страната, в стратегически план от порядъка на 2015-2020. Ако искаме да бъдем енергиен център на Балканите, трябва внимателно да преценим какво да правим... Европа и световният опит показват, че държавата е тази, която се ангажира с правенето на енергетика... Така, че аз съм за това да се направят анализите, да се направят изчисленията, но в същото време да не се губи стратегическият поглед...”.

Още по-радикална бе реакцията на руската страна. Тя бе заявена, чрез редица публикации в медиите[4] и най–вече с посещението на министър председателя Владимир Путин в Анкара на 6 август 2009, където, в присъствието на турския му колега Реджеп Ердоган и италианския премиер Силвио Берлускони, бяха подписани двадесет споразумения и протоколи в енергийната сфера: за началото на строителството на газопровода „Син поток-II”; за началото на изследователските работи и строителството на газопровода „Южен поток”[5] (официално разрешение за строителни работи Турция ще даде на 1 ноември 2010); за строителство на турска атомна централа; за възможното включване на Русия в петролопровода “Самсун – Джейхан”, от участие, в който досега Москва се въздържаше, въпреки многократните покани от страна на Анкара и който на практика обезсмисля проекта "Бургас-Александруполис”.

Посланията от тази среща засегнаха пряко както Европейския съюз (ЕС), така и новото българско правителство, обявило намеренията си да преразгледа реализацията на трите съвместни енергийни проекта. По същество, това бе еднозначен сигнал към новото българско правителство, че ако не се придържа стриктно към курса на предишното, България ще бъде изключена от големите руски енергийни проекти и ще остане извън "голямата игра"[6].

Нервност от позицията на българската страна изрази и Гърция, като на 28 юли гръцкият министър на развитието Костас Хадзидакис заяви, че разчита на успешната реализация на "Бургас-Александруполис" и че новото българско правителство ще спазва съвместните договорености между Русия, Гърция и България. "Смятаме, че подписаното споразумение, както задълженията на страните по него, са в сила", заяви министърът при обсъждането в гръцкия парламент на внесения законопроект за признаване на нефтопровода като особено важен проект[7]. С приемането на този политически акт се създават условия да се ускорят процедурите по реализацията на тръбата, чието изграждане и експлоатация са поверени на международната компания "Транс Болкан Пайплаин"[8].

Резултатите от срещата в Анкара станаха повод опозицията да започне кампания в защита на енергийните проекти и да обвини правителството на Борисов, че работи за "чужди интереси". Лидерът на БСП Сергей Станишев заяви, че ще поискат изслушване на премиера по проблема и обяви, че ако не получи удовлетворителен отговор, ще настоява парламентът да приеме декларация[9].

Известно успокояване на разгорещилите се страсти дойде след направените декларации, че Русия не смята да се оттегли от проекта „Бургас-Александруполис”[10] и най-вече в резултат на проведения на 27 август телефонен разговор между премиерите Борисов и Путин[11], в хода, на който бяха обсъдени бъдещото развитие и възможностите за задълбочаване на традиционно добрите политически отношения между България и Руската Федерация, в т.ч.  и  по отношение на газопровода „Южен поток”, нефтопровода „Бургас-Александруполис” и строежа на АЕЦ „Белене”. Двамата лидери постигнаха договорка в бъдеще да продължат активните разговори по партньорските проекти, а експертите на двете страни да ускорят работата си в тази сфера. Премиерът Борисов предложи на руския си колега заседанието на Междуправителствената работна комисия, което по график трябваше да се състои в началото на ноември т.г. в Русия, да се проведе в София, с неговото лично участие.

В хода на първата официална среща на двамата премиери на 1 септември 2009, в Гданск, Владимир Путин поиска да получи ясен отговор за намеренията на българското правителство по реализирането на проекта "Бургас-Александруполис" и изрази недоумението си от липсата на напредък по петролопровода[12]. Той призова българското правителство да вземе решение по съвместните проекти възможно най-скоро. "Ако по някаква причина вашето правителство сметне, че даден проект не е в интерес на България, аз съм сигурен, че това няма да създаде проблеми в нашите отношения". По думите на Путин Москва ще намери друг път и ще намери други проекти за сътрудничество със София.

Борисов заяви, че кабинетът ще анализира целесъобразността на АЕЦ "Белене" и "Бургас-Александруполис", защото до този момент министрите не са имали възможност да се запознаят детайлно със съответните междуправителствените споразумения. За "Бургас-Александруполис" той изтъкна като проблем екологичното равновесие на крайбрежните зони и проведените два местни референдума. Той декларира, че България ще има окончателно становище по трите съвместни проекта с Русия до два-три месеца.

Броени дни след срещата в Гданск президентът Първанов публикува статията си "В енергийната стратегия и политика са нужни прагматизъм и лидерство"[13], чрез която влезе в открита конфронтация с правителството, обвинявайки го в некомпетентност и кампанийност в областта на енергетиката. Той отново защити подписаните с Русия енергийни проекти, в т. ч. и "Бургас – Александруполис", като посочи кои според него са актуалните проблеми с тях и за какво точно трябва да преговарят премиерът и министрите му[14]. По повод на тази намеса последва остра реакция от страна на премиера, а политици като Волен Сидеров обвиниха президента Първанов в обвързаност с олигархични кръгове в областта на енергетиката[15].

Бъдещето на петролопровода "Бургас-Александруполис" бе обект на обсъждане и по време на състоялото се на 18 септември работно посещение на руския министър на енергетиката Сергей Шматко в София, които след разговорите си с българския му колега Трайков и премиера Борисов заяви, че има разбиране от страна на българското правителство да се продължи сътрудничеството с Русия по трите енергийни проекта[16].

В последвалите медийни изяви на министър Трайков бе демонстриран един значително по-прагматичен подход по проблема. Декларирана бе идеята на премиера Борисов да се осигури участие на български фирми в транспорта на нефт от Новоросийск до Бургас. Министърът показа, че страната ни не е доволна от досега договорените транзитни тарифи и роялти таксите за правото за транспортиране на суровината през нейна територия и също така заяви, че притесненията на бургаските общини за екологичното въздействие са оправдани и че те ще бъде взети предвид, но това не означава непременно, че проектът е лош[17].

На проведената на 9 октомври среща на министър Трайков с представители на българските министерства, които имат отношение към проекта, както и с ръководството на международната компания “ Транс Болкан Пайплаин“ бе декларирано, че за момента няма особени причини България да не продължи проекта "Бургас-Александруполис" и бе защитена технологията за разтоварване на танкерите чрез буйове, а не в пристанище[18].

Появилото се на 19 октомври прессъобщение на сайта на италианската компания “Eni”, за подписаното в Милано от вицепремиера на Русия Игор Сечин, руския енергиен министър Сергей Шматко, турския енергиен министър Танер Йълдъз и министъра на икономическото развитие на Италия Клаудио Скажола споразумение за включване на руските компании “Роснефт“, “Транснефт“ и "Совкомфлот" в строежа на нефтопровода “Самсун - Джейхан“ бе разтълкувано и като пореден опит за натиск по отношение на позицията на българското правителство по проблема[19]. То бе последвано от посещение на министър Трайков в Москва с цел обсъждане на технически въпроси за заседанието на българо-руската междуправителствена комисия на 10 и 11 декември в София, където в хода на срещата му с министър Шматко руската страна заяви, че петролопроводите "Бургас - Александруполис" и "Самсун - Джейхан" са конкурентни и този, който бъде изграден пръв и докаже по-добри търговски условия ще получи по-големи шансове за запълване на капацитета.

В същото време шефът на "Транснефт" Николай Токарев съобщи, че Казахстан има намерение да участва в "Бургас-Александруполис" и че може да получи дял за сметка на руските акционери, но също така и чрез намаляване на участието на България или Гърция[20].

Всичко това потвърди очерталата се тенденция руската страна все по-често да обвързва бъдещето на "Бургас-Александруполис" със съдбата на газопровода “Южен поток“.

В условията на този обществен дебат настоящата публикация си поставя целта да разкрие кръга от предизвикателства пред националната сигурност на Р. България, свързани с реализацията на нефтопровода “Бургас-Александруполис”[21], като основният акцент ще бъде поставен върху енергийната сигурност.

Петролопроводът и европейската енергийна политика

Безспорно, особен интерес представлява въпросът „Вписва ли се проектът „Бургас-Александруполис” в европейската енергийна политика?”. Неговият отговор най-лесно може да бъде намерен, ако се разкрие произходът на транспортирания нефт и неговото крайно предназначение.

Предвижда се международната проектна компания „Транс Болкан Пайплаин" да изгради петролопровода до 2012 и през първото полугодие на 2013 той да премине през пробни изпитания. Работната експлоатация се очаква се да започне през втората половина на 2013, като на първия етап преносът на нефт да бъде в рамките на 35 млн. тона годишно. Половината от този нефт (17,5 млн. тона) ще бъде т. нар. уралски нефт[22], произвеждан от руската нефтодобивна промишленост, а останалата половина ще бъде доставяна от Каспийския тръбопроводен консорциум (Caspian Pipeline Consortium – CPC), в който са представени бизнес интерес на компании като British Petroleum, Shell, Shevron и др.[23].

След достигането на крайния пункт на тръбопровода, около 50% от петрола ще се доставя до пристанища на европейски страни от Средиземноморския регион – Италия, Франция, Испания, а чрез тях по наличната тръбопроводна мрежа ще достига и до Холандия, Белгия, Германия. Останалите 50%, считани основно като продукция на Shevron, ще бъдат доставяни чрез VLCC[24] танкери до САЩ.

На втория етап от експлоатацията на петролопровода се очаква удвояване на обемите доставяни от CPC, при което капацитетът на „Бургас-Александруполис” ще достигне до 60 млн. тона годишно. Това, от своя страна, ще стане причина за сериозно намаляване на дела на руския нефт за сметка на казахстанския (разбирай делът на западните компании).

На базата на тези разсъждения може да се направи категоричният извод, че петролопроводът „Бургас-Александруполис” се вписва напълно в европейската енергийна политика. Неговата реализация пряко ще защити европейските енергийни интереси (Гърция, Италия, Франция, Испания, Холандия, Белгия, Германия), чрез диверсификация на маршрутите за доставка на енергоресурсните доставки. Освен това, е налице и пряк интерес на основния трансатлантически европейски партньор – САЩ. В този контекст, той ще има и важно значение за защитата на националните интереси и утвърждаване ролята на България като енергиен център и важен евроатлантически партньор.

Този извод категорично отхвърля тезите на някои предубедени противници на проекта, като:

- Проектът обслужва преди всичко икономическите интереси на Русия.

- Проектът е антиевропейски.

- Проектът е антинатовски и пр.

Дискутирайки ролята на проекта по отношение на европейската енергийна политика, не може да се пренебрегне фактът, че в него има и трети партньор – Гърция, която притежава 24,5 % в международната компания "Транс Болкан Пайплаин". Гръцката страна има много високи очаквания от реализацията на проекта и подготви специален законопроект за признаване на нефтопровода като особено важен проект[25] за ускоряване на процедурите по реализацията на петролопровода. Трудно е да се предвидят целият диапазон и дълбочина на негативните реакции на Гърция, в това число и в европейските институции, и съответните последствия за България при евентуалното проваляне на проекта. Допълнителен утежняващ фактор в тази посока ще бъде и по-нататъшното приоритизиране на Турция като основен енергиен център в региона, поради наличната алтернатива за пренасочване на интересите на руската страна и CPC към направлението Самсун-Джейхан. Разбира се, в основата на подобни реакции стоят и някои традиционни противоречия между Гърция и Турция.

Освен това, не трябва да се изключва възможността Румъния да се възползва от създалата се ситуация и да търси възможности за свое участие в „голямата игра”. Тази теза бе многократно лансирана от водещия експерт по проблемите на енергийна сигурност проф. Нина Дюлгерова. Тя счита, че „...Румъния винаги е готова да разшири и да задълбочи своите позиции в енергийната област и да ни замести много бързо... Не трябва да се забравя, че това са дългосрочни проекти, в които България е поела ангажименти и трябва да бъде последователна отстоявайки ги, независимо кое правителство е на власт... Ако досега сме нямали сериозна конкуренция или поне тя е била в рамките на разумното с Турция, то в момента очакваната промяна в румънско-руските отношения и „заиграването” с темата от страна на управляващите може да доведе до елиминиране на България от този енергиен пазар. Друг много важен момент е, че енергетиката или всичко свързано с енергийните въпроси във всяка друга държава, както членка на ЕС, така и извън еврозоната, е държавна политика. България е част от енергийни схеми и те са първо европейски, а след това руски, европейско-американски и всякакви други за и против Русия...”[26].

Конкурентният нефтопровод с румънско участие е Констанца (Румъния) – Панчево (Сърбия) – Омишал (Хърватия) – Триест (Италия) (т.нар Паневропейски тръбопровод). Той е с дължина 1400 км, има пропускателна способност 60 млн. тона и възможности за увеличаване до 90 млн. тона годишно. Негово предимство е съществуващата тръбопроводна връзка от Панчево (Сърбия) до дълбоководния хърватски терминал Омишал и Трансалпийския нефтопровод от Триест (Италия) към Австрия и Германия[27].

Освен това, не трябва да се забравя и за украинския конкурентен нефтопровод на черноморската проливна зона, който свързва Одеса (пристанище Южний - Украйна) – Броди (Украйна) – Плоцк (Полша), а оттам по съществуващия тръбопроводен участък до пристанището на Гданск. Началният тръбопроводен участък Одеса (пристанище Южний) – Броди е построен още през 2001, но поради липса на достатъчни количества нефт е с реверсирано направление Броди-Одеса. Междинната тръбопроводна връзка Броди (Украйна) – Плоцк (Полша) все още не е построена поради вътрешни полски и украински проблеми.

Изграждането на всеки от предложените проекти ограничава условията за финансова ефективност на всички останали проекти, което води до забавяне или дори отказ от тяхната реализация от страна на инвеститорите в средносрочна перспектива. Отказът от изграждане на всеки от посочените нефтопроводи на свой ред увеличава възможностите за реализация на останалите.

Политиката на “енергийна сигурност” в Черноморския регион –обявени интереси и използвани средства от Руската Федерация

Руската федерация е сред най-големите световни производители на нефт и природен газ и притежава най-големи доказани находища на природен газ. Русия контролира географски или геополитически основните маршрути за износ на нефт и природен газ от каспийския регион – Казахстан, Туркменистан, Азербайджан и, в по-малка степен, Узбекистан. Текущата и перспективната позиция на Руската Федерация в производството и износа на нефт и природен газ не може да бъде конкурирана от друга страна[28]. Русия е много голям вносител и потребител на енергоресурси[29]. Русия е зависима от транзитирането на изнасяните количества руски нефт и природен газ през територията на други страни и е транзитна страна на нефт и природен газ от Централноазиатския район. Високите темпове на икономически растеж на Русия се дължат предимно на растящите световни цени на нефта и природния газ и изпреварващото развитие на нефто- и газо- добивния отрасъл. Тези обективни фактори принуждават Русия да се придържа към комплексен подход по енергийната сигурност.

Външните цели на енергийната политика на Русия включват:

- Привеждане на пазарна основа на отношенията със страните-транзитьори, което означава повишаване на цените на доставяните количества нефт и природен газ.[30]

- Насочване на основния износ на руски енергоресурси към енергийния пазар на страните-членки на ЕС при известна диверсификация на енергийните доставки.[31]

- Осигуряване на стабилни и изгодни условия за транзит на енергоресурси. Изграждане на енергоресурсна инфраструктура с алтернативни маршрути и пряк достъп до енергийния пазар на ЕС[32].

- Запазване на лидиращата й позиция в Централна Азия чрез създаване на допълнителна енергоресурсна транспортна инфраструктура за свързване на страните от региона с руската тръбопроводна система и гарантиране на доставките на допълнителни обеми нефт и природен газ.

- Усвояване на нефто-газовите ресурси на арктическия шелф.

- Диверсифициране на руските енергоресурси за износ.

Постоянните консултативни срещи по енергийната политика в диалога ЕС - Русия се основават на взаимните интереси от увеличаване на руските енергоресурсни доставки срещу европейски инвестиции и технологии. Основната цел е осигуряване на прозрачност и устойчиви цени на енергийния пазар. В диалога се определят сферите на взаимодействие и възможностите за сътрудничество в енергийните ресурси. Страните се стремят да намалят неустойчивостта и повишат прогнозируемостта на световния енергиен пазар, чрез повишаване надеждността на световните енергоресурсни доставки. Страните се договарят за търговско сътрудничество в енергийния сектор, увеличаване на корпоративното взаимодействие в проучването, добива, преработването, транспортирането и дистрибуцията на енергоресурсите, както и реализирането на съвместни проекти в трети страни.

Четири са основните области от взаимен интерес в диалога ЕС-Русия: търговия с енергоресурси, инвестиции, енергийна инфраструктура и енергийна сигурност и безопасност. В рамките на диалога се работи по създаване на хармонизирана система за мониторинг на нефтогазовата инфраструктура и пазари. Експертните групи изпълняват дейности по енергийна ефективност, търговски обмен, инвестиции и инфраструктура.

Съществуващите конфликти се разкриват в хода на взаимното сътрудничество. Отделните държави-членки на ЕС имат различаващи се концептуални позиции в отношенията ЕС-Руска Федерация[33].

Съществен проблем за ЕС е неравномерната енергийна зависимост на неговите членове от руските енергоресурсни доставки. По количествени обеми руският внос на енергоресурси е най-голям за Германия и Италия, но тези държави не се намират в толкова голяма енергийна зависимост – съответно 40% и 30% от общото им потребление. Около десет държави от Западна Европа не осъществяват внос на енергоресурси от Русия. Други държави-членки на ЕС, като България, Гърция, Австрия и Финландия, получават от 60% до 100% от необходимите енергоресурси за потребление от Русия.

Договорът към Енергийната харта е подписан от Руската Федерация през 1994, под условие[34]. Русия придава важно значение на документа за разрешаване на възникващите транзитни проблеми с енергоресурсните доставки. Според нея, приложеният подход в Договора има едностранен характер, като отчита само европейските интереси при защита на правата за получаване на енергийни доставки от трети страни.

Руската Федерация не приема нормативното определение в Транзитния протокол към Договора, където страните от ЕС се разглеждат като единна територия при външните доставки на енергоресурси[35]. Транзитирането на енергоресурси през Русия, Украйна и Белорусия се решава въз основа на Протокола към Договора. Русия защитава формирането на транзитни такси въз основа на инвестиционните експлоатационни разходи, адекватни на нормите на печалба.

По време на посещението си във Финландия, през април 2009, президентът на Руската Федерация Медведев представи проект на международен документ “Концептуален подход към нова правна основа за енергийно сътрудничество – цели и принципи”, който е призван частично или цялостно да замени Енергийната харта. В документа се предлага осъществяване на съвместен контрол върху транзита на енергоресурси, модернизация на енергоресурсните инфраструктурни транспортни системи и разработване на дългосрочни международни баланси на енергоресурсното търсене и предлагане.

По данни на руското Министерство на енергетиката, основният пазар за реализация на руския нефт е ЕС. В момента, 93% от общото количество изнасян руски нефт е към този пазар. Износът на нефт от Русия към ЕС непрекъснато се увеличава в абсолютни стойности – от 94 млн. тона, през 2000, до 144 млн. тона, през 2004. Дяловото участие на Русия в общото потребление на нефт и нефтопродукти в страните от ЕС се е увеличило от 22,6%, през 1999, до 30,1%, през 2003. Към 2020, основните доставки на руски нефт за ЕС се очаква да достигнат 64%. Русия гарантира увеличаване на доставките на нефт в ЕС и планира да укрепи позициите си на енергийните пазари в Азиатско-Тихоокеанския район и САЩ[36]. От 1999 до 2006, Русия непрекъснато увеличава обемите на добивания нефт от 6 до 9,5 млн. барела за денонощие[37]. Русия заема първо място в света по добив на нефт, но контролира само 6,2% от световните нефтени запаси.

Отношенията между Руската Федерация и ЕС в Енергийния диалог са отношения “износител - потребител”, без да излизат от рамките на икономическото противопоставяне на участващите страни.

Оценявайки значението на реализацията на проекта „Бургас – Александруполис”, по отношение енергийните интереси на Руската Федерация трябва да се отбележи, че той е пореден опит на руската страна да си осигури достъп до европейския енергиен пазар за сметка на диверсификация на маршрутите и намаляване зависимостта от транзитиращите държави. От друга страна, реакциите на руските медии и официални лица на събитията от последните два месеца категорично показаха, че Русия без особени колебания е готова да пренасочи своите интереси в друга посока[38].

Политика на “енергийна сигурност” в Черноморския регион –обявени интереси и използвани средства от Турция

Основа на обявените интереси на Турция в Черноморския регион са:

- Кръстопътното разположение на страната, предполагащо развитие на енергоресурсни транзитни маршрути от Южен Кавказ, Близкия и Средния Изток, Централна Азия и Каспийския регион, Северна Африка, Балканския полуостров и акваторията на Черно море. С пълно основание Турция се разглежда като западно-източен енергиен коридор и регионален център за транзитиране на енергоресурси;

- Необходимостта от диверсификация на източниците и маршрутите за енергоресурсни доставки за задоволяване на националните потребности;

- Съвместяването на ролята на медиатор в проблемните близкоизточен и арабски региони с евроинтеграционния проект на Турция.

Изгражданата нефтопреносна инфраструктура на територията на Турция е резултат от последователно изпълняваната Енергийна стратегия на Турция (Turkey’s Energy Strategy)[39]. Нефтопроводът в експлоатация Баку (Азербайджан) – Тбилиси (Грузия) – Джейхан (Турция) с капацитетни възможности 50 млн. тона годишно и останалите алтернативни нефтопроводи на черноморската проливна зона Самсун-Джейхан (Трансанатолийския тръбопровод) с дължина 554 км и капацитетни възможности за транзитиране на 60 млн. тона за година, Къйъкьой (на европейското черноморско крайбрежие, северно от Босфора) – Ибрикбаба (залив Сарос на Егейско море) (Транстракийския тръбопровод), между европейските крайбрежия на Черно и Егейско море, с дължина 193 км и капацитетни възможности 60 млн. тона годишно, Ерегли (анадолското черноморско крайбрежие) – Измит (Измитски залив на Мраморно море) – Али Ага (на анадолското егейско крайбрежие) монополизират ключовата роля на Турция на транзитираща държава за руските, близкоизточните, централноазиатските и от каспийските доставки на нефт за държавите от Югоизточна, Южна и Централна Европа.

Турското политическо ръководство постигна първия си успех с нефтопровода Баку (Азербайджан) – Тбилиси (Грузия) – Джейхан (Турция), чрез който се предостави алтернативен на черноморската проливна зона маршрут на каспийския нефт (казахски и азербайджански) към Средиземно море.

Вторият етап на превръщането на Турция в регионален нефторазпределителен център се свързва с трансанатолийския тръбопровод Самсун-Джейхан, който e с възможности за нарастване на транзитирания нефт до 70 млн. тона годишно. Пристанище Самсун е най-близкия пункт от останалите алтернативни проекти на Черноморската проливна зона до пристанище Новоросийск и пристанище Супса. Друг аргумент в полза на Трансанатолийския нефтопровод е преминаването му по проектирания удължаващ газопроводен маршрут “Син поток IІ”, т.е. съвместяват се строително-монтажните дейности по двата тръбопроводни проекта. Турция е с развита нефтопреносна мрежа, като между пристанище Джейхан и провинция Къръккале има изградена нефтопроводна връзка. Необходимо е да се доизгради тръбопроводната връзка от провинция Къръккале до Самсун. Независимо от сложния релеф на високопланинското анатолийско плато се отчита съществуващия опит на турските компании от изграждането на нефтопровода Баку (Азербайджан) – Тбилиси (Грузия) – Джейхан (Турция). Заявената подкрепа на руските нефтопреносни компании, при работното посещение на президента Путин в Анкара, от 6 август 2009, осигурява необходимите количества нефт за запълване на капацитета на нефтопровода.

Между Турция и Израел е подписано споразумение за изграждане на подводна нефто– и газопроводна връзка между Джейхан и Ашкелон. С осъществяването на този проект се свързват турската и израелската тръбопроводни мрежи. Нефтът от Черноморско-Каспийския регион пресича Турция и Израел по тръбопроводните връзки между нефтените терминали Джейхан-Ашкелон и Ашкелон-Ейлат на Червено море, с което се получава достъп до големите азиатски потребители. Имайки предвид съществуващия нефтопровод Киркук (Ирак) – Джейхан (Йомурталък, Турция) и проектираната подводна тръбопроводна връзка с Кипър, турското пристанище се превръща в световен нефтен преразпределителен център, измествайки Ротердам от заеманото първо място. Предвиждат се реверсивни възможности за транзитиране на нефт от Джейхан в обратното направление, т.е. нефт от Персийския залив да преминава през турска територия до Самсун, след което да се транспортира с танкери до черноморските пристанища на Украйна, Румъния или България. Украйна подкрепя подобен вариант, който намалява зависимостта ù от доставките на руски нефт и я превръща в транзитираща държава чрез нефтопровода Одеса (пристанище Южни) – Броди (Украйна) – Плоцк (Полша). В Джейхан се предвижда да се построи огромен резервоарен парк и нефтопреработвателен завод с възможности за преработване на 15 млн. тона нефт. Това дава основание да се лансира идеята за създаване на нефтена борса с нефтен индекс на името на пристанище Джейхан.

При отчитане на транзитираните количества нефт през турските проливи се предвижда, към 2012, през територията на Турция да се транспортира приблизително 7-8% от световните доставки на нефт, а получаваните такси от транзитиране на енергоресурси да достигнат 1,5 млрд долара към 2015.

Оценявайки значението на проекта „Бургас-Александруполис”, по отношение на енергийните интереси на Турция, може да се каже, че реализацията му, в най-голяма степен, накърнява интересите на турската страна, недопускайки превръщането на Турция в единствен и, до голяма степен, монополен регионален център за транзитиране на енергоресурси. От друга страна обаче, проектът решава изключително наболелия за Турция проблем, свързан с непрекъснато нарастващия трафик на танкери през проливната зона.

Политика на “енергийна сигурност” в Черноморския регион –обявени интереси и използвани средства от България

България е сред основните производители (изключително на електроенергия) и потребители на енергоресурси в региона. Географското й положение между Югоизточната част на ЕС и Русия и между ЕС и Каспийския регион и Близкия изток създават значителни възможности за диверсификация на видовете, източниците, трасетата и доставчиците на енергийни ресурси и създаването на конкурентен енергиен сектор при отчитане на съществуващите тенденции на енергийните пазари[40].

Приоритетна задача в енергийния сектор за България е развитието на националната, регионалната и трансконтиненталната енергийна инфраструктура за:

- Разширяване на възможностите за производство и трансграничен обмен и износ на електроенергия;

- Диверсификация на доставките за страната и за енергоресурсния транзит за региона на Югоизточна Европа и ЕС[41].

- Проекти с национално значение, осигуряващи икономически изгоди, независимост или изпълнение на поети ангажименти по Договора за присъединяване на България към ЕС[42].

- Проекти с регионално и/или общоевропейско значение, предоставящи, освен икономически изгоди и независимост, и геополитически предимства и водеща позиция в региона, съответстващи на европейската и регионална инфраструктурна политика.

- Стратегически проекти, отговарящи на изискванията по предходните критерии и предоставящи сериозни геополитически предимства, икономически изгоди и независимост.

От 2007 България е член на ЕС.[43] Поетите ангажименти от българска страна по Глава 14 “Енергетика” от Договора за присъединяване на Република България към ЕС налагат изпълнение на изискванията на общоевропейското енергийно законодателство.

За разлика от Северозападната и Югозападната част на ЕС, които диверсифицират своите енергоресурсни доставки между Русия, Норвегия и Алжир, Югоизточната му част и особено България са с твърде ограничени възможности[44].

Членството в ЕС налага определени задължения и хармонизиране на националната с наднационалната съвместна енергийна политика. България, Румъния и Гърция са подписали Енергийната харта, свързаният Транзитен протокол и Договора за Енергийна общност в Югоизточна Европа[45].

Необходимите стратегически запаси от нефт и нефтопродукти за сигурността на държавата се определят от потреблението на енергоресурси. Безспорна е връзката между националния икономическия растеж и енергопотреблението. Средногодишният темп на икономически растеж за България, в периода 1998-2005, е 5,5%. Обемът на крайното енергопотребление през 2005 е с 40% по-нисък от 1990. Делът на нефта и електроенергията са най-високи в обема на потребената крайна енергия. Равнището на крайното енергопотребление в промишлеността е паднало с 60% от 1990, под влияние на преструктурирането и модернизацията на българската икономика, но тя продължава да е с най-голям дял в обема на крайното енергопотребление (36%).

В общия обем на потребяваната първична енергия в България за периода 2001-2005, делът на нефта е 33%. Зависимостта от вноса на природен газ и нефт е 90-100%. България е с най-високи показатели на енергопотребление за производство на единица промишлена продукция сред страните от ЕС[46].

Делът на транспорта в обема на крайното енергопотребление е 30%. Този сектор е с най-високи темпове на енергопотребителски растеж в България за последните десет години.

Потребностите на нефт в България се осигуряват предимно от внос. Руската Федерация е основният източник на нефт и единственият доставчик на природен газ[47].

Потребяваните количества нефт и нефтопродукти в България налагат поддържане на задължителни неснижаеми запаси от 1,250 млн. тона нефт и нефтопродукти, в съответствие с изискванията на Council Directive 2006/67/EC, а именно запаси от нефт и нефтопродукти в обеми, равняващи се на 90-дневното им потребление от предходния отчитан период. Към 31 март 2009, EUROSTAT отчита поддържане на общи запаси в размер на 57 дневната консумация на нефт и нефтопродукти за нашата страна.

Отчитайки, от една страна, факта, че при изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис”, на територията на “Лукойл Нефтохим Бургас” АД, е предвидено създаване на резервоарни паркове с вместимост от 600 хил. до 1 млн. тона и от друга особеността на Директивата за поддържаните неснижаеми запаси по наложени държавни задължения, а именно, че като налични запаси се отчитат и товарите на борда на танкери, намиращи се в терминал, които се разтоварват след завършване на пристанищните формалности, както и запасите в резервоарни паркове на входа на нефтопроводи[48] може да се направи изводът, че реализацията на проекта ще спомогне за изпълнението на задълженията по Council Directive 2006/67/EC без да се обременява държавния бюджет и ще даде по-голяма свобода на националните компании в енергийния сектор.

Друго предимство на тези паркове е възможността да захранят основния производител на нефтопродукти на българския пазар “Лукойл Нефтохим Бургас АД” при форсмажорни обстоятелства.

Безспорно обаче, най-голямо значение ще има утвърждаването ролята на България като енергиен център и важен евроатлантически партньор чрез изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис”. В този контекст той ще има и изключително важно значение за защитата на националните ни интереси.

Геополитически проблеми, решавани чрез нефтопровода “Бургас-Александруполис”

Резултатите от заявените интереси от глобални и регионални политически субекти се отразяват върху идентифицираните проблемни дадености на Черноморския регион за доставките на нефт и нефтопродукти.

Част от геополитическите проблемни дадености са наследство от блоковото противопоставяне НАТО-Варшавски договор от периода на студената война.

Друга част обхваща физико-географските особености на региона, отразени в ограничените пропускателни възможности на Черноморската проливна зона. В този контекст трябва да се отчита и повишената сеизмична активност на анадолското високопланинско плато и Кавказ[49], както и произтичащите от това екологични заплахи.

Трета част е свързана с необходимостта от ограничаване зависимостта на държавите-износители и потребители на енергоресурси от възможните претенции на транзитиращи ключови държави (Беларус, Латвия и Полша - при доставките на енергоресурси за държавите от Централна и Западна Европа; Украйна и Турция - за руските, близкоизточните, централноазиатските и каспийските доставки на енергоресурси за държавите от Югоизточна и Централна Европа).

Четвърта част обхваща нововъзникналите геополитически особености в Черноморския и прилежащите региони.

Системата за доставяне на нефт и нефтопродукти от периода на Студената война

Студената война създаде съветската система за снабдяване с нефт на републиките на СССР и влизащите в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) държави от Източна Европа. Тази система включва магистрални нефтопроводи, насочени към нефтопреработващи заводи (НПЗ) в местата за потребление на нефтопродукти. При строителството на нефтопровода “Дружба”, през 1962, за преработване на съветски нефт са построени НПЗ в Плоцк (Полша), Шведт на Одер (на територията на бившата ГДР), “Словнафт” в Братислава (Словакия), нефтохимичният комбинат в Залуж (Чехия), НПЗ и ТЕЦ в Сазхаломбата (Унгария).

По тръбопроводните трасета транзитните държави се стремят да доставят необходимите количества нефт на максимално ниски цени за своите НПЗ и химически комбинати, а, същевременно, транзитирането на нефт към Западна и Централна Европа да се извършва по висока транспортна тарифа. В изпълнение на поетите задължения, постигнати в диалога ЕС – Русия, за увеличаване на нефтените доставки е разработен алтернативен проект за свързване на нефтопроводите “Дружба” и “Адрия” в района на пристанище Омишал (Хърватия), чиито дълбоководен нефтен терминал е в състояние да приема и обработва 500 хил. тонни танкери.

Изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис” ще бъде ефективна алтернатива на системата за доставяне на нефт и нефтопродукти от Черноморско-Каспийския регион, изградена по време на студената война. Така, за първи път в своята история, България ще се окаже в позицията на транзитираща петрол държава, което ще спомогне за утвърждаването на имиджа и на важен балкански енергиен център.

Пропускателни способности на Черноморската проливна зона

Приблизително 3,7% от световното дневно потребление на нефт се транзитира през турските проливи Босфор и Дарданели. Това е едва една пета от трафика през Ормузкия пролив, но е налице трайна тенденция за увеличение на корабоплавателния трафик. В периода от 1996 до 2005, количеството на преминаващите танкери през турските проливи се увеличава от 4248 до 10 000 годишно, което представлява 240% нарастване, а обемът на превозвания нефт се увеличава от 60 млн. тона до 145 млн. тона.[50]. Две трети от танкерите транспортират руски и казахски нефт.

Увеличеният корабоплавателен трафик през черноморските проливи се превръща във все по-голям проблем за най-големия турски град Истанбул с петнайсет милионното му население. Проливът Босфор е с дължина 19 мили и притежава серпантинна морфологична структура, която изисква дванайсет пъти промяна на корабния курс, от които четири големи поворота на повече от 45 градуса. Четиридесет и пет градусовият завой на пролива Босфор, при Кандълъ (Kandili), е с невидима обратна част и стеснен участък на плавателния канал до по-малко от половин миля, което създава големи затруднения за корабоплаването. Предната и задната полусфери за визуално наблюдение на корабите при Кандълъ (Kandili) и Йеникьой (Yenikoy) са пространствено ограничени, поради особеностите и бреговите форми на терена на Босфора. Построените през 1973 и 1988 два моста на пролива. увеличават заплахите за корабоплаването. Градските фериботи и водни таксита около 1000 пъти на ден пресичат Босфора, като превозват приблизително 1,5 млн. души[51].

Планирането на действията при аварии, в условията на претоварен корабоплавателен трафик, е задължение с непрекъснато увеличаващо се значение на отговорната за безопасността на корабоплаването истанбулска морска администрация[52]. В момента, през проливната зона, плават кораби, които са четири пъти по-големи от участвалите в най–големия инцидент между танкери от 13 март 1994[53].

Само за периода от 2004 до 2007 стават 103 малки произшествия в пролива Босфор. През същия период, 651 танкера претърпяват технически аварии при прехода си през проливната зона. Ограниченията за танкерите да плават само в светлата част от денонощието през проливната зона, водят до принудителния им престой в подходните райони, което увеличава продължителността на прехода им, с произтичащите транспортни загуби. Следователно, морският транспорт не е най-подходящото средство за транспортиране на нефт през Босфора.

Реализацията на проекта „Бургас-Александруполис” решава изключително наболелия проблем, свързан с непрекъснато нарастващия трафик на танкери през проливната зона.

Нововъзникнали геополитически особености в Черноморския и прилежащите му региони

Разпадането на Съветския съюз доведе до засилване на сепаратистките тенденции в Черноморския и Кавказки регион, в резултат, на които възникнаха няколко квазидържавни формирования (Приднестровска република, Южна Осетия, Абхазия, Нагорни Карабах)[54].

Грузия има обща граница с всички държави от Южен Кавказ и със севернокавказките републики на Руската Федерация – Дагестан, Чечня, Ингушетия, Северна Осетия, Кабардино-Балкария и Карачаево-Черкесия. Подобно разположение създава възможности за изграждане на бази за логистична поддръжка на сепаратистките движения в севернокавказките републики. Наличието на обща граница с Турция и Азербайджан позволи реализацията на няколко тръбопроводни проекти за транзитиране на енергийни ресурси от района на Каспийско към района на Средиземно море.

Съществуването на квазидържавните формирования Южна Осетия и Абхазия, сепаратистките движения в севернокавказките републики и желанието за силово разрешаване на произтичащите конфликтни противоречия доведе до руско-грузинския въоръжен конфликт от август 2008. Три дни преди началото му, кюрдската сепаратистка организация ПКК осъществи диверсия срещу тръбопровода Баку (Азербайджан) – Тбилиси (Грузия) – Джейхан (Турция), заплашвайки да извърши и други акции срещу “турски нефтени обекти”. Мотивацията за диверсията на ПКК бе, че нападенията над икономическите ресурси на Турция оказват сдържащо въздействие върху “войната за унищожаване на кюрдския народ”.

Независимо от липсата на преки военни въздействия върху транзитната нефто- и газопреносна тръбопроводна инфраструктура на грузинска територия, самата възможност за подобни действия доведе до сериозни смущения (включително кратковременни спирания) в нормалното и функциониране. Въоръженият конфликт подчерта необходимостта от диверсификация на източниците на енергоресурси и разкриване на алтернативи на традиционните маршрути. Инвеститорите изпитват силни съмнения относно ефективното използване на нефто- и газопроводите в близост до зони на възможни бойни действия.

Продължава да остава неразрешен и спорът между Азербайджан и Армения за статута на Нагорни Карабах, който предлага алтернатива на нефтопровода Баку (Азербайджан) – Тбилиси (Грузия) – Джейхан (Турция). В началото на 90-те години на миналия век трасетата на всички проектирани тръбопроводи от Каспийския регион трябваше да преминават през територията на Армения. Арменският вариант бе отклонен поради Нагорно-Карабахския въоръжен конфликт, турска позиция към конфликта и силното руско влияние в Армения[55]. Необходимостта от гарантиране на енергийната сигурност на Армения доведе до укрепване на връзките ù с Иран. През 2009 започна строителството на нефтопровода Тебриз (Иран) – Ерасх (Армения) за доставяне на ирански нефтопродукти за вътрешните потребности на Армения.

Останалите възможни алтернативни варианти за износ на енергоресурси от държавите от Каспийския регион преминават през иранска територия, като, поради съществуващите ембаргови ограничения за изграждане на транзитни тръбопроводни съоръжения и износ на ирански енергоресурси, на сегашния етап, не могат да бъдат осъществени.

Последната възможност за транзитиране на енергоресурси от Каспийския регион и Централна Азия към европейския пазар е съществуващата руска тръбопроводна мрежа, но това не решава въпроса за диверсификацията на транзитните енергийни маршрути.

Търговията с енергоресурси отслабва антагонистичното противопоставяне при пространствено отдалечени страни (износители и вносители), но пък е налице ръст на невъоръжените конфликти по спорни въпроси в търговските споразумения (Турция – 2003, Грузия – 2008, Украйна – 2009).

Изграждането на тръбопроводна инфраструктура за нефт и газ е характерно за индустриалните държави. Постиндустриалните държави са с развита тръбопроводна инфраструктура за транспортиране на нефт/нефтопродукти и природен газ до крайните потребители. Развитието на тръбопроводната транзитна инфраструктура е свързано с увеличаване на риска за екологията и сигурността. Експлоатираните и планираните тръбопроводи преминават през територията на Източна Турция, където действат кюрдските сепаратисти. Диверсиите срещу тръби с дължина стотици километри са сред най-лесно осъществимите терористични действия. Този извод се основава на наблюдаваното регионално ескалиране на терористичната дейност (нападенията на кюрдски сепаратисти над турската и иракската магистрални тръбопроводни мрежи, включително тръбопроводите Баку-Тбилиси-Джейхан и Киркук-Джейхан).

Руско-грузинският конфликт предопредели резултатите от трите енергийни форуми през 2009 между производители, транзитиращи държави и потребители на европейския пазар на енергоресурси, в Ашхабад (Туркменистан), София (България) и Прага (Чехия), които рефлектираха в подписаното, на 14 юли 2009, в турската столица Анкара споразумение за газопровода “Набуко” (Nabucco).

В контекста на направените разсъждения трябва да се подчертае, че нефтопроводът “Бургас-Александруполис” има своите предимства поради факта, че се изгражда на териториите на България и Гърция - страни-членки на ЕС, за който е характерно много по-високо ниво на сигурност и безопасност. Освен това, правилата за транзитиране на енергоресурси и процедурите при неговата експлоатация ще бъдат в съответствие с Договора за Енергийната харта и свързания Транзитен протокол. Нито един от останалите конкурентни нефтопроводи не преминава изцяло на територията на страни-членки на ЕС.

Зависимостта на държавите-износители и потребители на енергоресурси от възможни претенции на транзитиращите държави

Партньорството и сътрудничеството в енергоресурсната сфера придобиват особено значение в отношенията между доставчиците (респективно представителните износители) от региона (Руската Федерация, Близкия Изток и Каспийския регион), основните страни-потребители (страните от Югоизточна, Централна и Западна Европа) и транзитиращите страни (Украйна, Беларус, Турция и страните от Южен Кавказ). Всички претенции на потребителите по задръжки на доставките се отправят към производителите и техните представителни износители. Формирането и провеждането на съгласувана и координирана външна енергийна политика е от жизнена необходимост за ЕС. Това е предпоставка за изграждане на адекватна на новите предизвикателства инфраструктура, гарантираща сигурността на доставките при изгодни условия на транзита и цени за ЕС. Основна предпоставка за осигуряване на баланс на търсенето и потреблението е установяване на ясни, устойчиви и общоприети нормативни правила по цялата верига между производители и потребители чрез Енергийната харта на ЕС и свързания Транзитен протокол. Желаният краен резултат от прилагането на подобни правила е предотвратяване на двете крайни ситуации на енергийна зависимост – създаване на монопол или изпадане в кризи поради недостиг на енергоресурси.

Основните транзитиращи енергоресурси страни за Югоизточна Европа са Украйна и Турция. Позицията на Украйна в най-пълна степен се прояви при разразилата се “газова криза” в началото на 2009. В основата и са руските претенции за привеждане на отношенията със страните-транзитьори на пазарна основа, което означава повишаване на цените на доставяните количества нефт и природен газ[56].

Някои от съществуващите обективни предпоставки за вземане на едностранно облагодетелстващи транзитьора решения са:

- На сегашния етап, 80% от всички доставки на руски природен газ за Европа преминават през територията на Украйна. Дори ако всички планирани алтернативни газопроводи бъдат построени, най-малко 30% (а много по-вероятно 50%) от доставките на руски природен газ за Европа ще продължат да преминават през украинска територия.

- Необходимостта от сериозни инвестиции за обновяване на амортизираната украинска транзитна тръбопроводна мрежа. Най-реалният изход е създаване на консорциум ЕС (европейски енергийни компании) – Украйна (украинската компания “Нафтогаз Украины”), който да осигури инвестиционно надеждността на транзитираните енергоресурси.

Не много по-различна е позицията на Турция. Нейна особеност е относителната липса на условия за водене на сложни преговори и необходимостта от вземане на трудни политически решения, когато алтернативните трасета на нефтопроводите преминават през територията на две, три или дори повече държави. Прецеденти за възползването на турското държавно ръководство от предимствата на монополното транзитиране на енергоресурси не липсват. Така например, през февруари 2003, влезе в експлоатация газопровода “Син поток” от компресорна станция Береговая, в Архипо-Осиповка, Русия, до терминал Дурусу, на 38 мили от Самсун, Турция. Церемонията по откриването на тръбопровода се проведе едва на 17 ноември 2005, поради възникналия спор за цената на внасяния природен газ.

Съществена пречка за изграждането на „Набуко” са турските претенции за 15% дял от неговия капацитет за потребностите на турската икономика, като отчисления от тарифната такса за почти 2000-километровото трасе на турска територия. Турското държавно ръководство разглежда преминаването на тези тръбопроводи през турска територия като своеобразен пропуск на страната за членство в ЕС.

Наличието на алтернативни маршрути и възможности за ограничаване на доставките по традиционните маршрути рязко свива способностите на транзитиращите страни за постигане на облагодетелстващи ги решения във водените преговори с доставчиците на енергоресурси, лишава ги от възможности за “селектиран подбор” и им позволява да осъществяват увеличаване на транзитните такси при либерализиране на цените на доставяните енергоресурси.[57] Това е една от причините за отхвърляне на Транстракийски вариант за нефтопровод, който е почти успореден на Черноморската проливна зона.

Може да се обобщи, че реализацията на проекта „Бургас-Александруполис” ще засили значително ролята на България, като държава, контролираща значителен трафик на нефт (от 35 до 60-70 млн. тона годишно).

Макар, че настоящата публикация си поставя за цел да изследва, преди всичко, енергийните аспекти на предизвикателствата пред националната сигурност на България, свързани с нефтопровода “Бургас-Александруполис” не трябва да се подминават и някои други ефекти, които би имала реализацията на проекта.

На първо място тук е икономическият аспект. Сред най-активно лансираните тези на противниците на проекта е неговата неясна икономическа ефективност. Тук съществен пропуск имат и организациите, ангажирани с реализацията на петролопровода, защото не показват всички възможни ползи за страната ни. Става дума за т. нар. “роялти такси”, за които се предвижда да бъдат около 35 до 50 млн. $ годишно. Но това в никакъв случаи не могат да бъдат единствените финансови приходи от проекта. Трябва да се отчитат и следните потенциални приходи:

- от заплащане на такси за ползване на местната инфраструктура, ;

- от танкерната комуникация в Черно море (става дума за три танкера до 150 хил. тона. – т. нар. Suezmax, и други три за около 90 хил. тона – т. нар. Aframax; има и вариант комуникацията да се осигурява от 6 танкера Suezmax). Следва да се отчетат и възможността българската страна да поеме половината от тази комуникация фактът, че товарите са осигурени за десетилетия, както и, че дневната чартърна такса може да бъде от порядъка на 60-80 хил. $, а навлото за всеки танкер може да надхвърля 750 хил. $ за всеки рейс[58];

- от експлоатацията на малкия флот, който ще обслужва терминала;

- от откриване на поне 1000 работни места за изграждането на петролопровода и стотици работни места, свързани с експлоатацията му.

От гледна точна на екологичната и морската сигурност, като предимство за българската страна, свързано с реализацията на петролопровода, е развитието на специфични способности за поддържане на сигурност и безопасност, при спазване на екологичните норми на експлоатация на подобна инфраструктура, в съответствие с най-добрите образци на съществуващата световна практика. След построяването му “Бургас - Александруполис” ще се превърне в най-безопасния, в екологично отношение, тръбопровод в България. При договаряне за съответствие със съществуващите екологични норми, може да се приложи прилаганата от водещите морски държави практика на системен независим външен международен одит за екологична безопасност. Действителността показва, че едва ли някой от съществуващите в експлоатация български тръбопроводи е в състояние да отговори на подобни нормативни изисквания. Националният опит по поддържане на транзитната и магистралната тръбопроводна мрежа в страната (транзитният газопровод Русия – Украйна – Турция, с връзки за Македония и Гърция, магистралната газопроводна и продуктопроводна мрежа) са с твърде големи отклонения в необходимите способности за поддържане на сигурност и безопасност при спазване на екологични норми на експлоатация. Разкритите кражби на горива от магистралните продуктопроводи са показателни в това отношение[59].

Не без значение е и военният аспект на проблема. Фактът, че маршрутът на преминаване на тръбопровода преминава през район в непосредствена близост до държавната граница на страната, създава допълнителна зона за сигурност, в която вероятността за възникване на военна заплаха за страната ни ще бъде допълнително ограничен. Всеки потенциален агресор ще трябва да отчита факта, че неговите действия в тази зона пряко ще засегнат не само интересите на граничните му държави, но и на Руската федерация и ЕС.

В резултат на направените анализи могат да се направят следните

Изводи:

„Южното” черноморско направление е основното трасе на увеличаващия се ежегодно руски и каспийски износ на нефт към европейските и световните нефтени пазари. Нефтопроводът “Бургас-Александруполис” може да се окаже важна част от изгражданата преносна инфраструктура. Но той се намира в сериозна конкуренция с други нефтопроводи като Самсун-Джейхан, Констанца (Румъния) – Панчево (Сърбия) – Омишал (Хърватия) – Триест (Италия) и Одеса (пристанище Южний - Украйна) – Броди (Украйна) – Плоцк (Полша).

Петролопроводът „Бургас-Александруполис” се вписва напълно в европейската енергийна политика. Неговата реализация пряко ще защити европейските енергийни интереси (Гърция, Италия, Франция, Испания, Холандия, Белгия, Германия) чрез диверсификация на маршрутите на енергоресурсните доставки. Освен това, е налице и пряк интерес на основния трансатлантически европейски партньор – САЩ. В този контекст, той е с важно значение за защитата на националните интереси и утвърждаване на ролята на България като енергиен център и важен евроатлантически партньор.

Възможният отказ на България за участие в проекта неминуемо ще доведе до силни негативни реакции от страна на Гърция, в това число и в европейските институции, и съответните последици за България, при евентуалното проваляне на проекта. Допълнителен утежняващ фактор в тази посока ще бъде и по-нататъшното приоритизиране на Турция като основен енергиен център в региона, поради наличната алтернатива за пренасочване интересите на руската страна и CPC към направлението Самсун-Джейхан.

Не трябва да се изключва възможността Румъния да се възползва от създалата се ситуация и да търси възможности за реализиране на свой конкурентен проект.

Реакциите на руските медии и официални лица на събитията от последните два месеца категорично показват, че Русия, без особени колебания, е готова да пренасочи своите интереси в конкурентни проекти за транспортиране на петрол.

Отказът от реализацията на проекта „Бургас-Александруполис” ще спомогне за превръщането на Турция в единствен и в много голяма степен притежаващ монополна роля регионален център за транзитиране на енергоресурси.

Изграждането на резервоарния парк на нефтопровода „Бургас-Александруполис” ще спомогне за изпълнението на задълженията по Council Directive 2006/67/EC за поддържане на неснижаеми запаси от нефтопродукти за 90 дни, без да се обременява държавния бюджет и ще даде по-голяма свобода на националните компании в енергийния сектор.

Изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис” ще бъде ефективна алтернатива на системата за доставяне на нефт и нефтопродукти от Черноморско-Каспийския регион, изградена по време на Студената война. По този начин, за първи път в своята история, България ще се окаже в позицията на транзитираща петрол държава, което ще помогне за утвърждаването на имиджа и на важен балкански енергиен център.

Реализацията на проекта решава изключително наболелия проблем за морската безопасност, свързан с непрекъснато нарастващия трафик на танкери през проливната зона.

Нефтопроводът “Бургас-Александруполис” има своите предимства и поради факта, че се изгражда на териториите на България и Гърция - страни-членки на ЕС, за който е характерно много по-високо ниво на сигурност и безопасност. Нито един от останалите конкурентни нефтопроводи не преминава изцяло на територията на страни-членки на Съюза.

Безспорно най-голямо значение ще има утвърждаването ролята на България като енергиен център и важен евроатлантически партньор чрез изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис”. Неговата реализация ще засили значително ролята на страната ни, като държава, контролираща значителен трафик на нефт (от 35 до 60 – 70 млн. тона годишно). В този контекст, той ще има и изключително важно значение за защитата на националните ни интереси.

Изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис” ще има позитивни отражения и във военен, икономически и екологичен план.

В заключение, трябва да се подчертае, че за да се гарантират в най-пълна степен интересите на България, свързани с проекта „Бургас-Александруполис”, е необходимо да се приложи системен подход за разкриване на всички възможни предизвикателства, рискове и заплахи и да се намерят решения, основани на най-добрите достижения на световната наука и практика, както в организационен, така и в технически план. На всеки етап от реализацията на проекта трябва да се търси експертизата на българските учени, които в най-голяма степен познават спецификата на акваторията и територията на Черноморския регион.

 

Бележки:

1. Вж. Пеева, В. Приоритет са приходите, а не харчове за непрозрачни и безполезни проекти, http://mediapool.bg/show/?storyid=155022, 30.08.2009.

2. Вж. Росен Плевнелиев: Бургас-Александруполис е икономически необоснован, Дневник, http://www.dnevnik.bg/pazari/2009/07/21/758625_rosen_plevneliev_burgas_-_aleksandrupolis_e/, 30.08.2009.

3. Вж. Президентът настоя държавата да не се оттегля от руските енергийни проекти, http://mediapool.bg/show/?storyid=154982, 30.08.2009.

4. Вж. Куликов, С. Москва падна в българския капан, Отказът на София от всички руски проекти ще струва на Русия милиарди долари, в-к Независимая газета”, http://mediapool.bg/show/?storyid=154939, 30.08.2009.

5. Съответно Blue Stream и South Stream.

6. Вж. 1. Якимова, В. Путин притисна София от Анкара, http://mediapool.bg/show/ ?storyid=155198, 30.08.2009; 2. “Южный поток” отольется Турции, В ответ России придется поддержать нефтепровод Самсун-Джейхан, в-к Коммерсантъ № 142 (4197) от 06.08.2009, http://www.kommersant.ru/doc.aspx?fromsearch=0c7a7632-27e3-4e47-87d4-345d40ff57da &docsid=1216441, 30.08.2009; 3. Труба Nabucco больше не зовет, Владимира Путина на борьбу с этим газопроводом, в-к Коммерсантъ № 143 (4198), http://www.kommersant.ru/doc.aspx? fromsearch=e215290a-5f58-4780-b903-8bcf8df7208f&docsid=1216941, 30.08.2009; 4. Руско-турски енергиен съюз, http://www.focus-news.net/?id= h2528, 30.08.2009.

7. Вж. Москва падна в българския капан, http://mediapool.bg/show/?storyid =154939, 30.08.2009.

8. Вж. Докато новата власт в София се кани да спре проекта, Гърция ускорява със закон строежа на “Бургас-Александруполис”, http://mediapool.bg/show/?storyid=154746, 30.08.2009.

9. Вж. Петкова, Т. БСП в офанзива за руските енергийни проекти, http://mediapool.bg/ show/?storyid=155540, 30.08.2009.

10. Вж. “Транснефть” пообещала не отказываться от нефтепровода “Бургас-Александруполис”, http://lenta.ru/news/2009/08/06/burgas/, както и Руски депутат: Русия няма да се откаже от проектите си в България. http://mediapool.bg/show/?storyid=155683, 30.08.2009.

11. Вж. Премиерът Бойко Борисов проведе телефонен разговор с руския си колега Владимир Путин, http://www.government.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0213&n= 36&g=, както и Сегодня по инициативе болгарской стороны состоялся телефонный разговор Председателя Правительства России В.В.Путина с Премьер-министром Болгарии Б.Борисовым, http://www.government.ru/content/governmentactivity/ insiderfgovernment/archive/2009/08/27/5502436.htm, 30.08.2009

12. Вж. Пеева, В., Путин блъфира пред Борисов: На Русия й било все едно за енергийните проекти в България. Българският премиер обеща отговор до 2-3 месеца, http://mediapool.bg/show/?storyid=155997, 03.09.2009.

13. Вж. http://www.president.bg/news.php?type=4, 03.10.2009.

14. Вж. Първанов предупреди да не спират руските проекти, http://mediapool.bg/show/?storyid=156175, 03.10.2009.

15. Вж. Сидеров: Президентът да бъде проверен за обвързаност с олигарси и интереси в енергетиката, http://mediapool.bg/show/?storyid=156334, 03.10.2009.

16. Вж. Продължаваме проектите с Русия с одит на “Белене” и работни групи за “Южен поток”, http://mediapool.bg/show/?storyid=156540, 03.10.2009.

17. Вж. България ще иска нейни фирми да возят нефт до тръбата Бургас-Александруполис, http://mediapool.bg/show/?storyid=156816, 25.10.2009.

18. Вж. Няма особени причини да не продължим “Бургас-Александруполис”, http://mediapool.bg/show/?storyid=157257, 25.10.2009.

19. Вж. Italy, Russia and Turkey sign joint agreement on Samsun-Ceyhan oil pipeline, http://www.eni.it/en_IT/media/press-releases/2009/10/2009-10-19-italy-russia-turkey-sign-joint-agreement-samsun-ceyhan-oil-pipeline.shtml?menu2=media-archive&menu3=press-releases, 25.10.2009.

20. Вж. Още въпросителни около руските енергийни проекти, http://mediapool.bg/show/ ?storyid=157721, 25.10.2009.

21. Нефтопроводът “Бургас Александруполис” включва две монобуйни съоръжения, свързващ подводен тръбопровод, брегова помпено-нагнетателна станция, първичен резервоарен парк, буферен резервоарен парк, магистрален тръбопровод с дължина – 270 - 285 km, диаметър – 900 mm, две междинни помпени станции.

22. Ural brand of petroleum

23. CPC e създаден през 1996 и експлоатира тръбопровода Тенгиз-Новоросийск. Разпределението на собствеността в CPC e като следва Руската федерация – 24%; JSC National Company “KazMunaiGaz“ – 19%; Chevron Caspian Pipeline Consortium Company - 15%; LUKARCO B.V. - 12,5%; Mobil Caspian Pipeline Company - 7,5%; Rosneft-Shell Caspian Ventures Limited - 7,5%; CPC Company - 7%; BG Overseas Holding Limited - 2%; Eni International (N.A.) N.V. S.ar.l. - 2%; Kazakhstan Pipeline Ventures LLC - 1,75%; Oryx Caspian Pipeline LLC - 1,75%.

24. Very Large Crude Carrier (VLCC). Това са кораби с водоизместване от 160 хил. до 320 хил. DWT. Вж. http://en.wikipedia.org/wiki/Tank_ship, 03.09.2009.

25. Вж. Москва падна в българския капан, http://mediapool.bg/show/?storyid =154939, 30.08.2009.

26. Вж. Йорданова, В., Нина Дюлгерова: Румъния винаги е готова да ни замести в енергийната област, 6 август 2009, Агенция “Фокус”, http://focus-news.bg/?id= n1235532&chain=1, 30.08.2009.

27. През 2002, Американската агенция по търговия и развитие създаде грант за изпълнение на технико-икономическата експертиза за строителството на този нефтопровод. Румънската страна започна изграждане на входящата инфраструктура с монобуйна система на 3,5 км мористо от Констанца.

28. Вж. Jaffe, Amy Myers, Russia and the Caspian States in the Global Energy Balance, James A. Baker III Institute for Public Policy – Rice University, 6 May 2009, р.8.

29. На сегашния етап вътрешното-енергийно потребление в Русия използва 51% от добития нефт, 72,7% от природния газ, 69% от въглищата. Към 2030 се очаква тези цифри да бъдат 55,5% от добития нефт и 62,1% от природния газ.

30. Независимо от логичността и пазарната обоснованост на стратегията, формите ù на реализация (ултимативен тон, твърда реторика и т.н.) нанесоха съществени щети върху имиджа на Русия.

31. При запазване на действащите правила за външнотърговски енергоресурсен обмен (дългосрочни договори, осигуряване на последователен достъп до енергийната инфраструктура) и максимизиране на доходността чрез дялово участие в дистрибуторската мрежа до крайни потребители.

32. Строителство и повишаване на възможностите на нефтопроводите “Балтийска тръбопроводна система-2” (БТС-2), “Бургас-Александруполис”, “КТК-2” и газопроводите “Nord Stream”, “South Stream”, “Blue Stream-ІІ” при продължаващи доставки по съществуващите транзитни тръбопроводи.

33. Вж. Leonard, M., N. Popescu, A Power Audit of EU – Russia Relations, ECFR Policy Paper, London, 2007.

34. Руската федерация при подписване на Договора поставя условието, че за неговата ратификация се налага внасянето на корекции в някои негови членове.

35. Транспортирането на енергоресурси след пресичане на външната граница на ЕС се регулира от вътрешносъюзното законодателство и не се приема за нормативно установено транзитиране по Протокола към Договора.

36. Вж. Oil Market Report (OMR), International Energy Agency (IEA), Paris, France, 12 August 2009, htpp://www.oilmarketreport.org/glossary.asp, 31.08.2009.

37. През 2008, Русия е с добив на нефт от 10 млн. барела на денонощие срещу 8,9 млн. барела на денонощие за Саудитска Арабия, което я поставя на първо място в света по добив на нефт. Поради последствията от световната икономическа криза и свързаният спад на потребностите от нефт за световната икономика се очаква темпът на добива на нефт за Русия да се задържи на равнищата на 2008, като за 2009 се предвиждат 10,07 млн. и за 2010 - 10 млн. барела на денонощие.

38. В този контекст са и някои индикации от руските експерти, че Русия не е чак толкова обвързана с “Южен поток” и “Бургас-Александруполис”; че има икономическа криза и че може да се откаже от тези проекти и за нея ще бъде по-лесно да продължи да пренася нефт и газ с танкери през проливите, както и да се урегулират отношенията с Украйна, което да бъде значително по-изгодно. Вж. Йорданова, В., Нина Дюлгерова: Румъния винаги е готова да ни замести в енергийната област, 6 август 2009, Агенция “Фокус”, http://focus-news.bg/?id=n1235532&chain=1, 31.08.2009.

39. Вж. Turkey’s Energy Strategy, Ministry of Foreign Affairs, Deputy General Directorate for Energy, Water and Environment, Ankara, June 2006.

40. Вж. Национална стратегия за интегрирано развитие на инфраструктурата на Република България за периода 2006-2015, Министерски съвет на Република България, юни 2006, с. 114.

41. В съответствие с поставените задачи са избрани критерии за определяне на приоритетните инфраструктурни проекти: необходимост от изпълнението и реални възможности за реализация на проекта; проекти за изпълнение по следните направления - сигурност на енергийните доставки; ефективно функциониране на конкурентен национален, регионален и общоевропейски енергиен пазар; изпълняване на мерките за опазване на околната среда. Пак там, с. 96.

42. Вж. Договор за присъединяване на Република България към ЕС – 1.01.2007, доп., ДВ бр. 57 от 13.07.2007, изм. и доп., ДВ бр. 20 от 26.02.2008.

43. България подписва Договора за присъединяване на ЕС на 25 април 2005 и става пълноправен член на ЕС на 1 януари 2007.

44. Перспективният Западно-Черноморски енергоресурсен коридор е в процес на формиране за морско и тръбопроводно транзитиране на енергоресурси в ЕС и Средиземноморския район от находища на нефт и газ от районите на Руската Федерация и Каспийския район. Обхваща алтернативните перспективни нефтопроводи “Бургас-Александруполис”, “Бургас-Вльора”, “Констанца-Панчево-Омишал-Триест”, “Одеса-Броди-Плоцк-Гданск” и газопровода “South Stream”.

45. Подписан на 25 октомври 2005 в Атина, ратифициран от Народното събрание на 8 февруари 2006.

46. Вж. Bulgaria – Energy Mix Fact Sheet, http://www.ec.europa.eu/energy/energy_policy/ facts_en.htm, 31.08.2009.

47. По данни на Националния статистически институт, от май 2008 до май 2009, са доставени 5,163 млн. тона нефт и нефтопродукти, което по категории пропан-бутан, безоловен бензин и дизелово гориво представлява увеличение съответно с 9,4%, 58,2% и 22,2% Изследването на НСИ е в съответствие с приетия Регламент на Европейския парламент и ЕС относно енергийната статистика. Вж. Производство и доставки на енергийни суровини, НСИ, май 2009.

48. Чл.6 т.2 а) и в) на Council Directive 2006/67/EC.

49. Вероятно поради сеизмична активност, до декември 2009, е прекъснат нефтопроводът на “Бритиш Петролиум” Баку-Супса.

50. Вж. Vessel Traffic Statistics in the Istanbul Straits 2003-2007, confidential report, Ministry of Transportation, General Directorate of Coastal Security, obtained from the Turkish representative to the International Maritime Organization.

51. Вж. John C. K. Daly, Tankers, Pipelines and the Turkish Straits, Eurasia Daily Monitor (Jamestown Foundation, Washington, D.C.), June 26, 2008.

52. Вж. Oil Market Report (OMR), International Energy Agency (IEA), Paris, France, 12 August 2009, htpp://www.oilmarketreport.org/glossary.asp, 31.08.2009.

53. В сблъскването между два кипърски танкера на черноморския вход на пролива Босфор на 13 март 1994 загиват 29 членове на техните екипажи. Предизвикано е замърсяване на водната повърхност с 19 млн. галона суров петрол. Проливът е затворен за една седмица и са причинени загуби за 1 млрд. $. След инцидента е взето решение през проливната зона могат да плават с товар танкери не по-големи от 120 хил. тона.

54. Вж. Дюлгерова, Н. Кавказки гамбит. Вектори на сигурността и енергетиката, Военно издателство, С., 2009.

55. Позицията на българското правителство по енергийните инфраструктурни проекти и АЕЦ “Белене” предостави възможност на турската страна, по време на посещението на Владимир Путин, от 6 август 2009, да поиска съдействие от руска страна за възстановяване на прекъснатите дипломатически отношения с Армения. В резултат, на 1 септември 2009, между Турция и Армения започнаха разговори за възстановяване на дипломатическите отношения. Вж. http://news.ibox.bg/news/id_ 1544780999, 02.09.2009.

56. През 2006 страните от ЕС заплащат по 230-250 $ за 1000 куб. метра доставен руски природен газ. Украйна заплаща през 2007 по 130 $, през 2008 по 179 долара, а през 2009, по идентична формула с тази, използвана за енергоресурсни доставки в страните от ЕС, но с 20% отстъпка.

57. Позицията на българското правителство по енергийните инфраструктурни проекти и АЕЦ “Белене” даде повод на турската страна да започне преговори за отмяна на прилагания принцип “take or pay”, отпадане на забраната за реекспорт към трети страни и намаляване на цената на внасяния руски природен газ още през 2009. Вж. http://energyland.info/news-show-tek-neftegaz-30577, 31.08.2009.

58. Вж. Review of maritime transport 2008, United Nations Conference in Trade and Development Staff , United nations, 2009.

59. Кражба на 7 тона дизелово гориво от продуктопровода Лукойл Нефтохим Бургас – нефтоналивен терминал Росенец на 28 август 2009, в района на с. Горно Езерово; кражба на неуточнени количества дизелово гориво от продуктопровода Лукойл Нефтохим Бургас – склад за нефтопродукти от неснижаемите държавни запаси, довел до замърсяване на магистралния водопровод за Варна и др.

 

Литература:

1. Договор за присъединяване на Република България към ЕС – 1.01.2007, доп., ДВ бр. 57 от 13.07.2007, изм. и доп., ДВ бр. 20 от 26.02.2008.

2. Дюлгерова, Н. Кавказки гамбит. Вектори на сигурността и енергетиката, Военно издателство, С., 2009.

3. Национална стратегия за интегрирано развитие на инфраструктурата на Република България за периода 2006-2015, Министерски съвет на Република България, юни 2006.

4. Bulgaria – Energy Mix Fact Sheet, http://www.ec.europa.eu/energy/ energy_policy/ facts_en.htm, 31.08.2009.

5. Jaffe, Amy Myers, Russia and the Caspian States in the Global Energy Balance, James A. Baker III Institute for Public Policy – Rice University, 6 May 2009.

6. John C. K. Daly, Tankers, Pipelines and the Turkish Straits, Eurasia Daily Monitor (Jamestown Foundation, Washington, D.C.), June 26, 2008.

7. Leonard, M., N. Popescu, A Power Audit of EU – Russia Relations, ECFR Policy Paper, London, 2007.

8. Oil Market Report (OMR), International Energy Agency (IEA), Paris, France, 12 August 2009, htpp://www.oilmarketreport.org/glossary.asp, 31.08.2009.

9. Review of maritime transport 2008, United Nations Conference in Trade and Development Staff , United nations, 2009.

10. Turkey’s Energy Strategy, Ministry of Foreign Affairs, Deputy General Directorate for Energy, Water and Environment, Ankara, June 2006.

11. Vessel Traffic Statistics in the Istanbul Straits 2003-2007, confidential report, Ministry of Transportation, General Directorate of Coastal Security, obtained from the Turkish representative to the International Maritime Organization.

 

* Зам.началник по учебната и научната част на Висшето военноморско училище „Н.Вапцаров”, Варна

** Доцент в Навигационния факултет на Висшето военноморско училище „Н.Вапцаров”, Варна

{rt}

Както е известно, в края на юли, турският вътрешен министър Бешир Аталай съобщи, че правителството подготвя пакет от мерки за разрешаването на кюрдския проблем. Те ще бъдат предварително обсъдени с ръководствата на всички опозиционни партии, ще се проведат и срещи с представители на неправителствените организации и медиите. Министърът спомена за някои основни насоки в предварителната работа и, в частност, за приемането на държавна служба на турски граждани, владеещи кюрдски език. Като дългосрочен приоритет си остава ликвидирането на лагерите и базите на Кюрдската работническа партия (ПКК) в Северен Ирак. За целта, в рамките на т.нар. тристранен механизъм (Турция, Ирак, САЩ), в края на 2009 стартира премахването на бежанския лагер Махмур, където живеят около пет хиляди кюрди.

Обявявайки, че се подготвя демократично решение по кюрдския въпрос, Бешир Аталай подчерта: „Ще създадем собствен, турски модел, който да се превърне в образец за целия свят”, като декларира убедеността си, че Турция има „исторически шанс” най-сетне да разреши кюрдския проблем.

Междувременно, мнозина турски анализатори, както и представители на опозицията, обръщат внимание на факта, че засега правителството се ограничава с добре звучащи декларации, но все още не е предложило никакви реални „модели” или „проекти”.

Преговорите с опозицията

Първата опозиционна партия, с чиито лидер премиерът Реджеп Ердоган проведе разговори по тази деликатна тема, беше прокюрдската Партия на демократичното общество (ПДО). Това изненада и породи доста коментари в турските медии, защото премиерът нееднократно бе декларирал публично, че не възнамерява да преговаря с ПДО, тъй като тя отказва да признае ПКК за терористична организация. Самият Ердоган обясни решението си като каза, че се е срещнал с лидера на ПДО Ахмед Тюрк, не в качеството си на министър-председател, а на председател на своята Партия на справедливостта и развитието (ПСР). При това, той изрично подчерта, че „кюрдската инициатива” на правителството не предполага преговори с излежаващия доживотна присъда водач на ПКК Абдула Йоджалан, а именно с парламентарно представената ПДО.

На едночасовата среща между Ердоган и Тюрк присъстваха вътрешният министър Аталай, председателят на парламентарната фракция на управляващата партия Бекир Боздаг и съветникът на премиера Ялчън Акдоган, както и заместник председателят на ПДО Емине Айна и шефът на парламентарната и група Селахаттин Демирташ. Основната дискутирана тема бе използването на кюрдския език в турската образователна система. Ердоган е предложил кюрдският да се изучава като факултативен предмет, докато Тюрк е настоял за гарантирана възможност за получаване на образование на кюрдски език. Реакцията на премиера бе, че подобна реформа може да бъде резултат само от продължителен процес, в хода на който ще трябва да се вземат предвид и обществените настроения в Турция.

Между другото, макар че по време на разговорите, нито веднъж не бяха споменати ПКК и нейният водач, именно те бяха визирани в тезата на Ердоган, че за осъществяването на конструктивен диалог е необходимо да се сложи край на проявите на насилие, както и в искането на Тюрк, че в намирането на решение за кюрдския проблем трябва да участват всички по-значими „играчи”.

Както е известно, позицията на ПДО по кюрдския въпрос, която, в общи линии, съвпада с тази на ПКК, вклочва следните основни искания:

- създаването на автономия в югоизточните райони на Турция;

- конституционно признаване на националната и културна нееднородност на турското общество;

- използването на кюрдския език в националната образователни система, наред с турския;

- обявяването на всеобща амнистия;

- провеждане на преговори с Абдула Йоджалан, освобождаването му от затвора и предоставяне на право да се занимава с политика.

Правителствената инициатива и срещата на Ердоган и Тюрк провокираха бурната реакция на двете най-големи опозиционни партии – Народно-републиканската (НРП) и Партията на националистическото движение (ПНД). В турските медии се появиха коментари за „червената линия”, отвъд която не бива да се преминава, при изработването на плана за решаването на кюрдския въпрос. Става дума, на първо място, за такива кюрдски претенции, като приемането на конституционни поправки, позволяващи създаването на автономия, спирането на военните операции срещу ПКК и освобождаването на Йоджалан.

Така, Народно-републиканската партия заяви, че не би подкрепила промени в конституцията, поставящи под въпрос основополагащите принципи на Турската република: унитаризма и националната държава. НРП се обявява против всички инициативи, предполагащи, макар и частична, загуба на суверенитета на турската държава и целящи създаването на федерация. Председателят на партията Дениз Байкал обяви за абсолютно неприемливи, както създаването, в Югоизточна Турция, на автономно образувание на етническа основа, така и водещото натам разширяване пълномощията на органите за местно управление. НРП възразява и срещу евентуални промени в образователната система, отчитащи етническите фактори. Признавайки правото свободно да се употребява родния език, Байкал акцентира върху това, че етническият подход в образованието ще доведе до разцепление в обществото и ерозия на националната идентичност.

В същото време, лидерът на НРП отбелязва, че турските граждани от кюрдска нацоналност, живеещи в югоизточните райони, не бива да се смятат за „парии”. Партията му подкрепя мерките за развитие на националната култура на кюрдите, в рамките на съществуващия конституционен модел. Според Байкал, етническата идентичност не противоречи на националната, нещо повече – тя е чест, с която всеки турски гражданин би трябвало да се гордее.

На свой ред, председателят на ПНД Девлет Бахчели рязко разкритикува правителството, квалифицирайки действията му като капитулация пред ПКК. В отговор на призива на турските управляващи (включително президента Абдула Гюл) всички да дадат приноса си към „кюрдската инициатива” на правителството, Бахчели заяви, че няма никакви намерения да помага за едно предателство.

Той обвини правителството, че поощрява сепаратистите и му липсва политическа воля да се бори с тероризма. Според него, управляващите, следвайки инструкциите на Йоджалан, подготвят „проект за капитулация” пред ПКК. Бахчели определи, като истинска цел на „кюрдската инициатива” на правителството намирането на модел за „разчленяване на Турция”, предполагащ ликвидирането на националната държава и унитарния принцип. Водачът на ПНД декларира намерението на турските националисти да използват всички демократични и легитимни средства за борба за запазване националното единство на Турция и „хилядолетното братство” на населяващите я етноси.

Основните постановки в позицията на ПНД бяха изложени и в едно интервю на нейния депутат Бюлюкбаши пред вестник „Милиет”. В него той повтори тезата на Бахчели, че „истинският ръководител на този проект е Йоджалан, а Ердоган е само неговия изпълнител”, добавяйки, че „задкулисните инициатори са ЕС и САЩ, а на Барзани (президентът на Иракски Кюрдистан – б.р.) е възложена ролята на специален наблюдател”. Според него, макар че на последните парламентарни избори, турците отново предпочетоха управляващата ПСР, това не означава, че правителството разполага с карт-бланш за разчленяването на Турция. Ако управляващите решат да внесат съответните поправки в конституцията на страната, те, дори и с подкрепата на депутатите от ПДО, няма да съберат повече от 367 гласа в Парламента (от общо ), което пък означава, че поправките могат да бъдат приети само с референдум. Не е ясно обаче, дали ПСР ще рискува да предприеме подобна стъпка.

Що се отнася до съдбата на ПКК, според ръководството на ПНД, терористите трябва да сложат оръжие, да се предадат и да бъдат изправени пред съда. Националистите смятат, че е необходим специален план за развитие на Югоизточна Турция, но той не бива да е на етническа основа, защото моделът на две нации и два държавни езика противоречи на конституцията.

Какво мислят военните?

Позицията на турското военно ръководство по кюрдския въпрос беше изложена достатъчно ясно още през април 2009 от началника на Генералния щаб армейски генерал Илкер Башбуг в традиционната му годишна реч пред възпитаниците на Военната академия. В нея той припомни дефиницията за турската нация на основателя на Турската република Кемал Ататюрк: „народът на Турция, който създаде Турската Република, се нарича турска нация”. Генерал Башбуг посочи, че според това определение, понятието „турска нация” е наднационално и в него влизат всички граждани на Турската република, независимо от етническата и религиозната им принадлежност. Според него, понятието „турска нация” означава „национална идентичност на най-високото възможно равнище”. В съвременното общество, освен тази „висша национална идентичност”, съществува и „културна идентичност”. Последната има второстепенен характер, като нейната реализация и развитие се осъществяват на индивидуално равнище. Културната идентичност не бива да се превръща във фактор, ерозиращ националната идентичност. Турската конституция, в която е заложено понятието „национална държава”, не допуска законодателното оформяне на културната идентичност, като идентичност на някаква отделна група от населението на страната.

Тоест, на практика, както военният елит, така и двете най-големи опозиционни партии в Турция единодушно се обявяват против евентуални поправки в конституцията. В същото време, развитието на ситуацията в Иракски Кюрдистан, международният натиск и вътрешнополитическите процеси, постепенно направиха неизбежно вземането на мерки за разрешаване на кюрдския въпрос от правителството на ПСР. Все още обаче не е ясно, доколко управляващите, турското общество и водещите политически сили са готови да формулират и реализират консолидирано решение, както и доколко подобно решение ще удовлетвори очакванията на кюрдите.

Споровете се задълбочават

До известна степен, на този въпрос отговори, в края на август, вътрешният министър Бешир Аталай, който обяви, на пресконференция за медиите, че поне в момента правителството не обсъжда въпроса за конституционните поправки, макар да изрази надежда, че парламентът ще вземе предвид позицията на политическите и обществени организации, обявяващи се за промяна на основния закон на Турската република.

В тази връзка, той напомни, че официален език (използван като такъв и в националната образователна система) е турският. Тоест, министърът даде да се разбере, че засега не се планира превръщането на кюрдския във втори официален език, нито пък използването му в училищата.

По проблема с бойците на ПКК, укриващи се в планините на Северен Ирак, Аталай обяви, че правителството ще формулира нови подходи към решаването му, но те няма да включват обща амнистия. Освен това, управляващите изключват възможността за диалог с Йоджалан. „Ние имаме само един събеседник и това е собствения ни народ” – подчерта Аталай, определяйки проекта на правителството като „проект на националното единство, братството и спокойствието”.

Според него, през август са осъществени срещи с представители на пет политически партии, 22 неправителствени организации, 11 профсъюзни обединения и 24 дружества на роднини на войниците и мирните граждани, загинали при терористични нападения или по време на сраженията в югоизточната част на страната. Правителството планира да продължи контактите си с турската общественост и отново призовава основните турски политически сили да сътрудничат за разрешаването на проблема.

Що се отнася до водещите парламентарни опозиционни парии, управляващата ПСР продължава да преговаря само с прокюрдската ПДО, докато двете останали – НДП и ПНД демонстративно отказват да участват в подобни преговори, оценявайки крайно критично инициативата на правителството.

Така, Народно-републиканската партия продължава да обвинява управляващата ПСР в демагогия, както и, че правителството не е представило собствен план за действия за разрешаването на проблема, а в същото време иска такъв план от опозицията. Според прес-аташето на НРП Мустафа Озюрек, пресконференциите на Бешир Аталай се свикват с единствената цел да бъде оплюта опозицията. Очевидно, поне на настоящия етап, ръководството на НРП не вижда необходимост да се среща с колегите си от ПСР и е склонно да дискутира въпроса, едва когато правителствените предложения придобият достатъчно ясен и завършен вид. В същото време, не е ясно, как управляващите се готвят да предприемат прокламираните от тях „исторически стъпки”, без да внесат поправки в конституцията или пък, как може да се сложи край на въоръженото противопоставяне, без да се обяви обща амнистия. Според Мустафа Озюрек, основен аспект на проблема е именно спирането на въоръжената борба и кръвопролитието. И ръководството на НРП иска да чуе от ПСР конкретни предложения, целящи най-вече решаването на тази задача.

За разлика от НРП, която, въпреки всичките си възражения, не отхвърля напълно участието си в „кюрдската инициатива” на правителството, ръководството на ПНД категорично не желае каквото и да било ангажиране с нея. Лидерът на националистите Девлет Бахчели заяви, че „предателските инициативи никога няма да доведат до положителен резултат”- На свой ред, шефът на парламентарната група на партията Мехмед Шандър отбеляза, че истинската цел на „кюрдската инициатива” на правителството е да вдъхне живот в процеса на турската интеграция в ЕС. Според него, управляващите „се подиграват със здравия разум на турския народ”, твърдейки, че не възнамеряват да правят поправки в конституцията. В същото време е ясно, че няма как да бъдат удовлетворени претенциите на ПКК, без съответните конституционни промени. От друга страна, популистките обещания на премиера Ердоган, че ще удовлетвори стремежите на националните малцинства, могат да провокират социална нестабилност в страната.

Междувременно, прокюрдската ПДО определи последните изказвания на вътрешния министър Аталай като „стъпка назад”. Според нейния депутат от Истанбул Себахат Тунджел, в тях Аталай не е обяснил, какво възнамерява да направи правителството, а само какво не смята на прави. Тоест, на практика и ПДО, също както и НРП, обвини турското ръководство, че няма ясен план за действие.

Кюрдите са най-недоволни от твърденията, че правителството няма да променя конституцията. Както е известно, ПДО се обявява за съвсем конкретни промени в турския основен закон. Предлага се, частност, да се промени чл.42 на конституцията, който депутатите от ПДО обявиха за „расистки”. Той забранява преподаването в турските учебни заведения да се води на друг език, освен турския. Освен това, прокюрдската партия предлага в чл.66 (в който се казва, че „всеки, който има граждански задължения към турската държава, е турчин”) думата „турчин” да бъде заменена с „турски гражданин”. Накрая, кюрдската партия иска да бъдат прекратени военните операции на турската армия и включването на Абдулах Йоджалан в преговорите.

Опозицията реагира по различен начин и на съобщението, че Висшият съвет за радио и телевизия е стартирал подготовка за денонощно излъчване на частни телевизионни канали на езиците на различните етнически групи.

Депутатите от ПНД характеризираха това като „стъпка, която ще доведе до разцепление в страната”. Генералният секретар на партията Джихан Пачачи пък заяви, че решението за телевизионно излъчване на националните езици всъщност не е взето от Съвета, а от висшето политическо ръководство на Турция, превърнало се в „проводник на интересите на външни сили”. Според него, отмяната на контрола върху излъчването на програми на езици на малцинствата, също както и тайното споразумение, уж сключено на остров Имралъ с Абдула Йоджалан, преименуването на редица селища в Югоизточна Турция с кюрдски названия и въвеждането на факултативно изучаване на кюрдски език в училищата, са част от план за разделянето на турското общество.

В отговор на тези обвинения, шефът на парламентарната група на ПДО Селахаттин Демирташ заяви, че обществото се разделя не от изучаването на кюрдски език, а именно от подобни твърдения. Той отбеляза, че последните 30 години са демонстрирали нагледно невъзможността да се гарантира единството на обществото с помощта на политиката на асимилация, забрана на националните езици, култура и вяра.

На свой ред, НРП подкрепи проекта, определяйки го като „правилна стъпка, която отдавна трябваше да бъде направена”. В тази връзка, Мустафа Озюрек подчерта, че НРП винаги е искала излъчването на езиците на малцинствата да се осъществява от частни канали, а не от държавната телевизия. Партията му обаче, не одобрява идеята за телевизионно обучение на националните езици.

Очевидно, различните подходи на водещите турски опозиционни парии, всяка от които изразява настроенията на значителна част от населението на страната, говорят за липсата в турското общество на единомислие по наличието на достатъчно приемлив вариант за разрешаване на кюрдския въпрос. В подобна ситуация, предпазливостта на основните политически сили в Турция се обяснява и с нежеланието им да поемат отговорност за каквито и да били решителни стъпки в тази посока.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...