Преди година, йеменският президент Али Абдула Салех направи смайващото съобщение, че специалните служби на страната му са задържали група ислямисти, свързани с израелското разузнаване. „Терористичната клетка беше разкрита и членовете и ще бъдат предадени на съда заради връзките си с израелските разузнавателни служби – обеща тогава той, добавяйки че – скоро ще можете да проследите хода на съдебния процес”. Оттогава насам обаче, за този случай не се чува нищо, т.е. разследването очевидно е било замразено. И така, добре дошли във вълшебната страна Йемен, където в мрака на времето се развива действието на прочутите арабски приказки.
Ако свържете Йемен със загадъчния характер на исляма, Осама бин Ладен, Ал Кайда и израелското разузнаване, се получава наистина впечатляваща смес. Шефът на американското Централно военно командване (CENTCOM) генерал Дейвид Питреъс, който се появи за кратко в йеменската столица Сана (на 15 януари), се срещна с президента Салех и му обеща, че САЩ ще увеличат подкрепата си за борбата срещу Ал Кайда. На свой ред, Барак Обама моментално потвърди обещанието на Питреъс и увери, че Вашингтон ще започне да обменя разузнавателни сведения с режима в Сана, ще участва в подготовката на местните специални части и дори може да се включи в съвместни действия против ислямистите от региона.
Още един Афганистан?
Мнозина авторитетни анализатори са единодушни, че Обама, който се ползва с имиджа на талантлив и разумен политик, ще направи катастрофална грешка, забърквайки се в още една война, която може да се окаже също толкова кървава и хаотична (и също толкова нежелана от американското общество), като тези в Ирак и Афганистан. Истината е, че действията на Обама изглеждат меко казано странни. Паралелите с Афганистан са поразителни. Наистина ли нигерийският студент се е опитал да взриви американския самолет? По време на разпитите, той заяви, че е бил подготвян в Йемен. И ето че Америка отново е готова да воюва.
Йемен е страна със забележителни и непристъпни планински масиви, които могат да се превърнат в рай за бунтовниците-ислямисти. Йеменците са също толкова гостоприемни, колкото и афганистанските племена и, ако съдим по спомените на ирландския журналист Патрик Кокърн, макар да са великодушни към чужденците, те смятат, че „законите на гостоприемството престават да действат, когато гостът напусне територията на племето, като това автоматично го превръща в мишена”. В самия въздух на тази страна има някаква романтика – почти като в Хиндокуш. Почти всички йеменци са крайни националисти и притежават оръжие. Също като Афганистан, и Йемен е държава, в която властите воюват с най-различни и многобройни бунтовници и е достатъчна дори и съвсем малка външна намеса, тя да бъде обхваната от пламъците на гражданската война.
Нима президентът Обама забравя толкова бързо, че не помни собствената си реч от 1 декември 2009, в която очерта новата американска стратегия в Афганистан, и е склонен да наруши собствените си правила? Не разбира, се, той е достатъчно умен и хитър човек. А евентуалната интервенция на САЩ в Йемен ще се окаже един от най-хитроумните ходове, които е направил в името на запазването на американската глобална хегемония.
Американският отговор на „китайския проблем”
Дори и беглият поглед върху картата на региона показва, че Йемен е един от най-стратегически важните райони в зоната на Персийския залив и Арабския полуостров. Разположен е в съседство на Саудитска Арабия и Оман, които представляват жизнено важни протекторати на Америка. На практика, Вашингтон „очертава територията си” и докато Русия продължава да си мечтае, че някой ден може да възстанови военните си бази от съветско време в Аден (Южен Йемен), Съединените щати вече успяха да си осигурят трудно възстановим аванс пред нея. При това, американците дават ясен сигнал, че одисеята няма да приключи в Йемен, а ще продължи в Сомалия и Кения.
Така, САЩ установяват свое военно присъствие във все още неразпределеното пространство по протежение на западното крайбрежие на Индийския океан. Напоследък обаче, редица китайски официални представители също декларираха, че страната им се нуждае от морски бази в региона. С изпреварващите си действия, Съединените щати предотвратиха реализацията на тези китайски намерения. Сега единствената държава, където китайците все още имат възможност да създадат своя морска база, е Иран. Във всички други страни, вече е налице западно военно присъствие.
Разбира се, евентуалната американска интервенция в Йемен няма да повтори грешките от Ирак или Афганистан. Обама не желае от Йемен също да започнат да пристигат ковчези с телата на американски военни. Това очаква от него и обществото в Съединените щати. Затова, той вероятно ще изпрати там безпилотни самолети и специални части, като „фокусира вниманието върху получаване на разузнавателни данни и подготовката на йеменската армия за да се противопостави успешно на бунтовниците от Ал Кайда”. Според американските военни експерти, основната цел на Обама ще бъде установяването на продължително военно присъствие в Йемен. Защото то ще послужи за едновременното постигане на няколко цели.
Новата Голяма игра започва
На първо място, стъпките на САЩ следва да се анализират на историческия фон на пробуждането на шиитите от региона. Както е известно шиитите (и най-вече т.нар. „заиди”) традиционно са обект на потисничество в Йемен. В историята на тази държава, шиитските въстания следват едно след друго. И макар че на няколко пъти са предприети предварително планирани опити за изкуствено „съкращаване” броя на йеменските шиити, днес те са 45% от населението на страната.
Още по-важно обаче е, че те са мнозинство в Северен Йемен. Това, което най-много тревожи и САЩ, и умерените сунитски държави от региона, и Израел е, че т.нар. Младежка организация на вярата (Ал-Шабаб ал-Муамин), ръководена в момента от Юсеф ал-Хути, която се е окопала в северната част на страната, почти изцяло копира ливанската „Хизбула” – в политическо, икономическо, социално и културно отношение.
Йеменците са разумни хора и са известни на Арабския полуостров с демократичния си нрав. Затова усилването на йеменските шиити по модела на „Хизбула” ще доведе до много сериозно усложняване на ситуацията в региона. Съседното султанство Оман, което е ключова американска база, е населено предимно с шиити. Но още по-тревожно е, че този шиитски подем може да се прехвърли в и без това неспокойните шиитски райони на Саудитска Арабия, прилежащи до Йемен, които, на всичкото отгоре, са най-големия източник на вече легендарното петролно богатство на кралството.
Самата Саудитска Арабия навлиза в много чувствителна фаза на политически промени – на фона на битката, която новото поколение води за властта, нарастват дворцовите интриги, както и напрежението между кралското семейство и страничните му разклонения. Имайки предвид широкия спектър на организирания натиск и преследванията срещу шиитите в Саудитска Арабия от страна на уахабитските управляващи кръгове, регионалният подем на шиитите рискува да превърне страната в истинско минно поле и окончателно да вкара Ер-Риад в задънена улица. Границите на търпението стават все по-близки, свидетелство за което бе и нехарактерното доскоро използване на военна сила срещу севернойеменските шиитски общности по границите на Саудитска Арабия.
САЩ са изправени пред класическа дилема. За Обама е нормално да поставя на преден план необходимостта от реформи в мюсюлманските общества – както толкова изразително го направи в речта си в Кайро, през юни 2009. Само че демократизацията в йеменския контекст (казвам го с ирония), т.е. в контекста на арабския свят, неизбежно ще доведе до усилване позициите на шиитите. А след парещия си опит от Ирак, САЩ са готови на всичко за да не допуснат подобно развитие. Затова те по-скоро биха подкрепили с всички сили репресивния, авторитарен режим на йеменския президент Салех, отколкото да позволят на „духа на реформите” да излезе от бутилката в този толкова богат на петрол регион, представляващ стратегически интерес за Вашингтон.
Обама е достатъчно ерудиран политик и осъзнава, че Йемен отчаяно се нуждае от реформи, но просто не иска да мисли за това. В момента той е изправен пред парадокса, че въпреки всичките си недостатъци и несъвършенства, Ирак се оказва единствената „демократична” система която, криво ляво, функционира в целия регион.
Сянката на Иран върху процеса на самоосъзнаване на йеменските шиити изключително силно тревожи САЩ. Казано по-простичко, в идеологическата битка, продължаваща в региона, демократът Обама се оказа в един лагер с ултраконсервативните и брутални авторитарни олигарси, които съставляват управляващите в региона елити. Сигурно никак не му е лесно. Ако вярваме на собствените му думи, възгледите му са се формирали под влияние на неопределените спомени от неговото детство в Индонезия и толкова скъпата памет за майка му, която – по всички тогавашни критерии – несъмнено е била образец на свободен интелектуалец и хуманист. Сега, тези спомени сигурно го преследват, когато се опитва да формулира американската стратегия в региона.
Израел се готви за скок
На първо място и най-вече обаче, Обама е реалист. Когато работи в Овалния кабинет, емоциите и личните му възгледи отиват на второ място, за сметка на стратегическите съображения. Установявайки военното си присъствие в Йемен, САЩ получават възможност да затегнат обръча около Иран. Освен това, в случай на военно нападение срещу Иран, Йемен би могъл да се използва от израелците. А това също е сериозен аргумент за Обама.
Фактът е, че никой не би могъл да контролира ситуацията така, както онзи, който контролира Йемен. За опитното израелско разузнаване сигурно е голямо изкушение да създаде своя „ниша” в Йемен, по начина, по който го направи в Северен Ирак при сравнително сходни обстоятелства.
Истината е, че ислямистите въобще не плашат Израел. И президентът Салех може и да не е бил чак толкова далеч от истината, когато (през миналата година) обяви, че израелското разузнаване е установило контакт с йеменските ислямисти. Защото местните ислямисти са толкова разединени, че никой вече не е наясно, кой срещу кого се бори и на кого е верен. А израелското разузнаване работи великолепно в подобни мрачни зони.
Не бива да се съмняваме, че Израел ще напипа слабите места на Йемен, защото поставянето на тази страна под (дори и частичен) контрол би било най-добрия подарък за еврейската държава, бележещ началото на присъствието и на Арабския полуостров. За Израел това би било сбъдване на най-съкровените му мечти, тъй като ефективността му, като регионална държава, сериозно се възпрепятства от липсата на достъп до региона на Персийския залив. В този смисъл американското военно присъствие в Йемен би се оказало отличен политически чадър за проникването на израелците в страната. Без съмнение, генерал Питреъс действа по отношение на Йемен в тандем с Израел (и Великобритания), докато „прозападните” арабски държави, с манталитет на застаряващи рентиери, просто нямат друг избор, освен да бъдат безгласни зрители, настанени на местата встрани от сцената.
Някои от тях могат дори мълчаливо да приемат присъствието на израелските сили за сигурност в региона, като по-добрия вариант, в сравнение с опасността от значително укрепване и разширяване позициите на шиитите от Иран, Ирак и „Хизбула”. Междувременно, на определен етап, израелското разузнаване ще започне да филтрира екстремистките сунитски групировки в Йемен, за които е общоизвестно, че са свързани с Ал Кайда. Най-вероятно, нещата ще се развият именно по този начин, ако това вече не се е случило, разбира се. Всичко това прави Израел безценен съюзник на САЩ в борбата им с Ал Кайда. Като цяло, в рамките на парадигмата, която се оформя в прилежащата към Персийския залив част от мюсюлманския свят, се очертават огромно количество възможности.
Всичко това е свързано с Китай
Но най-важно, от гледната точка на американската глобална стратегия, ще бъде поставянето под контрол на Аденското пристанище в Южен Йемен. Британците най-добре знаят, че Аден е вратата към Азия. Контролът над Аден и Малакския пролив ще изведе САЩ на недосегаеми позиции в „Голямата игра”, която се води в Индийския океан. Морските маршрути в Индийския океан представляват, образно казано, кръвоносните съдове на китайската икономика. Поставяйки ги под контрол, Вашингтон отправя ясно послание към Пекин, че всичките му надежди, че американските позиции в Азия се намират в упадък, са чиста проба фантазия.
Китай е подложен на все по-силен натиск в района на Индийския океан. В този регион, Индия се оказва естествен американски съюзник. И двете държави не гледат благосклонно на каквото и да било китайско морско присъствие. Освен това, Индия посредничи за възстановяването на добрите отношения между Вашингтон и Коломбо, което ще помогне за ерозирането на китайското влияние в Шри Ланка. Междувременно, САЩ направиха рязък завой в политиката си спрямо Мянма и се опитват да привлекат към сътрудничество местния военен режим, отново с ясната цел да ерозират китайското влияние в страната. На свой ред, стратегията на Пекин цели усилване на китайското влияние в Шри Ланка и Мянма с цел гарантирането на нови транспортни маршрути към Близкия изток, Персийския залив и Африка, където Китай открито поставя под въпрос традиционната икономическа доминация на Запада.
Китай е силно увлечен от идеята да сложи край на зависимостта на търговията си с Европа и Западна Африка от Малакския пролив. САЩ, напротив, са изпълнени с решимост да направят така, че Китай да си остане силно уязвим в тесния пролив между Индонезия и Малайзия. Тоест, очертава се зашеметяваща битка. САЩ са крайно недоволни от усилията на Китай да достигне до топлите води на Персийския залив през Централна Азия и Пакистан. Затова Вашингтон, бавно но сигурно, затяга примката около врата на пакистанския елит (гражданския и военния), принуждавайки го да направи стратегически избор между САЩ и Китай. Подобен избор обаче е крайно незавиден. Както и индийските им „колеги”, принадлежащите към пакистанския елит вътрешно са настроени „прозападно” (което обаче невинаги означава и „проамерикански”), но китайската връзка е изключително важна за Исламабад, защото с нейна помощ успява донякъде да балансира осезаемата индийски хегемония.
Екзистенциалните въпроси, които се опитва да реши пакистанският елит, са очевидни. Част от принадлежащите към него търсят отговорите от Обама. Дали Обама ще може да балансира отношенията между Пакистан и Индия? Или пък ще предпочете да се върне към стратегията на предшественика си Буш-младши за подкрепа на Индия, като доминираща държава в района на Индийския океан, в чиято сянка Пакистан ще бъде принуден да съществува в бъдеще?
Геополитическата ос САЩ-Индия-Израел
От друга страна, индийският елит не е склонен към компромиси. Делхи беше сред приоритетите на Буш. Днес обаче, след първоначалното объркване, в индийската столица стигнаха до извода, че Обама едва ли ще се придържа към глобалната стратегия на своя предшественик, ключов елемент от която бе сдържането на Китай.
В същото време е налице определено подобряване на отношението на Делхи към управлението на Обама. Индийците разглеждат натиска на произраелското лоби във Вашингтон като своеобразен тест за това управление. Всъщност, този натиск обслужва интересите на Делхи, тъй като произраелското лоби е традиционен индийски съюзник в Конгреса, големите медии и президентската администрация. А да не забравяме, че всичко това се случва на фона на мощния импулс, който получиха напоследък индийско-израелските връзки в разузнавателната сфера.
Държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс посети Делхи, в края на януари, където обяви, че „Ал Кайда” представлява сериозна заплаха за целия регион на Южна Азия и дори, че международната терористична мрежа може да провокира нова война между Пакистан и Индия. В тази връзка, администрацията на Обама изглежда все по-склонна да удовлетвори отдавнашното искане на Индия да получава от САЩ водещи технологии „с двойно предназначение”. Ако това стане факт, широкият път за военно сътрудничество между двете държави може да се смята за открит, което пък ще превърне Индия в много сериозен съперник на нарастващата китайска военна мощ. За САЩ това е изцяло печеливша ситуация, имайки предвид, че огромният индийски оръжеен пазар предлага невероятни възможности за американските компании.
Очевидно е, че така очертаният троен алианс между САЩ, Индия и Израел дава основа за различни маньоври, на каквито вече сме свидетели. Той ще има голямо значение за сигурността в Индийския океан, Персийския залив и Арабския полуостров. През миналата 2009, Индия оформи официално военноморското си присъствие в Оман.
Като цяло, анализирайки евентуалната американска военна интервенции (или „военно присъствие”) в Йемен, в контекста на битката с Ал Кайда, повечето експерти по въпросите на тероризма сякаш виждат отделни дървета, но не виждат гората зад тях. Суровата реалност е, че Обама, чиито основен лозунг беше „промяна”, се отклони и все повече се отказва от задълженията, поети по времето на Буш. Свежестта на очарованието на американския президент започна да се изпарява. А на повърхността още повече излиза все по-очевидният „ревизионизъм” по отношение на външнополитическата ориентация. Той вече се забелязва по отношение на Иран, Афганистан, Близкия изток и израелско-палестинския проблем, Централна Азия, Русия и Китай.
Заключение
Всъщност, лесно може да се покаже, че това своеобразно „връщане към изворите” на Обама беше неизбежно. В известен смисъл, президентът е продукт на обстоятелствата. Някой беше казал, че управлението на Обама прилича повече на каране на влак, отколкото на автомобил: влакът не може да бъде насочван от машиниста в една или друга посока, той е в състояние да променя само скоростта, но, в края на краищата, е принуден да се движи по предварително положени релси.
Освен това, в историята няма примери за упадъка на някоя световна държава, която смирено да приеме съдбата си и кротко да се насочи към собствения си залез. САЩ не могат да се откажат от глобалната си доминация без истинска борба. Елемент от тази борба е и стремежът им да бъде спрян китайският възход. Което пък преминава през окупацията на Йемен.
* Авторът е изтъкнат индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната си в Узбекистан и Турция
{rt}
