Характерна за началото на ХХІ век стана появата на нов вид войни, победата в които се постига не чрез унищожаването на въоръжените сили и икономиката на противника, а въздействайки върху морално-психическото му състояние.

Ако се придържаме към класификацията на войните, от гледна точка на смяната на обществените формации и използваните технологии, в момента навлизаме в епохата на войните от седмо поколение, които са информационно-мрежови и са резултат от следните фактори: развитието на средствата на изчислителната техника и комуникациите, довело до мощен ръст на ролята на информацията в обществения живот, като ефективността на влиянието и надхвърля тази на много материални ресурси; успехите на психологията в изучаването на човешкото поведение и управлението на тяхната мотивация, които позволяват да се оказва определено въздействие върху големи групи от хора; създаването на несмъртоносни средства за въздействие, заменили традиционните видове оръжия.

Скрита, но ефективна заплаха

В наше време воденето на традиционния тип война срещу държава, притежаваща ядрено оръжие, е изключително опасно. Затова съвременните "политически технолози", обслужващи интересите на управляващите западни елити, се стремят да изместят острието на агресията от материалното в информационното пространство. На първо място, работи се за преориентацията или ерозията и ликвидирането на традиционните ценности на нацията, така че евентуална информационна атака отвън да се възприеме от съответното общество като отговаряща на стремежа му за прогрес. Тоест, в масовото съзнание, външната агресия се реализира под формата на цивилизационна трансформация на едно изостанало общество в друго, намиращо се на по-висока степен на развитие.

Технологиите на мрежовите войни бяха достатъчно добре отработени още по време на студената война, като форми за тотален разгром на геополитическия противник. В основата на информационно-мрежовата война е ерозията и последващото разрушаване на фундаменталните характеристики на нацията, осъществявани предимно в неявна форма. В зависимост от конкретните задачи за въздействие върху противника, в приоритетен обект на агресията може да се превърне една или друга сфера на неговия обществен живот.

Цел на информационно-мрежовата война е присвояването на по-голямата част от стратегически важните ресурси на съответната страна от геополитическия агресор. При това "прехвърлянето" на тези ресурси се осъществява от елита на държавата-жертва на агресия до голяма степен доброволно, тъй като се възприема от него не като "присвояване", а като възможност за развитие. Именно това поражда сложността при разпознаването на технологиите и методите на информационно-мрежовата война в сравнение с традиционната, както и липсата на своевременна и адекватна реакция на действията на агресора, доколкото жертвата му не разполага с никакви възможности за противодействие. При това, ако резултатите от "горещите" войни могат да бъдат оспорени и преразгледани след определен период от време (пример за което са Първата и Втората световни войни), резултатите от информационно-мрежовата война не подлежат на преразглеждане, поне докато агресорът не изгуби позициите си.

Признаците за осъществяване на нападение

Как обаче могат да бъдат изгубени тези позиции, в момента изглежда неясно. Сложността на проблема е, че фронтът на информационно-мрежовата война минава през менталното пространството на обществото, в което вече е осъществена замяната на фундаменталните ценности на нацията - жертва с психологическите постановки и митове на агресора. Масовото съзнание не е в състояние своевременно да осъзнае факта на имплантирането в него на "менталните вируси". На свой ред, политическият и културен елит, превърнал се в обект на информационно-мрежовата война, който не разполага с необходимата квалификация за да може да идентифицира информационната агресия и да организира адекватен отпор на информационния противник, е обречен на съкрушително геополитическо поражение.

На практика,  в информационно-мрежовата война се включват практически всички публични институции и, на първо място, медиите и религиозните организации, културните учреждения, неправителствените организации и финансираните от чужбина обществени движения. Дори научните работници, работещи с грантове от чужбина, внасят определен принос за ерозията на държавата. Всички те осъществяват т.нар. "разпределена атака", нанасяйки многобройни точкови разрушаващи удари по обществената система на съответната страна, обикновено под лозунгите за развитие на демокрацията и спазването на човешките права. Благодарение на съвременните политически технологии и натрупания опит във въздействието върху масовото съзнание, геноцидът срещу населението може да бъде осъществен и без използването на газови камери или масови разстрели. Достатъчно е да се създадат условия за спад на раждаемостта и ръст на смъртността.

Друга особеност на информационно-мрежовите войни е липсата на ясна йерархия в мрежовата структура на агресора. Това се обяснява с нейната хетерогенност, изразяваща се в значителната автономност, с която разполагат държавните и недържавни елементи на тази йерархия, където отсъстват ярко изразени вертикални връзки. Затова пък са налице множество хоризонтални, чието действие е нерегулярно. Липсата на йерархия и регулярност на взаимодействието не позволява достатъчно ясно да бъдат очертани съществуването и активността на подобна мрежова структура.

Движещите сили.

Ролята на "гориво" за въпросните мрежови структури изпълнява информацията, която циркулира в тях, а в ролята на своеобразни "детонатори" се изявяват онези, които контролират възловите точки на тази система - пример за това са сървърите на социалните мрежи Facebook и Twitter, контролирани от американските специални служби.

Както се посочва в анализ на британският Guardian, в САЩ се осъществява сериозна пропагандна активност, използваща Twitter, Facebook и други социални мрежи. Тя се ръководи от базата на американските военновъздушни сили "Макдил" в щата Флорида, където действат 50 оператори, всеки от които контролира по около десетима "агенти за влияние", регистрирани в различни държави по света и водещи информационна война по всички правила на политическите технологии с цел ерозия на противниковата държава. Според британските журналисти, стойността на програмата е 2,76 млн. долара, като в рамките и на всеки от активните участници в информационната война се гарантира достатъчно убедително прикритие и мерки за защита от разобличаването им. Според говорителя на Централното командване на американската армия (CENTCOM) Бил Спийкс, оказването на въздействие върху американската публика е абсолютно забранено от правилата на действие на тази система, като за целта в нея не се използва английски език. Информацията в рамките на системата се подава само на арабски, урду, пущу, фарси и някои други езици, според това, коя точно е целевата държава. Засичането и квалификацията на действията в рамките на информационната война е сред основните задачи на специалните служби на всяка държава, която се грижи за своята сигурност. Това е още по-важно тъй като, вследствие неявния характер на информационната агресия, тя не се възприема от обществото като непосредствена заплаха за съществуването на държавата. Тъкмо поради това, тежестта на разкриването на този тип заплахи пада върху експертната общност и специалните служби, които следва да запознаят с тях ръководството на съответната държава, така че то да може да предприеме адекватните мерки.

Сферите и методите на действие

Борбата се води в следните пространства:

- географското: с цел установяване на контрол над територията, с помощта на глобалните (включително и космически) информационни и разузнавателни системи се поощряват сепаратистките движения и различните форми на терористична активност на територията на противника, последният се ангажира в нискоинтензивни конфликти, или пък се организират масови вълнения и "цветни революции";

- икономическото: чрез натрапване на заробващи кредити на противника, налагане на ембарго, организиране на икономически санкции и провокации;

- идеологическото: чрез разпространение на откровени клевети, изкривяване на информацията, подмяна на понятията, имплантиране на ментални "вируси" и митологеми в съзнанието на населението на противниковата държава;

- мрежовото: чрез осъществяване на хакерски атаки и заразяване с различни компютърни вируси на изчислителните и комуникационни системи и бази данни.

Но, каквато и да е крайната цел на информационно-мрежовата война, най-близката и задача винаги е затрудняването на достъпа на населението до достоверна информация. Значението на този момент се обяснява с това, че оперативността и качеството на вземаните решения на всички нива пряко зависят от пълнотата и достоверността на предоставяната информация.

Сред основните методи на информационното противоборство са:

- укриването на критично важна информация за ситуацията в една или друга сфера;

- съзнателното поставяне на ценната информация в масива на т.нар. "информационен боклук", следвайки принципа "да скриеш листото в гората";

- подмяна на понятията или изкривяване на смисъла им;

- отвличане вниманието към незначителни събития;

- използване на понятия, които са модерни в обществото, но са лишени не само от ясно определение, но и от сериозна значимост;

- подаване на негативна информация, която се усвоява по-добре от аудиторията, отколкото позитивната;

- използване, като ключови аргументи, на фактори, лишени от реален смисъл, както и на некоректно осъществени социологически и маркетингови анализи;

- налагане на "табу" върху определени видове информация, въпреки тяхна общоизвестност, с цел да се избегне широката дискусия по критични за определени структури въпроси и теми;

- използване на откровени лъжи с цел да се избегне негативната реакция на населението и чуждестранната общественост;

- в арсенала на информационните войни съществуват и такива средства като "информационните бомби" или "информационните мини" - първите се използват като детонатор на лавинообразното задълбочаване на определени процеси в обществото, а вторите се залагат предварително и се задействат в хода на вече започналия процес с цел той да бъде доведен до логическия си край. Такива "информационни мини" са изтичанията на секретни сведения от официални държавни институции, или пък от такива сайтове като WikiLeaks.

Типичен пример за използване технологията на информационно-мрежовата война бяха бунтовете на народните маси в държавите от Близкия Изток. При това, ако в случая с Тунис и Египет тези технологии не се проявиха достатъчно ясно, в Либия станахме свидетели на "премиерата" на войните от седмо поколение. Либийската "революция" беше представена на екраните на световните електронни медии като своеобразен "симулатор" - т.е. цялото и развитие се задаваше от медиите, без каквото и да било съответствие с действителността, затова пък в пълно съответствие със сценария на западните "политически технолози".

Провокирани от информационните атаки, осъществявани от социалните мрежи Facebook и Twitter, да предприемат "революционни действия", арабските общества генерираха мощна революционна вълна в Близкия Изток. Експлозията на арабската "улица" демонстрира как социалните мрежи се оказаха "фитила" за взривоопасната атмосфера на региона. Практически във всички държави, въвлечени във водовъртежа на събитията, протестният "флашмоб" беше организиран чрез изпращането на съобщения за планирани митинги и протестни действия чрез социалните мрежи, електронната мощта и мобилните телефони. При това не бива да забравяме, че управляващите сървъри на глобалните електронни мрежи Facebook, Twitter, Hotmail, Yahoo и Gmail се намират в САЩ и се контролират от американските специални служби. Това позволява да бъде организирано изпращането на съобщения към предварително подбрана "клиентела" - т.е. към собствените агенти за влияние в държавите от Арабския изток, които по сигнал отвън организират в необходимото време и на необходимото място критична маса хора, използвайки за целта метода на т.нар. word of mouth marketing (т.е. маркетинг "от уста на уста").

Представителите на арабската "улица", мнозинството от които нищо не знаят за интернет и социалните мрежи, а често и въобще не разполагат с компютри и мобилни телефони, са готови да трошат витрини, да палят коли и да замерят полицаите с камъни, защото виждат в това възможност да си върнат на управляващите за бедността, на която са обречени от тях. На свой ред, службите за сигурност се оказват безсилни да се противопоставят на насилието, използващо качествено нова за тях форма на организация на протестното движение, моментално придобило лавинообразен и неуправляем характер. Оказа се, че е невъзможно да се предвиди началото на уличните безредици, както и източниците на разпространяване на подстрекателските съобщения, а прекъсването на достъпа до Интернет и мобилната връзка след началото на безредиците вече нищо не можеше да реши, защото процесът беше придобил характеристиките на горски пожар.

Социалната опора

Съвременният свят е взривоопасно наситен с хора, чиито вътрешен свят се намира в изключителна дисхармония. "Младите лумпени", както ги наричат социолозите, представляват декласирана маса с неясни социални корени, те са лишени от ясни нравствени понятия и политически ориентири. Активността на тези елементи в ежедневния живот варира от обичайната търговска треска до спекулациите на фондовия и валутния пазари. Задълбочаването на "революционната ситуация" води до нарастване на притежавания от тях антисистемен протестен заряд, развиващ се на фона на неосъществените им амбиции.

Такъв беше случаят със самозапалването на Моахамед Буазизи - младият тунизиец с висше образование, принуден да продава плодове на улична сергия. Този тип хора, които постоянно търсят мястото си в живота, много често се превръщат в своеобразни марионетки, попадайки под тоталното влияние на социалните мрежи, настроенията на тълпата или идеологията на различни радикални движения. И, ако са лишени от достатъчно устойчив морален ориентир, просто не можем да си представим какви мотиви могат да определят следващите им действия.

Осветяващите този тип събития медии, както и информацията за тях в социалните мрежи, допълнително нажежават ситуацията на масова психоза. За това съдействат и кадрите заснети с мобилни телефони неизвестно от кого и неизвестно къде, съобщенията за многобройни жертви на правителствените сили, които не се показват уж "по хуманни съображения", репортажите от уж завладени от бунтовниците градове, хаотична стрелба от зенитни картечници, която трябва да създаде атмосфера на "активни военни действия", останки от уж свалени правителствени самолети, бомбардирали бунтовниците, "преминаването" на страната на народа на приближени на един или друг "диктатор" или бягството на висши дипломати на режима в САЩ или Франция. Ако се вгледаме по-внимателно обаче, става ясно, че медиите разиграват виртуални войни, монтирани и ретуширани с помощта на компютърните технологии и след това пуснати във виртуалното пространство като своеобразна информационна основа за обосноваване на последващи санкции на Съвета за сигурност на ООН.

Ако Тунис и Египет станаха първите проби на отвъдокеанските "режисьори" на този псевдореволюционен спектакъл, Либия се оказа първата реална военна операция в рамките на глобалната информационно-мрежова война на Запада срещу неудобните му режими. Ако на Балканите, в Афганистан и Ирак, Вашингтон използва всички средства и методи за глобално преразпределяне на света, целящи смяната на лидерите в държавите, представляващи стратегически интерес за САЩ, в държавите от Близкия Изток Западът инициира идването на власт на лидери от ново поколение, които да заменят онези, получили навремето образованието си в СССР и държавите от комунистическия блок - технократи, учили на Запад и притежаващи "западен" манталитет, които трябва да укрепят американските позиции в региона, като в същото време изтласкат от т.нар. Голям Близък Изток Китай, ЕС и Русия. Това е типичен пример за реализация на информационно-мрежовата стратегия на "управлявания хаос", оказала се най-подходящият нов инструмент за

съхраняване на глобалното американско лидерство, при това с минимални финансови разходи (ако не броим тези от повишаване цените на петрола, но поне в момента те не безпокоят особено Вашингтон, който все още вярва в успеха на американската т.нар. "шистова революция").

 

* Авторът е държавен съветник първа степен на Руската Федерация

{backbutton}

В началото на ХХІ век станахме свидетели на рязко нарастване на вниманието към Централна Азия от страна на три велики държави: Китай, като неин най-голям съсед, Русия, като бивша метрополия, и САЩ, като лидер на антитерористичната коалиция, се оказаха пряко въвлечени в случващото се в региона, който сравнително доскоро се смяташе за „забравена периферия”.

Интересите на Китай в Централна Азия

Китайските стратегически интереси в централноазиатския регион се базират на предпоставката, че само такава ситуация, при която Централна Азия действително ще представлява стабилен тил на Китай, биотговаряла в най-голяма степен на стратегическите интереси на Пекин.

Сдържане на сепаратистките сили в «Източен Туркестан»

От 90-те години на миналия век насам, на фона на общия възход на международния тероризъм, се повиши и активността на сепаратистите в т.нар. «Източен Туркестан» (т.е. китайския Синцзян-уйгурски автономен район – б.р.), като там се формира сериозна терористична, сепаратистка и екстремистка групировка (т.нар. Движение «Източен Туркестан»), превърнала се в заплаха за държавното единство на Китай и социалната стабилност в северозападната част на страната. По ред исторически, национални, културни, езикови и религиозни причини движението «Източен Туркестан» поддържа тесни връзки с определени кръгове в централноазиатските държави. От една страна, Централна Азия е сред най-важните чуждестранни «бази», свързащи движението «Източен Туркестан» със силите на международния тероризъм и, по този начин, представлява основното направление за проникването му на територията на Китай. В тази връзка, една от основните цели на китайската външна политика по отношение на Централна Азия е недопускането на територията на региона на действия, застрашаващи териториалната цялот на Китай, както и отказа на всички централноазиатски държави да оказват подкрепа на сепаратистите, като ограничат или забранят активността на движението «Източен Туркестан» и противодействат на проникването на сили на международния тероризъм от тяхна територия в Китай.

Гаранции за сигурността на Централна Азия, осигуряващи стабилен стратегически тил на Китай

Централна Азия е разположена в съседство със Северозападен Китай, като границата между тях е достатъчно дълга. Това е сравнително самостоятелен геополитически регион в непосредственото обкръжение на Китай, който формира основния съставляващ елемент на северозападното стратегическо направление на Китайската народна република. В съответствие със специфичните особеноста на китайските стратегически интереси и геополитическото положение на централноазиатския регион, последният може да се разглежда като стратегически тил на Китай. В този смисъл, само ситуацията, при която Централна Азия действително ще представлява стабилен тил на Китай, би съответствала напълно на стратегическите интереси на Пекин.

Развитие на икономическото сътрудничество с държавите от Централна Азия и превръщането и в ключов източник за внос на енергоносители

Енергетиката е най-важният елемент на икономическото сътрудничество между Китай и страните от Централна Азия. Гарантирането на сигурността на доставките на енергоносители за бързо развиващата се китайска икономика е дългосрочна задача със стратегическо значение. Ако годишният обем на петролния внос от региона достигне 10-20 млн. т, това би било 10% от китайския внос. Гарантирайки си стабилни петролни доставки от Русия и централноазиатските държави, Китай би могъл, до голяма степен, да реши проблема за дългосрочното си обезпечаване с енегоносители, като по този начин значително намали зависимостта си от рисковете, свързани с нестабилната международна ситуация.

Руските интереси в Централна Азия

В основата на руските интереси в региона е стремежът да бъдат запазени специалните отношения между Русия и държавите в него в политическата, икономическата, военната и дори езиковата сфери. Крайната цел на руската политика в региона е икономическата и политическата интеграция, както и гарантирането на сигурността му.

Въпросите на сигурността

Ключово място в текущите интереси на Русия заемат въпросите на сигурността. Те са особено актуални предвид слабостта на сегашната руска държава. Сред основните проблеми е заплахата за Русия от международния тероризъм и религиозния екстремизъм. Втори много важен проблем на сигурността е наркотрафикът от Централна Азия, която граничи с Афганистан (всъщност той е част от региона), който е сред най-големите в света производители на наркотици. Трето ниво на държавните интереси на Русия в Централна Азия, свързани с проблемите на сигурността, е регионалната стабилност. Накрая, в руската сфера за сигурност влиза и запазването на Централна Азия като собствен «заден двор», което означава недопускане регионът да попадне под контрола на друга велика държава, както и появата на геополитическа стратегическа заплаха за интересите на Москва.

Икономическите интереси

Руските икономически интереси в Централна Азия имат съвсем практически характер. Основният е обемите на стокооборота с държавите от региона не просто да нараства, но и техните икономики да останат в руслото на руската икономическа система, т.е. постигането на интеграцията им с Русия. Друга сфера на икономическите интереси на Русия в Централна Азия е свързана с енергетиката. Регионът е много богат на петрол и природен газ, като сравнително доскоро машрутите за техния транзит напълно се контролираха от руснаците. Централна Азия е заинтересована от диверсификацията на транзита на своите енергоносители. С появата на алтернативна мрежа от транзитни тръбопроводи Русия, от една страна, ще понесе определен икономически ущърб заради намаляване обемите на транспортираните от Каспийския регион природен газ и петрол, а от друга – ще загуби част от влиянието си в региона.

Освен това, в Централна Азия живеят голям брой руснаци, което също предопределя специалните интереси на Русия. След разпадането на Съветския съюз в бившите съветски републики останаха около 20 млн. руснаци, половината от които живееха на територията на Централна Азия. Гарантирането на правата и равнопоставеността на руснаците в тези държави се превръща във все по-важен елемент на руската държавна политика, формирайки отделно направление в реализацията на нейните интереси.

Интересите на САЩ в Централна Азия

През първите години след колапса на Съветския съюз интересите на САЩ в Централна Азия не бяха достатъчно ясно формулирани. Събитията от 11 септември 2001 обаче съдействаха за това значението на Централна Азия за американската външна политика силно да нарасне.

Борбата с тероризма

Това е един от основните приоритети на САЩ. Събитията от 11 септември радикално промениха американската концепция и стратегия за сигурност. Международният тероризъм се превърна в основна заплаха за националната сигурност на САЩ, а борбата с него беше включена в списъка със стратегическите задачи пред страната. Централна Азия придоби голямо значение за САЩ именно в контекста на глобалната битка с тероризма.Регионът е заобиколен от територии, където активно действат международни терористични организации, а и самият той е сред районите на тяхната активност.

Контролът над енергийните ресурси на Каспийския басейн

Важна част от стратегическата идеология на САЩ е контролът над световните енергийни ресурси, включително над находищата в басейна на Каспийско море. Централна Азия и Каспийският басейн разполагат с вторите по обем в света петролни запаси, след тези в Близкия Изток. Установяването на контрол над запасите на централноазиатските и каспийските находища е част от по-общата американска стратегия. Стремежът на САЩ към контрол над енергоносителите се обяснява не само с желанието им напълно да гарантират вътрешните си потребности, а и с това, че енергоносителите могат да се използват като мощно средство за натиск в международната политика.

Стратегическите геополитически намерения

След 11 септември Америка неочаквано въведе (под флага на борбата с тероризма) свои военни части в Централна Азия, нахлувайки по този начив в традиционната сфера на влияние на Русия. Що се отнася до Китай, САЩ внезапно се оказаха в тила му, максимално доближавайки се до неговите граници. Военните бази дават възможност на американците да осъществяват мониторинг, да ограничат ръста на влиянието на Китай и Русия, да стимулират провеждането на независим от Русия политически курс на централноазиатските държави и да не допускат създаването на съюзи с антиамериканска насоченост от Русия и Китай.

И така, за Китай Централна Азия е свързана най-вече с борбата срещу ислямския ектремизъм, носещ заплахата от ислямизация и застрашаващ териториалната цялост на Северозападен Китай.

Основното за Русия пък е прекъсване маршрутите на наркотрафика и каналите за връзка между терористите в централноазиатския регион и тези в Кавказ.

За САЩ най-важното е подкрепата за военната кампания в Афганистан, докато борбата с екстремизма и наркотрофика остават на заден план.

Сътрудничеството между Китай, Русия и САЩ в Централна Азия

От декември 1991 насам, когато съветските републики от Централна Азия получиха независимост в резултат от разпадането на СССР, Китай, Русия и САЩ започнаха да разширяват проникването си в региона, използвайки за това различни пътища, форми и средства. И трите държави имат сериозни интереси в него. Всяка от тях формира собствена платформа и си извоюва определени позиции в Централна Азия. Събитията от 11 септември промениха геополитическата ситуация в региона в полза на САЩ, но никой от другите играчи не напусна сцената, което означава, че присъствието на всяка от трите страни в региона ще има дългосрочен и стратегически характер.

Китай, който в перспектива се очертава като най-големия потребител на енергоносителите на региона, се сдоби, в лицето на САЩ, с потенциален конкурент, заинтересован от насочването на транзита на енергоносители на Запад, а не на Изток. Стратегиите на Китай, Русия и САЩ се сблъскват в Централна Азия, като и трите държави ще останат в региона задълго.

В същото време, в Централна Азия е налице достатъчно широка сфера на общи интереси и взаимна изгода на Китай, Русия и САЩ. В нея влизат борбата с тероризма, наркотрафика, гарантирането на регионалната сигурност, недопускане разпространението на религиозния екстремизъм и т.н. Всичко това създава обективни предпоставки за стратегически диалог, а вероятно и за сътрудничество между трите държави.

Като най-сериозен общ за тях интерес в региона можем да приемем борбата с тероризма, която едновременно е и най-приемливата сфера за формиране на отношения на сътрудничество между тях. Борбата с тероризма в Централна Азия съвпада с целите на антитерористичната активност на САЩ в глобален мащаб. Тя отговаря и на интересите на Русия, премахвайки източника на терористична заплаха по южното направление и съдейства за поставянето на силите на сепаратистите от т.нар. «Източен Туркестан» под контрола на китайските власти.

Друга обща цел на трите велики държави в Централна Азия е гарантирането на сигурността, стабилността и развитието на региона. Централноазиатските държави все още са слаби и се сблъскват с множество политически, икономически, религиозни, национални и социални проблеми. Трудно им е самостоятелно да препятстват проникването на тероризма и ектремизма отвън, а и самите те често създават благоприятна почва за разпространението на тези негативни явления.

Освен това трите велики държави следва заедно да се противопоставят на нетрадиционните заплахи и да решават глобалните проблеми, сред които е борбата с производството и контрабандата на наркотици, както и защитата на околната среда и т.н.

Наличието на общи интереси в Централна Азия не означава, че Китай, Русия и САЩ непрекъснато ще задълбочават сътрудничеството си. На първо място, ако това тристранно сътрудничество действително се установи, то ще има пасивен или принудителен характер. На второ място, в региона са налице структурни противоречия между Китай, Русия и САЩ. Съществуват две противоположни сфери: в едната от тях интересите им съвпадат, а в другата се разминават. Тъкмо това обуславя сложния характер на отношенията между трите държави. Реалната същност на руско-американските отношения в Централна Азия не предразполага към сериозно партньорство. Защото истината е, че САЩ изтласкаха Русия от доминиращите позиции в зоната на нейните традиционни, естествени интереси, имащи стратегическо значение за нея, и се настаниха в региона сериозно и задълго.

Появата на САЩ в тила на Китай закономерно се възприема в Пекин като заплаха. В резултат от нея стават по-уязвими стратегически важни обекти в Северозапеден Китай, свързани с производството и изпитанията на ракетно-ядрено оръжие. Възникват нови възможности за външна намеса в междуетническите отношения в северозападния регион. В качеството си на най-големия (в перспектива) потребител на енергоносителите на Централна Азия, Китай вижда в лицето на САЩ потенциален конкурент, заинтересован от ориентацията на транзитните енергийни маршрути на Запад, вместо на Изток.

Държавите от Централна Азия приветстват появата на Китай в региона, тъй като виждат в негово лице богат нов партньор и потенциален инвеститор в развитието им. Появата на подобен партньор, освен всичко друго, укрепва и позициите им в диалога с Русия. Впрочем, те се отнасят по същия начин и към присъствието на САЩ. За Русия обаче, китайското проникване в зоната на нейните традиционни интереси означава ерозия на монополното и положение и отслабване на нейния политически и икономически статус. Въпреки това е очевидно, че противоречията между Русия и Китай нямат остър характер.

От всичко това следва, че сътрудничеството между Китай, Русия и САЩ има определени ограничения както по отношение широчината, така и на дълбочината на своя обхват. В този смисъл, формирането на реални отношения на всестранно сътрудничество между тях изглежда твърде проблематично.

 

* Авторът е известен китайски геополитически анализатор

{backbutton}

Robert D. Kaplan, The Revenge of Geography: What the Map Tells Us About Coming Conflicts and the Battle Against Fate. 432 pp. New York: Random House, 2012.

Понякога е достатъчно просто да погледнем географската карта за да разберем, как най-вероятно ще действат основните геополитически играчи или регионалните силови центрове. Нерядко географията може да ни каже много повече за стратегията и целите на една или друга държава, отколкото нейната идеология или вътрешната и политика. През последните десетилетия, благодарение на процесите на глобализации, се смяташе, че определяща за съдбите на народите и държавите е икономиката, която, трансформирайки се в глобална, е успяла да се "откъсне" от географията. Въпреки това, ако искаме да разберем, къде се корени политическата нестабилност на Китай, или - обратното, устойчивостта на Иран в течение на хилядолетията, за начало трябва да погледнем към географската карта - поне така твърди Робърт Каплан (1) в новата си книга "Отмъщението на географията: какво може да ни каже картата за бъдещите конфликти и битката със съдбата".

Каплан разглежда картата, като "пространствена представа за разделението на човечеството" и предполага, че човечеството действително е разделено, а не единно. Акцентът върху "разделението" на човечеството съвсем естествено го доближава до реалистичната концепция за външната политика, в рамките на която геополитическата перспектива се гради върху предпоставката, че човешката природа остава неизменна, също както и основата на човешката мотивация, градяща се върху вечната триада на Тукидид: "страх, гордост и изгода". Робърт Каплан отхвърля лицемерието, традиционно присъстващо в обществения и политическия дискурс по отношение на глобалното развитие, за да стигне до фундаменталната реалност - географията, която, както през цялата досегашна човешка история, си остава един от най-могъщите двигатели на световните процеси.

"Географията - посочва Каплан - е фонът на човеката история... Положението на една държава на картата е първото, което я определя - дори в по-голяма степен от доминиращата в нея философия". Каплан признава, че акцентът му върху географията би могъл да го тласне към откровен географски детерминизъм. За да балансира тази опасност, Каплан привежда редица доводи "в подкрепа на частичния детерминизъм, от който всички ние се нуждаем".

Каплан не храни особени илюзии относно споровете, които би провокирал прокламираният от него "реализъм". "Картите - посочва той - поставят под въпрос самото понятие за равенството и единството на човечеството, тъй като ни напомнят за невероятното многообразие на околната среда, която прави хората дълбоко неравни и разединени по толкова много причини, водейки до конфликт, в чиито рамки почти изключително се развива и реализмът”. Още преди да бъде публикувана, книгата му провокира гневната реакция на професионалното издание Publishers Weekly, където тя беше наречена "сборник от занимателни, но безотговорни извадки от историята, културата и икономиката", "прекалено обременен от използването на картите" и "суетата на празните рационални метафори". "Безкомпромисният реализъм на Каплан - посочва анонимният рецензент - представлява неубедителен опит за възраждането на един вече остарял мироглед".

Каплан се опира на концепцията на географската карта от ХІХ век, а акцентът му върху "разделението" води до извода, че човечеството е в по-голяма степен разделено, отколкото обединено. Геополитическата перспектива се основава на тезата за неизменната природа на човека. Според професора от Принстън Ан-Мери Слотър, подобно схващане за човешката природа е старомодно (особено в ерата на неврологията и познавателната психология) и "прекалено мъжко". В тази връзка тя задава въпроса, защо географската карта се приема като единствено възможната. Социалните мрежи, медиите и огромните информационни потоци направиха възможна визуализацията на човешките взаимодействия и създаването на карти на социалните връзки, емоции, нужди и т.н. Формира се нова научна дисциплина - социографията. "Днес могат да се проследят и визуализират пресичанията на милиони малки светове: това са човешките галактики, всеки байт на които е също толкова плътен и сложен, като тези на звездите". Според Слотър, макар Каплан да твърди, че разноцветните участъци на суверенните територии на двумерната карта засенчват първоначалния проект на природата, днес гражданите имат достатъчно стимули да налагат върху границите, прокарани от правителствата, демаркационните линии на собствените си общности - предполагаеми и реални.

Самият Каплан спокойно и премерено анализира причината за подобно отношение към книгата му. Краят на студената война, посочва той, направи западните интелектуалци слепи за редица сурови и неприятни реалности на съвременния свят. "Внезапно се оказахме в свят, в който демонтажът на изкуствената граница, разделяща Германия, доведе до идеята, че всички разделения и разногласия в рамките на човечеството са преодолими, че демокрацията ще завоюва Африка и Близкия Изток също толкова лесно, както това стана в Източна Европа, че глобализацията - превърнала се изключително бързо в модно понятие, използвано от всички - не е просто икономически и културен стадий в развитието, а качествено ново "морално" направление на развитие на историята и системата за международната сигурност. Така, за доминиращия политически дискурс на САЩ самият термин "реализъм" придоби подигравателно значение. Американския универсализъм се наложи дори във военните среди на САЩ, "позволявайки на универсалистките идеи да придобият много по-голямо значение, отколкото ландшафтът и историческият опит на хората, които го обитават". Политиката нерядко се движи от аналогиите и поуките от историята и доста често през последните 70 години западната политика се определяше от императива"да не допуснем още един Мюнхен". Тоест, злото в света следва да бъде пресечено още в зародиш, преди да се надигне, подобно на Хитлер, и да застраши глобалната стабилност. Инкорпорирането на категорията за "злото" във външната политика, оправдаваше намесата на САЩ в балканската криза през 90-те години, а след това и интервенцията им в Ирак и Афганистан. Проблемите в тези две страни обаче, посочва Каплан, пораждат появата на противодействаща интелектуална сила, чиито израз е възраждането на категорията "Виетнам" и на идеята, че етническата и религиозна омраза в света не е просто преграда пред мисионерското призвание на САЩ, а нещо много по-сериозно, което може да провали американските усилия. Според Каплан, Ирак "ерозира основата, върху която се крепеше този начин на мислене, както и вярата, че проектирането на американската мощ винаги цели постигането на определен морален резултат".

Така, в САЩ се разгърнаха ожесточени дебати между привържениците на тезите за "Мюнхен" и за "Виетнам". Самият Каплан разглежда книгата си като опит да се намери баланс между тези два лагера. "Виетнам акцентира върху пределите, а Мюнхен върху преодоляването им". Според него, всяка от двете аналогии, сама по себе си, може да се окаже опасна. "Само когато се възприемат и двете, в еднаква степен, това дава оптимална възможност за провеждане на правилната политика".

Тоест, за Каплан, географията ни дава ориентир в хаоса на силите, страстите и интересите, направляващи глобалните процеси. За да докаже правилността на лансираната от него теза, той се опира на понятийния апарат на класическата геополитика, описваща световната история като постоянен сблъсък между Сушата и Морето. При това Каплан се обръща към трудовете на класиците на геополитиката от миналия век, предупреждавайки, че "хората, които ще представя, се приемат доста негативно от либералните хуманисти", доколкото днес идеите на класиците изглеждат в техните очи като политически некоректни и дори расистки. Ключова фигура в дискурса на Каплан е Халфорд Макиндер (2). Анализирайки и интерпретирайки понятието на Макиндер за "хартленда" в съвременните условия, Каплан добавя още едно ключово понятие на класическата политика - идеята на Никълъс Спайкмън за „римленда” (3), включващ Европа, Близкия Изток, Индия и Китай.

Може би най-добрата проверка за ценността на класическите текстове е качеството на геополитическия анализ на самия Каплан, който се гради на тяхната основа. Авторът прилага възприетия от него подход към различните региони на света, предлагайки на читателите редица прогнози, които нерядко са в разрез с общоприетата гледна точка.

Съединените американски щати (4)

Защо САЩ се превърнаха в свръхдържава? В самата Америка е популярна идеята, че това се дължи на потенциала на американската нация, но е възможен и друг отговор. САЩ са последната, богата на природни ресурси, част от умерения пояс на планетата, която е усвоена от европейците. Те са защитени от океаните и от Арктика и притежават по-дълги плавателни вътрешни водни пътища, отколкото всички останалите страни в света, взети заедно. Каплан цитира Никълъс Спаймън, според който, макар от времето на Джордж Вашингтон до това на Франклин Рузвелт много неща са се променили за САЩ, "но Атлантикът продължава да ни отделя от Европа, а пристанищата на река Сейнт Лорънс все още биват блокирани от зимните ледове". Атлантическият и Тихият океан не само осигуряват на Америка лукса на идеализма, добавя Каплан, но и "предоставят пряк достъп до двете основни артерии на политиката и търговията в света: до Европа, през Атлантика, и до Източна Азия, през Тихия океан".

Русия

Защо сегашният руския президент се стреми да създаде буферни зони в Източна Европа и Кавказ - също както в миналото го правят СССР и Руската империя? Владимир Путин е изправен пред проблема за уязвимостта на континенталната държава, която оглавява. Русия представлява огромно континентално пространство, чиито граници не са защитени от естествени прегради, под формата на планински вериги и реки. Безкрайните степи и горските масиви, простиращи се от Европа до Далечния Изток, невисоките планински вериги и уязвимите крайбрежни зони не са препятствие за нахлуването на чужди армии или орди. Следствие от тази география е формирането на натрапчива национална идея и потребността да се контролират обширни територии, които да се използват за защита от инвазия. Каплан цитира мнението на историка Патрик Марч, че териториалната уязвимост на Русия поражда в тази страна "по-голяма търпимост към авторитарното управление". Стремежът на Русия към експанзия и създаването на буферни държави е следствие от дълбоката и географска уязвимост. И император Александър І, и болшевишкият диктатор Сталин, макар че управляват Русия в различни епохи, споделят "безкрайната борба за достъп до топлите морета". Путин също споделя тази идея, тъй като ръководи една незащитена страна.

В това няма нищо ново. Такава е съдбата на Русия още от времената на Киевската Рус, когато, през ХІІІ век, тя бива залята от монголските орди. След това историята се повтаря вече в средновековното Московско царство, когато Русия е подложена на инвазията на шведи, поляци, литовци и казаци, в началото на ХVІІ век. Тристагодишният период на управление на династията Романови е белязан както от едно от най-грандиозните териториални завоевания в световната история, така и от опасното свиване на империята след Първата световна война.

По времето на болшевиките, които се оказват най-големите империалисти, светът става свидетел както на най-големия възход на Руската империя, така и на нейния разпад. В книгата си Каплан разглежда "неуспешната" (макар че е по-точно тя да се дефинира като "незавършена") геополитика на Сталин. Според него, политиката на "сдържане" на Запада, цели защитата на "римленда", в момент, когато "хартлендът", в лицето на СССР, изпробва устойчивостта му в Европа, Южна Азия, Близкия Изток и Югоизточна Азия. "Отбраната на Западна Европа, Израел, съвременните арабски държави, Иран на шаха, както и войните в Афганистан и Виетнам - всички тези стъпки препятстват разширяването на комунистическата империя и контрола на "хартленда" над "римленда"". Както посочва Хенри Кисинджър през 1957, "ограничената война е единственото средство на приемлива цена, позволяващо да предотвратим "запълването" на периферните зони на Евразия от съветския блок".

Не е учудващо, че хора като известния "ястреб" на студената война Джоузеф Олсъп или геополитическия анализатор Джеймс Бърнъм, смятат, че противопоставянето в термините на Макиндър поражда песимизъм относно съдбата на Запада. През 1947 Олсъп говори за "душевната болест, чиито израз е загубата на увереност и провала на гаранциите и убедеността". "В крайна сметка, ще бъдем победени.... Но е по-добре да загубим след тежка борба, отколкото просто да се предадем и, така или иначе, да умрем". Историята показва, че подобен песимизъм е неуместен, макар че схващането му за нивото на изостряне на борбата отговаря на реалното състояние на нещата.

Русия през ХХІ век

Епичната победа на Запада в студената война води до разпадането на империята, като Русия се свива до размерите си по времето на Екатерина Велика в средата на ХVІІІ век. Днес "хартлендът" вече не представлява заплаха, тъй като Русия вече не доминира в достатъчна степен над него. Но, макар че линиите на картата могат да се променят, контурите остават неизменни, затова Каплан използва тезата на Макиндер, оказала толкова мощно въздействие за прогнозирането на събитията през ХХ век, за да прогнозира тези през ХХІ-ви.

Каплан смята, че западната ориентация е критично важна за Путин, ако иска да възстанови величието на руската нация и да я защити от различни видове инвазии. Мозина на Запад смятат, че той би трябвало да се съпротивлява на подобни прояви на националната носталгия, да приеме безропотно разширяването на Запада на изток и да концентрира усилията си върху подобряването на управлениските структури за да заприличат повече на западните. Каплан е наясно, че "частичният авторитаризъм" на Путин е, освен всичко друго, отрицание на "последиците от екперимента със западната демокрация и пазарния капитализъм" (5), оказал се толкова разрушителен през 90-те години, след разпадането на СССР. В този смисъл, той напомня отказа на Ленин от западния път на развитие, след руската революция.

От ключово значение в това отношение е Украйна. Както посочва бившият съветник по националната сигурност Збигнев Бжежински, без Украйна Русия може да продължи да бъде империя, но тя ще бъде "предимно азиатска", концентрирана върху случващото се в Кавказ и Централна Азия. Но, "ако Украйна се върне в руската сфера на влияние, Русия ще може да добави още 46 млн. души към своята собствена западноориентирана демография и внезапно да отправи предизвикателство към Европа, дори ако бъде интегрирана в нея". Тази драма, породена от географията и императивите на национализма, ще бъде доиграна до края през следващите десетилетия, по същия начин, както това ставаше през предишните векове. Пак географията "командва и вечно напрегнатите отношения между Русия и Китай", дори когато споделената привързаност към авторитарното управление и прерогативите на суверена тласка двата режима един към друг.

Отдавайки дължимото на Русия, Каплан обаче твърди, че Владимир Путин и Дмитрий Медведев "на практика не могат да предложат някакви възвишени идеи, нито ясна идеология, а всичко, с което реално разполагат, е географията, което не е достатъчно"

Китай

Междувременно, Западът трябва да отговори на стратегическото предизвикателство, което отправя възродилият се Китай. И в този случай ще бъде грешка да фокусираме вниманието си само върху икономиката и политиката, пренебрегвайки географията. Икономическата мощ и голямото население позволяват на Китай да създава зони на влияние в прилежащите му райони на Далечния Изток, Русия, Централна и Югоизточна Азия. В географски план обаче, Китай е застрашен от същата заплаха от инвазия, каквато стои и пред Русия, т.е. за китайските лидери той е "малък и крехък".

Географският императив на Китай, през цялата му история, е да доминира над засушливите плата, "обкръжаващи го от три страни - от Манчжурия до Тибет". Тези плата се обитават от значителни национални малцинства - тибетците, на югозапад, тюрките-уйгури, на запад и етническите монголци, на север, които, на практика, заобикалят отвсякъде етническо ядро на ханците (т.е. етническите китайци). Освен това в тези региони са по-голямата част от питейната вода, запасите от енергоносители и други природни ресурси на Китай. В момента Пекин контролира тези критично важни региони и тъкмо поради това може да си позволи да следва експанзионистична външна политика и да демонстрира морските си амбиции. "Просто тръгвайки към морето, както става обикновено - отбелязва Каплан - Китай демонстрира благоприятното си положение на сушата, в сърцето на Азия". Но, за разлика от Русия, Китай се стреми да разшири влиянието си "по-скоро чрез търговията, отколкото със сила".

Западът настойчиво предлага на китайското ръководство да либерализира политическата система. В Пекин обаче са наясно с географската специфика на страната и знаят, че демократизацията, дори в меката и форма, може да доведе до разпадането на Китай. Затова властите стимулират потоците от хански имигранти към големите градове на Тибет и западната провинция Синцзян. Паралелно с това те предоставят известна автономия и продължават изкуствено да стимулират икономиката на тези региони. Подобна политика може да се квалифицира като неустойчива, но тя се диктува от континенталната география, простираща се чак до западната част на Тихия океан, където Китай се оказва "вкаран в ъгъла" от веригата морски съюзници на САЩ - от Япония до Австралия.

Оста САЩ - Китай

Означава ли това, че САЩ могат да се окажат във военен конфликт с Китай, заради стремежа на възходящата азиатска сила да разшири военноморското си влияние в прилежащите региони, в които днес доминира Америка? Отговорът, който дава Каплан на този въпрос, изглежда двойнствен и противоречив. От една страна, той твърди, че "възможността за война между САЩ и Китай е твърде отдалечена". От друга обаче предполага, че ако китайската икономика продължи да нараства със същите темпове, това "може да доведе до натрупването на далеч по-голяма ембрионална мощ, отколкото е притежавал който и да било друг противник на САЩ през ХХ век". При това, стратегията на "крайбрежния баланс", целяща да вкара Китай в "мрежата" на съюзниците и съюзите на Америка, създадени за да контролират и сдържат китайската мощ, "може да се окаже недостатъчна".

Според Каплан, за да се избегне войната, САЩ трябва да коригират военноморските си амбиции в Източна Азия и да признаят китайската доминация над онова, което Пекин определя като "първа островна верига", т.е. дъгата, обхващаща Япония, архипелага Рюкю, част от Корейския полуостров, Тайван, Филипините, Индонезия и Австралия. На пръв поглед това изглежда като прекалено голяма отстъпка от страна на Вашингтон, но тя може да се окаже неизбежна, тъй като Америка е изправена пред очевиден спад на военноморската си мощ. През 1988, в края на управлението на Рейгън, американските ВМС включваха 556 кораба, докато днес броят им е 280 и се планира да падне до 250. Каплан цитира изследване на RAND, според което през 2020 САЩ вече няма да са в състояние да защитават Тайван и ще отстъпят на Китай този "непотопяем самолетоносач" (по думите на генерал Дъглас Макартър), а може би ще бъдат принудени да приемат и китайската доминация над първата островна верига. Китай ще присъства сериозно в Централна и Източна Азия и в западната част на Тихия океан, поддържайки военноморско присъствие в Източно- и Южнокитайско морета, а също в пристанищата и другите инфраструктурни обекти на морските комуникации, както и на оръжейния пазар по крайбрежието на Индийския океан.

САЩ ще съумеят да съхранят позициите и присъствието си в Тихия океан отвъд островната верига, както и в Индийския океан, който бързо се превръща в "основна артерия на световната икономика, по която петролът и природният газ се транспортират от Близкия Изток до проспериращите средни класи на Източна Азия". Според Каплан, "само настъпването на големи политически и икономически безредици в Китай, могат да променят тази тенденция".

Иран

САЩ разглеждат управляващите в Иран изключително през призмата на идеологията, но и тук важно значение имат географското положение на тази страна и нейната култура. Тя е разположена на Иранското плато - непристъпна естествена крепост, възвишаваща се над петролните региони на Близкия Изток, Персийския залив и Каспийско море. Географията поставя Иран в привилегировано положение и създава условия за доминирането му в Афганистан, Централна Азия и Близкия Изток. От западната част на Иранското плато тръгват пътищата за Ирак, а от източната и североизточна страна - към Централна Азия. Иранската крайбрежна ивица в Ормузкия пролив е огромна и включва множество заливи, идеални за осъществяване на атаки с флотилии от лодки-камикадзе. Това позволява на Иран да доминира в Персийския залив, като в ролята на негов балансьор в момента се изявяват американските ВМС.

Освен това Иран има 300-километрово крайбрежие в Арабско море, което го прави жизненоважен за бъдещия достъп на държавите от Централна Азия до океана и международните морски комуникации. Индия помага на Иран да разшири пристанището Чабахар в ирански Белуджистан, което може да свърже петролните и газови находища в Каспийския басейн и Централна Азия с Индийския океан. Тоест, макар че Иран е по-малък от Индия, Китай, Русия или Европа, "той притежава ключовата география в Близкия Изток - по отношение на разположението, населението и енергийните си ресурси - и има фундаментално значение за глобалната геополитика".

Друго предимство на Иран, коренящо се в историята, е свързано с духовното наследство, мощта на културната традиция и цивилизационната дълбочина на страната. Иран "нерядко е бил в много по-малка степен държава, отколкото аморфна мултинационална империя". Режимът на аятоласите е просто наследник на мидийците, партяните, Ахеменидите и Сасанидите, чиято сфера на влияние се подчинява на географията и се простира от Сирийската пустиня до Индийския субконтинент. "Иран е първата свръхдържава на Древния свят" - твърди Каплан, добавяйки, че той винаги е усилвал географското си положение, изпълнявайки функциите на своеобразен "универсален шарнир" на Близкия Изток. Приставката "стан" (istan), която срещаме на картата на Централна Азия, Афганистан, Пакистан и т.н., е просто персийската дума за "място" и означава, че тази карта е била начертана в Техеран и е свързана с Иран.

Днес обаче, възможностите на Иран да използва културното си влияние и своята "мека сила" са ограничени. Проблемът на страната е "непоколебимостта на задушаващото я клерикално управление", което "притъпява лингвистичната и космополитна привлекателност, присъща, в културен аспект, на т.нар. Голям Иран през цялата му история". Благодарение на сегашния режим, многоцветният ландшафт на иранската цивилизация се оказва заменен с черно-бял. Каплан се отнася изключително негативно към идването на власт на аятоласите и опитите им насилствено да изкоренят "чувствените, сложни и интелектуално стимулиращи традиции" на иранската история. "Истината е, че всичко, което се отнася до иранското минало и настояще, впечатлява с високото си качество, без значение, дали става дума за динамизма на неговите империи, или за политическата мисъл и писменото творчество на шиитското му духовенство, или пък за сложната ефективност на бюрокрацията и службите за сигурност, включително в разправата им с дисидентите".

Дори сегашният революционен ред в тази страна, притежава, според Каплан, "силно развита правителствена структура" с добре разпределени силови центрове. Иран изпитва антипатия към "едноличната диктатура", т.е. към типа управление, който допреди десетина години съществуваше в съседен Ирак. Днешният Иран се гради на страха и задушаващото клерикално управление - два фактора, значително ограничаващи неговата привлекателност. Тиранията на сегашния режим "едновременно ограничава мощта на страната и дава знак за скорошното му падане".

Тоест, от географска и културна гледна точка, Иран представлява "осова" държава в т.нар. Голям Близък Изток и за САЩ е изключително важно да постигнат компромис с него. Един демократичен или квазидемократичен Иран, "благодарение на географската мощ на персийската държава, ще има възможността да направлява активността на стотици милиони подкрепящи го мюсюлмани както в арабския свят, така и в Централна Азия". Според Каплан появата на един такъв Иран е неизбежно бъдеще. От тази гледна точка, той смята за погрешно приетото набързо от мнозина на Запад решение относно конфронтацията и евентуалната война с Иран, както и радикалните искания които се предявяват на Техеран във връзка с ядрената му програма. Каплан смята, че Западът би трябвало да е заинтересован не толкова от прекратяването на иранската ядрена програма, колкото от формулирането на "голяма стратегия" за трансформация на режима.

Сирия и Ирак

В никоя друга част на света географията не е толкова актуална, както в Близкия Изток. В Ирак например, още от времето на шумерите, акадците и асирийците, планинският север и речните пространства на юг се намират в непрекъснато противоборство. Днес този антагонизъм е свързан с шиитите, сунитите и кюрдите. Цивилизациите и народите идват и си отиват, но картографията на противопоставянето и войната остава неизменна. Месопотамия винаги е била "перпендикулярна и предопределящи пътя на населяващите я хора". Незащитена от някакви естествени прегради, тя открай време е обект на външни инвазии. В книгата си Каплан разсъждава за това, че съвременната склонност на Месопотамия към тиранията може да се окаже "географски обусловена". Всеки от иракските диктатори, от 50-те години на миналия век насам, "е трябвало да бъде по-репресивен от предишния за да сплоти държавата без естествени граници, сглобена от кюрди и араби - сунити и шиити, като всяка от тези общности притежава собствена добре артикулирана степен на етническо и сектантско съзнание".

Не по-малко сложна е картината в Сирия. Напоследък нарастват призивите за пряка намеса на Запада в сирийската криза, но не бива да забравяме, че съвременна Сирия е част от реалността, която в рамките на Османската империя, включва също териториите на Ливан, Йордания и Израел. Впрочем, дори и в сегашния си урязан вид, Сирия запазва всички общностни разделения, характерни за старата Османска империя. Нейният етноконфесионален състав от момента, когато става независима през 1944 - алауитите, на северозапад, сунитите - в централния коридор, и друзите, на юг - превръща страната в своеобразна „арабска Югославия” и, едновременно с това, в пулсиращо сърце на панарабизма. Което е обяснимо, тъй като само обръщайки се към радикалната арабска идентичност, Сирия може да обуздае силите, които открай време заплашват да разкъсат страната на части.

Сирия обаче не е обречена да затъне в хаос и анархия. Историята познава редица, коренящи се в дълбините на хилядолетията, примери за формиране на икономическите и други отношения в рамките на специфични условия за организиране на селското стопанство. Да си припомним например Ирак и цивилизациите на Месопотамия. Това превръща Сирия и Ирак в по-малко изкуствена, отколкото смятат мнозина, реалност, която не може да бъде толкова лесно разрушена. Сирия все още може да оцелее като своеобразен аналог през ХХІ век, на Бейрут, Александрия и Смирна (Измир) от началото на ХХ век, т.е. да се превърне в реалност на левантийския свят, в която множеството идентичности са обединени от търговията и обвързани със Средиземноморието. Етническите и други разделения могат да бъда преодолени на основата на географията, ако съществуването им се признава открито и не се забравя, колко опасни могат да бъдат те.

Европа

Дори и сегашната криза и финансовите проблеми на Европа носят отпечатъка на неподвластната на времето география. С края на класическия свят на Гърция и Рим, световната история се измества на Север и там, в плодородните почви покрай разчупената брегова линия към Атлантика, Средновековна Европа създава неформалните властови отношения на феодализма и се научава да използва технологиите. Никак не е случайно, че именно "столиците" на днешния Европейски съюз (Брюксел, Маастрихт, Страсбург, Хага) през ІХ век формират "ядрото" на империята на Карл Велики.

Истината е, че съществуват няколко Европи с различни модели на икономическо развитие, решаващо влияние върху които оказва географията. Географското богатство на Европа - разнообразието от морета, пристанища, полуострови, реки и планини - поражда, на свой ред, разнообразие на езиковите групи и суверенните държави, предопределяйки отсъствието на истинско единство и дезинтеграцията, напук на всички паневропейски структури, целящи обединяването на континента. Както посочва в тази връзка Каплан: "картата навежда на мисълта, че Европа ще продължи да присъства в тревожните заглавия на медиите". Впрочем, въпреки тази мрачна прогноза, демографският и икономически потенциал на ЕС води Каплан до извода, че Съюзът "ще си остане един от големите постиндустриални комуникационни възли в света".  Според него, Средиземноморието за пореден път "ще изиграе ролята на свързващо звено между Южна Европа и Северна Африка, каквато изпълнява и в Древния свят, вместо да продължи да бъде разделителна линия между някогашните имперски сили и техните колонии. Земите на маслината и гроздето вероятно ще могат още веднъж да се превърнат в икономическа и културна общност - процес, който може да бъде тласнат напред от огромните запаси на природен газ и петрол под северното и източното дъно на Средиземно море.

Каплан посочва, че Великобритания, която е "защитена в своите граници и ориентирана към океана, съумява по-бързо от съседите си да изгради своята демократична система". Макар че британската островна идентичност и гарантира известна защита от външна инвазия, фактът, че тя е разположена твърде близо до континента развива у британците "специфична стратегическа тревога, която е присъща за тях в течение на столетия и е свързана с политиката на Франция и държавите от противоположния бряг на Ламанш и Северно море" (6).

Неслучайно именно Гърция е най-проблемния член на ЕС. Разположена в пресечната точка на Балканите и Средиземно море, тя е заварен син и наследник на византийското самодържавие. Последиците от географската съдба за съвременна Гърция рефлектират под формата на повсеместното избягване на плащането на данъци, фундаменталната липса на конкурентоспособност и патерналистичната политика.

Освен Европа, формирала се около империята на Карл Велики, съществува и т.нар. Mitteleuropa, т.е. Централна Европа, над която днес доминира обединена Германия. В исторически план, Германия винаги е съзирала опасност в незащитените си от сериозни планински вериги източни и западни граници, което често я тласка към патологии – от милитаризма до днешния краен пацифизъм, като средства да се справи с „опасното” си географско положение. На свой ред, почти две хиляди години след походите на Цезар в Галия, Жорж Клемансо и Андре Мажино също се тревожат от незащитената граница на Франция с Германия. По пътя на Германия към Източна Европа, която допреди четвърт век беше част от комунистическия блок, съществуват няколко физически прегради, които оказват влияние върху реалностите на ХХІ век, част от които са и т.нар. „буферни държави". Предсказани още от Макиндер, като „географска защита” на Европа, те стават реалност след краха на последната Руска империя (т.е. СССР) и могат да помогнат за стабилизирането на традиционната разграничителна линия между руския „хартленд” и европейския „римленд”, съдействайки по този начин за укрепването на Mitteleuropa. При това положение, изместването на гравитационния център от Брюксел към Берлин ще има глобално значение и последици. Но геополитиката не дава гаранции. Възможно е, съдбата на Европа да продължи да бъде зависима от азиатската история (както твърди преди повечеот сто години Макиндер), под формата на възродилата се Русия. Това би могло да се окаже заплаха. Какво всъщност кара Съветския съюз толкова упорито да се стреми да присъедини Източна Европа, а днешна Русия да я върне в своята сфера на влияние: споменът за грабежите и разоряването на Русия от литовците, поляците, шведите, французите и германците, който императивно налага на Москва да работи за формирането на „санитарен кордон” от приятелски режими в пространството между историческата Русия и Централна Европа (7).

Заключение

Здравият смисъл изисква да обръщаме повече внимание на географията, макар че ходът на събитията не е фатално обусловен от нея. Новите технологии свиват разстоянието и времето, но не могат да игнорират географията, която по един или друг начин включва в себе си историята, културата и, следователно, съдбата на народа и държавата. Конкретният избор на държавата се извършва в рамките на определен географски и исторически контекст, който влияе върху вземането на решенията, но не ги предопределя. В книгата си Каплан се придържа към подхода, който френският философ Раймон Арон определя като „трезва етика, кореняща се във „вероятностния детерминизъм” (probabilistic determinism), който оставя достатъчно пространство и за човешката воля”. „Ключовата дума тук – посочва Каплан е „вероятностен”, което означава, че концентрирайки се върху географията, се придържаме към един частичен или „колебаещ” се детерминизъм, който признава очевидните различия между групите и ландшафта, не опростява прекалено нещата и оставя открити множество възможности”.

Макар че днешният свят става все по-„плосък”, а информационното пространство и глобалната икономика не признават границите, географският фактор продължава да играе важна роля. Западният външнополитически елит е прекалено хипнотизиран от идеите и гледа с пренебрежение на физическото битие, фактите и културните различия. За провеждането на успешна политика в съвременния свят обаче, е необходимо на първо място да фокусираме вниманието си върху ограниченията, а това означава да обърнем първостепенно внимание на географията. Преди да заявяваме, че вече сме преодолели географията, трябва да признаем значението и и да започнем да се отнасяме към нея с уважение.

Изкуството на държавното управление означава да действаш на ръба на възможното, без да преминаваш отвъд него. Както посочва в тази връзка Каплан: „Благоразумните и мъдри политици, осъзнаващи националните ограничения, са наясно, че изкуството на държавното управление е именно в това да си максимално близо до ръба, без да пристъпваш отвъд него”. И тъкмо географията ни помага да осъзнаем, къде точно минава този ръб.

Бележки:

1. Робърт Д. Каплан е известен геополитик, старши сътрудник в Центъра за нова американска сигурност (Center for a New American Security). Дълго време е кореспондент на влиятелното американско списание The Atlantic, основано през 1857 и фокусирано върху "външната политика, икономиката и културните тенденции", и водещ геополитически анализатор на Агенция Стратфор. Автор на четиринайсет книги, смятани на Запад за ключови за разбирането на света след студената война.
2. Хилфорд Дж. Макиндер (1861-1947) е забележителен британски географ и "баща" на съвременната геополитика. Автор на прочутата статия от 1904 «Географската ос на историята (Geographical pivot of history) , в която лансира понятието "хартленд" (срединна или сърцевинна територия). Мнозина свързват именно с тази статия появата на геополитиката, като наука, макар че самият Макиндер да не използва това понятие.
3. Никълъс Джон Спайкмън (1893-1943) е американски геополитик от холандски произход. Обикаля света като кореспондент, след това е професор в Йейлския университет, където през 1935 основава Института за международни изследвания. Един от "бащите" на концепцията за "сдържането" и на класическия реалистичен подход в американската теория на международните отношения. В основата на теорията му е идеята за "римленда" (т.е. крайбрежните зони), като ключова територия в световната политика. Най-известните му трудове са "Американската стратегия в световната политика" и "Географията на мира".
4. В книгата на САЩ се отделя специално внимание и, освен всичко друго, се лансира нова визия за ролята им в Западното полукълбо през ХХІ век, която тук няма да разглеждам.
5. Става дума за абстиненция или абстинентен синдром, т.е. синдром на физическо и/или психическо разстройство, който се развива у пристрастени към наркотици или алкохол, известно време след като са спрели да ги използват, или са намалили дозата.
6. Територията на днешните Холандия, Белгия и Люксембург (Бенелюкс).
7. На практика, Каплан признава, че геополитическите тенденции остават постоянни през вековете и през ХХІ век са налице предпоставки за пореден сблъсък между Русия и Германия (ЕС) за доминация в бившата Източна Европа и постсъветските държави.

 

* Авторът е известен арменски експерт по национална сигурност и информационни технологии, преподавател в Арцахския държавен университет в Степанакерт и анализатор на Центъра за стратегически оценки и прогнози

{backbutton}

Интеграцията и либерализацията се използват предимно като удобни понятия за обяснение на действащия глобализационен модел. Този модел обаче, не следва да се приема единствено в светлината на процесите на количествена експанзия на международната търговия и инвестициите или свободното преминаване на хора, стоки и услуги.

Противоречивите оценки за влиянието на глобализацията са предпоставка за по-подробен анализ и обективна оценка на досегашните резултати от нея. Заедно с процесите на интеграция, в международен план се наблюдава специфично разслоение по множество показатели. Интегрирането на световната икономика интернационализира вътрешните политически и икономически въпроси, но успоредно с това в своето въздействие световните процеси започват да се локализират[1].

Развитието на световните събития  през последните две десетилетия категорично показва, че най-силно заинтересувани от сегашния модел на глобализация са лидерите на световната икономическа мощ. Това са държавите от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) в които живеят над 10% от населението на земята, но които владеят близо 70% от световната икономика. В техни ръце са също технологическите отрасли и международната банкова система, която доминира на капиталовия пазар. Това кара мнозина наблюдатели да твърдят, че глобализацията не намалява, а усилва световното неравенство.

Краят на блоковото противопоставяне генерира две основни тенденции:  укрепване на икономическите и политическите позиции на някои държави и тяхното интегриране и усъвършенстване на механизмите за многостранно управление на международните процеси. Тези две тенденции позволиха да се засили натискът върху съществуващите структури на международните отношения с цел те да обслужват интересите на силната страна. Друг характерен момент са опитите да се създават нови такива структури, които се основават на доминирането в международното пространство на развитите западни държави и лидерството на САЩ. Засилва се стремежът проблемите на световното развитие да се решават едностранно, като се заобикалят основополагащите норми на международното право.

В резултат от развитието на подобни тенденции в света настъпват дълбоки промени в характера на международните отношения, които променят техните системообразуващи фактори. Отчитайки този факт, отделни изследователи предлагат да се въведе  понятието „геоикономика”, което да отрази новото качество на процесите на икономическото развитие и икономическата интеграция. Други, за да подчертаят икономическия фактор като главен ресурс на политиката, вместо „международна икономика” започват да използват понятието „световна политическа икономика”[2].

Обективната оценка на някои фактори, върху които оказва сериозно въздействие реализиращият се неолиберален глобализационен модел, ще ни даде възможност да прогнозирами последствията от него.

Глобалното гражданство

Хармонично съществуващото гражданско общество почива на следните предварителни условия – равенство, граждански права, свободно политическо участие и отговорност на държавата при осигуряване на приемливи стандарти на живот. Глобализацията разширява тези принципи в интернационален план и поставя основите на бъдещо световно гражданство.

Какво прави впечатление? Забелязват се опити за глобално управление на гражданското общество посредством съществуващите официални международни организации, както и чрез неправителствените организации (НПО). Начинът на живот започва силно да се влияе от решенията на различни международни форуми, позволяващи на световния пазар да определя живота на голяма част от населението в света, независимо, че те не се приемат от всички за представителни. Тези тенденции налагат провеждането на дебати по изясняване на проблемите на бъдещото “глобално гражданство”. Засега няма отговор на въпроса, кой ще гарантира равенството, гражданските права и стандартите на живот на бъдещия „световен гражданин”. Дали това ще бъде някаква форма на световно правителство например?

Националната държава

Етническите, икономическите, криминалните и други напрежения са специфични за отделната нация. При съществуващата глобализация се създават условия за изкуственото им генериране от външни фактори, което може да доведе националната държава до колапс[3]. Имахме възможност да наблюдаваме подобно развитие в продължение на години не само в Азия и Африка, но и в Европа, която през последните десетилетия върви към разширение и обединение, посредством предварително раздробяване.

Ръстът на интернационализация и взаимозависимост се съпровожда с политическа и икономическа фрагментация вътре в отделните държави. Ефектът от глобализацията върху националната държава е комплексен, но можем да го обобщим в следните основни направления: ръководната функция на държавата, поведението на политическите партии и влиянието на обществените, социалните структури и местната власт.

С развитието на глобализационните процеси ръководната функция на държавата по отношение на обществото и неговото развитие прогресивно отслабва.

До последното десетилетие на ХХ век държавата имаше засилена роля като национална институция. Посредством договорености от различен характер с работодатели, профсъюзи и търговски организации и по пътя на компромиса, в развитите икономики държавата успяваше в задоволителна степен да реши много социални въпроси. Централизираният икономически модел гарантираше на държавите от бившата социалистическа общност социални придобивки на много високо ниво. Дори в мнозинството развиващи се страни контролът върху управлението и социално насочената политика позволяваха в някаква степен социалните въпроси да се регулират с отношенията собственик - клиент - държава. Глобализацията почти ликвидира тези държавни регулиращи фактори.

Успешното управление на държавата изисква стабилна бюрокрация. Глобализацията създаде предпоставки за неконтролирано разрастване на бюрокрацията като затрудни държавния контрол върху нея. Началото на глобализацията създаде условия за неконтролиран ръст на държавната бюрокрация и постепенно тя започна да задушава индивидуалната и обществена инициатива. Още в началото на 90-те години на ХХ век това обстоятелство умело беше използвано от привържениците на неолибералните тенденции за сериозни атаки срещу държавата с цел да се намали държавната намеса във всички направления и особено в икономиката. Чрез тази неолиберална политика държавното регулиране беше сведено до минимум или изобщо беше премахнато под лозунга „държавата е лош собственик”.

Още от началото на 30-те години на ХХ век фискалната политика винаги се е възприемала като жизнено важен инструмент за едно демократично правителство, позволяващ му да контролира адекватно благосъстоянието на своите граждани, особено в случаите на икономически спад и високо ниво на безработица. Глобализацията отслаби държавната финансова политика чрез финансови структури като Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Европейската централна банка (ЕЦБ). Властта на тези финансови институции не се разпространява само върху развиващите се държави. Така например, държавите от ЕС предадоха на ЕЦБ не само контрола върху финансовата си политика, но и се отказаха в нейна полза от възможността да контролират фискалната политика на Съюза.

Глобализацията разделя икономическите и политическите граници на държавата. Поради прогресиращото размиване на границите на националните икономики, проблемите, които преди се считаха за изключително вътрешнополитически, с времето все повече придобиват международно-политически характер. Като политически субект държавата остава в определената ограничена територия, а икономическите граници на практика изчезват. Ако държавата се стреми да функционира в национално определените разбирания, нейната икономика непрекъснато губи своя национален облик, с което отслабва политическата и независимост. Получава се така, че правителството отговаря за икономическата политика, а управлението на икономиката се осъществява отвън. Като следствие, реакцията на обществото срещу непопулярните икономически решения се насочва против правителството т.е., против държавата[4].

Всички тези процеси налагат да се изясни ролята на националната държава в съвременните условия. Какво ще бъде новото разбиране за държавния суверенитет, до каква степен ще може да се обезпечава териториалната цялост, какви следва да бъдат допустимите вмешателства във вътрешно държавните дела на другите държави и т.н.?

Глобализацията става причина за дезориентация и раздробяване на политическите партии. През последните години се забелязва струпване в политическия център, което е характерно не само за бившите комунистически партии, но също за левите партии в Латинска Америка и дори за европейските социалдемократически партии.

Подобна трансформация разми политическата идентификация, направи партиите много по-уязвими и затрудни запазването на техния електорат. Състоянието на аномия, в което изпаднаха повечето източноевропейски държави, позволи на случайно появили се политически лидери „често неочаквано и за самите тях“ да се издигнат на висши държавнически и политически постове. Личните качества или програмата на партията, която издига кандидата, престанават да бъдат фактор за избирателен успех. Достатъчно е лицето да се възприема като ново или образът му да се популяризира манипулативно чрез медиите в страната, а понякога и с помощта на външни сили. Политическата картина в новите европейски демокрации потвърждава това.

Отслабването на обществените структури и политическите партии се съпровожда от нови форми на социална организация. Такива станаха неправителствените организации (НПО), които имат по-голяма свобода на действие от правителствените структури и могат да взимат по-независими решения за разпределението на помощи и услуги. Това им позволи да станат удобно средство за разпределяне на финансите. Чрез тях, двустранни и многостранни донори започнаха да насочват своите фондове в бедните държави, с което силно увеличиха влиянието си. Така чуждестранните донори ерозираха авторитета на държавните структури и увеличиха зависимостта на държавата от чуждите помощи. С течение на времето НПО също започнаха да попадат в капана на самовъзпроизвеждащата се бюрокрация и, съответно, да губят първоначалната си гъвкавост и динамизъм.

Глобализацията въздейства негативно и на основните национални институции[5]. През последните години профсъюзите все повече биват дезориентирани от промяната в работните условия и новите зависимости между държава, работодател и работник. Трудовите отношения станаха по-гъвкави, смяната на работното място зачести, а работната сила масово се пренасочи към обслужващия сектор. Това затруднява организирането на работниците, кара ги да не търсят защита от профсъюзите, тъй като, на практика, не получават такава. В резултат всеки започва да се спасява по единично.

При голямата безработица, съпътстваща понастоящем глобализацията, работниците предпочитат да решават проблемите си директно с работодателя, заобикаляйки профсъюзите. Дори цели отраслови профсъюзни организации бяха обезличени и техните организирани протести не срещнаха подкрепа от централното ръководство на съответния профсъюз. Профсъюзните централи започнаха да заемат неутрална позиция спрямо отраслевите организации и дори да не реагират, когато правителството заплашва стачкуващите със затвор и глоби.

Липсата на профсъюзна защита е причина близо 100 милиона деца под 15 години да се трудят и то при тежки условия. Появи се неграмотно население на места, където от десетилетия това беше забравен феномен, какъвто е случаят с държавите от Югоизточна Европа.

Глобализацията оказва влияние и върху местната власт в държавата. Трудностите при разпределението и управлението на услугите в новите условия накараха правителствата да предоставят повече отговорности на местните власти, но процесът на раздробяване отслаби общините като самостоятелни институции. Причините са: бягство на населението поради липса на работа, разоряване на местните производители, масови фалити поради ниските цени на вносните стоки, ориентация към масовата култура, поради непрекъснатия обмен на информация в световен мащаб и т.н. Зачестилите срещи с чуждестранни делегации и безбройните командировки в чужбина откъснаха местните лидери от проблемите в собствените им региони.

Международните организации

Глобализацията превръща международните организации в структури, обслужващи интересите на глобалния капитал. Противно на очакванията, във времето на глобализация ООН започна да губи своето значение и сила. Пренебрегвайки местните институции, обичаи и традиции, нейното присъствие започна да оказва негативно въздействие върху местното население.

Докато влиянието на ООН отслабва, Световната търговска организация (СТО), Международният валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Европейската централна банка (ЕЦБ) печелят все повече позиции[6].

Глобализацията позволява на тези международни финансови структури да въздействат както върху икономическите процеси, така и върху бюрократичните организации. От една страна, глобализацията прави една или друга страна значително по-уязвима за въздействието на международните икономически сили, от друга – тази уязвимост намалява възможностите за преговори с такива структури, каквито са те. В действителност, МВФ поставя условията си и държавата или трябва да ги приеме, или няма да получи помощи, а тези помощи са необходими за да продължат демократичните преобразования. Ако приеме условията обаче, държавата започва да се подчинява на МВФ и изпълнява  наложената от него програма.[7]

Семейството

Тенденцията към глобализация породи социално-икономически промени, съдействали за отслабване на семейството като институция. Днес правителството изисква от семейството да поеме по-голяма отговорност в решаването на социалните проблеми, но тези изисквания идват във време, когато семейството отслабва. То се разделя - някой от неговите членове емигрира, друг променя местоработата си. Младежите масово емигрират поради невъзможност да се реализират, а възрастните изпитват непосилни трудности в своето съществувание.

Материалните трудности през последните години масово водят до отказ на младите от брак и увеличаване на работещите млади майки. Увеличават се семействата само с един родител, жените все по-често стават глава на семейството. В индустриалните държави 1/3 от браковете се разтрогват, а 1/5 от децата са родени от извънбрачни връзки. Непрекъснато нараства процентът на живеещите на „семейни начала”. Бедността се отразява и върху децата. Това е причина много от младите семейства да живеят в силно стресова ситуация. Подобна ситуация е особено характерна за новите демокрации в Европа.

Глобализацията променя и движението за еманципация. От една страна, жените получават равни права като интелектуални и физически работници, но от друга стават търговски обекти на сексуална свръхексплоатация, принизяваща ги до предмети от обслужващата сфера[8].

Често изкуствено и целенасочено се създава конфронтация между поколенията. Причината за финансовите проблеми се търси в големия брой пенсионери и малкият брой работещи, които трябва да „изхранват” всички.

Кризата на идентичността

Глобализираният капитал превръща културата в икономика, идеология и политика. Основните културни характеристики по региони започват да се трансформират в развлечения със съмнителна и дори вредна ценностна ориентация. Освен че променя силовото равновесие в света, глобализацията се свързва също с агресивна политика за силово налагане на чужда култура и ценностна система. Тази насилствена „модернизация” (обикновено по западен образец) поражда в отговор етнически сепаратизъм, религиозен фанатизъм, стремеж към изолационизъм и стимулира антизападни настроения.

Когато обществото е подложено на дълбоки социални трансформации и бърза икономическа модернизация хората започват да търсят опора във фундаментални стойности като религия или етническа идентичност. Груповата идентификация обаче често поражда и междугрупова конфронтация. Силното придържане към етническата идентичност многократно стана причина за прояви на насилие от различен характер през последните години. Много етнически противоречия прераснаха в локални военни конфликти.

По данни на ООН, през първото десетилетие на ХХІ век е имало 52 големи конфликти в 42 държави, като най-сериозните проблеми са фиксирани в Източна Европа, Централна Азия и Африка. Тенденцията е половината от тях да бъдат с продължителност над десет години. Тези конфликти демонстрират силно изразен комплексен характер. Освен военни формирования в тях участват и големи групи от цивилното население, като бяха регистрирани ужасяващи с жестокостта си случаи. Има опасност, като реакция на всестранната глобализация, етническата идентичност да започне да доминира в глобалното общество. Това ще бъде източник на непрекъснато насилие и пречка за постигне на траен мир.

Силните миграционни  тенденции

Етническото напрежение е и фактор за повишени миграционни потоци в цели региони. Поевтиняването на транспортните разходи и улесненото придвижване подтикват все повече хора да променят своето местоживеене. Малцинствените групи по-лесно прекосяват границите и отиват да търсят щастието си на ново място. Най-засегнати са развиващите се страни. Единият поток на миграция е от все по-обедняващото село към градските райони, като тенденцията е през първите десетилетия на ХХІ век половината от населението на земята да живее в градовете. Другият поток е трансграничен, породен от глад, суша или унищожаване на околната среда.

В края на ХХ век около 20 милиона бегълци са търсели временно или постоянно пребиваване в съседни или по-развити държави. Над 16 милиона са поискали временно жителство в съседните развити страни. В началото на ХХІ век над 100 милиона души живеят извън собствените си държави. Характерен пример в това отношение са кюрдите и циганите в държавите от Югоизточна Европа.

Друг фактор за засилване на миграцията е технологичният напредък. Постиженията на науката и техниката са капитално интензивни и след внедряването им заместват работната ръка. Това е предпоставка за непрекъснато нарастване на безработицата и глобално разместване на работната сила, което поражда социални трусове, предизвиква хаос за много хора и общества и става причина за масова емиграция в търсенето на по-добър живот.[9]

Новото международно разделение на труда

Формирането на световния пазар при глобализацията поражда три вида международни отношения – вътрешна обмяна между доминиращите глобализационни субекти; директна обмяна на развитите капиталистически държави с колонизираните или зависимите нации и взаимнозависима обмяна между развиващите се страни и тези в преход[10]. При всички тях развитите държави доминират в експанзията на търговията, инвестициите и правителствените инфраструктурни проекти по начин, предизвикващ дълбоки кризи в развиващите се страни и тези от "Третия свят". Подобна политика създава допълнителни възможности за силните икономики и непрекъснато увеличаващо се материално неравенство.

Много специалисти описват развитието на глобализационните процеси като противопоставяне на Севера срещу Юга. Очертаващото се разделение на труда се характеризира с абсолютното доминиране на триадата – Северна Америка, ЕС, Източна Азия. Появява се нов регионализъм – Северноатлантически, Тихоокеански, Евразийски. Тези пространства се конкурират за пазарите и капиталовите печалби. В техните рамки се развива тенденция към омаловажаване на националните пазари за сметка на локалните, регионалните или глобалните.

Асиметричната обмяна на капиталовите потоци между развитите и колониално зависимите държави кара нуждаещите се страни да вземат прекалено големи заеми за плащане на вноса и изпълнението на проектите за развитие. Тези проекти обаче облагодетелстват единствено ТНК и международните финансови институции[11]. След края на Студената война подобно развитие на събитията се наблюдава и на част от територията на ЕС - държавите от Югоизточна Европа. Промените в тях след 90-те години се извършиха по доста странен, или по-точно – разрушителен начин. “Помощта” за тях беше насочена единствено към запазване монопола на различните донори върху критичните ресурси, високите технологии, знанията, информацията, финансите и военното производство. Технологичното развитие, индустрията и агрикултурата в тези държави бяха върнати с десетилетия назад.

Глобалните пазарни механизми целенасочено ориентират слабо развитите страни към някои екзотични продукти, докато напредналите държави държат производството на основните храни. На отделни членове в глобалната общност се отреждат производства, които „големите”не желаят. Това е в сила както за селското стопанство, така и за високите технологии. Особено строги ограничения в производството на някои земеделски продукти се налагат на новите членки на ЕС.

Така например, след влизането на Португалия в ЕС на нея бяха наложени квоти за производство на маслини. Това принуди обикновените хора, собственици на маслинени плантации, да унищожават вековни насаждения от тази толкова ценна и жизненоважна за тях култура. Като „компенсация”, страната беше задължена да залеси огромни площи с евкалиптови гори, понеже този дървесен вид там расте най-бързо. Евкалиптовата гора изтощава и на практика унищожава почвата, но това остава за сметка на този, който бива „подпомаган” от европейските фондове. В своята практика на финансова подкрепа и разпределение на труда, през последните години ЕС налага неоправдано по-сурови ограничителни рамки спрямо новоприсъединилите се държави членки.

С така посочените си характеристики глобализацията задълбочава йерархизацията и неравенството в света. Едни държави се използват като източник на евтина работна ръка, като им се отрежда ролята на евтини производители или дистрибутори на придобивки, дошли от развитите капиталистически страни.

Технологичната революция

Трусовете във властта, предизвикани от познавателната, информационната и комуникационната индустрии, дават облика на технологичната революция през последните години. Технологичният напредък няма еднопосочно въздействие върху икономиките на отделните държави. Глобализацията засилва този процес. За напредналите икономики технологичните постижения са предпоставка за ускорение на собствения прогрес и развитие, като по този начин непрекъснато ги “отдалечава” от другите.

Впечатляващ е фактът, че независимо от високото качество на техните постижения, при приватизацията на националните научно-производствени структури в източноевропейските държави първи бяха закрити звената по научно-приложните разработки. В единични случаи добрите специалисти в тях бяха изнесени в централата на приватизиращия субект или пък принудени да търсят работа извън страната.

Околната среда

В процеса на глобализация околната среда се експлоатира както никога досега. От корпорациите и правителствата се вдига прекален шум за необходимостта от опазването и, но реалните стъпки през последните десетилетия са в посока към все по-безогледна експлоатация на природата[12]. Компаниите експлоатират евтина работна ръка в трети страни, изнасят вредните производства в развиващите се държави, избягват големите данъци и такси, като по този начин разрушават екологията. Корпорациите демонстрираха, че имат силата да заставят най-развитата икономика в света дълги години да отказва да подпише Протокола от Киото за опазване на околната среда.

Престъпността

Процесът на глобализация глобализира и престъпността. Повсеместната бърза и радикална промяна на ценностите, както и засилената миграция на населението спомогна за разрастване на насилието. Този процес засегна не само бедните, но и богатите държави. Проблемите със свръхнаселеността, засилените тенденции към национализъм и сепаратизъм, стремежът към политика на идентичност, етническите конфликти, фундаментализмът и др. са все фактори подклаждащи насилие и престъпност от всякакъв характер.

Криминалните елементи бяха между първите, които пълноценно започнаха да използват предимствата от отварянето на границите и възможностите на новите системи за комуникиране и транспорт. Добре структурираните контакти между престъпните групировки в отделните региони спомогнаха за тяхната реорганизация. Те започнаха да се инфилтрират в структурите на държавната бюрокрация. Всичко това улесни “изпирането” на огромни маси от капитали.

Днес трафикът на наркотици и прането на пари са най-често срещаните криминални дейности. Като изход от тежкото икономическо положение, населението на бедните страни от Азия и Латинска Америка все повече разчита на производството на наркотици[13]. В някои държави съществена част от БВП идва от кокаиновата индустрия. Благодарение на условията, които глобализацията предоставя, новите количества по-лесно намират пазар в развитите капиталистически държави и основно в САЩ и Канада. Пред няколко години световната нелегална търговия с наркотици се оценяваше приблизително на 500 милиарда долара годишно. По някои данни, само през последното десетилетие над 200 милиарда долара от т.н. “мръсни пари” са били изпрани в Европа и Северна Америка. Половината от осъдените в момента престъпници в САЩ са били свързани с разпространението или производството на наркотици.

Съвременните комуникационни средства също улесняват координацията в действията на престъпните структури и позволяват да се подготвят условията за създаване на световен престъпен център. Обект на засилена местна престъпност станаха държавите от т.н. "нови демокрации". В тях местната престъпност постепенно започна да придобива организиран и международен характер и вече успешно се включва в “международния интернационал на престъпността”. Всички тези криминални дейности се облекчават от непрекъснатото увеличаване броя на локалните и международните конфликти, които също са продукт на глобализацията.

Глобализацията и транснационалните корпорации (ТНК)

Досегашният модел на глобализация показва, че експанзията на търговията, инвестициите и правителствените инфраструктурни проекти в Третия свят предизвикват дълбоки кризи. Развитите държави се конкурират за пазарите и капиталовите печалби. Нуждаещите се страни взимат прекалено големи заеми за плащане на вноса и изпълнението на проектите за развитие, което облагодетелства единствено транснационалните корпорации (ТНК)[14].

В процеса на глобализация производството става глобално, което позволява на ТНК да играят съществена роля в реализацията на съвременния модел на глобализация. За разлика от развитите държави, в ТНК съществува стриктна йерархична структура на управление, която позволява не само свободно, но и много оперативно използване на огромните ресурси. Това дава възможност най-големите ТНК успешно да съперничат по икономическата си мощ с националните държави. Съвременните телекомуникационни системи позволяват на ТНК да координират този процес в междуконтинентален план. Докато националните институции изпитват все по-големи затруднения и намаляват своето влияние, корпорациите непрекъснато увеличават влиянието си в световната икономика, което им осигурява постоянен ръст на печалбите.

Много от компаниите, които преди бяха ориентирани към местните пазари, след 90-те години разшириха производствените си мощности и излязоха на глобално ниво. В края на ХХ век действаха повече от 37 000 корпорации с над 200 000 подразделения в целия свят. В началото на новия век ТНК контролират около 40% от световното производство, като са концентрирани предимно в основните интензивни индустриални отрасли. Директно или индиректно в тях са заети 5% от световната работна сила. Днес почти една трета от световната търговия се осъществява от многонационални корпорации. Сега производство на един и същи продукт е „разхвърляно” в различни части на света.

Производствената политика на корпорациите се провежда единствено с цел печалба от разликите в цената на работната ръка в отделните държави, използването на специални икономически зони, евтиния транспорт и ниските разходи за комуникации. В този процес те могат да управляват кризите и да реализират свръхпечалби, продавайки продукти на високи цени в собствените си държави. Неолибералната постановка международният бизнес да регулира сам себе си поражда сериозен дисбаланс в глобализираното общество. Етапите в производствените процеси се извършват на различни места, отделени понякога с хиляди километри и няколко национални граници. Само ключовият краен етап на производството се извършва в предприятието-майка. Останалата дейност е подчинена и се извършва ръчно като надомна работа или във фамилни производствени структури.

Монополите обаче не могат да бъдат либерални и с поведението си оказват икономически и политически натиск върху дейността на правителствата на много държави. Независимо от обвиненията за нарушаване на данъчната политика и местното законодателство, ТНК си остават недосегаеми за каквато и да е форма на международен контрол и стандарти.

ТНК и производството на лекарства

Особено ясно проличава влиянието на корпорациите в политиката на Световната здравна организация (СЗО). Производството на лекарствените препарати все повече зависи от достъпа до новите знания, придобити от анализа на наличната информация. Конкурентоспособни остават само избрани производители, ползващи се с подкрепата на няколко западни държави. Докато през 1983 двайсет от най-големите компании контролираха едва 5% от световния пазар, през 2003 десет корпорации вече контролираха 40% от пазара на лекарства и този процес на концентрация на пазарен контрол върви ускорено.

От 1993 в СТО действа Конвенция за търговска интелектуална собственост, която работи в интерес на корпорациите. В повечето държави преди се патентоваше само начинът на производство на лекарството, а не самото лекарство. Сега западните корпорации, с подкрепата на своите правителства, принуждават страните-членки на СТО да патентоват веществата. Под натиска на СТО останалите държави са принудени да внасят лекарства от Запада т.е., само с разрешение на притежателя на патента.

Поради засилената си власт през последните десетилетия, корпорациите от фармацевтичната индустрия имат възможност да контролират производството и цените в световен мащаб. Поради финансови затруднения достъпът до лекарства става все по-труден за много хора, което засилва хаоса и в съзнанието, и в социалните структури. Под натиск отвън правителствата биват принуждавани да предприемат стъпки в ущърб на собственото си население. Така през 1993 администрацията на Клинтън, след заплаха за икономически санкции, принуди правителството на ЮАР да отмени разрешението за внос на евтини индийски лекарства, предпазващи от СПИН плода на болни бременни жени.

Ограниченият брой производители на лекарства и договорката между тях за получаване на свръхпечалба ги кара с всички възможни средства да укрепват монополното си положение. Имайки предвид, че средно за създаването на ефикасно лекарство се изразходват около 200 милиона долара в продължение на няколко години от огромен колектив специалисти, никоя от по-малките и по-бедни държави не може да се конкурира с големите западни фирми. Подобна ситуация поставя в затруднение мощни фармацевтични промишлености като тези  на Индия, Бразилия, Аржентина и Виетнам[15].

С координираната си политика фармацевтичните ТНК придобиват завоалирана власт над обществото, която все по-малко се поставя под някакъв правен контрол. Монополът им позволява манипулиране на обществото в глобален мащаб. Във фармацевтичните препарати вече влизат и психотропни средства за въздействие на съзнанието на големи групи хора, както и средства за защита от подобно въздействие. Това дава възможност лекарствата да бъдат средство за политически шантаж и могат да станат причина за избухване на истински войни или да се използват за масов геноцид.

ТНК и производството на храни

В периода на глобализация контролираното производство на хранителни стоки и селскостопанска продукция се очерта като много ефикасно средство за контрол над обществото.

Глобално значение за развитието на селското стопанство и гарантиране изхранването на населението има производството на семена. Преди сто години селяните и малките фермери от целия свят сами се обезпечаваха със семена. Селскостопанското производство зависеше основно от характеристиките на почвата, климата и работната сила. Успехите в селекцията след 60-те години на миналия век станаха причина за появата на странични последици, изразяващи се в бързото намаляване на генетичното разнообразие на култивираните сортове растения.

Така например, в началото на ХХ век в Азия са отглеждали над 100 000 сорта ориз, а в Индия не по-малко от 30 000. Сега 75% от урожая на ориз в Индия се получава от 10 сорта ориз, а в Шри Ланка от 2 000 разновидности на ориз са останали едва 5. За половин век в САЩ са изчезнали 97% разновидности от овощните насаждения. По данни на ФАО, за сто години е било загубено 75% от генетичното разнообразие на култивираните растения в света.

Развитието на биотехнологиите добави още един критичен фактор – наличието на посадъчен материал от високопродуктивни сортове растения. Това създава условия цялото световно селскостопанско производство да се контролира от ТНК, който владеят „банката от гени”. Новосъздадените високопродуктивни сортове обаче бързо се израждат. За тяхното поддържане е необходима редовна намеса с гени от старите и диви разновидности на семена, които се съхраняват в „банки”. Така например, 70% от производството на твърда пшеница в Италия зависи от доставки на материал за семепроизводство от Международния център за селекция на царевица и пшеница (Мексико), а производството на семена за пшеница в САЩ се нуждае от постоянни инжекции на гени от сортове, произведени в „Третия свят”. Стойността на този материал се оценява на 500 млн. долара годишно.

През 90-те години генетичният материал, необходим за съвременното производство на семена, се концентрира в няколко банки, контролирани от Запада. 23% от семената, събрани в страните от „Третия свят”, се съхраняват в Европа и 27% - в САЩ. През 1985 в САЩ започна патентоване на целите растения, отделни части на растения, семената и гените. От 1987 непрекъснато се увеличава броят на издадените патенти като понастоящем кривата на нарастването им е експоненциална.

Защитените с патент сортове не могат да се използват в програмите за селекция без закупуване на патента. От 5 103 патента, издадени за периода 1973-2001, 55% принадлежат на големи ТНК, 19% на университети и 18 % на независими биотехнологични фирми. По разчети на икономисти, финансовият ефект от патентоването е слаб и не оказва влияние на прогреса във фирмите. Главният смисъл на подобна политика очевидно е налагане на ограничения в провеждането на самостоятелна селекционна работа и производство на семена от фермерите.

В края ХХ век бяха наложени забрани на фермерите да продават посадъчен материал без наличието на лиценз от собственика на сорта независимо, че все още имат право да го използват. Следващата стъпка беше създаване на растения в които е вграден „ген терминатор”, блокиращ покълването на семена второ поколение. Това принуждава селските стопани да купуват всяка година семена от производителя. Днес по-голямата част от семената се произвеждат, патентоват и продават от няколко ТНК.

Вече има примери с използването на трансгенни касети, които са заредени със смъртоносен ген, включващ се само посредством обработката със специално химическо средство. Така трансгенното растение може да живее и дава плодове само ако фирмата семепроизводител закупи средство, изключващо „ген-терминатора” [16]. Ако върху страната обаче е наложено ембарго, това очевидно няма да бъде разрешено. Всичко това прави непреодолим контрола, който могат да наложат едва няколко ТНК.

ТНК оказват силен натиск върху държавите да преминат към производството на генномодифицирани храни, които постепенно израждат човечеството. Доказателство за вредата от тях е фрапиращата разлика във физиката на обикновените американци, които се хранят с по-евтини генномодифицирани храни и тази на елита, пазаруващ екологично чисти продукти от скъпите магазини.

В борбата за териториален контрол вече активно участва и корпоративният капитал, което допълнително изостря международните конфликти. Под въздействието на корпорациите борбата за пазари придоби характеристиките на наддържавна[17]. Обединените усилия на няколко корпорации започват да определят не само вътрешната но и външната политика на държави, които действат като водещи глобализационни субекти. Днес много анализатори в САЩ говорят за появата на "корпоратокрация". Терминът обяснява влиянието на големите ТНК не само върху икономическата, но и върху външната политика на държавата.

Усилията на местните правителства и на международната общност да регулират в някаква степен поведението на корпорациите остават безполезни, понеже те заплашват да се преместят на друго, по-гостоприемно място. В последно време ГАТТ предостави дори още повече свобода на ТНК и наложи правила, позволяващи санкции срещу правителство, което се опита да установи по-голям контрол върху тях. "Глобализацията е мечта за ТНК - посочва Агнес Бертранд –  Това е един и същи продукт, достигнал всяко кътче на света и максимален брой консуматори”[18].

Заключение

Опасенията от настъпващите глобални промени имат своето основание понеже са продукт на сложен и противоречив процес. Съвременната тенденция светът да се глобализира на основата на неолиберализма не се изчерпва само с количествена експанзия на международната търговия или инвестиции. Глобализацията материално и социално преструктурира организацията на производството, движението и потреблението на стоки в надрегионални изменения. Това преструктуриране сега се предопределя от характеристиките на една изцяло монетарно ориентирана икономика.

Този модел на глобализация съдейства за възникването на множество локални и регионални икономически конфликти, които често преминават във въоръжени. Така днешният „глобален свят” на практика се изразява в необявен глобален конфликт. Засега основните глобализатори успяват да удържат този конфликт в рамките на някакъв частичен или временен контрол, но това не може да продължава вечно.

Ако сегашното положение се запази, поляризацията между развитите и развиващите се страни ще доведе до недопустимо състояние за едно глобално общество без граници. Глобалната хегемония на Запада доведе до „обществен модел 20/80”, в който една пета от човечеството се оказва излишно[19]. Философията непрекъснато и на всяка цена да преуспяваш не кореспондира с идеалите на хуманизма и социалната справедливост.

Нашата цивилизация се нуждае от по-нататъшна интеграция на общественото развитие, но това трябва да се извършва по справедлив и достоен за всички начин. Трябва да се изгради справедлив интеграционен модел, който да носи полза не само на малък брой избрани общества, но и на бедните държави от Третия свят. Някои го наричат “етична глобализация” и виждат в него единство от трите съществени елемента на демократичното развитие – свободна търговия, сътрудничество по всички направления на общественото развитие и предотвратяване на конфликтите.

 

Източници:

 

1. Бобков Ф.Д. , Иванов Е.Ф. , Свечников А.Л. , С.П. Чанлинский, Источники глобализации, «Глобальный капитализм », М.: РИЦ ИСПИ РАН, 2002
2. Вавилов А.Н., Геополитические доминанты национальной безопасности России в ХХІ веке и евразийская интеграция, Международная конференция „Евразийство – будущее Росии: диалог культур и цивилизаций, Москава, Апрель, 2001
3. Мартин Г.П., Шуманн Х., Западня глобализации. Атака на процветание и демократию, М., 2001, с. 26-27.
4. Мартыненко с. В., Глобализация мировой политики, Автореферат, ИСПИ РАН, Москва, 2007
5. Сергей Батчиков, Хлеб и зрелища как средства тотального контроля,  «Агентство Политических Новостей» 2008-07-01
6. Agnes Bertrand, Strategies of Citizens Movements in Industrialized Countries, ICAG, November 7-9, 1998
7. Agreement on Trade Related Aspects of Intellectual Property Rights (TRIPS)
8. Andrew Rowell, Globalization and the Struggle for the Environment, ICAG, November 7-9, 1998,
9. Antonio Tujan, Crisis and Globalization, ICAG, November 7-9, 1998 ;
10. Bamrung Kayotha, Third World People's Movement Against Globalization, ICAG, November 7-9, 1998
11. Our World is not for sale - WTO:Shrink or Sink,The Global Statement, international conference on alternatives to globalization, November 7-9, 1998
12. Lisa Maza, Strategies of the Women's Movement in Fighting Imperialist Globalization, ICAG, November 7-9, 1998
13. Crispin Beltran, The Workers' Movements Against Globalization, ICAG, November 7-9, 1998Martin Khor, The WTO and the South: Implications and Recent Developments, ICAG, November 7-9, 1998
14. Our World Is Not For Sale - WTO: Shrink or Sink,The Global Statement, international conference on alternatives to globalization, Tagaytay City, Philippines November 7-9, 1998
15. Prof. James Petras, Globalization: A Socialist Perspective, Binghamton  University, (USA)
16. States of Disarray: The Social Effects of Globalization, Executive Summary of an United Nations Research Institute for Social Development (UNRISD) report for the World Summit for Social Development, June 29,  2001
17. Yash Tandon, Impact of Globalization on Marginalized Societies and the Strategies for Least Developed Countries, Secretary General, ISGN, Zimbabwe ICAG, November 7-9, 1998

* Преподавател в УниБИТ и НБУ

Бележки:


[1] Мартыненко с. В., Глобализация мировой политики, Автореферат, ИСПИ РАН, Москва, 2007
[2] Вавилов А.Н., Геополитические доминанты национальной безопасности России в ХХІ веке и евразийская интеграция, Международная конференция „Евразийство – будущее Росии: диалог культур и цивилизаций, Москава, Апрель, 2001
[3] States of Disarray: The Social Effects of Globalization, Executive Summary of an United Nations Research Institute for Social Development (UNRISD) report for the World Summit for Social Development, June 29,  2001
[4] Yash Tandon, Impact of Globalization on Marginalized Societies and the Strategies for Least Developed Countries, Secretary General, ISGN, Zimbabwe ICAG, November  7-9, 1998
[5] Antonio Tujan, Crisis and Globalization, ICAG, November 7-9, 1998 ;States of Disarray: The Social Effects of Globalization, The United Nations Research Institute for Social Development (UNRISD) report for the World Summit for Social Development.
[6] Martin Khor, The WTO and the South: Implications and Recent Developments, ICAG, November 7-9, 1998
[7] Бобков Ф.Д. , Иванов Е.Ф. , Свечников А.Л. , С.П. Чанлинский, Источники глобализации, «Глобальный капитализм », М.: РИЦ ИСПИ РАН, 2002
[8] Lisa Maza, Strategies of the Women's Movement in Fighting Imperialist Globalization, ICAG, November 7-9, 1998
[9] Crispin Beltran, The Workers' Movements Against Globalization, ICAG, November 7-9, 1998
[10] Prof. James Petras, Globalization: A Socialist Perspective, Binghamton University, (USA)
[11] Our World Is Not For Sale - WTO: Shrink or Sink,The Global Statement, international conference on alternatives to globalization, Tagaytay City, Philippines November 7-9, 1998
[12] Andrew Rowell, Globalization and the Struggle for the Environment, ICAG, November 7-9, 1998,
[13] Bamrung Kayotha, Third World People's Movement Against Globalization, ICAG, November 7-9, 1998
[14] Our world is not for sale - WTO:Shrink or Sink,The Global Statement, international conference on alternatives to globalization, November 7-9, 1998
[15] Agreement on Trade Related Aspects of Intellectual Property Rights (TRIPS)
[16] Сергей Батчиков, Хлеб и зрелища как средства тотального контроля,  «Агентство Политических Новостей» 2008-07-01
[17] «Источники глобализации» – фрагмент брошюры Ф.Д. Бобкова, Е.Ф. Иванова, А.Л. Свечникова, С.П. Чанлинского «Глобальный капитализм (размышления на тему)» (М.: РИЦ ИСПИ РАН, 2002);
[18] Agnes Bertrand, Strategies of Citizens Movements in Industrialized Countries, ICAG, November  7-9, 1998
[19] Мартин Г.П., Шуманн Х., Западня глобализации. Атака на процветание и демократию, М., 2001, с. 26-27.

{backbutton}

Известният френски философ, геополитик и писател Ален дьо Беноа (Фабрис ла Рош) е роден през 1943 в Сен Симфориен. Завършва философия и социология в Сорбоната. През 1969, в отговор на лявата вълна, заляла тогавашна Франция, създава интелектуалното движение на т.нар. „европейска нова десница”, формирало се около ръководената от него Група за изследване на европейската цивилизация (GRECE). През същата година оглавява списанието „Нувел екол”, а през 1973 – официалния орган на GRECE – списание „Елеман”.  От 1988, под негова редакция, излиза и тематичният алманах „Кризис”.

Дьо Беноа е член на Френската академия, автор на над 50 книги и 3000 статии, преведени на почти двайсет езика. През 1978 получава Голямата награда на Академията за книгата си „Поглед отдясно: Критична антология на съвременните идеи”.

Сред по-известните му творби са „Европейските традиции” (1982), „Проблеми на демокрацията” (1985), „Против расизма” (1992), „Комунизмът и нацизмът” (1998), „Въстанието на културите: Европейски манифест за ХХІ век” (1999) и др.

Интервюто с Ален дьо Беноа публикуваме с любезното съдействия на Леонид Савин.

 

- Какво се промени в Европа и света през последните пет години, т.е. след началото на глобалната финансово-икономическа криза. Какви са днес настроенията в европейските общества и какво се случва с либерализма?

- Както е известно, кризата, която започна в САЩ през 2008, беше свързана с огромния ръст на частните задължения. За да изплатят дълговете и защитят банковата си система от очертаващия се крах, САЩ бяха принудени да вземат още по-големи заеми. Така, кризата на частния сектор прерасна в мащабно увеличаване на държавните задължения. В Европа ситуацията се влоши допълнително заради проблемите с общата валута: вместо да сближи икономиките на европейските държави, въвеждането на еврото изостри разногласията, в резултат от което Европа се раздели на две. В Гърция, Италия, Испания и Португалия политиката на сурови иконоимически мерки доведе до съвършено противоположни на очакваните резултати: покупателната способност пада, безработицата продължава да нараства, осъществява се деиндустриализация. Франция е застрашена, а Германия е много по-зле, отколкото се твърди официално. На свой ред, Великобритания и САЩ трябва да изплащат толкова гигантски дългове, каквито не са имали никога в историята си. Индексираната в долари международна финансова система породи безпрецедентна криза. Икономическите показатели в почти всички страни са отрицателни. Управляващите политически партии в държавите, оказали се в задънена улица, не са в състояние да предложат изход. И десните, и левите прокарват политика, която защитава най-вече интересите на банките, а не на нациите. Обикновените хора и средната класа са най-силно ударени от кризата, макар и да не са отговорни за нея. Това, което се случи преди време в Кипър, дава основание да предположим, че правителствата, могат, без да се колебаят особено, да отнемат парите от банковите сметки на своите граждани, ако сметнат, че това се налага.

Така обаче се създава порочен кръг. Ще дам следния пример: всяка година Франция трябва да изплаща 50 млрд. евро за да обслужва дълговете си и лихвите по тях (сумата е съпоставима със средствата за образование, които са основното перо в бюджета). Тъй като това не позволява да бъдат покрити загубите, не дава възможност да се изплатят лихвите и води до нови заеми, задълженията нарастват. Тази система е подобна на лихварската. Днес финансовите пазари диктуват собствените си закони, тъй като държавите вече нямат възможност да вземат заеми пряко от своите национални банки (както и от Европейската централна банка), докато банките могат да го правят. Краят на сегашната криза въобще не се очертава и тя няма как да не се отрази върху политическия и социален модел. И днес в повечето западноевропейски държави е налице нарастващо ожесточаване и озлобяване, което може да стане неуправляемо. Доказателство за това е ръстът на отказващите да гласуват, кризата на парламентарното представителство, разривът между нацията и политическия елит или успехът на политическите партии, които изглеждат "различно", но съумяват да се регистрират за участие в изборите - като популистката движение на Бепе Грило в Италия например.

В по-широк план, кризата демонстрира колко крехки са основите на т.нар. либерална икономическа "наука". Митът за изключителната полза от свободната търговия се изпари заедно с ръста на делокализацията на предприятията, довела до закриването им в Европа и нарастване на безработицата. Митът за саморегулиращия се пазар рухна, когато се наложи държавите да се намесят за да спасят банките. Тази криза, която е структурна, а не конюнктурна, влезе в историята на съвременния капитализъм, който би могъл да се характеризира като "абсолютен капитализъм" - т.е. това е финансов капитализъм, който излиза далеч отвъд  рамките на познатия ни пазарен или индустриален, и който е напълно детериториализиран и не се съобразява нито с пространството, нито с времето.

- В един от трудовете си лансирате идеята за "антирастежа", която е доста близка до антипотребителските инициативи, прокарвани от различни групи антиглобалисти в много страни по света. От друга страна сме свидетели на определена рефлексия на "икономиката на даровете", описана от Марсел Мос и Жорж Батай като основен принцип на американската нация и на някои други региони. Как може да се свърже тази идея с контекста на високите технологии, неоиндустриализма и икономиката, основана на информацията и знанията, особено имайки предвид ролята на съвременния военен сектор?

- Темата за упадъка, на която посветих цяла книга, не е чисто теоретична или философска. Този упадък е просто неизбежен, имайки предвид изчерпването на природните ресурси, което се ускорява под влияние на демографския фактор. Планетата ни е "крайно" (т.е. изчерпаемо) пространство. А в едно крайно пространство не може да има безкраен икономически растеж. Тоест, упадъкът не може да се разглежда нито като "спиране на историята", нито като "връщане назад". Налага се да изоставим идеята за количественото, според която от всичко трябва и можем да имаме все повече и повече. "Повече" не означава "по-добре". Днес всички политически партии и всички "класически" икономисти твърдят, че растежът, увеличаването е жизнена необходимост и естествено явление. Довчера пък, всички те разчитаха, че природните ресурси са неизчерпаеми и безплатни. Всъщност, от историческа гледна точка, икономическият растеж е сравнително нов феномен. Той е пряко свързан с идеологията на прогреса, според която единното човечество се движи към бъдещето, което няма как да не е по-добро от настоящето. Древните гърци са наричали това hybris, т.е. възгордяване.

Осъществяването на спада е свързано, на първо място, с подчиняването на въображението на символичната удържимост от "икономическото", базираща се на антропологичния модел на Homo еconomicus, т.е. индивида, чиято единствена цел в живота е постоянното разширяване и удовлетворяване на собствените му егоистични материални интереси. Следва да се откажем от господстващата днес идеология - идеологията на стоката - която се стреми да приравни всички ценности към разменната стойност, и да се ориентираме към друга - по-умерена и справедлива. Това, за което ме питате, е свързано с тезата за спада, като антагонист на мощта. Тоест, дали една държава, която реши да скъса с идеалите на икономическия растеж, т.е. с идеала за непрекъснатото движение напред, не рискува да отслабне на фона на икономическите си конкуренти? Ще ви отговоря, че днес не е задължително мощта на държавата да се основава на обема на производството на въглища и стомана, на големината на населението или числеността на армията и. Държавата е могъща, когато може да отговори на предизвикателствата на настоящето, използвайки наличните средства за да съхрани позициите си. Ако приемем, че непрекъснатият растеж, в крайна сметка, води до икономическа, технологична, политическа и социална катастрофа, най-малко засегнати от нея ще се окажат онези държави, които съзнателно реализират политика на рационален икономически спад.

- Днес в Европа се очертават две противоположни тенденции: своеобразен "еврофетишизъм", съчетан с голяма доза евроатлантизъм, подкрепян от САЩ, и евроскептицизъм, призоваващ за преразглеждане политическия модел на ЕС. Как оценявате тези тенденции и съществуват ли и други алтернативи?

- Както "еврофетишистите", така и "евроскептиците" правят голяма грешка, смесвайки понятията ЕС и Европа. През последните години лагерът на евроскептиците значително се разшири, за което си има причини. Докато преди двайсетина години "Европа" изглеждаше решението за всички проблеми, днес тя се разглежда като допълнителен проблем, пораждащ много други. "Европа" отнема все повече суверенитет от националните държави, но това въобще не води до появата на истински европейски суверенитет. Вместо това суверенитетът пропада в своеобразна "черна дупка". Създаването на "Европа" не защитава никого и нищо не гарантира, а само генерира множество нови закони, усложняващи живота ни. Въвеждането на общата валута доведе до известни резултати. В момента се поставя въпросът за формирането на гигантски трансатлантически пазар, който да обедини Западна Европа и САЩ. Тоест, "Европа" ми се струва само поредната стъпка към глобализацията.

Още от самото начало, европейското строителство се осъществяваше напук на здравия разум. То стартира от сферата на индустрията и търговията, вместо приоритет да бъде даден на политиката и културата. Това, което беше създадено вместо основа, превръщайки го в надстройка, се представляваше от Брюкселската (Европейската) комисия, лишена от всякаква демократична легитимност, която обаче продължава да се смята за всемогъща. Строителството трябваше да се базира на държавите и регионите, щателно съблюдавайки принципа на субсидиарността и достатъчно компетентно. След разпадането на съветската система, вместо да се постарае да укрепи наличната си политическа структура, ЕС реши прибързано да разшири влиянието си към държавите от Централна и Източна Европа, чиито "европейски" убеждения бяха съмнителни и които искаха да си гарантират "чадъра" на НАТО. Европейското строителство се осъществяваше без съгласуване с населението (само няколко пъти бяха правени допитвания, като хората в повечето случаи се изказваха негативно, но това бе оставяно без внимание и допитванията продължаваха, докато те най-сетне не казваха "да"). Накрая, окончателните цели на европейската интеграция така и не бяха ясно дефинирани, тъй като никога не е имало консенсус по този въпрос. Само че това е ключов въпрос. Дали ще се изгражда могъща Европа с ясно определени геополитически граници, способна да управлява синергията на всички сили за да формира автономна структура, която да играе регулираща роля в сегашния процес на глобализация, или ще се гради "европейски пазар", т.е. зона за свободна търговия с размити граници, която трябва да бъде интегрирана в зоната на доминация на американската свръхдържава? За съжаление, сме по-близо до втория вариант. Аз обаче съм против такава Европа и подкрепям идеята за другата Европа.

- В една от последните си статии, озаглавена "Да, краят на света вече е настъпил", акцентирате върху антропологичните трансформации, т.е. върху такива теми като еднополовите бракове, легализирани във Франция, и други "постхуманни" практики, които на практика дискредитират самат човешка природа и са сред императивите на неолиберализма...

- Понятието "човешка природа" е твърде сложно, тъй като може да бъде дефинирано по различни начини. Споменахте за хомосексуалните бракове, във Франция това е тема на ожесточени спорове. Лично аз не съм враждебно настроен към хомосексуалните: всички такива, които познавам, притежават същите достойнство и недостатъци като хетеросексуалните. Като цяло, не давам морална оценка на сексуалните предпочитания. Но, що се отнася до еднополовите бракове, тук в играта се намесват много други фактори, тъй като има голяма разлика между признаването на легитимността на сексуалните предпочитания и превръщането на тези предпочитания в норма, както го правят правителствените институции. Брачната институция е създадена за да свърже мъжа и жената с цел продължаване на рода, както показва самата етимология на думата брак (на френски mariage), от латинския (matrimonium), т.е. от mater (майка). Не се отнасям враждебно към хората от един и същи пол, които сключват граждански съюз за да поддържат отношенията си, но мисля, че класически брак следва да сключват само хетеросексуални двойки. Хомосексуалните бракове ще породят редица проблеми, включително свързани с осиновяването, изкуственото зачеване, роднинството и т.н. Но, когато споменавам антропологичните промени, имам предвид разпространението на гендерната теория, която възниква в Америка и се опитва да постави под въпрос самото съществуване на различните полове. Според тази гледна точка, дали човек се ражда мъж или жена не оказва никакво влияние върху сексуалното му поведение, а човешкото същество по рождение е "неутрално", т.е. представлява своеобразна tabula rasa. Така, понятието "пол" (каквито има само два) се заменя с понятието "гендер" (каквито може да има много). Тази гендерна теория (или, по-скоро, идеология) е продължение на либералната идеология, основаваща се на правата на индивида и приемаща обществото като прост сбор от индивидуални атоми, стремейки се да узакони и превърне в норма всички прищевки и желания на индивидите. Социалният либерализъм не може да бъде отделен от политическия и икономическия. Тези три либерализма се основават на една и съща логика и представляват различните лица на една и съща доктрина.

- Предвид така очертаната мрачна перспектива, къде могат да потърсят убежище хората, придържащи се към традиционната ориентация?

- Не знам, дали може да се говори за някаква "светая светих" за онези, които отхвърлят налаганата им отгоре господстваща идеология, но ми се струва очевидно, че някои държави или региони на света пострадаха по-силно от нея, отколкото други. САЩ например, са се превърнали в своеобразен епицентър на всичко негативно, което през последните години се разпространява в целия свят. Западна Европа пък е поразена по-силно, отколкото Централна или Източна. Русия се сблъсква с много проблеми, но ми изглежда по-добре защитена, отколкото западните и съседи. Затова бих ви отговорил, че колкото по на изток се намира една държава, толкова по-малко поразена изглежда. Разбира се, това не решава нищо и не предрешава бъдещето. Ще добавя, че повечето общества в страните от Третия свят, включително онези, които определяме като "развиващи се", до голяма степен си остават традиционни, въпреки, че западните държави с всички възможни средства се опитват да им натрапят собствената си гледна точка и своя начин на живот. И в Азия, и в Африка, и в Близкия Изток, и в Латинска Америка местните общества съумяха да съхранят определени свои особености, каквито някога съществуваха и в Европа, но днес почти са изчезнали. Ще отбележа и, че колкото и да е парадоксално, в очите на мнозина жители на Запада те изглеждат неразбираеми и чужди, макар че на практика тези традиции са имали мащабно присъствие в тяхното собствено минало, но след това са били забравени.

- Сегашната криза провокира възхода на различни "фундаментализми" като своеобразна защитна реакция. Как, според Вас, ще се развие тази тенденция? Ще станем ли свидетели на сблъсък на ценности, олицетворявани от различните култури, нации и играчи, или пък по пътя на трансформацията ще се осъществи адаптиране на радикалното мислене към наложилия се модел?

- Днешната глобализация следва да се разглежда като диалектично движение. От една страна, тя изравнява, т.е. стреми се да направи света еднороден, да го превърне в огромен единен пазар, изкоренявайки ценностите, присъщи на отделните култури и ликвидирайки разнообразието от езици и народи. От друга страна, това мащабно движение към унификация поражда достатъчно мощна съпротива, която води до фрагментация и нови граници. Бенджамен Барбър описа навремето този феномен с формулата "джихадът против McWorld". Тук джихадът се използва като символ на инстинктивната реакция (в конкретния случай тази на ислямистите) срещу натрапването на американския начин на живот ("McWorld"). Тези антагонистични феномени са еднакво склонни към крайности. Ексцесиите от едната страна водят до ексцесии от другата. Именно на тази основа, някои автори, като покойният Самюел Хънтингтън например, развиват теорията за сблъсъка на цивилизациите, който в момента изглежда неизбежен. Самият аз съм настроен изключително скептично към тази гледна точка не само, защото цивилизациите никога не бива да се приравняват към политическите играчи, дори и в глобален мащаб, но и, защото тази доктрина ми изглежда като опит да бъде оправдано налагането на единна глобална цивилизация, представена като победител в "цивилизационния сблъсък". Според мен, алтернативата не е между глобализацията и инстинктивния или иредентистки национализъм. Нито пък между идентичността на едни и идентичността на други. За мен алтернативата е, да си наясно, дали си на страната на хората, или на страната на планетарната система, която на практика цели унищожаването на тези хора. Искаме ли светът да бъде еднополюсен (universum) или мнополюсен (pluriversum). Така би трябвало да бъде поставен въпросът.

- В известен смисъл, в Европа днес се наблюдава нова смекчена версия на Великото преселение на народите, променило облика на европейските държави през т.нар. "тъмни векове". Какво мислите за този миграционен поток и как се отнасяте към идеята за "обратната колонизация", осъществявана от Азия и Африка?

- Според мен, масовата и, в по-голямата си част, неконтролируема имиграция, която в момента залива повечето европейски държави, е качествено нов феномен. Тя почти не може да се сравнява с "класическата" имиграция, наблюдавана повсеместно в миналото. Тя не повтаря преселението (Volkswanderung) на германските племена в края на Античността и началото на Средновековието. По-скоро, както правилно посочвате, тя е косвена последица от колонизацията. Можем да я дефинираме и като систематично преселение, чиито корени са икономически. Първоначалният и стимул беше даден от индустриалците, които вместо да модернизират предприятията или да повишат работната заплата решиха, че е по-рентабилно да потърсят евтина работна ръка в държавите от Третия свят, чиято експлоатация е по-лесна поради липсата на опит в социалните борби. И днес тези среди са най-големите привърженици на използването на имигрантите. Разбира се, в това има определена логика. Основният принцип на либералния капитализъм е "нека всичко се развива естествено", който включва ликвидирането на всички граници и свободната циркулация на стоки и хора. От тази гледна точка, капитализмът се оказва много по-космополитен, отколкото навремето беше комунизмът. Маркс е бил прав, твърдейки, че същността на капитализма е желанието му да възприема като препятствие, подлежащо на ликвидация, всичко, което пречи на глобалната търговия и натрупването на средства. Във Франция и другите европейски държави, имиграцията се превърна в преселване на огромни маси население, в резултат от което ставаме свидетели на замяната на един народ с друг. В такива градове като Лондон или Брюксел делът на мигрантите вече надвишата броя на коренното население. Социалните патологии, породени от този феномен, са описани от безброй автори, без значение, дали става дума за криминогенността, проблемите в училищата и на трудовия пазар или за езиковите, културните и религиозни проблеми. Налице са и определени идентифициращи реакции в една или друга степен. Но, дори ако те се ръководят от добри намерения, не ми изглеждат способни да решат възникналите проблеми.

Не изпитвам нито симпатия към ксенофобията и расизма, нито пък ангелско търпение към онези, които отричат наличието на проблема. Мисля, че сме длъжни да предприемем политически, икономически и социални мерки за да ограничим, доколкото е възможно, миграционния поток, но смятам, че повечето имигранти, които отдавна са тук (понякога дори от няколко поколения), няма да могат да си тръгнат обратно "към къщи", по простата причина, че отдавна нямат нищо общо с някогашния си "дом". Що се отнася до онези, които призовават за нова Реконкиста и вярват, че ще дойде денят, "когато ще ги изхвърлим оттук", мисля, че са объркали епохата. Въпросът вече е, как да се уреди съвместния живот между различните народи. Още е рано да се каже, как ще се развият нещата, но не съм настроен особено оптимистично.

- Как се отнасят към идеята за Евразия, като люлка и "ноев ковчег" за нациите? В крайна сметка Европа е просто малък полуостров на този огромен масив от сушата, в който значима роля играе Русия. Струва ли си да се търсят в тази посока пътища за спасение (както в политически, така и в метафизичен аспект) за онези европейци, които искат това?

- Очевидно е, че мнозина европейци с течение на годините започнаха да гледат на Русия като "последен шанс" за собствената си цивилизация. Те обръщат все по-голямо внимание на случващото се в тази страна, тъй като усещат, че собственото им бъдеще зависи от това. Днес Русия е в по-добра позиция, в сравнение с Европа. Историческото, културното и религиозното и наследство е грандиозно. Тя олицетворява идеята за Империята, при положение, че националните държави се оказват безпомощни или парализирани. Някои европейци твърдят, че Русия, по същността си, е европейска държава. Не съм напълно съгласен с това. Струва ми се, че по редица съвсем видими причини Русия и Европа представляват различни цивилизационни реалности. В същото време съм уверен, че тези две реалности, до голяма степен, се допълват взаимно, не само в икономически, технологичен, енергиен или военен план (оттук и идеята за оста Париж - Берлин - Москва), но, преди всичко, те са част от големия евразийски блок, от гигантския континентален блок, който винаги се е разглеждал от геополитиците като "сърцевина" на планетата. Евразия в най-голяма степен въплъщава в себе си Мощта на Земята, телурократичната политическа сила, която естествено се противопоставя на Мощта на Морето, т.е. на морската търговска сила, олицетворявана днес от Съединените щати и Великобритания.

{backbutton}

Наталия Бекярова. Нагорни Карабах между Армения и Азербайджан. Военна академия „Георги Стойков Раковски”, С., 2012, 420 стр.

Наред с Близкия Изток, Кавказ е сред световните конфликтни зони, разположени най-близко до България и Балканите. Въпреки това, кавказкият възел от етнорелигиозни и политически противоречия е слабо познат у нас. Българското обществено мнение по въпроса за конфликтите в района между Каспийско и Черно море (доколкото въобще го има) се формира предимно от епизодични медийни публикации, които не отразяват пълнотата на проблема и често пъти са пристрастни, а понякога и откровено неграмотни.

Затова появата на едно сериозно българско изследване, посветено на Нагорни Карабах и на кавказките конфликти в по-широк план, може само да бъде приветствана. Авторката професор Наталия Бекярова е преподавател във Военна академия „Г. С. Раковски”, което прави книгата й още по-ценна и навременна, защото ще бъде използвана като учебно помагало от обучаващите се там български офицери.

Темата за конфликтите в Кавказ е сложна и многопластова. Става дума за процеси с изключително дълбоки исторически, етнически, демографски и военни корени, които могат да бъдат обяснени и разбрани единствено в рамките на едно комплексно разглеждане, което не пропуска хилядите дребни детайли и същевременно въвежда ред и структурира лавината от факти и мнения. Именно такова изследване представя книгата на Наталия Бекярова.

Конфликтният потенциал на Кавказкия регион

Фокусът на книгата е Карабахския конфликт, но преди да се спре на неговия ход и перспективи, авторката разглежда общият конфликтен потенциал на Кавказкия регион(първа глава), развитието на Азербайджан (втора глава) и на Армения (трета). Това е солидният фундамент, без който арменско-азербайджанският спор за Нагорни Карабах не може да бъде разбран и не би могло да бъде намерено точното му място в кавказкия геополитически пъзел.

Първа глава съдържа класически геополитически анализ на конкретно взет регион, в който има сложно преплитане на интереси на местни играчи и велики сили. Наталия Бекярова разглежда географията и етническата пъстрота на Южен Кавказ, след което очертава външнополитическите цели на трите държави в региона, както и на влиятелните външни фактори – Русия, САЩ, ЕС, Турция, Иран. Анализът е подплатен с множество конкретни емпирични данни, таблици и схеми.

Авторката очертава уникалната роля на Южен Кавказ в световната политика, предопределена от неговото географско и геополитическо положение. По оста Север-Юг районът се намира между двете най-активно преустройващи се зони в света. На север се простира Руската Федерация, най-обширната държава на планетата, където през последния близо четвърт век протичат процеси на коренни промени, свързани с цялостното преформулиране на идеологията, обществено-икономическия и държавния ред. На юг е Големият Близък изток, където в последните години се случиха няколко остри въоръжени конфликти. В посока Запад-Изток Кавказкият район в буквалния смисъл е вратата на Европа към Каспийско море и Централна Азия. По направлението Запад-Изток Южен Кавказ често се разглежда като център на по-големия Средиземноморско-Черноморско-Каспийски регион. В него се включват балканските страни, държавите от Югоизточна Европа, Южен Кавказ и Централна Азия. Този огромен пояс представлява южната част на т. нар. Голяма Европа, заключава Наталия Бекярова.

В първа глава е отделено място и за изясняването на теоретичните аспекти и на конкретното кавказко измерение на такива феномени като замразените конфликти и непризнатите държави. Авторката констатира, че в резултат от конфликтите и случилата се в последните две десетилетия етнополитическата фрагментация Южен Кавказ е прорязан от множество блокади – заради войната за Карабах Азербайджан затваря границата си с Армения, а като знак на солидарност с Баку от 1993 Турция предпирема същата мярка спрямо Ереван. От своя страна, арменците блокират достъпа до азербайджанския ексклав Нахичеван. Абхазия пък преустановява движението по жп линията между Русия и Грузия, блокирайки по този начин и транспортните връзки на Москва с Армения.

Втора глава е посветена на Азербайджан. Опирайки се на историческото си образование, авторката разглежда миналото на „земята на огньовете” от древни времена до днес. Особено внимание заслужава изложението за просъществувалата 23 месеца между 1918 и 1920 г. независима азербайджанска държава. Именно това е първият в историята на мюсюлманския свят опит за изграждане на европейски светски модел на държавност, а не Турция на Ататюрк, както смятат мнозина. Още през 1919 в Азербайджан е установено равно, пряко и тайно гласуване за Учредително събрание като забележителното е, че мъжете и жените имат равни избирателни права. По същото време е приет „Устав за печата”, който забранява всякакви форми на цензура. На фона на тези исторически достижения управлението в съвременен Азербайджан изглежда по-недемократично и авторката не спестява в изложението си острите критики, които Съветът на Европа и други международни институции отправят по отношение неспазването на политическите и човешки права в страната.

Много точно е очертано реалното геополитическо положение на Азербайджан на съвременната карта на Кавказ. Наталия Бекярова успява да отсее зърното от плявата и да покаже, че поддържането на интензивни отношения с НАТО и ЕС въобще не означава, че Баку се стреми към членство в тези организации. Развенчан е и митът, че поради добрите връзки с Вашингтон Азербайджан би предоставил територията си за евентуално американско нападение срещу съседен Иран. Логично, обширно място е отделено на различните проекти за добив на нефт и газ и за строеж на тръбопроводи, с което авторката подчертава енергийната доминанта в азербайджанската геополитика.

В трета глава подробно е разгледана и историята и съвременната политика на Армения. Тук авторката разкрива как Карабахският конфликт моделира не само международното поведение, но и вътрешнополитическата сцена в Ереван чрез навлизането на полевите командири от войната срещу Азербайджан в бизнеса и високите етажи на държавното управление на Армения. Не е подминат и ключовият за поддържането на кавказкото геополитическо равновесие военен съюз на Армения с Русия.

Възможното развитие на Карабахския конфликт

Поантата на книгата е четвърта глава, в която се проследяват историческите криволици на Карабахския конфликт и се правят прогнози за неговото бъдещо развитие. Наталия Бекярова разглежда разнообразните проблеми, подходи и сценарии за мирното регулиране на конфликта. Подчертава се техният хипотетичен характер и обстоятелството, че варират в много широки граници. Анализирани са следните сценарии : статут за Нагорни Карабах, предоставящ широка автономия, но не и самостоятелна държавност; размяна на територии между двете враждуващи за Карабах държави; изграждане на асоциирана държава; Кипърски модел; Чеченски вариант; създаване на обща държава от типа на т.нар. Кавказки Бенелюкс; Нагорни Карабах да стане част от Република Армения; създаване на самостоятелна държава Нагорни Карабах; разрешаване на конфликта чрез нова война между Армения и Азербайджан и др.

Заключението е, че международната общност показва, че разполага с капацитет и готовност да подпомогне страните в разрешаването на конфликта, но засега няма (или не желае да използва) инструмент, с който да го наложи. Участниците в Минската група на ОССЕ по-скоро не са съгласни да въвличат международната общност в един толкова сложен, с неособено ясен изход и вероятно още дълго съществуващ конфликт, който неминуемо би изисквал огромни материални и човешки ресурси. Което означава, че съвременното статукво „нито мир, нито война” удовлетворява тази общност. Понастоящем запазването на статуквото и стабилността са ключовите цели към ситуацията през 2012 и те нямат друга алтернатива

Най-вероятно, запазването на статуквото и стабилността още дълго ще останат без алтернатива при разрешаването на Карабахския конфликт. Каквито и бъдещи решения да поднесе политическата практика, задължителните условия са промените да се случват без използване на сила и при запазване на утвърдения преговорен формат, смята Бекярова.

В заключението на книгата се обобщава, че реалната опасност от „размразяването” на

конфликта и от нова война за Карабах е малко вероятна. Арменската страна е удовлетворена от съществуващото статукво. Азербайджан няма от какво да е доволен в конфликта, но при евентуални военни действия рискува да загуби много повече. Страната става все по-богата и значима заради енергийния фактор, а при евентуална война се рискува вътрешната стабилност и вредите могат да бъдат значително по-големи от евентуалните ползи. От военен изход нямат интерес и големите държави. Ето защо най-вероятно статуквото в конфликта ще се запази за дълго.

Представяната книга е първа част от амбициозен план на авторката за поредица, посветена на „замразените” конфликти в Черноморския регион. В процес на работа са самостоятелни изследвания за конфликтите на територията на Грузия (в Абхазия и Южна Осетия), на територията на Молдова (конфликтът в Приднестровието), а също така и на етнополитическата ситуация на Кримския полуостров и, като цяло, в Украйна.

 

* Преподавател в Евразийския университет „Лев Гумильов” в Астана, Казахстан, член-основател на Българското геополитическо дружество

{backbutton}

В резултат на продължителни и мащабни войни в Европа и Азия, от които ще споменем само Троянската (XIII в. пр. Хр.) и Гръко-персийските (V в. пр. Хр.) се създава общо геополитическо пространство. Това е предпоставка то да се структурира в едно цяло и само така можем да си обясним обстоятелството, че Александър Македонски (роден в 356 г. пр. Хр., починал на 33 годишна възраст през 323 г. пр. Хр.), който предприема похода си в Азия с нищожна за подобно начинание армия – 30000 пехотинци и 5000 конници – успява да покори целия познат дотогавашен свят и да го обедини в една империя. Самият Александър е имал ясното съзнание, че трябва да търси и утвърди общи ценности сред неизброимите племена и народи: „Той се приобщавал към начина на живот на туземците, а и тях приобщавал към македонските нрави. Бил убеден, че с такова смесване и изравняване по мирен път, а не със сила, ще укрепи своята власт, особено ако е далече. За тази цел избрал 30000 момчета и наредил да учат да пишат и говорят гръцки и да се обучават на македонската военна дисциплина, назначил и много учители.

С Роксана се свързал по любов, била хубава, в цветуща възраст, видял я на един пир сред танцувачките. Но решил, че това не противоречи и на целите му, защото този брак направил варварите по-доверчиви и те започнали да се отнасят към него с изключителна обич, затова че постъпил така достойно”[1].

Александър насърчава собствените си воини да последват примера му да се женят за туземки и устройва масова брачна церемония между 10000 македонци и 10000 девойки от град Суза. Квинт Курций Руф цитира думите му: „взех за жена дъщерята на Дарий и дадох право на най-близките ми приятели да се оженят за пленнички, за да залича всякаква разлика между победители и победени. Повярвайте ми, за мен вие сте природени, а не наемни войници. Европа и Азия са едно царство.”[2]

На този отявлен стремеж към глобализация може да се погледне като на естествено поведение на владетел на огромна империя, която няма как да не се гради върху общи ценности. Друга причина да не се приема така сериозно стремежът на Александър Македонски към уеднаквяване на нравите и културите е, че само едно-две десетилетия след смъртта му от тези усилия не остава почти нищо. Роксана и синът му от нея са убити, прочутата македонска военна дисциплина се изражда в самоунищожителни конфликти, а гръцката цивилизация е погълната от възходящата Римска империя.

Но, ако материалната, видимата страна, на империята на Александър Македонски се стопява, не така стоят нещата с духовното ù завещание, което, смеем да заявим, до голяма степен предопределя и днешния свят. Но в това има таен замисъл, чието изясняване е задачата на настоящото изследване.

Александър Македонски е ученик на Аристотел. Характерът на отношенията им е разкрит от Плутарх: „за занимания Филип отредил на Александър и Аристотел горичка около Миеза, свещена за нимфите, където и досега показват каменните пейки на Аристотел и сенчестите пътеки. Александър бил изучен не само на етика и политика, но и на тайните по-дълбоки учения, които перипатетиците изнасяли устно в тесния кръг на посветените, а не пред публика”[3]. Особено място в заниманията им заемала „Илиада”. За своя ученик Аристотел написва специален екземпляр на „Илиада”, с който Александър не се разделял никога и вечер го слагал под главата си. По време на походите си пък го носел в специално ковчеже, поради което този екземпляр бил наречен ε̉κ του̃ νάρθηκος - „от ковчежето.

Многото Илиади

Налага се да изясним защо Аристотел създава свой собствен вариант на „Илиада”. През разглежданата епоха (IV–III век пр. Хр.) хаосът около поемата вече бил станал нетърпим, защото не е можело да се каже, кой от многото текстове е истинската „Илиада”. Книжовници, поети, граматици, алчни книжари, звани и незвани изпълнители („поради безразборната дейност на отдавна започналите да произволничат рапсоди”[4]) интерпретирали творбата по свой вкус. Доказана е дори грубата намеса на политици: „После има редица антични свидетелства, че Пизистрат сам е правил прибавки в Омировия текст с политически цели – за да възвеличи престижа и ролята на Атина. Така стих 558 в песен II на „Илиада”: „Мощният Аякс Теламонид изведе със себе си дванадесет саламински кораба и стоеше там, където стояха фалангите на атиняните” в античността се е разглеждал като Пизистратова добавка, за да се потвърди правото на атиняните върху остров Саламин, който те отнели от законните му владетели мегарците”[5].

Отделните региони и градове се стремели да заемат свое място под Слънцето[6], тоест в „Илиада”, като ù придават специфични местни черти – исторически, етнографски и особено езикови. Така се е стигнало до комично-карикатурни образи, имащи един произход (често подменян спрямо митологията) и говорещи на несвойствен диалект, които са облечени, въоръжени и използват в бита си атрибути от различни епохи и области.

Тоест, на практика е имало много „Илиади”, но никоя от тях не можело да се нарече истинска. Съществувала е реална опасност епосът за Троянската война, чийто най-прочут изпълнител бил Омир, да се разпилее и да не оцелее във времето. Тогава Аристотел поема делото в свои ръце. А самата идея да се обхване разнородният материал на всички дотогавашни ръкописи чрез най-съвременните за епохата научни знания е подсказана и от предназначения за Александър Македонски Аристотелов екземпляр на „Илиада”. Възпитателят му няма как да не е забелязал, че в сюжета, в отделните ситуации, конфликти и образи има нерешими моменти, които могат да бъдат разплетени единствено чрез науката, която Аристотел и досега олицетворява. И той започнал да си ги отбелязва по полетата на книгата, а вероятно и да набелязва тяхното решение, коментирайки ги пред ученика си (лесно се става Александър Велики с такъв учител).

Тайната договорка между двамата вероятно е била, че ако Александър успее да завладее света (поради тази причина Аристотел вложил всичко от себе си, за да го обучи как да стори това), да съгради град на науката, в който да се пренапише „Илиада”. И когато Александър наистина е на върха на военните си успехи, изпълнява заръката, издигайки величествен град. За изпълнението на този замисъл Александър специално води със себе си прочутия архитект Дейнократ. Твърдо можем да заявим, че град Александрия е изграден за да даде подслон на библиотеката и то не къде да е, а като част от царския дворец. Страбон дава сведения за приказния ù разкош: „В едната част на царският дворец е Музейонът, там има и една голяма зала с колонада, където човек може да се поразходи, и помещения за заседания; до Музейона е и голямата сграда, където е трапезарията за учените, които работят в Музейона. На тяхната група плаща държавата; начело стои един жрец, настоятел на Музейона, назначаван по-рано от царя, а сега от императора”[7].

Пренаписването на "Илиада"

Така че библиотеката не е по-късна царска прищявка, а водеща цел. Показателни за мащабния таен замисъл в Александрия да се пренапише „Илиада” са следните неслучайни назначения в управата на града, които показват, че Александър и Аристотел са планирали изпълнението на тайния си замисъл да продължи да се реализира, дори когато те вече няма да са сред живите. Касандър – синът на Александровия регент Антипатър, царувал между 317 и 297 г. пр. Хр. – по подобие на своя кумир Александър, имал личен препис на „Илиада” и „Одисея”. През същата 317 г. пр. Хр. Касандър назначава за управител на Атина протежето си Деметрий от Фалерон (около 350 – около 280 г. пр. Хр.). И двамата са свързани с Аристотел: Касандър – пряко като негов ученик, заедно с Александър Велики, а Деметрий е ученик на Теофраст –  ръководител на перипатетическата школа след Аристотел и автор на прочутите „Характери”. Твърде интересна е историята на управлението на Деметрий в Атина, като за нас е важна водената от него културна политика. Той поставя изпълнението на Омировите произведения под контрола на полиса, което се изразявало в присъствието на държавен чиновник на репетициите. Така се избягвал разколът на „ексцентричните” варианти и се появявала тенденция към сегментиране на Омировите творби. Впрочем, Деметрий от Фалерон само продължава традицията на предшественика си Ликург, който прокарва закон за създаване на нормативни текстове на тримата велики трагици – Есхил, Софокъл и Еврипид, на които да бъдат издигнати бронзови статуи. Въпреки че по време на управлението му на самия Деметрий издигат поне 360 статуи, той не се ползвал с популярност и след свалянето му от власт (след десетгодишно управление) всички те, с изключение на една, били разрушени.  Първоначално Деметрий се установил във възстановената от Касандър Тива, а след това отишъл в Александрия, където царувал Птолемей I Сотер, който, нека обърнем внимание, е генерал от армията на Александър Велики и е женен за Евридика, сестрата на покровителя му Касандър, а за хетера си взема Таида – любимката на Александър.

В Александрия Деметрий от Фалерон донася безценни литературни ръкописи, сред които се предполага, че са се намирали и трудовете на Аристотел. В тези си начинания той среща пълна подкрепа от Птолемей I Сотер и става основател и първи ръководител на Александрийската библиотека, а смеем да кажем и, че поставя началото на пренаписването на „Илиада” и „Одисея”. Деметрий от Фалерон е сочен също и за инициатор на т.нар. "Септуагинта".

За пренаписването на „Илиада” в Александрия са превлечени най-видните философи, математици и астрономи на достигналата по това време необикновен възход наука. Сред тях ще споменем само Ератостен (276 – 194 г. пр. Хр.), Евклид (325 – 265 г. пр. Хр.) и Архимед (287 – 212 г. пр. Хр.). Тяхното участие в пресътворяването на „Илиада” изцяло предопределя съдържанието ù до най-дребния детайл. Ще дадем за пример особено атрактивното подпалване на няколко ахейски кораба в XIV – XVIII песни.

Новите военни технологии

До нас са достигнали сведения за начина, по който Архимед подпалва римската флотилия, атакувала родната му Сиракуза. Това било сторено чрез изобретените от Архимед вдлъбнати огледала, които от разстояние подпалили вражеските кораби. Но сведенията за тази морска битка приличат повече на легенда, отколкото на исторически факт. Разсъжденията върху прелюбопитния въпрос, как все пак се е появило описанието на тази научно издържана технология, биха били неразрешими, ако не беше александрийската „Илиада”, в която зад красиви образи и причудливи поетически хрумвания стриктно е изложена характеристиката и практическата употреба на страшното оръжие.

За първи път то е използвано в VIII песен при подновяването на военните действия след погребението на мъртвите. Характерът на троянското оръжие в тази песен е подсказан  от два стиха, които не са разгърнати и изглеждат като поетическа волност или недомислие: „Щеше беда да настане, опасни дела да се случат и като агнета в Троя да бъдат запрени троянци,” (VIII, 130–131). Как може боят да се обърне така, че изпадналите в ужас ахейци изведнъж да погнат троянци? Ами да, в случай че могъщото оръжие престане да действа и това бъде усетено от ахейците, предишният им ужас би се трансформирал в необуздана ярост. За да се случи този обрат, е достатъчно на небето да се появят няколко облака. Именно в тази връзка вечерта, след като Зевс се смилява и не закрива Слънцето, Хектор нарежда навсякъде да се палят огньове: „и много дърва от гората|| струпайте, за да запалим всенощни, високи огньове.”(VIII, 507–508) С голямо напрежение на въображението можем да си представим как именно тези огромни огньове ще възпират ахейците да се качат през нощта на корабите си. Нима заревото на огньовете ще помогне на троянците да щурмуват през нощта най-напред крепостната стена, а след това качващите се по корабите ахейци? Та разстоянието между двата лагера е доста голямо, както се вижда от нощното разузнаване в песен X, а и въпреки огромните огньове Долон, Диомед и Одисей се движат в непрогледен мрак, който цари дори в троянския стан – там, където спят новопристигналите тракийци.

Още по-безсмислено (нима ахейците ще се уплашат от огньoвете в Троя?), с оглед на евентуална нощна атака, изглежда разпореждането на Хектор: „Нашите млади жени да запалят големи огньове –|| всяка във своята къща.” (VIII, 519–520). Противоречащите на всякаква логика досадни недомислия изчезват, ако свържем големите огньове с условията за действие на тайното оръжие. На следващия съдбовен ден по небето не трябва да има облаци, чието появяване възпрепятстват достигащите до небето пламъци и пушеци. И това е било не само известен факт от практическия опит, а и въпрос, интересуващ философите, които искали да разберат защо огънят се движи нагоре. Преглеждайки мненията им, Аристотел достига до извода: „Както в процеса на сгъстяване [огънят] би се събрал от по-голям обем в по-малък, така и в процеса на разреждане [той би се разширил] от по-малък обем в по-голям.”[8] Че огньовете не са запалени по нечия прищявка, издава и плененият Долон: „Колкото виждаш огньове, запалени те са от нужда,” (X, 418). Точно обратното е в стана на ахейците – водени от желанието си небето да бъде отрупано с облаци, те не палят никакви огньове, а будните първенци и стражи сноват като сенки.

Сражението през най-дългия боен ден започва много рано („Вик неугасващ ехтеше, преди да изгрее зората.” – XI, 50), защото това отговаря на стремежите и на двете враждуващи страни: ахейците искат да постигнат победа, преди Слънцето да заблести силно, а троянците си поставят за цел до това време да са превзели крепостния вал, за да могат да се приближат до корабите и да ги подпалят по обяд. В началото боят се води с конвенционални оръжия. Но в песен XI се съдържат особености и в тази насока. В сянката на подробно описания щит на Агамемнон остава фактът, че троянци са въоръжени с конструктивно нов модел щитове. За щита на Хектор лаконично се съобщава: „Хектор сред първите носеше щита си вещо закръглен.” (XI, 61) Казаното в оригинала за щита (πάντοσ̉ ε̉ίση „отвсякъде равен/еднакъв” – XI, 61) никак не е малко. Отвсякъде равен означава, че щитът е идеален кръг. В тази фигура има нещо свещено и мистично дори само затова, че кръг не може да се построи, камо ли пък от мед, без да се познава тайнственото число π. Освен че са кръгли, за новите троянски щитове е казано, че са и изпъкнали – в оригинала ο̉μφαλοέσσης - „изпъкнал” (XI, 424 и 457). Ако бъде обърнат, изпъкналият в средата щит във формата на пъп се превръща във вдлъбнат, а като се вземе предвид, че щитовете, отвън и отвътре над опънатите по средата кожи, са обковани с нарочно излъскана до блясък мед както се посочва на няколко места и разбира се за щита на Хектор:

тъй и троянци в редици, един подир други строени,

цели от мед заблестели вървяха след свойте водачи

с Хектор начело, подобен на мъжегубителя Арес,

здраво придържащ пред себе си щита, всестранно закръглен,

с медна дебела обковка над гъсто поставени кожи. (XIII, 800–804)

Без поставена между двата слоя мед кожа щитовете ще приличат повече на капаци за съдове, а и меката материя позволява още по-добре да се оформи вътрешната огледална повърхност от меден пласт (в оригинала πολύς δ̉ ε̉πελήλατο χαλκός „с медна обковка под сухите кожи” – XVII, 493). И в двата случая обаче става ясно, че щитовете са специална изработка, изискваща много знания и майсторство. И така изпъкналият в средата кръгъл щит, след като бъде обърнат, се превръща във  вдлъбнато огледало, което е така пресметнато, че да фокусира слънчевите лъчи в една точка.

В Масачузетския технологичен институт (MIT) в САЩ провеждат експеримент, целящ да провери дали чрез огледала може да се запали кораб от разстояние, както, според историческите сведения, Архимед и сиракузците унищожили римския флот. Специално изработеното вдлъбнато огледало не успява да подпали макета на кораб. Тогава няколко десетки студенти със своите огледала, но едва след като се подреждат в полудъга и фокусират лъчите в една точка, подпалват кораба!

Този експеримент подсказва твърде много за структурата на троянската войска. Когато Слънцето се издига, троянската войска се престроява – една обичайна военна маневра, която обаче в случая има стратегическо значение и поради това е предварително отработена. Както е по план – „застанаха в бойни редици,|| в пет се дружини строиха, след свойте водачи поеха.” (XII, 87–88). Има достатъчно основания да заключим, че най-малките структури на тези дружини са от по петдесет бойци, които в нощта преди сражението заедно изчакват решителния ден: „Хиляди буйни огньове горяха, край всеки седяха|| по петдесет от троянци, огрени от яркия пламък.” (VIII, 562–563). Част от предварителната подготовка е воините да излъскат до блясък са не само щитовете, а и останалите си оръжия – „шлемове светли” (в оригинала κορύθων άπο λαμπομενάωνот светещите шлемове – XIII, 341); „новоизлъскани брони” (XIII, 342); „ярко искрящата ризница” (XI, 374). Троянците лъскат колесниците си, дори и техните юзди („присвит в колесницата, лъсната гладко” – XVI, 402; „блестящия φαεινόν ремък на щита” – XII, 401). Ефектът от движението на блесналата в буквален смисъл троянска армия под лъчите на Слънцето е зашеметяващ и заслепяващ, което е упоменато десетки пъти: „oчите на всички слепеше (άμερδεν)|| медният блясък от шлемове светли и щитове ярки, || също от новоизлъскани брони,”   (XIII, 340–342) С наближаването на зенита на Слънцето започва поголовно палене на ахейци, чиито писъци достигат небето. Стратегът Нестор е ужасен за своите воини: „вредом без ред ги избиват, викът им достига небето. ” (XIV, 60) А иначе сдържащият чувствата си Поет възкликва: „Наистина би бил коравосърдечен,|| който при гледката скръб не би сетил, а би се зарадвал.” (XIII, 343–344). Описанието на първото в историята използване на средство за масово унищожение е така мъчително, че дори Зевс, който знае какво ще последва с нахлуването на троянците, „обърна очи лъчезарни в обратна посока,” (XIII, 3).

Би било повърхностно да се твърди, че в „Илиада” е следвано до най-дребни детайли откриването от гениалния сиракузец на запалителната способност на светлината и способите за нейното концентриране. Като всяко откритие с изключително опасно военно приложение, то е било държано в дълбока тайна, по-недостъпна дори от строго спазваната древногръцка традиция (наследена, разбира се, от египтяните) на различните школи – философски, математически и други: да не правят публично достояние своите резултати. Само Архимед, като изобретател на светлинното оръжие, е можел да претвори в „Илиада” всичките му тайни, начина на действие, пораженията, които нанася, силните и слабите му страни. Подробностите са така точни, че можем да кажем: в творбата са съхранени технико-тактическите данни за това оръжие, предадени с блестящ поетичен език. Но въпреки тази категоричност и еднозначност тайната остава защитена в подтекста на „Илиада” от любопитните погледи на маниакални войнолюбци, каквито изобилстват във всяка епоха.

Присъствието на Архимед в „Илиада” е ярко и мащабно, което от своя страна налага то да бъде забулено в непроницаема секретност. Откритото споменаване на използваните от троянците щитове-огледала като изобретение на Архимед рязко би снижило достоинствата на „Илиада” и би я превърнало само в любопитна илюстрация на материално-техническата култура на древността. Склонността на предходните ù киклически поеми да изобразяват живота като идеализиран музеен експонат е една от преодолените слабости в Александрийския ръкопис. Но всичко това са маловажни подробности пред основния аргумент за строгата конспиративност около големите творци от епохата на елинизма.

Тайният замисъл

Спряхме се по-детайлно на използването на конструираните от Архимед щитове-огледала, за да докажем, че зад представите ни за "Илиада" като обичаен епос се крие таен замисъл. В книгата си „Непрочетената „Илиада” (София, 2010) анализирам стотици подобни примери на вложени научни открития зад привидни поетически описания. Особено показателна е XXIII песен „Погребални игри в чест на Патрокъл”, която е изцяло посветена на оборването на апориите на Зенон от гледна точка на трактата  на Аристотел „Физика”. В тези игри бързата колесница на Менелай все не може да настигне тази с тромавите коне на Антилох, която има една първоначална преднина „колкото хвърлей на диск” (Апорията „Ахил и костенурката”); Ахейските воини занемяват от обстоятелството, че една и съща колесница се движи с различна скорост от двете си страни (Апорията „Стадион”); или пък, че може да се намира едновременно и в покой, и в движение, както е при заобикалянето на повратния стълб. При юмручния бой между Епей и Евриал пък е разиграно съждението на Зенон за пропорционално издавания звук от падането на пшеничното зърно и десетохилядната част от него. Ако зрителите се ужасяват от трошенето на челюстите им, от рухващото тяло на Евриал не се чува и звук.

Загадъчна е и борбата между Одисей и Аякс исполински, защото в основата ù e заложена апорията на Зенон, че ако мястото е нещо, то е длъжно да се намира в нещо. След като Одисей, с хитроумна хватка, подсича задколенните стави на противника, Аякс изведнъж се озовава в пустотата и това ужасява Ахил като го кара да прекрати състезанието, защото пред него възниква видението на току-що погребания прах на Патрокъл. Той е обвит с двоен слой от лой, после е поставен в златна урна, увита с кърпа и положена в могила. Ахил не се страхува от смъртта (нали сам е избрал да загине млад), но съвсем друго е да види как зейва място, обгърнато от безброй други места, последното от които е Вселената, което ще го погълне завинаги. Там (в ужасяващата пустота на наполовина празното място) се намира приятелят му. А мятането на Аякс като риба на сухо в опразненото след скока на Одисей място е човешката представа за неизвестното. И какво ще се случи, когато Ахил се озове в златната урна?

При надбягването между Одисей и бързоногия Аякс Ойлеев атрактивно е представена Дихотомията на Зенон – точно по средата на трасето двамата герои започват да буксуват в нечистотиите на жертвените животни, принесени в жертва пред кладата на Патрокъл, и не могат да изминат втората половина от пътя.

Състезанието по хвърляне на диск показва, че едно и също нещо може да се движи и едновременно да е в покой (движението се състои от недвижение, или както казват софистите – един човек може да отива в Тива и да бъде в Тива).

В надстрелването между Тевкър и Мерион не е пропусната и особено объркващата апория на Зенон „Стрела”, от която става нагледно как стрелата никога няма да достигне целта. Когато Мерион стреля по намиращия се точно над него гълъб, стрелата му го пронизва. Така или иначе идва миг, в който летящата вертикално нагоре стрела спира. Това „сега” е утвърждаване на мисълта на Зенон – стрелата е заела равно на себе си място и не помръдва, в което може да се убеди Аполон и да измери спокойно нейната дължина с педи; дори може да приседне край стрелата и да помечтае за Дафна. Усещането за безкрайност на „сега” се подсилва от факта, че стрелата два пъти изминава едно и също място в пространството, без да помръдне – веднъж до горната мъртва точка и втори път, когато полита надолу. Триумфът на Зенон става двоен!

Въздействието от апориите върху воините е така объркващо, че те често изпадат не само в захлас, но изпитват и мистичен страх: „Всичко с почуда видяха войските и смут ги обхвана” (XXIII, 879).[9]

През IV–III век пр. Хр., тоест приблизително хиляда години след Троянската война, драматичен и заплашващ със срив „Илиадите” (атическо, масалийско, хиоско, синопско и подобни издания) е бил проблемът с боговете. Да се възстанови тогавашният им статут и тогавашното отношение на хората към тях било съвършено невъзможно. Но в нароилите се ръкописи най-страшно било положението с митологията. Напълно нерешими се оказват главоблъсканиците с неизбежната ù изменчивост и вариативност, в която се проявяват същите закономерности като при боговете, нравите, в архитектурата, в бита и дори модата. Изборът на един от вариантите за най-удачен води към субективност и към обедняване на смайващото богатство в митологията.

Под напора на митологичните варианти „Илиада” е щяла да бъде оспорена и отречена. Ето защо редакторите (създателите) трябвало да сторят невъзможното – да обхванат всичките и варианти. Откроявайки на повърхността на повествованието един от тях, другите динамично присъстват в подтекста на творбата, в уж субективните разкази. Особено полезни в това отношение са Нестор и Феникс, които под прикритието на старостта и на отминалите години разказват митични събития като причудливи случки, които обаче се оказват виртуозно обмислени ракурси на различни варианти. Ако трябва да бъдем изчерпателни, за пореден път следва да препрочетем думите на всички хора и богове, защото кой герой не разказва (почти винаги привидно погрешно) и не интерпретира митове!

За да се избегне педантичното им преразказване (правило за аедите), в „Илиада” един мит може да бъде предаден на раздалечени в текста части. При това има случаи, в които една част е упомената като откровена митология (Ахил е посветен в тайната на целебните билки от Хирон – виж XI, 831–832), а останалите епизоди (същият кентавър обучава Ахил да свири на лира и така нататък) не се свързват с митологията, а са описани като реални сюжетни събития (пратениците, дошли да помиряват разгневения вожд на мирмидонците с Агамемнон го заварват да услажда душата си с лира – виж IX, 186–190). Но за всеки запознат с древногръцките сюжети (а такива са всички читатели на „Илиада” от онази епоха) между частите – едната започната по митологията, а другите продължени като реални случки – връзка има. От друга страна се появява възможност да бъдат предавани различни варианти, при което никой не може да отправи обвинение, че подборът е правен произволно, тъй като, строго погледнато, да бъде изобразен Ахил с лира си е авторско съображение.

Сред начините за обхващане на безкрайното митологично богатство (и той е може би най-използваният в „Илиада”) стои премълчаването, прикриването, неупоменаването на широкоизвестни сюжети. Такъв е случаят с пребиваването на Ахил сред дъщерите на цар Ликомед, който е само загатнат, но играе важна роля за изграждането на образа на героя. Чрез този способ – митът не се цитира, но съдържанието му стои в подтекста – творбата придобива необикновена плътност и съдържателност. При това, когато не е обозначен, той присъства с цялото си вариативно богатство: вече е без значение дали  когато Одисей и Диомед отиват на остров Скирос да търсят Ахил са се престорили на търговци или пък са били официални пратеници. Така се парират всякакви педантични претенции и упреци на склонните към философстване многознайковци. Най-важното разбира се било оживяването на мита – процес, който е обратен на хилядолетното му съграждане.

Освен всичко друго, по този начин се избягва претоварването на „Илиада” с митологична фактология - едно от най-сложните предизвикателства пред александрийските редактори. На единия полюс неизбежно е стояла опасността от затлачване на ръкописа с прекомерно много митове. Нека си представим каква досада могат да предизвикат у слушателите и читателите Нестор и Феникс, започвайки отдалече като старите аеди: „Спомням си случка, която е станала много отдавна.|| Както е станала, точно така и на вас ще я кажа.” (IX, 527–528). Единствен извод от нея е, че митовете никого не поучават (Ахил не променя решението си), което е напълно естествено, имайки предвид, че родово-племенното съзнание се е променило още по време на Троянската война, а какво да кажем за цяло хилядолетие след това. Митовете утежняват повествователната динамика и, което е много по-страшно, до голяма степен обезсмислят личната воля на героите. Ето защо на другия полюс е бил стремежът да се изтласка митологията от „Илиада” и тя да придобие декоративни функции. На пръв поглед, може да се приеме, че нещо подобно се е получило в Александрийския ръкопис. Цялостно преразказани по подобаващ начин митове напълно отсъстват. Но и ограничаването на митологията има известен предел, защото без нея „Илиада” е невъзможна. Митовете оживяват боговете, славни герои и случки, без които Троянската война става скучен исторически епизод (самата Троя неколкократно е опожарявана).

Непреодолимите трудности (изброихме само някои от тях) пред ръкописните варианти на „Илиада” са заплашвали с разпад епоса за Троянската война: от една страна като митология, а от друга като историческо предание. Не измислица, а тъжна констатация, с която вече са се били примирили, са думите на Аристотел: „имало някога си Омир”[10]. Имало го е някога, сигурно го е имало, но безсмъртният Омир вече е „сред несъществуващите [вещи]”[11]. Твърдението му не отрича съществуването на Омир, но неопределеността, с която се споменава неговото име, ще да е тегнела осезаемо върху делото му. Пресилено би било да търси непочтителност в тези думи на Аристотел, което обаче не се отнася за неговия учител Платон (427–347 г. пр. Хр.), който дръзва да изпъди Омир от идеалната си държава, защото не отговаря на възгледите му. Но нека обърнем внимание, че почти всички цитати от Омир в „Държавата”, а и в другите му произведения при съвременните преводи (въпреки безспорния стремеж да се нагаждат цитатите към сегашните издания), са съпроводени от уточнението, че не съответстват на известните ни текстове от „Илиада” и „Одисея”.

По този изяснен въпрос в науката Лосев е съвсем категоричен: „Ксенофонт, Платон и Аристотел стотици пъти се позовават на Омир и много често го използват, за да потвърдят свои идеи, да украсят речта си или пък направо да го критикуват. Регистрирането и анализирането на всички тези многобройни текстове изисква цяла голяма дисертация. Затова тук няма да правим подобно изследване. Обаче и без всякакво специално изследване се набива на очи голямото несъответствие в цитатите на Омир на тези писатели в сравнение с онова, което намираме у самия Омир […]. Поне Платон и Аристотел, подобно на Ксенофонт, цитират Омир много неточно, така че едва ли установяването на текста по тяхно време е било окончателно”[12]. Сходно е мнението и на американския изследовател Грегъри Наги, който привежда случай на твърде различни цитирания от Платон и Ксенофонт на стих 335 от песен XXIII от „Илиада”, нито един от които не е запазен в средновековната ръкописна традиция[13].

При наличието дори само на два варианта на „Илиада” (а е несъмнено, че те са били доста повече) е не само възможен, а направо задължителен въпросът „кой от тях е по-автентичен?”. Някой злоезичник след няколко чашки в повече е можел да разсмее компанията: „Бе то изобщо имало ли го е някога Омир! Но пък Троянски войни има на всеки петдесет години!” Именно поради това книгата е озаглавена „Илиада” на изчезналия Илион, с което войната остава уникална.

Проблемите пред александийските книжовници

Александрийските книжовници повече не са можели да отлагат делото си. Събирането на всякакви (изящни, разпокъсани и откъслечни) ръкописи е съставлявало само част от трескавата подготовка. Най-важното било да се изработи стратегия за пренаписването първо на „Илиада”, а после и на „Одисея”. Съвършено ясно става, че балансираният подход бил напълно непригоден. Между полюсите на противоречията не съществува средно положение. Не може да се ограничава вярата в боговете, за да остане място за ширещото се безверие. Няма как да се подберат най-прекрасните митове и в частност техен вариант – всички те са взаимосвързани и маловажни просто няма, – за да не се затормозява реалното действие. Непостижимо е съвместяването на свещените архаични черти (светогледни, езикови, веществени) с напиращото отвсякъде съвремие, така че творбата да не запралича на етнографски експонат или на присмех над миналото. Без да бъде разказан цялостно нито един мит, в „Илиада”, както в никоe другo произведение, е предаден духът на митологията.

Следите на Аристотеловите ръкописи съвсем точно ни насочват към мястото, където е създавана „Илиада”: „А именно, както разказват, приживе Аристотел публикувал малко свои съчинения и ги оставил след смъртта си на Теофраст, неговия приемник, заедно с останалата си много богата библиотека. Това е навярно първата значителна библиотека, възникнала благодарение на собственото богатство на Аристотел и подкрепата на Александър. На нея се дължи и ерудицията на Аристотел. По-късно тя била пренесена (частично или във вид на преписи) в Александрия и с нея била положена основата на Птолемеевата библиотека, която станала плячка на огъня при превземането на Александрия от Юлий Цезар”[14].

Библиотеката на Аристотел била изкупена срещу злато, тежащо колкото самите ръкописи. Сред тях трябва да е било и редактираното лично от него издание на Омир: „Изобщо в древността е имало доста издания на Омир. Издавали го и градове, и частни лица (известно е например, че Аристотел издал Омир за знаменития си ученик Александър Македонски)”[15]. Невъзможно е да се определи каква роля е изиграло посоченото издание при създаването на „Илиада” – вероятно огромна. Но дори този ръкопис да не е бил сред придобитата Аристотелова библиотека, познатата ни „Илиада” е немислима без труднодостъпните извън Птолемеевата библиотека авторски съчинения на Аристотел. Песен XXIII е откровена проява на значението на философията му, която в не по-малка степен е повлияла цялата „Илиада”. Това се отнася за идейната ù насоченост, а на много места „Илиада” може да се разглежда като художествена илюстрация на идеите на Аристотел: така, в началото на песен VIII „върховният Зевс промислител” демонстрира пред останалите олимпийци могъществото си чрез владеенето на тайните на науката. Тази идея, която лежи в основата на изобразяването на боговете, обаче не е оригинална, а е буквално „снета” от Аристотеловата „Метафизика”: „Бог се смята (δοκει̃) за причина и принцип на всичко; и поради това единствено Бог притежава науката или я притежава най-много”[16]. Разбира се, че „Илиада” не е изградена от откъслечни цитати на Аристотел, а въз основа на цялостно осмисляне на философията му, каквото не е правено (а и едва ли може да се направи след пожара на Птолемеевата библиотека).

Изключително вярна представа колко подходящ за подобно дело е бил духът на Александрия от епохата на елинизма дава Яков Голосовкер: „Това е появата на професионалисти в изкуството: специалисти по поезия; създатели на научно обработен епос (к. м. – Г. В.); поети-реставратори на стила, езика, жанровете на миналото. Това е натрупването на антологии, енциклопедии, всякакви компендиуми, правещи равносметка на отминалите културни епохи на Елада. Това е възникването на музеи, университети, библиотеки, планирането на нови градове, създаването на дворци, разцветът на скулптурния и живописния портрет.

Но в обществото има нещо поразяващо от пръв поглед: стремителният възход на медицината и математическите науки – геометрия и астрономия, а също и на географията, е като че ли висша културна проява на интелигента-атеист, укрил се зад стените на музеите и библиотеките, стремящ се да се вглъби в себе си, в човешкото си тяло или да избяга през девет земи в десета от нормите на бита, от раболепието пред всесилните държавни покровители на науката, пред всички Птолемеи – само и само да се откъсне от действителността в света на проекциите или на безкрайно отдалечената астралност. Измерени са диаметърът на Земята, меридианите и паралелите; открито е въртенето на Земята около оста ù, разгадани са вулканите...”[17].

Характеристиката на духа на епохата, в която се появява новата „Илиада”, е блестяща и пределно точна. Зад необикновения възход на културата и науката прозира напиращата чудовищна криза, която слага край на хилядолетната история на древността. Мъдрата династия на Птолемеите насърчава развитието на науката и за първи път я използва при управлението на обществото. Но именно високият и несъмнен авторитет сякаш им дава право да се разпореждат със съдбите на учените, включително с тези на гении като Ератостен, Архимед, Зенодот Ефески (325–264 г. пр. Хр.). Тъкмо под ръководството на тези „укрили се зад стените на музеите и библиотеките” се извършва не просто „александрийската редакция”, а се ражда новата „Илиада”. Тя се превръща в тяхно съдбовно дело, защото не е имало друг начин да бъде съхранен епосът за Троянската война, при положение че те обхващат всички дотогавашни знания (хилядолетната култура на Египет, познанията по генетика на траките, митологията на древногръцките племена и всичко това в собственото си развитие и взаимовлияние) от позицията на съвременното развитие на философията и на литературознанието (което след „Поетика” на Аристотел вече се е отделило като самостоятелна наука), на математиката, медицината, архитектурата и на останалите вече обособяващи се науки, а и защото това им е носело огромна творческа радост и било начин да избягат от един обречен и разпадащ се свят. Дейността им била невъзможна без покровителството на Птолемеите и те треперели при мисълта, че закрилящата ги ръка може да се оттегли, но в същото време знаели и, че властниците не могат без тях, понеже не е имало кой да завърши великото начинание.

Кризата на политеизма

В епохата на елинизма, а дори и още по-рано, става ясно, че олимпийската митология е непригодна да се превърне в цялостна религиозна доктрина, подлежаща на канонизиране. Зевс и останалите първостепенни, второстепенни и третостепенни богове (заедно с хиляди същества с неизяснен безсмъртен статут, като нимфи, сатири и всякакви други) не могат да бъдат обхванати от стройна система, която да издържи сериозна научно-философска критика.

Платоновият диалог „Парменид” няма за цел пряко да развенчава Олимп, но след казаното Зевс по никакъв начин не може да бъде възприеман като всевечен бог, владеещ могъществото на единното, което съдържа безвремието, тоест истинското безсмъртие:

„– Следователно единното не може да бъде нито по-младо, нито по-старо, нито на една и съща възраст със себе си или с нещо друго ?

– Очевидно не.

– Но ако единното е такова, може ли изобщо да съществува във времето? Защото съществуващото във времето по необходимост постоянно става по-старо от себе си.“[18]

Раждането на Зевс (също и на другите олимпийски богове), т.е. появата му в един определен момент във времето, а след това превръщането му в безсмъртен, е сред най-уязвимите точки на неговата божественост, разглеждана неведнъж от Платон: „А началото не може да се поражда. Всичко, пораждащо се по необходимост, се поражда от нищо. Защото, ако началото се пораждаше от нещо, то не би било начало.”[19]

Платон, разбира се, не е атеист. Целта му е да смекчи очевидните несъответствия. В „Пирът” той разглежда паралелно съществуващи богове с различен произход и качества: „Всички знаем, че има ли Афродита, има и Ерос. И ако Афродита беше една, един щеше да бъде и Ерос. Но понеже всъщност те са две, и Еросите трябва да са два. А как тези богини да не са две? Едната, струва ми се, е по-стара, няма майка и е дъщеря на Небето, която именно наричаме Небесна (Ου̉ρανία), а другата е по-млада, дъщеря на Зевс и Диона, която наричаме Простолюдна (Πάνδημος). Така че и Ерос, който е помощник на първата, следва да наричаме Небесен, а помощника на втората – Простолюден.”[20] Платон нито светотатства, нито произволничи – в митологията съществуват паралелни митове за раждането на боговете (особено отчетливо е това за Афродита), чрез които може да обоснове твърдението за различни превъплъщения на един и същи бог. Според приведения цитат, разлагането на противоположни същности („хубавия и грозния Ерос”[21]) в крайна сметка обогатява техния образ: „Така многостранна и велика, по-скоро абсолютна сила има изобщо Ерос в своята цялост.”[22]

Платон прави предложение за радикална промяна на олимпийската божествена система в диалога „Тимей”. В него той въвежда непознат за древногръцката митология, но отговарящ на критериите за безкрайното от „Парменид”, предвечен Творец (Демиург): „Бог най-напред подредил всички тези неща и след това от тях съставил тази Вселена – единно живо същество, съдържащо в себе си всички живи същества, смъртни и безсмъртни. На безсмъртните сам става творец, а на своите създания заповядал да сътворят смъртните”[23].

Въпреки най-свободното интерпретиране, достигащо до погазване на религиозно-митологичните представи на древните гърци, на никого не минава през ума да обвинява Платон в безбожничество и богохулство. И обратното: Аристотел, който не пренарежда олимпийските богове и декларира (макар и пестеливо) лоялността си към тях и към традиционната митология, след смъртта на своя ученик и покровител Александър Велики през 323 г. пр. Хр., бива обвинен в неуважение към боговете и, за да не го сполети съдбата на Сократ, бяга от Атина в Халкида, на остров Евбея. Несъмнено, нападките срещу Аристотел не са лишени от основание: в неговите трудове (а съвсем сигурно и в лекциите и беседите му в Ликейона) ясно проличава, че неговите изводи и открития из основи опровергават представите на съгражданите му за бог, за Олимп и за митология. За него представата, че небето се крепи на Атлант, е „басня”[24]. А олимпийските богове, без пряко да ги споменава (темата, както се вижда, е опасна), изобщо не съответстват на представите на Аристотел за божествено могъщество, за справедливост и за безсмъртие. В съчиненията си (особено в природонаучните трактати) той не просто изказва, но и доказва схващането си, че нещо, което е възникнало (движение, място, пространствен обект, растение или животно, подразбира се и бог), не може да остане вечно. По този повод Аристотел остро критикува своя учител, който, въпреки стремежа да се спаси от така прецизно формулирания в диалога „Парменид” парадокс, че роденото не може да бъде вечно, все пак го използва в особено тънки и важни места в идеалистическата си философска система. Така, в „Тимей” Платон избавя от смърт олимпийците чрез всемогъщия предвечен бог, но за сметка на материалния свят. За Аристотел обаче това не остава скрито: „А между другото съществуват и такива, по чието мнение и нещо, което не е възниквало, може да се унищожи, и нещо възникнало – да остава неунищожимо (както [се утвърждава]) в „Тимей”, където [се] казва, че Небето е възникнало и въпреки това занапред ще съществува вечно”[25]. От друга страна, Аристотел приема тезата в „Тимей” за един всемогъщ и предвечен бог, която от своя страна не е откритие на Платон: „В [нашите] общодостъпни изследвания за божественото, както многократно е показано чрез доказателства, че първото и висше божество е длъжно да бъде изцяло неизменно, което служи за потвърждение на казаното. А именно това се обосновава [там] с това, че би могло да се приведе в движение (κινήσει) или да се измени (в противен случай ще го превъзхождат по божественост), на второ място с това, че у него няма никакъв недостатък и после – с това, че то не е лишено от нито едно от прилягащите му съвършенства.”[26]

Един от тези, които, далеч преди Аристотел и Платон, доказват, че, ако има бог, той би трябвало да е само един, е не кой да е, а Зенон от Елея: „Ако бог е най-могъщото от всичко, на него е присъщо да бъде един; защото ако боговете са двама или няколко, той не би бил властен над тях; а щом на него следователно би му липсвала властта над другите, той не би бил бог. Тоест, ако боговете биха били няколко, те биха били по-могъщи и по-слаби един спрямо друг, следователно не биха били богове; защото природата на бога се състои в това да няма нищо по-могъщо от себе си. Ако те биха били еднакви, бог повече не би имал природата, по силата на която той трябва да бъде най-могъщото; защото еднаквото не е нито по-лошо, нито по-добро от еднаквото – или, с други думи, то не се различава от него”[27].

През IV–III век пр. Хр. Олимп се е тресял не само от къдрите и крачките Зевсови. Нападките на философите и учените срещу олимпийската божествена система стават все по-гръмки и (което е по-важно) логически необорими. Ето защо боговете трескаво сноват между небето и Земята; образуват лагери на изконни олимпийци и пришълци; дразнят се и си завиждат за своите физически качества, за цветовете на косите си; а когато разправиите и интригите не вършат работа, започват да воюват. Застрашен е не само техният авторитет и влияние, но и самото им съществуване.

Драматично и съдбоносно е противопоставянето между тримата олимпийски първенци и братя – Зевс, Посейдон и Хадес. Борбата помежду им се изостря, когато се оказва, че Земята е много по-голяма от дотогавашните представи. Проблемът обаче е несравнимо по-сложен. Общата за тримата Земя няма как да бъде поделена по равно (макар Хефест да предлага практическо решение) и следователно трябва да се определи, кой има право да я владее, тоест кой е истинският и единствен бог - както доказват, че трябва да стоят нещата Зенон, Платон и Аристотел.

Спорът за надмощие между тримата братя е неразрешим. Никой от тях, включително Зевс, който е титулован като баща на богове и хора, не може да се превърне в едноличен бог, по-могъщ от който, по думите на Зенон, не би трябвало да съществува. Невъзможността да се появи безпределен, етично съвършен и намиращ се извън времето и пространството бог - такъв, какъвто философите доказват, че трябва да бъде, обрича олимпийската религиозно-митологична система на бавно, но неизбежно отмиране. Това си е личало в недостигналите до нас Троянски цикъл и пра-Илиади, в тяхното възмутително безбожничество, според Платон (изказано най-смело в „Държавата”). През IV–III век пр. Хр., когато се е създавала „Илиада”, неверието и вярата в олимпийците били тревожно актуален въпрос, чакащ своето разрешение. В същото време духът на епохата съвсем не бил атеистичен.

Възможното решение

Деликатната емблема на триглав дракон върху обратната страна на щита на Агамемнон подсказва една от насоките на бъдещото религиозно развитие – троичността. Ако никой от върховните олимпийски първенци – Зевс, Посейдон и Хадес – не може да надделее, те заедно могат да властват над Земята и Вселената. В крайна сметка, и тримата имат общ корен, а трите глави на дракона са израсли на една шия. Въпросът как три различни и същевременно еднородни същности могат да се обединят в единно цяло е разрешен във философията на Платон и по-специално в диалога „Тимей”, който най-обстойно аргументира защо Демиурга сътворява Вселената точно от три елемента: „От неделимата и вечно оставаща непроменена същност и от делимата, която образува телата, той създал чрез смесване от двете помежду им трети вид същност, която имала част от природата както на Тъждественото, така и от Другото, и по същия начин го поставил между Делимото и Неделимото в телата. И, като взел трите тези същности, ги смесил всички в една форма, нагаждайки насила Другото, което било мъчно смесимо по природа, към Тъждественото. Като смесил същностите и от трите, направил едно”[28]. В „Тимей” троичността е в основата на всичко. Тук Платон разглежда:

–„три рода: това, което се ражда; това, в което се ражда и това, по чиито образец се създава раждащото се”[29];

– три души: „ние често казвахме, че в нас обитават три вида душа на три места и че всеки вид има своите движения”[30];

– три основни елемента, всеки от които е образуван от различен брой триъгълници, определяни от Платон като най-красивата, устойчива и разпространена фигура: „и така ние трябва да предпочетем два триъгълника, от които е съставено тялото на огъня и тялото на другите три елемента.”[31]

В свещените книги на християнството – Стария Завет и четирите канонични евангелия, троичността на Бог е основополагащо и водещо схващане, но в тях то нито е обстоятелствено изложено, нито пък е подробно разяснено. Един от изключително редките случаи на пряко споменаване на Божието триединство е в самия край на Евангелието от Матей при възнасянето на Христос, когато той казва на учениците си: „Идете прочее, научете всичките народи и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко, що ви съм заповядал; и ето, аз съм с вас през всичките дни до свършването на века”[32].

Крайно едностранчиво би било да се каже, че християнството заема идеята за триединството от Платон, защото насоките им са диаметрално противоположни. Именно на това обръща внимание Хегел: „Църковните отци откриват у Платон триединството; те искат да схванат, да докажат това триединство в мисли, да го породят от мисълта. Следователно, у Платон истинното има същото определение, както триединството. Но при Платон не трябва да се държим за представата, че бог е намерен, взет - напротив, трябва да се държим за понятието. Този бог, за който говори Платон, не е мисъл, а представа”[33].

Философията на Платон започва да придобива огромно значение, когато Бог става обект на тълкуване и разясняване. Догмата за триединството на Бог е основополагаща в християнството, но от спекулациите с нея се появяват и застрашаващите устоите на вярата ереси. Една от първите, но и сред най-трудно изкоренимите, е арианската ерес, която разглежда Бог Син и Дух Свети като второстепенни спрямо безначалния Бог Отец. Арианството е повод за свикването, през 325 година, на Първия Вселенски църковен събор. Противопоставянето между арианите и защитниците на Светата Троица е непримиримо и неразрешимо. В крайна сметка, арианите биват сразени чрез термините „единосъщен” (ο̉μοούσιος) и „от същността” (ε̉ξ ου̉σίας). До тяхното използване се стигнало след остри дебати, тъй като те не се срещат в Светото Писание, а са философски понятия. Точно тук е ролята на античната философия, водещо място в която заема Платон[34], привнесъл и изградил следваната и в „Илиада” представа за троичността.

В Музейона към Александрийската библиотека създателите на „Илиада” най-добре са разбирали, че олимпийските божества отмират (поради това ги изобразявали карикатурно), но им било ясно също, че старите богове трябва да се заменят с нови, по-точно с нов, а още по-точно с нов бог с няколко превъплъщения (така пък се избягва суровостта и жестокостта дори на едноличния бог). Че трябва да са трима, става съвсем ясно от Платон, а пък Зенон вече логически е доказал, че Бог може да бъде само един. Това не е първият опит да се преодолеят съпътставащите политеизма пороци. Широкоизвестен е случаят с фараона Аменхотеп IV (1352-1336 г. пр. Хр.), провел радикална религиозна реформа в шестата година на своето управление, с която наложил култа към ново върховно божество – слънчевия бог Атон (Йот). В негова чест владетелят приел името Ехнатон (Угоден на Атон) и заедно с прекрасната си съпруга Нефертити изградил нова великолепна столица на брега на Нил – Ахетатон (Хоризонта на Атон), съвременното селище Ел-Амарна. След смъртта му Ахетатон изгубил функциите си на столица, постепенно се обезлюдил, опустял и бил погълнат от пустинята. Тъй като опитът на Ехнатон довел Египет до хаос, вече се действало повече от предпазливо и с яснота, че за преминаване към монотеизъм са необходими векове и абсолютна секретност.

Град Александрия окончателно опровергава продължилите повече от хилядолетие опити да се обединят египетските и олимпийските божества, доколкото и двете религиозни системи са политеистични. Въпреки съвместния живот на Олимп и независимо от предългите небесни пиршества, в „Илиада” в крайна сметка конфликтите между изконните чернокоси олимпийци и русите пришълци в песен XX завършват с открита война. На Земята настъпва хаос, особено през елинистическата епоха, от смесването на азиатско-гръцките богове и митологии. Молейки се на Великата богиня-майка, човек не е знел кого почита – Рея ли, Кибела ли, Деметра или пък може би Афродита? А на коя религия принадлежи повече Àтис? Отговор на този въпрос дава Тимотей Елевзински, специално препоръчан от Александър Велики на Птолемей I (управлявал в Александрия през 322–283 г. пр. Хр.). Заветът на Александър при основаването на наименувания в негова чест град е Александрия да послужи за обединяване религиите на египтяните и гърците. Тимотей имал опит в провеждане на религиозни реформи както в Елевзина, така и в Египет, където елинизирал египетската богиня Изида. Àтис е трябвало да бъде едно от свързващите звена между двете религии и Тимотей му придал черти на древногръцката (взаимовръзката Артемида–Иполит) и египетската (Атисовите мистерии) митологии. Целта била Àтис да доизгради и слепи разнородните представи за общата Велика майка на боговете (Кибела). В крайна сметка се стигнало до невъобразимо смесване на герои, божества и мотиви от митологии, а според прозорливия и неотменим завет на Александър Велики за обща религиозна система започвали да се създават нови богове, някои от които (като александрийския Серапис) се налагали с укази на Птолемей І. В тяхна чест ученикът на Аристотел – Деметрий Фалерски – започва да съчинява пеани (тържествени химни). В Александрия по времето на Птолемеите се явява абсурдната за други епохи свобода да се въвеждат и измислят нови божества.

Птолемей ІІ и преводът на еврейското Свещено писание

В тази атмосфера Птолемей ІІ Филаделф (285–247 година пр. Хр.) предприема ход, който преобразява религиозното устройство не само на гръко-египетския регион, но и на целия свят. По негова покана Йерусалимският първосвещеник Елеазар изпраща седемдесет (или 72) мъдреци, които да преведат на гръцки език еврейското Свето Писание. Преводът остава в историята с латинското наименование Septuaginta (Септуагинта – Седемдесетте). Формални поводи за решението на Птолeмей ІІ са, че искал да попълни фондовете на Александрийската библиотека или пък, че преводът бил предназначен за многобройната юдейска общност в града въпреки нищожната вероятност подобен труд да бъде използван от нея за богослужебни цели. Нима юдеите биха признали нещо, сътворено от египтяни и елини! Несъмнено е, че инициативата за превода е подета в средите на Александрийската библиотека, но, ако той е бил само библиографска необходимост (независимо колко значима), едва ли би бил осъществен с подобен размах.

Птолемей ІІ превръща превода в акт с необикновено държавническо значение. Преди започването му, като жест на добра воля, владетелят издава указ за откупуване и освобождаване на 100 000 евреи-роби и в писмо до Елеазар моли срещу това да му бъдат изпратени мъдреци, които да помогнат за великото дело. Когато те пристигат в Александрия, противно на порядките да кара и най-важните пратеници да чакат по пет дни, докато благоволи да ги приеме, Птолемей II посреща мъдреците веднага с думите: „Аз издадох указ за това денят, в който пристигнете, да се отбелязва като велик ден и ежегодно да се празнува тържествено до края на живота ми”[35]. Уникалните обстоятелства около превода подсказват, че става въпрос за нещо изключително. Вместо комбинирането и преосмислянето на политеистичните системи се поема пътят на монотеизма. За това, че най-характерната черта на юдаизма е единобожието, в Александрия са наясно още при изпращането на поканата за превода: „поднасяме благодарствена жертва на най-великия Бог”[36] – пише Птолемей II до Елеазар. Това е изтъкнато на първо място и от самия еврейски първосвещеник пред александрийския пратеник Аристей: „защото преди всичко той указа, че Бог е един и силата му е видна навсякъде”[37]. От думите на Елеазар се разбира и защо владетелят се е насочил точно към евреите: „всички останали хора освен нас почитат много богове”[38].

На задъхващата се от религиозното стълпотворение Александрия бил необходим един бог, но Птолемей II алегорично загатва схващането за равнопоставената троичност на неговия облик. Предназначената като дар за свещения Йерусалимски храм жертвена маса надминава дори приказните разкош и разточителство. Най-важното обаче са не масивното злато и безценните скъпоценни камъни, а добре познатите от Платон триъгълници, които са основен конструктивен елемент. Аристей ги описва подробно: „Около масивния златен плот беше направен кант, широк колкото длан, с извит борд, украсен с релефна плетеница, удивително гравиран от трите страни, тъй като беше триъгълен. От всяка страна работата беше изпълнена еднакво, така че, накъдето и да се завърти, видът беше еднакъв.

В същото време обаче, тъй като художествената изработка на канта беше обърната към масата, външната повърхност беше видима за приходящия. Поради това горният край с двете остри страни беше остър, понеже, както беше казано по-напред, кантът беше триъгълен (от която и страна да го завъртиш)”[39]. Троичността е конструктивен принцип и на самата маса: „Предната страна на масата беше направена от три части, като триптих”[40]. При пристигането си в Юдея Аристей е впечатлен от еврейската светиня – главния храм: „Накрая беше построен превъзходен храм с три стени, високи повече от седемдесет лакти, а тяхната ширина и дължина съответстваха на устройството му”[41]. Авторът на посланието не си позволява да търси сходство в схващанията на евреи и гърци за троичността, доколкото в юдаизма тя е не повече от възможност. За сметка на това, той по всякакъв начин се стреми да покаже, че юдаизмът и древногръцката философия са напълно съвместими. Когато мъдреците отговарят и на последния от необикновено сложните въпроси на Птолемей II, предизвикват всеобщо одобрение, „а специално на философите те изглеждаха достойни за възхищение”[42]. На места съвпадението е така пълно, че оставя впечатление, че еврейските мъдреци цитират древногръцките философи. Когато един от тях отговаря на александрийския владетел, сякаш дословно чуваме схващането на Зенон за движението: „Но ние грешим, ако смятаме, че наистина плуваме с кораб по морето или летим във въздуха, или пък пътешестваме по други страни, или въобще нещо от този род. И въпреки всичко ние само си въобразяваме, че тези неща се случват”[43].

Едва ли ще сбъркаме, ако кажем, че светогледната близост между юдейската религия и древногръцката философия е преднамерено търсена от Аристей, което важи и за самата Септуагинта. При превода това може да се постигне чрез подбора на юдейските текстове и с внимателното редактиране на крайния вариант. Че преиначаване, преакцентиране на смисъла и целенасочен подбор на юдейските свитъци е имало, проличава от факта, че нито в Александрия, нито някъде другаде евреите признават свещеността на Септуагинта и никога не я ползват за богослужебни нужди.

През XVII век английският учен Хъмфри Ходи доказва, че „Посланието на Аристей до Филоктет” е псевдоепиграфско произведение, тъй като библиотекарят Деметрий не можел да поръча превода, доколкото бил изпратен в изгнание още в самото начало на управлението на Птолемей II Филаделф. Обстоятелството, че „Посланието” не е автентично произведение, не намалява неговата стойност, напротив – увеличава я, защото, откъснато от реалните исторически факти, още по-отчетливо проличават тенденциозните идеи, които е целял да наложи неизвестният му автор. Най-важните внушения са, че Септуагинта е съдбовно необходим, абсолютно достоверен (дело на 72 мъдреци) и канонично неизменяем труд (с оглед тържествените клетви, че никой не може да променя нищо в него)! Всичко това подсказва, че предназначението на Септуагинта, още когато е замислян и реализиран, е за религиозни цели, както се и случва след два и половина века, когато преводът се превръща в свещения за християнството Стар Завет.

По това време – в средата на III век пр. Хр., в Александрия толкова прозорливи хора е можело да има само в Александрийската библиотека. Но точно по същото време и на същото място, както вече многократно посочихме, е кипяла усилена работа по пресътворяването на „Илиада”. Между двете събития естествено има връзка. „Илиада” показва безперспективността на олимпийската политеистична система, но без да отрича вярата в божественото. След разчитането на алегоричния смисъл на гравирания на щита на Агамемнон триглав дракон става ясно, че новият бог трябва да бъде един с три равностойни превъплъщения.

Общото между „Илиада” и Септуагинта (бъдещия Стар Завет) проличава много по-ясно на съзидателно равнище. Когато се захващат да обединят всички предходни варианти на „Илиада”, творците са със съзнанието, че след себе си трябва да оставят само едно произведение, а всички останали версии следва да изчезнат. Използвайки неограничения финансов ресурс на покровителстваната от Птолемеите библиотека, са били изкупувани всички ръкописни варианти на „Илиада” (а и въобще на Омир) независимо от техните достойнства или слабости. И най-нелепите от тях можело да се окажат полезни – самозваните писачи се отличават с дързост, която, ако бъде осмислена и художествено уплътнена, може да стане гениална. Ценен е бил дори отделен сполучлив образ, някоя архаична дума. Придобиването на тези ръкописи надхвърляло разбираемия професионален интерес – били изкупувани всички екземпляри, независимо дали съвпадали буквално. Целта била да изчезнат всички различни от сътворявания образец варианти, за да се сложи край на текстовия разкол. И фактът, че познатият ни текст на „Илиада” е изненадващо единен, се констатира с удивление от изследователите. Лосев многократно споменава, че „Омировият текст, записан в VI век пр. Хр., се е намирал в непрестанно движение включително до александрийско време”[44]. Прекратяването на това движение е резултат от прецизно обмислена стратегия, реализирана в условията на непроницаема секретност. Мащабното изкупуване на всеки ръкопис, свързан с името на Омир (книжовните центрове били ограничени), водело до невъзвратимото му изчезване (книги са се унищожавали дори в името на... книгите!). Времето довършило изплъзналите се от изкупвачите екземпляри. А и те, каквото и да било тяхното количество (вероятно не толкова голямо), не са имали никакав шанс пред александрийската ,,Илиада”, която е творба от съвършено различен порядък. При това създателите ù се постарали да я размножат и разпространят в огромен брой ръкописи, създадени под драконовски контрол, изключващ всякакви разночетения. Защитата на оригинала, както показва посветения в делото Септуагинта (вървящо редом и на едно и също място с възсъздаването на ,,Илиада”) Аристей, е нещо свято. Веднага след като е прочетен окончателният текст на Септуагинта, се произнасят тържествени клетви, че никой по никакъв начин не може да го променя и че към него ще се отнасят като към светиня. Дава се пример с Теопомп, който за трийсет дена губи разсъдъка си, защото си позволява да се позове на ,,малко достоверен превод на Закона”[45]. Поетът Теодект пък ослепял, докато не се покаял за опита си да интерпретира светите истории[46].

Неимоверно трудно е да се запази верността на оригинала в условията на ръкописно книгоиздаване и, поради преходността на властта, заповедта на владетеля, пък бил той и най-свиреп тиранин, съвсем не е достатъчна. Изключително благоприятно за опазването на традицията е необикновено дългото властване на династията на Птолемеите от 306 г. пр. Хр. чак до 30 г. пр. Хр. с последните съвладетели – Птолемей XIV и Птолемей XV, след което Египет става римска провинция. Несъмнено най-голяма роля за това продължително задържане на династията е изиграл мозъчният тръст, обитаващ Музейона в Александрия. Птолемеите далновидно са го създали и обсипали с блага, но и са се опирали на него. Знаменателно е, че през цялото време на властването на тази династия продължава култът към Омир. Не само първите, но и следващите Птолемеи ревностно поддържат този култ.

След векове съвсем неправилно и само за по-ефектно название – Септуагинта от латинското septuaginta – числото 72 е закръглено на 70. Оригиналното 72 по странен начин има доста общи свойства с 24 – толкова, колкото са песните в „Илиада” и „Одисея”. Двете числа имат общи делители: 1, 2, 3, 4, 6, 8, 12, като 72 се дели без остатък и на 24. Допустимо е също и предположението, че съставянето на числото 72 (по шест мъдреци от всяко Израилево коляно) подсказва дванадесетте колектива, работили по отделни направления, примерно: поезия, философия, теология, история, математика, медицина, генетика, физика, астрономия, география, съгласуване, редакция и други области. Разбира се, че най-вероятно структурата на екипите е била съвсем различна, но е вън от съмнение, че е съществувала строга организация, за която редовите участници в това грандиозно дело само се досещали.

Началото на една традиция

Продължилата повече от век работа над „Илиада” и „Одисея” създава традиция, която е продуктивна и след завършването на двете произведения. Единният текст на „Илиада” освен всичко друго (а може би дори на първо място) цели да създаде общо културно пространство във време на религиозно разединение и политеизъм. Естествено най-добре би било, ако има един бог, но нима религиите могат да се измислят? Ето защо се постъпва съобразно практиката: на съществуващи богове се придават нови черти и съдържание. Разликата е, че вече е натрупан достатъчно горчив опит с въвеждането на нови божества, които не променят с нищо религиозната безизходица, а дори я задълбочават. Новият бог наистина трябва да бъде съвсем нов (по възможност да се роди без предишни грехове), а същевременно произходът му да се губи в далечното минало, какъвто е случаят с юдейския Яхве. А за да се избегне най-големият порок на тогавашното съвремие – новите божества, които започват да се променят, още преди да се утвърдят, – този път той трябва да остане вечно неизменен. Това може да стори само канонът.

След „Илиада” александрийският мозъчен тръст знае как се създава непроменим текст, който, защитен с ореола на религиозната святост, се превръща в канон. Дали каноничният текст на Септуагинта от III век пр. Хр. е голямо или малко достижение можем да съдим от факта, че безбройните и значително по-древни юдейски текстове започват да придобиват каноничен вид от учените-масорети едва през Х век. Най-ранният ръкопис на масоретската Библия от Петербург е от 916 година, а чак през 1937 се появява авторитетното издание на Рудолф Кител. Но след откриването, през 1947, на древните ръкописи в Хирбет Кумран до Мъртво море автентичността на еврейската Библия отново е поставена под въпрос. Огромните усилия по създаването на свещеното Петокнижие (Тората) са свидетелство, че евреите не са разполагали с модел за канонизиране, какъвто съществувал в Александрийската библиотека след „Илиада”.

Дори да не отчетем останалите приноси, само заслугата за преодоляването на вавилонския книжовен разкол и създаването на авторитетен текст превръща „Илиада” в цивилизационен образец за цялото човечество. Особено е мястото ù за появата и утвърждаването на християнската религия. Екипът, който я създава, инициира Септуагинта и защитава единството му, което прави възможно неговото по-сетнешно канонизиране като Стар Завет, без който християнството е немислимо. Традициите, наследени от „Илиада” в подбора, редактирането и пресътворяването в един текст на необозрими масиви от ръкописи с най-различен произход, са в основата на изненадващо бързата (през втората половина на първи век) поява на евангелията и текстовете (послания, откровения) на християнството. Повече от странен е фактът, че всички новозаветни книги са написани не на класически гръцки език, а на александрийско наречие – κοινή διάλεκτος. При това средата, в която се появяват четирите евангелия, ни е добре позната. Редом с каноничните евангелия са съществували много други (изследователите говорят поне за петдесетина, повечето от които достигнали до нас). А никой не е можел по-добре от специалистите в Александрийската библиотека да подбере и пресътвори в съвършена структура блуждаещи в хаоса ръкописи. Именно каноничните стожери са главната опора на новата религия срещу атакуващите самата ù същност ереси. Впрочем, тяхната поява е неизбежна, също както са неизбежни и всевъзможните интерпретативни варианти на един незащитаван текст. Загадъчното обстоятелство, че Старият Завет се оформя под животворната сянка на „Илиада”, поставя въпроса докъде въобще се простира нейното влияние върху христянството.

Освен с решаващия пример и опит в създаването на каноничен текст, освен с предугадената необходимост от единствен бог с три равностойни превъплъщения, „Илиада” е повлияла християнството и в още една от фундаменталните му догми – съчетаването на божество с човешко същество. Различията между Ахил, Еней, Елена, Сарпедон, Аскалаф, Евдор, Менестей и Ялмен, от една страна, и Христос, от друга, са огромни, но принципът е един. Вярно е, че „Илиада” няма монопол над този сюжет от митологията, познат и в други култури, но като никое друго произведение го цивилизова, превръща чрез него отношенията богове–човечество в съдбовна насока за търсенето на смисъла на живота. Иначе няма как да си обясним доста необикновеното, звучащо съвсем по християнски изказване на Ахил пред безсмъртната му майка Тетида: „Нека изчезне раздорът между богове и човеци,|| нека пропадне гневът, който в лудост и мъдрия хвърля;” (XVIII, 107–108).

Една от най-големите мистерии, свързани с появата на християнството, е Четвъртата еклога на Публий Вергилий Марон (70–19 г. пр. Хр.). В творбата, писана през 37 г. пр. Хр., двусмислено, но категорично се загатва за скорошното идване на момък (puer)[47], който ще преобрази света. През средните векове почитали римския поет като пророк на христянството, но го смятали и за магьосник. Интересът към разглежданата еклога и досега е огромен, като в центъра на вниманието естествено стои въпросът, как Вергилий е можел да знае за новия месия почти четиридесет години преди раждането му. Ако в цялата тази проблематика всичко е спорно, дори мистично, все пак разполагаме с нещо абсолютно сигурно, макар и свързано със самия автор, който бил превъзходен познавач на старогръцката литература и чрез своята „Енеида” станал гениален продължител на „Илиада”. Римският поет така е вникнал в „Илиада”, че нищо чудно да е доловил вложеното в нея послание за необходимостта от нов бог. Не е изключено обаче, самият Вергилий да е имал контакти с мистериозни хора. Потвърждение на подобно предположение е пътуването му до Гърция, внезапно прекъснато след срещата с римския император Октавиан Август. А непосредствено след това поетът се разболява от странна болест и умира...

Много е вероятно това пътуване на Вергилий до Гърция да дава отговор на другата голяма мистификация в литературния живот на Рим. Когато окончателно става ясно, че Овидий (43 г. пр. Хр. – 18 г. от новата ера) няма да се отдаде на правото, баща му въпреки нежеланието си го изпраща за три години в Атина да изучава наука и изкуства. В Рим поетът се завръща, когато е на 23 години. Но това означава, че през двадесетата година преди Христа Овидий е бил в Атина – точно по същото време, когато там пристига Вергилий. Дали двамата гении – единият признат, а другият изгряващ (гид из забележителностите на Атина) – са се срещали? В случая не е необходимо дори да гадаем, доколкото до тях се появява блестящият принцепс Октавиан Август, (от тогава датира близостта между него и Овидий).

За разлика от Вергилий, по-младият му литературен събрат успява да запази тайната на чутото и видяното поне до началото на новата ера, когато публикува творба (carmen) – веднага забранена и иззета. Можем да предположим, че в нея се е намеквало (както и в Четвъртата еклога на Вергилий) за секретни обстоятелства около новата религия. И изпращането му – точната дума в декрета на Август е relegatio („изгнание”) – не е наказание, а начин принцепсът да спаси любимеца си от сигурна смърт (както се случва с Вергилий). Потвърждение на подобна теза е обстоятелството, че Овидий протестира не срещу мярката, а само срещу това, че е изпратен в Томи на Черно море – място, в което царуват примитивни нрави. Свидетелство за мистериозните и опасни причини за отстраняването му от Рим е, че Овидий никога не разкрива истината, нещо което в никакъв случай не би спестил, ако се е чувствал несправедливо наказан.

Бележки:

* Авторът е историк, автор на няколко книги, сред които "Непрочетената Илиада"

 


[1] Плутарх, „Избрани животописи”, Превод от старогръцки Богдан Богданов, Издателство „Народна култура”, София, 1969, стр. 56.
[2] Квинт Курций Руф, „История на Александър Велики Македонски”, Превела от латински Николина Бакърджиева, Военно издателство, София, 1985, стр. 278.
[3] Цит. съч., стр. 16.
[4] Цит. съч., стр. 63.
[5] Цит. съч., стр. 47.
[6] Проява на тези амбиции е прословутият спор за родното място на Омир.
[7] Страбон, „География”, Издателство „Ладомир”, Москва, 1994, стр 794.
[8] Аристотел, „За небето”, 296 а 20.
[9] Георги Велев, „Непрочетената „Илиада”, София, 2010, Глава 4: „Игри в покоя, безвремието, пустотата и тишината”, стр. 127–184.
[10] Аристотел, „Физика”, 222 а.
[11] Пак там.
[12] Лосев, цит. съч., стр. 69.
[13] Nagy, Gregory, Poetry as Performance: Homer and Beyond, 1996, p. 142, n. 152 с цитираната там литература.
[14] Хегел, „История на философията”, том 2, стр. 281.
[15] Лосев, цит. съч., стр. 34.
[16] Хегел, цит. съч., том 2, стр. 289. Подобна идея е развита и в диалога „Федър” – виж: Платон, „Диалози”, том 2, София, 1982, стр. 516–517.
[17] Голосовкер, Я. Э., „Логика мифа”, Москва, 1987, стр. 93.
[18] Платон, „Парменид”, 141 а.
[19] Платон, „Федър”, 245 d. Превод Богдан Богданов. – В:„Диалози”, София, 1982, „Наука и изкуство”, том 2, стр. 489–561.
[20] Платон, „Пирът”, 180 d. Превод Георги Михайлов. – В:„Диалози”, София, 1982, „Наука и изкуство”, том 2, стр. 419–488.
[21] Платон, „Пирът”, 186 d.
[22] Платон, „Пирът”, 188 d.
[23] Платон, „Тимей”, 69 с.
[24] Аристотел, „За небето”, 284 а.
[25] Аристотел, „За небето”, 280 а.
[26] Аристотел, „За небето”, 279 а.
[27] Хегел, „История на философията”, том 1, стр. 367.
[28] Платон, „Тимей”, 35 а.
[29] Платон, „Тимей”, 50 d.
[30] Платон, „Тимей”, 89 е.
[31] Платон, „Тимей”, 54 b.
[32] Евангелие от Матея, Глава 28, стихове 19–20.
[33] Хегел, „История на философията”, том 2, стр. 235–236.
[34] Разпространена през Средновековието традиция става изобразяването с ореоли (нимбове) и свитъци на елински философи, сред които най-често срещани са Платон и Аристотел. Ще посочим само два примера за изображения на Платон: на входа на Императорския и Патриаршески манастир Ватопед на Атон и в нартиката на църквата „Рождество Христово” в Арбанаси.
[35] „Послание на Аристей до Филоктет”, 180.
[36] Цит. съч., 37.
[37] Цит. съч., 132.
[38] Цит. съч., 134.
[39] Цит. съч., 58–60.
[40] Цит. съч., 71.
[41] Цит. съч., 84.
[42] Цит. съч., 296.
[43] Цит. съч., 214.
[44] А. Ф. Лосев, „Омир”, стр. 71.
[45] „Послание на Аристей до Филоктет”, 314.
[46] „Послание на Аристей до Филоктет”, 316.
[47] Думата е аналогична на старогръцката παι̃ς със значения: „момче/момиче; роб, прислужник”, което в някакъв смисъл съответства на мисията на Христос.

 

{backbutton}

Още статии ...