20
Нед, Окт
4 New Articles

Израелската геополитика на сигурност

брой6 2009
Typography

През последните няколко години, смятаната в миналото за централна ос на противопоставяне между Израел и Сирия, постепенно беше изместена от тази между Израел и Иран. След като, през октомври 2007, Израел бомбардира строящите се сирийски ядрени обекти, а в отговор Сирия не предприе някакви по-сериозни антиизраелски действия, напрежението между двете страни значително спадна. Въпреки липсата на мирен договор между Израел и Сирия, след войната от 1973, границата между двете страни е много спокойна, като през изминалите оттогава 36 години там не са регистрирани никакви военни действия, нападения или терористични акции. Затова можем да предположим, че едва ли следва да очакваме нови усложнения между двете държави.

Редица други проблеми обаче (Израел-Палестина, Израел-Иран), изглеждат доста по-сложни. Продължавайки, по навик, да разсъждаваме за проблема със създаването на палестинска държава, следва да си даваме сметка, че днес не съществува единна Палестина, а има две съвършено несвързани помежду си и неподчиняващи се едно на друго палестински правителства: правителството на Фатах, начело със Салам Фаяд, на Западния бряг на река Йордан, и това на Хамас, начело с Исмаил Хания, в Газа. И е напълно възможно, докато Израел подписва един или друг договор с президента на палестинската администрация Махмуд Абас, израелските самолети да бомбардират сектора Газа. След като Хамас овладя цялата власт в Газа, през юни 2007, функционират две отделни палестински правителства и целият свят, включително Израел, следва да градят отношенията си с всяко от тях поотделно. Впрочем, през последните две години, Израел бойкотира правителството на Хамас, докато с администрацията на Махмуд Абас и Салам Фаяд се опитва да провежда някакви преговори, макар че на сегашния етап те не водят до нищо реално.

Разбира се, оста Израел-Иран се очертава като най-опасната. При това, развитието на събитията по тази ос може да бъде най-различно. От една страна, не бива напълно да отхвърляме възможността Израел все пак да осъществи военната операция, за която се говори поне от пет години насам и за която отдавна и интензивно се подготвя, но, от друга, подобна операция съвсем не е неизбежна, именно защото за нея толкова се говори, но досега нищо не се случва. Това е нагледно доказателство, колко трудно е за израелското ръководство да вземе подобно решение. Проблемът се обсъждаше от правителствата на Ариел Шарон и Ехуд Олмерт, а сега е в дневния ред на кабинета на Бенамин Нетаняху. На него бяха посветени монографията (www.inss.org.il/upload/(FILE)1188302029.pdf), както и сборникът от анализи на известни израелски експерти (www.inss.org.il/upload/(FILE)1216203568.pdf), издадени наскоро от влиятелния Институт по проблемите на националната сигурност в Тел Авив. През октомври 2006, с цел да бъде намерено решение на този проблем, дори беше създадено отделно министерство по стратегическите въпроси, което първоначално бе оглавено от Авигдор Либерман (днес външен министър и водач на втората по значение парламентарна фракция в управляващата коалиция), а сега се ръководи от бившия шеф на Генералния щаб Моше Яалон. Проблемът обаче, си остава нерешен, затова ще повторя, че можем да очакваме всякакво развитие на събитията – от това Израел да бъде принуден да приеме факта, че Иран се е превърнал в ядрена държава (втората в мюсюлманския свят, след Пакистан), до бомбардирането на различни обекти на иранска територия. Вземат се (и ще продължат да се вземат) предвид максимално широк кръг от фактори, включително, разбира се, реакцията на големите световни държави – и то не само на САЩ или ЕС, но и на Русия, където през септември направиха официални посещения и президентът, и премиерът на Израел, но въпреки това е много трудно да се прогнозира какво точно ще се случи. Най-вероятно, Иран наистина ще стане ядрена държава, ако Израел не осъществи срещу него операция, сходна с бомбардировката на иракските ядрени обекти, през 1981, или на сирийските, през 2007. Поне според мен, ако Израел не предприеме подобни действия, Иран няма от какво друго да бъде спрян.

Колко опасна може да бъде иранската бомба?

Впрочем, светът, включително и израелските лидери, би следвало съвсем обективно да анализират въпроса, доколко атомната бомба в ръцете на Али Хаменей и Махмуд Ахмадинеджад застрашава стабилността повече, отколкото бомбите, с които навремето разполагаха Йосиф Сталин и Мао Цзедун, както и доколко ядрен Иран би бил по-голяма заплаха за Средния изток, отколкото Пакистан например, който доста отдавна е ядрена държава. Освен това, не бива да забравяме, че, поне досега, единствената страна, използвала на практика ядрено оръжие, не е нито Съветският съюз, нито Китай, нито пък Пакистан, а САЩ, по времето на президента Труман. Ясно е, че от септември 1945 насам, светът много се е променил, но ми се струва, че надеждата, че едни държави ще съумеят безкрайно дълго да сдържат стремежите на други да се сдобият с ядрен статут ми изглежда доста илюзорна и в тази връзка би следвало по-скоро да се замислим за това, какъв би трябвало да е моделът на международна сигурност в ситуация, когато немалко държави (чиито брой неминуемо ще нараства, колкото и да не ни се иска) постепенно ще се сдобиват с ядрено оръжие. Израел, който притежаваше собствен ядрен потенциал още в края на 60-те години на миналия век, дълги години беше единствената ядрена държава в Близкия изток, но след проведените от Пакистан (през май 1998) серия изпитания, „ислямската бомба” се превърна в реалност. В тази връзка, нека не забравяме, че Пакистан и Израел досега не са установили дипломатически отношения. Тоест, ситуацията е достатъчно сложна, като най-вероятно ще продължи да се усложнява през следващите години и би следвало да помислим, как да се приспособим по-добре към нея, без излишно истеризиране и ненужни илюзии.

Важно е да осъзнаем, че израелското общество е в непрекъснато очакване на нова война. Професор Ашер Ариан от Университета в Хайфа от дълги години насам прави проучвания на общественото мнение, в които неизменно фигурира въпросът: „каква, според вас, е вероятността през следващите три години да има голяма война?”. Всъщност, този въпрос се задава вече няколко десетилетия и преобладаващата част от израелците традиционно определят вероятността от подобно развитие като „голяма” или „много голяма”. Тоест, в Израел постоянно очакват нови въоръжени конфликти. Както е известно, през 2008-2009, имаше голям конфликт с Газа, преди това пък се водеше Втората ливанска война (юли-август 2006), а преди нея – Втората палестинска интифада (2000-2005). Наистина, в момента не се наблюдава такъв подем на терористичната активност, като онзи през 2001, когато само за една година жертва на терора станаха над 400 израелци, но липсва и усещане за траен мир и стабилност. Впрочем, в израелското общество това усещане липсва много отдавна, най-малкото от началото на Първата палестинска интифада, през декември 1987, а може би и много по-рано – още от самото начало на еврейската имиграция в Палестина. Ретроспекцията на събитията показва, че има отделни периоди (например между Синайско-Суецката кампания от 1956 и Шестдневната война от 1967, или между „Войната на Съдния ден” от 1973 и началото на първата интифада през 1987), които се характеризират с по-голяма стабилност, отколкото други, но ще повторя, че през цялата нова история на Израел войните, както и локалните военни кампании, се превърнаха в ключови компоненти на социално-политическия пейзаж и не се смятат за някакви извънредни събития.

Мнозина обвиняваха израелското правителство, че е започнало (в края на декември 2008) операцията срещу Хамас в Газа, преследвайки предизборни цели. Но, ако сравним, резултатите от проучванията на общественото мнение в средата на декември 2008 и резултатите от изборите, провели се през февруари 2009, става ясно, че на практика войната въобще не е повлияла на резултатите от тях. По време на самата война, някои смятаха, че Партията на труда може да получи трима или четирима депутати повече, но в крайна сметка, тя получи точно толкова, колкото се прогнозираше в средата на декември (т.е. преди началото на военната операция в Газа). Тоест, в Израел, военните действия са се превърнали в нещо толкова обичайно, че невинаги водят до вътрешнополитически сътресения. И израелското ръководство може да вземе решение за провеждане на една или друга военна операция, без оглед на това, колко време остава до следващите избори.

Макар че днес провеждането на нова операция срещу Хамас в Газа изглежда напълно възможно и дори вероятно, подобни действия едва ли ще бъдат предприети в краткосрочна перспектива. По-скоро напротив, на югозапад от Израел е налице едно, макар и доста условно, затишие, затова през следващите месеци такава операция изглежда малко вероятно. Ключова ос на напрежение в момента е противопоставянето Израел-Иран.

Военният вариант

Всъщност, въпросът стои по следния начин: дали Израел ще се ориентира към военно решение, т.е. към бомбардировки на едни или други обекти на иранска територия, без предварително американско съгласие. И, на второ място, дори ако Бенямин Нетаняху реши да действа без да чака благословията на САЩ (а се задоволи с обсъждането на подобни действия в т.нар. „тесен кабинет” или пък в правителствената комисия по военно-политическите въпроси), дали някой в арабско-мюсюлманския свят (пък и където и да било другаде) ще повярва, че Израел е дръзнал да осъществи толкова рискована военна операция, без подкрепата на Белия дом?! Което поставя Америка в твърде сложна ситуация, защото излиза, че тя не само че не може да спечели двете войни, които води в момента, но и най-близкият и съюзник Израел дори не смята за нужно да се съветва с нея по толкова съдбоносен въпрос. Що за супердържава е тя тогава?! Ако пък Вашингтон реши да подкрепи позицията на „ястребите” в израелското правителство, всички усилия на президента Обама за подобряване на отношенията с държавите от арабско-мюсюлманския свят ще отидат по дяволите, а триумфалното му изказване от 4 юни 2009 в Университета на Кайро моментално ще бъде забравено. Все пак Обама не спечели президентските избори в САЩ, побеждавайки републиканския кандидат Джон Маккейн, само за да продължи провалилата се стратегия на Джордж Буш-младши в Близкия изток.

Някои смятат, че Америка уж е заинтересована да реши иранския проблем с „ръцете на Израел”. Ще си позволя да не се съглася с тях. Силата на една свръхдържава не е само (и не толкова) в това, че може да свърши нещо с чужди ръце, колкото в това, че може да предотврати подобно развитие на събитията. Лично аз никак не съм сигурен, че САЩ искат да се забъркват в тази израелско-иранска „руска рулетка”, чието развитие е съвършено непредсказуемо. Срещата между Бенямин Нетаняху, Махмуд Абас и Барак Обама, в навечерието на заседанието на Генералната асамблея на ООН, през септември 2009, демонстрира пълната неспособност на американския президент да постигне каквото и да било, или както доста точно се посочва в коментара на израелския вестник „Маарив”: „колкото и възвишени да ни изглеждат думите и стремежите на президента на САЩ, пътят за никъде си остава път за никъде”. Първият премиерски мандат на Нетаняху, през втората половина на 90-те, показа, че той е доста гъвкав и склонен на отстъпки политик, но в този случай Барак Обама не можа да изтръгне нищо от него. Тоест, на практика, е налице ситуация, когато в Близкия изток вече не съществува никакъв фактор (включително и никаква свръхдържава), способен на наложи волята си на противопоставящите се страни. Всички станахме свидетели на това с провала на „Пътната карта”, която беше публикувана през 2003, като съвместна инициатива на САЩ, Русия, ООН и ЕС, но въпреки наличието на толкова мощни и влиятелни „лобисти” така и не бе реализирана. По отношение на САЩ пък, това стана очевидно с провала на инициираните от Клинтън и Буш-младши палестинско-израелски срещи на високо равнище в Кемп Дейвид (2000) и Анаполис (2007). Днес Америка не е в състояние да играе ролята на свръхдържава в Близкия изток, впрочем подобна роля не е по силите и на никоя друга страна в света.

На практика, днес регионът се намира в ситуация, когато са налице известен брой по-влиятелни и по-малко влиятелни държави, но надеждите за „спасителната” намеса на Великобритания, Франция, САЩ или СССР, които през 50-те – 70-те години на миналия век, хранеха и Израел, и арабските държави, вече не съществуват. Без значение дали това ни харесва, в наши дни величието и влиянието на една държава се определят най-вече от това, дали тя притежава ядрено оръжие. Съответно, въпросът е, какво ще се случи, когато Иран се сдобие с такова оръжие? Как ще реагират на това другите страни от региона, които не желаят да зависят от иранската политика, като Турция, Саудитска Арабия или Египет например?

Днес, в Близкия и Средния изток, с ядрено оръжие разполагат само Израел и Пакистан, в обозримо бъдеще с него може да се сдобие и Иран. Досега, страните от региона възприемаха тази ситуация по следния начин: Израел е предсказуема държава и най-вероятно не би използвал ядрения си арсенал при никакви обстоятелство, а що се отнася до Пакистан, ядрената му мощ цели единствено укрепването на позициите му в контекста на традиционното противопоставяне с Индия. Иранското ядрено оръжие обаче би се възприело като заплаха за цялата система на регионална сигурност. На всичкото отгоре, вече няма свръхдържава, към която би могло да се апелира да въздейства върху своя „клиент”. Тоест, страните от региона могат да разчитат само на себе си. В подобна ситуация трудно можем да си представим, какво би накарало Египет, Турция и Саудитска Арабия – т.е. трите най-влиятелни държави от региона, да се откажат от придобиването на ядрено оръжие. Всъщност, истинският проблем е, че появата на ирански ядрен потенциал открива пряка възможност за възникването на поне още три ядрени държави в Близкия изток. Това е ситуация, в каквато никога не сме попадали, но в която, както изглежда, ще ни се наложи да живеем през следващите десетилетия.

Иранският проблем и американската Система за противоракетна отбрана

Показателно е, че решението на Барак Обама да се откаже от разполагането на елементи на американската ПРО в Европа съвпадна с изострянето на иранския проблем. При това е съвършено очевидно, че проблемът с иранския ядрен потенциал едва ли можеше да бъде технологично решен с наличието на каквито и да било американски ракети в Източна Европа. Разстоянието между Техеран и Варшава е над 3000 километра, а между иранската столица и Прага – 3400. Това между двете източноевропейски страни и атлантическото крайбрежие на САЩ пък е почти 7000 км... Нещо повече: не съществуват никакви прецеденти с въздушно нападение срещу САЩ от страна на която и да било арабско-мюсюлманска държава, затова ние, европейците трудно можем да разберем, защо американците се опитват да изградят толкова скъп и сложен (както по отношение на създаването, така и на експлоатацията му) „въздушен щит”. При всички случаи, идеята територията на САЩ да бъде защитавана от възможна иранска въздушна атака, чрез разполагането на системи за ПРО на територията на Чехия и Полша, беше, меко казано, твърде екзотична.

Лично аз не изключвам, че в крайна сметка САЩ могат да решат да разположат въпросните системи на територията на Израел. Това би позволило на Белия дом да поиска израелското правителство да се откаже от плановете си за нападение на обекти в Иран. Подобно решение би устроило мнозина от местните и регионалните „играчи”: и Русия, която сигурно ще предпочете разполагането на елементите от ПРО в Израел, вместо на територията на държавите от бившия Варшавски пакт, и Израел, на когото новите системи за ПРО биха гарантирали много по-голяма сигурност, и дори Иран, който, по този начин, би получил своеобразен карт бланш за завършването на ядрения си проект. Дали обаче нещата ще се развият точно по този начин, предстои да видим съвсем скоро.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019