Краят на войната срещу тероризма

брой 5 2013
Typography

Войната с тероризма, каквато я познаваме, върви към своя край. За САЩ, големите кампании в Ирак и Афганистан са вече минало (Ирак) или скоро ще се превърнат в такова (Афганистан). Кампанията срещу вдъхновения от Ал Кайда тероризъм претърпя рязък обрат и днес се реализира в по-благоприятни, макар и по-сложни условия. Отслабването на противниците на САЩ (въпреки че те доста добре се адаптират към новите условия) промени характера на театъра на военните действия и познатият ни модел на войната срещу терора постепенно бива изоставен. Предвид сериозните промени в трите най-важни кампании в рамките на тази война, вече е време за преоценка на източниците, които „подхранват” войната, както и на средствата и методите, от които ще се нуждаем в бъдеще. Първата стъпка към формулирането на правилна стратегия за бъдещето е да преразгледаме случилото се през последните дванайсет години, съобразно новите тенденции.

Трите войни на Америка

Войната на САЩ в Ирак (т.е. Втората война в Залива) започна преди десет години. Въпреки несъмнената полза от отстраняването на Саддам Хюсеин и кървавия му режим от властта, тази война донесе на САЩ повече загуби, отколкото печалби. Стартирана под предлог, че противникът притежава оръжия за масово унищожаване, каквито всъщност нямаше, войната струва живота на 40 хиляди съюзници и на поне 110 хиляди цивилни иракчани, както и трилион долара преки разходи. Позициите на САЩ в Близкия Изток бяха сериозно ерозирани. Американското присъствие в Ирак вдъхна нов живот на Ал Кайда и укрепи влиянието на Иран в региона. На всичкото отгоре, войната в Ирак отклони вниманието и ресурсите от Афганистан, който беше от по-голямо значение за интересите на Вашингтон, отколкото Ирак.

Единственият положителен момент в американската политика в Ирак беше решението на президента Буш-младши рязко да увеличи броя на окупационния корпус за да гарантира сигурността в Багдад и провинция Ал Анбар (т.нар. Surge), което си беше проява на голяма политическа смелост. Уменията на генералите и храбростта на коалиционните сили помогнаха да бъде постигнат обрат във войната към по-добро, да бъде ограничено религиозното и етническо насилие и САЩ да могат да се изтеглят с чест от Ирак. За съжаление, администрацията на Обама не съумя да договори с властите в Багдад оставането на достатъчно сили за поддържане на сигурността в страната. Така, доскоро мощното и влиятелно американско присъствие в Ирак вече не съществува.

За огромно съжаление на САЩ, днес Ирак е раздробен, поразен е от перманентно насилие и е все по-малко демократичен. Всеки месец в страната загиват повече граждански лица, отколкото в Афганистан. Етническото и религиозно насилие и тероризмът на Ал Кайда са във възход. Иран разполага с още по-голямо влияние в региона и със сигурност има по-добри позиции в Ирак, отколкото САЩ. Разбира се, някой ден в страната може да настъпи мир и стабилност и хората да сравняват Багдад с Филаделфия, но едва ли нашето поколение ще дочака това. Засега американското влияние върху иракското правителство пада непрекъснато, а вътрешнополитическата ситуация се влошава.

Войната в Афганистан, която скоро ще отбележи 12-та си годишнина, се намира в период на преход. От една страна, афганистанските национални сили за сигурност поеха основната тежест в сраженията с противника, а от друга – изборите през 2014 ще доведат на власт ново правителство, след което, в рамките на осем месеца, ще бъдат изтеглени и съюзническите сили. Корупцията и неефикасността са масово разпространени и въпреки значителния прогрес, Афганистан продължава да носи всички белези на държава, която е в непрекъсната война от 35 години насам.

Въоръженият сблъсък в Хиндокуш е в задънена улица. Отрядите на Движението Талибан продължават ожесточената си съпротива, но правителствените части демонстрират по-добър потенциал, отколкото очакваха мнозина песимисти. Съюзниците обещават, че ще осигуряват икономическа и военна помощ на страната през следващите десетина години. Съвсем скоро НАТО и САЩ ще обяват състава на „силите след ISAF”, които ще представляват корпус, включващ между 9000 и 15 000 военни инструктори и съветници. Отношенията с Пакистан се подобряват и Исламабад също се готви да осъществи спокоен преход от едно демократично избрано правителство към друго. В Афганистан много неща ще зависят от изборите през 2014, уменията и издръжливостта на афганистанските правителствени сили и волята на съюзниците да продължат да ги подкрепят.

Последната от трите кампании – войната срещу тероризма на Ал Кайда, която е и най-важната измежду тях, засега се развива много успешно. Американската територия не стана обект на мащабни терористични атаки. Централните структури на Ал Кайда са в упадък. Наистина, някои нейни филиали, особено в Йемен и Магреб, демонстрират по-сериозна активност, но и те са подложени на силен външен натиск и изглеждат по-малко заинтересовани да атакуват пряко Запада, отколкото да се сражават с местните му съюзници в региона.

В Либия и Мали, американските съюзници значително увеличиха ангажиментите и усилията си, позволявайки на САЩ да ограничат своето участие до консултации и логистична подкрепа. Някои наричат този модел „да ръководиш иззад гърба”. Този неособено подходящ израз никога няма да се превърне в популярен лозунг, но политиката, която го олицетворява, работи за възстаняването на регионалния силов баланс и окуражава усилията на съюзниците да допринесат повече за общата отбрана. Трудно може да се възрази против това.

Паралелно, но отделно от регионалните филиали на Ал Кайда, на фронтовата линия все по-често се появяват т.нар. „самотни вълци”, т.е. самостоятелно действащи терористи. Чисто технически, те са проблем на полицията, а не на военните, и представляват по-тревожен, макар и по-малко опасен феномен, отколкото пряко ръководеният от Ал Кайда тероризъм, който доминираше през последните две десетилетия. На два пъти в Ню Йорк, веднъж във Форт Худ (щата Тексас) и съвсем наскоро по време на Бостънския маратон, такива „самотни вълци” (американски граждани или постоянно пребиваващи в САЩ) атакуваха или се опитаха да атакуват съседите си с огнестрелно оръжие или бомби.

Ал Кайда е в отстъпление на много места, но отровната и идеология продължава да се разпространява в киберпространството, привличайки унижените, отхвърлените и аутсайдерите. Американската култура се оказва неприемлива за мнозина имигранти. Често крахът на прекалено високите им очаквания има опустошителен психологически ефект върху тях, насочвайки ги към радикалните чатове, видео и уебсайтове. Днес можеш да научиш всичко от Интернет, включително как да си направиш бомба. Можеш да преоткриеш религиозния фанатизъм, както и приятели, споделящи радикалните ти възгледи, дори ако си в Мисури, а те са (физически или виртуално) накъде във Вазиристан.

В битката срещу Ал Кайда и нейните филиали, въоръжените „дрони”, т.е. дистанционно управляваните безпилотни летателни апарати (БЛА), се оказват изключително полезни. По данни на New America Foundation, от 2004 насам , с подобни апарати са били нанесени над 400 удара, при които са убити между 2000 и 3300 противникови бойци в Йемен и Пакистан. Но макар да са изключително ефективни, използването на БЛА има много критици, които посочват, че те често нарушават суверенитета на приятелски държави, убиват хора (включително американски граждани) без съответните законови санкции и причиняват сериозни косвени щети и нежелани жертви сред гражданското население.

При управлението на Буш-младши, залавянето на предпологаеми терористи и задържането им без съд и присъда, породи редица проблеми, които все още съществуват, включително в затвора в Гуантанамо. Решението на президента Обама да разшири използването на БЛА за да избегне проблемите със задържането на терористите, всъщност породи цяла серия нови проблеми. Променящият се характер на днешната война доведе до това Законът за одобряване използването на въоръжена сила (Authorization for Use of Military Force Law) да изглежда като празен чек, на който малцина са склонни да обръщат внимение.

Следващите стъпки

Какво може да направи една застаряваща суперсила, преживяваща икономическа рецесия? На първо място, независимо че САЩ съкращават военния си бюджет и се преориентират към Тихоокеанския регион, те следва да продължат внимателно да следят еволюиращата война с тероризма. Днешните тенденции много бързо могат да се окажат минало. Възможно е след няколко години сегашният период да ни изглежда като затишие в навечерието на следващата буря, в чиито център да се окажат конфликтите в Нигерия, Сирия или някъде другаде. Близкият Изток и Северна Африка няма да станат по-спокойно място, само защото ние вече се интересуваме повече от Източна Азия. Възможно е „арабската пролет” да не обслужва американските интереси и тези на демокрацията, като цяло. Както при всички усилия, касаещи националната сигурност, доброто разузнаване е първата стъпка към формулирането на адекватна политика и програми за действие. Американските стратези трябва да действат балансирано и не бива да залитат по инвестициите в средства за водене на ирегулярни войни, съобразени с различни малко вероятни сценарии за бъдещето на Източна Азия, родени в главите на управляващия елит.

Ако следващите години тласнат развитието на американската военна мощ в неочаквани посоки, Конгресът би трябвало да внесе поправки или въобще да отмени 12-годишния Закон за одобряване използването на военна сила. Целите могат да останат същите, но новият закон ще трябва да има по-ясни географски граници или дори да включва изискване за предварителни консултации с цел да бъда ограничени определени дейности. Всяко ново одобрение за използване на сила следва да балансира конституционните изисквания и тези за осъществяване на ефективни антитерористични действия.

По същия начин САЩ трябва да имат по-ясна политика относно използването на безпилотните летателни апарати. Загрижената общественост е склонна да приеме очевидните недостатъци на ударите, нанасяни с БЛА, но само ако е наясно, защо се предприемат. Впрочем, има и друга причина за една по-ясна политика: вече дузина държави разполагат със собствени БЛА с различен потенциал. Разбира се, американците са с крачка напред пред всички тях. Затова една по-чувствителна американска политика към БЛА и кибероръжията може да помогне за създаването в бъдеще на международен стандарт за използването на тези мощни оръжия.

Новият порив на администрацията във Вашингтон да затвори лагера в Гуантанамо усложнява проблема с ликвидирането или залавянето на терористите. Препъни камъкът тук си остават няколкото десетки задържани, за които е ясно, че са терористи, но няма как да бъдат съдени, поради липсата на конкретни доказателства. Собствените им правителства категорично отказват да си ги приберат, а Конгресът на САЩ не е склонен да ги допусне в американските затвори. От гледва точка на интересите на Вашингтон, задържането „за продължителен срок” на тези терористи в Гуантанамо може да изглежда като „най-лошото решение”, само че другите са още по-лоши. Затова затварянето на лагера в Гуантанамо вероятно ще си остане цел, която обаче няма да се реализира през втория мандат на Обама.

На второ място, съюзническата коалиция трябва да продължи да реализира плановете си в Афганистан. Иракчаните могат да си позволят да продължат напред сами, но афганците се нуждаят от помощта на съюзниците. Най-важното е да помогнем със съвети и практически действия на афганците да проведат своите избори. Коалицията разполага с приличен план в това отношение и следва да се придържа към него. Упоритата работа с Пакистан за гарантирането на стабилен мир в региона пък ще бъде основната задача на посланик Джеймс Добинс, назначен наскоро за специален координатор за Афганистан и Пакистан.

На трето място, доколкото сегашната война е към края си, цялото правителство трябва да действа съобразно поуките от нея. Председателят на Съвета на началник-щабовете на американските въоръжени сили генерал Мартин Демпси вече обяви това за приоритет на армията, но в тези усилия трябва да се включат и дипломатите, и разузнавателните общности. Всъщност, анализът на уроците от последните над десет години на операции за налагането на стабилност следва да бъде възложен на екипи от експерти от различни агенции и институции, като например Центъра за комплексни операции към Националния университет по отбраната. Американското правителство, както и въоръжените сили, не бива да игнорират уроците от Ирак и Афганистан, както постъпиха с тези от Виетнам.

На четвърно място, налага се да отделим ключово внимание на силите за специални операции, които бяха основните играчи и в трите кампании на войната с тероризма. Постигнатото от тях изглежда още по-значимо, имайки предвид, че те са само 5% от личния състав на ангажираните в отбраната и получават не повече от 4% от целия бюджет на Департамента по отбраната. Във войната с тероризма те заложиха на директния подход. През март 2012 адмирал Уйлям Макрейвън, който ръководи Командването за специални операции на САЩ (SOCOM), описа този контратерористичен подход като комбинация от „смъртоносна прецизност, концентрирано разузнаване и сътрудничество между отделните агенции, всичко това интегрирано в дигитално мрежово бойно поле”. Според него, сега SOCOM трябва да възприеме един по-индиректен подход за помогне на съюзниците на САЩ да водят успешно своите собствени битки и да разшири капацитета им да правят това сами в бъдеще.

Това ще бъде трудна промяна. Малко организации са в състояние да изоставят лесно успешни до този момент програми, особено ако са толкова популярни сред обществото. Необходимостта от ангажиране, съвети и подготовка обаче, скоро ще надделеят над необходимостта от осъществяването на полеви операции на място. Тя ще изисква по-малко снайперисти и повече владеещи чужди езици инструктори, по малко силови действия и повече „културен подход”. Освен това ръководството на САЩ не бива да допуска използването на специалните оперативни части (SOF) в мисии, които могат да бъдат осъществени и от армейски подразделения.

Широк спектър от подобни препоръки за бъдещето на SOF се съдържат в публикувания през април 2013 от Съвета за международни отношения доклад на експерта на Rand Corporation Линда Робинсън. Тя призовава САЩ да „повишат ролята на специалните оперативни части”, акцентирайки върху индиректния подход на ангажиране, т.е. върху тренировъчната дейност и подкрепата за партньорски части. Докладът и завършва със следната важна теза „Фразата „не можеш да „убиеш” пътя си към победата”, изречена от инструктор от SOF, e полезен репер по пътя към по-всеобхватен подход към специалните операции, като част от политиката за сигурност на САЩ”.

Накрая, необходимо е много сериозно да се замислим за еволюиращата терористична заплаха. Появата на терористите „самотни вълци” се подхранва от психологическото недоволство и терористичните информационни операции. САЩ ликвидираха Осама бин Ладен и мнозина от висшите му съратници, но неговата отровна идеология и другите версии на радикалния ислямизъм продължават да заливат Интернет. Така например, дори след смъртта му, радикалните проповеди на Ануар ал-Аулаки мотивираха бостънските бомбаджии, също както и майор Нидал Хасан, „самотният вълк”, застрелял неколцина свои колеги военни във Форт Худ. Наред с осъществяването на по-стриктен контрол над имигрантите, САЩ трябва да предприемат активни действия срещу уебсайтовете и другия пропаганден инструментариум на Ал Кайда. Но, докато справянето с терористите „самотни вълци” в САЩ е работа на полицията, американските въоръжени сили, дипломатите и експертите по национална сигурност могат да помогнат като ударят ислямистките сайтове и „списанията” от типа на “Inspire”, които учат „самотните вълци” как сами да си направят бомби. За правителството на САЩ е трудно да парира тези сайтове, като създава свои собствени, но то може да окуражи и дори да спонсорира други граждански организации да се противопоставят на умело поднасяните послания на Ал Кайда, пропагандиращи насилието. Новият етап от войната с тероризма вече е факт и в него все по-голямо значение ще имат не операциите на бойното поле, а тези в информационната сфера.

 

* Преподовател във Военния колеж на САЩ, полковник от резерва на американската армия

{backbutton}