24
Сря, Юли
22 New Articles

В началото на 2009 вниманието на водещите политици от ЕС бе ангажирано с една криза, предизвикана от неразбирателството между държави, които въобще не са членки на Съюза – Русия и Украйна. Киев и Москва си прехвърляха един на друг вината за срива в газовите доставки за Европа и водиха мащабни пропагандни кампании, за да убедят Брюксел в правотата си. Разбира се, за страните от ЕС не е без значение да знаят дали Украйна или Русия им е врътнала газовото кранче, но много по-важни, от морално-политическата оценка на конфликта, са практическите поуки, които Брюксел трябва да извлече за бъдещата си енергийна стратегия.

Енергетика и сигурност

Нарушаването на ритъма на руските газови доставки за Европа за пореден път доказва, че в съвременния свят енергетиката е сред най-важните компоненти на системата за национална сигурност. Отмина времето, когато безопасността на една държава се гарантираше, преди всичко, от способността на армията и да разгроми и унищожи реалния или въображаем противник. За европейските граждани много по-важни проблеми са отоплението и нормалната работа на индустриалните предприятия, отколкото броя на танковете, самолетите и войниците във въоръжените сили на страната. Съответно, тръбопроводите стават обекти, чието значение за националната сигурност е не по-малко от това на казармите. Тежестта на отделните държави на международната сцена зависи не само от мощта на техните армии и големината на икономиките им, но и от техния капацитет за добив и износ на енергийни суровини. Случаят с Украйна показва, че несъразмерно голяма геополитическа тежест може да придобият дори и страни, които не експортират нефт и газ, но осигуряват ключови транзитни трасета.

Официално, СССР се разпадна в края на 1991 и на мястото му се появиха 15 нови суверенни държави. Повечето от тях обаче, останаха здраво свързани помежду си с икономическа и културно-историческа спойка. Русия и Украйна са най-типичния пример в това отношение. След т. нар. „цветни революции”, в Тбилиси и Киев започна процес, който може да се обозначи като второ разпадане на СССР. Той е съпроводен с разместване на геополитическите пластове в постсъветското пространство и болезнен отказ от някои стари икономически стереотипи. Споменът за общото минало не може да се изличи, но Москва напомни на бившите си сателити, че природният газ си има пазарни цени, които Украйна не е готова да плаща. Вторият разпад на СССР не е приключил и ЕС сигурно ще продължи да усеща ехото от нови геополитически трусове в източната си периферия.

Завръзката на конфликта е в близкото минало. В първите години след разпадането на Съветския съюз Украйна получаваше руски газ по цени, значително по-ниски от пазарните. Това крепеше не само битовата газификация, но и гигантските металургични предприятия в източната част на страната, които са много далеч от съвременните норми за енергийна ефективност. След Оранжевата революция от края на 2004, отношенията между Москва и Киев се промениха драматично. С избирането на Юшченко за президент, Украйна излезе от геополитическата орбита на Москва и започна бавен и зигзагообразен дрейф в посока към ЕС. След което ентусиазмът на руснаците да продават газ на Киев по „политическа цена” се изпари.

Има една екзотична версия, че кризата е провокирана умишлено от Газпром, който просто няма достатъчно производствени мощности, за да изпълни договорните си задължения към ЕС. Това обаче е малко вероятно. Все пак, през 2008, добивът на природен газ в Русия се увеличи до 665 млрд. куб. м, при ниво от 654 млрд. куб. м. за 2007. Износът за 2008 възлиза на 187 млрд. куб. м. Стабилни остават и покупките на синьо гориво от Централна Азия (най-вече от Туркменистан), което Газпром реекспортира в Украйна и ЕС.

В дългосрочен план украинците нямат никаква алтернатива на руските доставки. Макар че по-голяма част от синьото гориво, внасяно в Украйна, идва от Централна Азия, Киев не може да сключи договор за доставки направо с Туркменистан или Казахстан, защото по волята на географията суровината трябва да мине по тръбите на Газпром. В сферата на фантастиката е лансираният преди време проект “Бял поток”, предвиждащ газ от Каспийския регион да стига до Украйна, през Грузия, и след това по тръба, положена по дъното на Черно море.

Руско-украинският газов конфликт бе допълнително усложнен от факта, че в него участваха не две, а по-скоро три страни. Докато в Москва политическият тон се задава от Путин и Медведев, които мислят и действат в една посока, в Киев има двувластие между президента Юшченко и премиера Тимошенко. Газовият проблем е сред най-важните политически карти, която те разиграват, за да се преборят за победа в предстоящите, в края на годината, редовни президентски избори. Във врата на Юшченко и Тимошенко пък диша опозиционният лидер Виктор Янукович, който е привърженик на разбирателството с Русия. Той обаче трудно може да вземе над 50% от гласовете и затова противниците на Тимошенко я обвиняват, че именно тя е човекът, на когото Кремъл ще заложи на президентския вот.

Газовата криза от началото на 2009 приключи със споразумението Путин-Тимошенко, което предполага, поне за първото тримесечие на тази година, Украйна да купува руския газ за около 360 USD за 1000 куб. м. Малко вероятно е “Нафтогаз Украйна” да е в състояние да плаща тази цена. Украинската компания трудно събира дълговете от клиентите си, които при това се издължават не в долари, а в постоянно обезценяващи се гривни. В този смисъл кризата може да се възобнови в момента, когато Газпром обяви, че дългът на украинците е твърде голям и трябва да се вземат драстични мерки за събирането му.

Необходимостта от диверсификация

Кризата показа, че сигурна може да се чувства само страната, постигнала диверсификация на доставчиците и на маршрутите, по които получава природен газ и нефт. По-високото ниво на енергийна сигурност предполага няколко доставчика, но не всеки може да си го позволи, по икономически или чисто географски причини. Най-лошият вариант е природния газ да идва само от един външен източник и да минава по един единствен маршрут. Тогава страната-вносител може да бъде подложена на икономически и дори геополитически натиск както от доставчика, така и от транзитьорите. Най-стабилният източник на газова диверсификация е наличието на значителен собствен добив на суровината, но България не е сред късметлиите, които могат да разчитат на такъв вариант.

Макар че загуби огромни суми от спрените доставки на газ за Европа, Русия, в крайна сметка, може да извлече икономически и геополитически дивиденти от кризата, защото на фона на конфликтната ситуация още повече изпъкна необходимостта от алтернативни тръбопроводни маршрути, заобикалящи Украйна. Газпром, респективно Кремъл, залага основно на два проекта – „Северен поток”, минаващ по дъното на Балтийско море, и „Южен поток”, през Черно море. Да се полагат тръби в морето е скъпо, но сега се вижда, че цената на газовия пренос по суша трябва да бъде увеличена с една променлива величина, наречена „геополитически риск”. А Украйна ще си остане рисков газов партньор и през следващите няколко години. Затова морските тръбопроводи за руския газ стават икономически изгодни. От тях засега е изграден само един – „Син поток”, пренасящ суровината от Русия до Турция. След години на силни съмнения в неговата целесъобразност, през януари 2009, той бе натоварен на пълна мощност (16 млрд. куб. м годишно) и даде спасителна глътка въздух за турската енергетика.

Намалените доставки на руски газ през Украйна още веднъж накараха ЕС да се огледа за алтернативи. Още повече, че производството в самия Съюз намалява – според прогнози на Европейската комисия спадът през второто десетилетие на века ще бъде с по 5,1% годишно. За да го компенсира, както и поради увеличаващото се потребление, до 2020, ЕС трябва да внася близо два пъти повече газ в сравнение с нивото от 2006. Извън Русия, най-важния вносител на синьо гориво в Съюза е Норвегия. Сега тя доставя по 99 млрд. куб. м годишно и до 2020 може да увеличи това количество с 15-20%. Другият основен източник е Северна Африка (Либия, Алжир, Египет). Оттам в ЕС влизат по 76 млрд. куб. м годишно (данни от 2006) като увеличението до 2020 може да е двойно, но би могло и да е незначително, ако страните от региона се ориентират към производство на втечнен газ за неевропейските пазари. Най-сериозните резерви за диверсификацията на газовите доставки за ЕС са в източна посока, където европейците страдат от американската блокада на Иран.

Може би най-сериозният недостатък на природния газ като енергиен източник е, че при него мобилността на доставките е много малка. Огромният процент от преноса на тази суровина минава по тръби, които са съоръжения за дългосрочно ползване и няма как да бъдат съобразени с бъдещите динамични промени в икономическата и геополитическата среда. Все пак, в това отношение има пробив и той се нарича втечняване на природния газ. В това състояние суровината може да се транспортира с танкери до всеки световен терминал. Втечненият газ има един „малък” недостатък – той е доста по-скъп от обикновения. В ЕС сега основни потребители на втечнен газ са Испания (над 50% от вноса), Франция и Белгия. Доставката на такава суровина обаче също изисква сериозни инвестиции. Първо, приемащата страна трябва да има изграден терминал. Второ, производителят също трябва да изгради завод за втечняване и съответната инфраструктура. Това е икономически ефективно само ако става дума за много големи находища, способни да захранват завода поне 20 години и при това себестойността на самия газов добив не бива да надвишава 40-75 USD за 1000 куб. м. Засега играч номер едно в този бизнес е Катар. ЕС би трябвало да се огледа за по-близки доставчици на втечнен газ. Те отново ще са Русия или страните от Северна Африка, но все пак това е застраховка срещу тръбопроводните неволи.

Руско-украинският спор открои още по-ясно един факт, който бе известен и преди – макар че в някои аспекти ЕС може да се разглежда като една икономическа единица, по отношение на зависимостта си от руския газ страните от ЕС са в различни позиции и, съответно, имат различни интереси. В групата на най-засегнатите от кризата са държави като България, Словакия, Унгария, разчитащи само на Русия и то само на една тръба. Към втората група можем да причислим големи страни като Германия и Италия, който са далеч по-крупни клиенти на Газпром отколкото София, Братислава или Будапеща, но все пак разчитат на диверсифицирани доставки и временното спиране на руския газ не е толкова фатално за тях. В клуба на най-застрахованите от руско-украинските рискове са Холандия и Великобритания, които са големи производители на газ, както и Франция, Белгия, Испания, които имат диверсифицирани доставки.

В крайна сметка, газовата криза показа ограничените възможности на ЕС да упражни ефективен натиск върху спорещите страни. Русия не е геополитически клиент, а равностоен партньор на Съюза и в този смисъл води самостоятелна политика. На пръв поглед, Украйна е тотално зависима от Запада заради желанието си да се приобщи към него. Но при по-детайлен анализ се вижда, че шансовете на Киев за членство в НАТО са илюзорни главно заради нежеланието на мнозинството от украинците страната им да влезе в Алианса. Макар че симпатизира на Украйна, ЕС се стреми да я държи на ръка разстояние, за да не насърчава желанието на постсъветската република за членство в Съюза, което в обозримо бъдеще не може да бъде удоволетворено.

Най-голямата икономическа полза от съществуването на ЕС е наличието на общ пазар, даващ големи възможности за потребителите. Газовата криза между Русия и Украйна обаче показа, че природният газ е сред от малкото, ако не и единствената, стока, за която общ пазар в ЕС няма. Налице са 27 отделни пазара и когато руските доставки секнаха всяка страна тръгва да се спасява индивидуално. В най-тежко положение се оказа България, която получава почти всичкия си газ от Русия по тръбите, пресичащи Украйна, и освен това разполага с твърде малки запаси в единственото си хранилище в Чирен.

България в „голямата енергийна игра”

В София, като алтернатива на транзита на руски газ през Украйна, винаги се споменават „дежурните” проекти „Набуко” и „Южен поток”, но тяхната реализация лежи някъде далеч в бъдещето и при това не зависи само от добрата воля на българските власти. А криза като тази от началото на 2009 може да избухне отново и след една и след две-три години (а, може би, и само след няколко месеца). Тогава? Най-близкият до България наличен тръбопровод, по който не тече руски газ, свързва Турция и Гърция в Егейска Тракия, с перспектива съвсем скоро да бъде продължен по дъното на Адриатическо море до Италия. Съществува възможност гръцко-турската тръба да се разклони при Комотини и да достигне до Диимтровград. Предвижданото отклонение е сравнително късо – стотина километра, и може да се построи за около две години. Пред такъв проект обаче стоят твърде много въпросителни, по които засега няма яснота. Първо – кой ще продава газ на България за новата тръба? Преди няколко месеца министърът на икономиката и енергетиката Петър Димитров каза, че е договорил с Азербайджан доставки 1 млрд. куб. годишно. Тази договореност бе потвърдена и в началото на тази година, на среща на премиера Станишев с азербайджанския президент Илхам Алиев. Логично е обещаният от Баку газ за България да мине през Турция и да стигне до Комотини. Засега обаче турците купуват азербайджанското синьо гориво на границата с Грузия и го продават в Гърция като свое. Не е ясно дали България ще убеди Турция да бъде просто транзитьор, а не продавач на газ и дали въобще властите в София водят преговори с Анкара по този въпрос. Освен това, наскоро грузински представители намекнаха, че ще искат още по-изгодни за себе си условия за транзита, ако по тръбопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум потече газ и за България. Сега грузинците вземат за услугите по транзита 5% от транспортираните количества газ.

Другият проблем е, че строежът, дори и на 100 км газопровод, е скъпо начинание, което ще се финансира много трудно, имайки предвид, че бъдещите приходи ще идват от малък пазар като българския. За сравнение – планираният капацитет на „Набуко” е 31 млрд. куб. м годишно, а цялото потребление на България е около девет пъти по-малко. А както във всяка стопанска дейност, така и в преноса на газ, е приложим принципът за икономия от мащаба на начинанието. Строежът на газопровод от Комотини до България може да се реализира само ако ЕС прояви добра воля и реши да финансира съществена част този проект. Засега обаче Съюзът не проявява особена щедрост и не е готов да отпусне повече от 20-25% от парите, необходими за строежа на тръбата.

Втечненият газ е още по-илюзорна алтернатива за България. Страната ни е ощетена от географията, защото достъпът на танкери до Черно море е затруднен поради големите екологични и геополитически рискове от преминаването им през Босфора. Има идея България да построи терминал за втечнен газ на гръцкото крайбрежие, но тя едва ли ще се реализира, защото българският газов пазар е прекалено малък за такава скъпа застраховка срещу рисковете на транзита.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

България{jcomments off}

М. Деведжиев, Безработицата в периферните български общини като геополитически проблем

Т. Танев, Отбранителният мениджмънт в контекста на доброто управление

Д. Йорданов, Някои сходства в териториалното развитие на трите български държави

П. Димитров, Поуките за България и Европа от последната газова криза

 

Балканите

М. Цветановска, Албанският фактор и бъдещето на Македония

Н. Вукович, Ще продължи ли дезинтеграцията на Сърбия?

Б. Банчев, Дунав, като обект на геополитическо съперничество

 

Европа

E. Казаков, ЕС и ограниченията на класическата геополитика

А. Ковачев, Регионалните контрасти в обединена Европа

Б. Димитров, Трансформацията на “Новата Европа”

Д. Петракиев, Газовата криза в контекста на “битката за Европа”

Г. Събев, Митът за енергийната зависимост на Източна Европа

П. Георгиев, Новият Северен съюз

 

Светът

А. Шилибекова, Проблемите на сигурността в отношенията между Казахстан и Турция

А. Владимиров, Неоимперските стратегии на Турция и Иран

М. К. Бхадракумар, Всички пътища минават през Афганистан

Д. Фридмън, Обама и новата Голяма игра

Н. Стефанов, Китай като глобален силов център

 

Геостратегия

М. Линд, Концертът и балансът на силите като основа на американската стратегия в многополюсния свят

Е. Нациос, К. Долей, Надигащите се продоволствени кризи

Г. Маринов, Геополитика и геоикономика на тероризма и антитероризма

 

Геоикономика

П. Кругмън, В търсене на изход от глобалната криза

 

Основи на геополитиката

Х. Макиндър, Кръглата Земя и постигането на мира

 

Право и геополитика

Н. Добрев, Нарушаването на международно задължение, в интерпретацията на ООН

 

История и геополитика

И. Иванов, За някои особености на византийската геополитика

 

Идеи

П. Бюкенън, Глобализмът срещу етнонационализма

 

Книги

М. Стоянова, Геополитическият и другите аспекти на балканската проблематика

 

Интервю

Ален дьо Беноа за световния ред след края на глобалната криза

{rt}

Настоящото проучване си поставя за цел да идентифицира по сравнително надежден начин изключително сложната и многообразна геополитическа същност на ЕС. Това би могло да стане, ако разширим възприятието си за него от “абстрактна съвкупност от държави-членки” към “сложна или преходна система”, която включва в своята характеристика както традиционни геополитически тенденции, така и интеграционни или а-геополитични перспективи. Подобна дефиниция дава възможност за “моделиране” на потенциалния цикъл на развитие на ЕС в по-дългосрочен план.

На този етап ще се въздържа от конкретни изводи относно външната политика на България, тъй като смятам, че членството в ЕС съответства сравнително точно на регионалното ниво в нейната геополитика и че, именно от тази гледна точка, анализът би бил непълен и подвеждащ, ако в него не се включат някои обобщени представи за глобалните аспекти на съвременните международни отношения.

Надявам се в бъдещите продължения на настоящата статия да засегна и тези въпроси, които са от изключително значение не толкова за самата българска външна политика, колкото за постепенното изграждане на стратегическа култура, основана на осъзната и проактивна, а не емоционално или ретроспективно формулирана геополитическа идентичност на нацията…

Геополитическо положение versus геополитическо поведение

Класическата геополитика, която в голяма степен се свежда до евразийския пространствен модел, създаден в зората на ХХ век, обвързва политиката на държавите с техните базисни географски характеристики и предпоставки, на първо място сред които са местоположението и свързаните с него природни ресурси и стратегически възможности. Философската матрица на подобен подход е концепцията за “вечното” и универсално взаимодействие и противопоставяне между морските и сухоземните (континентални) сили, чийто залог е световното надмощие. Показателно обаче е, че пространствената рамка на така описаните взаимоотношения съвсем не обхваща целия свят, а “само” т.нар. Световен остров1, който се свежда, в общи линии, до огромния Евразийски материк (в някои случаи към него се прибавя и сухопътната маса на Африка, което пък води до тромавото понятие “Еврафразия”2).

От подобна гледна точка, почти цяла Европа принадлежи към огромна междинна зона, която разделя континенталната сърцевина на Евразия (асоциирана в много случаи с Русия и, отчасти, с Китай) от островната или морска зона, част от която е например Великобритания, наред със САЩ, Канада, Япония и други големи държави. Конкретните географски измерения и наименования на тази междинна зона се променят с времето, но нейната стратегическа функция остава неизменна – да служи за балансьор или да опосредства отношенията между морския и сухоземния центрове на сила, играещи централна роля в рамките на т.нар. геополитически дуализъм в света.

Същевременно, собствената политическа и военна мощ на държавите от междинната зона, в частност на Франция и Германия, повишават нейното функционално значение до равностоен партньор на водещите държави от морския регион и континенталната сърцевина на Евразия, трансформирайки фундаменталния модел на равновесието в света от двустранен (“планетарен дуализъм”) в тристранен (“планетарна триада”, включваща и държавите от т.нар. крайбрежен пояс или “римленд”3). Независимо от това, в качествено отношение държавите от междинната зона притежават хибридни или амфибийни (морско-сухоземни) геополитически характеристики4, за разлика от държавите от другите два региона, които са представители на “чисти” геополитически видове.

Ако продължим с инструментариума на класическата геополитика, можем да приемем, че по-голямата част от Европа притежава именно хибриден геополитически характер, като в рамките на ЕС биха могли да се обособят два основни под-региона (от които са изключени островните държави, принадлежащи по правило към морската, а не към междинната, зона в света). Единият под-регион (Западна Европа) е съставен, в по-голямата си част, от крайбрежни държави, които притежават комбинация от морски и континентални характеристики и най-вече традиции, намиращи се в различно съотношение във всеки отделен случай. Вторият под-регион (Междинна Европа) е съставен от държави, които географски са свързани по-скоро с континента, отколкото с външната (океанска) зона, тъй като, по правило, нямат пряк достъп до открити морета. В политическо отношение последните често са изпълнявали функцията на “бариера” или на “свързваща зона”5 между евразийското ядро и Западна Европа, намирайки се под тяхното кръстосано и често алтернативно влияние.

Класическият геополитически метод има обаче своите неизбежни ограничения, които произтичат най-вече от обстоятелството, че той все по-малко съответства на променящите се международни реалности (тенденция, която може да се обобщи с термина “детериториализация на междудържавната политика”6). Системите на международните отношения – на регионално, континентално или глобално ниво – са политически, а не географски центрирани. В тази връзка, определящо за тяхната структура, която е исторически променлива величина, е съответното конюнктурно съотношение на силите, разглеждано в неговите възможно най-пълни измерения, а не географското положение. В това би трябвало да се търси разликата между политическата география, която извежда на първо място географските фактори при анализа на международните отношения, и съвременната геополитика, която се стреми да се абстрахира от географски-центрирани териториални модели и доктрини, каквато е например евразийската схема, и поставя акцента върху политическите съперничества, т.е. човешката дейност, чиито залози имат непосредствен или опосредстван пространствен характер7.

В този смисъл, геополитическият метод постепенно еволюира от чисто географски (“ситуационен”) към далеч по-интердисциплинарен (“функционален”) подход, който изгражда своите концептуални модели не толкова на базата на анализа на положението на държавите, колкото на тяхното геополитическо поведение. Защитаваното от нас понятие “геополитически модел” е по-широко и по-сложно от понятието “геополитическо положение”. От една страна, то предполага оценка на последното, но през призмата не само на политико-географски, а на възможно най-пълен набор контекстуални фактори и критерии, а от друга, включва в себе си проект за външнополитическо поведение. По такъв начин, то всъщност обединява две представи – за геополитическо положение и за външнополитическо поведение.

Ако първата представа е осъзната (“концептуализирана”) и се е превърнала в съзнателна идентичност, то геополитическият модел има всички шансове да се превърне в рационална и прагматична основа за формулиране и провеждане на външната политика. Ако това обаче не е така, т.е. ако представата за геополитическото положение остава неясна и замъглена, поради различни причини (влияние на националистически или идеологически стереотипи, например), то самият геополитически модел остава ирационален и влияе непряко или симптоматично върху външнополитическите действия. С други думи, геополитическото положение е базисно понятие, но то е крайно недостатъчно за формулирането на адекватен външнополитически курс.

И така, геополитическата структура на ЕС би могла да бъде диференцирана по следния начин:

  • Група държави в Западна Европа, които не принадлежат към геополитическия домен на морските сили, но са се намирали под тяхното преобладаващо влияние в дългосрочен исторически план, формират траен атлантически (морско-ориентиран) модел на външнополитическо поведение;
  • Друга група държави от Западна Европа,  без да принадлежат към континенталната сърцевина на Евразия, са формирали континентален (континентално-ориентиран) модел на външнополитическо поведение;

За разлика от тях, държавите от Междинна Европа за първи път в своята история формират глобално-зависим външнополитически модел на поведение, именно в стремежа си да избегнат историческата си обвързаност и зависимост от традиционните центрове на сила в Европа:

“Въпреки че САЩ вече не играят водеща роля в Европа, както през Студената война, те остават за много държави надежден външен гарант за стабилност. За централно- и източноевропейските държави-членки на ЕС, в частност, обезпокоени от Русия и дори (европейците имат дълга памет) от възможността за бъдещо надмощие на Германия, Атлантическият алианс си остава вид допълнителна застраховка.”8

Макар че моделът на геополитическо поведение на държавите от Междинна Европа, който нарекохме “глобално-зависим”, не е напълно идентичен с този на “морско-ориентираните” държави от Западна Европа, може да се приеме, че в общи линии става дума за една и съща категория, която може да се нарече евро-атлантически модел. За разлика от евро-континенталния модел на поведение (същият понякога се дефинира и като “евроголистки”9 или просто като “европейски”10), чиито представители са тези държави от Западна Европа, които имат преобладаващо континентална геополитическа ориентация и традиции.

Геостратегически модели в ЕС на системно и индивидуално ниво

Вътрешната структура на ЕС би могла да се сведе на системно ниво, благодарение на геополитическия анализ,  до два основни модела на поведение, които включват в себе си представи от икономическо, военно и политическо естество. Разгледани в своята съвкупност, тези модели могат да се дефинират като геостратегически, доколкото оказват определящо влияние върху управлението на дългосрочните интереси11 на определени държави или групи държави в рамките на ЕС.

Прието е първият от тези модели - евроатлантическият, да се асоциира с либералната доктрина в областта на икономиката, с принципа на трансатлантическото единство в областта на международната сигурност и с идеята за налагане на западната хегемония (еднополюсен ред) в световен мащаб. От своя страна, вторият от тях - евроконтиненталният, се отличава със своята привързаност към т.нар. държавно-регулиран или “социален капитализъм”, изграждането на самостоятелни военни способности на ЕС и установяването на балансиран (многополюсен) ред в света.

Що се отнася до европейското строителство, представителите на евроатлантическия модел проявяват ясно изразени предпочитания към разширяването на ЕС пред неговото “задълбочаване” (единство) и към водещата роля на държавите-членки в процеса на вземане на решения за сметка на прерогативите на наднационалните институции. Обратно, привържениците на евроконтиненталния модел се обявяват в подкрепа на засилването на политическата и военна идентичност на ЕС и против неговото “размиване” в една обширна “зона за свободна търговия”12. Смята се, че най-ярък изразител на първата геостратегическа тенденция е Великобритания, а “двигател” на втората е т.нар. френско-германска двойка.

Подобен бинарен подход при дефинирането на геополитическата структура на ЕС на системно ниво се релативизира обаче в силна степен при анализа на геостратегическите модели на държавите-членки на ЕС на индивидуално ниво, където смесените типове поведение се превръщат във водеща тенденция за сметка на контрастното разграничение между тях .

Така например, принадлежността на Франция към “чистия” евроконтинентален тип подлежи на редица съществени уговорки. На първо място, очевидно е, че в историята на тази страна съжителстват две сравнително противоречиви, но трайни тенденции, които бихме могли да асоциираме в значителна степен с атлантическия и континенталния модели на геополитическо поведение. Ярки свидетелства за “атлантическата традиция” във френската външна политика са съюзническите отношения с Великобритания в рамките на споразумението за “сърдечно разбирателство”, подписано през 1904, и участието й в Първата световна война на страната на Тройната антантата, към която в решителния момент се присъединяват и САЩ. През Втората световна война, под изключителното лично влияние на генерал дьо Гол, Франция отново избира съюза с Великобритания и САЩ против хитлеристка Германия, което й позволява след установяването на мира да заеме своето място в тесния кръг на световните велики сили, институционализиран от Съвета за сигурност на ООН.

Впрочем, самото учредяване на “западния съюз” през Втората световна война, както и на ООН, след нейното прекратяване, се основава почти изцяло на ценностите на “трансатлантическото единство”, формулирани в основополагащи документи като Атлантическата харта, сключена през 1941 между САЩ и Великобритания, и Пакта на обединените нации, подписан през следващата година от 26 държави, формиращи т.нар. антихитлеристка коалиция. Именно тези ценности са въплътени в началото на студената война в създаването на Организацията на северноатлантическия договор (НАТО), чиято учредителка и първа страна-домакин е именно Франция.

От друга страна, следва да се подчертае и факта, че евроконтиненталната традиция заема не по-малко достойно място в историята на Франция. След поредното си връщане на власт през 1958, този път като президент на Републиката, генерал Дьо Гол възприема ясен курс към сближаване с Германия, който се материализира в подписването на Елисейски договор през 1963, поставящ юридическите основи за създаването на “френско-германския мотор” на ЕС. Същевременно, той решително се противопоставя на присъединяването на Великобритания към ЕС, опасявайки се, че това би довело до проникване на атлантическите ценности в ЕС, в частност на принципите на свободната търговия, въплъщавани до този момент от конкурентната на ЕС13 Европейска асоциация за свободна търговия (ЕАСТ), и на тесния военнополитически съюз със САЩ.

Силното желание на генерал Дьо Гол да върне величието и независимостта на Франция се изразява в дистанциране от военните структури на НАТО през 1966, сближаване със СССР, в рамките на “политиката на разведряване”, и в изграждането на автономен потенциал за “ядрено сдържане”. Някои анализатори намират в подобен тип външнополитическо поведение прояви на континенталния геополитически модел, за чийто основоположник те смятат друг велик представител на френската нация Наполеон Бонапарт14 (може би поради това този модел се нарича понякога “голистки” или дори “бонапартистки”).

Не по-малко комплексен е и моделът на поведение на Германия в рамките на ЕС. Външната политика на Германия, която няма формалния статут на “велика” или “ядрена” сила, въплътени в членството в Съвета за сигурност на ООН, се вписва напълно в контекста на евроатлантическата интеграция, която й дава не само необходимите гаранции за сигурност, но и възможност да играе, макар и косвено, първостепенна роля в света. Именно това обстоятелство обуславя трайната евроатлантическа ориентация на глобално ниво на съвременната външна политика на Германия, независимо от нейните континентални или “средноевропейски” геополитически традиции. В подобен контекст, Германия формира стратегическа двойка в рамките на ЕС по-скоро с Великобритания, отколкото с Франция.

От друга страна, нейният икономически модел на развитие е далеч по-близък до този на Франция, в частност, и на държавите от евроконтинентален тип, по принцип, отколкото до Великобритания и САЩ - носителки на ценностите на либералния капитализъм и търговия. В това отношение, двойката Франция – Германия е много ясно очертана, като тя функционира в значителна степен в противовес на Великобритания и на близките й по икономически виждания държави в ЕС.

Би могло да се приеме, че за разлика от френския модел на геополитическо поведение, който има “хибриден” характер, доколкото съвместява едновременно както атлантически, така и континентални импулси, немският модел е по-скоро “еклектичен”, тъй като в стратегическо отношение той може да се възприеме като евроатлантически, а в стопанско – като евроконтинентален.

Регионалната геополитика на ЕС

Казаното дотук ми дава основание да твърдя, че геополитическата същност на ЕС би могла да се сведе до два условни модела на поведение само дотолкова, доколкото тези модели се възприемат като сложни, преходни или нюансирани реалности, а не като контрастни, взаимно отричащи се явления. Би могло да се приеме също така, че двата условни геостратегически модела в ЕС структурират неговата политика на глобално ниво, в частност евроатлантическите отношения, по направлението “Запад – Изток”, като, същевременно, извън техния концептуален обхват остават отношенията на ЕС към неговото непосредствено регионално обкръжение, които от своя страна формират условна ос по направлението “Север – Юг”.

В рамките на Общата външна политика и политика за сигурност на ЕС (ОВППС) може да бъде констатирано второ структурно разминаване, освен това, което засяга евроатлантическите отношения, чиито залози са от регионално естество и се отнасят до политиката на ЕС към съседните държави от басейна на Средиземно море, от една страна, и от европейската периферия на бившия СССР, от друга. В този смисъл, в ЕС съществува група държави, които поради своята географска, историческа и политическа близост с региона на Средиземно море, се стремят да насочат в приоритетен порядък ресурсите на ОВППС именно към съседните държави на юг от Съюза. С тази цел през 1995 се създава една от най-старите регионални политики на ЕС – т.нар. Евросредиземноморско партньорство, което обхваща държавите-членки на ЕС и страните от южната и източната част на Средиземноморския басейн (Северна Африка и Близкия изток). Може да се каже, че водеща роля във формирането на средиземноморската регионална политика на ЕС играят южните държави-членки в него като Испания, Португалия, Франция, Италия, Гърция.

След разширяването на ЕС на Изток, през 2004, в рамките на ОВППС се формира втора група държави-членки, която се стреми да ре-балансира регионалната политика на ЕС към развитие на отношенията, на първо място, с държавите от Балканския полуостров, и на второ място – с европейските страни от бившия СССР в Източна Европа и региона на Южен Кавказ (Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения, Азербайджан). Така се повява второто условно регионално направление в рамките на ОВППС, чийто основен залог са връзките със съседните на ЕС страни на север от Средиземноморския басейн. Активна част от това направление са държавите-членки на ЕС от Скандинавския полуостров и Централна Европа, в това число Германия и Австрия. Регионални платформи на отношенията на ЕС с тази категория съседни държави са т.нар. Северно измерение, създадено през 1997, и насочено към северните региони на Европа в зоната на Балтийско и Арктическо море, както и новата инициатива “Източно партньорство”, лансирана през 2008 съвместно от Полша и Швеция15.

След приемането на България и Румъния в ЕС през 2007 регионалната структура на ОВППС се разнообразява в още по-голяма степен като в т.нар. северно направление в нея се появява нова регионална платформа – “Черноморска синергия”, която се стреми да обхване отношенията със съседните на ЕС държави от басейна на Черно море.

Би могло да се обобщи, че за разлика от глобалната евроатлантическа ос във външната политика на ЕС, на регионално ниво съществува друга ос, този път по условното направление “Север – Юг”, по отношение на която традиционният геополитически подход, дори в осъвременената му форма, остава неадекватен и поради това неособено полезен. Доказателство е обстоятелството, че поради силно диференцирания и дори “профилиран” характер на регионалната политика на ЕС, не съществуват трайни предпоставки за осъществяване на геополитически съюз между “трите големи” (Франция, Германия и Великобритания) или на каквато и да било двойна комбинация между тях, които да потвърдят наличието в ЕС на един от “глобалните” геостратегически модели. Последното пък означава, че на това ниво нито бинарното, нито комплексното виждане за геополитическата структура на ЕС може да бъде приложено по продуктивен начин.

Постмодерната или а-геополитична перспектива в ЕС

Неадекватността на традиционните методи на геополитически анализ по отношение на ЕС се определя от обстоятелството, че той сам по себе си – за разлика от други международни организации - е качествено ново явление, чиято структура включва както традиционни междудържавни отношения, така и интеграционни тенденции и импулси, които водят до смекчаване или дори до изчезване на геополитическите противоречия между държавите-членки. От тази гледна точка, той може да бъде дефиниран като “най-развития пример за постмодерна система”16, която в историческа перспектива представлява нов етап – след този на националните държави и равновесието между тях - на организиране на международните отношения:

“Постмодерна Европа води началото си (…) от провала на модерната система: равновесието на силите престава да има балансиращ ефект, а националната държава довежда национализма до деструктивни крайности. Римският договор е съзнателен и успешен опит да се отиде отвъд националната държава. (…) Най-важната цел би трябвало да бъде все по-голямото разширяване на постмодерния свят, така че в крайна сметка той да се превърне в норма за отношенията между държавите, при което вътрешната и външна политика се оказват взаимно преплетени, а идентичностите се сливат в усещането за по-голяма международна общност. Това в най-добрия случай е една много далечна визия. Става дума по-скоро за идеал, отколкото за подлежаща на реализиране цел.” 17

Във философски план, в основата на международните отношения се намират две противоречиви тенденции – партикуларизъм, чиято последна и най-силна идеологема е национализмът или националната държава, и универсализъм, чиято последна и най-мощна в исторически план форма е глобализацията. В този смисъл, вътрешната геополитика на ЕС е резултат от съотношението между реална политика и интеграция, която, от своя страна, се вписва в по-широкия контекст на глобализацията.

Съществуват два основни подхода към решаването на подобно “противоречие”: при първия се дава предимство на партикуларистката тенденция, при която на преден план изпъкват традиционните национални политически и икономически интереси и модели, сведени до два основни – евроатлантически и евроконтинентален, докато при втория се отдава предпочитание на универсалната тенденция, в рамките на която доминират философски представи като интеграция, мултилатерализъм, глобално управление (в смисъл на регулиране).

Интеграционната или а-геополитична тенденция в ЕС се стреми към формиране на общ интерес в областта на сигурността и отбраната по пътя на хармонизацията на националните интереси на държавите-членки. Тя се осъществява най-вече чрез постепенното развитие на общи политики във външната сфера, като Европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО)18 и Европейската политика за съседство (ЕПС) 19, които имат за цел да преодолеят именно напрежението и противоречията в рамките на ОВППС по условните оси “Запад – Изток” и “Север – Юг”. Може да се приеме обаче, че обективно съществуващият процес на геополитическа хармонизация в рамките на ЕС, който по презумпция представлява противовес и алтернатива на класическото равновесие на силите в Европа и в чиято основа по правило се намира институционалният импулс, има твърде бавен и противоречив характер поради определящата роля на държавите-членки и техните национални интереси във външната политика на ЕС (“право на вето”).

Все пак, ясно е, че при дефинирането на геополитическата същност и най-вече динамика на ЕС не е възможно да се приложат поотделно и независимо аналитични методи, произтичащи от реалистичната или от интеграционната доктрина за международните отношения, доколкото неговата структура отразява прехода от класически междудържавен съюз към наднационална система. В институционално отношение последното се изразява в сложните отношения между Съвета на ЕС, който е еманация на националните интереси на държавите-членки, т.е. той е най-синтетичното и абстрактно измерение на геополитическата природа на ЕС, и на Европейската комисия (ЕК), която пък е призвана да бъде “гарант” на общите интереси на държавите-членки, т.е. тя е първоизточникът на интеграционната динамика в областта на външните отношения на ЕС.

Горната представа е като че ли единствено възможното релевантно обобщение на политическата и институционална същност на ЕС, възприеман като сложна или по-скоро преходна система (организация) на международните отношения, съчетаваща едновременно класически (геополитически) и постмодерни (интеграционни) тенденции и форми на съотношението на силите.

Потенциалният геополитически цикъл на ЕС

Потенциалният цикъл на нарастване (експанзия) на ЕС има вътрешно противоречив характер, доколкото обхваща три последователни фази (“разширяване – задълбочаване – разширяване”) с различно политическо съдържание. Тяхното поетапно осъществяване би могло да доведе до ново качествено състояние на политическото единство на ЕС и на неговото международно влияние. Успешното завършване на всяка отделна фаза представлява предпоставка за реализирането на следващата стъпка. Обратно, провалът на едно от стъпалата означава блокиране на целия процес на нарастване на ЕС в количествено и качествено отношение. Общата диалектика на развитие на процеса би могла да се оприличи със спиралата на Арнълд Тойнби (“възходът и падението на цивилизациите зависят от способността им да отговорят на предизвикателства от все по-висок порядък”20).

Дотолкова, доколкото определихме ЕС като преходна геополитическа система, неговото бъдеще ще зависи в най-голяма степен от съотношението на силите между присъщите му две противоположни тенденции: традиционните геостратегически модели, от една страна, и т.нар. от нас а-геополитична перспектива, от друга. Трайното надмощие на първия фактор ще доведе в крайна сметка до отрицателен геополитически цикъл на ЕС, преимуществото на втория – до положителен, а равновесието между двата – до неутрален.

Главна предпоставка за осъществяването на положителен геополитически цикъл на ЕС е постигането на зрелищен напредък в областта на задълбочаването на европейската интеграция, в частност на реформата на неговите институции и правна база, както и на по-нататъшното хармонизиране на националните интереси на неговите държави-членки. Това, от своя страна, би създало необходимите предпоставки за продължаване процеса на разширяване на ЕС, както и до качествена промяна в неговото международно положение  - преход от регионален към глобален статут, основан на партньорски отношения от нов тип със САЩ и Япония и/или с Русия, Китай, Индия.

Отрицателният геополитически цикъл, от своя страна, е обусловен от пълното блокиране на процеса на реформи, което би довело до “капсулиране” на ЕС в самия себе си, засилване на противоречията в рамките на ОВППС, водещо до нейното вътрешно и външно “регионализиране”, както и до изпреварващо позициониране на Съюза в контекста на многополюсната традиция на международните отношения. Възможността за прогресивното дислоциране на ЕС в условията на категоричното надмощие на традиционните геополитически тенденции в него не би могла да се изключи в дългосрочен план.

Въпреки това, с оглед на дългата история на ЕС и неговия потенциал да преодолява кризи от структурен характер, можем да допуснем, че най-вероятната от посочените по-горе три хипотези е развитието на ЕС в условията на неутрален или на неутрално-позитивен геополитически цикъл. С други думи, това би означавало възстановяване на условното равновесие между двете основни тенденции в него – класическата и постмодерната, чрез деблокиране на процеса на институционални реформи по прагматичен начин и в сравнително ограничени рамки. Оптимистичният вариант на тази хипотеза би могъл да се осъществи, ако ЕС успее да постигне ратифицирането и прилагането на Лисабонския договор в неговата цялост …

В подобен “геополитически-неутрален” контекст бъдещето на ЕС ще зависи все още в силна степен от идентифицираните по-горе два традиционни геостратегически модела и от съотношението на силите между тях.

В теоретичен аспект, надмощието на евроконтиненталния модел в рамките на ЕС с присъщата му доктрина за изграждане на самостоятелна политическа идентичност на Съюза ще има за цел появата на втора свръхсила, нейното разграничаване от САЩ и тяхното евентуално противопоставяне в контекста на възраждането на многополюсния ред за сигурност в света. Обратно, превъзходството на евроатлантическия модел в рамките на ЕС ще има за цел запазване на приоритетния характер на отношенията със САЩ и НАТО, макар и за сметка на тяхното допълнително хармонизиране и/или ре-балансиране около два все по-равностойни партньорски полюса  (вътрешна двуполярност на евроатлантическата система при запазване на външната еднополярност на световния ред).

Първата геополитическа стратегия, тази на евроконтинентализма, има всъщност два възможни варианта: създаване на свръхдържава (федерация) на наднационален признак или политическо обединение на ЕС на функционална (общностна) основа. Осъществяването на първия вариант обаче, едва ли ще бъде възможно на практика, тъй като стремежът към създаване на диференциран световен ред чрез унифициран ЕС е твърде противоречив, сам по себе си. При това, самият подход на привържениците на подобен модел е не по-малко вътрешно противоречив, тъй като те се стремят едновременно към превръщането на ЕС в свръхсила, но и към запазване на собственото си националното влияние в него. Последното пък е най-значителното препятствие пред укрепването на единния или федерален характер на ЕС. При това положение, единствено възможен остава вторият вариант на първата геополитическа стратегия – евентуалното политическо обединение на ЕС на функционална основа (“общностен подход”).

Ултралибералната тенденция, т.е. екстремната хипотеза на евроатлантическата стратегия за развитието на ЕС, също би могла да е носител на сериозни рискове за бъдещото на Съюза. Причината е, че тя също, както и евроконтиненталната тенденция, може да бъде “инструментализирана” в геополитическо противопоставяне между ЕС и САЩ, което в този случай би могло да доведе до крайно отслабване или “размиване” на политическото единство на ЕС и неговата практическа неспособност да защитава интересите на своите държави-членки в условията на нарастващ геополитически плурализъм в света.

В приложен план, шансовете за успешно приключване на настоящия геополитически цикъл на ЕС, т.е. на неговото бъдещо разширяване към региона на Западните Балкани и най-вече Турция, биха могли да се оценят като сравнително ограничени, поне що се отнася за периода до 2014, т.е. преди приемането на новия бюджет (финансова рамка) на Съюза за 2014 – 2020. Единственото изключение в това отношение би могла да бъде Хърватска при условие, че тя поддържа най-бързия възможен ритъм на преговори, сравним с този на държавите от първата вълна на петото разширяване (в частност на т.нар. “група от Хелзинки”), и че периодът на ратификация на договора за присъединяване не надхвърля съществено този на България и Румъния – последните две държави от петото разширяване. При този “идеален сценарий” може да се допусне, че влизането на Хърватска в ЕС може да се осъществи най-рано в периода 2011 – 2012. Присъединяването към ЕС на останалите кандидати за членство, преди 2014, е на практика трудно постижимо – на Турция, най-вече, поради засилените изисквания, съгласно решенията на Европейския съвет от декември 200421, както и на Република Македония, поради факта, че тя все още не е започнала (за разлика от Турция и Хърватска) преговори за членство в ЕС. Малко вероятно е отношенията на ЕС с държавите от непосредственото му обкръжение – Източна Европа, Южен Кавказ и Средиземноморския басейн, да претърпят фундаментални промени …

* * *

Казаното по-горе обаче ще остане само “скица” на сложната геополитическа същност на ЕС, ако не се обогати с анализа на други външни фактори, които биха могли да имат съществено влияние върху неговото бъдеще, сред които транснационалните предизвикателства и заплахи, еволюцията на евроатлантическата система на международните отношения, както и на световната геополитическа система, като цяло. Не би следвало да забравяме, че в основата на създаването на ЕС, след Втората световна война, и на неговото разширяване на Изток, след студената война, стоят и външни геополитически импулси, които – под една или друга форма – могат да се окажат решаващи и за неговото бъдещо развитие …

Едва след като разширим в подобна посока хоризонта на нашето изследване, бихме могли да приемем, че сме “картографирали”, макар и в незначителна степен, новата международна “рамка” на външната политика на България и по такъв начин сме се опитали да създадем някои от научните предпоставки за нейното стратегическо планиране и провеждане.

Ноември 2008

 

Бележки:

1. Макиндър Х., “Географската ос на историята”, сп. “Военен журнал”, София, 1/1998 г., с. 102-112

2. Тойнби А., Изследване на историята, т. 3, София, 1995, с. 461-462

3. Spykman N. J., America’s Strategy in World Politics. The United States and the Balance of Powers, New York, 1942, p. 180

4. Spykman N. J., The Geography of the Peace, New York, 1944, p. 53-54

5. Cohen S. B., Geopolitics of the World System, New York, 2003, p. 53

6. Вж. Купър Р., Разпадането на нациите. Ред и хаос през 21 век, София, 2004, с. 49

7. Lacoste Y., dir., Dictionnaire de géopolitique, Paris, 1993, p. 3

8. Schnabel R. A. with Rocca F. X., The Next Superpower? The Rise of Europe and its Challenge to the United States, 2005, p. 75

9. Timoty G. A., Free World: America, Europe, and the Surprising Future of the West, 2004

10. Lacoste Y., Géopolitique. La longue histoire d’aujourd’hui, 2006, p. 98

11. Бжежински З., Голямата шахматна дъска. Американското господство и новите геостратегически императиви, 1997, с. 8

12. Lacoste Y., Op. cit., 2006, p. 70-71

13. Тогава Европейска икономическа общност (ЕИО).

14. Дугин А., Основы геополитики. Геополитическое будущее России, 1997, с. 221-222

15. Редица наблюдатели смятат, че това е отговорът на северните държави в ЕС на Съюза за Средиземноморието, създаден също през 2008 г. по инициатива на Франция.

16. Купър Р., Op. Cit., с. 54

17. Пак там, с. 42, 209

18. Конфликтът в Косово послужи за мощен катализатор на желанието на ЕС да се сдобие със собствени военни способности в подкрепа на общата външна политика на Съюза, учредена през 1992. с договора от Маастрихт. По време на Европейския съвет, състоял се в Кьолн в края на юни 1999., т.е. само няколко дни след края на военните действия в Косово, беше взето решението за създаване на ЕПСО. Родена от констатацията за проявеното военно и политическо безсилие от ЕС по отношение на цялата поредица конфликти в бивша Югославия през 90-те години на миналия век, ЕПСО съдържа потенциала да се превърне в първия етап от един дълъг и твърде вероятно противоречив процес на формирането на самостоятелна геополитическа идентичност на ЕС.

19. ЕПС беше разработена от ЕК през 2004, с цел да се избегне образуването на “разделителни линии” както вътре в ОВППС по повод на отношенията със съседните региони на север и на юг, така и между самия Съюз и неговото непосредствено обкръжение. Тя се прилага към държавите от Източното Средиземноморие, Източна Европа и Южен Кавказ, които имат общи сухопътни или морски граници с разширения ЕС. Въпреки че Русия също граничи с ЕС, отношенията между тях се основават на отделно “стратегическо партньорство”, което само частично се припокрива с параметрите, в частност финансови, на ЕПС.

20. По Тойнби А., Op. Cit, т. 1, София, 1994

21. През декември 2004 Европейският съвет одобри нова “примерна рамка” за преговори с кандидатите за членство в ЕС, която съдържа някои елементи, засилващи изискванията, прилагани в рамките на петото разширяване. Сред тях са: условие за приключване на преговорите с кандидатите, в частност Турция, след приемането на финансовата рамка за 2014 – 2020; отворен характер на преговорите, чийто положителен резултат не може да бъде гарантиран предварително; възможност за прекъсване на преговорите в определени случаи; наличието на предварителна възможност на ЕС да “асимилира” (от институционална гледна точка) новите членове.

{rt}

Малко преди президентските избори в САЩ, известният неоконсервативен анализатор Сет Кроупси отбеляза на страниците на „Уикли Стандарт”, че: „Разделението на Европа на „стара” и „нова” доста напомня разделението между сините (т.е. гласуващите предимно за демократите – б.р.) и „червените” (т.е. гласуващите предимно за републиканците) щати в американската електорална политика. В старата – Западна – Европа, експертите и чиновниците, ангажирани с отбранителната и външната политика приемат Барак Обама като лъч на надеждата за Америка, зящото смятат, че благодарение на него тя ще може да възприеме европейския подход към постигането на мира в света. В нова – Централна и Източна – Европа, специалистите в същите сфери гледат на успеха на Обама със силно безспокойство. Те се съмняват, дали той ще може да работи достатъчно целенасочено с Русия, наясно ли е, колко важен е ефективният алианс на Запада и доколко е в състояние да бъде успешен лидер, когато е толкова трудно да се постигне нещо от Европа, а пък на САЩ се възлагат толкова големи надежди”.

В тези думи има известна истина. Само че, също както резултатите от последните президентски избори в САЩ показаха колко са посинели някогашните „червени” щати и тотално „пребоядисаха” политическата карта на Америка, така и разделянето на Европа на „стара” (т.е. скептично настроена към американската политика) и „нова” (т.е. откровено проамериканска) вече не отразява променената реалност.

Както е известно, разделянето на Европа на „стара” и „нова” беше лансирано в началото на 2003 от тогавашния държавен секретар по отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд. По онова време, Вашингтон усилено се готвеше за военната операция в Ирак, а водещите европейски държави не бяха склонни да подкрепят плановете му. Именно тогава Ръмсфелд обяви: „Мислите, че Европа – това са Германия и Франция. Аз обаче не мисля така. Мисля, че това е старата Европа. Вижте колко много други страни има в Европа. И по този въпрос те не са с Франция и Германия, а със САЩ”.

Противопоставяйки държавите от Централна и Източна Европа на „създателите” на Европейския съюз – Франция и Германия, САЩ, в краткосрочна перспектива, си гарантираха подкрепа за своите действия в Ирак от страна на десетина европейски страни. А в дългосрочна, формираха мощно проамериканско лоби, вътре в Европейския съюз, традиционно противопоставящ се на разширяването на американското влияние на континента.

Разбира се, разделението по признака „проамерикански – антиамерикански” не е единствения параметър на противопоставянето между „стара” и „нова” Европа. Вторият критерий е позицията по отношение на Русия. Така, през последните години „нова” Европа се сдоби с репутацията на най-антируския сегмент вътре в ЕС. Третият критерий, който посочват редица анализатори е, че „завръщайки се” в Европа, повечето бивши постсоциалистически държави се стремяха да се „върнат към християнските ценности и европейската култура”. На практика обаче се оказа, че основните ценности на съвременния Запад имат принципно антитрадиционалистически, нехристиянски и дори „извънкултурен” характер.

„Новата” и „старата” Америка

И така, как изглежда разделението между „старата” и „новата” Европа в светлината на победата на Барак Обама, за която говори и цитирания по-горе Сет Кроупси? Изглежда доста вероятно, че повечето опасения на Източна Европа по отношение на външната политика на новата американска администрация, за които споменава Кроупси, ще се окажат оправдани. Така, дори и ако през следващите година и половина не бъде осъществено обещаното изтеглане на американските войски от Ирак, досегашната необходимост от мощна европейска подкрепа за воюващата в тази страна коалиция, очевидно вече не съществува.

Освен това, самият Обама многократно декларира стремежа си да възроди добрите отношения с Европа (т.е. с нейното „ядро”, което се формира от държави, принадлежащи към „старата” Европа). Затова е доста вероятно, че ще отпадне (или поне доста ще намалее) необходимостта от проамериканското лоби в лицето на „нова” Европа, критично настроена към „стълбовете” на ЕС.

Накрая, има още един аспект на бъдещата американска политика в Европа, който е свързан именно със споменатите по-горе несбъднали се очаквания на източноевропейските постсоциалистически държави. „Бащата” на идеята за „стара” и „нова” Европа Доналд Ръмсфелд беше държавен секретар в една републиканска администрация, склонна в много по-голяма степен, отколкото са демократите, да придава значение на традиционните семейни и християнски ценности. Както е известно, нейният ръководител Джордж Буш дойде на власт, през 2000, под лозунгите на „състрадателния консерватизъм”. Тоест, в началото на новото хилядолетие, в идеологически и цивилизационен план, Америка изглеждаше (поне външно) много по-привързана към онези важни за източноевропейците ценности, отколкото „стара” Европа (тук е мястото да напомня, че по френско настояване от проекта за Европейска конституция беше премахнато споменаването за общите християнски ценности на Европа).

За разлика от Буш, Барак Обама е ляв либерал – за такъв го смята дори значителна част от либералния „истъблишмънт”, формиращ гръбнака на Демократическата партия на САЩ. Позицията му по отношение на традиционните ценности (правата на сексуалните малцинства, правото на аборт и ред други въпроси, вълнуващи американските избиратели) много силно се различава от тази на предшественика му и в това отношение тя изглежда много по-близка до подчертано светската политика на Франция, отколкото от силно повлияната от духа на католицизма политика на Полша например.

„Новата” и „старата” Русия

Това, което обединява страните от „нова” Европа е общото им социалистическо минало и, съответно, позицията по отношение на Русия, като наследник на рухналия СССР. През 2005, заместник председателят на  комисията на Европейския парламент по външните работи Тоомас Хендрик Илвес (който днес е президент на Естония) заяви, че причините за различията между Източна и Западна Европа „следва да се търсят в специфичното следвоенно устройство на новите страни-членки на ЕС, попаднали под съветски диктат. За източноевропейските държави прогонването на нацистите не се превърна в освобождение – войната продължи и новите методи, с които се водеше тя, не бяха кой знае колко по-добри от предишните. В това се коренят и проамериканските им настроения”.

Впрочем, за почти петте (за България и Румъния - двете) години, през които постсоциалистическите държави от Централна и Източна Европа се развиват в рамките на ЕС,  всяка от тях си изгради нови двустранни отношения, както вътре в Съюза, така и с Русия. Като на преден план излязоха практическите въпроси на днешната политика и икономика, които в значително степен засенчват историческата памет за събитията от близкото и по-далечно минало.

Така, твърдата позиция на Варшава по отношение на Москва се определя, на първо място, от това, че Полша се чувства пренебрегната в руско-германските планове за изграждането на Северноевропейския газопровод. Оттук и скандалното изказване на тогавашния военен (а днес външен) министър Радослав Сикорски за „новия пакт Молотов-Рибентроп”, и полското противодействия срещу началото на преговорите за сключването на ново споразумение между Руската Федерация и ЕС, и наложеното в отговор на това руско ембарго за вноса на полско месо (което действаше до края на 2008), и ред други демонстративни действия в двустранните отношения.

По аналогичен начин, антируските настроения в държавите от Прибалтика се поддържат не само от историческата памет, но и от факта, че и трите бивши съветски републики  губят позиции като важни транзитни държави в товарообмена (и най-вече в този на енергоносители) между Русия и Европа.

От друга страна, Унгария, която има не по-малко сериозни исторически претенции към Русия, отколкото Полша, доста бързо откри възможности за ползотворно сътрудничество с Москва в енергийната сфера. Готовността на Унгария да участва във финансирания от Русия проект „Южен поток”, която бе декларирана по време на посещението на Дмитрий Медведев (по онова време той още беше само вицепремиер) в Будапеща, през февруари 2008, нагледно демонстрира, че икономическите интереси на Унгария не и позволяват да се ангажира с ролята, която и отреждаше Ръмсфелд, като една от държавите от „нова” Европа.

Преди година и половина, експертите на Европейския съвет за международните отношения (ЕСFR) Марк Ленърд и Нику Попеску публикуваха много любопитен доклад за отношенията между ЕС и Русия (“A Power Audit Of EU-Russia Relations”, ECFR, November 2007), в който разделят 27-те страни-членки на Съюза на пет групи, в зависимост от отношението им към Москва. Така, към категорията на „троянските коне”, постоянно защитаващи руските интереси в ЕС и готови да наложат вето на съгласуваната позиция на Съюза по отношение на Русия, те причисляват Кипър и Гърция. Към „стратегическите партньори”, установили „специални отношения с Русия, които периодично ерозират общата политика на ЕС” са причислени Франция, Германия, Италия и Испания. В групата на „приятелски настроените прагматици”, които „поддържат близки отношения с Русия и поставят деловите си интереси над политическите цели”, са включени Австрия, Белгия, България, Финландия, Унгария, Люксембург, Малта, Португалия, Словакия и Словения. Към „студените прагматици”, които „също фокусират вниманието си върху деловите интереси, но в по-малка степен, отколкото останалите, се страхуват да коментират поведението на Русия в областта на човешките права и по други въпроси”, авторите причисляват Чехия, Дания, Естония, Ирландия, Латвия, Холандия, Румъния, Швеция и Великобритания. Накрая, само две държави – Полша и Литва, са включени в списъка на „новите рицари на студената война”, като се подчертава, че отношенията им с Русия са „откровено враждебни” и че „двете винаги са готови да използват правото си на вето за да блокират преговорите между ЕС и руснаците”. Както обаче показа развитието на събитията през последната една година тези двама „нови бойци” очевидно се оказаха недостатъчни и на последната среща на върха между Русия и ЕС най-сетне беше дадена зелена светлина на преговорите за сключването на нов договор за партньорство. Тоест, поне четири от страните, към които, през 2003, Доналд Ръмсфелд отправи своя знаков сигнал, а именно България, Унгария, Словакия и Словения, се оказаха в категорията на „приятелски настроените към Русия”.

Новата и старата „нова” Европа

Особено място в т.нар. „нова” Европа заема Полша, както и подкрепящите я по редица въпроси постсъветски балтийски държави. Специфичната позиция на Варшава се определя както от сегашния и статут, така и от конюнктурни съображения и, разбира се, от историческия и опит.

На фона на такива сравнително малки държави, като Чехия, Словакия, Унгария или България, Полша изпъква не само с размерите и потенциала си (днес това е шестата по обема на своя БВП икономика в ЕС), но и с това, че е единствената страна, която някога е имала собствени имперски амбиции, пък макар и за сравнително кратък исторически период – по времето на т.нар. „Жечпосполита” (т.е. ХVІ-ХVІІ век).

Другата историческа особеност на Полша е, че през почти цялата си история, тя е ябълка на раздора между други държави (най-вече Германия и Русия), които постоянно я застрашават от Запад и от Изток. Затова, ако днешните южни съседи на Полша, които никога не са имали имперски амбиции, се позиционират като органична част от Европа, за Полша въпросът за отстояването на собствената и идентичност винаги е бил особено болезнен. В исторически план, за да отстои статута си, тя постоянно е трябвало да се обръща за помощ към държави, които не са нейни непосредствени съседи – Франция, Великобритания, а през последните две десетилетия – към САЩ. Това, до голяма степен, обяснява защо поляците толкова твърдо отстояваха правото си на по-голямо представителство в ръководните органи на ЕС, съобразно проекта за Европейска конституция (който така и не беше приет, не на последно място и заради позицията на Полша). Оттук и постоянните търкания със „старите” членки на ЕС (и най-вече с Франция) относно дотациите за селското стопанство. Очевидно никак не беше случайно, че именно „полският водопроводчик” (а не колегата му от някоя друга източноевропейска държава) се превърна в едно от европейските „плашила” в навечерието на разширяването на Евросъюза, през 2004. Всичко това явно свидетелства, че Полша еднозначно претендира за ролята на „регионална свръхдържава” и очевиден лидер на „нова” Европа.

Другите централноевропейски страни обаче, включително и непосредствените и съседи, както и „колегите” и от Вишеградската четворка (Чехия, Словакия и Унгария), по различни причини, съвсем не бяха готови без всякакви уговорки да признаят лидерските позиции на Варшава и, всеки по свой собствен път, предпочетоха да се ориентират към сближаване, както със „стара” Европа, така и с Русия. Дали това означава, че в новата ситуация Полша ще трябва да се откаже от претенциите си за лидерство сред „новите” европейци? Не, разбира се. В същото време обаче, на Варшава все повече се налага да търси нови съюзници, извън сегашните граници на ЕС и НАТО.

Тъкмо това обяснява и активното ангажиране на Полша с вътрешните проблеми на Украйна, както и постоянния натиск срещу Беларус. Пак това е и обяснението за особено твърдата позиция спрямо руските действия в Южен Кавказ. Целта е очевидна - когато старите съюзи в т.нар. „нова” Европа започват да се пропукват, е време да се помисли за нови, но този път в рамките на „още по-новата” Европа – тази, разположена между ЕС и Русия.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Река Дунав е сред от най-важните транспортни артерии в Европа. Басейнът ѝ заема общо 817 000 кв. км. Преди построяването на съвременните магистрали, реката е най-удобния път от Централна Европа до Черно море. Тя се разделя на три участъка - Горен, Среден и Долен Дунав. Трасето е затруднено от някои естествени препятствия като праговете по течението (част от които са постоянни, а други се появяват при маловодие) и от теснините и бързеите при Джердап (Железни врата). При вливането си в Черно море, реката се разделя на три ръкава – Килийски, Сулински и Свети Георги. Средният ръкав – Сулинският, е най-пълноводния и най-дълбокия[1]. Връзката към Черно море често пъти е препятствана от затлачената делта на великата река, ако прочистването е запуснато от страната, която към момента контролира тази територия. Тук се появяват „изкуствените” затруднения за речния трафик. Обикновено те отразяват съперничеството между големите държави за геополитически контрол над реката. Появата на независимите балкански дунавски страни, през ХІХ век, допълнително усложнява това съперничество.

Битката за свобода на водните пътища

В  началото на модерното време, един от въпросите с голяма геополитическа стойност е този за свободата на водните пътища. Той се поставя с особена острота след Великите географски открития и е теоретично разработен през ХVІІ век. Още тогава темата обхваща не само моретата, но и големите европейски реки, обременени с многобройни митнически пунктове. Поставят се и наченки на въвеждане на международни правила. Вестфалският мирен договор от 1648 започва да премахва съществуващите ограничения за свободното корабоплаване по Рейн. Най-голям интерес в това отношение имат морските държави, като Нидерландия и Англия.

Другата голяма европейска река – Дунав, през този период остава извън международното регулиране. Долното ѝ течение се контролира изцяло от Османската империя, а горното -  от Австрийската. По тази причина, първоначално плаването по реката се урежда в двустранни споразумения. Първото е Австрийско-турският договор от 1616, който допуска австрийски съдове да стигат до Белград. Юридически, австрийците се ползват с режима на капитулации, установен от султана за Франция през 1535. Те се потвърждават и в следващите мирни договори между Австрия и Османската империя, от 1699, 1718 и 1739. Венеция получава същите права по договора от Пожаревац, през 1718. Така става практика, в международните договори да се включват и специални клаузи за корабоплаването по Дунав. Англия и Нидерландия получават капитулации, без да им се налага да водят военни действия. Последна в системата се включва Русия. Това става с договора от Кючюк Кайнарджа (10/21 юли 1774). В неговия чл. 11 е записано, че Русия се ползва с капитулациите на Франция и Англия в навигацията в Черно море, Бяло море и река Дунав[2].

Тъкмо през XVIII век, Дунав започва да се използва по-интензивно като търговска връзка[3]. Австрийската императрица Мария Тереза (1717-1790) първа сформира звено, което да регулира плаването по реката. Спор има не само за устието, но и за това, кой да контролира горното течение на Дунав. Тук конфликтът е между Австрия и Бавария. Той се урегулира с мирните договори от Тешен, през 1779, и от Мюнхен, през 1784.

В годините на френската революция, революционното правителство в Париж повдига въпроса за свободното корабоплаване по реките, минаващи през територията на повече от една държава, като изрично посочва Рейн и Дунав. Въпросът обаче остава нерешен до края на Наполеоновите войни. Правилата за корабоплаване по меж­дународните реки са приети на Виенския конгрес, през 1815. Те са отразени в няколко члена от заключителния акт на конгреса (чл.108-116)[4]. Основните принципи са два. Според първия, корабоплаването по цялото продължение на реката, като се почне от мястото, където тя става плавателна, и се свърши с устието, трябва да бъде напълно свободно, размерът на митата в никакъв случай не бива да надхвърля дотогавашния размер и не трябва да се прави никакво увеличение без общото съгласие на държавите, владещи бреговете на реката. Вторият принцип е крайбрежните държави, за своя сметка, да подържат в добро състояние водния път и да извършват необходимите работи, за да не среща корабоплаването никакви затруднения. Изрично е пояснено, че правилата се отнасят до Рейн и някои други реки, сред които Майн, Некар и Мозел.

Река Дунав не е сред посочените, заради турския монопол върху устието ѝ, но в края на Наполеоновите войни, той е нарушен от Русия. Тя също става дунавска държава. По Букурещкия договор, от 1812, границата ѝ с Османската империя минава по северният ръкав (Килия) от устието на Дунав. По Акерманската конвенция от 1826, тя се отмества по-на юг, до Сулинския ръкав, а по Одринския договор от 1829 - до най-южния ръкав Св. Георги[5]. В този период единственият, незатлачен от наноси, плавателен ръкав на Дунавското устие е Сулинският. Той остава изцяло в руски ръце. Русия получава и островите в устието на река Дунав. Освен, че уточнява границата, чл.3 на Одринския договор гарантира руския монопол върху делтата, защото постановява десният (т.е. турският) бряг, на разстояние два часа път от реката, да остане ненаселен и там да не се изграждат каквито и да било постройки. За баланс, същото се отнася до островите, които са владение на руския цар. На тях не могат да се установяват никакви служби или укрепления, освен карантинни станции. Договорът дава в руски ръце и цялото източно крайбрежие на Черно море от Анапа, на север, до Поти, на юг (с изключение на Черкезия). Следствието е, че всяко плаване от устието на Дунав до Кавказ, трябва да бъде съгласувано с Русия.

Дунав, като връзка между Западна Европа и Балканите

В същото време, река Дунав се превръща във важна търговска връзка между Западна Европа и страните от Балканския полуостров. Дунав е естествен канал за превоз на продукти. Значението му се засилва с началото на индустриалната революция. Големи маси от селяни стават фабрични работници. Селскостопанската продукция в Западна Европа намалява и се налага внос на храни. Зърнопроизводството в Украйна е още в зародиша си. Така, Молдова и Влашко стават житници на Европа. Затварянето на Черно море прави река Дунав и Кавказ руски. Който държи устието на Дунав, господства над цялата река, над пътя за Азия и за Молдова и Влашко. Това предопределя особения интерес на Великобритания към корабоплаването по Дунав, защото превозите се осъществяват предимно с кораби под британски флаг.

През 1836, е обнародван руски указ за построяване на карантинна станция на един от островите в Дунавското устие (на практика, митница и форт). За да осъществи карантинните правила, Русия иска правото да посещава и преглежда корабите, които пътуват нагоре по Дунав, както и да събира такси и да задържа и изпраща в Одеса, онези от тях, които не се подчиняват. Построяването на укрепления на входа на Дунав и въоръжаването им с артилерия, според британците, е нарушаване на Одринския договор, а събирането на такси и създаването на пречки пред корабоплаването е нарушение на Виенския договор. Лондон обаче избира пътя на компромиса и се съгласява мълчаливо с „узурпирането” на дунавското устие от Русия. В британското общество обаче се усилват русофобските настроения, чиито най-краен изразител е кръгът около журналиста Дейвид Ъркарт[6].

Австрия също е заинтересована от речния път. През 1835 започват плаванията от Виена към делтата на Дунав. През 1838, Австрия дава свобода на плаване, в своя участък от реката, на корабите под британски флаг. През 1840, Русия и Австрия сключват в Санкт Петербург съглашение за корабоплаване по руския и австрийския участък на река Дунав. През 1851 пък е подписано поредното австро-баварско споразумение. През 1853 Русия също подписва такова споразумение с Бавария, а към него по-късно се присъединява и Вюртемберг.

Поради незаинтересоваността си да допуснат австрийския износ на зърно към Черноморския регион, руските власти съзнателно не подържат Сулинския ръкав годен за навигация. Има подозрение, че това се прави с цел, да се затрудни износа по Дунав и да се пренасочи към Одеса. Затова Австрия препраща пощата си през Триест. Великобритания се намесва и води продължителна преписка с Русия за Сулинския ръкав, между 1849 и 1853. В началото на 1853 спира навигацията в Дунавската делта. Дълбочината на коритото намалява от 14-16 до само 8 стъпки, което е недостатъчно за преминаването на натоварени със зърнени храни кораби. Корабоплаването по реката е обявено за невъзможно и зърнените храни гният в Сулинския ръкав. Това е една от малко известните причини за Кримската война (1853-1856).

Нов етап в дунавския режим

Поражението на Русия в Кримската война налага началото на нов етап в режима на река Дунав – този на многостранните договори. Парижкият мирен договор е подписан от Русия, Тур­ция, Англия, Франция, Сардиния, Австрия и Прусия, на 18 март 1856. Той отразява засилените интереси по отношение на Дунав. Още в преамбюла на договора е записано „Дунав се интернационализира”. Членовете от 15 до 19 разпространяват и върху Дунав свободния режим за реките от Виенския договор. Реката е обявена за международна, без да се въвежда разграничение между дунавските и недунавските държави. Най-важният проблем, за подържането на устието на Дунав в добро състояние, се поверява на т.нар. Европейската дунавска комисия (ЕДК). Тя е съставена от Австрия, Франция, Великобритания, Русия, Османската империя, Прусия и Сардиния[7]. Последните две са наследени от Германия и Италия. Комисията контролира речния участък от Черно море до град Исакча. Още на първото си заседание, тя определя за свое седалище Галац.

Парижкият мирен договор предвижда още една комисия – на крайбрежните държави. Тя има за задача да осигури безопасното корабоплаване по река Дунав, от град Улм до делтата. Комисията заседава във Виена. В нея влизат Баден, Вюртемберг, Бавария, Австрия и Османската империя. Автономните княжества Влашко, Молдова и Сърбия са допуснати със съвещателен глас. В края на 1857, комисията приема документ за режима на корабоплаване по Дунав. Той дава предимство на крайбрежните държави, като не се разпространява върху дунавските притоци. Смята се, че документът облагодетелства най-много Австрия. По тази причина, на международна конференция в Париж, през 1858, страните - победителки от Кримската война, не само не одобряват акта, но дори разпускат крайбрежната комисия.

Въпреки съпротивата на Австрия, е удължен срокът на ЕДК. По Парижкия мирен договор, тя е временен орган, който за две години трябва да проведе необходимите хидротехнически работи в устието на реката. През 1858 обаче, мандатът ѝ се удължава с 10 години. Комисията започва да разширява дейността си и да си присвоява нови права. През 1865, тя изработва регламент за корабоплаването в устието на Дунав[8]. Утвърждаването му става на поредната конференция в Париж, през 1866. На нея продължава натискът на Австрия за разпускане на ЕДК. Прави се и опит за възстановяване на комисията от крайбрежните държави. Активни усилия в тази посока полага току-що създадената румънска държава, обединила Влашко и Молдова. Румънците залагат на обстоятелството, че за техен владетел е избран представител на германската династия Хохенцолерн-Зигмаринген. Въпреки това, крайбрежната комисия не се свиква, а напротив – конференцията удължава мандата на ЕДК с още 5 години.

След изтичането им, се свиква Лондонската конференция от 1871. Поредното удължаване на мандата на ЕДК е с 12 години, през които комисията трябва да изплати получените от нея заеми за да финансира хидротехническите дейности в устието. Според австрийците, това е в британски интерес. За крайбрежната комисия е дадено неопределеното обещание, че ще бъде възстановена, след необходимите консултации. Конференцията ознаменува връщането на Русия в Черно море.

След Руско-турската война от 1877-1878, Русия отново излиза на Дунав. Според договорите от Сан Стефано и Берлин, Килийският ръкав на дунавското устие става граница между Русия и Румъния. Договорите потвърждават наличието на международен режим в устието на реката[9]. Берлинският договор отделя голямо място на дунавската тема. Румъния приема разширяването на ЕДК до Галац срещу влизането си в комисията. По въпроса за мандата на ЕДК, се предвижда свикване на международна конференция, през 1883.

Регулирането по Долен и Среден Дунав

По-подробно е разгледан въпросът за регулирането на участъка след устието - по Долния и Средния Дунав. Темата засяга и новоосвободената Българска държава[10]. Работна група от делегатите на Италия, Германия и Австро-Унгария в ЕДК изработва проект, през май 1880. Предложено е корабоплаването по реката да се контролира от Смесена комисия, съставена от Румъния, Сърбия, България и Австро-Унгария. Става дума за доста „омаломощен” вариант на старата крайбрежна комисия. Председателското място и решаващият глас са запазени за Австро-Унгария. Това създава проблем, защото в правата на комисията се залага и одобряването на строежите на мостове и жп линии през реката. Възражения имат Великобритания, Франция, Русия, Османската империя и Румъния. През този период, корабите под британски флаг реализират половината от всички превози по реката[11]. Само Сърбия подкрепа Австро-Унгария, защото е обвързана от тайна конвенция с нея. България трудно е допусната до заседанията заради турските възражения, че не е независима държава. Австро-Унгария използва несигурното положение на България, за да я притисне да подкрепи проекта. Стига се до известния случай, когато българският премиер Драган Цанков се обявява за проекта, но тайно нарежда на българския делегат да гласува против него. В крайна сметка, ЕДК отхвърля проекта, а българският княз Александър I иска оставката на Цанков, заради възмущението на австрийците. Изследователите наблягат много на доброто взаимодействие между българската и румънската дипломация, но някак пропускат, че това поведение е изгодно и за Русия, и за Великобритания.

Трудните преговори продължават и през следващите години. През 1883, в Лондон, се свиква и предвидената от Берлинския договор нова конференция за река Дунав. На нея е приет „Договор за корабоплаването по река Дунав”. Решено е, мандатът на ЕДК да се продължи с още 21 години. След изтичането им, този срок се удължава автоматически с по още 3 години и комисията, на практика, се превръща в постоянна. ЕДК разширява обхвата си до Браила. Русия обаче се преборва северният дунавски ръкав Килия, през който минава руско-румънската граница, да не се контролира от ЕДК. Срещу това, Москва и Букурещ се ангажират хидротехническите дейности по Килийския ръкав да не застрашават корабоплаването по главния Сулински ръкав. Договорът предвижда и смекчен вариант на австрийското предложение за смесена комисия в участъка Браила – Железни врата[12]. Въпреки това, Румъния не го ратифицира в тази му част. Това е причината, плаването по реката да се подчинява на три различни режима, два от които са международни. От устието до Браила контролът се осъществява от ЕДК, която събира такси при преминаването на Сулинския ръкав, за работата по поддръжка на канала. Общата сума, събрана между 1860 и 1892, се оценява на 48 млн. франка. Австро-Унгария, Бавария и Вюртемберг прилагат на Горния Дунав споразумението от 1857. Единствено, от Браила до Железни врати, надзорът на корабоплаването се извършва от всяка крайречна държава, без съгласуване помежду им. Тази част на Дунав остава в неустановено положение. Според британския премиер Уилям Гладстоун, това е: „заради каприза на Румъния”, но не бива да се пропуска и руският интерес.[13] Плаването по вътрешността на реката остава регулирано от законите на отделните държави чак до Първата световна война. Така, Австро-Унгария самостоятелно подържа съоръженията при Железни врата и събира съответните такси. В рамките на двусъставната империя, функцията е възложена на унгарското правителство.

По време на Световната война, ЕДК прекратява дейността си. За известен период цялото течение на реката се контролира от Централните сили. По сепаративния Букурещки мирен договор между Централните сили и Румъния, от 7 май 1918, ЕДК се преобразува в „Комисия за устието на Дунав”. В нея влизат Германия, Австро-Унгария, България, Румъния и Османската империя. Последвалото поражение на Централните сили обаче не позволява на Комисията да заработи. Към Върховното командване на войските на Съглашението на Балканите, през 1918 и 1919, има  „Служба за корабоплаване по Дунав”. През 1919 и 1920 пък действа специ­ална временна Междусъюзническа комисия от представители на Великобритания, Франция, САЩ, Италия, Румъния и новообразуваните държави Югославия и Чехословакия, с британско предсе­дателство (адмирал Трубридж)[14].

Единна система от регламенти

Мирните договори след Първата световна война създават, за първи път, единна система от регламенти за река Дунав. Те са заложени във Версайския договор с Германия и са повторени в останалите мирни договори. Обособена е специална част: „Клаузи относно Дуна­ва".[15] Режимът на корабоплаването по Дунав е възложен на две комисии. Наред с възстановената ЕДК, се създава нов орган за река Дунав - Международната дунавска комисия.

За уточняване на подробностите се предвижда свикване на специална конференция. В нея участват делегации на Великобритания, Белгия, Гърция, Италия, Франция, Австрия, България, Германия, Румъния, Унгария, Чехословакия, Югославия. Първите пет са не дунавски държави, но пък са победители във войната. Съветска Русия не участва, защото все още не е част от следвоенната система на международните отношения, а и временно не е дунавска държава, след като Румъния завзема Бесарабия. На 23 август 1921, в Париж, е приета „Конвенция за окончателния статут на река Дунав”[16]. Според Парижката конвенция от 1921, река Дунав е свободна и открита за плаване на съдове от всички брегове в условията на пълно равноправие в целия плавателен участък от Улм до Черно море „по всички речни части, обявени за между­народни".

Създават се две комисии за реката. Първата е възстановената ЕДК. Тя отново отговаря за поддръжката на дунавското устие (т.нар „Морски Дунав”) и включва Франция, Великобритания, Италия и Румъния. Предвидена е възможност към нея да се прибавят и други държави, ако четиримата титуляри постигнат консенсус. Втората комисия получава името „Международна дунавска комисия” (МДК). Тя включва по един представител от всички дунавски държави. Германските делегати са двама, защото представляват бившите самостоятелни държави, а след Първата световна война федерални единици – Вюртемберг и Бавария. Наред с дунавските страни, в МДК членуват и всички некрайбрежни държави, участващи в ЕДК, т.е. Франция, Великобритания и Италия. МДК контролира плаването не само по Дунав, но и по пълноводните ѝ притоци.

Опити за преразглеждане на новия режим

Новият режим поражда и недоволства. В междувоенния период цялата  дунавска делта и териториите от двете ѝ страни се владеят от Румъния. Тя има самочувствието на голяма европейска държава и приема наличието на ЕДК като ограничение на своя суверенитет. Затова Букурещ протестира пред Обществото на народите. Случаят е отнесен до Международният съд в Хага. През 1927, Румъния губи делото, но продължава да търси нови възможности. Те се появяват през 30-те години. Тогава се засилва влиянието на други две, недоволни от дунавския режим, държави - Германия и СССР. През ноември 1936, нацистка Германия отхвърля клаузите на Версайския договор. Тя става още „по-дунавска” страна през 1938, когато присъединява Австрия. Хитлер се интересува специално от реката, във връзка с амбицията си за изграждането на канала Рейн-Майн-Дунав. През 1938, Румъния организира конференция в Синая. На 19 август 1938 е подписано споразумение, че ЕДК отстъпва изпълнителните си правомощия на Румъния и се запазва само като консултативен орган[17]. Това става в навечерието на Судетската криза, затова Великобритания и Франция гледат да избегнат конфликт с Румъния. Пак по сходни съображения, през 1939, те приемат включването на Германия в Европейската дунавска комисия[18].

Втората световна война променя мирния характер на Дунав. На 28 юни 1940, ЕДК прекратява работата си. Непосредствената причина е, че СССР присъединява Бесарабия и отново става дунавска страна. Великобритания и Франция не са готови да влязат в конфликт със Сталин, а Румъния и Германия  са противници на ЕДК. Петият член на комисията е Италия, която подкрепя своите съюзници. На 5 септември 1940, във Виена, се провежда конференция с участието на Германия, България, Румъния, Словакия, Унга­рия, Югославия и Италия. Взето е решение да се денонсира Парижката конвен­ция от 1921 и да се разпусне Международната дунавска комисия. Съветското правителство изразява недоволство, че не е поканено във Виена. Веднага започват консултации между Германия и СССР и през октомври 1940 те обявяват намерението си за създаване на единна Дунавска комисия в състав: Германия, Италия, СССР, Румъния, Унгария, България, Югославия и Словакия[19].  От тях само Италия не е дунавска страна, но пък е съюзник на Германия и не може да бъде пренебрегната. Германо-съветската война обаче, стопира създаването на комисията. През войната действа „Речен съвет” със седалище в Братислава, който е под германски контрол.

Следвоенното регулиране

Необходимостта от регулиране на плаването по река Дунав се поставя веднага след края на Втората световна война. Сблъскват се две тези. Едната е за подновяване дейността на старата ЕДК, която формално не е ликвидирана с международно споразумение. Другата е за изграждане на единна дунавска комисия, в която да членуват само дунавски страни[20]. Второто предложение разчита на убедителния аргумент, че зад него стоят Съветският съюз и Червената армия. По искане на СССР, в мирните договори има само един член за Дунав, който декларира, че корабоплаването по реката е свободно[21]. В Белград е свикана конференция за режима на корабоплаването по Дунав, белязана от студената война. Представителите на САЩ, Великобритания и Франция се отказват от участие. „Конвенцията за режима на корабоплаването по река Дунав" е подписана на 18 август 1948 от упълномощените представители на България, Унгария, Румъния, СССР, Чехословакия, Украйна и Югославия и влиза в сила от 11 май 1949. Запазено е място и за Австрия, което тя трябва да заеме, след като се реши въпросът за нейния мирен договор. Германия не е спомената, но е логично и към нея да се подходи по същия начин, ако някога източната и западната ѝ част се обединят. Допълнителен протокол към конвенцията обявява, че старата ЕДК е разпусната и урежда въпроса с имуществото и, както и с това на разпуснатата, през 1940, МДК[22].

Белградската конвенция регламентира свободното и открито­ корабоплаване за гражданските кораби на дунавските държави, с минимални ограничения за корабите на недунавските страни. Ролята на СССР се подчертава чрез включването на руския, като втори официален език на комисията, наред с традиционния френски. Първата сесия на новата Дунавска комисия е в Галац, през ноември 1949. Участват по един представител от всяка дунавска държава, подписала Конвенцията. САЩ, Великобритания и Франция изпращат ноти, че не признават конвенцията от 1948 и считат за действаща тази от 1921. Към тях се присъединяват членовете на старата Международна дунавска комисия – Италия, Белгия и Гърция. През март 1953, в Рим, се свиква „извънредна сесия” на Европейската дунавска комисия с представители на Италия, Великобритания и Франция и наблюдател от Западна Германия. Те приемат декларация, че „Европейската дунавска комисия ще действа докато всички нейни членове решат да я разпуснат”[23].

През 1953, Дунавската комисия се реорганизира. Може би, за да се прекрати всяка връзка със старата ЕДК, през 1954, седалището на комисията се премества от Галац в Будапеща. Постоянни представители на дунавските държави в Дунавската комисия са тех­ните посланици в Унгария. Страната-домакин се представлява от замест­ник-министъра на външните работи. От 1957, в работата на Комисията, със съвещателен глас, участват и представители на транспортните министерства на Австрия и Западна Германия. Австрия се присъединява към Конвенцията на 7 януари 1960. Интересното е, че тя не подписва протокола за прекратяване дейността на ЕДК. Ситуацията остава непроменена през 60-те - 80-те години на ХХ век. Стабилното положение създава условия за увеличаване броят на държавите, чиито кораби плават по Дунавския воден път.

Промените след 1989

Промяната, настъпила след 1989 в Централна и Източна Европа, се отразява и на река Дунав. Източна и Западна Германия се обединяват. Обратно на тях, бившите републики от СССР стават самостоятелни държави. Чехословакия се разделя на Чехия и Словакия. Разпадането на Югославската Федерация прераства в кръвопролитна гражданска война. Войната и наложените от Съвета за сигурност на ООН санкции по отношение на бивша Югославия водят до драстичното намаляване на транзитние обем по река Дунав[24]. Ситуацията по Долния и Средния Дунав влиза в открито противоречие с транспортните процеси в Европа. На 21 септември 1992 се въвежда в експлоатация отсечката, свързваща Нюрнберг и Келхайм и с това се осъществява старата мечта за изграждане на канала Рейн - Майн­ – Дунав. Първоначално, заради юговойната, в канала се включват пълноценно само горните части на Дунав. Дейтънският мир от края на 1995 създава условия превозът на стоки по реката да се възстанови бързо. От този момент започва и нормалното функциониране на трансевропейския плавателен канал между Ротердам и Сулина, с дължина 3500 км.

На дневен ред се поставя въпросът за присъединяването на Германия към Дунавската комисия. Това става с Допълни­телен протокол от 26 март 1998 към Конвенцията за режи­ма на корабоплаването по река Дунав (1948) В същия документ е уредена и правоприемствеността на СССР, Чехословакия и Югославия в Дунавската комисия. СССР е наследен от Украйна, Молдова и Русия. Мястото на Чехословакия е заето от Словакия, а старата Югославска федерация е наследена от Хърватия и Съюзна Република Югославия (Сърбия и Черна гора). Променено е изискването, Комисията да бъде само „клуб” на дунавските страни, защото Русия вече не такава. Участниците в Дунавската конвенция стават „договарящи страни”. Като жест към Германия, немският става трети официален език на Дунавската комисия. Заради връзката с канала Рейн - Майн­ - Дунав се налага режимът на Конвенцията, който дотогава е до Улм, да се разшири до Келхайм[25].

Драматичните събития от 90-те години на ХХ век поставят и въпроса за опазване на речните води от замърсяване с вредни вещества. В световен мащаб водата става все по-ценна. През 1994, в София, е подписана последната засега дунавска конвенция. Тя е озаглавена „Конвенция за сътрудничество при опазването и устойчивото развитие на река Дунав”[26]. Целта и е да се опазва екологията на басейна на реката, от което пряко зависи качеството на водата. Конвенцията е ратифицирана през 1998-1999. Тя създава Международна комисия за опазването на река Дунав. В нея членуват 13 страни от водосбора на реката (Австрия, Босна и Херцеговина, България, Хърватия, Чехия, Германия, Унгария, Молдова, Румъния, Словакия, Словения, Сърбия и Украйна). Четиринайсти член на комисията е Европейският съюз. Той се очертава като новия геополитически играч, с интереси в реката.

Мирното ползване на Дунав е поставено на изпитание през 1999. Бомбардировките на НАТО, през април 1999, раз­рушават и трите моста при Белград. Отломките им затрудняват движението по Дунав. След края на военните действия, Дунавската комисия организира възстановяването на нор­малното движение по реката. В началото на 2000 стартира проектът "Разчистване талвега на река Дунав", на стойност 26 милиона евро. Заинтересоваността на ЕС е изразена с финансовата му подкрепа в размер на 85% от цялата необходима сума. Останалите 15% са предоставени от самите крайдунавски държави и от държави без излаз на реката, които обаче имат интерес от свободното плаване по Дунав. Почти половината от втората сума, е осигурена от Германия и Австрия. Всички парични средства са преведени в така наречения Международен фонд, по сметка на Австрийската национална банка във Виена. През ноември 2000 е създаден Технически отдел, отговарящ за всички дейности по Проекта и пряко отговорен пред Дунавската комисия. Така, до края на юни 2003, участъкът от река Дунав при Нови Сад е напълно почистен. През 2004, дейностите по поддържането на реката в плавателните ѝ участъци продължават с демонтирането, на 7 октомври 2005, на понтонния мост, изграден по­ради реконструкцията на моста "Свобода". С това въпросът за разчистването на талвега и осигуряването на нормалното пла­ване по река Дунав може да се приема за напълно разрешен[27].

Последната промяна в Дунавската комисия е породена от разделянето на Съюзна Република Югославия на съставящите я Сърбия и Черна гора, като мястото и е заето от Сърбия. Към настоящия момент, членове на Дунавската комисия са 11 държави - Австрия, България, Хърватия, Германия, Унгария, Молдо­ва, Словакия, Румъния, Русия, Украйна и Сърбия. В този състав, през 2006, Комисията отбеляза 150 години от регламентирането на свободното корабоплаване по Дунав, на Парижкия конгрес, през 1856. Център на тържествата беше Австрия. В историческата им част беше почетена и ЕДК, като първата международна комисия за реката. Демонстрира се и елегантен жест към миналото, като някои от заседанията на Дунавската комисия през годината се проведоха в Букурещ, а не в Будапеща. Исторически аналогии предизвика и решението, три недунавски страни (Гърция, Кипър и Черна гора) да получат статут на наблюдатели в Комисията. Това може да се разглежда като край на съперничеството между европейските държави за геополитически контрол над реката или пък като начало на нов негов цикъл.

 

* Българско геополитическо дружество

 


[1] Дойков, В и Л. Ботев. Дунав и Дунавският воден път. С. 1980, с.30;

[2] Генов, Г.П. Международни актове и договори, засягащи България. С. 1940, с 23-24

[3] Halm, Hans. Die Entdeckung der Donau als Welthandelstrasse. In: Der Donauraum 5 (1960), s.92-100

[4] http://www.talleyrand.org/politique/acte_du_congres_de_vienne_001.htm

[5] Генов, Г.П. Международни актове…, с 55-85; Pomorska enciklopedija, t.2, Zagreb, 1975, s. 297

[6] Urquhart, D., The mystery of the Danube: showing how through secret diplomacy that river has been closed, exportation from Turkey arrested, and the re-opening of the Isthmus of Suez prevented, London, 1851.

[7] Kortschak, Bernd H. 150 Jahre institutionalisierte internationale Zusammenarbeit zur Beseitgung nautischer Engpaesse an der Donau. In: Der Donauraum 46 (2006), s.184-185. Вж. и цитираната литература.

[8] „Международниы акт о судоходстве в устьях Дуная” (Галац, 21.Х/2ХІ. 1865) в: Козменко И.В. (сост.) Сборник договоров России с другими государствами (1856-1917). М.1952., с.93-102

[9] Вж. Договорите от Лондон, Сан Стефано и Берлин: Генов, Г.П. Международни актове…, с.185-193, с.241-273 и с. 275-325

[10] Стателова, Е. Дипломацията на Княжество България (1879-1886) С., 1979, с. 19-39; Statelova, E. La Bulgarie et la probleme danubien (1879-1883). –in: Etudes Historiques, Tome VI, Sofia, 1980, p.189-206; Пантев, А. Англия срещу Русия на Балканите (1879-1894) С., 1972, с. 61-65

[11] Statelova, E. Op.cit., p.205

[12] Лондонският договор от 26.ІІ/10.ІІІ. 1883) в: Козменко И.В. (сост.) Сборник договоров..., с.235-237

[13] Еnciklopedija Jugoslavije, t.3, Zagreb, 1968, s. 175; Энциклопедической словарь Брокгаузь и Ефронь, т.ХІ, с.236

[14] Pomorska enciklopedija, t.2, Zagreb, 1975, s. 297

[15] Вж. членове 229 – 235 от Ньойския договор с България в: Стенографски Дневници, ХVІІІ ОНС, І р.с., 30 з., 5.І.1920, с.859-860.

[16] „Конвенция за окончателния статуть на Дунава” -в: Държавен Вестник бр.3/4.ІV.1923 и Лазаров, Г. Дунава след Версайл. С., 1928

[17] Archiv der Gegenvart, 1938, s. 3681-3682; Вж. Текста на съглашението в: Фандиков, П.Г. Международно – правовой режим Дуная. М. 1955., с. 235-240

[18] Archiv der Gegenvart, 1939, s. 3964

[19] Bobew, A. P. Ostblock zwischen Krach und Einigkeit. - In: DIE ZEIT, Nr. 32/05.08.1948; Archiv der Gegenvart, 1940, s. 4750

[20] Преговорите и различните тези са представини подробно в: Логунов, В.Д. Современный международно – правовой режим Дуная. М. 1958., с. 19-62

[21] Вж. чл.34 от „Договора за мир между България и Съюзените и Сдружени сили” -в: Държавен Вестник бр.201/30.VІІІ.1947

[22] Конвенция за режима на корабоплаването по река Дунав – в: Държавен Вестник бр. 112 /1.VІ.1949

[23] Фандиков, П.Г. Международно..., с. 190 и 252-253

[24] Банчев, Б. Дунав като инструмент за геополитически натиск - сп. Геополитка, бр. 4/2008, с. 33-41

[25] Допълнителен протокол от 26 март 1998 г. към Конвенцията за режима на корабоплаването по река Дунав – в: Държавен Вестник бр. 92 /22.Х.1999

[26] Държавен Вестник, бр. 30/2.ІV.1999

[27] Борисова, И. Дунавска комисия – в: Европейска интеграция и право, бр. 1/2006, с.127-132;  Bundesgesetz über den Internationalen Fonds zur Räumung der Schifffahrtsrinne der Donau. In: http://www.epstein.at/PG/DE/XXI/I/I_00265/daten_000000.doc; Bundesministerium für europäische und internationale Angelegenheiten. Jahrbuch der Österreichischen Außenpolitik. Außenpolitischer Bericht 2001, s. 118-120; Außenpolitischer Bericht 2006, s. 102-104.

{rt}

През последните години, ЕС, в който вече членуват 27 държави, все по-често демонстрира общи позиции на международната сцена. Като засилващата се политическа интеграция в Съюза традиционно се подкрепя от тесните икономически връзки вътре в него. Така, по данни на Евростат, средно 2/3 от външнотърговския оборот на страните-членки се пада на партньорите им от ЕС. Вътре в Съюза се осъществяват и над 60% от преките чуждестранни инвестиции, като за малките държави тези показатели са още по-високи. Въпреки това, позициите на страните-членки по редица въпроси съществено се разминават.

Всъщност, запазващите се вътрешни противоречия в ЕС са напълно закономерни – днес в Съюза членуват доста различаващи се една от друга държави, особено след последните му две разширявания на изток. По принцип, трудно може да се очаква, че една интеграционна общност с население около 495 млн. души и съвкупен БВП от над 12 трилиона евро, може да представлява еднородно пространство. Дори размиването на националния суверенитет вътре в ЕС няма да намали проблемите, защото много големи контрасти продължават да съществуват и на регионално равнище.

Европейската регионална система NUTS

Държавите-членки на ЕС използват различни принципи на административно-териториално деление. Така, сред тях има федерални държави (провинциите в Германия и Австрия имат статут на членове на федерацията, а от края на 90-те години Белгия също е федерална държава). Има и държави с автономни зони – цяла Испания например е разделена на автономни области, макар че по-често с автономия разполагат само отделни региони на страните-членки на ЕС. Но дори и сред унитарните държави, които са мнозинство в Съюза, са налице сериозни различия: в някои от тях границите на провинциите, повече или по-малко, съответстват на формиралите се в продължение на векове исторически етнокултурни области, докато други административно-териториалните единици са създадени доста изкуствено и то едва през ХХ век. При това, отделните региони забележимо се различават по размерите, икономическия си потенциал и т.н.

И тъй като в ЕС се води активна регионална политика, се наложи да бъде въведен известен ред в цялата система на съществуващите в рамките на Съюза региони. Така, през 1998 беше въведена т.нар. Номенклатура на статистическите териториални единици (NUTS), която днес е известна и като Система за разделението на регионите и окончателно беше узаконена през 2003. Тя включва три регионални нива на регионите NUTS, плюс още две нива на локалните административни единици. Региони от ниво NUTS-1 има в Германия (16-те федерални провинции), както и в още няколко големи държави, докато редица малки страни (Дания, Люксембург, Ирландия, Кипър, Малта, Словения, Словакия, Чехия и трите балтийски постсъветски републики) имат само региони от ниво NUTS-2 или още по-ниско. Днес в ЕС има над 270 региони NUTS-2, като при реализацията на регионалната политика най-голямо внимание се отделя именно на второто и по-малко на третото ниво.

Различията в икономическата мощ на регионите

Системата NUTS е свързана с формиралото се административно-териториално деление в страните от ЕС, като оттук идват и значителните контрасти между регионите, дори и по отношение на абсолютната численост на населението им. Въпреки това, стремейки се да отчетат принципите на NUTS, редица страни-членки склониха да променят границите на своите региони, особено на тези от второ и трето ниво. За целта понякога се налагаше провеждането на радикална реформа, както например в Полша, през 1999. При това, в някои страни се решаваха и по-малко мащабни задачи. Така, в присъединилата се през 2004 към ЕС Словения, наскоро бяха създадени два региона NUTS-2. Причината за това е, че в резултат от успешното икономическо развитие през постсоциалистическия период, тази малка държава рискуваше да остане без помощта, предоставяна и в рамките на регионалната политика на ЕС. Тази помощ, макар и частично, все пак беше запазена, благодарение формирането на един нов и сравнително изостанал регион – Източна Словения. В същото време, държавите от ЕС не са особено склонни да обединяват по-малко развитите автономни райони (включително и чрез сливането им с икономически по-силни региони) или пък, напротив, да раздробяват исторически формирали се водещи икономически региони, опасявайки се, че подобни решения с нееднозначни икономически последици ще бъдат съпроводени с големи политически негативи. В резултат от това, между отделните региони продължават да съществуват много сериозни различия, по отношение на икономическите им възможности.

Призивите на някои привърженици на идеята за „Европа на регионите” да се обърне повече внимание на неоправдано голямата политическа роля в ЕС на малките държави (повечето от които се присъединиха към Съюза при последните му две разширявания, през 2004 и 2007) и да се дадат повече права на отделните региони в състава на най-големите държави-членки, едва ли ще помогнат за кардиналното решаване на проблема. Така например, в ЕС има три региона NUTS-1, всеки от които осигурява по над 4% от БВП на целия Съюз: германската провинция Северен Рейн-Вестфалия, френският регион Ил дьо Франс (чието «ядро» е Париж) и Северозападна Италия. Почти същия принос към европейската икономика има и германската провинция Бавария, която дълги векове е била самостоятелна държава. Така, БВП на водещите европейски региони се оказва два пъти по-голям отколкото този на Малта например, а разривът с държави като Естония, Латвия или Кипър е 30-40 пъти.

Контрастите между икономическата мощ на регионите NUTS-2 са още по-големи. Така, най-голям БВП притежава вече споменатият Ил дьо Франс (французите предпочетоха да не разделят изкуствено столичния район на части, ограничавайки се с разделянето му на департаменти, формиращи региони NUTS-3 – така, в този конкретен случай, границите между регионите NUTS-2 и NUTS-3 съвпадат), италианската област Ломбардия, испанската автономна област Каталуния, както и окръзите Горна Бавария и Дюселдорф (които са части от германските провинции Бавария и Северен Рейн-Вестфалия). Така, през 2005, БВП на окръг Дюселдорф надвърли 150 млрд. евро, докато за някои български планови региони, които също се броят за региони NUTS-3, аналогичният показател беше само 2-3 млрд. евро. Още по-малък пък беше БВП на шведския автономен регион във Финландия – Аландските острови (1 млрд. евро). Значителни контрасти продължават да съществуват и вътре в отделните държави, където няма автономии, а отдавна утвърдена система на административно-териториално деление.

Диференциране на регионите според нивото на икономическото им развитие

Без съмнение, за постигането на по-голяма сплотеност в ЕС са важни не толкова абсолютните размери на отделните регионални икономики, колкото прекалените контрасти в нивото на икономическото развитие на регионите. С присъединяването към ЕС на източноевропейските държави нарасна разривът не само между отделните държави-членки, но и между съставляващите ги региони. Като най-адекватен показател за оценка на междурегионалните контрасти обикновено се определя БВП на глава от населението.

По данни на Евростат, сред „старите членове” на ЕС, за най-неблагополучен регион NUTS-2 може да се приеме Западна Гърция (Елада), където БВП на човек от населението е само 49% от средния за ЕС-27. При това, в централната част на Голям Лондон, която също представлява отделен регион  NUTS-2, равнището на БВП на глава от населението надминава средното за ЕС 3,4 пъти. В други пет региона пък този разрив е над два пъти. В същото време, в Литва (която, поради малките си размери, дори не се дели на отделни региони NUTS-2) БВП на глава от населението е само 27% от средния, а в Латвия – 25,3%. С присъединяването на България към ЕС, през 2007, контрастите станаха съвсем драматични. Като цяло, през 2005 (за тази година са последните данни на Евростат) БВП на глава от населението у нас е бил само 12,7% от средния за ЕС-27, а в такива региони NUTS-2, като Северозападния и Южния централен планови райони на България – 9,6%.

Повишаването на БВП на глава от населението в бедните региони е най-важната задача на основното направление в регионалната политика на ЕС – това за „конвергенцията” (която доскоро официално се приемаше за „цел №1”).

Като „прагов критерий” за получаването на помощ от ЕС се приема равнището 75% от средния за Съюза. Макар че в разчетите се вземат предвид регионалните различия в нивата на цените, т.е. те се правят въз основа на паритета на покупателната способност на отделните валути (като се взема средното значение за последните три години), това не променя особено картината. Така например, в най-бедните български райони на планиране (дори и ако използваме описаните по-горе методи на разчет) БВП на глава от населението не стига и 30% от средния за ЕС.

И тъй като, включването в Съюза на по-слабо развитите източноевропейски страни автоматично намали средния показател за ЕС, 16 проблемни региони от „старите” държави-членки бяха извадени от категорията на „бедните”, само заради този, чисто статистически ефект. От това най-много „пострадаха” Източна Германия и средноразвитите райони на Гърция (макар че за тях все пак се предвижда преходен период).

Разширяването на ЕС на изток се съпровождаше не само с появата в него на множество икономически изостанали региони, но и с увеличаване броя на държавите с драматични вътрешни контрасти. Показателно е, че в „старите” членки на Съюза междурегионалните различия са обусловени най-вече от наличието на няколко макрорегиона с различна история на икономическото им развитие (в частност, Западна и Източна Германия) и различна специализация (например Северна, Централна и Южна Италия), което понякога се усложнява и от наличието на етническа нееднородност. Така, в Белгия, на фона на процъфтяващата столица Брюксел, с нейното смесено население (чиито БВП на глава от населението е 256% от средния за ЕС), населената с фламандци Фландрия значително изпреварва по икономическото си развитие франкоезичната Валония (със 128% срещу 93% от средния за ЕС). Като при регионите NUTS-2 разривът е почти двукратен (152,1% в провинция Антверпен, срещу 84,5% във франкофонската провинция Ено), а при регионите NUTS-3 дори трикратен (166% в окръг Антверпен, срещу 53% в окръг Тюен). Нерешеният, през 70-те – 80-те години на миналия век, проблем с модернизацията на индустриалната база на Валония доведе първоначално до изостряне на етническите противоречия и федерализацията на Белгия, а с „консервирането” на контрастите вече поставя под въпрос самото и съществуване, като единна държава.

В „новите” страни-членки на ЕС, огромният разрив между нивата на развитие на отделните региони, обикновено няма политическа окраска и е свързан с хипертрофираното развитие на столиците, особено в малките държави. Така например, в Прага, която представлява отделен регион NUTS-2, БВП на глава от носелението, през 2005, е бил 92% от средния за ЕС-27, т.е. съвсем малко по-нисък от този в белгийска Валония или Испания, като цяло. В същото време в Северозападна Чехия и Централна Моравия този показател не стига дори 35% от средния за ЕС. Ако се съобразим и с паритета на покупателната способност (Purchasing Power Parity - РРР) на съответните валути ситуацията става още по-драматична – Прага се оказва сред най-благополучните региони  (отчитайки РРР,  там БВП на глава от населението надминава средния за ЕС 1,6 пъти!), докато в Източна Словакия (областите Кошице и Прешов), той е само 23% от средния за ЕС (а отчитайки РРР – 43%).

Контрастите между регионите от по-ниското ниво NUTS-3 са още по драстични. Така, в малка държава като Латвия, БВП на глава от населението в Рига надхвърля съответния показател в региона Латгале почти 4 пъти (45,7% срещу 12,3% от средния за ЕС). В страни като Румъния или Полша, разривът между столиците и някои провинциални (особено граничещите с държави от ОНД) региони е още по-голям. В Букурещ, БВП на глава от населението е 36,2% от средния за ЕС-27, докато в граничния с Молдова район Васлуй – той е само 7,6%. Във Варшава аналогичният показател достига 85% срещу 16,6% в граничния с Беларус Белски район (т.е. пет пъти по-малък). Същата е и ситуацията в България. Между другото, диференциацията на регионите NUTS-2 във всички тези страни не е чак толкова значителна: така най-развитото (по БВП на глава от населението) Мазовецко воеводство надминава Люблинското воеводство само 2,3 пъти, а столичният регион в Румъния надминава изостаналия Северозападен регион „само” 3,1 пъти.

Разривът в някои западноевропейски страни (например Великобритания и Франция) се оказва по-голям.

Този факт ни извежда до по-сериозния проблем: при опитите за изглаждане на междурегионалните различия на ниво големи административно-териториални единици, контрастите, съществуващи на по-ниско ниво, обикновено не се влияят от механизмите за регулиране на териториалното развитие. Дори в благополучни държави могат да съществуват бедни региони, които няма на какво да разчитат. Регионите NUTS-3 могат да се окажат обект на регионална политика, целяща повишаване на конкуренцията и заетостта, само ако съблюдават цял ред критерии. В същото време, локалните административни единици нерядко изцяло се оказват извън обхвата на действие на регионалните програми на ЕС.

Така, в момента най-слабо развитият регион NUTS-2 в Германия – Североизточен Бранденбург (един от окръзите на федералната провинция на чиято територия е и столицата Берлин) спокойно може да се отнесе към категорията на проблемните, от гледна точка на „конвергенцията” му. Там БВП на глава от населението (отчитайки РРР за три години) е малко под „прага” от 75%. Впрочем, дори във високоразвитата Бавария (с БВП на глава от населението 143% от средния за ЕС) има отделни региони (Швайнфурт и Байройт) където този показател е 66% и 73%, съответно (1).

Според повечето дългосрочни прогнози за развитието на световната икономика, до 2020, контрастите между държавите-членки на ЕС, значително ще намалеят (особено по осите Север-Юг и Запад-Изток). Данните на Евростат сочат, че още през сегашното десетилетие повечето проблемни региони NUTS-2 в Южна и Източна Европа демонстрират изпреварващ ръст на БВП на глава от населението. В бъдеще обаче, ще се изострят междурегионалните различия вътре в отделните страни-членки и особено между големите градски агломерации и икономическата периферия с „остарялата” и стопанска специализация. Впрочем, дори добрата икономическа динамика, демонстрирана от някои големи периферни региони, ще се осигурява най-вече за сметка на отделни локални „точки на икономическия ръст”.

Диспропорциите в социалното развитие на регионите

Междурегионалните различия в равнището на икономическо развитие се усложняват от различните мащаби на съществуващите социални проблеми. Сред основните индикатори в това отношение е безработицата, защото дори в условията на динамичен ръст, наличието на значителен брой хора, които не могат да си намерят работа (особено сред по-младите), се отразява крайно негативно на целия социален климат. През 2007, средното нива на безработица в ЕС малко надвишаваше 7%, като сред младите хора на възраст 15-24 години то беше малко над 15%. В същото време ситуацията в отделните страни-членки не е еднаква. По данни на Евростат, през 2007 най-висока безработица е имало в Словакия (11,1%), Полша (9,6%), Германия (8,4%), Гърция, Испания и Франция (8,3%), а най-ниска – в Холандия (3,2%), Дания (3,8%), Кипър (4%), Люксембург (4,1%) и Литва (4,3%).

Следва да се отчитат и контрастите вътре в самите страни-членки. Най-критично е положението в Белгия, където нивото на безработица е колкото средното за ЕС, но за сметка на благополучната ситуация във Фландрия. През 2006, само 5% от фламандското население не са могли да си намерят работа, докато във френскоезичната Валония нивото на безработицата е било над 11%, при това почти всеки трети на възраст от 15 до 24 години не е можел да си намери работа. В най-проблемната провинция Ено, както и във водещите индустриални окръзи Шарльоруа и Монс, нивото на безработицата е надминавало 17%,  достигайки сред младите хора 42-45%.

В Германия и Италия, междурегионалните контрасти в нивото на безработица, до голяма степен обезмислят положителния ефект от политиката за изравняване на икономическото развитие. Така, в южната част на Западна Германия, във федералните провинции Баден-Вюртенберг и Бавария, нивото на безработицата е под 7%, докато във всички източногермански територии то стабилно надвишава 15%. В Северозападна и Североизточна Италия, без работа са под 4%, в Централна Италия делът им стига до 6%, а на Юг и по островите – около 12%. При това младежката безработица на Юг надминава 30%, докато на Север е под 15%. Особено тежка е ситуацията в Палермо, където през 2006, 48,5% от младите хора на възраст от 15 до 24 години  не са могли да си намерят работа. По-лоши показатели са отбелязани само в отвъдморските департаменти на Франция, където над половината младежи са без работа (при обща безработица от 24-29%).

Не е изключено, че по пътя на „старите” членки на ЕС ще тръгнат и някои страни от „Нова Европа”. Така, в сравнително благополучната Братислава, през 2006, безработицата е била само 4,6%, в Западна Словакия – 9,8%, в Централна Словакия – 16,4%, а в най-бедната Източна Словакия – 19,1%. Младежката безработица нараства по същия географски вектор – от 8% в столицата, до над 33% в източната част на страната.

Изглаждането на междурегионалните контрасти в ЕС често се постига  чрез изравняване на количествените показатели, при което са запазва качественото изоставане на проблемните територии от развитието на постиндустриалното иновационно общество. Наистина, сред аутсайдерите се оказват както някои (но не всички) „нови” източноевропейски държави, така и някои стари – от Южна Европа.

С други думи, регионите на ЕС се различават не само по равнището на текущото си икономическо развитие или социалната обстановка, но и по разкриващите се пред тях възможности да променат съществуващата ситуация.

Сравнително добър индикатор е достъпът на домакинствата до Интернет. Така, през 2007, средно за ЕС-27, широколентов достъп до Мрежата са имали 42% от домакинствата, а по-малко качествен достъп чрез телефонната мрежа (т.е. с модем) – други 14%. С водещи позиции в това отношение разполага Швеция (67% и 28%, съответно). Следват я Холандия (74% и 8%), Дания (70% и 8%), Гемания (50% и 28%). Най-лоша е ситуацията в Румъния и България, където, съответно, само 8% и 15% от домакинствата имат широколентов достъп до Интернет, а още 14% и 3% - достъп чрез телефонните мрежи. Впрочем, в тройката на „аутсайдерите” попада и Гърция (със 7% и 18%). В същото време, в доста „проблемната” в икономически план Латвия, както и в много други постсоциалистически държави, запазващи (за разлика от индустриално-аграрните страни от Южна Европа) значителен иновационен потенциал, съответните показатели се оказват не по-лоши, отколкото в Италия или Португалия. Там 40% от населението има домашен достъп до Мрежата. При това, в Латвия, с широколентов достъп разполагат 32% от домакинствата, а в споменатите по-горе южноевропейски страни – само 25% и 30%.

Вътре в отделните държави-членки също са налице много сериозни разлики в дела на населението, ползващо услугите на Интернет. Дори в Холандия, достъпът на домакинствата от провинция Утрехт до Мрежата, през 2007, е бил 88%, а в провинция Лимбург – 74%. Във Великобритания, около 70% от домакинствата имат достъп до Интернет, но в някои графства на Югоизточна Англия (Есекс, Съри, Източен и Западен Съсекс) този дял надвишава 80% докато в полупериферните Южен и Източен Йоркшир, Северен Линкълншир, Стафордшир и Шропшир той е малко над 50%.

Контрастите в потенциала на иновационното развитие

Изглаждането на междурегионалните контрасти в ЕС в още по-голяма степен зависи от активността в сферата на научно-изследователските и опитно-конструкторските работи. Нито текущата подкрепа за изоставащите територии, нито дори създаването на благоприятен общ инвестиционен климат за предприятията в тях (които обикновено имат средна или ниска наукоемкост) не осигурява устойчиво намаляване на разрива в равнището на регионално развитие. В перспектива, ликвидирането на пропастта между водещите икономически центрове на ЕС и периферните или „депресивните” територии може да се постигне само по един начин – като се осигурят възможности за увеличаване на собствения потенциал за иновационно развитие на регионите.

Като цяло, за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи, в ЕС-27 годишно се изразходват над 200 млрд. евро, т.е. 1,83% от БВП, като над 80% от тях се осигуряват от частния бизнес. Засега обаче, разходите се разпределят крайно неравномерно, макар че далеч не винаги делът на разходите за изследвания и разработки зависи от общото равнище на икономическо развитие на регионите. Ако например, средно за Германия, разходите за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи са 2,5% от БВП, в най-„благополучния” Хамбург, където БВП на глава от населението надвишава средния за ЕС над два пъти, разходите за тези цели са само 1,3% от БВП, докато в източногерманския окръг Дрезден – 3,6% от БВП. Водещи в тази класация са западногерманските окръзи Брауншвайг (5,8% от БВП), Горна Бавария (4,8%) и Щутгарт (4,2%), но интересното е, че „аутсайдерите” също са концентрирани не толкова в източните, колкото в западните провинции. Така, разходите за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи в окръзите Везер-Емс, Кобленц и Трир са само 0,6% от БВП, като на Изток съпоставим с тях е само „изостаналия” окръг Североизточен Бранденбург.

В съседна Чехия, разривът в нивото на разходите за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи, също както и в Германия, стига до почти 10 пъти. Така например, ако в Централна Чехия, за изследвания и разработки, се харчат 2,8% от БВП, в Северозападна – само 0,3%. Лидер по абсолютния обем на разходите е Прага, но делът им в БВП на столицата е само 2,2%. И в Германия, и в Чехия, около 2/3 от разходите за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи се осигуряват от частния бизнес, при това във водещите региони този дял е още по-голям. В същото време, в Гърция, където ролята на бизнеса във финансирането на изследванията и разработките традиционно не е голяма, при средни разходи за целта от 0,6% от БВП, частният сектор отпуска не повече от 1/3. При това в гръцка Западна Македония, инвестициите в изследвания и разработки,  са под 0,1% от БВП, като ги осигуряват най-вече университетите, докато делът на бизнеса е нищожен – 4%. Най-нисък дял на разходите за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи, сред регионите NUTS-2, е регистриран в полското Швентокшиско воеводство – само 0,08% от БВП.

Като цяло, в разходите за тази цел лидери в ЕС са Швеция и Финландия, а сред регионите – вече споменатият окръг Брауншвайг в Германия. По абсолютни разходи за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи в Съюза изпъква френският столичен регион Ил дьо Франс (15 млрд. евро) и германската провинция Бавария (12 млрд. евро, от които в Горна Бавария, където се намира Мюнхен – 8 млрд. евро).

Заключение

На регионалната политика вече се падат над 1/3 от всички разходи в общия бюджет на ЕС. Но финансовата перспектива за 2009-2013 не обещава в обозримо бъдеще сериозно нарастване нито на целия бюджет на Съюза, нито на разходите за изравняване на социолно-икономическото развитие на регионите. Отпусканите средства очевидно не са достатъчни и политиката за изглаждане на контрастите рискува постепенно да се сведе до мерки за подема на Източна Европа и решаване на отделни, особено наболели, регионални проблеми на „старите членки” на ЕС. На национално равнище също се провежда регионална политика, но тя все повече зависи от общите за ЕС правила, а във финансово отношение (особено в по-малките страни) често се сблъсква с трудности, задълбочаващи се от разразилата се икономическа криза.

В тези условия, в повечето държави от ЕС вероятно ще продължи да се наблюдава поляризирано развитие. С други думи, ще видим как се реализира на практика теорията на кумулативния растеж: различните предимства, с които разполагат отделните територии, ще доведат до ускореното мултиплициране на икономическия им потенциал на фона на изоставащите региони (като при това не може да се изключат и пространствената дифузия на инвестициите и иновациите, както и появата на нови икономически центрове). Тоест, за ЕС ще продължат бъдат характерни не само контрастите между държавите-членки, но и диференциацията на регионите.

 

Бележки:

1. Най-бедните германски райони все пак са в „новите” източни територии: в редица източногермански региони NUTS-3, БВП на глава от населението не достига дори 60% от средния за ЕС.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Европа и особено малките държави от централната и югоизточна част на континента (сред тях може би най-засегната се оказа България) едва ли скоро ще забравят кошмара, който преживяха през януари, превръщайки се за няколко седмици в заложници на поредната украинско-руска газова война. След като конфликтът все пак намери своето решение (независимо дали то ще се окаже временно, или по-дълготрайно) си струва да анализираме, какво точно постигнаха преките и косвени участници в него, както и кои са най-важните поуки от случилото се.

На първо място, Русия съумя да не допусне връщане към формулата, обвързваща цената на изнасяния от нея природен газ за Украйна със стойността на транзитната такса през тази страна. Москва наложи на Киев почти два пъти по-висока цена на природния газ и то при запазване на досегашната транзитна такса за транспортиране на природния газ за Европа през украинска територия. В същото време, украинският президент Юшченко, който открито се противопостави на постигнатото от премиера Тимошенко споразумение с руснаците, беше разкритикуван от редица европейски лидери заради нежеланието си да реагира конструктивно на руските предложения от края на 2008, както и заради стремежа да увеличи напрежението в газовия конфликт, привличайки към решаването му външни (т.е. неевропейски) сили. Така, в телефонния си разговор с Владимир Путин, проведен в разгара на кризата, румънският президент Траян Басеску (с основание смятан за един от най-прозападно настроените политици в Югоизточна Европа) отбеляза, че напълно споделя руската позиция относно отговорността на Киев за сигурността на газовия транзит към Европа.

С появата на евронаблюдателите, които (макар и временно) упражниха контрол над украинската газопреносна система, на практика, беше създаден прецедент за евентуалното и преминаване в бъдеще под външно управление. Тоест, при нови опити за осъществяване на „газов шантаж” от страна на Киев, ЕС вероятно ще се възползва от изпробваните през януари механизми за установяване на контрол над украинската газопреносна мрежа.

За успех на Москва можем да приемем и факта, че Европа, като цяло, зае неутрална позиция в руско-украинския газов сблъсък и не допусна развихрянето на очакваната от мнозина антируска истерия. Тоест, конфликтът така и не премина от чисто икономическата в политическа плоскост.

В резултат от всичко това, Москва, на практика, съществено разшири зоната на геополитическото си влияние, отправяйки достатъчно ясен сигнал, че занапред възнамерява твърдо да защитава собствените си икономически и политически интереси, който беше разбран не само от държавите в постсъветското пространство и ЕС, но и от основните световни сили, останалите водещи доставчици на енергоресурси, както и от всички привърженици на т.нар. „многополюсен модел” на световно устройство.

С договора между Русия и Украйна, Кремъл съумя да разреши две много важни задачи: осигуряване на газовите доставки за Европа и адекватно заплащане, от украинска страна, на доставяния и природен газ. Това ще доведе до укрепване на позициите на двойката Медведев-Путин в руското геополитическо пространство и отвъд него, което автоматично означава и укрепване на наложената от тях политическа система в Русия.

От ключово значение е фактът, че секнаха дебатите за необходимостта за изграждането на газопроводите „Южен поток” (през Черно море, за България и Европа) и „Северен поток” (през Балтийско море, за Германия и Европа). Сега вече е ясно, че тръбопроводните връзки, заобикалящи „проблемните” източноевропейски държави и свързващи директно Русия с ЕС, ще се строят с ускорени темпове.

Що се отнася до Украйна, нейният президент Юшченко, въпреки упражнения от него натиск, не съумя да запази  обвързването на цената на природния газ, доставян на страната, с транзитната такса за транспортирането му през нейната територия към Европа. Както е известно, последният отчаян опит за това беше предприет от украинския президент на 16 януари, т.е. в навечерието на посещението на премиера Тимошенко в Москва. В същото време, групата около президента на можа да защити и предлаганата от нея цена на внасяния от Русия природен газ (235 долара за 1000 куб.м).  В договора между двете страни беше фиксирана почти два пъти по-висока цена (360-375 долара, и то след като Москва склони да направи 20%-на отстъпка от средната цена на природния газ за Украйна, фиксирана на 416 долара за 1000 куб.м). При това, цената за транзита на газа през украинска територия остана същата (1,8 долара за 1000 куб.м).

В голямо поражение за украинския президент се превърна неспособността му да привлече Европа (ЕС) на своя страна, т.е. да получи еднозначната и подкрепа в конфликта с руснаците. От друга страна, фактът, че този конфликт приключи преди встъпването в длъжност на новия американски президент Барак Обама, също може да се причисли към неуспехите на Юшченко, защото ако кризата беше продължила и след 20 януари, американската намеса в нея ставаше доста вероятна.

В резултат от фактическото му персонално поражение в газовия конфликт (именно негово, а не и на премиера Тимошенко) положението на украинския президент никак не е добро, още повече, че внесените от парламента промени в закона за импичмънта позволяват на Тимошенко и опозиционния проруски лидер Янукович, при желание, да стартират процедура за отстраняването на Юшченко от поста му много преди насрочените за 2010 президентски избори. Да не говорим, че в момента популярността му сред избирателите е под всякаква критика.

При това положение става доста трудно осъществим и лансираният от някои украински и руски анализатори сценарий за умишления фалит на украинския гигант „Нафтогаз”, който в навечерието на приключването на кризата изглеждаше съвсем вероятен.

И така, Юшченко не съумя нито да удължи газовата криза, нито да я прехвърли в политическата сфера, привличайки към решаването и Съединените щати (тук няма да разглеждаме екстравагантната хипотеза на някои руски експерти, за уж подготвяното предаване на украинската газопреносна система под американски контрол). В същото време, възможностите на Украйна да плаща новата, почти европейска, цена на природния газ са крайно съмнителни, да не говорим, че те най-вероятно окончателно ще довършат и без това намиращата се на ръба на фалита индустриална база на страната (и най-вече металургичните предприятия в Източна Украйна). Ако това стане обаче, под въпрос може да бъде поставено самото съществуване на Украйна като държава. В тази връзка си струва още веднъж да спомена временното поставяне на украинската газопреносна система под външен (европейски) контрол и възможността подобно нещо да се повтори и в бъдеще.

Европейската позиция (т.е. тази на ЕС) по отношение на януарския украинско-руски газов сблъсък, може да се оцени като по-скоро „прагматична” и „неидеологизирана”. За разлика от редица предишни случаи, Брюксел съзнателно не допусна развихрянето на поредната пропаганднна антируска кампания, което говори че „еврократите” са съвсем наясно за огромното значение на добрите отношения с Москва за превръщането на ЕС в самостоятелен геополитически полюс. Повечето европейски държави съзнателно ограничиха критиките срещу Русия в големите медии, където стандартните тези, че „Русия не е достатъчно надежден енергиен доставчик” и затова е необходима „диверсификация на доставките на енергоносители за ЕС” този път не преминаха в откровено антируска истерия. Освен това, следва да се отбележи, че големият европейски бизнес, като цяло, застана на руска страна.

Причините за това са ясни. Европа, която внася 25% от необходимия и природен газ от Русия, развива няколко програми, които би трябвало да намалят зависимостта и от руския газ, но трябва да мине доста време преди те да заработят. Дотогава за онези страни, където делът на природния газ в енергиката им е висок, не може да се направи почти нищо. За разлика от въглищата, атомната енергия и петрола, преродният газ може да се доставя само по тръбопроводи и то в предварително набелязан пункт. Което означава, че доставчикът и потребителят обикновено са свързани за десетилетия напред и при възникване на проблеми, схемата много трудно може да бъде променена. Другата възможност – доставките на втечнен газ, изискват сериозен опит в боравенето с криогенните технологии, наличието на специализирани съоръжения (чието изграждане изисква около две години) както и големи пристанища. Алтернативните тръбопроводи, енергоспестяващите производства и другите видове горива са изключително скъпи, а усвояването им изисква още повече време. В крайна сметка, позицията на повечето лидери на т.нар. „Стара Европа” би могла да се обобщи с думите на един от представителите на „Новата” – българският премиер Сергей Станишев, който основание отбеляза: „на всички следва да е ясно, че и през следващите години Русия ще си остане основния доставчик на газ и то по географски причини”.

Въпреки че (което е съвсем естествено) газовата криза активизира разговорите и срещите между европейските политици, посветени на необходимостта от диверсификация на газовите доставки за Стария континент, включително и за изграждането на газопровода Nabucco, можем да предположим, че енергийното сътрудничество между Русия и ЕС (а тоза означава и България) не само че няма да отслабне, а и допълнително ще се активизира.

Действително, разговорите за Nabucco не спират и те следва да продължат. Това, в частност, е особено важно за България. В същото време, не бива да си затваряме очите пред факта, че за запълването на този тръбопровод просто няма достатъчно газ. Тук е мястото да напомня, че съществуват два варианта за изграждането на газопровода, заобикалящ Русия. Първия е по него да се транзитира природен газ от Централна Азия и Азербайджан. Само че засега Туркменистан и Узбекистан предпочитат да продават своя газ на руснаците по договорените помежду им доста високи цени. Което означава, че в обозримо бъдеще не може да се гарантира дори и 50%-но запълване на проектирания капацитет на газопровода. Именно това е основната причина вече години наред проектът да не може да излезе от фазата на предварителните обсъждания. Доказателство за това стана поредната безрезултатна среща на върха, провела се в Будапеща в края на януари 2009. Както посочи един от участниците – чешкият премиер Мирек Тополанек, ЕС, като цяло, и особено по-големите държави-членки не демонострират особен интерес към изграждането на Nabucco. На всичкото отгоре, януарската газова криза за пореден път демонстрира на Европа, колко рисковано е да зависиш от газопровод, чиито маршрут минава през няколко нестабилни политически държави.

От тази гледна точка, вторият вариант, според който по Nabucco” трябва да се транзитира ирански природен газ, е свързан с още по-големи политически рискове, защото поставя Европа в директна газова зависимост от една страна, обявена от САЩ за „държава-парий” и част от митичната „ос на злото”. И дори ако новият американски президент Обама предприеме някакви стъпки за подобряване на отношенията с Иран, ключовият съюзник на САЩ в региона – Израел, едва ли ще допусне това подобряване да се развие извън определени граници.

В същото време, ситуацията с Nabucco може да претърпи радикална промяна, ако бъде реализирано лансираното в началото на февруари предложение на група европейски депутати, начело с със зам. председателката на Парламентарната комисия по индустрия, наука и енергия Ан Лаперуз, за включването на Русия в реализацията на проекта

Както заяви самата Лаперуз, която представи в Европарламента специален доклад по проблемите на европейската енергийна сигурност, тя « отстоява подход, насочен към помирение и диалог с Русия, която доставя на ЕС 42% от необходимия му газ». Този подход, индиректно беше подкрепен и от експерта на НАТО по сигурността Ендрю Монахан, според когото, макар, че ЕС следва да се стреми към диверсификация на източниците на енергоносители, «не бива просто така да късаме с Русия, без да знаем къде отиваме след това».

Възниква резонният въпрос, какво кара официални представители на ЕС и НАТО да правят подобни изявления, влизащи в разрез с досегашната политика на Брюксел. Най-вероятно, става дума за задълбочаваща се преоценка на ценностите, свързана със сложната ситуация, породена от финансовия колапс в САЩ и ЕС, както и от очевидните изводи, които брюкселските чиновници са направили от последната газова криза: в сегашната ситуация, гарантирането на устойчиво потребление на енергоносители е възможно само ако не се изолира Русия, а напротив – сътрудничеството с нея продължи да се задълбочава.

Междувременно, не може да се изключва ново изостряне на украинско-руските отношения в газовата сфера и, съответно, нова криза, подобна на януарската. Напротив, подобно развитие изглежда доста вероятно, ако металургичните гиганти в Източна Украйна окончателно фалират, повличайки след себе си цялата икономика на страната.

Разбира се, европейските страни и ЕС, като цяло, планират изгражането на газови хранилища, създаване на единна вътрешна газопроводна мрежа на Съюза и увеличаване на капацитета за използване на втечнен природен газ. Само че всички тези мерки не решават проблема.

Именно поради това, сред основните последици от януарската газова криза ще стане ускорената реализация на проектите „Северен поток” и (особено) на „Южен поток”, в който нашата страна играе ключова роля (че нещата се развиват именно в тази посока показаха и разговорите между президентите Първанов и Медведев, провели се в Москва, в началото на февруари). От чисто финансова гледна точка, балканските транзитни държави имат очевидна изгода от това, защото, по предварителни разчети, очакваният транзит от 30 млрд. куб. м годишно ще донесе на участниците в него значителни суми. Така, прогнозите са, че България ще получава по 750 млн. долара годишно от транзитни такси, а Сърбия – 300 млн.

Накрая, струва си да кажем няколко думи и за позицията на САЩ по време на кризата, макар че тя очевидно не беше особено активна. Факт е, че Вашингтон не можа да се ангажира сериозно с конфликта, защото кризата приключи преди встъпването в длъжност на новия президент, а досегашната администрация просто нямаше реална възможност да предприеме каквито и да било по-сериозни действия.

Въпреки това, от чисто геополитическа гледна точка, газовият конфликт би могъл да се разглежда именно в контекста на „битката за Европа” между САЩ и Русия. Като целта на американците беше да откъснат Европа (ЕС) от Русия, в качеството и надежден доставчик на природен газ, и, на фона на руско-украинския конфликт, да лансират ускореното изграждане на алтернативни петролни и газови проекти, опитвайки се по този начин съществено да ограничат бъдещите финансови постъпления в руския бюджет, т.е. да отслабят геополитическия си съперник. Ако кризата се беше проточила и тази американска стратегия се бе реализирала поне частично, в следващ обект на нейните усилия вероятно би се превърнала Беларус, в чиято външна политика напоследък се забелязва интересна трансформация. При подобно развитие, Вашингтон би могъл да разчита, че между Европа и Русия ще възникне нова, този път не „желязна”, а по-скоро „петролно-газова” завеса и то на самата западна граница на Руската Федерация.

В крайна сметка това не се случи, затова, макар и доста условно, би могло да се приеме, че в тази фаза от „битката за Европа” САЩ са претърпели геополитическо поражение. ЕС не само че не скъса с Русия, а напротив – между Брюксел и Москва се очертава още по-голяма сближаване, в геополитически и икономически план, въпреки позицията на отделни държави от т.нар. „Нова Европа”.

Такава е ситуацията днес, утре тя може да се промени, защото „битката за Европа” продължава, като непрекъснато нарастват шансовете в нея да се включи и самата Европа, в лицето на ЕС, който най-сетне да се институира като самостоятелен геополитически играч.

 

* Център за анализи в енергийната сфера

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.4/2017