На 11 март 2009, френският президент Никола Саркози обяви решението на страната си да се върне във военните структури на НАТО. Според него: „това ще бъде в интерес, както на Франция, така и на цяла Европа”. На свой ред, министърът на отбраната Ерве Морен уточни, че „Франция би искала да обнови трансатлантическото партньорство между САЩ и  укрепващата Европа”. Външният министър Бернар Кушнер пък сметна за необходимо да добави, че страната му, както и преди, „изцяло контролира собствената си съдба” и нейното участие във военните структури на пакта не застрашава свободния и избор.

Както е известно, при създаването на НАТО преди 60 години, именно Франция става основната опора на САЩ и техния апарат на „студената война” в континентална Европа, като щабът на Алианса се разполага в Париж. Нещата обаче се променят след завръщането в Елисейският дворец на някогашния ръководител на антигерманската Съпротива генерал Дьо Гол. Стремежът му (също както и по време на Втората световна война) към по-голяма независимост на Франция го кара да лансира прословутата идея за „Европа от Атлантика до Урал”, която, както се вижда днес, не е особено реалистична, но която по онова време има ясна антиамериканска и антиатлантическа насоченост. След като Франция става ядрена държава, тя напуска военната организация на НАТО (1 февруари 1966), а 29-те чуждестранни военни бази на територията на страната са закрити. Пак тогава генерал Дьо Гол започва сближаване със Съветския съюз и „отвързва” френския франк от долара, а през 1967, по време на поредната война в Близкия изток, отказва да се солидаризира изцяло с антиарабската позиция на САЩ. Малко по-късно (през 1969) Генералът напуска политиката и умира през 1970.

Но, макар че с течение на годините, много от идеите на Дьо Гол са изоставени от политическите му наследници, повече от четири десетилетия, Франция упорито отказваше да се върне във военните структури на НАТО. Както отбеляза през март 2009 в „Le Mond” бившия френски външен министър (през 1995-2002) Юбер Ведрин, „всички наследници на Дьо Гол, както десните, така и левите уважаваха това решение, оставащо си пробен камък на френската външна и отбранителна политика”.

Ревизионизмът на Саркози

Какво се промени във Франция и света, след като дори такава „свещена крава” на френската геополитика, като неучастието във военните структури на НАТО, беше поставена под въпрос. Причините се коренят най.вече в геополитическите трансформации, настъпили след края на глобалното противопоставяне между Изтока и Запада. От двуполюсен, светът се превърна, според част от анализоторите, в еднополюсен , а според друга част от тях – в многополюсен. При това положение демонстративното изтъкване на специфичния „френски път” започна да изглежда неуместно. След края на студената война, дистанцирането на Париж от НАТО, като военна структура на един от противопоставящите се „лагери”, загуби актуалността си. През 1966-1991, за Франция беше принципно важно да не изглежда „американска марионетка”. Днес обаче в това вече няма смисъл. Така, вместо върху демонстрацията на собствената независимост, акцентът беше поставен върху „евроатлантическата солидарност”. В същото време обаче, предшественикът на Саркози (и негов съпартиец) Жак Ширак принципно отстояваше предишната политика, т.е. онази чието начало бе поставено от Дьо Гол. Той рязко се обяви против американската интервенция в Ирак и доста често противопоставяше позицията на Париж на тази на Вашингтон. С идването на власт на Саркози обаче, основният вектор на френската геополитика промени посоката си. Новият президент обеща промени както във вътрешната политика, така и в международните отношения. Често обвиняван в проамерикански симпатии, Саркози не виждаше смисъл да продължи да държи страната си извън военната организация на НАТО, прокарвайки по този начин разграничителна линия между Франция и такива държави като Германия, Италия, Испания и Великобритания, които са тясно интегрирани в нея.

Затова и решението му да върне Франция във военните структури на НАТО едва ли беше изненада за някого. Далеч преди да стане държавен глава, през май 2007, той беше сред основните представители на „ревизионистичното” крило в голистките структури, наред с основния им реформатор Шарл Паскуа, а след това оглавяваше вътрешната (в рамките на десницата) опозиция на Жак Ширак и неговото протеже – смятания за „русофил” Доминик дьо Вилпен (министър-председател през 2005-2007). Навремето, в статията си „Европа на Никола Саркози”, анализаторът на Telos (един от френските „мозъчни центрове”) Алексис Далем характеризира сегашния президент така: „По отношение на Европа, Саркози се ръководи от стремежа да използва европейските проблеми за да изтъкне собствените си качества на политик, макар че тези проблеми всъщност не го интересуват особено. В общи линии той е склонен да следва британската визия за Европа и нейното движение към икономически либерализъм”. Разбира се, на фона на сегашната криза, френският президент демонстрира склонност значително да коригира либералните си възгледи и да признае ролята на държавата в икономиката, но в останалите отношения не се е променил особено. Той продължава да е убеден атлантист, скрит симпатизант на американските неоконсерватори, противник на иранския възход в Близкия изход, а да не забравяме и, че смята за свой идеен наставник световно известния философ Андре Глюксман – един от водачите на френската крайна левица по време на бунтовете през 1968, който през последните няколко години се изявява като пламенен защитник на правата на етническите малцинства и последователен русофоб. В същото време, Саркози непрекъснато демонстрира, че не е еднозначна личност и е способен да осъществява достатъчно сложни и ориентирани към по-далечното бъдеще политически ходове – нека споменем само инициативите му за „Средиземноморския съюз” и за оста „Варшава-Париж-Лондон”, или пък да си припомним проявената от него, заедно с германския канцлер Ангела Меркел,  подчертана сдържаност към идеята за приемане на Грузия и Украйна в НАТО и ЕС. Впрочем, тази сдържаност, освен всичко друго, отразява и отчетливите икономически противоречия между „старата” и „новата” Европа, във връзка с конкуренцията между работната сила в западната и източната половини на континента, особено на фона на текущата криза.

В момента, според проучванията на общественото мнение, 58% от французите (и 70% от младите хора) подкрепят връщането на страната във военната организация на НАТО. Междувременно, на 18 март, Националната асамблея утвърди това решение на президента Саркози. Мнозина известни политици обаче, както от левицата, така и от постголистката десница, макар и по различни причини, се обявиха против поредната „евроатлантическа” стъпка на френския държавен глава. Така, първият секретар на Социалистическата партия Мартина Обри смята, че е нямало „никакви сериозни причини вземането на това решение да стане толкова бързо, освен атлантизма, който президентът се опитва да превърне в държавна идеология”. На свой ред, бившият министър на отбраната от същата партия Пол Киле, определя решението на Саркози като „опасно”, тъй като „влизането в Обединеното командване на НАТО създава презумпция за подчиненост на френските въоръжени сили на пакта”. Друг бивш военен министър – сенаторът Жан-Пиер Шевенман (председател на Републиканското гражданско движение - MRC), квалифицира очакваното предоставяне на Франция на ръководни постове в Обединеното командване „утешителна награда, която трябва да компенсира очевидната ерозия на френската независимост”. „Всичко това е много опасно за Франция – смята Шевенман, според когото – не бива да допускаме да бъдем вкарани във войни, които не са наши”. На свой ред, бившият кандидат за президент, а днес лидер на Съюза за френска демокрация Франсоа Бейру, определя случилото се като „поражение за Франция и Европа”. Именно на Европа, защото тя се оказва в още по-голяма зависимост от неевропейски сили, „поставящи под въпрос” френската независимост. Според Бейру, този въпрос би могъл да се реши единствено чрез референдум, защото „изборът на Дьо Гол не може да бъде просто така предаден и захвърлен в калта”. Впрочем, редица френски анализатори смятат, че резултатите от подобен референдум биха се различавали значително от тези на предварителните сондажи на общественото мнение.

В същото време, привържениците на атлантическата ориентация на Франция вярват, че „свободният избор”, направен от президента Саркози, ще доведе до „укрепване позициите както на Франция, така и на Европа”. В подкрепа на тази теза, се посочва, че сред условията за завръщането на страната във военните структури на НАТО е назначаването на френски представител на един от двата най-важни военни поста в Алианса – командващ Стратегическото командване на НАТО по трансформацията (отговарящо за доктрината на пакта) в Норфолк, щата Вирджиния. За целта обаче, Франция трябва да си гарантира съгласието на останалите 27 членки на Алианса. Впрочем, според Le Mond, Париж и Вашингтон вече са се споразумели, че френски генерали ще поемат командването на Стратегическото командване в Норфолк и Постоянния щаб на Обединените въоръжени сили на пакта в Лисабон. Твърди се също, че в мирно време френските войски няма да се подчиняват на Обединеното командване, а ядрените сили на Франция ще запазят самостоятелността си. Макар че, какво точно прави една армия в мирно време едва ли е от особено значение.

Една по-силна НАТО

Повечето военни експерти посочват, че решението на Саркози сериозно е увеличило възможностите на НАТО. Разбира се, ядрената мощ на Франция не е в състояние да увеличи тази на пакта до степен, че да бъде нарушен баланса с ядрената мощ на Русия например, но имайки предвид съкращенията в морските и въздушните ядрени сили на Москва, делът на френските ядрени сили в общия потенциал на НАТО може да се окаже съществен. Днес Франция е четвъртата ядрена държава в света, по размера на ядрената си мощ (шест атомни подводници с 80 ядрени бойни глави, 45 самолети „Мираж”, способни да носят ядрено оръжие, 18 шахти с пускови установки, както и ядрени ракети със среден радиус на действие – до 6000 км, които още са в процес на разработка).

Освен това, в резултат от завръщането на Франция, значително укрепва военната инфраструктура на НАТО в Европа. Досега, заради географското си положение, тази страна, в известен смисъл „разкъсваше” блока, отделяйки Пиренейския полуостров (Испания и Португалия), а на практика и Италия, от основните държави-участнички.  Сега Северноатлантическият алианс вече ще разполага с непрекъсната територия от Естония до Португалия, да не говорим, че укрепва и конвенционалната му военна мощ (за ядрената вече споменах по-горе), защото френската армия заслужено се смята за една от най-силните в света, а военната индустрия на страната притежава уникални технологии.

Тук е мястото да отбележим, че след 1991, НАТО премина през много сериозна трансформация. Ако дотогава, в продължение на над 40 години, пактът нито веднъж не бе участвал във военни действия, след разпадането на Съветската империя (колкото и парадоксално да изглежда), той навлезе в период на реални военни операции. Първа беше операцията в бивша Югославия, която започна през 1993. В нейните рамки, през 1995, частите на НАТО осъществиха първата в историята си масирана военна кампания (срещу босненските сърби). През 1999 пък беше осъществена кампанията „Съюзна сила”, в чиито рамки сръбската армия беше принудена да напусне Косово, след продължилите 11 седмици бомбардировки над сръбските градове. В момента НАТО оглавява съюзническата коалиция в Афганистан, воюваща с Движението Талибан. Така, НАТО излезе далеч извън рамките на региона, за чиято сигурност би следвало да отговаря, поне ако се съди по названието и.

Друга важна последица от края на студената война стана разширяването на броя на участниците в Алианса. Към него се присъединиха още 12 държави (последните две – Албания и Хърватия – през април 2009), а желание за това демонстрират Македония, Украйна, Грузия и др.

Днес НАТО разполага с огромен потенциал. Делът на военните разходи на страните-членки е 70% от всички разходи за тази цел в света. В редовете на пакта са три ядрени държави. Решенията, които се вземат в НАТО, отдавна не засягат само неговите членове. Промениха се и задачите на Алианса. Навремето, първият генерален секретар на НАТО – британският лорд Исмей определя целта на организацията така: „да държи руснаците „вън”, американците „вътре”, а германците „долу””. Днес задачите на блока са по-малко ясни, като сред тях е гарантиране сигурността на страните-членки в глобален аспект, тъй като основните заплахи за спокойствието на европейците, американците и канадците се генерират далеч извън пределите на Северния Атлантик. От една страна, НАТО действително се опитва да играе ролята на „световен полицай”, в същото време пактът се стреми да изземе и част от функциите на ООН, тъй като членките на Световната организация често се оказват неспособни да вземат съгласувани решения (още по-малко пък да ги реализират на практика), докато Алиансът е в състояние оперативно да изпраща военни части във всяка точка на света. Така, когато през 1999 ООН блокира за пореден път и не пожела да санкционира войната срещу Сърбия заради случващото се в Косово, инициативата за военните действия срещу Белград беше поета от НАТО.

През следващите години, ролята и значението на НАТО ще продължат да нарастват. Барак Обама вече призова европейските си съюзници да изпратят допълнителни военни контингенти в Афганистан. Продължават сложните дипломатически игри около кандидатурите на Македония, Украйна и Грузия за членство в Алианса. В същото време, по-нататъшното разширяване на НАТО на изток, може да ангажира пакта в нови конфликти, далеч от Европа. Така, войната с тероризма изисква изпращането на бойни кораби и самолети край бреговете на Сомалия и в други части на Индийския океан. Снабдяването на корпуса в Афганистан пък изисква логистично обезпечаване в Централна Азия. Тоест, присъствието на НАТО на планетата продължава да се разширява. И онези, които в началото на 90-те години предполагаха, че ерата на големите военни съюзи е свършила, най-вероятно са бъркали. В този смисъл, завръщането на Франция във военните структури на НАТО има знаков характер.

Русия, Близкия изток и Латинска Америка в новата френска геополитика

Големите държави извън НАТО се отнасят по различен начин към дейността на пакта, като засега най-отрицателно е отношението (особено към разширяването му на Изток) на Русия. Във връзка с прокламираната от САЩ и НАТО необходимост от „презареждане” на отношенията на евроатлантическата общност с Москва (чието основно съдържание е започването на нов процес на ядрено разоръжаване, в който обаче не е включена китайската ядрена мощ, пряко засягаща най-вече руската сигурност), в руската политическа класа днес съществуват две основни течения – на „евроскептиците” (които не са много) и на „еврооптимистите” (които преобладават). Сред последните е дори постоянният представител на Русия в НАТО Дмитрий Рогозин (известен в миналото с яростните си антинатовски изказвания), според когото завръщането на Франция във военните структури на пакта има по-скоро символично значение и не бива да се възприема като сериозна промяна в нейния геополитически курс. Според него, Париж никога не е изтеглял напълно своите офицери от щаба и военното командване на НАТО, както и, че „дори и без да е член на военната организация, Франция активно участваше във всички военни действия на Алианса. Завръщането и във военните структури означава, че тази страна или ще подчини политиката си на атлантическата солидарност, т.е. на Вашингтон, или пък ще пречи за реализацията на онези решения на пакта, които противоречат на интересите на френските съюзници и, в частност, на Русия”.

Тук обаче възниква въпросът, дали Франция и Русия действително са съюзници. Всъщност, дори по времето на Дьо Гол, Париж и Москва са по-скоро „полусъюзници”. На първо място, защото френският политически, военен и културен елит винаги е бил силно раздвоен по този въпрос. На второ място, защото от геополитическа гледна точка, за Русия е важна не толкова самата Франция, колкото френско-германската ос, в качеството и на самостоятелен геополитически субект (което, впрочем, е също толкова важно и за французите и германците). Тук е мястото да припомня, че дори и прословутият голистки проект за „Европа от Атлантика до Урал” има доста двусмислен характер, тъй като (извън контекста на 60-те, когато е лансиран от френския президент), той на практика оставя извън своите рамки азиатската част на Русия, което пък означава (вече в съвременния контекст), че тя може да се окаже в китайската или дори американската сфери на влияние. Неслучайно, пак през 60-те, френският геополитик Жан Тириар лансира алтернативния си проект за „европейска империя от Дъблин до Владивосток”, подчертавайки, че Русия не е просто част от Европа, а „сърцевина” на евразийския суперконтинент, чиито „западен край” (макар и много важен) е самата Европа.

В този смисъл, тезите на „еврооптимистите” (както европейските, така и руските) по отношение на новата геополитика на Никола Саркози, не звучат много убедително. Юбер Ведрин например, твърди, че всички приказки за „европеизацията на НАТО” не заслужават доверие. Според него, става дума по-скоро за „поправянето” на това, което от гледната точка на атлантизма и на Вашингтон, представлява „аномалия в центъра на Европа” – независимата военна мощ на Франция.

„Ревизията” на голизма, която осъществява Саркози, е и в това, че той използва изначално присъщата на доктрината на Дьо Гол двойнственост, задълбочавайки я до степен, при която фундаменталните идеи на Генерала се трансформират в своята противоположност. Френското завръщане в НАТО е добра илюстрация на това. „Франция иска да гради партньорски отношения с Русия, ако и тя го иска, и е готова да обсъжда с нея сигурността на континента” – пояснява френският президент, във връзка със своето решение. „Ще продължаваме конкретния диалог, в съответствие с нашите интереси – продължава той, уточнявайки при това, че – Франция води диалог с Русия, Сирия, Либия, Иран, Венецуела и Куба”, като определя всички тези държави като принадлежащи към потенциален „антиглобалистки” или дори „антикапиталистически” блок. Ако оставим настрана необяснимото причисляване на Москва към „антикапиталистическите сили”, акцентирането върху сътрудничеството именно с тази група държави има определен икономически смисъл за Франция. Тук е мястото да припомня и, че тази държава никога не е била сред страните, чиито ръководство е превърнало крайния пазарен либерализъм в култ (макар че Саркози беше един от първите високопоставени френски политици, публично обявил привързаността си към либерализма).

Но, въпреки че и по време на „ерата Саркози” Франция ще продължи да изгражда външната си политика, отчитайки най-вече собствените си интереси, а не само изискванията на атлантическата солидарност, тя вероятно ще демонстрира нарастващ скептицизъм към възможностите за формиране на наистина самостоятелно европейско „голямо пространство” и особено към перспективите това да стане в партньорство с Русия. В тази връзки си струва да си припомним миналогодишния скандал, предизвикан от изтекла в медиите информация за съдържанието на подготвяния проект за нова военна доктрина на Франция. В този документ, чието приемане е изключителен прерогатив на президента, Русия се квалифицира като „потенциален противник” като не се изключва възможността на френската армия да се наложи да води бойни действия на територията на бившите съветски републики или дори на самата Русия. Според един от водачите на управляващата партия Пиер Льолуш (бивш председател на Парламентарната асамблея на НАТО), това би могло да се случи „ако Москва продължи да демонстрира нарастващи претенции в Южен Кавказ”.

Разбира се, на практика, едва ли ще се стигне чак дотам. И все пак, самото обсъждане на подобна възможност е достатъчно показателно за посоката, в която се развива трансформацията на френската геополитика в „ерата Саркози”.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

България{jcomments off}

М. Деведжиев, За геополитическите измерения на приоритетните инфраструктурни проекти

К. Петров, Геоикономическото значение на Коридор 9 и ролята му за пространственото развитие на България

С. Павловски, За предисторията на българската геополитика

Н. Павлов, Научните изследвания в интерес на отбраната

Р. Георгиев, Системен анализ на външните финансови рискове

 

Гореща тема

П. Димитров, Каспийската перспектива на европейската енергийна сигурност

 

Светът

Н. Аврейски, Различните визии за Европа

Б. Димитров, Спорът за източната политика на ЕС

В. Каменов, Френската геополитика в “ерата Саркози”

Р. Бхала, Л. Гудрич, П. Зейхан, Възходът на Турция и Русия

 

Фокус: Латинска Америка

Н. Стефанов, Латинска Америка като геополитически силов център

А. Буела, Южна Америка, като голямо геополитическо пространство

E. Пенчева, Неолибералните програми на юг от Рио Гранде и “социалистическите” им алтернативи

Ф. Бренър, С. Ландау, Обама и Доктрината Монро

 

Геостратегия

А. Владимиров, Предизвикателства пред формирането на нов световен ред

 

Геоикономика

Г. Маринов, Политикоикономически аспекти на глобалната криза

П. Георгиев, Китайският модел за изход от кризата

М. Либиг, Лист, Шумпетер, Лаутенбах и “лошите банки”

 

Идеи

А. Дьо Беноа, Мондиализацията и последиците от нея

 

История и геополитика

Н. Попов, Политико-географски особености на португалската експанзия в Ориента

 

Класици на геополитиката

А. Вандам, Стратегията като висше изкуство

 

Книги

Н. Дюлгерова, Евразийската проекция на Руската идея

Интервю

Махараджа Кришна Расготра за мястото на Индия в новия многополюсен свят

{rt}

През последните петнайсетина години процесът на транснационализация на латиноамериканските икономики става все по-сложен, включително и заради променящата се роля на държавите на международната арена.  Споровете за неолибералните стратегии, методите на тяхното прилагане и резултатите от действието им стават все по-ожесточени, особено с настъпването на световната криза. Основната причина за това е нееднозначната оценка за икономическото развитие на националните икономики в Централна и Южна Америка.

Неолибералните практики в Латинска Америка

Както е известно, богатите индустриалци и част от  деловите среди, свързани с международните организации и транснационалните корпорации (ТНК), дълги години подкрепяха еднозначно неолибералния курс, който им осигуряваше добри печалби. Днес обаче, и те са загрижени сериозно за богатството и просперитета си. Значителна част от местните производители и политици признават негативите от прилагането на неолибералните стратегии и смятат, че малките успехи трябва да са и достатъчно трайни, за да се превърнат в по-големи, по-стабилни и рентабилни за икономиките от региона. С риск да бъдат обвинени, че се опитват да „саботират” естествения процес на глобализация, те търсят изход от проблемите чрез дистанциране от изискванията на глобалния пазар и полагане на повече грижи за националния и регионалния. Групата на малкия и средния бизнес, често определяна като “радикална”, също не приема неолибералните реформи, които, вместо да осигурят устойчиво развитие и нови работни места, водят до увеличаване на бедността в региона. Възможностите и за противопоставяне обаче са незначителни и не влияят върху общите тенденции в региона.

Разрастващата се мизерия и незначителният брой преуспяващи членове на южноамериканските общества увеличават драстично неравномерното разпределение на печалбите. Това е основание за по-голямата част от гражданите да смятат, че неолибералният курс, прилаган по досегашния начин, е обречен на провал. 45% от икономически активното население в Латинска Америка печелят едва по две евро на ден. Над 45% от националното богатство в региона пък е притежание на 10% от най-богатите фамилии. Но, проблемът не е само в икономическото неравенство. Двойният резултат от глобализацията, както изтъква един от известните съвременни френски геополитици Паскал Бонифас, е както в задълбочаващата се пропаст между бедните и богатите, така и във възможността на бедните “да бъдат по-добре информирани за състоянието на нещата”, като “не е сигурно, че те още дълго ще приемат  и ще се примиряват със статуквото”[1].

На практика, латиноамериканските държави контролират само малка част от националните си богатства и разполагат с незначителни (или никакви) финансови възможности за да развиват и модернизират икономиките си. Утвърждава се мнението, че налаганият неолиберален икономически модел облагодетелства само богатите държави, притежаващи финансови и икономически ресурси за да участват в глобалния пазар и да печелят от това. Страничният ефект на тези печалби за по-голямата част от света обаче, е затъването му в бедност и мизерия, въпреки предлаганите от видни световни икономисти, финансисти и политици рецепти за изход от ситуацията. В тази връзка, все повече латиноамерикански политици поставят под съмнение ефективността на срещите в Давос, където, от 1971 насам, се разглеждат и решават икономическите проблеми на света.

Ком това мнение се придържат и редица специалисти от международните икономически и финансови организации. Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика през 2001, вицепрезидент на Световната банка, а после неин главен икономист, признава погрешните рецепти за икономическо и социално развитие на Международния валутен фонд (МВФ). Много от държавите в региона страдат от рецесии, депресии и кризи, някои от които, твърди Стиглиц, напомнят за Голямата Депресия от 1929. Обещанията на западните стратези на реформите за “невиждано досега благосъстояние”[2], се превърнаха в “безпрецедентен провал”, смятат на свой ред немалко латиноамерикански икономисти[3]. Най-сериозната причина за кризите в развиващите се икономики е фактът, “че Западът налага глобализацията, подсигурявайки си неравномерно разпределение на печалбите, за сметка на развиващия се свят. Един от начините за това - продължава Стиглиц – е отказът на индустриално развитите държави да отворят пазарите си за стоки, произведени в развиващите се страни... като същевременно настояват тези страни да отворят пазарите си за стоки от богатите държави”[4]. От години се пренебрегва стремежът на латиноамериканските страни да се отчитат националните особености, възможности и желания. Драстичното разминаването между обещания и резултати постоянно генерира недоволство и социални проблеми в региона.

От времето на Доктрината Монро (1823), американската администрация не е преставала да декларира, че желае обединението на двете Америки, включително чрез  “Политиката на добрия съсед”, прокламирана от Франклин Рузвелт през 30-те години или програмата “Съюз за прогрес” на Джон Кенеди. През 70-те години започват дискусиите за Нов икономически ред, който да даде шанс на Юга да се доближи по-близо до Севера. Идеята угасва в Канкун, Мексико, през 1982, когато САЩ, в лицето на президента Рейгън, отказват да подкрепят програмите на развиващите се държави за „нов икономически ред”. Нищо чудно, че последните приемат със скептицизъм всяко поредно обещание на Вашингтон за глобално развитие и глобални успехи.

До средата на 80-те, САЩ нерядко защитават икономическите си интереси в Латинска Америка и региона с помощта на ЦРУ. Неговите агенти успешно “решават” редица политически кризи там. Във финансовите проблеми пък се намесва МВФ, който защитава най-вече стабилността на държавите-донори. Демократичните процеси в региона от края на 80-те години, увеличават несигурността за чуждите капитали, поради страха от установяване на ляворадикални режими. След като тези промени са “избегнати”, на държавите от региона се предлагат неолибералните програми. През 90-те години те позволяват всеобхватен поглед и контрол във всички области от живота на развиващите се страни. Прилагането на плановете “Бейкър”, “Брейди” и “Карибската инициатива” временно отклоняват общественото мнение от проблемите, но продължават да не ги решават. Нарастващата безработица и мизерия правят масите недоверчиви към обещанията на политиците. “Пазарната икономика - отбелязва в тази връзка Джоузеф Стиглиц - се оказа нещо по-лошо, отколкото предричаха дори местните комунистически лидери”. През последните 20 години, икономическите стратегии в Латинска Америка показаха, че не са в състояние да се справят с бедността, следователно, констатира Стиглиц, глобализацията “не може да осигури и устойчивост”[5]. Според специалисти на Икономическата комисия за Латинска Америка и Карибския басейн към ООН (ИКЛАК) средният показател за развитие на Латинска Америка и Карибския басейн, през периода  1950-1980, е 5,5%, а през 90-те спада до 3,2%. Причината е в т.нар. “летящи финансови пазари”, характеризиращи  макроикономическото управление на глобалната икономика, които могат успешно да се “приземят” в някоя държава от региона само ако тя жертва за целта част от суверенитета си[6].

Опитът на Боливия

Широкото отваряне на националния пазар в Боливия става през 1993, когато на власт идва седемдесет и две годишния Гонсало Санчес де Лосада, чикагски възпитаник и привърженик на либералния модел[7]. Той променя законодателството (с което ликвидира завоеванията на революцията от 1952) и приватизира двете най-важни за страната фирми: КАМИБОЛ (водеща в производството и износа на олово и волфрам), както и най-старата петролна компания Standart Oil Co[8], създадена през 1937. Въпреки че правителството реализира препоръките на МВФ, (в името на бъдещото стабилно развитие на страната), икономически растеж няма. Оцеляването на населението се дължи на факта, че около 54% от семействата се подпомагат и издържат от валутните постъпления на работещите им зад граница роднини. Правителството засилва мерките за сигурност срещу непрекъснато разширяващите се протестни действия. Стига се до кървави сблъсъци[9], като, по официални данни, жертвите в само един от тях са 70, а независими източници съобщават за над 300 загинали[10].

Приватизацията и дестабилизацията на Боливия продължава и при следващия президент Карлос Меса. На дневен ред идва петролната компания YPFB, национализирана по време на революцията от 1952[11]. Този акт провокира нови протести и стачки. Меса не изпълнява  обещанието си да стане президентът-реформатор. Проблемите с опозицията се задълбочават. През следващите години стандартът на живот в страната продължава катастрофално да пада, безработицата се увеличава, а с нея и бедността (през 2001, под чертата на бедността живеят 58.6% от боливийците)[12]. Решението на правителството да въведе 12.5% данък върху работната заплата, за да закърпи бюджетния дефицит, водят до нова вълна от протести и до поредните жертви.

Новото правителство на Боливия - на Уго Бансер Суарес[13],  също обещава икономическа стабилност, война с бедността и демократизация. То продължава приватизацията, като стига до обществената водоснабдителна система в Кочабамба, която продава на международната корпорация “Aguas del Tunari”. Тя пък веднага удвоява цената на водата[14]. Следва нов взрив от протести. През април 2000, Боливия намалява финансовите инвестиции, съзнавайки, че не може да ги възстанови в срок. В резултат, бюджетният дефицит от 3,9 %, през 2000, нараства до 9,2 %, през 2002. Външните задължения към внесените стоки достигат 306%, през 2002[15].  Кризата става причина външните инвеститори да ограничат и дори да откажат обещаните на страната средства. Финансовата нестабилност принуждава Уго Бансер да обяви извънредно положение и да разгонва протестиращите срещу неолибералната политика с полиция и войска[16]. Боливия става поредното доказателство, че развитието с “икономики на кредит” не е сериозна инвестиция в бъдещето на държавите от региона. Кредитната зависимост води до постоянни кризи, защото средствата, необходими за модернизация и преустройство на икономиката, са недостатъчни (в сравнение с вложенията в тази област на ТНК), а заемите трябва редовно да се връщат на чуждите банки. Сумите по обслужване на дълговете принуждават правителствата да икономисват от фондовете за образование, здравеопазване, култура, изследвания и закупуване на нови технологии. Така, пожеланията за развитие и по-висок стандарт остават само на предизборните плакати. В опитите си да намалят натиска на чуждите фирми, правителствата търсят решение на финансовите си проблеми в дискусиите на Шестия Световен Социален Форум (24-29 януари 2004), провел се в столицата на Венесуела, Каракас[17]. Там се разглеждат възможностите за разширяване на сътрудничеството с Русия, Китай, както и с държавите в самия субрегион.

Развитието на ситуацията в Аржентина и Бразилия

Основание за недоволство срещу неолибералните стратегии дава и нарастващата мизерия в Аржентина.  При управлението на президента Карлос Менем, приватизацията в страната се сочи за пример на останалите държави от региона.  Шумно  афишираните успехи обаче, се оказват повече от скромни и съвсем краткотрайни. Държавата е изтощена от приватизационните сделки. Ужасяващ е фактът, че за три години

(1999-2002) в провинция Мисионес от недохранване и болести са починали 166 деца[18]. При това, по официални данни, провинцията е чак на 9 място по детска смъртност в Аржентина. Местните власти обвиняват правителството, че през последните месеци на 2002 в Мисионес не са получавали никакво мляко и то в една страна, където буквално на всяка поляна пасат крави. По данни на Статистическия институт на Аржентина, през януари 2003, 57,5% от населението на страната живее в нищета, като за една година бедните са се увеличили с 9,1%, а цените са нараснали с 40%. Перспективите на неолибералните програми не са обнадеждаващи, неслучайно малко преди да напусне поста си, президентът Едуардо Дуалде (2002-2003) съгласува със своя наследник Нестор Кирчнер (2003-2007) и подписва решение за създаване на държавна авиокомпания, с надеждата държавата сама да управлява този бизнес[19]. Нарастващото недоволство в страната принуждава Кирчнер, в реч пред Конгреса, през март 2004, да призове отново международните организации да преразгледат, заедно с държавите-кредитори, съществуващите договори по изплащането на външния дълг. Той заявява, че Аржентина няма да изплаща външния дълг “на всяка цена”, защото това означава младите аржентинци да отложат плановете си за образование, лечение, жилище и работа за далечното бъдеще[20]. Година по-късно, за да бъдат защитени националните интереси, президентът призовава гражданите да бойкотират британско-холандската компания Shell, която увеличава с 4% цената на бензина. Бойкотът засяга и компанията Esso. Подкрепяйки призива на президента, испанската компания “Persol YPF”  и бразилската “Petrobras” заявяват, че няма да променят цените си в Аржентина[21].  През март 2006, правителството решава да анулира договора с международната компания „Аguas Argentinas”, приватизирана по времето на Карлос Менем (1989-1999) като водоснабдяването се връща под контрола на държавата. Принципите на т.нар. свободна търговия биват подложени на остра критика от президента Кирчнер, който оспорва тезата за наличието на един единствен  път към  благополучието и процъфтяването на народите, посочвайки, че на теория интеграцията в глобалната икономика би трябвало да ликвидира диспропорциите в развитието на Аржентина, но до този момент политиката на свободния пазар само увеличава външния дълг на страната.

До август 1998, темповете на развитие в Бразилия са минимални, но икономиката и се сочи като успешна, заради приватизационните сделки (през юли 1998, телефонната компания “TeleBras” е продадена за 19 млрд. долара). Според експертите обаче, отказът на САЩ да и отпуснат, през същата година, 5 млрд. долара поражда неувереност у чуждите  инвеститори и забавя новите инвестиции. Златните резерви на Бразилия намаляват до 36 млн. долара, а последвалите със закъснение два транша на МВФ вече не могат да спасят страната. През 1998, правителството е принудено да приеме поставените му от Фонда изисквания, но ситуацията не става по-лека, защото междувременно погасяванията по външния дълг са нараснали до 59 млрд. долара.

Ролята на Международния валутен фонд

Повечето латиноамерикански страни традиционно демонстрират недоволство от начина, по който се развиват отношенията им с МВФ. Управлението на външния дълг през 80-те години е свързано с твърде високи лихвени проценти и обвързване на националните валути към долара. Тази схема обаче се проваля в Аржентина. Неработеща се оказва строгата монетарна политика, провеждана от председателя на Федералния резерв на САЩ Пол Уолкър, което се признава и от самите експерти на МВФ[22]. Новите заеми само увеличават износа на национални капитали зад граница и засилват нестабилността на развиващите се икономики.

Мнозина анализатори разглеждат МВФ като своеобразен “надзирател” на световната икономика. В тази връзка, както отбелязва „Файнешъл Таймс”, Фондът би трябвало да предвижда и неутрализира предкризисните ситуации, имайки предвид почти абсолютната му власт в делата на държавите-длъжници. Последните, от своя страна, могат да водят “собствена” финансова и икономическа политика, само ако тя съвпада със “жизненоважните стратегически цели на САЩ”[23]. Имайки предвид различните жизнени стандарти, икономически и финансовите ресурси, “стратегическите цели” на бедните държави стават трудно изпълними.  Дори когато някои от тях превръщат долара в национална валута (Еквадор и Салвадор), жителите им продължавата да ги напускат, за да търсят препитание в чужбина. Само през 2001, еквадорците, работещи зад граница са изпратили в страната си суми, надхвърлящи приходите от износа на банани, скариди, кафе и какао.

Недоверието към МВФ в развиващите се държави от региона се основава на различните визии на местните управляващи за неговата стратегия. Латиноамериканските правителства отбелязват неотстъпчивостта на емисарите на Фонда и ненавреме отпусканата помощ. Те очакват да бъдат решавани в сравнително дългосрочен план собствените им финансови проблеми, докато помощта от МВФ реално е насочена към стабилизиране на глобалните финансови пазари. Разминаването между очакванията и реалността пораждат разочарование от съвместната дейност, което се прехвърля върху международните организации въобще, като причина за всички злини. Впрочем, под натиска на световното обществено мнение, МВФ понякога бива принуден до прави отстъпки на своите длъжници. Така, през 1998, ураганът „Митчел” отнема живота на 9000 никарагуанци и оставя без покрив 2 млн. души, а загубите се изчисляват на 10 млрд. долара. След обвиненията, че МВФ и Световната банка се отнасят към Никарагуа като към някакво диво африканско племе, емисарите на фонда обещават да опростят 2/3 от дълга, редуцирайки го до 150 млн. долара[24]. Въпреки това, и днес под чертата на бедността живеят 80% от никарагуанците. В същото време, в чужбина работят 800 хиляди души, които издържат семействата си, останали в страната. Според експертите, сумата която изпращат у дома, е около 300-400 млн. долара годишно[25]. Световната криза обаче принуждава САЩ да експулсират много латиноамерикански емигранти обратно в родината им, което създава огромно социално напрежение.

В същото време, програмите, които лансират латиноамериканските правителства, невинаги могат да се реализират на практика. Първото десетилетие на новото хилядолетие показва, че в развиващите се държави глобалните ТНК продължават да имат решаващата дума пред местните управляващи. Това споделя и президентът на Хондурас Мануел Селая, който в едно интервю от май 2007 признава, че не управлява страната, а “просто има някакви задължения към нея”. Хондурас, твърди президентът, се управлява от “собствениците на големите медии и групите, които държат икономическата власт. Те задоволяват частните си интереси; експлоатирайки политическите и социалните проблеми на обществото” [26] . През август същата година, в Хондурас се провеждат масови демонстрации срещу неолибералния икономически модел на “развитие”, договора за “свободна търговия“ със САЩ, нарастващата безработица, младежката престъпност, екологичните проблеми и дискриминацията на жените и коренното индианско население[27]. Така Хондурас се оказва поредната държава, в която шансовете на местното правителство да изпълни предизборните си обещания са минимални.

Външната намеса и вътрешната реакция

Откровената намеса на външни сили във вътрешните работи на развиващите се държави е стара практика, променяща само формата или фасадата си. За пореден път го доказва развитието на ситуацията в Боливия. През май 2006, президентът Ево Моралес пристъпва към национализиране на природните ресурси и подписва закон за повишаване данъците на чуждите петролни компании. Боливийските латифундисти (т.е. едри земевладелци), чиито икономически интереси са засегнати от тези решения, се обявяват срещу действията на президента. Недоволството се трансформира в открити претенции за отделяне на областите, където се добива и преработва петрол. В резултат от опитите си да провежда национална стратегическа политика, Боливия се оказва пред опасността да изгуби териториалната си цялост. Местните лидери настояват за създаване на автономни окръзи. Искането им обаче не получава подкрепа от индианското население, за сметка на това е подкрепено от посланика на САЩ[28]. Много от представителите на интелигенцията в страната и извън нея се обявяват в защита на териториалната цялост и в подкрепа на решенията на президента, като сред тях са аржентинският скулптур Адолфо Перес Ескивел, гватемалската правозащитничка Ригоберта Менчу, бразилският архитект Оскар Нимайер, уругвайският писател Едуардо Галеано, френският публицист Игнасио Рамоне. Създаден е интернет-сайт, където се събират подписи в подкрепа на възванието “Ние сме с Боливия”[29]. В същото време, латиноамериканските медии започват да дискутират “плана за “балканизация” на региона”, за чиито автор е нарочен американският геополитик Збигнев Бжежински[30]. Посочва се, че раздробяването на неудобните държави, пречещи за реализацията на Зоната за свободна търговия в Америка (ALCA), може да се окаже успешна стратегия срещу опитите за регионално икономическо обединение на латиноамериканските държави.

Когато, през май 2001, уругвайският президент призовава американския Конгрес да подкрепи предложението на Джордж Буш за създаването на ALCA, опозицията определя поведението му „национален позор”[31]. През декември 2003 пък, в страната се провежда общонароден референдум. Той не поставя открито въпроса за приватизацията - формулировката е “да се приеме или не закон за допускане на ТНК-капитал в държавните петролни компании”. Срещу закона за приватизацията гласуват 62,18% от уругвайците[32]. Тази позиция се диктува от растящата безработица и безнадеждността, станали причина за необичайния ръст на броя на самоубийствата (средно по 40 случая на всеки хиляда души). Затова в протестите срещу неолибералната политика се поставя и искането новият световен ред да се основава на общочовешките ценности, а не само на икономическата целесъобразност.

Срещу договора за свободна търговия със САЩ протестира и  Конфедерацията на индианското население в Еквадор. Тя настоява той да не се подписва, независимо от решението на Перу и Колумбия да го подкрепят[33]. Президентът Алфредо Паласио не съумява да се справи с тази поредна проява на т.нар. „индианско възраждане”. Впрочем, той не успява да се пребори и със законодателите, блокиращи провеждането на Конституционната асамблея, за което настоява опозицията. През февруари 2005, Движението Пачакутик (политическо крило на Конфедерацията на индианското население) разпространява декларация, в която настоява новия президент Лусио Гутиерес да направи нужното, за да се справи с политическата криза в страната: ”Сегашната президентска система на управление е в колапс и не може да осигури националното развитие, затова ни е нужна незабавна политическа реформа”[34]. През януари 2006, е проведена първата Среща на индианските лидери в Латинска Америка. Става все по-ясно, че индианците се опитват да вземат съдбата си в свои ръце. Те вече не са апатични и покорни, както в миналото, и искат да участват в политическото, социалното и икономическо развитие на своите страни. След избухналия бунт, Гутиерес подава оставка и напуска Еквадор[35]. Междувременно, индианците оказват натиск върху еквадорското правителство да спре преговорите със САЩ за включването на страната в ALCA. Вредните екологични последици от експлоатацията на петролните находища в провинция Напо, където са най-големите съоръжения на компанията «Petroecuador», пък стават причина местното коренно население да протестира срещу дейността на компанията, която, освен че съсипва земята, не му предоставя дори минимална част от приходите си. Демонстрантите настояват (февруари 2006) за справедливост и обявяват обща стачка докато правителството не отдели 40 млн. долара за строителството на две шосета и летище в региона[36]. На 22 март 2006, в Еквадор е обявено извънредно положение, като забраната за стачки и демонстрации и въвеждането на комендантски час включва пет от централните провинции и няколко кантона. Преговорите между Еквадор и САЩ за ALCA са замразени.

В президентските избори през ноември 2006, срещу мултимилионера и бананов магнат Алваро Нобоа, който защитава “неолибералните идеи”, се мобилизира почти цялото индианско население на Еквадор. Както подчернтава председателят на Движението Пачакутик Хилберто Талаула, индианците не искат властта да се окаже в ръцете на “поредния олигарх, представляващ интересите на САЩ”[37]. В крайна сметка, за президент е избран лявоориентираният местен политик Рафаел Кореа. Поредният президент, с „неприемлива” за Белия дом ориентация, многократно подчертава, че не е марксист, макар да приема социалните идеи на това учение. В интерес на Еквадор обаче, той категорично отказва да подпише нов договор за американската база Елой Алфаро в Манта, през 2008, и нарежда служителите на ЦРУ и ДЕА да напуснат страната. Случайно или не, веднага след това започват военните сблъсъци по границата с Колумбия (една от малкото страни в региона с откровено проамериканско правителство).

Продължаването на неолибералния курс от правителството на  социалистката Мишел Бачелет в Чили също предизвиква големи протести[38]. При това, става дума за страна, чиято икономика е сред 20-те най-конкурентоспособни в света, изпреварвайки тези на Южна Корея, Испания, Мексико, Аржентина и Венесуела[39]. Въпреки това, бедността и безработицата не намаляват, а реална възможност за образование имат само 43% от населението (според допитване на Галъп)[40].   В същото време обаче, изискванията на глобализацията налагат на ТНК в бъдеще да търсят не само евтина, но и квалифицирана работна ръка. Тоест, образованието става все по-важен критерий и изискване за включване на развиващите се държави в глобалната икономика. Реформирането на образователната система обаче изисква инвестиции,  които десетки развиващи се държави не могат да си позволят. Затова тези страни се нуждаят от диалог с международните финансови организации за решаването на един толкова важен за бъдещето им въпрос. Наличните ресурси за националното образование в развиващите се държави са все по-ограничени и изискванията на световния пазар могат да се покрият само с финансовата подкрепа на глобалните партньори. Иначе порочният кръг на изискванията на глобалната икономика и невъзможността на бедните държави да ги изпълняват ще продължава да води до маргинализацията на все нови държави.

Новото поколение латиноамерикански политици

Сегашната генерация латиноамерикански политици полагат сериозни усилия за да преосмислят мястото на страните си в глобалния икономически ред. Тук е мястото да припомним, че през миналия век свободата и демокрацията бяха ключов елемент от концепцията за държавата на „всеобщото благоденствие”. На тази основа, развитите държави влизат в глобалния пазар с предопределени възможности да са конкурентни и да печелят. В слабо развитите икономики обаче, държавата отдавна е престанала да играе ролята на регулатор между политиката и икономиката. Тази роля е поета от глобалните компании. Държавите са принудени да се конкурират в предлагането на все по-добри данъчни облекчения за чуждите фирми, за да привлекат инвестициите им. В същото време, предоставяйки почти всичките си национални природни ресурси на чуждестранните компании,  развиващите се държави трудно могат да разчитат на бърз икономически просперитет.

Националните компании са наясно, че трябва да се превърнат в глобални, ако искат да излязат на световния пазар. Междувременно, докато развиващите се държави са в безизходица или се опитват да преструктурират и модернизират производствата си, ресурсните им капитали стават собственост на глобалните олигарси, чрез недалновидно реализирани приватизационни сделки. Тази политика създава условия за невероятен грабеж и корупция. Получените капитали не се превръщат в национални инвестиции, а продължават да изтичат зад граница. В същото време, държавните институции, които могат да гарантират изпълнението на договорите, правилните инвестиции и необходимата доза национален неутралитет, гарантиращ социалната политика и стабилността, се обявяват за „антиглобални и демодирани” структури.

При всеки опит на развиващите се държави да съхранят определен собствен периметър на действие и да защитят правото си да експлоатират пълноценно своите ресурси, те биват обвинявани в популизъм, привързаност към отживелите времето си социалистически методи и некомпетентност. В подобна, ситуация, все повече латиноамерикански правителства открито заявяват социалната си ориентация, опитвайки се да наложат нова визия за развитието на собствените си страни. Така, натискът на глобалната икономика върху тази на развиващите се страни се възприема като “извиване на ръце”, а понятието “икономически империализъм” все повече се налага в дефинирането на отношенията между северното „ядро” и южната „периферия”, макар за всички да е ясно, че зависимостта вече не произтича от политически или идеологически, а от чисто икономически интереси. Тази фразеология на латиноамериканските политици отразява съвременната ситуация, при която глобалните икономически  сили стават определящи за развитието на света, а местните и дори регионалните политически фактори губят позиции и авторитет.

Всичко това задълбочава спора за ролята на държавата и нейните институции, регулиращи икономическите приоритети на развиващите се страни. Сегашната световна криза потвърждава необходимостта от регулираща функция на държавата в пазарната икономика. И сегашното поколение латиноамерикански политици не са единствените, които осъзнават това. Така, френският геополитик Паскал Бонифас подчертава, че пазарът не може да регулира всичко: ”той не може да функционира без стабилни инфраструктури в материалната (пътища, железопътни линии, летища, водопроводи, електропроводи и др.) или в социалната сфера (образование, здравеопазване, обществена сигурност), които почти изцяло са в правомощията на държавата”[41]. Според него: “В отношенията си с многонационалните компании, държавата запазва правото си на участие, за да определя инвестициите” [42]. Представата за постигане на национален просперитет в развиващите се държави може и да няма „социалистически характер” (особено след провала на социализма в Източна Европа). Но, виждайки как тоталната приватизация отнема възможностите на развиващите се икономики да станат по-силни, новите латиноамерикански политици искат от държавата да разшири своите функции. С това се свързват възможностите за инвестиции и развитие, образование, здравеопазване, работа, както и надеждата за защита на националните интереси чрез контрол върху собствените ресурси (или поне значителна част от тях).

Последните десетина години показват, че интересите на неглобалните партньори не са приоритет в глобалните стратегии, въпреки безбройните декларации за борба с бедността. Което поражда все по-остри критики от страна на бедните държави. Последните изглеждат все по-малко склонни да се примиряват с обявения за единствено успешен икономически модел, чиито “облаги” почти не достигат до тях. В този смисъл, лявата ориентация на новото поколение латиноамерикански политици показва, че те добре осъзнават с колко тясно пространство за маневри разполагат страните им и колко ограничения налага ултралибералният икономически модел върху бъдещите им национални стратегии. През изминалите десетилетия, разпределението на световните ресурси ставаше с мълчаливото съгласие или неефективния контрол на правителствата на развиващите се държави и днес неизбежниият характер на икономическата глобализация поставя тези страни в крайно неблагоприятна ситуация, която новата генерация местни политици се опитва да промени, понякога с радикални мерки.

Лявоориентираните правителства възприемат растящите разлики в доходите като “обществена несправедливост» и все повече са склонни да действат, ръководейски се от принципа, че «освобождението на угнетените е дело на самите угнетени». Според тях, “развитият свят” е възприел като своя идеология глобализацията, докато обеднелите маси и бедните държави следва да се ориентират към един подчертано социален модел на развитие, който чисто външно прилича на социализъм. В същото време, те признават неефективността на такива „производни” на социалистическия модел като троцкизма, сталинизма, или маоизма и са убедени, че ако интернационализмът на Сталин е бил в услуга на СССР, днес проблемите на човечеството се интернационализират “в много по-голяма степен, отколкото през 1848, т.е. по времето на Маркс“[43]. Колкото и да е парадоксално, но след 150 години еволюция, социалистическата идея за обединяване на бедните и онеправданите отново е актуална за прогресивно обедняващия Юг. Поляризацията на богатството и бедността и концентрацията на световните капитали в името на глобалните печалби, принуждава милиони латиноамериканци да се обединяват в името на своята обща (пък макар и малко утопична) цел: победата над бедността.

В същото време, опасенията, че те могат да повторят съветския модел не са основателни, защото условията в Латинска Америка са коренно различни, а и съществуващите ТНК, превърнали се в интегрална част от местните икономики, ограничават възможностите за тотална национализация. В крайна сметка, ако латиноамериканските държави трябва да изживеят “своя социализъм”, докато преоткрият възможностите си да преосмислят националните, регионалните и глобалните процеси, очевидно такава е тяхната съдба, техният исторически опит.

Как гледа външния свят на опитите за реформи

Много от решенията на левите латиноамерикански лидери се посрещат от външния свят с критика и дори с насмешка. Пример за това е предизвикалото ожесточени дискусии решение на Ево Моралес да узакони правото на боливйските индианци да отглеждат и използват за промишлени цели коката, която традиционно се смята от тях за «свещено растение». Според президента, държавата трябва да има право да определя сама своите национални интереси, включително и политикатата спрямо коката. Впрочем, режимът на Моралес е обвиняван и заради национализацията на енергийните компании. Самият той обаче оценява предоставянето им в ръцете на чужденци като акт на предателство по отношение на Боливия, който при това е нанесъл голяма икономическа вреда на страната. Според него, подобна политика вреди на суверенитета и националното достойнство на народа и всяко правителство трябва да води справедлива и суверенна, основана на уважение към живота и културата на аборигенното население, политика. Затова «не може да се отнемат на народа собствените му средства за съществуване». Това своеобразно «индианско възраждане», в началото на  новото хилядолетие, е неочаквано за Юга и нежелано от Севера, защото оспорва наложеното икономическо статукво в рамките на световния ред.

За много латиноамерикански правителства, социалните (или „социалистическите”) реформи, насочени срещу тоталната денационализация, са търсене на варианти за едно по-хуманно бъдеще.  В началото на ХХІ век, различните гледни точки за държавата, раздържавяването, суверенитета, зависимостта и решаването на проблемите с бедността, стават все по-непримирими. Затова днес, повече от всякога, е нужно да се опитаме да разберем начина мислене на латиноамериканците.

Липсата на разбиране и нежеланието на „силните” да отчитат и се съобразяват с проблемите на “слабите”, принуждават латиноамериканските правителства да търсят собствен път за излизане от блатото на бедността. В този смисъл, каквито и да са обвиненията към „популистките” режими в региона,  истината е, че те поставят акцента на съвременната еволюция върху достойнството на човека,  правото му на труд, здравеопазване, образование и работа. За тях бедността е не толкова икономически (на фона на милиардите, с които разполага човечеството) а по-скоро морален проблем, предвид изключително трудния засега диалог между „богати” и „бедни”.

Много латиноамерикански правителства виждат бъдещето на страните си в “отдръпването им” от глобалния пазар и поставяне на акцента върху реализирането на специфичен модел на регионално развитие. Тоест, невъзможността да се превърнат в глобални партньори днес, ги кара да опитат да се развиват и стабилизират първо като регионални партньори. Регионалното обединение дава шанс за стабилизиране на икономическите им показатели. Това обаче ще означава известно забавяне на процеса на глобализация в региона. В този смисъл, големият въпрос пред латиноамериканските държави е, дали глобалните партньори, гонещи своите свръхпечалби, ще позволят подобно ограничаване на ресурсите, които вероятно отдавна  са планирани в стратегиите им.

Един от най-известните латиноамерикански икономисти - професор Ернандо де Сото[44], обяснява  необходимостта от време и пространство за латиноамериканските икономики така: “ние от Третия свят се нуждаем не толкова да бъдем икономически “независими” от Запада, т.е. да не бъдем въвлечени в световната търговия  или в движението на капитали, колкото да се освободим от него “идеологически”, т.е. да можем сами да решаваме от какво имаме най-голяма нужда. Днес Западният свят живее в реалностите на ХХІ век, докато ние се намираме много назад - бих казал в ХІХ век... За да започнем да се развиваме, сме длъжни ясно да определим и обозначим “стартовата си позиция”[45]. През последните 20 години Западът и Югът оценяват различно бедността - за първия тя е просто неизбежен „страничен ефект” на неолиберализма, докато за втория е непростима нехуманност в еволюцията на човечеството, с която той не може и не иска да се примири.

Понякога тази реакция е прекалено емоционална, остра, рязка или “недипломатична” за света на глобалния капитал. В други случаи, държавите влизат в нежелани съюзи (Хондурас и Куба)[46] или формират регионални обединения като Боливарианската алтернатива за страните от Америка (АLBА)[47]. Безпокойство предизвиква и милитаризацията на някои латиноамерикански „демокрации”. Еволюцията на всяко общество обаче, се осъществява на базата на собствения му опит и грешки. Историята показва, че народите на континента сами трябва да се научат да избират най-подходящите личности, които да гарантират успешното развитие на страните им. Така в бъдеще ще могат да се избягват парадоксите, като този с бившия перуански президент Алберто Фухимори, възхваляван от всички, избран за „лице на Латинска Америка” и сочен като пример за подражание, който по-късно се превърна във „враг номер едно” на Перу. Или пък със сочения за пример от МВФ Доминго Кавало - авторът на „аржентинското чудо”, по-късно анатемосан заради същото това „чудо”. Впрочем, под въпрос е и, дали прословутият „План Боливар 2000”[48] на Уго Чавес, ползващ се с такава популярност сред бедните слоеве във Венецуела, всъщност не е чиста проба популизъм и трамплин към установяването на диктатура в страната. Много са въпросите, на които гражданите на Юга трябва да се научат да дават правилни отговори, за да вземат след това и правилните стратегически решения.

В същото време е ясно, че развиващите се държави настояват да участват в решаването на собствената си съдба. В един взаимнообвързан свят, където глобалните елити са си присвоили правото да решават от свое име и от името на цялото човечество, Югът иска да експериментира собствени социални модели.

Първата крачка в това отношение е САЩ да бъдат изключени от процесите на регионалната икономическа интеграция в Латинска Америка. Отказът от участие в лансирания от Вашингтон проект ALСA, както и от други бъдещи съвместни икономически инициативи, илюстрират новото самочувствие на държавите от региона, стремящи се към свой специфичен път на развитие (за първи път от близо два века васам).

Друга смела стъпка е обединението им около идеята да се самофинансират и така да намалят зависимостта си от международните организации. Основание да търсят подобно решение им дават кризата в Мексико през 1994, сривът във финансовите пазари на “азиатските тигри” (1996-1997), или икономическият крах в Аржентина, през 2002. Опитът от последните 15 години показва, че големите латиноамерикански държави действително са в състояние да финансират мащабни проекти на континента. Заемите, които Аржентина, Мексико, Чили и Венесуела отпускат на своите съседи са основа за по-отговорно и плодотворно сътрудничество. През февруари 2007, Аржентина и Венесуела създадоха Южноамериканска банка (Banco del Sur), която да противостои на международните финансови институции. Разчита се тя да финансира конкретни сектори в икономиката и създаването на нови производствени мощности на континента.

През май 2008, дванайсет държави от региона подписаха в Бразилия учредителния договор на Съюза на южноамериканските нации (La Unión de Naciones Suramericanas - UNASUR). Критиците му смятат, че обединението „не е нещо повече  от инструмент на „чавизма” или опит на Бразилия да се наложи като хегемон в региона”[49]. В същото време, бързата реакция на UNASUR на кризата в Боливия демонстрира колко ефективни могат да бъдат съвместните усилия. Ако южноамериканските държави обединят решаването на националните и регионалните проблеми, биха могли да направят много за по-устойчивото си развитие и преодоляването на бедността. Бъдещето ще покаже, дали вече са напълно узрели за това.

Експериментът по укрепване и задълбочаване на регионалното начало във финансовата, икономическата и политическата сфери, който вече тече в Латинска Америка може да се окаже успешен, само ако продължи да се реализира достатъчно дълго време. Засилването на регионализма може да се окаже тъкмо онзи процес, от който се нуждаят изтощените от неолибералните експерименти латиноамерикански икономики. Тепърва обаче предстои да видим, как точно ще реагират световните корпорации на този опит за стесняване на глобалното им пространство на действие и свързаното с това ограничаване на техните печалби. Да не забравяме, че световната криза още не е „извадила на светло” преразпределението на световните ресурси между новите глобални собственици.

Битката между корпоративните и държавните интереси в Латинска Америка продължава. Зад идеологическите обвинения в следване на “грешни” модели за развитие стоят различни интереси. Пресечната им точка са държавата и регионалните обединения. Сегашната глобална рецесия илюстрира значението на регулативните функции на държавата и дава шанс на регионалните обединения да балансират кризите на свръхпазара.

Независимо от използваната терминологията, фактите остават едни и същи: дилемата „свръхпроизводство” и „свръх-глад” съществува. И трябва да бъде решена. В този смисъл, кризата налага не просто диалог между различните икономики и дори не между културите. Необходим е диалог в рамките на цялото човечество, т.е. на единната съвременна цивилизация.

Бележки:

1. Бонифас, П., Съвременната геополитика,

2. Стиглиц, Дж., Глобализацията и недоволните от нея,

3. Revista de la CEPAL. Santiago de Chile.

4. Стиглиц Дж. Глобализацията ... ,

5. Стиглиц, Дж., Глобализацията..., с. 6.

6. “Una decada de luces y sombras: Amеrica Latina y el Caribe en los aсos noventa

7. http://www.tiwy.com/

8. През 1936, генерал Хосе Давид Торо провъзгласява Боливия за социалистическа република и национализира ”Standart Oil of New Jersy “; втората национализация, на Gulf Oil Co” става през 1968.

9. http://www.tiwy.com/

10. След няколко години, през март 2005, президентът Лосада е обвинен в геноцид и срещу него е образувано наказателно дело. Той заминава за САЩ, където получава статут на бежанец.

11. http://www.tiwy.com/

12. http: // memoria.com.mx/

13. Уго Бансер Суарес управлява страната за първи път, като диктатор, през 1971-1978, и за втори път, като демократично избран президент, през 1997-2002.

14. Цената на водата достига 20 долара месечна такса, при средна заплата 100 долара.

15. 7 CEPAL. Balance preliminar de las economias de America Latina y el Caribe. Santiago de Chile, 2003, Cuadro A.

16. http://www.tiwy.com/

17. Първите четири се провеждат в Бразилия, а четвъртият или петият – в Индия.

18. Http://www.tiwy.com/

19. Http://www.tiwy.com/

20. Http://www.tiwy.com

21. Http://www.tiwy.com/

22. Стиглиц, Дж., Глобализацията...,

23. Financial Times,

24. http://www.tiwy.com/leer.phtml?id=844&mode=print

25. Téfel, R.A., Neoliberalismo sucumbirá en Latinoamérica,El Nuevo Diario, Jueves 14 de Octubre de 1999, Managua.

26. Honduras: Presidente dice que “los dueños de este país, son los propietarios de los medios de comunicación”,10 de Mayo del 2007, (Agencias-www.aporrea.org) http://www.tiwy.com

27. Организатор на стачките е Националният координационен център за съпротива (Coordinadora Nacional de Resistencia Popular). В столицата Тегусигалпа и останалите градове на страната манифестантите протестират срещу неолибералните “експерименти” на властта, приели антинародни закони за използването на прясната вода, горите и минералните ресурси, още за човешките права и правото на работа – над 40% от трудоспособното население на Хондурас е без работа. http://www.tiwy.com/leer.phtml?id=4159&mode=print

28. Посланик на САЩ в Боливия е Филип Голдбърг, смятан за идеолог на т.нар. “оранжева революция“. През периода 1994-1996, той ръководи отдела за Босна в Държавния департамент, а през 2004-2006 оглавява дипломатическата мисия в Косово.

29. http:/

30. http://www.tiwy.com/

31. http://tiwy.com

32. http://tiwy.com

33. http://www.ti

34. http://www.tiwy.

35. Президентът Лусио Гутиерес се връща в Еквадор през октомври 2006 и е арестуван на летището.По-късно оправдан и пуснат от ареста.

36. http://www.t

37. http://www.tiwy.c

38. На 30 август 2007, срещу икономическата политика на правителството, с плакати и скандирания “Не на неолиберализма!”, студенти, медици, преподаватели, сенатори, работници от транспорта и мините манифестират в чилийската столица Сантяго, по призива на Централната федерация на профсъюзите. Полицията пуска сълзотворен газ, над 100 души са арестувани. Сенаторът социалист Алехандро Наварро, пострадал от полицаите, в интервю пред телевизия TeleSur обяснява, че протестът не е толкова срещу съпартийката му Бачелет, колкото “срещу неолибералния икономически модел “, провеждан в страната от много години, и за промяна на икономическият курс, в чието провеждане “за съжаление, Чили е на първо място”. “В годините на демокрация, колективните трудови договори намаляват от 10% на 6%, намалява и броят на синдикалните организации. Излиза - продължава сенаторът - че по времето на Пиночет е имало повече профсъюзни организации, които да защитават работниците и повече колективни договори”. Това нагледно доказва, че такава демокрация не увеличава правата на трудещите се, независимо от икономическия ръст в страната.

39. По данни на чилийската Централна банка, през второто тримесечие на 2007 е отбелязан ръст от 6,1 % в сравнение с предишния период.

40. http://www.tiwy.com/leer.phtml?id=2655&mode=print

41. Бонифас, П., Съвременната геополитика.

42. Пак там, с. 55.

43. Michael Lowy, Mundializacion e internasionalisma actualidad del manifesto comunista, Memoria,

44. Ернандо де Сото е съветник на перуанските президенти Алан Гарсия и Алберто Фухимори и беше наречен от списание “Тайм” един от петте най-успешни латиноамериканци, допринесли за промяната на облика на континента през ХХ век.

45. Ернандо де Сото, “Единен западен път за развитие не съществува” интервю в “Свободная мысль–XXI”. http://www.global

46. През октомври 2007, президентът на Хондурас Мануел Селая възстановява дипломатическите отношения с Куба, прекъснати през 1962, когато Куба, по настояване на САЩ, е изгонена от Организацията на американските държави.

47. Боливарианската алтернатива за страните от Америка (ALBA) започва като съюз между Венесуела и Куба, към който по-късно се присъединява и Боливия. Началото е сложено през април 2005, с договор за икономическа интеграция и общи политически инициативи за устойчиво развитие на държавите от континента. Инициативата е замислена като алтернатива на ALCA, лансирана от Вашингтон, чиито условия не дават шанс на развиващите се държави от континента да бъдат равноправни съюзници на САЩ.

48. Виж подр.: Harnecker, M., Vеnezuela: Militares junto al pueblo,Publicacion del Ministerio de Comunicacion e Informacion, Caracas, 2005.

49. Fuentes, C., Unasur con la OEA, La Nacion.

* Преподавател в Югозападния университет „Неофит Рилски”, Благоевград

{rt}

Прекалено бързото, дори и за професионалните политически анализатори, разпадане на моноцентричния (еднополюсен) свят, не се съпровожда от паралелното формиране на някакви институции и практики на реалната мултиполярност, която засега се очертава единствено като логическа тенденция. Може да се каже, че е налице своеобразен глобален институционален вакуум, а в адекватна емблема на настоящия преход се превърнаха множащите се регионални и локални конфликти (израелско-палестинският, индийско-пакистанският, изострянето на целия комплекс от вътрешни противоречия в Ирак и Афганистан и т.н.), които дестабилизират и без това крехката и все още не напълно „преформатирана” световна система.

На теория, възникването на подобна ситуация можеше да се предвиди. На практика обаче, самоунищожаването на втория „стълб” от носещата конструкция на двуполюсния свят, в лицето на Съветската империя, постави „историческия” Запад в свръхблагоприятни условия за съществуване и реализация на собствените му геополитически стремежи. В същото време, липсата на адекватен противник накара западния (и най-вече американския) елит да стигне до извода, че вече не му е необходимо щателно да обмисля собствените си действия и да ги съобразява с променящата се глобална реалност, която не изчезна с разпадането на СССР, но започна да се възприема от победителите в студената война, като нещо от типа на „статистическата грешка”. Вдъхновени от грандиозния си геополитически успех, принадлежащите към този елит допуснаха фатална стратегическа грешка: разпадането на комунистическия блок засенчи нарастващите вътрешни противоречия, които западният свят едва сега започва да усеща истински. Неолибералният проект за развитие, който неоснователно беше обявен за най-важния фактор за победата на Запада, наложи в съзнанието на западното общество илюзията, че глобалният световен ред, формирал се в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, ще се окаже траен и дори „вечен”.

Въпреки твърденията на идеолозите на т.нар. „златен милиард” обаче, както самият „мегапроект”, така и базиращите се на неговите принципи модели на развитие (и, най-вече, глобализмът и глобализацията) постепенно ерозираха жизнените сили на Америка и Запада, като цяло. В резултат от  това, светът на „свободния пазар” и съзнателно поощряваната алчност се оказа зле подготвен за очертаващите се изпитания, тъй като неолибералният модел на развитие доведе до деиндустриализация на много западни икономики и потенциално опасна за обществото хипертрофия на финансовия за сметка на индустриалния капитал. Следствие от този процес стана изместването на световните центрове на икономически ръст от Северноатлантическия регион към Азия.

Самоуспокоението, обзело движещите сили на неолибералната глобализация, способства за появата на своеобразен „източен неоколониализъм”, т.е. фактическата концентрация на световните финансови ресурси в ръцете не водещите износители на енергоносители и на индустриалните общества от Далечния изток. Или, както образно се изрази известният индийски геополитик Джагдиш Капур: „след като залезе на Запад, слънцето изгря на Изток”. Сегашната световна икономическа криза само временно отслаби очертаните по-горе тенденции и в същото време подчерта съществуващият много сериозен дисбаланс в развитието на световната икономика.

Постамериканският свят

„Постамериканският свят”, както определя това ново състояние на човечеството Фарид Закария, възникна не вследствие на някакви „внезапно” появили се дефекти в икономиката и обществения живот на Съединените щати, а под въздействие на обективни тенденции, които постепенно се трупаха в развитието на човечеството, поне от втората половина на 80-те години насам.

В момента, в това развитие се очертава известно противоречие, което в същото време е и една от движещите му сили. Това противоречие е между самоунищожаването на еднополюсния и възстановяването на полицентричния модел, от една страна, и – от друга, способността (или неспособността) на основните участници в глобалните политически процеси ускорено да формулират наистина съдържателен многополюсен световен ред. Нека се опитаме да анализираме по-внимателно тези нови тенденции.

Някои анализатори определят сегашната структура на света, като „седемцентрична”, имайки предвид водещата роля в новата глобална конфигурация на силите на седем основни „играчи”: САЩ, Западна Европа, Китай, Русия, Индия, Япония и Бразилия. Да видим обаче, каква е готовността на тези геополитически силови центрове да участват в създаването и успешното функциониране на новата световна архитектура.

Според споменатия по-горе известен политолог (и редактор на списание „Нюзуик”) Фарид Закария, един от системните недъзи на съвременното американско общество (който, най-вероятно, е съдействал за задълбочаването на сегашната икономическа криза) е противоречието между народа на САЩ, от една страна, и формиралата се в тази страна политическа система – от друга. Последната, която, както твърди Закария, изразява предимно интересите на принадлежащите към елита и не демонстрира никакви видими признаци, че може да се самореформира, все повече се отдалечава от обществената „база”, като по този начин лишава и властта, и нацията от достатъчно надеждна стратегическа ориентация. Всичко това усложнява установяването на дълбочината и възможната продължителност на сегашната криза, поразила Америка и света. Може би, именно загубата на необходимата гъвкавост и на способността за самокоригиране от институциите на обществената „надстройка” е една от причините за намаляващата ефективност на „американския модел на развитие”, показател за което е балансирането на 43 (от общо 50-те) американски щата на ръба на сериозната икономическа криза. Затова, както смятат редица известни икономисти, възраждането на американската икономика ще се окаже твърде сложно и бавно, дори и ако за възстановяването на ръста и развитието и спешно бъде отпусната фантастичната сума от 2,5 трилиона долара.

Освен това, бързото разпадане на „еднополюсния модел” поставя САЩ в двусмислена ситуация. От една страна, инерцията на „свръхдържавното” мислене изисква поставянето и решаването на, почти изключително, глобални задачи. От друга страна, очевидните икономически и военно-политически ограничители, чието влияние е все по-забележимо в условията на финансовата криза, постепенно превръщат „единствената свръхдържави” в „пръв сред равни” в съвременния свят.

На свой ред, състоянието на Западна Европа, която се сблъсква със сериозно забавяне на темповете на икономически растеж, възкресява в съзнанието, както на елитите, така и на масите, мрачните пророчества на Освалд Шпенглер за „залеза на Запада”. Между другото, мнозина експерти прогнозират, че за да се възстанови устойчивото развитие на региона, годишният икономически растеж не трябва да е по-нисък от 3,6-3,7%, което би позволило на управляващите да изпълняват задълженията си към обществото (което е особено актуално по време на кризи) и, паралелно с това, да осъществяват в непрекъснат режим необходимото структурно преустройство на националната икономика.

Освен това, вътрешната структура на ЕС, с развитието на процеса на териториалното му разширяване, придобива все по-отчетливо поляризиран, т.е. дуалистичен характер. При това жителите на Западна Европа (т.е. на историческото „ядро” на Съюза) са все по-малко склонни да подкрепят „общоевропейските” идеи и особено онези, предполагащи отпускането на значителни финансови средства за икономиките на държавите от Централна и Източна Европа. В същото време, някои западноевропейски икономисти подчертават, че необходимият годишен икономически ръст от 3,6-3,7% много трудно може да бъде постигнат в сегашните условия – най-малкото, защото подобни темпове на ръст в икономиката на западната половина на Стария континент за последен път са наблюдавани през 50-те и 60-те години на миналия век. Всичко това обяснява, защо в западноевропейските общества с все по-голяма популярност се ползва идеята за формирането  на „нова Европа”, в рамките на т.нар. „Голяма Европа”.

Така, известният френски анализатор Анри дьо Гросувр, отбелязва, че: „Държавите от ЕС не бива да позволяват да бъдат използвани като пешки, нито от САЩ, нито от Русия. За съжаление, сегашният прекалено разраснал се Съюз, изглежда способен да постига само безмислени или контрапродуктивна компромиси. В момента се лансира идеята за създаването на „европейско политическо ядро”, с участието на само няколко страни-членки на ЕС, които са готови да задълбочат интеграционните процеси, докато останалите могат да се присъединят към това „ядро” по-късно, ако имат желание. Ако обаче авангардът не успее да придобие конкретни форми, вътре в ЕС, заради едни или други институционни пречки, новият съюз следва да бъде създаден извън ЕС, дори и ако това го превърне в конкурент на последния”.

Доста неясноти, особено в условията на задълбочаващата се криза, има и по отношение бъдещата съдба на четирите големи държави – Бразилия, Русия, Индия и Китай, макар че, според сценариите, очертани от еспертите на Световния икономически форум в Давос, две от прогнозите, като цяло, са благоприятни за Китай и останалите страни – членки на виртуалната група БРИК. Засега обаче, този четиристранен формат все още не е придобил институционалните форми, необходими за решаването на стратегическата задача въпросният „силов квадрат” да се превърне в автономно от „традиционните” центрове на влияние (САЩ – Западна Европа - Япония) икономическо и финансово пространство. Освен това, икономическите системи на Китай и Русия са подложени на засилващия се натиск на сегашната криза.

По данни на редица западни експерти, равнището на безработицата в Китай вече е достигнало 20 млн. души. В същото време, за тази страна, която силно зависи от състоянието на световната търговия, е изключително важно да поддържа външноикономическия си потенциал, защото именно той дава ускорение на икономическия и растеж и поддържа необходимото за съхраняване на вътрешнополитическата стабилност равнище на заетост. Така, според известния американски анализатор Уйлям Макнийл, спадът на китайския икономически растеж до 7% годишно може да предизвика сериозни социални вълнения в страната.

Със специфични трудности се сблъсква и развитието на Русия, което има и своята пряка геополитическа проекция. Световната криза с пълна сила потвърди нежизнеспособността на икономическия модел, основаващ се на методологията и принципите на еволюционната динамика, което допълнително засилва опасността от социоструктурна и научно-технологическа несъвместимост на руското общество с модела на научно-техническата революция, който изцяло определя икономическото битие на най-развитите държави от Изтока и Запада. Отказвайки се почти изцяло от инвестиционните си задължения, руската държава (в отсъствието на реален субект на модернизационните преобразувания) сериозно ограничава възможностите за технологично и физическо обновяване на индустрията, както и на цялата национална икономика. Провежданата през последните две десетилетия икономическа политика, на практика, значително стесни геополитическите възможности на Русия, като понякога се създава впечатление, че статутът и на велика държава се базира почти изключително на нейния енергиен потенциал.

Накрая, мнозина експерти продължават да се съмняват в способността на Япония да си извоюва статут на една от „новите” велики държави. Според тях, островното и положение, както и фактът, че от три страни е обградена от държави, чиито исторически отношения с нея са достатъчно сложни и които продължават да изпитват известно недоверие към Токио (Китай, двете Кореи и Русия), сериозно ограничават влиянието на мощния японски икономически потенциал върху ефективната реализация на външната и политика. Освен това, след периода на форсиран икономически ръст (1950-1985), Япония навлезе в продължителен период на спад на основните показатели на развитието си, което също ограничава геополитическите и възможности. „Териториалните спорове” със съседните държави са друга пречка за изграждането на „нов” имидж на Япония в световното политическо пространство на ХХІ век. Накрая, интелектуалната несамостоятелност на японския „истъблишмънт”, според редица политолози, е една от причините за участието и в лансирания от САЩ проект на „четирите демокрации”, който пък се възприема от някои съседни държави (и, най-вече, от Китай) като инструмент за тяхното геополитическо „сдържане”.

Заключение

Преодоляването на сегашната неподготвеност по отношение на полицентричния модел на световно устройство ще изисква от държавите, претендиращи за участие в планетарната „висша лига”, да положат много значителни усилия за овладяването на новите, консенсусно-компромисни практики на международно поведение, да осъществят сериозна вътрешна трансформация на своите общества и, накрая, да се научат да се изслушват взаимно, както и да са наясно (и да се съобразяват) с настроенията на останалия свят. Освен това, те би трябвало да осъзнаят, че в света няма велики „търговски” или „енергийни” сили, а просто „велики държави”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Дали латиноамериканското пространство ще бъде консолидирано, ако това ще доведе до трансформиране на установения световен ред? Това е въпросът, на който ще се опитам да отговоря в тази статия. От първите дни на американската независимост до днес, за анализите на тази тема са изразходвани тонове мастило. Представители както на левите, така и на десните политически сили спорят, както за възможността да се формира ново геополитическо образувание, така и за целесъобразността на подобни опити. Сред големите фигури, допринесли за задълбочаването на тази дискусия особено място заема аржентинкия писател и философ Хорхе Луис Борхес (1899-1986).

Сегашното състояние на Южна Америка

Общо за всички гледни точки е признанието на плачевното състояние, в което се намира днес Южна Америка, представляваща огромен континент с площ от 18 млн. кв. км, докато общата площ на Китай и Индия е 12,9 млн. кв. км, а тази на Европа е 10 млн. кв км. Ако пък сравним, относително неголямата площ на Никарагуа с нените 130 хил. кв. км и население от 5,5 млн. души, с Бангладеш, чиято площ е 144 хил. км, а населението и цели 150 млн. души, и вземем под внимание факта, че на територията на Никарагуа има две езера с питейна вода, чиято площ е, съответно, 8 хиляди и хиляда кв. км, или пък сравнявайки Амазонска с безплодното Тибетско плато, ще видим че всички предимства на южноамериканското „голямо пространство” са налице.

На територията на Бразилия може да се побере практически цялата Европа. Италия пък би се побрала изцяло само в аржентинската провинция Буенос Айрес, а да не забравяме, че Аржентина има още 23 други провинции. Бразилия е на пето място в света по площ, а Аржентина – на осмо. Сравненията започват да изглеждат неуместни, особено отчитайки, че Южна Америка разполага с 50 хил. км речни плавателни пътища, с нейните три основни реки – Ориноко, Амазонка и Ла Плата, свързани помежду си така, че ако един кораб с вместимост 1200 тона тръгне от Буенос Айрес, може да стигне до венецуелското пристанище Гуайра, плувайки по реките Ла Плата, Парана, Парагвай, Гуапоре, Маморе, Мадейра, Амазонка, Негро, Касикаре и Ориноко. При цялата си мощ, Европа разполага със само 22 хил. км водни пътища, от които 16 хил. са на територията на Франция и Германия, по които се движат до 40% от всички средства на водния транспорт.

За Латинска Америка, като за културен „ойкумен”, ежедневно се публикуват стотици статии и пътеписи, почти нищо обаче не се казва за възможността тя да се превърне в автономно геополитическо пространство. А и това, което се публикува на тази тема, обикновено се изкривява или пък се интерпретира погрешно. Основната мисия на Испания и нейният най-голям успех е откриването, покоряването и колонизирането на света, в който днес живеем ние, съвременните латиноамериканци, а пък най-големия и провал, поне според трудовете на нейните противници, се оказва неспособността и да преобразува единния континент в политическа реалност. Редовните срещи на лидерите на латиноамериканските държави са по-скоро свидетелство за съществуващата културна общност (и тъкмо поради това англосаксонският свят гледа толкова снизходително на тях), отколкото опити за консолидиране на континенталното пространство в могъщо геополитическо образувание.

Съобразявайки се с „политическия реализъм”, ще се огранича само с територията на Южна Америка, защото Мексико, както и цялата Централна Америка, с изключение на Куба, вече са въвлечени в глобалния геополитически проект на Съединените щати.

В началото на Третото хилядолетие, в разположението на силите в Латинска Америка все още са налице определени дисбаланси:

- националните държави губят своята мощ;

- политическите елити, хората, отговорни за социалната политика, както и културните и религиозните кръгове, не демонстрират почти никаква настойчивост за постигане на целите си;

- в рамките на съществуващия икономически модел, националното мнозинство се намира в изолация;

- от 380-милионното население на континента, 40% са бедните, много бедните и просяците;

- само 10% от населението (т.е. около 38 млн. души) могат да се похвалят с постоянна покупателно способност.

Би трябвало да сме наясно, още колко време в Латинска Америка може да се запази подобно положение, лишено от легитимна основа, при което юздите на управлението са в ръцете на ангажираната олигархия, действаща в зависимост единствено от собствените си интереси. Както и докога, елитът ще се придържа към икономически модел, обричащ на глад немалки слоеве от населението, или пък дали латиноамериканските народи още дълго ще търпят подобна несправедливост?

Всички тези въпроси, както и много други, ще си останат без отговор, ако на континента не се формира независимо и суверенно наддържавно образувание, което да осъществява противоположна на сегашната политика. Впрочем, и от гледната точка на международната стратегия, Южна Америка трябва да предложи друг модел на развитие, в сравнение с този, който се опитват да и натрапят.

Но нека преминем към същността на въпроса.

Испанската стратегия

След откриването на Америка от Колумб, на континента навлизат испанските завоеватели, които, при колонизацията на новопридобитите територии, се придържат към двойна стратегия, която включва:

- Стратегията за доминация в региона, заимствана от онази на древните инки. Под контрол се поставят съществуващите пътища, изградени от инките, и водещи към столицата Куско. Не се проектират нови пътни артерии, като испанците се придържат към вече установената от инките стратегия на доминиране над останалите региони и народи на Южна Америка.

- Стратегия за доминация с използване на водните артерии. Испанците използват големите реки Парана, Ла Плата, Парагвай, Уругвай, Ориноко, Амазонка и атлантическото крайбрежие. Към тази стратегия се ориентират и португалците, както и йезуитите, при колонизирането на големите гористи и крайбрежни пространства.

Тези два стратегически подхода са своеобразен предвестник на стратегията, която днес се олицетворява от Андския пакт и Общия южноамерикански пазар (Меркосур). В историографски план, темата заслужава подробен анализ, но обемът на настоящата статия не позволява да го направя.

Стратегията на Новото време

Исторически погледнато, от времето на войните за независимост, стратегията на латиноамериканските държави се разработва, отчитайки силовите линии, по които и Бразилия, и Аржентина опитват да си осигурят достъп до двата океана (Атлантическия и Тихия). От 1816 до 1825, Аржентина наистина разполага с такъв достъп, но заради действията на първия президент на тази страна Бернардино Ривадавия (1826-1827), намиращ се под силното британско влияние, както и със съдействието на нетовия военен министър генерал Карлос Мария де Алвеар, който е убеден англофил по рождение и образование и се придържа към откровено антиболивариански възгледи, страната бива лишена от този си статут.

Получаването на достъп до двата океана, с какъвто разполагат САЩ, е основната причина за съществуването на силовите линии. Така, геополитиката на Бразилия има два основни вектора, насочени към Сантяго и Богота. Основният геополитически вектор на Аржентина пък е насочен към Лима и оттам – към Каракас, пресичайки бразилския вектор. На свой ред, основният чилийски вектор, насочен към Кито и оттам – към Сан Хосе, пресича и бразилския, и аржентинския вектори.

Парагвай и Уругвай не са сред основните играчи в тази „Голяма игра”, защото развитието им винаги е зависело от бразилско-аржентинските противоречия. Подобна позиция може да изглежда морално неприемлива, но, както е добре известно, участниците в реалната политика не се ръководят от моралните категории „добро” и „зло”, а изграждат взаимоотношенията си, на основата на категориите „приятел” и „враг”. Така, след поражението си във войната за излаз на Тихия океан, Боливия изцяло зависи от достъпа си до морските простори през територията на Аржентина (през Бермехо, на Атлантическия океан) и Перу (тихоокеанското пристанище Ило). Още през 1852, аржентинският дипломат Хуан Батиста Алберди определя Боливия като „парадоксална държава”, чиято появата става възможна само със съдействието на Аржентина. От друга страна, Перу поддържа тесни приятелски връзки с Аржентина през цялата си история (нека си припомним, че аржентинският генерал Сан Хосе се сражава за перуанската независимост), но не разполага с политическа тежест в региона. За Еквадор пък би могло да се каже, че тази страна непрекъснато се намира в процес на трансформации, което се отнася и до връзките и с Чили. Накрая, Колумбия, която има излаз и на двата океана, след убийството, през 1948, на популярния местен политически лидер Елиезер Гайтан, се оказва разделена на две: от едната страна са либералите и консерваторите, контролиращи вече над шейсет години държавната власт, а от другата – партиите, ползващи се с популярност сред масите, но изтласкани от властта. Както е известно, в тази страна вече над половин век действат партизаните от марксистката групировка FARС, а самата Колумбия се е превърнала в своеобразно подобие на митичния Кронос, който изяждал собствените си деца. Страната държи печалния рекорд по брой на политическите убийства, както и по убийствата, като цяло. Липсата на сигурност, както и съществуването вътре в държавата (въпреки отчаяните опити на президента Алваро Урибе да игнорира този факт) на териториална база, от която наркогрупировките продължават да водят партизанската си война, правят Колумбия подходящ пример за привържениците на теорията за „пропадналите държави”, използван навремето от Комисията на САЩ за национална сигурност (създадена от Конгреса и известна под името Комисията Харт-Рудман) като повод за въоръжена намеса в тази страна.

Измежду всички латиноамерикански държави, само Венецуела съумя да си извоюва известна свобода на действие, благодарение на запасите си от петрол, но в крайна сметка влезе в остър конфликт с основния си клиент – Съединените щати, тъй като социалдемократическото или социалхристианското крила на местния политически елит, през последния половин век, се грижеха повече за интересите на транснационалните корпорации, отколкото за тези на собствения си народ. Този елит почти напълно игнорира факта, че Венецуела представлява „геополитически мост” между Карибите, Амазонка и Андите и разполага с изключителни геополитически предимства. Защото истината е, че на север Венецуела не граничи с Карибско море, както ни учат в училище. На север тя граничи с Доминиканската република, със САЩ (и асоциираната с тях територия на Пуерто Рико), а също с Холандия и Франция, чрез техните отвъдморски територии. Тоест, страната действително притежава ключово геополитическо положение. Тя разполага с част от огромния басейн на Амазонка, чиято площ е 7 млн. кв. км (имам предвид площта на целия басейн), чрез който стига не само до селвата, но и до други големи реки. Така например, Ориноко и Амазонка образуват гигантска водна артерия, която едновременно е и основната водна артерия на целия южноамерикански континент, и едно от най-големите богатства на планетата - огромни запаси от вода, невероятно богата флора и фауна, както и редица жизненоважни ресурси (вж. доклада на Уго Чавес „Стратегическа визия за положението на Венецуела”, изнесен на Конференцията на Дипломатическата академия в Мадрид, 16.05.2002).

Както вече споменах, политиката на Парагвай и Уругвай зависи от отношенията между Бразилия и Аржентина. Чили пък не влиза в сметките, защото, използвайки езика на реалната политика, „арауканската република” традиционно разграничава съдбата си от тази другите държави от Латинска Америка и няма никакви причини да се надяваме, че тази отшелническа позиция ще претърпи някакви съществени промени в обозримо бъдеще.

Останалите две държави, разположени на територията на Южна Америка, макар и формално да се смятат за независими, всъщност повече наподобяват европейски колониални фактории, особено що се отнася до Суринам. На свой ред Гайана (както е известно, Венецуела претендира за значителна част от нейната територия) е населена с 800 хиляди парии, докарани тук от британците от всички възможни кътчета на земното кълбо (индуси, китайци, монголци, африканци). Подобно „вавилонско стълпотворение” поставя под въпрос дори нормалното ежедневно общуване между гражданите на тази квазидържава, неслучайно от театралното си създаване, през 1966, насам, тя се развива като своеобразна кооперация управлявана от твърда диктатура. Накрая, остава Френска Гвиана, като последен призрак на европейския колониализъм, упорито съпротивляващ се на времето.

Изброените по-горе три „политически недоразумения” не участват, и никога няма да участват в политическия и социалния живот на континента (впрочем, така мислят на само южноамериканците, но и жителите на Карибите) докато не престанат да бъдат марионетки в ръцете на холандци, британци и французи.

Идеята за „стратегическия ромб”

Тук предлагам нова стратегия за Южна Америка, базираща се т.нар. „теория за стратегическия ромб” и целяща частичната замяна на досегашните геополитически вектори на напрежение. Тя е съобразена с принципите на реалната политика и взема предвид избора на Мексико в полза на ALСA и съгласуването на действията му с тези на останалите държави от Централна Америка и Карибския басейн (с изключение на Куба), намиращи се под влиянието на САЩ.

За начало, следва да се откажем от универсалния и абстрактен „латиноамериканизъм”, който е много приятен за слуха, но се оказва съвършено неефективен при формулирането на нова политика за целия латиноамерикански континент. Да се говори днес за единна Латинска Америка, означава не просто да се прави концептуална грешка (защото подобно нещо просто не съществува), но и да се демонстрира пълна липса на геополитически усет. Тоест, става дума за опасна самозаблуда и откъсване от реалността. Терминът „латиноамериканизъм” е още по-универсален от понятието за „човечество”, което, ако използваме думите на Киркегор, „няма нито ръце, нито крака”. Или както казва Прудон: „щом чуя, че ми говорят за „човечеството”, веднага ми става ясно, че искат да ме излъжат”.

Реализацията на Новата стратегия за Южна Америка е възможна само на основата на съществуващите в региона реалности. Което, разбира се, не означава, че някои южноамерикански народи ще останат встрани от този процес. Напротив, тяхното участие в този геополитически проект ще увеличи шансовете им да повлияат върху политиката на техните собствени правителства. Най-ярък пример за подобна Нова стратегия е тази, лансирана през 50-те години на ХХ век от Хуан Перон, който заявява на, провелата се през ноември 1953 в Националната военна академия на Аржентина закрита конференция, че: „следва да се откажем от предишната стратегия на дъгата, свързваща Рио де Жанейро със Сантяго и да формулираме нова стратегия за Латинска Америка”. На същата конференция, генералът предлага, като първа стъпка на новата стратегия, създаването на митнически съюз, основаващ се на принципите на свободната търговия, между Аржентина, Бразилия и Чили. Очевидно е обаче, че този амбициозен проект значително е изпреварил времето си, да не говорим, че има изключително могъщи противници, затова едва ли трябва да се учудваме, че през 1954 (т.е. само година по-късно) бразилският диктатор Жетулио Варгас се самоубива, чилийският президент Ибанес дел Кампо изпада в изолация, а след още две години и самият Перон е принуден да се отправи в изгнание.

За да може едно политическо действие да даде резултат са необходими три неща: хора, средства и действия. Южна Америка има повече от достатъчни човешки ресурси, средства също вече не липсват, а що се отнася до действията, след като Уго Чавес пое властта във Венецуела, през 1999, слагайки край на 40-годишното управление на социалдемократите и социалконсерваторите, по пътя на радикалните реформи поеха и доста други държави от континента.

И така, анализирайки всички аргументи за и против, предлагам на вниманието на читателите идеята си за „стратегическия ромб”, който да съедини Буенос Айрес – Лима – Каракас - Бразилия (т.е. Аржентина, Перу, Венецуела и Бразилия) и да се превърне в гръбнак на новата геполитическа стратегия за Южна Америка.

Реализирането на тази идея ще позволи формирането на Голямо геополитическо пространство с излаз, както на Тихия, така и на Атлантическия океан, разполагащо със значителни човешки ресурси, хомогенно в лингвистично отношение и традиционно идентично. Едно Голямо геополитическо и геоикономическо пространство, притежаващо достатъчно големи запаси от най-необходимите ресурси (енергоносители, полезни изкопаеми, зърнени култури, мед, флора и фауна). Сред полезните изкопаеми, в частност, можем да посочим големите запаси от мед, цинк, злато, магнезий, 90% от световните запаси на ниобий и 96% от тези на волфрам и титан, които са незаменими в производството на ядрени ракети и космически кораби.

Предимството на това Голямо пространство е, че са налице всички предпоставки за формирането му и то няма да бъде поредната креатура ex nihil, при условие, че създаването му стане под патронажа на латиноамериканския общ пазар Меркосур, учреден с Договора от Асунсион от 1991 и успешно функциониращ вече 18 години. В полза на подобна инициатива говори и целият опит на Андския пакт. Тя се основава на идеологическите принципи на Голямото Отечество, така, както са го виждали преди 180 години Боливар и Хосе Сан Мартин.

Южноамериканското континентално пространство

Островният континент, какъвто представлява всъщност Южна Америка, заема площ от почти 18 млн. кв. км, с население над 380 млн. души, повечето от които живеят в крайбрежните зони, където са разположени и основните делови центрове, с изключение на сравнително младата Бразилия.

Както отбелязва преди трийсетина години венецуелецът Хосе Куриел Родригес, „Огромното континентално пространство на Южна Америка, включва басейните на три велики реки Амазонка, Ориноко и Рио де ла Плата, като е 1,5 пъти по-голямо от това на Съединените щати” (Curiel Rodrigues, Jose, Pensando en Venezuela, Cultural Venezolana, Caracas, 1978, p.23). Огромната територия в рамките на този неправилен ромб, който геометрично изразява лансираната тук идея, е практически незаселена, или слабо заселена, и в този смисъл илюстрира политиката на доминиране на държавите-хегемони, посредствон реализирането на теорията за т.нар. „ограничен суверенитет” или чрез изкупуването на огромни територии от чужди компании.

Както правилно отбелязва известният южноамерикански геополитик Адолфо Кутудхян: „В сравнение с Азия или дори с Африка, нашият субконтинент представлява огромно празно пространство и това е геополитическа даденост. Южна Америка все още е континент, заселен предимно по крайбрежието, и ние едва сега усвояваме центъра на своята територия. Това води до геополитическо и икономическо съперничество в процеса на укрепването и  развитието на латиноамериканските държави. В крайна сметка, може да се окаже, че нашето „Ел Дорадо” се намира във вътрешността на континента” (Koutoudjan, Adolfo, Geopolitica Sudamericana, revista “Octubre Sudamericano”, 2000)

Сред най-големите богатства на това „ядро” на южноамериканския континент следва да посочим 30% от световните запаси от питейна вода, както и неизчислимите му хидроресурси. Освен това, тук се намират една трета от вечнозелените гори на планетата.

Преди всичко обаче, трябва да отбележим взаимната връзка между водните пътища, които използват още испанските конкистадори, през ХVІ век, и които се съхраняват през следващите пет века в първоначалния си вид.

Връзката между Ориноко, Амазонка и Рио де ла Плата позволява навигацията от Буенос Айрес до Каракас, както и от изток на запад, като на три места е налице излаз до двата океана. Така, системата Ориноко – Мета позволява излаз както към Тихия, така и към Атлантическия океан, в участъка между Пуерто Буенавентура (Колумбия) и Пуерто Ордаз (Венецуела), като включва 1866 км водни и 779 км автомобилни пътища. На свой ред, системата Амазонка – Путумайо свързва бразилскоко пристанище Белем с еквадорското Сан Лоренцо, като включва 4535 км водни пътища, 230 км шосета и 549 км железопътна линии.

Алтернативната транспортна сиистема Амазонка – Мараньон пък свързва Белем с перуанското тихоокеанска пристанище Чиклайо, като включва 4796 км водни пътища и 700 км железопътни линии.

Освен това, разполагаме с излаз на Атлантическия океан, през боливийската столица Ла Пас и реките Бени, Мадейра и Амазонка. А да не забравяме и връзката с транспортната мрежа на Перу, през провлака Фитцкаралд (3 км). По-горе вече споменах връзката Север – Юг и обратно (през системата на реките Ориноко, Касикуаер, Рио Негро, Амазонка, Мадейра, Маморе, Гуапоре, Парагвай, Парана и Рио де ла Плата). Връзката между реките Парагвай и Гуапоре е възможна, благодарение притоците на реките Агуапе и Алегре, пресичайки Лагуна Ребека и Барбадос. Впрочем, всичко това е подробно описано в изследването на братята Георгеску „Южноамериканските реки като интеграционен фактор” (Georgescu Paul & Constantino, Los ríos de la integración suramericana, Caracas, 1984). Всичко това позволява да се твърди, че водното съобщение между Венецуела, Колумбия, Перу, Еквадор, Бразилия, Боливия, Парагвай, Уругвай и Аржентина (т.е. между девет от десетте южноамерикански държави) е напълно постижимо, стига разбира се въпросните страни да положат поне минимални усилия за реализацията му.

 

* Авторът е известен аржентински философ и геополитик, професор в Университета на Буенос Айрес. През 1973-1974 е министър на труда и социалните грижи в последното правителство на генерал Перон.

{rt}

Президентът Барак Обама може значително да подобри отношенията на Съединените щати с Латинска Америка, ако официално обяви за „смъртта” на Доктрината Монро, а след това и лично проконтролира погребението и. Подобна декларация от негова страна, на практика, не би довела до някакви отрицателни последици в САЩ, затова пък ще допринесе за нарастване на популярността му, както в Латинска Америка, така и в по-голямата част от останалия свят.

Повечето американци не познават в детайли тази 185-годишна политика и едва ли ги е грижа за нея. Латиноамериканците, напротив, могат подробно да разкажат за Доктрината Монро, която поражда сред тях почти изключително отрицателни емоции. Всъщност, истината е, че днес тази доктрина се е превърнала в празна реторика, оскърбяваща достойнството на онези, които (според първоначалния и замисъл) би трябвало да защити.

През 1823, тогавашният американски държавен секретар Джон Куинси Адамс съчинява, а президентът Джеймс Монро официално провъзгласява, доктрината, в която се твърди, че характерът на американската политика коренно се отличава от този на европейската. Президентът на САЩ Монро обявява, че разглежда разширяването на монархическото политическо влияние на Европа в Новия свят, „като опасност за нашия свят и нашата сигурност”. В тази връзка, той предупреждава, че европейските сили трябва да оставят двете Америки на американците и дава ясно да се разбере, че на юг от границата на САЩ се намира обширна зона на собственото им геополитическо влияние.

По онова време в Европа не обръщат почти никакво внимание на тези претенции. В края на краищата, през първата половина на ХІХ век, Съединените щати не разполагат нито със силна армия, нито с флот. В същото време, още тогава са налице три сериозни проблема, които поставят под въпрос искреността на този очевидно благороден жест, целящ защитата на младите независими републики в Южна Америка от европейската реколонизация.

На първо място, Вашингтон декларира намеренията си едностранно. Латиноамериканците никога не са искали да бъдат защитавани от САЩ и американските дипломати дори не се консултират с колегите си от „другата Америка”. В това се съдържа сериозна доза ирония, защото „протекцията”, обявена от доктрината, отрежда на САЩ ролята на посредник и защитник на латиноамериканските държави от „злонамерените” (както се предполага) към тях европейски монархии.

На второ място, съдържащият се в доктрината откровен патернализъм – т.е. тезата, че „нашите братя на юг” нямат достатъчно възможности да се защитят сами, винаги е предизвиквала учудване и гняв в Латинска Америка. Дори и ако някога този извод е бил поне отчасти верен, той много отдавна не отговаря на действителността.

Третият и най-проблематичен въпрос е свързан с факта, че става дума за една очевидно остаряла доктрина, при това обременена от доста тежко наследство. Повече от столетие Съединените щати периодично се намесват във вътрешните работи на латиноамериканските държави. Така у последните се затвърждава убеждението, че САЩ са създали Доктрината Монро, не заради някакви хипотетични или реални заплахи от страна на Европа, а най-вече за да оправдаят собствената си користна намеса в страните на юг от Рио Гранде, която нанася сериозна вреда на латиамериканското дойстойнство и суверенитет.

„Короларият” на Рузвелт

По време но президента Теодор Рузвелт (1901-1909), под знамето на доктрината се осъществява неофициалната колонизация на повечето „независими” държави от Карибския басейн. Така нареченият „Короларий на Рузвелт”, допълващ Доктрината Монро, на практика, обосновава правото на Вашингтон да осъществява интервенции и окупация на територии в Латинска Америка, дори и ако нито една европейска сила не се опитва да ги постави под свой контрол. Рузвелт твърди, че заради дълговата си зависимост от европейските банки, Латинска Америка дотолкова е отслабнала, че е станала уязвима за реколонизация от страна на Европа. Следователно, изпреварващите военни намеси на Съединените щати стават необходими и се реализират в периода 1900 – 1933.

Така, американски части навлизат в Колумбия, през 1901 и 1902, в Хондурас, през 1903, 1907 и 1911, и в Доминиканската република, през 1903, 1904, 1914 и 1916, като окупират острова до 1924. В продължениета на 20 години, те нееднократно осъществяват десанти в Никарагуа, три години (1906-1909) остават в Куба, а в Хаити се задържат цели двайсет. Междувременно, армията на САЩ осъществява военни операции и в Мексико, Панама, Гватемала и Коста Рика.

През 1954, президентът Айзенхауер използва доктрината за да оправдае свалянето на демократично избраното правителство в Гватемала. На свой ред, Джон Кенеди я използва от 1961 до 1963 за да оказва натиск (включително и военен) срещу Куба, а наследникът му Линдън Джонсън отново издига знамето на доктрината през 1965, когато изпраща 23 хиляди морски пехотинци в Доминиканската република в подкрепа на генералите, установили авторитарно и тиранично управление в тази страна, през следващите 13 години Президентът Роналд Рейгън пък обосновава с нея войните, водени от ЦРУ по време на неговото управление, в Никарагуа, Салвадор и Гватемала, в които загиват над 200 хиляди жители на Централна Америка, а също и американската военна интервенция в Гренада.

Именно по тези причини „монроизмът” се сдобива с изключително негативен имидж в Латинска Америка и Карибско море. Навсякъде в региона, дори и простото споменаването на Доктрината Монро се възприема като проява на „американската агресивност”.

Днес, почти двайсет години след края на студената война, американските политически елити все още приемат доктрината като аксиома на външната политика на САЩ. През последните години те добавиха към нея и изискването латиноамериканските правителства да възприемат неолибералния икономически модел. На този фон не е чудно, че латиноамериканците избират за свои лидери (в Аржентина, Бразилия, Боливия, Чили, Еквадор, Никарагуа, Гватемала, Хондурас, Уругвай и Венецуела) политици, които открито отхвърлят не само заложената в доктрината претенция за хегемония на САЩ в двете Америки, но и икономическите концепции, с които тя се обвързва напоследък. В тази връзка, особено показателно е, че нито една държава от Западното полукълбо не подкрепи САЩ, през октомври миналата година, когато Генералната асамблея на ООН гласува за прекратяване на американското ембарго срещу Куба.

Електоралната революция

През последното десетилетие, гражданите на Венецуела, Бразилия, Аржентина, Боливия, Еквадор, Никарагуа и други латиноамерикански държави декларираха, че не приемат неолибералната икономическо политика, подкрепяна от САЩ, и гласуваха за кандидати, обявяващите се против проточилата се американска хегемония. В крайна сметка, именно резултатите от изборите в държавите на юг от Рио Гранде убиха окончателно Доктрината Монро. Новата вълна в Латинска Америка отправя открито предизвикателство към американското превъзходство. През миналата 2008, боливийският президент Ево Моралес си позволи да направи нещо, което само допреди двайсетина години би било невъзможно: изгони от страната Американската агенция за борба с наркотиците. На свой ред, Еквадор ликвидира военната база на САЩ на своя територия.

Следващото предизвикателство, които редица латиноамерикански държави си позволяват да отправят към Съединените щати, касае вече т.нар. „голяма политика”. Така, Чили и Мексико, в качеството си на непостоянни членки на Съвета за сигурност на ООН, гласуваха против искането на САЩ Световната организация да санкционира американската интервенция в Ирак. През следващите години влиянието на САЩ в Латинска Америка ще продължи да бъде ерозирано с укрепването на дипломатическите, икономическите и военните връзки с Китай, Русия и Иран, които усилено развиват няколко ключови държави от региона.

Отчитайки всички тези факти, Барак Обама следва да обяви, колкото се може по-скоро, че доктрината Монро е мъртва и ще бъде погребана. Подобна декларация би могла да изиграе ролята на своеобразен катализатор за формирането на реални партньорски отношения, признаващи новия статут на Латинска Америка. Само погребението на този геополитически канон от ХІХ век би позволило на САЩ да провеждат наистина адекватна политика по отношение на региона.

* Професор по международни отношения в Американския университет

* Професор в Калифорнийския държавен университет и вицепрезидент на Института за политически изследвания

{rt}

Глобалната финансова и икономическа криза даде повод за взаимни нападки между правителствени кръгове, финансовия и банков сектор и независимите експерти, във връзка с изясняването на основните причини, които я породиха. В общи линии, словесният двубой се води между основните глобални играчи в световната икономика и най-големите експерти в тази сфера (1). На практика, именно представителите на очертаните по-горе три групи субекти дирижират различните аспекти на глобалната, регионална и национална геополитика и геоикономика и управляват световната политическа и икономическа система. Що се отнася до взаимните нападки между тях, те в основни линии се свеждат до следното:

- Обвинения от страна правителствата (като цяло) или на техни представители към финансово-банковите кръгове за проявената от тях прекомерна алчност за извличане на баснословни печалби (2). Подобно твърдение обаче, звучи доста наивно и недотам искрено, тъй-като става дума за едни и същи играчи, имащи пряко отношение към генезиса на кризата (чрез механизмите и лостовете на управление, контрола и мониторинга на процесите) и разпределението на тези, непознати в историята на капитализма, дивиденти.

- Банковият и финансовият сектори упрекват правителствените кръгове, че не са отчели своевременно ранните сиптоми на една толкова мащабна криза и не са предприели съответните превантивни мерки за предотвратяването и. Това също не звучи сериозно, тъй като представителите на глобалната финансово-банкова система, в повечето случаи, или произлизат от определени политически и правителствени кръгове или пък са тясно инкорпорирани в схемите на взаимнообвързани интереси.

- Научно-експертното равнище (доколкото може да бъде независимо), отправя сериозни упреци към първите две категории субекти на световната политика, които, в общи линии, се свеждат до упражняването на недостатъчен контрол върху развитието на световната финансова система през последните десетилетия, неефективни мерки за превантивна реакция (въпреки сравнително ранните предупреждения за настъпващата криза и очакваните и мащаби), а също закъснели или неефективни мерки за смекчаване на последиците от кризата. С други думи, за неадекватно посрещане и управление на кризисния процес. Известният икономист Джоузеф Стиглиц откровено заявява, че „в основата на кризата са неадекватните действия на световните сили”. Впрочем, представителите на научно-експертната общност също нямат единодушни и категорични позиции за генезиса и последиците от кризата, както и за мерките по справянето с нея, различават се и прогнозите им за евентуални нови бъдещи кризи.

Така ли иначе, цялото внимание се концентрира върху предприемането на мерки, осъществявани предимно с интервенционни инструменти, имащи чисто технически характер и целящи туширане и ограничаване на последиците от финансовата криза (3). Истинските причини остават, до голяма степен, завоалирани и малцина анализатори си позволяват да „бръкнат с пръст в раната”. В тази връзка е показателно, че именно западната икономическа експертна общност лансира тезата за необходимостта от внимателно препрочитане на Марксовия „Капитал” и концепциите на Джон Кейнс, предполагайки че те могат да дадат смислени ориентири за първоизточниците на кризата, както и за недопускане на подобни сътресения в бъдеще.

Стъпвайки на тази основа, можем да се приемем изходната теза, че в основата на съвременната финансова и икономическа криза лежат фундаментални причини от политикономическо, геополитическо и геоикономическо естество. В настоящата статия ще се опитам анализирам политикономическите аспекти на тези причини.

Кризата като стартов процес в реализирането на нов глобален проект

Първият въпрос, който възниква в тази връзка, е свързан с генерирането на редица нови процеси от глобалната финансова система, през последните две-три десетилетия. Случайно ли се наложи тезата, че тече активен процес на виртуализация на световната финансова и икономическа система? Процес, който се пренесе и на регионално, субрегионално и локално (национално) равнище. Случайно ли се заговори за ново преструктуриране на световното стопанство. Не, естествено.

От една страна, не може да не се констатира изключително динамичното „набъбване” на световната финансовата система (на различните и равнища) с т.нар. виртуален капитал. Различните източници оценяват обема на световният капитал от 200 трилиона до 500-600 трилиона долара и дори до един квадралион долара- Цифри, които определено смущават, в качеството си на измерители на обективно и реално протичащи процеси в световното стопанство. Впрочем, те трудно се възприемат и чисто психологически, особено последната цифра, зад която се крие (или пък следва) нещо ново и непознато, случващо се обикновено при прехода от една в друга епоха. Какво предстои, от политикономическа и чисто икономическа гледна точка, в развитието на световната икономическа и финансова система след преминаване на тази стойностна граница от един квадралион? Ако вземем първата цифра – 200 трилиона долара, която считаме за „по-реална”, и я съпоставим със официалните статистически данни за произведения годишен световен БВП (понастоящем той е над 40 трилиона долара), веднага възниква въпросът, къде са останалите 160 трилиона долара? Какво движение извършват в световната финансова система, какви са каналите и механизмите на това движение, защо са „забулени” в плътна мъгла, кои субекти стоят зад тях и какви цели обслужва тази непозната досега мобилност? Дали само извличане на колосални печалби от мащабното „превъртане на пари”, или се преследват и други цели, като например създаване на коренно различна (непрозрачна и нелегитимна) от досегашните представи, ценностна система на икономиката и бизнеса, като прелюдия към конструирането на нов глобален икономически модел на развитие? И какво ще представлява тази модел? Не е трудно да се предположи, че ще се отличава от този на капиталистическото развитие през отделните му фази (в различаващите се помежду си трактовки на Адам Смит, Давид Рикардо, Карл Маркс и Джон Кейнс). Перефразирайки една мисъл на Маркс, можем да допуснем, че „мозъчният тръст”, който управлява света днес, също е стигнал извода, че в последната си фаза капитализмът може „сам да изяде себе си” („империализмът като последен стадий на капитализма”). Ако това предположение се потвърди със съвременни научни доказателства, може да се допусне и, че сегашната глобална финансова и икономическа криза не е случайна, а добре замислена и планирана като стартов процес в реализирането на грандниозен  глобален проект за бъдещото развитие на човечеството.

От друга страна, въпреки наложилата се глобална (нео)либерална икономическа доктрина, развитието и управлението на световното стопанство става все по-непрозрачно и виртуално, като в него текат процеси на преструктуриране на известните сектори и сегменти (международна търговия, банково-финансова система, транспортна система, водещи отрасли). Основни постулати на капиталистическата политикономия, свързани с понятия като капитал, норма на печалба, конкуренция, либерализация, монополизация, картелиране и пр., стават все по-абстрактни в условята на реално функциониране на икономическите системи и модели на развитие, на глобално, регионално, субрегионално и национално равнище. В международната търговия също протича съществено пренареждане на водещите стоки. На преден план излизат търговията с петрол и петролни продукти, оръжие, наркотици, лекарства (по някои оценки, 30% от които са фалшиви), хора и други. Стоките и услугите на реалния (прозрачен) сектор все повече „свиват” своя обхват. В световното стопанство се „наместват” (стеснявайки интензивно прозрачния сектор), нови (с лоша или съмнителна репутация) сектори като световното етническо предприемачество и бизнес, световното криминално предприемачество и бизнес, икономиката на тероризма (както и тази на антитероризма) и световното корупционнно предприемачество, представляващи силно деформирани форми на бизнес. В тази връзка възникват редица закономерни въпроси? Това, което допреди десет-двайсет години се смяташе за случайно негативно явление, днес вече изпълва с конкретно съдържание все по-значителни пространства на световната икономика, световната икономическа и финансова система. В духа на изложеното дотук се налагат няколко заключения:

На първо място, е налице фрапиращо, непознато в историята на капитализма, откъсване на капитала от реалния сектор (производството на стоки и услуги) и формиране на огромна маса капитал, следващ собствена логика на движение, откъсната от логиката на развитие на реалната икономика и на познатите ни икономически закони и закономерности.

На второ място, е налице впечатляващо модифициране на разменните стопански пропорции (трудно за квалифициране и квантифициране) в глобален, регионален и национален план. Известната постановка на Маркс за процеса на превръщане на стойността в потребителска и разменна стойност (последната, като измерител, посредством цената, на реалното търсене и предлагане на стоки и услуги) също бележи определена „мутация”. Може да се предположи, че кризата ясно индикира наличието на четвърто измерение на стойността, което условно можем да наречем „виртуална (скрита) потребителска стойност”. В такъв случай известната марксова формула придобива следния вид: стойност – потребителска стойност –  (реална) разменна стойност – виртуална разменна стойност. Неизбежно е внушението, че тази нова скрита стойност отразява други разменни пропорции и, следователно, други ценови равнища, които не се формират според представите на класическата политикономия, а в рамките на скрит процес, който тотално нарушава познатите пропорции. В тази връзка и формулата на Маркс (C + V + M), най-вече в частта за принадената стойност, също търпи модифициране, като тенденцията е към трайно, многократно инкасиране на високи норми на печалба (които за класическия капитализъм варират, според различни оценки, между 5% и 25%). При положение, че през последните десетилетия нормата на печалба, в поразяващо масови случаи, се измерва в пъти и десетки пъти, очевидно или трябва да приемем хипотезата, че познатият ни капитализъм се трансформира в нещо качествено ново и непознато досега, което трябва да намери своето обяснение като развитие (еволюция), съобразно икономическите закони и закономерности (познати или все още неоткрити), или пък, че системата на капиталистическата икономика е навлязла в своеобразна „черна дупка” – т.е. в процес на системна деформация, поставящ началото на глобално икономическо деструктуриране.

Ако се абстрахираме от това предположение и се концентрираме върху последиците, които (повече или по-малко) бяха идентифицирани в процеса на кризата, не можем да не констатираме един факт, който засега повече смущава, но пък впоследствие може да обясни логиката на случващото се. Става въпрос за достигане на някакво ново, изключително високо (но неоправдано от икономическа гледна точка) равнище на стойността на основните фактори на производство - труд, капитал, работна сила, земя, както и на най-новия производствен фактор – знанието (в качеството му на неоспорим стратегически ресурс на информационно-комуникационната епоха). Естествено, възниква резонният въпрос - нарушени ли са вече глобалните, регионални, субрегионални и национални стойностни пропорции или те са се „наместили” на ново, непознато досега равнище (4). Както и, дали зад този процес стоят обективни икономически закономерности или има други причини, обясняващи това, което се случва (5)? Във всеки случай едно е очевидно. Реалният сектор иманентно не е в състояние да понесе огромния инфлационен натиск, който се усети през първото десетилетие на ХХI век и, който е сред видимите причини за дебалансирането на стойностните пропорции. Типичен пример са цените на петрола. Увеличаването им (до десет пъти, само за едно десетилетие) не се потвърждава от реалния икономически растеж в света (най-вече в развитите страни) и нарастването на разходите за неговото производство, в същата релация. Разбира се, трябва да се отчитат обективните фактори като: наличието на група страни (държавите от БРИГ и други), развиващи се с висока динамика, увеличаващите се петролни потребности и нарасналото потребление (битово и промишлено), които обаче (в някаква степен) срещат противодействие с усилията за повишаване на енергийната ефективност, разкриването на алтернативни енергийни източници и пр., в унисон с прогнозата за тяхното изчерпване, като запаси, в близките 50-100 години.

Същевременно се наблюдава тенденция към съществено намаляване на ценовите равнища на основните суровини, полуфабрикати и стоки в кризисния период, докато в този непосредствено преди кризата беше налице съществен инфлационен натиск. Обхватът е широк: от информационни и комуникационни технологии до суровини, енергоизточници, хранителни изделия и стоки за широко потребление. Едва ли този инфлационен натиск може да се обясни само с многократното увеличаване на производствените разходи, с някаква необичайно бърза амортизация на производствените фондове, с ускореното техническо и морално остаряване на машини, съоръжения и технологии, или с увеличаване цената на работната сила. Може да се предположи, че още при производството им са заложени преднамерено високи ценови равнища. За някои от тях, това е донякъде оправдано (например, поради рисковото финансиране на високотехнологичните стоки), но в повечето случаи липсва сериозна икономическа мотивация. Затова пък се констатира отсъстващ или недостатъчно ефикасен контрол (от страна на държавата, или специално оторизирани национални, регионални и международни органи и структури) В резултат цените се задържат на сравнително високи (колкото е необходимо) равнища и впоследствие постепенно намаляват (след като вече са изпълнили целта си – акумулиране на необичайно висока норма на печалба), стигайки до ценови равнища, близки до истинската разменна стойност, обусловена от реалните производствени разходи, търсенето и предлагането. Следователно, има фактори, които предизвикват това деформирано движение. Рязкото понижение на петролните цени по време на кризата също потвърждава този феномен. Не съответства на икономическата логика за толкова кратък период (около десет години) разходите за производството на нефт да нараснат в пъти, предизвиквайки същия рязък скок и в цените (6). Впрочем, беше отбелязано (още от края на миналото и началото на това десетилетие)  рязко покачване и на акциите на високотехнологичните фирми, а след това - и на тези на останалите играчи на фондовите и стокови борси. Нещо подобно се наблюдава и при конвенционалните стоки (стоките за широка употреба, хранителните стоки, електротехнически и електронни изделия), но в по-скромни мащаби. Въпреки това, продоволствената криза не отмина света (в периода 2005-2007 цените на продоволствените стоки се увеличиха между 60% и 80%).  В същото време, при т.нар. промоции (в търговските мрежи на дребно), особено сега, в разгара на кризата, ценовите равнища спадат не в някакви разумни проценти, а също в пъти. Следователно, и при тях е имало  силно „изкуствено” завишаване на цените още на етапа на пласирането им на пазара. Според икономическата практика това не е нещо необичайно. Необичайното в случая са смущаващите измерения на тези ценови движения.

Ако приемем, че реалният сектор все още е подвластен на икономическите закони и на известните системи за контрол и мониторинг, не може да не възникне резонния въпрос за икономическата целесъобразност на причините за случилото се? Засега е очевидно само, че те имат общо със следствието - глобалната икономическа и финансова криза. Следователно, едва ли причините за тази криза се крият единствено в познатите икономически закони и закономерности, обуславящи развитието на капиталистическата икономическа система (включително, цикличното и развитие и периодичните икономически кризи на свръхпроизводството).

На трето място, в резултат от описаните по-горе стремителни движения, за около 10-15 години, рязко се повиши не само дивидентната компонента на световната икономика, но и инфлационният натиск на глобално, регионално и национално равнище. Обяснението не е сложно: нарушен бе класическият политикономически баланс между масата пари, циркулираща (по-голямата част виртуално) в световната икономика и финансова система, и реалното покритие със стоки и услуги (класическата икономическа причина за инфлация). Фактът, че понастоящем има обратно движение на цените е само временна реакция на предприетите антикризисни мерки, изчакваща тактика на някои основни играчи (например страните от ОПЕК), или просто „изпускане на парата” от прекомерното акумулиране на огромни маси виртуален капитал, който излезе от контрола на глобалния мениджмънт. По-важното заключение е, че две трети от световният капитал  нямат като свой първоизточник реалното производство и не се използват за целите на същинския възпроизводствен процес на глобално, регионално и национално равнище. В резултат от това, в глобалното икономическо пространство се акумулира световен (национален) доход, голяма част от който е с непрозрачна собственост, но трябва да бъде разпределен и преразпределен според икономичските канони. При това в непрозрачни, нелегитимни, неконтролирани (или функциониращи ръба на закона) схеми. С други думи, в икономическата лексика се появява още едно ново понятие – „виртуална собственост”. Тоест собственост, която съществува, само че във виртуална, непрозрачна и, до голяма степен нелегитимна, форма. Тук възниква още една въпросителна – каква е нейната легитимност в различните части на света, в условията на действащите демократични юрисдикции и, какви са начините за евентуалното и узаконяване (7)? Както и на легитимността на нейните субекти?

На четвърто място, къде и как се генерира този огромен капитал, който неизбежно придобива виртуални характеристики? Можем да посочим няколко източници и механизми за това:

- Финансовите спекулации на големите играчи в глобалната финансова и икономическа система. Това става на фондовите и стоковите борси и чрез стратегиите и политиките на ТНК. Развитието на монетарния (нео)либерализъм достигна такава степен на развитие, че в един момент познатите форми на оценка, мониторниг и контрол вече не можеха да „уловят” механизмите на стартиралия процес на правене на „пари от въздуха”. Или пък (което може би е по-вярно) не трябваше да ги „уловят”, поради простата причина, че въпросните механизми всъщност са замислени от самите „контрольори”. Купуването на евтини акции и скъпото им препровдаване, осъществявани в огромни мащаби, бързо откъснаха движението на огромни маси капитал от реалното производство. Така марксовата формула пари – стока – пари, бе сведена (с елиминирането на реалното производство) до пари – пари. Като в хода на това движение постепенно се „изпарява” прозрачността на тяхната собственост. В резултат от непознатите досега печалби на фондовите борси, десетки трилиони долари трябваше да „изчезнат” в дебрите на световната финансова система, превръщайки се във виртуален капитал с непрозрачна собственост (8).

- Огромните финансови ресурси, които се „наляха” след края на студената война  в западната финансова и банкова система от страните от Източна Европа, включително Русия и новообразуваните постсъветски държави. Естествено, официална статистиката за този процес почти няма (освен за износа и вноса на капитали), но вероятно става въпрос за мултиплициран финансов ресурс, измерим в десетки (а възможно и в стотици) трилиони долари, които, в резултат от „дивата приватизация” и огромния внос на западни стоки в тези страни, както и  от „превъртането” на въпросните пари в западната банково-финансова система (под формата на кредити, заеми, лихви или просто пране на пари) „набъбнаха” още повече. Съществуващата западна финансова система обаче, не бе подготвена да поеме и да управлява толкова мащабни и така лесно спечелени финансови ресурси. И може би тъкмо в този момент „злият финансов гений” на глобалната финансова система  е родил системата от механизми за едно непознато по своите размери в цялата история на капитализма незаконно обогатяване (9).

- Развитието на нови сегменти в глобалната финансова и икономическа система, в които също се „въртят” колосални финансови ресурси. Тези парични и капиталови потоци подлежат само на експертна статистика, но вероятно също става въпрос за десетки трилиони долари. Какво се има предвид? Формирането на застрашаващ сигурността и сектор на световната икономика и, респективно, на глобалната финансова система, представен от етническото  и криминално предприемачество и бизнес (10), „икономиката на тероризма” и използването на корупционни и лоши практики на финансови и бизнес дейности.

- Рязко засилване на т.нар. „икономически или пазарен фундаментализъм”, най-краткото определение за който е ”икономика без морал” (11). Това явление, за което доскоро се предполагаше, че е разпространено предимно в слаборазвитите държави от периферията и в страните в преход (особено в постсъветското пространство), се оказва патент на глобалното равнище. Защото именно в глобалната финансова система се въртят огромните „парични излишъци” и то създадени по нелегитимни (морално неиздържани) схеми. В упоменатите по-горе страни се въртят само „финансови трохи”. Могат да бъдат изброени стотици конкретни примери, но и принципните, изложени по горе, също дават достатъчна представа за мащабите на този феномен. Финансовият резултат от него са трилиони долари, движещи се в глобалното икономическо и финансово пространство нелегално, или на ръба на закоността. Световната прозрачна икономика е подложена на финансов натиск с различни измерения, без да има възможност да реагира адекватно. Нещо повече, кризата дава допълнителен „шанс” на новите сектори и проявите на икономическия фундаментализъм, поради факта, че изпадналият в затруднение банков сектор трескаво търси ликвиден капитал, без да го е грижа особено за неговия произход (12).

- Действието на конюнктурни фактори, които в повечето случаи не са свързани със закономерностите на икономическите процеси в глобален мащаб, а са инспирирани от различни причини и мотиви, някои от които изтъкнах по-горе. Резултатите са поредицата от кризи, предшествали глобалната финансова криза: „дотком” кризата в САЩ през 2000 (бумът на акциите на високотехнологични фирми), енергийната, продоволствената, регионалните финансови (Русия, 1998), фондовата в Югоизточна Азия и т.н. Сякаш през последните няколко десетилетия въздействието на познатите ни закономерни „конюнктурни фактори” върху икономическите процеси се стопи окончателно.

Някои изводи и предположения

Гореизложеното позволява да се направят някои изводи и предположения, с което, разбира се, темата въобще не се изчерпва. Тепърва предстоят задълбочени анализи за същинските причини на съвременната, сравнявана с Голямата Депресия, криза. Според мен обаче, по–прецизните анализи ще докажат, че тази аналогия с кризата от миналия век е по-скоро формална, но не и като качествена характеристика на основните параметри, съдържанието, мотивиращите сили, последиците и изводите от сегашната криза за бъдещето развитие на човечеството .

На първо място, витуалният капитал непрекъснато „ражда” все нови огромни печалби, в резултат от което, в световната финансова и банкова система, циркулират огромни маси свободен ликвиден капитал, който не се използва по икономическо предназначение, а обслужва специфични потребности на глобалнато олигархия (появата на последната е качествено ново яление в развитието на капитализма), на нови субекти в международните икономически и политически отношения, съществуващи и действащи на ръба на закона. Измества се икономическата целесоъбразност на стопанските процеси. Същевременно са налице сериозни проблеми с ликвидността на банковия сектор на глобално, регионално и национално равнище. Наливаните от правителствата (особено това на САЩ), наднационалните органи (ЕС) и междунардните институции (МВФ, СБ) финансови ресурси в селективно подбрани банкови, финансови, застрахователни и други корпоративни структури на тези три равнища са смешен процент (няколко трилиона долара). Тоест, световният финансов, банков и корпоративен мениджмънт е сериозено затруднен да „узакони” по-голямата част от въртящия се в глобалната икономика нелегитимен виртуален капитал (без да броим този, който е подвластен на етническия и криминален бизнес и сам намира начините и формите за „изпиране” и узаконяване). Симбиозата, т.е. срастването между глобалния виртуален капитал и глобалния управляващ елит е нов феномен, който досега не се наблюдаваше в еволюцията и развитието на световния класически капитализъм. Или поне не излизаше на повърхността на икономическите процеси.

На второ място, възможен е процес на деструктуриране (разпадане) на капиталистическата система, който може да протече в два варианта: на цялата система, известна ни като капиталистическа, или на най-важните и сегменти – финансовия и банковия. Повечето западни анализатори и политици говорят за конструиране на нова финансова система, на нов икономически и финансов ред, т. е. за преструктуриране на сега съществуващите. Остава открит обаче един много съществен въпрос – как ще се узакони силно набъбналият виртуален сектор в системата, който, както вече подчертахме, в най-добрият случай, функционира на ръба на закона. Източното мислене насочва към радикална промяна на цялата капиталистическа система.  Как обаче ще стане това - еволюционно или революционно? На този етап и двете алтернативи са само реторика използвана на различни форуми, на глобално и регионално равнище. Все пак, от казаното дотук може да се допусне (поне на теория) възможността това, което наричаме капитализъм, да се окаже просто една от епохите в историята на човечеството, със свое начало и край.

На трето място (макар че безспорно са нужни допълнителни анализи), сегашната криза може да се окаже симптом, че капиталистическата (нео)либерална система навлиза в диалектическа спирала на перманентна финансово-икономическа криза, характерни за която ще бъдат „вълните” с по-ниска или по-вискока интензивност, включително унищожителни „кризисни цунами”. В същото време, връщането към „социалистическите” принципи на икономическо развитие е просто празна политическа реторика. Икономическата система винаги е била една, като в нея доминират две основни характеристики (освен тях, има и други): докъде стигат намесата и регулативните функции на държавата и въпросът за собствеността.

На четвърто място, налице са признаци, че се формира нова финансово-корпоративна култура, и то първоначално на глобално равнище, с последващото и разпространение на регионално и национално, която има малко общи неща с ценностната система на класическия капитализъм (8), т.е. в нея доминират други ценностни разбирания за икономика, финанси, печалба, материално благополучие и пр., което вече се признава не само от противниците, но и от апологетите на неолиберализма, както е видно и от цитираното в началото изказване на Барак Обама

На пето място, остава открит въпросът, планирана ли е или не глобалната криза. Говорим не само за финасово-икономическия, но и за други аспекти, които са следствие от него - политическите и социалните. Налице са някои белези, подкрепящи първата хипотеза. И те са свързани с търсенето на мотиви (както при всяко престъпление, а кризата е именно такова, разбира се ако се докаже, че е съзнателно инспирирана). То изисква много задълбочени геополитически и геоикономически анализ на случилото се през последните две десетилетия, т.е. след края на студената война.

Голямата Депресия 2

И така, има ли сценарий, под условното кодово название Голямата Депресия 2 (13)?. Мнозина анализатори защитават тази теза, авторът на настоящата статия също смята, че тя е доста вероятна. Налице са няколко аргумента в нейна подкрепа:

- Съединените  щати са изправени пред исторически избор – дали да бъдат едноличен лидер в един монополярен свят или да потърсят друга алтернатива? Второто означава геополитическо и геоикономическо взаимодействие с останалия свят. Засега е очевидно едно – САЩ демонстрираха, че са в най-добра позиция за излизане от кризата (когато моментът за това настъпи), защото разполагат с необходимите финансови и други ресурси (нещо, за което американската геполитическа доктрина работи неуморно и резултатно от Втората световна война насам). Бързите мерки и действия на новия президент говорят за предварително подготовени схеми и начини за излизане от кризата. На основата на тази презумция е логично и предположението, че глобалната икономическа и финансова криза може да се окаже добре обмислен и организиран  грандиозен спектатъл, който, в крайна сметка, трябва да затвърди неоспоримото лидерство на Америка в глобалния свят и глобалната геополитика.

- Налага се усещането, че някои други глобални играчи, като Китай например, посрещнаха кризата прекалено спокойно. Очевидно управляващият елит на тази страна, преживяваща, вече няколко последователни десетилетия, мощен икономически, технологичен и военен възход, своевременно е разгадал сценария на предстоящото развитие на събитията. В същото време, други глобални субекти, като Русия и ЕС (като цяло, както и отделните му членки), демонстрираха известни колебания за обхвата и характера на ответните мерки. Както е известно, ЕС не прие американския план за масирана правителствена (публична) финансова намеса и постъпи правилно, защото иначе щеше да се стигне до излишно финансово напрежение (а може би и изтощение), което да върне стратегиите и политиките на общността поне на изходната позиция на План 2000. Проблемът на Съюза е наличието на компактна група слаборазвити страни-членки, които след приемането им показаха по-скоро склонност да присвояват, а не да усвояват, средствата от общия бюджет на ЕС. Що се отнася до Русия, тя най-сетне би трябвало да разбере, че суровинната стратегия за развитие на страната (разчитаща основно на енергоносителите) не е особено печеливша, защото тази страна все още не е достатъчно силен глобален геополитически играч за да направлява ценовата политика на ОПЕК и на другите световни суравинни картели. Опитите за формиране на газови и други картели, в които тя да доминира, поне засега са неуспешни. Разбира се, в бъдеще нещата могат и да се променят. Засега обаче, резултатът е: сериозни икономически проблеми след падането на петролните цени; намаляване на икономическия растеж; сриване курса на рублата (която доскоро имаше претенции да се превърне  поне в регионална валута); увеличаващо се социално напрежение, което по логиката на славянската психология рискува (ако проблемите продължат да съществуват прекалено дълго) да се трансформира в политическа нестабилност; влизане в нова спирала на оръжейната надпревара и то в условия на икономическа криза и рязко спадане на постъпленията от износа на нефт и природен газ. Останалият свят също почувства коя е „здравата ръка” в световната икономика и финанси, а това означава и в глобалната геополитика и геоикономика. Що се отнася до долара, на американската икономика не и трябва надценена национална валута. Очевидно, мозъчният тръст на САЩ се е примирил с перспективата да си подели валутното пространство на планетата с други регионални валути (в същото време, сигурно вече разполага и с подходящ противодействащ инструментариум)

Очертава се темата за сегашната глобална икономическа и финансова криза още дълго време да е в центъра на вниманието на анализатори, учени, геополитици и геоикономисти. Защото тя като че ли индикира някакъв очакван прелом в развитието на цялото човечество. Предстои да разберем, какъв точно ще бъде този прелом. Като отговорът на въпроса е свързан с геополитическите и геоикономическите аспекти на бъдещето развитие на света.

Оше днес обаче, може да бъде подчертана една трайно налагаща се тенденция: светът навлезе в период на глобална несигурност, в резултат от изграждането на нови геополитически и геоикономически конструкции, нарушаване на установените в миналото баланси, изостряне на геоикономическата война за конвенциални и особено за технологични русурси, както и за налагане на нови ценностни постулати, включително и в областта на икономиката и финансите, и на опити да се гради нова, по-справедлива матрица на глобалния свят.

Бележки:

1. Имат се предвид Федералният резерв на САЩ, МВФ, СБ, правителствата на САЩ, Великобритания, наднационалното управленско равнище на ЕС и на големите страни-членки, а също на Япония, Русия, Китай. Към тях е редно да прибавим и „скритите елементи” на глобалното управление, от типа на американският Съвет за международни отношения, Трилатералната комисия, Билдербергския клуб, Парижкия клуб, Лондонския клуб, Г-7 и Г-8 (в някои аспекти) и др.

2. Към тази „критика” трябва да причислим и емоционалният протест на гражданските общества, които се оказват най-потърпевши от кризата. Той обаче има по-друго измерение (не политикономическо). Може да се сведе до вярната реакция на гражданите (най-вече в САЩ и в развитите страни–членки на ЕС) сращу изключително деформираното нарастване на т.нар. корпоративното влияние върху управляващите елити. По повод раздаването на бонуси на своите служители за общо 220 млн. долара от американската застрахователна корпорация AIG, в която държавата (с парите на данъкоплатците) наля  170 млрд. долара за избягване на фалита й, в американската преса се появиха квалификации от рода на: „идва нова революция”, „узаконен от властимащите грабеж без оръжие” и пр. Палатковите лагери на загубили домовете си граждани на САЩ, протестите в Италия, Франция и другите по-големи и по-малки държави придобиват характеристики на политически (а не само социален) протест.

3. Подобно на причините, мерките за преодоляване на последиците от финансовата криза, в повечето случаи, също се анализират и свеждат до техните технически или психологически аспекти. Топфинансисти, като милиардера Уорън Бъфет (САЩ) и председателя на Европейската централна банка, Жан-Клод Трише, говорят в един глас за парализа на доверието в банките и считат, че „връщането на това доверие е от решаващо значение за възстановяването на глобалната икономика”.  Не отричаме влиянието на подобни фактори, както и значението на разтърсващи световни събития, изказването на влиятелни политици и финансисти (дори и само една седмична отпуска на Обама успокои американския фондов пазар). Още по повод на Голямата Депресия от 1929-1933, Джон Кейнс лансира тезата за „животинските инстинкти” на хората, каращи ги да поемат прекомерно рискове. Няколко топикономисти през последните десетилетие получиха Нобелови награди именно за постижения в сферата на „икономическата психология”. Така или иначе, антикризисните мерки се сведоха до рецептите на Кейнс: намаляване на лихвените проценти (в САЩ той на практика вече е нулев) и наливане на свежи пари в междубанковия пазар, с цел увеличаване ликвидността на банките; финансиране от бюджетите на стимулиращи пакети за бизнеса и недопускане на високи равнища на безработица; частична или пълна национализация на губещи банки (които трябва да бъдат спасени), с последващото им приватизиране, или пък  фалити на тези, оказали се „излишни” за реализирането на бъдещите икономически стратегии.

4. В духа на горните размишления не може да не прави впечатление, че през последните две десетилетия необяснимо високи стойностни равнища (от петкратно до десетократно увеличение) се наблюдават не само в икономическата (цените на недвижимите имоти, на акциите, на стратегически суровини), но и в неикономическата сфера. Какво налага цената на един футболист да гони цифрата 100 млн. евро, бюджетът и касовите постъпления на един филм  - десетки милиарди долари,  осигуряването на огромни печалби в шоубизнеса, при съмнителни финансови схеми, рязкото увеличение на милиардерите (хиляди)
и милионерите (стотици хиляди) в света, включително и в страните в преход? Сумарно, богатствата на милиардерите надхвърлят БВП не само на страните от полупериферията и периферията, но и на отделни високоразвити държави.

5. Не бива да се забравя, че процесът на необичайно нарастване на глобалното стойностно равнище протича в рамката на утвърдената геополитическа и геоикономическа логика и модел на управление на света:  20% (развити) : 80% (средно и слабо развити страни). Т.е. процесът се наблюдава преобладаващо в развитата (западната) част на света. С това ножицата на икономическите и социални различия и дисбаланси между „Севера” и „Юга” се разтвори до смущаващи величини. Става дума за бомба, която засега просто „цъка”, но няма начин (ако нещата не се променят) някой ден да не избухне.

6. В страните, производителки на петрол (включително и Русия) се акумулира огромен финансов ресурс (между 2 и 4 трлн. долара), т.нар. „трето поколение петродолори”, които до момента са „изтеглени” само частично (въпреки положените усилия на предишния американски президент Буш) в глобалната финансова система. Известният синдром на „ресурсното проклятие” си казва думата, увеличавайки глобалното потребление на непроизводителни стоки и пораждайки след себе си допълнителен инфлационне натиск.

7. Вероятно това е един от „законните” начини за мотивиране на схемите за корупция, прането на пари, „правенето на пари от въздух” (фондовите балони), движението на огромни потоци от капитали, получени от търговията с наркотици, проституция, оръжие и т.н. Между другото, в неизбистрената собственост на средствата в общия бюджет на ЕС се крие главната (политикономическа) причина да се „присвояват”, а не да се усвояват по целесъобразност средствата на Съюза. Защото се приема (съвместно от ЕП и Европейския съвет) само разходната част на съюзния бюджет. Поради това, по целия цикъл на усвояването им (планиране, програмиране, проектиране) до проекта/обект на крайните бенефициенти, проблемът за собствеността на тези пари поражда непрекъснато конфликти и лоши практики.

8. Показателно в това отношение е изобретението на американския финансист Луис Раниери, създал другблестящ инструмент” (освен известните фондови спекулации, които, между другото, унищожиха мита за акционерния механизъм за „формиране на средната класа”) за правене на пари от пари пазара на ипотечните облигации, довел до необичаен бум в ипотечното кредитиране. Механизмът не е сложен: емисии на облигации, постъпленията от които зависят от погасяването на ипотеки, интегрирани в т.нар „ипотечни пулове”. Зад тези емисии стоят обаче хиляди отделни (и специфични) ипотеки, което прави оценката на риска на тези пулове  проблематична. За целта, в „ипотечната магия” се включва рейтинговите компании, които обаче, поради недостатъчния си капацитет да оценяват милоните ипотеки в пуловете, подведоха ипотечния пазар с даването на най-високи оценки - „ААА”, изхождайки най-вече от тенденцията към бързо нарастване цените на недвижимите имоти.

9. Тук вече можем да се съгласим с твърденията за прекомерната алчност („животинските инстинкти”) на управляващите финансовия капитал. Но дали  става въпрос за отделни, инциденти и временни процеси или за преднамерени и добре обмислени действия за създаване на грандиозна глобална система за забогатяване и ограбване на цялото човечество – този въпрос засега остава открит. Така ли иначе, след разпадането на колониалната система, разривът между богатите и бедните страни се увеличи катастрофално, което дава основание да се говори за нов, съвременен неоколониализъм. Ще си позволия да цитирам Барак Обама: ”Те (банките, корпорациите – б.а.) символизират една култура, основаваща се на огромни приходи чрез поемане на изключително безотговорни рискове, които, в крайна сметка поставиха, цялата ни икономика в риск”. Тези думи са казани по повод на бонусите (220 млн.долара), които най-голямата застрахователна компания в САЩ AIG (American International Group) раздаде на служителите си в началото на 2009, след като получи финансова инжекция от правителството, в размер на 170 млрд. долара! Далеч от политикономическа оценка, изказването на Обама е вярно, що се отнася до създаването на някаква нова и то определено неморална бизнес и финансова управленска култура. Иначе, думите му звучат като бащинско подръпване ушите на недисицплинирания син.

10.  Не всеки етнически бизнес и предприемачество може да мине в графата на „черния икономически сектор” в глобалната икономика. Но границата между легален и незаконен етнически бизнес в много случаи е доста условна, което прави тенденцията изключително опасна. Типичен пример е т.нар. проект „Голям Китай”. Без да е афиширан официално като доктрина, той има три компонента: икономиката на официален Китай, икономиката на китайската диаспора в света (наброяваща вече над 400 млн. души) и икономиката на китайската „триада” (мафия). Всеки от двата последни „стълба” (обединени от философските идеи на Конфуций – нещо уникално в съвременната епоха) произвежда по 1/3 от БВП на официлен Китай. Т.е. американските опасения, че Китай може да достигне САЩ по обем на своя БВП отдавна вече са се сбъднали. Остават технологичните и военните аспекти, които са въпрос на недалечно бъдеще.

11. Вж. сп. Геополитика, бр.6/2007 „Сбърканият геокод: геополитика и геоикономика на пазарния фундаментализъм”. Обобщаващото тълкуване „без морал” спокойно може да се прилага и за политиката, и за демокрацията.

12. През последните месеци ООН официално алармира, а страните от Г-8 доста демонстративно подеха кампания срещу „данъчните оазиси”. Имат се предвид не само екзотичните островни офшорни зони, но и страни като Швейцария, някои членки на ЕС (Кипър, Малта)  и други развити страни, където данъчните облекчения и данъчната и банкова тайна са прикритие за прането на пари и нелегитимното движение на капитали в глобалната банкова и финансова система.

13. Вж. статията на Михаил Хазин, „2009 - в очакване на „контролирана” икономическа катастрофа”, в сп. Геополитика, бр.2/2008.

* Преподавател в Бургаския свободен университет

{rt}

Още статии ...