През ХХІ век т.нар. Голям Близък изток окончателно се превръща в централна точка на световната политика. Най-вече, заради мощния конфликтен потенциал на региона. Така например, в условията на глобалната криза, сред основните приоритети на всички големи държави-потребителки на енергоносители, е да не допуснат значителен ръст в цените на петрола и природния газ. В същото време, ключовите държави от региона са заинтересовани от обратното, т.е. от ръста на цените на изнасяните от тях петрол и газ.
Друг изключително важен фактор е, че моделът на следкризисния свят до голяма степен ще зависи от това, кой и как ще контролира основните източници на енергоносители, най-вече в мюсюлманските страни и Русия.
През последните 5-7 години в Близкия изток се формира принципно нов силов баланс, като основната конфронтационна линия разделя два противопоставящи се „съюза”. От едната страна е т.нар. „северен съюз”: Иран, Сирия, Хамас и Хизбула, а от друга – „западната коалиция”: САЩ, Израел, Египет и администрацията на Палестинската автономия. Първият съюз, в една или друга степен, се подкрепя от Русия, Китай, Турция, Либия, Катар, Алжир, Судан, Венецуела, Боливия, както и от стотици антиглобалистки и хиляди мюсюлмански организации и движения в целия свят. Вторият пък се подкрепя от повечето членки на НАТО.
На практика, всички взаимодействащи си и взаимносвързани регионални конфликти в Близкия изток, още през 2005-2006, се сляха в един системен конфликтен възел, в който е налице достатъчно устойчив баланс на силите. Нееднократните опити на САЩ и Израел да променят в своя полза този баланс приключиха с неуспех. Израелската интервенция в Газа, през декември 2008, целяща унищожаването на Хамас, беше последния от тях.
Днес и двете коалиции се подготвят за един принципно нов – преговорен – етап от стратегическата си борба. При това обаче, не бива за изключваме периодичното „военно-силово” изостряне на ситуацията и дори вариант за неуправляемото и прерастване в регионален и глобален конфликт.
В условията на сегашната икономическа криза, за Запада е изключително важно да не допусне резки скокове в цените не енергоносителите, което може значително да удължи глобалната рецесия. Което пък означава, че администрацията на Обама (за разлика от тази на Буш) всячески ще се стреми да избегне изостряне на ситуацията в Близкия изток. Паралелно с това, Вашингтон е принуден да съкрати военните си разходи в региона.
Междувременно, сблъсъкът по повод новата близкоизточна стратегия на САЩ, в средите на американския елит, се задълбочава. След избирането на Обама, активността на произраелското лоби във Вашингтон силно нарасна. В същото време, експертите прогнозират, че в предстоящото преразпределяне на зоните на влияние в Големия Близък изток, Вашингтон ще поиска именно от Израел да направи най-големи отстъпки за да могат САЩ да реализират целите си в региона. Неслучайно в новата американска стратегия за национална отбрана, Израел не само не фигурира сред най-близките съюзници на САЩ, но и въобще не се споменава. Затова за Тел Авив е много важно, опирайки се на лобито си в Русия, да получи подкрепата на Москва, за да може да се противопостави на натиска на Вашингтон. По-долу ще разгледам петте най-вероятни сценарии за развитие на ситуацията в Големия Близък изток.
Първи сценарий: установяване на „ междинно статукво”
Този сценарий се базира на това, че едва през втората половина на 2010 ще започне реалното, постепенно преодоляване на глобалната икономическа криза. При това не се очакват каквито и да били радикални и неочаквани промени в системата от ключови фактори в Близкия изток: американското военно присъствие в Ирак ще се запази; няма да започнат всеобхватни преговори по основните стратегически въпроси между Вашингтон и Техеран; няма да бъде създадена и независима палестинска държава, която да устройства и Хамас, и Фатах; САЩ и Израел няма да поемат риска да осъществят през този период пълномащабна военна операция срещу Иран; макар че новата администрация във Вашингтон ще се постарае да активизира индиректните си контакти с Хамас, САЩ няма да установят официални отношения с Движението за ислямска съпротива, но новата американска администрация, която смята Сирия за слабото звено в противниковия алианс ще отдели специално внимание на развитието на политическите и други отношения с Дамаск. Иран пък, до средата на 2010, няма да влезе в клуба на ядрените държави.
Затова, през този период, умерената и контролирана конфронтация между двата очертани по-горе съюза ще се запази.
Самите американски стратези изразяват същността на извършващата се трансформация на американската външна политика в Големия Близък изток с формулата „лидерство вместо хегемония, на основата на целенасоченото управление на регионалните противоречия”. Стартирайки мащабни преговорни процеси и стремейки се към постигането на съответните споразумения с Техеран, Дамаск, умерените ислямски фундаменталисти и т.н., Вашингтон би искал да изгради в региона такава коалиционна структура и да наложи такъв силов баланс, при който ролята на ключов арбитър отново да се окаже в ръцете на САЩ. С други думи, целта е създаването на специфичен формат на стратегическо партньорство между Запада и ислямския свят. В самия американски елит обаче, има достатъчно влиятелни кръгове, които настояват за продължаване на силовата политика в региона.
Втори сценарий: осъществяване на мащабен военен удар срещу Иран
Ориентирането към този сценарий (най-голяма е вероятността за реализацията му в периода от лятото на 2010 до пролетта на 2011) може да започне при: рязко влошаване на световната икономическа ситуация и провал на икономическия план на президента Обама; съществено изостряне на противоречията в американския елит и усилване влиянието на произраелските лобистки групи; нанасяне на „провокационен” въздушен удар от израелските военновъздушни сили срещу цели на територията на Иран; рязко дестабилизиране на вътрешнополитическата ситуация в Саудитска Арабия, ОАЕ, Кувейт.
Основната задача на този сценарий е да не се допусне Иран да реализира ядрената си програма. Сценарият обаче предполага и рязкото влошаване на ситуацията около Израел, което може да повиши вероятността от спонтанен преход към мащабен регионален военен конфликт.
При реализацията на втория сценарий, рязко ще се усложни положението на американския окупационен корпус в Ирак. Ако това действително се случи, може да се осъществи частичната реализация на третия сценарий – т.е. прехвърлянето по въздух на нови големи военни контингенти (американски, а може би и френски, британски и т.н.), както и рязко нарастване на военноморското присъствие на САЩ в Персийския залив. По този начин, Вашингтон ще даде знак, че е готов към по-нататъшна ескалация, включително и за пълномащабна сухопътна операция на иранска територия.
Поне засега, вероятността от реализацията на втория сценарий не изглежда голяма, поради:
- твърдото противопоставяне на американското военно командване;
- крайно ограничената подкрепа на въпросния сценарий от ключови сегменти на американския елит;
- отрицателното отношение на американското обществено мнение;
- липсата на готовност у европейските съюзници да подкрепят подобна военна акция.
Теоретично погледнато, Вашингтон би се решил да реализира втория сценарий само ако американските военно-оперативни загуби ще бъдат минимални. Тоест, ако Русия продължи да доставя на Иран средства за укрепване на противовъздушната му отбрана, способни да поставят под въпрос пълното въздушно господство на американските и израелски самолети, това (наред с останалите дипломатически, политически и други мерки) може да се окаже важно средство за предотвратяване реализацията на втория и третия сценарии.
Третият сценарий: пълномащабна регионална война
Този сценарий се базира на предпоставката, че на определен етап от стартиралия мащабен процес на преговори, Иран, Сирия, Хамас и Хизбула могат да откажат да приемат американските „правила на играта” и да заемат по-твърда позиция, особено ако Техеран проведе успешни изпитания на собствено ядрено оръжие, значително нарастнат цените на енергоносителите и рязко се изостри вътрешнополитическата ситуация в Ирак. При подобно развитие, Вашингтон (на фона на нарастване влиянието на произраелското лоби) светкавично ще промени цялата си близкоизточна стратегия. Администрацията на Обама може да се окаже раздвоена, като отново ще надделее тезата, че именно „северният съюз” си остава дългосрочната стратегическа заплаха за САЩ и Запада, като цяло, в Големия Близък изток.
При неблагоприятно за Запада развитие на глобалната икономическа криза, може да станем свидетели на бърза военно-политическа консолидация на основните американски съюзници, под лозунга за „необходимата победоносна война”, в която, за първи път от 1945 насам, може да бъде използвано и ядрено оръжие.
На практика, подобна регионална война в Близкия изток ще означава за Запада радикална промяна на цялата парадигма за излизане от сегашната световна икономическа криза.
Формален повод за стартирането на този вариант може да стане евентуална иранска декларация, че страната е създала ядрено оръжие. На практика, третият сценарий може да започне да се реализира не по-рано от средата на 2010 – средата на 2011.
Този сценарий предвижда осъществяването на комплекс от военни мероприятия, силови подривни операции, операции в стила на „психологическата война” и т.н. Драстично ще нарасне военното присъствие на САЩ и основните им съюзници (Великобритания, Франция) в Ирак, Саудитска Арабия, ОАЕ, Кувейт, както и в зоната на Персийския залив, достигайки до 500-550 хиляди бойци, за провеждането на сухопътни военни операции на иранска територия.
Паралелно с това ще бъде форсирана реализацията на проекта за създаване на т.нар. „независима палестинска държава”, която ще се съпровожда с безпрецедентен натиск върху ръководството на Хамас.
Важна цел, в рамките на този сценарий, ще бъде и Сирия. От една страна, ще бъде предприет опит за политически натиск, който да я принуди да напусне „антизападния алианс” срещу обещанието за десетки милиарди европейски и арабски инвестиции в сирийската икономика. Пред практическата реализация на третия сценарий обаче, има няколко препятствия.
На първо място, САЩ и основните им съюзници в момента просто не разполагат д достатъчно военна „жива сила” за да осъществят успешно подобна операция. Затова, на определен етап, Западът ще бъде принуден да използва ядрено оръжие, което пък ще провокира най-острата, след Втората световна война, глобална криза.
На второ място, необходимо е изключително високо ниво на координиране на интересите и съгласуваност на действията между основните потенциални участници: САЩ, Израел, Франция, Великобритания. В същото време, общественото мнение и елитите в последните две държави се отнасят крайно отрицателно към всяка възможност за голяма война срещу Иран, разполагащ с най-боеспособната армия в региона.
На трето място, Западът никога няма да се осмели да води пълномащабна война в региона, ако не разполага с еднозначната и решителна подкрепа на регионалните си съюзници и, най-вече, на Саудитска Арабия, Египет, Йордания, Кувейт, ОАЕ, Катар, Оман и Турция. Съответно, за да си гарантира тази подкрепа, Вашингтон трябва, преди всичко, да принуди Израел да се съгласи в съвсем кратки срокове да бъде създадена наистина независима палестинска държава. Много малко вероятно е обаче, израелският елит и диаспората (особено онази част от нея, ангажирана с международни финансови операции) да склонят да подкрепят този вариант, поне през близките 3-5 години.
На четвърто място, дори и само за да стартират този сценарий, САЩ ще трябва по някакъв начин да неутрализират Русия и Китай. Ако това не стане (което е и най-вероятното), едва ли руснаците и китайците ще склонят без съпротива да бъдат напълно изтикани от Близкия изток.
Четвъртият сценарий: стратегически процес на преговори в средносрочна перспектива и в контекста на „контролираното напрежение”
Изходните предпоставки за реализацията на този сценарий са следните: в края на 2009 – началото на 2010 световната икономика постепенно ще започне да излиза от кризата; в американския елит няма да настъпи някакво радикално разграничаване по повод на съгласуваната близкоизточна стратегия на президента Обама; формиралият се военно-политически силов баланс в региона няма да се промени драматично; социално-икономическата ситуация в Сирия и Иран ще се влоши сериозно; дори и ако Техеран се сдобие с ядрено оръжие, Вашингтон няма да рискува да започне мащабни военни действия срещу Иран.
В рамките на този сценарий, още в началото на 2010, преговорите между двата „алианса” („северният” и „прозападният”) постепенно ще започнат да придобиват официален характер. Вашингтон, още от самото начало, ще се стреми максимално да ангажира в преговорите основните си регионални съюзници и, най-вече, Саудитска Арабия и Египет. В същото време, САЩ ще се опитат (поне в началния етап) да ограничат тези преговори, най-вече, до собствените си стратегически приоритети.
Що се отнася до „северния алианс”, основната дипломатическа задача пред участниците в него ще бъде веднага да наложат провеждането на преговори по целия комплекс от регионални проблеми.
В условията на запазващ се силов баланс, тези преговори между двата алианса се очертават като доста сложни, мудни и продължителни. Като е напълно възможно, до 2015, те да не доведат до някакви стратегически резултати.
В рамките на този сценарий, САЩ ще преследват две стратегически цели:
- формирането, съобразно американските интереси, на новата структура на силовия баланс в Големия Близък изток, която да бъде институционализирана в пакет от международно признати юридически документи, като САЩ си гарантират ролята на ключов арбитър в системата на вътрешнорегионалните противоречия;
- максимално да ограничат влиянието на Китай и, особено, на Русия, най-вече, в Ирак, Саудитска Арабия и Иран.
Петият сценарий: преговори в условията на постепенна промяна на силовия баланс в полза на „северния съюз”
Основните предпоставки за реализацията на този сценарий са следните:
- твърде бавното и несигурно излизане на западната икономика от глобалната криза;
- изостряне на противоречията в американския елит във връзка с невъзможността да се предотврати появата на иранско ядрено оръжие и, паралелно с това, отслабване влиянието на произраелското лоби във Вашингтон;
- запазване на съществените противоречия и напрежението в отношенията между САЩ и основните държави от ЕС;
- укрепване на глобалните политически и икономически позиции на Китай и Русия;
- нарастване на недоверието към администрацията на Обама сред ключовите регионални съюзници на САЩ в Големия Близък изток.
При подобно развитие е вероятна рязката активизация на съпротивата в Ирак; задълбочаване на противоречията в сегашното правителство в Багдад; съществено нарастване на загубите на американския окупационен корпус; сериозна дестабилизация на вътрешнополитическата ситуация и възможно повторение на т.нар. „виетнамски синдром”.
В случай, че през 2010-2012 в Багдад действително бъде установен антиамерикански режим, който да постигне относителна стабилизация на вътрешнополитическата обстановка в страната през „постамериканския период”, това може радикално да промени ситуацията в целия регион. На първо място, подобно развитие ще означава, че Иран отново (след близо 40-годишно прекъсване) ще си извоюва статут на регионална свръхдържава. Значително ще нарасне напрежението в такива страни, като Саудитска Арабия, Египет, Йордания. Рязко ще се изострят вътрешните противоречия в израелския елит. В същото време, вътрешнополитическият силов баланс в Ливан ще се промени още повече в полза на Хизбула. Рязко ще се задълбочи кризата вътре в институциите, контролирани от Фатах в Палестина, и Хамас ще се окаже единствената реална политическа сила, представляваща интересите на палестинците.
С изтеглянето на американските части от Ирак, там ще нараства влиянието на Анкара. Вашингтон пък ще активизира усилията си за превръщането на Турция в регионален „балансьор” на Иран. Освен това, на фона на отслабващото американско влияние, правителствата на арабските петролни държави ще трябва да подкрепят амбициите на Турция, като ключова сунитска държава в зоната на Големия Близък изток. От друга страна, самата Анкара може да се възползва от тази възможност не само за да укрепи влиянието си в Ирак (което, донякъде, може дори да бъде приветствано от Техеран), но и за да форсира присъединяването си към ЕС.
* Авторът е сътрудник на Института за стратегически оценки и анализи в Москва
{rt}
