20
Нед, Окт
4 New Articles

Ядреният фактор в геостратегията на Индия и Бразилия

брой6 2009
Typography

На 26 юли 2009, в присъствието на премиера на Индия Манмохан Синг, официално бе въведена в действие подводницата „Арихант” - първата в индийския флот, снабдена с ракети с голям радиус на действие и ядрени бойни глави.

Първата си такава подводница изгражда и Бразилия. Тоест, виждаме, че светът става многополюсен, не само в политически и културен аспект, както и, че новите „възходящи” икономики започват да влияят все по-сериозно и върху архитектурата на глобалната сигурност.

На пръв поглед, терминът „архитектура” предполага статичност. В сферата на глобалната сигурност пък, през последните десетилетия, липсваха сътресения от подобен мащаб, като разпадането на Съветския съюз например. Въпреки това системата на международната сигурност се променя – бавно, но затова пък кардинално.

Много е вероятно, през следващите две десетилетия, САЩ да си останат най-голямата военна държава в света. На 10 септември 2009, Конгресът утвърди военния бюджет от около 700 млрд. долара, включително разходите за военните кампании в Афганистан и Ирак, но без „косвените” разходи за отбрана. Според Стокхолмския международен институт за изследване на мира, делът на САЩ в глобалните военни разходи е 42%, докато този на Китай – около 7%, на Франция и Великобритания – по 4,5%, на Русия – 4%, на Германия и Япония – по 3%, на Индия – над 2% и на Бразилия – почти 2%.

Впрочем, макар че тези цифри действително отразяват съотношението на силите на водещите държави в света, те не характеризират напълно реалните им възможности. Освен това, нито абсолютният, нито относителният мащаб на военните разходи дава отговор на въпроса, доколко тези разходи гарантират укрепването на националната сигурност.

Както е известно, националната сигурност съвсем не се изчерпва само с отбранителната способност. Тя притежава и икономически, дипломатически, разузнавателни и политико-културни компоненти. Разбира се, докато в света, една до друга, съществуват национални държави с разнопосочни интереси, нито една страна няма да се откаже от военните средства за гарантиране на сигурността си. Друг въпрос обаче е, че мащабът им зависи от това, какво точно се влага в самото понятие „национална сигурност”.

Националната сигурност: превъзходството срещу сдържането

Независимо от това, как се формулират задачите на националната сигурност, от гледна точка на теорията на международните отношения, военният аспект на това понятие може да придобие „минималистични” или, напротив, „максималистични” измерения.

„Максималистичната” концепция за националната сигурност поставя за цел съответната държава да си гарантира хегемония в мащабите на своя регион или пък на целия свят. Именно към този подход се придържаха Съединените щати през целия ХХ век: Америка трябва не просто да бъде най-силната държава в света, но и да превъзхожда (с военните си възможности) всеки потенциален алианс на съперничещите и държави.

На свой ред, „минималистичната” концепция за национална сигурност цели създаването на потенциал, достатъчен за сдържането на противника. По същество, сдържането означава националните въоръжени сили да могат достатъчно убедително да демонстрират на всеки потенциален противник, че в случай на военна агресия, той може да претърпи неприемлив за самия него ущърб. Част от него е и способността потенциалният противник да бъде убеден, че всеки опит за шантаж (под формата на заплахи за жизнените интереси на съперниците, включително и извън пределите на националните им граници) е безсмислен.

Концепциите за военното сдържане (т.е. за предотвратяването на външна агресия, шантаж и засягане на жизнените интереси) се разработват както от ядрените, така и от неядрените държави. Само че в случаите, когато една неядрена държава се противопоставя на ядрена, сдържането се оказва неефективно. При това, самата възможност за ядрено нападение може да бъде минимална, но неядрената държава се оказва незащитена от шантажа и покушението срещу жизнените си интереси от страна на ядрената. Тоест, в света на ядрените оръжия, само ядрените държави са в състояние да осъществяват ефективно военно сдържане. Всички останали имат само две възможности – да влязат в съюз с някоя ядрена държава, което обаче може да има труднопредсказуеми последици, или пък достатъчно бързо да се сдобият с ядрен статут, което също никак не е лесно.

Индия догонва останалите

От 1998 насам, Индия официално е ядрена държава и разполага с военна доктрина на „минималното достоверно сдържане”. Подобна доктрина за първи път беше приета от Франция, при управлението на Шарл дьо Гол. По онова време, тази страна разработваше самостоятелно бойни ядрени средства. За френската ядрена ударна сила (force du frappe) беше създадена доктрината за сдържане на заплахата от „кръгова атака” (dissuasion tout azimut), даваща възможност за ефективно използване на ядрена сила срещу всеки потенциален агресор (не само СССР). При това, тъй като липсваха гаранция, че наземните и въздушни ядрени сили ще оцелеят при нанасяне на първи ядрен удар от страна на противника, Франция произведе четири подводници, снабдени с ядрени ракети с голям радиус. Според френските стратези, това беше минималното необходимо количество такива подводници, като две от тях трябваше да бъдат базирани край бреговете на страната (атлантическия и средиземноморския), а другите две да са в постоянно движение в океанските дълбочини. Така, имайки предвид практическата неоткриваемост на подводниците, потенциалният агресор беше застрашен от мощен удар на възмездието (втори удар).

По-късно, френският модел бе възприет и от Великобритания и Китай, който гарантира „сдържането” с помощта на неголям флот от подводници с ядрени ракети (SSBN). След разпадането на Съветския съюз, към същата тактика се ориентира и Русия, която съкрати своя атомен подводен флот от 60 до 10 подводници.

През 90-те години, Израел също се сдоби с атомен подводен флот. Днес тази държава разполага с три, произведени в Германия, дизел-електрически подводници, снабдени с крилати ракети с голям радиус и ядрени бойни глави. В Германия се строят още две подводници с въздушно-независими енергийни установки (АІР), позволяващи продължително пребиваване под вода. Косвено доказателство за това, колко се ценят тези системи, е опитът на консорциума от няколко американски компании да купи техния производител – германската компания HDW, базирана в Кил. Следва да отбележим и, че САЩ наеха една подводница „Готланд”, снабдена със системите, произвеждани от HDW, от шведските военноморски сили и я използват в маневрите, провеждани в близост до Западното крайбрежие.

Индийската SSBN ще стане напълно боеспособна едва след година-две. А докато тази страна се сдобие поне с още четири подводници, които да и гарантират възможност за „достоверно ядрено сдържане”, вероятно ще мине доста време. Въпреки това, с въвеждането в действие на подводницата „Арихант”, ядреният потенциал на Индия надхвърли регионалните мащаби. Можем да очакваме, че в скоро време, Делхи ще разполага  и с междуконтинентални ракети за тези подводници. Освен това, индийците купиха от Русия една подводница, клас „Акула”, на която в момента се извършва подготовката на акипажите на „Арихант”.

Бразилската програма за създаване на атомен подводен флот

На 7 септември 2009, президентът на Бразилия Луис Игнасио Лула да Силва и френският държавен глава Никола Саркози се споразумяха за доставката на 36 бомбардировача „Дасо-Рафал”, които ще се сглобяват в самата Бразилия. Сделката моментално привлече вниманието на световните медии. Само че, споразумението между двете страни има и друг аспект, който при това е доста по-важен, в стратегическа перспектива. В хода на двустранните преговори, на 23 декември 2008, беше постигнато споразумение за доставката в Бразилия на френски подводници, заедно с технологията на производството им. Накрая, през септември 2009, стана формалното подписване на договора между бразилските военноморски сили и френската компания DCNS, 75% от чиито акции са собственост на държавата.

Според публикуваното комюнике за медиите, DNCS поема функциите на генерален доставчик за производството на четири подводници с двигатели от стандартния тип. Изграждането им ще се осъществи от съвместното предприятие на френската компания и бразилския и партньор Odebreht. Проектирането им пък ще се контролира от проектантското бюро на DNCS, в съответствие със специфичните потребности на бразилския военноморски флот: те трябва да са оптимално пригодени за защита на 8500-километровото атлантическо крайбрежие на Бразилия. Първата подводница трябва да влезе в експлоатация през 2015, като високотехнологичното и оборудване ще се произведе в предприятията на DNCS.

Освен проектирането на неатомната част на първата бразилска подводница, DNCS ще предостави функциите на технически клиент на Odebrecht, за създаване на съответните корабостроителни мощности, както и на военноморска база за бразилския подводен флот.

Най-вероятно, четирите подводници ще бъдат снабдени с АІР, но по-важен в случая е технологичният трансфер, за който също се споменава в комюникето за медиите. Така, атомният реактор за подводниците се проектира и ще се изгражда самостоятелно от бразилските специалисти (които работят в тази сфера от 1979 насам). През втората половина на следващото десетилетие, проектът ще бъде напълно реализиран. Най-вероятно, новите бразилски подводници няма да имат ядрени балистични ракети. Но, както сочи и опитът на Израел, подобни ракети с голям радиус ще могат да се изстрелват от торпедните отсеци на потопените под водата подводници. Затова бразилската програма за изграждането на собствен подводен флот има не само регионални, но и стратегически последици. Възможно е, именно това да е била причината, поради която, на 1 юли 2008, САЩ възстановиха своя 4-флот, предназначен да контролира Южния Атлантик, който беше ликвидиран през 1950.

Клубът на самолетоносачите

Наред с подводния флот, сред показателите за регионалното или стратегическо нива на отстояване жизнените интереси на една държава, е наличието на флот от самолетоносачи. Налице е показателно съвпадение между групите държави, разполагащи с подводници с атомни двигатели и/или ядрени ракети (САЩ, Русия, Франция, Великобритания, Китай, Индия, Израел, а вече и Бразилия) и тези, притежаващи самолетоносачи (САЩ, Русия, Франция, Великобритания, Индия, Бразилия, Италия и Испания).

Военноморският флот на САЩ разполага с 11 самолетоносача. При това, днес те са най-големите и технологични съвършени кораби от този клас. Освен това американците имат огромен и несравним опит в практическото им използване. Великобритания разполага с два самолетоносача, които ще бъдат заменени с по-съвършени (65000-тонни), през следващото десетилетие. Франция има един самолетоносач („Шарл дьо Гол”) и възнамерява да построи още един. Руснаците също имат един самолетоносач („Адмирал Кузнецов”) и вече строят втори. Индия пък купи от Русия самолетоносача „Адмирал Горшков”, който, след модернизацията му, ще стане част от военноморския и флот, през 2010. На свой ред, Китай възнамерява да построи три самолетоносача, а пък Бразилия разполата със самолетоносача „Сау Паулу” (бившият френски „Фош”).

Тоест, оказва се, че списъкът на членовете на ексклузивния „клуб” на държавите, притежаващи ядрени подводници и/или самолетоносачи, в значителна степен, съвпада с този на водещите, в икономически и политически план, държави на планетата. Всички членове на този „клуб” принадлежат към първите, по своя ВВП, 12 държави в света. Изключение са само Германия и Япония (по очевидни историческо-политически причини), както и Канада.

 

Държава

ВВП (по данни на МВФ, 2008) долари

Самолетоносачи

Подводни ракетоносци

САЩ

14 264 600

11

18

Китай

4 923 761

(3)

3

Япония

4 401 614

0

0

Германия

3 667 513

0

0

Франция

2 865 737

1(1)

4

Великобритания

2 674 085

2(2)

4(3)

Италия

2 313 893

2

0

Русия

1 676 586

1(1)

10(8)

Испания

1 611 767

2

0

Бразилия

1 572 839

1

1

Канада

1 510 957

0

0

Индия

1 209 686

1(2)

1

 

Горната таблица не отчита бойните противолодъчни подводници, с изключение на Бразилия. В скоби са посочени изграждащите се в момента самолетоносачи и подводници.

Основната движеща сила, която постепенно променя глобалната система на сигурност, са растящите икономики на Китай, Индия и Бразилия. Между нарастващата икономическа мощ и увеличаващата се необходимост от сигурност, съществува очевидна корелация. При това, нещата не опират само до това, че тези някога бедни държави вече могат да си позволят скъпоструващи и сложни оръжейни системи и, съответно, да участват активно в новия тип „оръжейна надпревара”. Тези „растящи икономики” изпитват силна потребност да гарантират националната си сигурност за да защитят своята териториална цялост, специалните си икономически зони и да предотвратят всякакъв външен натиск или шантаж. Постоянно нарастващият им дял в глобалната икономика поражда необходимостта от защита на морския трафик и запасите от полезни изкопаеми. Тази защита е неизбежна и законна – разбира се, в случай, че военният аспект на националната сигурност се базира на принципа за „достоверното сдържане”. А поне засега липсват каквито и да било признаци, че „растящите икономики” се готвят да го престъпят.

* Авторът е ръководител на германския център за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019