Потребителски рейтинг: 5 / 5
Напоследък се наложи тезата, че глобалните съвременни проблеми не могат да бъдат решени с усилията на една единствена, пък дори и най-силната, държава в света, нито само с тези на ограничен кръг големи държави. Перспективата за глобално сътрудничество в рамките на многополюсния свят вече се разглежда от мнозина като императив, гарантиращ оцеляването на човечеството. Трябва обаче да признаем, че многополюсният свят не представлява някаква вече формирала се реалност, а и самата концепция за многополюсния модел не е формулирана достатъчно ясно, нито в теоретичен, още по-малко пък в практически план. Тя предизвиква редица напълно закономерни въпроси и е обект на критики не само от страна на кръговете, заинтересовани от съхраняването на хегемонията на единствената свръхдържава, но и на държавите и нациите, опасяващи се от възможността отново, също както в ситуацията на „класическия многополюсен модел”, в навечерието на Първата световна война, да се окажат пасивни обекти на манипулации от страна на „петте” или „десетте” нови велики държави. Затова и смисълът на настоящата статия не е само в необходимостта от допълнителна обосновка на безалтернативността на многополюсния световен ред, а и в очертаването на общите ценностни подходи към идеята за многополюсния свят, на примера на толкова културно различни и отдалечени една от друга държави, каквито са Русия и страните от латиноамериканския регион.
Концепцията за многополюсния свят и руската външнополитическа стратегия
Идеята за създаване на многополюсен свят и поставяне на отношенията в глобалната система на основата на реалната многостранност започна да придобива все по-голямо значение за руската външна политика от средата на 90-те години насам (1). В Концепцията за външната политика на Руската Федерация от 2000, беше фиксирано, че „Русия ще се стреми към създаването на многополюсна система на международните отношения, реално отразяваща многообразието на съвременния свят и множеството интереси на отделните държави”. По-нататък, в нея се посочваше, че: „Гаранция за ефективността и сигурността на този световен ред е уважението към интересите на останалите. През ХХІ век световният ред следва да се основава на механизмите на колективното решаване на ключовите проблеми, върховенството на правото и широката демократизация на международните отношения” (2).
Определяйки „зараждащата се многополюсност” като една от „фундаменталните тенденции в съвременното развитие”, Концепцията за външната политика на Руската Федерация, в редакцията и от 2008, констатира „обективното повишаване ролята на многостранната дипломация, международните институции и механизми в световната политика и икономика, породено от усилващата се взаимозависимост между държавите и необходимостта от укрепване на възможностите за управление на световното развитие”, като се потвърждава стремежът на Москва „да продължи да работи за укрепване на мултилатералните начала в световните процеси и формирането на такава архитектура на международните отношения, която да се основава на признаването от международната общност на принципите за неделимост на сигурността в съвременния свят и да отразява неговото многообразие”. При това, като стратегическо външнополитическо направление, отново се очертава установяването на „справедлив и демократичен световен ред, основан на колективното начало в решаването на международните проблеми и върховенството на международното право” (3).
Можем ли да смятаме „зараждащата се многополюсност” за характеристика на настоящия момент? Вероятно, ако не сме склонни да представяме онова, което ни се иска, за свършен факт. Какво обаче представлява „многополюсния модел” и защо със сигурност е по-добър от тези, които опознахме през последните 60 години – двуполюсния и еднополюсния? Мнозина професионални политици, често използващи това понятие, предпочитат да си остават заложници на масовите стереотипи. Въпреки това, очертаната по-горе задача за активното участие на Русия в изграждането на многополюсния свят, изисква по-сериозен анализ на тази концепция, която (както и всяка друга) има своите достойнства и недостатъци. Освен това, признавайки „културно-цивилизационното разнообразие на съвременния свят”, подобен анализ е необходим за да се изясни отношението на основните цивилизации в съвременния свят към въпросната концепция.
Комплексната научна разработка на концепцията за многополюсния свят досега не беше поставяна в чисто практическа плоскост. При това, както справедливо посочва проф. Татяна Шаклеина (шеф на Катедрата за приложен анализ на международните проблеми в Московския институт за международни отношения): „отстояването на концепцията за полицентричния (многополюсния) свят няма как да бъде успешно, без да се изясни спецификата на тази система, нейните предимства и недостатъци за света, като цяло, и за отделните големи държави, без постигането на консенсус между водещите световни сили за начина, по който ще се осъществява колективното глобално управление и без всички участници да признаят необходимостта от съгласувано взаимодействие и разумна конкуренция” (5).
Идеята за многополюсния свят не е нова. На практика, многополюсната геополитическа логика се формира много преди началото на Първата световна война. Така, десетилетието, предшестващо войната, се характеризира с достатъчно крехък „силов баланс” между великите държави: Великобритания, Германия, Франция, Русия, САЩ, Австро-Унгария, Италия и Япония. „За многополюсната система – отбелязва проф. Алексей Багатуров – е характерна приблизителната съпоставимост на съвкупните възможности, едновременно, на няколко световни държави, нито една от които не притежава ясно изразено превъзходство над останалите. Приблизително такава структура на международните отношения съществува в Европа през ХІХ век, когато великите европейски държави ревниво следят действията си, като не позволяват на нито една от тях да се усили до степен, че коалицията между останалите да не им гарантира явно превъзходство над „опитващият да се откъсне” съперник (6).
Въпреки „почти научния” (според Джордж Кенън) характер на европейския баланс на силите, за чиито създател с право се смята Ото фон Бисмарк, само една искра (изстрелът в Сараево) се оказва достатъчна всички дълго натрупвани вътрешни противоречия между участниците в системата да излязат навън. Неспособността на многополюсния модел от началото на ХХ век да предотврати свличането на света в кошмара на всеобщата война, днес се използва като един от основните аргументи на онези (най-вече американски) учени, които виждат в т.нар. „добронамерен хегемонизъм” на най-силния участник в системата (Збигнев Бжежински, Чарлз Краутхамър, Ричард Коен) , или в двуполюсната „подялба на отговорността” за света между двете най-силни държави (Кенет Уолц, Джон Миршаймър) залог за гарантиране на глобалната сигурност. „Многополюсният свят беше много стабилен – отбелязва, през 1993, патриархът на американската политология Кенет Уолц – в същото време обаче, той, за съжаление, се оказва прекалено предразположен към войни” (7).
Подобна аргументация страда от един много сериозен недостатък. Авторите, кой знае защо „не бързат” да анализират различията между някогашния „класически” многополюсен модел и зараждащият се днес, ограничавайки се с простото и ефектно, но доста повърхностно сравнение между двете системи.
Както е известно, „системата на Бисмарк” в Европа притежава редица специфични особености, които, според мен, коренно я отличават от зараждащият се днес многополюсен модел. На първо място, тя има затворен и елитарен характер, ограничавайки се до няколко развити европейски държави, САЩ и Япония. На второ място, тя се реализира в ситуация, когато войната (според действащото по онова време международно право) все още се смята за легитимно средство за разрешаване на международните спорове и конфликти. Не без значение е също, че „класическата” система съществува в отсъствието на достатъчно мощен сдържащ фактор, в какъвто, след Втората световна война, се превърна ядреното оръжие. Именно то, до голяма степен, помогна студената война да не прерасне в „гореща” и позволи на човечеството да оцелее, въпреки множеството кризи (двете Берлински, Корейската, Суецката, Карибската и т.н.), които, по конфликтния си потенциал, многократно надминаваха Сараевската.
Накрая, което е и най-важното – в „системата на Бисмарк” участват различни държави, с различаващи се държавни системи и, понякога, с полярно различаващи се национални интереси. Всички те обаче (с изключение на Япония) принадлежат към една и съща западнохристиянска цивилизация и, конкурирайки се и враждувайки помежду си, по правило действат заедно по отношение на все още неформирали се (или недостатъчно формирали се), или пък откровено слаби, в държавно-правен, икономически и военно-политически план, „незападни” цивилизации – Китай, Индия и страните от Африка и Латинска Америка. Днес, когато се говори за „многополюсен свят”, се има предвид, преди всичко, формиращото междуцивилизационно общуване не толкова между отделните държави, колкото между цели региони на планетата и, ако погледнем още по-широко на нещата, между различни раси, религии, култури и модели на социално-икономическо развитие. Подобна парадигма, коренно се отличава от многополюсния модел, съществувал в началото на ХХ век.
Формиращата се днес многополюсност, създава както допълнителни възможности за сътрудничество, така и нови, до голяма степен, все още непознати рискове, тъй като понятието „междуцивилизационно общуване”, съвсем естествено, покрива и „новото поколение” кризи и конфликти.
„Глобалната конкуренция – се посочва в Концепцията за външната политика на Руската Федерация от 2008 – за първи път в най-новата история придобива цивилизационно измерение, което предполага конкуренцията между различни ценностни ориентири и модели на развитие, в рамките на универсалните принципи на демокрацията и пазарната икономика” (8). По отношение на последните, също са възможни ценностни, културни и други нюанси, за което свидетелства и международната практика от последните двайсетина години. В частност, глобалната икономическа криза демонстрира утопичността на тезата за „универсалните принципи на пазарната икономика” именно в онези държави, които се опитваха да ги превърнат в аксиома за всички и за всеки на планетата.
В това отношение, особено интересна е теорията за „плуралистичната еднополюсност”, лансирана от проф. Алексей Богатуров (Московски държавен институт за международни отношения) в началото на 90-те. В нея той говори за „промяна в природата” и „дозирана плурализация” на едноличното лидерство на САЩ в света и разглежда тази страна вече не като единствен хегемон, а по-скоро като водач на групата страни от Г-7, т.е. като лидер на единната цивилизация на Запада (10). Това му дава основание да твърди, че „смекченият” еднополюсен модел ще оказва по-малко твърдо въздействие върху останалия свят, отколкото хегемонията на една единствена държава – Съединените щати.
След 11 септември 2001 и последвалите събития, дискусиите за междуцивилизационното взаимодействие придобиха характеристиките на мрачни пророчества. Сякаш започна да се реализира предсказаният от Самюел Хънтингтън „сблъсък на цивилизациите”. За мнозина пък, внезапно се проясни връзката между глобализацията, като процес на изтриване на информационно-културните граници между различните човешки общности, и протестът на „традиционните” социуми (като например мюсюлманите, или американските индианци) против натрапваните им чужди поведенчески стереотипи (11). В тази връзка, възниква закономерният въпрос, дали човечеството не възлага прекалено много надежди на многополюсния модел, при положение, че липсват гаранции, че новата многополюсност на ХХІ век няма да се окаже по-лоша от всички досегашни системи в по-новата история на човечеството: „класическия” многополюсен модел, двуполюсния модел и „недоразвития” (или „плуралистичен”) еднополюсен модел? Преди да му отговорим, се налага да направим по-внимателен сравнителен анализ на изброените по-горе системи.
Двуполюсният модел
През първото десетилетие на новия век, можем да констатираме своеобразен бум на носталгията по останалата в историята епоха на двуполюсния свят, която навремето американският историк Джон Гадис определи като «дългия мир». Отново станаха актуални изследванията на онези, които още в разгара на еуфорията от «края на историята» предупреждаваха света за тежките последици от разрушаването на установения след 1945 световен ред. Колко правилна се оказа например прогнозата на проф. Джон Миршаймър от 1990, че «един прекрасен ден ще започнем да съжаляваме за изчезването на модела, който, благодарение на студената война, смени хаоса в международните отношения» (12).
«Двуполюсната система – посочва Миршаймър – имаше по-мирен характер, в сравнение с предходните, по простата причина, че глобалното съперничество се осъществява само между две големи държави. Нещо повече, в рамките на тази система, великите държави, по правило, изискват лоялност от малките, което обикновено води да формирането на устойчиви съюзнически структури. Така, малките държави биват защитени не само от нападение на другата велика сила, но и от войни помежду си. Следователно, двуполюсната система има само една «диада» (т.е. двойка държави) в чиято рамка би могла да се разрази война. За разлика от нея, многополюсната система е далеч по-подвижна и включва в себе си множество такива «диади». Затова, при едни и същи други фактори, вероятността от избухването на война е статистически по-голяма при многополюсния модел, отколкото при двуполюсния. Смята се, че в многополюсния свят въоръжените конфликти, в които участват само малки държави или само една голяма държава, не са чак толкова разрушителни, колкото сблъсъците между две големи държави. Малките войни обаче, винаги могат да прераснат в големи» (13).
Разбира се, конкретните измерения на двуполюсното противопоставяне, през 1945-1991, бяха далеч по-многообразни от сухата схема, към коята се опитва да го сведе Миршаймър. Няма как да не признаем например, че в края на студената война светът, на практика, стана «триполюсен», имайки предвид глобалната роля на Китай, проявила се в сложното взаимодействие в рамките на геополитическия триъгълник Москва-Вашингтон-Пекин и в открития военен сблъсък между СССР и Китай в края на 60-те. При това, не се изключваха и «вътрешносистемни войни», като например тези между Китай и Виетнам (1979), Сомалия и Етиопия (1977) и Великобритания и Аржентина (1982). Освен това, «лоялността на малките държави» се оказа доста относителна, имайки предвид, че поведението на ГДР, Куба и Виетнам по отношение на СССР, или пък на Франция и Израел по отношение на САЩ, в редица случаи, би могло да се определи по-скоро като «квази-лоялно».
Между другото, подчертавайки заслугите на двуполюсния модел за гарантирането на т.нар. «дълъг мир», Джон Гадис признава, че този мир, до голяма степен, е резултат от случайното стечение на обстоятелствата. Във фундаменталния си труд, посветен на студената война, той посочва, че: «Студената война можеше да се развие по много по-лош начин. Тоест, можеше да се случи обратното на това, което стана. Днешният свят се оказа по-добър, защото тази война беше спечелена от правилната страна» (14).
От тезата за „правилността на американската победа” моментално се възползва онази част от елита на САЩ, която сметна идеята за „добронамерената хегемония” за по-малкото зло, в сравнение с хегемонията на „клуба на избраните” или с двуполюсния баланс на силите. В кампанията за популяризирането на тази идея бяха ангажирани редица емблематични фигури както от Демократическата, така и от Републиканската партия (Збигнев Бжежински, Чарлз Краутхамър, Робърт Кейгън, Уйлям Кристъл и др.), чиито основни постановки са достатъчно добре анализирани в научната литература (15) и няма смисъл да се спирам на тях. Може би най-добрата илюстрация на възгледите им са думите на държавния секретар в администрацията на Бил Клинтън Медлин Олбрайт, която обоснова необходимостта да се гарантира глобалното лидерство на САЩ с това, че американците просто „разполагат с по-стратегическа визия за ситуацията” (16).
Практическите резултати от „добронамерения хегемонизъм” обаче, се оказаха толкова жалки, че дори един от признатите идеолози на американския неоконсерватизъм Робърт Кейган бе принуден да признае, през 2008, че: „Днешният свят повече прилича на ХІХ век, отколкото на края на ХХ-ти. Тези, които смятат че това не е лошо, ще трябва да си припомнят, че ХІХ век съвсем не приключи толкова благополучно, както епохата на „студената война” (17). Според мен, смисълът на случилото се бе в това, че претендирайки за ролята на лидер на еднополюсния свят, САЩ се оказаха физически и морално неподготвени да поемат бремето на подобно лидерство. В резултат от което, първоначално изглеждащият еднакво приемлив за всички американски модел на „свободата и демокрацията” се натъкна на неразбиране и неприемане не само в държавите, принадлежащи към различни (в сравнение със САЩ) цивилизационни системи (Близкият изток, Латинска Америка, Русия), но и там, където този модел първоначално изглеждаше „обречен на успех” (държавите от т.нар. „Стара Европа”).
Новият многополюсен модел
Според мен, зараждащият се нов многополюсен модел не може да бъде друг освен цивилизационен. В тази връзка си струва да напомня, че междуцивилизационното общуване е вече реалност в съвременния свят, в който освен държавите (и паралелно на тях) постоянни многопрофилни и многостепенни международни контакти все повече осъществяват различни икономически и финансови институции, недържавни структури, религиозни, бизнес и обществени обединения и, накрая, дори отделни хора, като представители на собствените си цивилизационни архетипове.
В същото време, съм склонен да се съглася, че формирането (на макроравнището на международното общуване) на нови цивилизационни полюси на съвременния свят (18), се допълва (на микроравнище) от поляризация на ценностите. Което се потвърждава от нееднаквото отношение на различните цивилизационни архетипове към дълбочинното възприемане на едни и същи проблеми, засягащи човечеството, като цяло (тероризма, борбата с бедността и социалното неравенство, ядреното неразпространение, екологията и т.н.). При това, по правило, не се наблюдават различия в чисто повърхностното (т.е. „констатиращото”) възприемане на самия проблем. Вследствие на това, призивите, отправяни на широко международно равнище (например в ООН), за „борба с тероризма” и против „разпространението на оръжията за масово унищожаване”, или пък „да се ликвидира социално-икономическото неравенство” и „да се подобри екологичната ситуация”, често увисват във въздуха. Много инструменти, предназначени да решават глобалните проблеми, се оказват безполезни, тъй като заради стремежа да се запази чисто повърхностното единство на мненията, или пък поради специфичния си подход към въпросните проблеми, техните създатели съзнателно не засягат същността на нещата. Колко струваше например, от юридическа гледна точка, такъв документ като Междуамериканската антитерористична конвенция от 2003, в която международният тероризъм бе дефиниран просто като „зло”. Без обаче да става ясно, каква е причината за това „зло” и кой може да бъде причислен към „злодеите”. Как например, можем да наложим на всички да спазват Договора за неразпространение на ядрените оръжия, ако със своята силова политика САЩ сами тласкат т.нар. „рискови” държави към мисълта да се сдобият с ядрено оръжие, като единствена гаранция срещу намесата във вътрешните им работи?
На този фон, особено значение придобива феноменът на „адресата” (улесняващ междуцивилизационния контакт). Така, липсата на ясно изразен „център” в една от най-влиятелните и бурно развиващи се съвременни цивилизации – ислямската, несъмнено затруднява системата на междуцивилизационното взаимодействие, без обаче да отменя абсолютната необходимост от неговото осъществяване. В същото време, през последните години е налице нарастване на взаимодействието между „родствените” цивилизации и, в частност, между християнската православна (в лицето на Русия) и християнската католическа цивилизация. Негова проява бе своеобразното „преоткриване” на Латинска Америка от Русия, в периода 2005-2008, и, в по-малка степен, традиционно по-конструктивно формиращите се отношения между Руската Федерация и католическите държави от „Стара Европа” (Франция, Италия, Испания и, частично - Германия), в сравнение например с държавите от англосаксонския свят.
Активизацията на латиноамериканския вектор на руската геополитика, макар и да бе „до голяма степен неочакван пробив” (19), се базираше, освен на чисто геополитическите, и на достатъчно стабилни морално-правни и цивилизационни основи. Може би с това е свързан парадоксът, че, през 2008-2009, руската външна политика се оказа сравнително високо ефективна „именно там, където наличните и ресурси за влияние не са особено големи” и, на първо място, по латиноамериканското направление и в рамките на БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай) (20)? В тази връзка, вероятно следва да поставим по-широко въпроса за това, че собствената ни представа за „ресурсите за влияние” вече е остаряла и се нуждае от допълване? Когато в Москва разсъждават за „влиянието” и международния имидж на страната, традиционно апелират към икономическите, политическите и, накрая, военните фактори, забравяйки, че емоционално-психологическата близост между хората от различни нации и култури и сходните им представи за справедливостта, морала и правото могат да гарантират не по-малко значим „имиджов ефект”.
Ако има нещо, което нагледно да ни демонстрира предимството на многополюсния модел за устройство на света пред еднополюсния и двуполюсния, това е, че за да функционира успешно, многополюсният модел следва да се основава на правото. Грубата сила не се нуждае от юридическата обосновка, чиято цел е налагането на някакви разумни граници. Еднополюсният свят е добра илюстрация за верността на подобно твърдение, защото в него глобалната система е съобразена единствено с „интересите и разбиранията” на главния играч в нея. Впрочем, то е валидно и за двуполюсния модел, в чиито рамки всеки от „еднакво отговорните за съдбата на света” субекти се стреми да си гарантира свобода на действията в собствената си зона на влияние, без оглед на каквото и да било международно право. Последното действително се използва от двете световни свръхсили, но (по правило) не с истинското си предназначение, а за дискредитирането на съперника в глобалната игра с „нулева сума”. Но, при взаимодействието на няколко големи играча, притежаващи приблизително съпоставима мощ и влияние, правото е необходимо за постигането на разумен modus vivendi между тях. Последното още повече се отнася за една толкова сложна система, каквато е „цивилизационната многополюсност”. Защото функционирането на подобна система пряко зависи от отношението на главните действащи лица към международното право.
Както показва опитът от взаимодействието между Русия и държавите от англосаксонския свят, между тях се проявиха и продължават да се проявяват твърде съществени различия в ценностните подходи към такива, на пръв поглед общи за всички понятия, като „сигурност”, „партньорство”, „суверенитет”, „демокрация”, „човешки права” и „тероризъм”. Същото се отнася и до схващането за ролята на международното право като своеобразен „демиург” на световната политика, което се отстоява от руската дипломация на теоретично и на практическо равнище, в контекста на многополюсната стратегия. След събитията в Южен Кавказ от август 2008, стремежът на Русия за укрепване и усъвършенстване на юридическите основи на международните отношения, само нарасна. В този случай, принципно важно значение придобиват осъществяването на активно взаимодействие с онези участници в глобалната система, чието отношение към международното право би могло да се определи, най-малкото, като уважително.
Повторното „откриване” на Латинска Америка от Русия през последните години, освен с геополитически съображения, може да се обясни и с обстоятелството, че позициите на Москва и повечето латиноамерикански държави по най-актуалните въпроси на световната политика и международното право „са близки или съвпадат”. Тази вече изтъркана фраза ми се струва уместна, не на последно място, защото и Русия, и държавите от латиноамериканския регион разглеждат международното право като естествена опора на многополюсния световен ред. В основата на сближаването между тях е общото - в правен аспект – разбиране за такива проблеми, като изграждането на многополюсния свят, укрепване авторитета на ООН, създаването и поддържането на регионални системи за сигурност, борбата с международния тероризъм, „старите” и „новите” заплахи за международното сътрудничество, формулирането на недискриминационни условия за международната търговия и много други.
Исторически формиралото се специфично отношение на латиноамериканците към международното право (21) отговаря на основните императиви на новата епоха. Именно то не им позволи да одобрят намесата на САЩ и НАТО в остатъчна Югославия и бомбардировките на Сърбия, през 1999. Повечето държави от региона отказаха да признаят за легитимна интервенцията на САЩ и съюзниците им в Ирак. Специално внимание заслужава начинът, по който в Латинска Америка се интерпретира такъв актуален феномен, като международния тероризъм. Цели две години преди 11 септември 2001, в „Бялата книга по въпросите на националната отбрана на Чили” се посочва, че „бумът на ислямския фундаментализъм” може да се окаже един от резултатите от опитите за насилствено налагане в целия свят на потребителските стандарти и културата на една, единствена цивилизация – западната (22). Всички държави от този регион споделят идеята за необходимостта от изграждане на многополюсен свят и се опитват да я реализират в практическата си политика.
Заключение
Когато говорим за цивилизациите – потенциални субекти на системата на междуцивилизационното взаимодействие, е задължително да избягваме опростяването. Защото много неща на практика изглеждат различно, отколкото на теория. Така, при по-детайлния анализ на руската позиция и тази на водещите държави от латиноамериканския регион, се очертават определени различия в подходите им към проблемите. Политическата култура на латиноамериканските държави, които продължават да се самовъзприемат в контекста на „бедния” (а напоследък и все „по-надигащия се”) Юг, контрастира с руската, която традиционно разглежда световния ред през призмата на взаимодействието в рамките на триъгълника, формиран от държавите от „развития Север” (САЩ-ЕС-Япония). Самата Русия активно се стреми да стане част от този триъгълник (макар далеч не винаги тези нейни усилия да срещат разбиране от западните партньори на Москва). Оттук и наличието на известен нюанс в латиноамериканската позиция по такива въпроси, като реформирането на ООН, разширяването на Г-8 и преразглеждане правилата на Световната търговска организация. Имайки предвид обаче, стремежа на Русия за трансформиране на глобалната и регионални системи за политическа и икономическа сигурност, на основата на нормите на международното право, вероятно ще се наложи да преразгледаме някои „стереотипи”, които днес ни изглеждат непоклатими. В условията на глобална икономическа (и морална) криза, нещата все повече опират до избора на предпочитани партньори за гарантиране на дългосрочната стратегия за развитие. Затова се налага да отговорим на един, традиционно много труден за Русия, въпрос: „кой е основният и съюзник?”. Дали това е възходящият Изток (към който, по редица ценностно-културни и етични признаци, днес можем да отнесем и Латинска Америка) или демонстриращият признаци за „низходяща” динамика на развитие Запад?
Бележки:
1. Склонен съм да приема тезата на проф. Алексей Багатуров, че еднополюсният свят просъществува около 10 години – от подписването, през юни 1992, във Вашингтон, на Хартата за руско-американско партньорство и приятелство, до началото на войната в Ирак, през 2003. Това съвпада и с извода на “Обзора на външната политика на Руската Федерация” от 2007, че “митът за еднополюсния свят окончателно рухна в Ирак” (http://www.mid.ru./brp_4.nsf/sps/ 690A2BAF968B1FA4). За първи практически опит на Русия да осъществява “многополюсна” външна политика можем да приемем латиноамериканското турне на тогавашния външен министър Евгений Примаков през 1997, в хода на което бяха подписани редица документи за “стратегическо партньорство” с водещите държави от региона.
2. Концепция внешней политики Российской Федерации. Москва. 28.06.2000. // Системная история международных отношений в четырех томах 1918–2003 / Под редакцией А.Д. Богатурова. Т. 4. Документы. М., 2004. С. 538-539.
3. Концепция внешней политики Российской Федерации. 12.07.2008. (htpp://kremlin.ru/ text/docs/2008/07204108.shtml).
4. Ibid.
5. Шаклеина Т. “Порядок после Грузии” или “Порядок при Обаме”? // Международные процессы. 2008. № 3. С. 7.
6. Богатуров А.Д., Косолапов Н.А., Хрусталев М.А. Очерки теории и прикладного анализа международных отношений. М., 2003. С. 284.
7. Waltz K. The Emerging Structure of International Politics // International Security. Vol. 18. No. 2. 1993. P. 321.
8. Концепция внешней политики Российской Федерации 12.07.2008.
9. Богатуров А.Д. Очерки теории…C.168, 291.
10. Според покойния “класик” на цивилизационната теория Самюел Хънтингтън, световните цивилизации могат да се смятат за “зрели”, ако в тях присъства ярко изразен лидер (в западната – САЩ, в православната – Русия, в латиноамериканската – Бразилия, в хиндуистката – Индия и т.н.).
11. В този смисъл е интересно да цитираме “Бялата книга по въпросите на отбраната” на Чили за 1998 (т.е. три години преди терористичните нападения в Ню Йорк и Вашингтон). В нея “бумът” на ислямския фундаментализъм пряко се свързва с протеста на традиционните общества срещу натиска на западния начин на живот и култура, в условията на глобализация (Book of the National Defence of Chile. Santiago de Chile. Ministerio de Defensa, 1998. р. 34).
12. Миршеймер Дж. Почему мы скоро будем тосковать по холодной войне // Россия в глобальной политике. 2008. №6. С. 9.
13. Ibid., C. 12.
14. Gaddis J.L. The Cold War. London, 2007. Р. ix, 266.
15. Виж например: Fukuyma F. After the Neocons. America at the Crossroads. London, 2006.
16. Цит. по: Fukuyama F. Op.cit. Р. 194.
17. Кейган Р. “Парадигма 12 сентября” // Россия в глобальной политике 2008, № 6. С. 120.
18. В общи линии, тези полюси вече са се формирали или са в процес на формиране: Русия, САЩ, Китай, Индия, Бразилия, ЮАР. Те съвпадат с онези центрове на глобалните цивилизации, които навремето бяха очертани в трудовете на Самюел Хънтингтън.
19. Потенциал международного влияния и эффективность внешней политики России (2008-начало 2009) Аналитический доклад. МГИМО (У) МИД РФ. М., 2009. С. 92.
20. Ibid., С. 94.
21. Следва да се отбележат водещите позиции на латиноамериканците в разработката на широк набор от средства и методи за мирно решаване на международните спорове: от преговори и “добронамерени услуги” до совалковата дипломация, посредничеството и арбитража, както и приносът им за укрепването на общите принципи на международното право – равенство, ненамеса и териториална цялост. Освен това, латиноамериканските държави въведоха в международната практика принципа на дипломатическото убежище, разработиха редица важни иновации в морското право и станаха пионери в създаването на първата в света зона, свободна от ядрено оръжие (1967).
22. Book of The National defence of Chile. Santiago de Chile, 1998. Р. 34.
* Професор по политология, зам. директор на Института за Латинска Америка към Руската академия на науките
{rt}
