Китай и Индия са единствените държави на планетата, чието население надхвърля един милиард души. Ако съумеят да запазят сегашните си темпове на икономически ръст, в съвсем обозримо бъдеще те могат да се окажат начело в списъка на най-големите световни икономики. В тази връзка, мнозина си задават въпроса, дали Индия, която през февруари отбеляза 60-годишнината от приемането на демократичната си конституция, смята своя, управляван от Комунистическата партия, северен съсед за съперник, или пък двете най-могъщи азиатски държави могат да се обединят за да наложат волята си на останалия свят? Отговорът на този въпрос продължава да поражда разгорещени дискусии.
Икономическите измерения на надпреварата между Делхи и Пекин
Гигантските човешки ресурси и динамичното развитие на Китай и Индия провокират множество спорове и са постоянна тема за размисъл на водещите световни анализатори. Някои от тях смятат, че двете азиатски свръхдържави ще формират съюз и дори са му измислили име – „Китиндия”. Налице са обаче и съвършено различни прогнози, според които отношенията между Индия и Китай рязко ще се изострят заради претенциите им за еднолична доминация в Азия.
Макар напоследък да изглежда, че двете държави все по-често си сътрудничат на международната сцена и се стремят да решават безболезнено проблемните въпроси, като например този за границата между тях, тезата за „стратегическото партньорство”, която понякога използват Делхи и Пекин изглежда силно преувеличена. Така, според Алка Ахария от Университета „Джавахарлал Неру” в индийската столица: „в отношенията между двете страни има много недоверие. Това недоверие, чиито причини са и исторически, им пречи да осъществяват наистина тясно сътрудничество”. Колегата и от Индийския съвет за изследване на международните отношения Раджив Анантарам също смята, че Индия вижда в Китай най-вече съперник. Според него, каквото и да казват в Пекин, но и там разглеждат Индия като опасен конкурент. „Ние сме съперници в борбата за ресурси и геостратегическо влияние” – подчертава той.
Индийците разчитат, че през следващите няколко години ще надминат Китай по темпове на икономически растеж. В същото време обаче, фактът е, че през последните няколко десетилетия икономиката на авторитарен Китай се развиваше по-бурно от тази на демократична Индия. Според Алка Ахария, причината е, че китайците съумяват по-бързо да реализират взетите решения. Тя посочва, че „указанията на авторитарния режим в Пекин не се подлагат на съмнение на което и да било ниво, а стриктният контрол за изпълнението им, по правило, е много по-ефективен”.
Макар че Индия с гордост се обявява за „най-голямата демокрация на планетата”, в Делхи не крият завистта си към китайските икономически успехи. „Много чуждестранни инвеститори предпочитат Китай пред Индия, именно защото сме демократична държава – твърди Ахария – те знаят, че шансовете им за печалба в комунистически Китай са по-големи, отколкото в демократична Индия”.
Както посочва коментаторът на американското списание „Тайм” Майкъл Шуман, при неизбежните сравнения, които икономистите и бизнесмените правят между двамата възходящи азиатски гиганти, Китай почти винаги се оказва в по-добра позиция. Исторически, китайската икономика изпреварва индийската почти по всички показатели. Китайското правителство далеч по-целенасочено и със смайваща скорост налага новите елементи на икономическата си политика, като на този фон политическата система на Индия изглежда отчайващо мудна и хаотична. Грандиозните китайски инфраструктурни проекти рязко контрастират с проблемната инфраструктура на Делхи или Мумбай. С постепенното излизане на света от глобалната криза Индия, за пореден път, изглежда като второстепенен играч, в сравнение с Китай. Редица световно известни икономически експерти не пестят суперлативите за икономическата политика на Пекин по време на кризата, оказала се толкова ефективна, че помогна и на целия азиатски регион да се справи по-лесно с нея.
В момента обаче, Индия най-сетне може да се похвали с едно сериозно предимство пред основния си конкурент. Тя все още не може да му съперничи по отношение на икономическия ръст (според Световната банка, през 2009, индийският БВП е нараснал с 6,4%, което е доста по-малко от 8,7%, които обяви Китай). Но индийската икономика излиза от кризата в по-добра форма, отколкото китайската. Както изглежда, Индия не се сблъсква с толкова сериозни заплахи и рискове за спад в курса на акциите, като Китай, което означава, че за онези, които вземат политическите решения в Делхи, вероятно ще се окаже много по-лесно да поддържат темповете на развитие на икономиката, отколкото на китайските им партньори. Според експерта на хонконгската консултантска компания Asianomics Джим Уолкър, „индийският икономически ръст е много по-устойчив от китайския”.
Това предимство на Индия е свързано с различните програми за икономическо стимулиране, които двете страни приеха по време на кризата. Така, Китай се ориентира към „най-голямата програма за стимулиране в световната история”, като наред с мащабните държавни инвестиции в нова инфраструктура и данъчните облекчения, Пекин заложи на това, че мощният ръст на кредитите ще стимулира икономиката. Обемът на новите кредити, отпуснати през миналата 2009, двукратно надвиши този през 2008, достигайки 1,4 трилиона долари (т.е. почти 30% от китайския БВП). Тази стратегия се оказа смайващо ефективна, удържайки икономическия ръст, дори когато (през 2009) китайският износ спадна с 16%.
Днес обаче, Китай е изправен пред последиците от собствената си щедрост. Нарастват опасенията, че раздаваните наляво и надясно кредити са раздули прекалено потенциалния „балон” на цените на недвижимите имоти. По официални данни, през декември 2009 средните цени на тези имоти в китайските градове са скочили със 7,8% (в сравнение със същия период на 2008). Освен това, кредитният бум породи опасения за банковата система на страната. Мнозина експерти очакват, че прекалено голямото нарастване на отпусканите заеми ще доведе и до увеличаващ се брой на лошите заеми. В публикуваният през ноември 2009 доклад на експерта на UBS Уонг Тао се посочва, че ако 20% от новото кредитиране, осъществено през 2009, и 10% от кредитите, през 2010, се окажат „лоши” през следващите 3-5 години, общият обем на лошите кредити, в рамките на китайската програма за стимулиране на икономиката може да достигне 400 млрд. долара, т.е. около 8% от БВП. Макар Уонг Тао да посочва, че този обем не е чак толкова голям, в сравнение с лошите кредити на китайските банки в миналото, тя определя тази сума като „смайваща”.
Няма съмнение, че онези, които вземат политическите решения в Пекин, също се опасяват от подобно развитие. От декември 2009 насам, те взеха редица мерки за да охладят пазара на недвижими имоти и да ограничат възможностите за получаване на заеми, включително чрез повторното въвеждане на данъци върху определени сделки с имоти и повишавайки задължителното ниво на налични средства, с които трябва да разполагат банките, за да ограничат обемите на новото кредитиране.
В същото време, Индия не се сблъсква с толкова нежелателни последици от подходите си за борба с кризата. Правителството и използва почти същите инструменти, като и всички останали държави, за да стимулира ръста в началния период на финансовата криза: намаляване на лихвените проценти, въвеждане на данъчни облекчения и увеличаване на финансовите разходи, но мащабите на използването им бяха по-малки, отколкото в Китай.
Според експертите на Goldman Sachs, през 2010 бюджетна година правителственият пакет за икономическо стимулиране на Индия ще достигне 36 млрд. долара, или само 3% от БВП. За сравнение, разчетеният за двегодишен период пакет за стимулиране на китайската икономика се оценява на 585 млрд. долара, т.е. на 6% от БВП годишно. Но най-важното е, че Индия съумя да постигне значителен икономически ръст без да застраши банковия си сектор. На практика, индийските банки провеждаха доста консервативна политика през целия кризисен период, особено в сравнение с китайските кредитори. Така, ръстът на заемите през 2009, на практика, беше по-нисък от този през 2008. Затова експертите смятат, че индийските банки са съхранили напълно силите и възможностите си. В публикуваното, през януари 2010, комюнике на компанията за икономически анализи Centennial Asia Advisors, се посочва, че „липсват признаци за драматично влошаване на недействащите активи на местните банки”. Експертите не се опасяват и, че валутната политика на Индия може да провокира ръст в цените на недвижимите имоти, до степен на създаване на „балони”. „Икономическият ръст на Индия, макар да не е чак толкова впечатляващ (в сравнение с китайския), съдържа много по-малко рискове за поява на финансови балони” – твърди директорът по общите въпроси на Азиатската банка за развитие в Манила Раджат Наг. Тоест, Индия съумя да постигне солиден темп на икономически ръст без да използва мащабен пакет за икономическо стимулиране, както постъпи Пекин, отчасти защото по-малко беше повлияна от случващото се в световната икономика. През 2008 китайският износ беше 35% от БВП, докато индийският достигна само 24%. Така Индия се оказа по-добре защитена от най-лошите последици на финансовата криза, поразила Запада, докато на китайското правителство се наложи да действа много по-активно за да компенсира спадналия си износ за САЩ. Въпреки това, по-важното е, че националната икономика на Индия играе много по-важна роля за сдържане ефекта от външните шокове, отколкото тази на Китай. Частното вътрешно потребление формира 57% от индийския ВВП, докато в Китай цифрата е 35%. Тоест, индийските потребители отново удариха много сериозно рамо на националната икономика. През декември 2009, продажбите на леки коли в страната скочиха с 40% в сравнение с края на 2008. Както посочва цитираният по-горе Джим Уолкър: „случващото се в Индия е пример за фундаментално вътрешно търсене, което не намаля драстично дори в разгара на глобалната криза”.
Разбира се, индийската икономика не е застрахована от рискове. Правителството например трябва да се справя с огромния бюджетен дефицит, а по-слабите валежи през миналогодишния мусонен период вероятно ще доведат до спад на селскостопанското производство, което пък ще ограничи потребителските разходи в селските райони. Въпреки това, всички очакват, че бързият ръст на индийската икономика ще продължи. По прогнози на Световната банка, икономическият и ръст ще достигне 7,6%, през 2010, и с 8%, през 2011, което почти се равнява на 9%-ния ръст, прогнозиран от банката за китайската икономика, през 2010 и 2011.
Спирайки се на по-бавните темпове на икономически ръст на Индия, в сравнение с Китай, индийският премиер Манмохан Синг навремето посочи, че в „надпреварата обикновено побеждава онзи, който действа по-бавно, но по-настойчиво”. Глобалната криза показа, че е бил прав.
Геополитическите измерения на индийско-китайското съперничество
През последните години, експертите и анализаторите, прогнозиращи развитието на глобалната политика през ХХІ век, лансират хипотезата, че водещата роля в политически и икономически план ще премине от страните, принадлежащи към т.нар. „златен милиард” (САЩ, ЕС, Япония), към четирите нови индустриални държави – Бразилия, Русия, Индия и Китай, които някои обединяват в единна общност, известна като БРИК. Последната среща на държавите от тази „общност” се проведе през лятото на миналата 2009 в руския град Екатеринбург. Както посочиха повечето анализатори обаче, декларацията на участниците в нея беше лишена от някакво конкретно и ангажиращо всички участници съдържание. Впрочем, за да е налице такова съдържание следва ясно да се очертаят приоритетите на отделните участници и да се държи сметка за геополитическите им интереси, които често не съвпадат, а понякога са и диаметрално противоположни. Според мнозина, последното с пълна сила се отнася за двама от членовете на БРИК – Индия и Китай, двете (както вече посочих по-горе) най-динамично развиващи се икономически и най-могъщи, във военен план, азиатски държави.
Поне от половин век насам отношенията им не са никак безпроблемни, а през последните месеци (и особено в края на миналата 2009) се очерта нова ескалация на напрежението между Слона и Дракона (така наричат Индиа и Китай – б.р.). Както е известно, китайската дипломация традиционно не одобрява директното говорене, предпочитайки да демонстрира пред света „доброжелателна сдържаност”. Имайки предвид това, не можем да не отбележим появата, в края на миналата година, на две големи статии в органа на китайската компартия „Женмин жибао”, отразяващ позицията на висшето държавно ръководство, като цяло, и Външното министерство, в частност. Те бяха предшествани от размяна на дипломатически ноти между Китай и Индия, заради посещението на индийския премиер в граничния щат Арунчал-Прадеш, който Пекин смята за „спорна територия”. Протестната нота на китайското Външно министерство беше последвана от мощна антикитайска кампания в индийските медии. В отговор, в „Женмин жибао” се появи (на 17 октомври) изключително остра статия, в която се твърди, че стремежът на Индия да се превърне в свръхдържава е породен от комплекса за непълноценност на тази страна, която „почти през цялата си история е била под чуждо господство”. „Мечтите за държавност – твърди авторът на статията – се смесват с плановете на южноазиатския гигант за регионална хегемония, които постоянно го поставят и в неудобно положение спрямо съседите му и водят до външнополитически провали”. Следва зле прикрито предупреждение към сегашното индийско правителство, във връзка с курса му на стратегическо партньорство със САЩ. „За голямо съжаление – се посочва в „Женмин жибао” – индийската геополитика следва принципа „бъди приятел с онзи, който е далеч, и враждувай със съседа си”. Стремейки се да се превърне в свръхдържава, Индия трябва да си отвори очите за отношенията с най-близките си съседи и да се откаже от високомерието си в една епоха, когато светът преживява тектонични промени”.
След тези остри квалификации, които няма как да не са били санкционирани от висшето китайско ръководство, последва очаквана реакция в индийските медии. В края на ноември 2009, известният индийски анализатор Ауробиндо Махапатра обяви в своя статия, че китайското правителство е поканило на посещение в Пекин водача на кашмирските сепаратисти Мирваиз Омар Фарук, което той свърза с намерението на Пекин „да посредничи за разрешаване на териториалния спор между Индия и Пакистан”. Според Махапатра, подобна покана, де факто, означава признаване на претенциите на сепаратистите. Всъщност, поканата на Мирваиз Омар Фарук може да се разглежда и като отговор на Китай на даденото от Делхи разрешение на живеещия в Индия тибетски Далай лама (който частично се финансира от индийски източници) да посети будисткия манастир в граничния град Таванг, смятан от Пекин за „гнездо на тибетските сепаратисти”. Китайците отдавна активно сътрудничат с Пакистан на окупираните от него територии (за които претендира Индия). Така, с китайска помощ там беше изградено високопланинското Каракорумско шосе, по което върви основният транзит между двете държави. Досега обаче, Пекин не си позволяваше толкова демонстративни действия, като поканата на водача на кашмирските сепаратисти. Тя дотолкова вбеси правителството в Делхи, че то моментално се обяви против изграждането, с китайска помощ, на нова електроцентрала в контролираната от пакистанците част от Кашмир.
Разбира се, координацията на външнополитическата и разузнавателната дейност между Китай и Пакистан не се реализира само на пропагандно равнище. Както е известно, Пекин оказва на Исламабад финансова и техническа помощ за изграждането на океанското пристанище Гуадар в Южен Белуджистан. Официално, това е търговско пристанище, но с леко преоборудване то бързо може да се превърне в значима военноморска база, позволяваща на Китай да контролира танкерния трафик през Ормузкия пролив. Строителството му е поредна илюстрация за продължаващото китайско-пакистанско стратегическо партньорство, което косвено е насочено против Индия.
В тази връзка едва ли е случайно, че китайско-индийската медийна престрелка в края на миналата 2009 съвпадна със серията мащабни терористични нападения в Афганистан, зад които, според някои индийски коментатори, стои пакистанското Междуведомствено разузнаване (ISI). Най-голямото беше взривяването на индийското посолство в Кабул, през октомври, когато загинаха 17 души. Те бяха разтълкувани като недвусмислено предупреждение към Делхи да ограничи политическата и военната си активност в Афганистан. Както е известно, малко преди това индийците откриха две нови генерални консулства в Кандахар и Джелалабад. Според известния индийски геополитик М.К.Бхадракумар (виж статията му на стр. – б.р.), те биха могли да се превърнат в опорни бази на индийското електронно разузнаване в страната. Затова появата им беше приета от Пакистан като заплаха за собствената му сигурност. Освен това, в Исламабад традиционно смятат Афганистан за част от своята сфера на влияние. Според някои анализатори, пакистанските военни мечтаят за възстановяване на някогашната империя на Великите Моголи и никак не са склонни да делят с някого (особено пък с индийците) позициите си в Афганистан.
На пръв поглед, това твърдение се опровергава от пакистанската подкрепа за американския окупационен корпус в Афганистан. Истината обаче е, че от една страна пакистанците действително помагат да американците, но от друга спонсорират и Движението Талибан, захранвайки го с кадри, сражавали се за сепаратистите в Кашмир, които понякога са и офицери на ISI. Тоест, Исламабад се опитва да води сложна игра. Сред целите и, на първо място, е гарантирането на колкото се може по-мащабна военна и финансова помощ, а на второ – да се внуши на Вашингтон, че без пакистанска подкрепа той няма как да се измъкне с чест от афганистанското блато (което е особено важно днес, когато в основен американски приоритет в региона все повече се превръща Индия). На трето място, Пакистан се опитва максимално да разшири влиянието си в Афганистан. Показателно е, че малко след споменатите по-горе атентати, пакистанският външен министър Махмуд Куреши заяви (при последното си посещение в САЩ), че „индийците трябва да оправдаят присъствието си в Афганистан, защото то е несъизмеримо голямо за една страна без обща граница с Афганистан”. Логично е да се предположи, че засилващото се индийско присъствие в Афганистан дразни не само пакистанците, а и китайските им партньори.
Впрочем, през октомври 2009, се случи и друго събитие, което не привлече голямо медийно внимание, но също има знаков характер. Лидерът на маоистката Комунистическа партия на Непал, която разполага с мнозинство в местния парламент, Прачанда беше приет с почести в Китай, където посети и родното място на Мао в провинция Хунан. Както е известно, през май 2008, властта в Непал премина от кралското семейство, което управляваше държавата като абсолютна монархия, към маоистите, които дълги години водиха партизанска война срещу правителството. Управлението на непалската кралска династия в тази лимитрофна държава напълно устройваше Делхи. Провъзгласяването на Непал за република, управлявана от прокитайски настроените комунисти обаче, наруши геополитическия баланс в региона. Макар че водачите на местните маоисти вече твърдят, че признават многопартийната система, парламентарната демокрация, федеративното устройство на страната и дори смесената икономика, те продължават да зависят от финансовата подкрепа на Пекин. В опит да контрират китайското проникване в Непал, през декември 2009, индийците организираха тържествено посрещане на отреклия се от престола последен непалски крал Гянендра.
Разбира се, почти никой не смята, че зачестилите в последно време резки словесни нападки между Китай и Индия могат да се трансформират в реални военни действия, но напрежението и враждебността са съвсем осезаеми. Според Пушпита Дас от делхийския Институт за отбранителни изследвания и анализи на проблемите на сигурността, „китайците искат да проверят, докъде могат да стигнат в провокациите срещу Индия”. Общата граница на двете държави е дълга 3500 км. От индийска страна тя преминава от североизточните щати, засегнати от действията на местните бунтовници, до ледниците на Ладакх, в Северен Кашмир. Китайският район на границата също не е спокоен. Там са автономните райони Тибет и Синцзян, населен с мюсюлмани-уйгури, които през миналата година за пореден път се разбунтуваха срещу китайските власти. Както е известно, през 1962, по време на кратката индийско-китайска война, в резултат на изненадващо и мълниеносно нападение, Китай успя да завладее част от индийската територия, което беше прието от Делхи като унизително оскърбление. През 1967 по границата отново имаше сблъсъци, но след 1993 ситуацията там изглежда спокойна, макар че самата граница още не е демаркирана напълно. Днес обаче става дума не за територии, а за сфери на влияние и позиции на световната сцена. Днешен Китай е изключително мощен икономически колос, но след подписаното, през 2008, споразумение между САЩ и Индия в сферата на ядрената енергетика за мирни цели, Пекин все повече се тревожи от нарастващото индийско влияние. Според един от авторите на появилия се наскоро бестселър „Преследвайки Дракона” - Мохан Гурусвами, „става дума за надпревара между две системи: хаотичната и зле управлявана демократична Индия и дисциплинираният и управляван с твърда ръка Китай”. В тази надпревара САЩ се опитват да съхранят добрите си отношения и с двамата играчи. Тоест, Америка е принудена да крепи баланса, като за нея това може да се окаже най-голямото геополитическо предизвикателство през ХХІ век.
Разбира се, правилата на геополитическата игра доста са се променили, в сравнение с 1962. Днес Китай е здраво свързан с икономиката на САЩ и притежава американски ценни книжа на стойност 797 млрд. долара. Президентът Барак Обама гледа да не дразни излишно китайските лидери, затова отказа да се срещне с мразения от тях Далай лама, в навечерието на посещението си в Пекин, през декември 2009. В същото време, САЩ задълбочават тесните си връзки с Индия във военната сфера. Благодарение на постигнатото през 2009 споразумение за мониторинг, американският военно-индустриален комплекс вече може спокойно да продава на Индия технологиите си. „В международен аспект, Индия вероятно е най-важната за нас държава – признава президентът на филиала за космическа военна техника на компанията Honeywell Aerospace Гарет Микита, който наскоро се появи в Делхи за да преговаря с индийското правителство. Компанията му е един от двамата кандидати за поръчката за замяна на двигателите на 300 индийски изтребители Jaguar, на стойност 5 млрд. долара.
Новата индийска военна доктрина
През януари 2010, командващият на индийските сухопътни сили генерал Дийпак Капур заяви, по време на учебен семинар на командването, че Индия се готви за война на два фронта – срещу Пакистан и Китай, с което предизвика световна сензация. Според него, това се прави в рамките на мащабна програма за преразглеждане на остарялата индийска военна доктрина и привеждането и в съответствие със ставащия все по-вероятен стратегически сценарий и повишаване надеждността на т.нар. стратегия на „студения старт”.
След като укрепи настъпателния си потенциал за евентуален сблъсък с Пакистан, чрез създаването (през 2005) на ново Югозападно военно командване, сега Индия концентрира усилията си за създаването на достатъчно мощна военна преграда срещу североизточния си съсед Китай. Генерал Капур заяви, че занапред акцентът в индийската военна доктрина ще се разпределя равномерно между западното и североизточното направления.
Както можеше да се очаква, Пакистан реагира моментално, определяйки тази стъпка на Индия като доказателство за „хегемонистично и шовинистично мислене”, обвини я в „откровена злонамереност” и призова международната общност да обърне внимание на случващото се в тази страна. В същото време, пакистански официални представители подчертаха, че не бива да се подценява способността и решителността на Исламабад „да провали коварните индийски планове за ерозия на сигурността на Пакистан”. Тази реакция беше съвсем очаквана, тъй като с нейна помощ пакистанските служби за сигурност откриха поредния повод да обяснят на американците, защо се налага основната част от пакистанската армия да остане на границата с Индия, вместо да воюва срещу талибаните.
Реакцията на Китай беше по-балансирана, нещо повече – Пекин предпочете да не засяга пряко този въпрос, вероятно за да не навреди на стартиралия наскоро диалог между двете страни на ниво министри на отбраната. От друга страна, през последните години, китайските анализатори демонстрират неприкрита тревога от нарастващите военни амбиции на Индия и фундаменталната (според тях) промяна на военната и стратегия от отбранителна към „настъпателна и агресивна”.
Както е известно, Каргилският конфликт от 1999 разкри уязвимото положение на Индия и за Пакистан стана ясно, че тя не е в състояние да реагира достатъчно бързо и ефективно. Тогава индийците успяха да надделеят и да изтласкат пакистанската армия отвъд контролната линия само защото фронтът на сблъсъка не надвишаваше 150 км, в района на Каргил.
След терористичното нападение срещу индийския парламент през 2001 последва поредната фаза в изострянето на противопоставянето между индийската и пакистанска армии по контролната линия в Кашмир, като Индия за пореден път не съумя да нанесе значителни загуби на Пакистан заради липсата на достатъчно модерна военна техника и уреди за нощно виждане, без чиято помощ няма как да бъдат нанасяни точкови „хирургични” удари по противника.
Ядреният аспект също е от голямо значение, тъй като и във връзка с него, отделни фигури, свързани с пакистанските специални служби, започнаха да демонстрират склонност към опасен авантюризъм. Съзнавайки, че Делхи не иска ескалация на конфликта, опасявайки се, че той може да прерасне в ядрена война, въпросните кръгове, свързани с армията и разузнавателните служби на Пакистан, се ориентираха към провокиране на въоръжени сблъсъци с използване на паравоенни формации.
От индийска гледна точка, подобно развитие е парадоксално: от една страна, наличието на ядрено оръжие направи конвенционалната война с Пакистан ненужна, от друга обаче се налага да се търсят начини за водене на ограничени бойни действия срещу тази страна, без да се минава границата и да се допусне ядрен сблъсък. Ядреното оръжие позволи на Пакистан да не се опасява от мащабно индийско настъпление, както и да привлече вниманието на световната общественост към случващото се в Индустан.
След 2002, индийската армия се опита да лансира нова военна доктрина – т.нар. доктрина на „студения старт”, която, на практика, залагаше на воденето на „малка война”, под закрилата на „ядрения чадър”. Тоест, индийските стратези съсредоточиха усилията си за разработването на стратегия, даваща им възможност бързо и решително да нанасят ограничени удари по Пакистан, включително да окупират отделни участъци от територията му, след което да ги ползват като разменна монета при пазарлъците след прекратяването на конфликта.
Тази доктрина все още е във фаза на разработка, като не е съвсем ясно, доколко ефективно ще може да се гарантира ограничеността на конфликта, тъй като Пакистан може да бъде принуден да премине ядрения праг, от страх, че ще бъде разгромен. Освен това, флотът и авиацията не подкрепят амбициите на сухопътните сили, а и правителството не демонстрира особен интерес към разработваната от тях доктрина.
Вследствие на това, доктрината на „студения старт” продължаваше да се дискутира в тясно ограничен кръг, докато индийските органи за сигурност търсеха варианти за нова политика спрямо Пакистан. Днес, доктрината все още е във фаза на разработка. За практическата и реализация ще се наложи закупуването на голямо количество високотехнологична военна техника, което да позволи радикално да бъде повишена мощта на индийската армия.
Междувременно, през последните години Пакистан усилено купуваше от САЩ нови военни технологии, използвайки факта, че активно участва във „войната с тероризма”, а Китай също модернизира армията си с ускоряващи се темпове. На този фон, модернизацията на индийската армия изостава поне с десетина години. Говорейки за необходимостта страната да се готви за война на два фронта, генерал Капур каза нещо очевидно. Индийските въоръжени сили задължително следва да се готвят за подобна война, имайки предвид каква заплаха за сигурността на страната представляват нейните съседи, още повече че висшите военни в Пакистан и Китай също анализират възможностите за бъдещ конфликт с Индия. Следва да е ясно обаче, че, за разлика от Пакистан и Китай, в Индия със стратегическо планиране се занимава почти изключително политическото ръководство на страната, а поне засега то не е поело ясен ангажимент да се включи в разработката на толкова дискутираната нова военна доктрина.
Мишената са китайските спътници
Сред възможностите Индия „отново да се върне в играта” и да противопостави нещо реално на застрашително нарастващата китайска военна мощ, е ускоряването на индийската програма за противоракетна отбрана (ПРО) и поставяне на акцента в нея върху противоспътниковите системи. Възможно е този въпрос да е бил обсъждан и при посещението на американския държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс в Делхи, в началото на февруари 2010.
„В Делхи не са забравили, как относителното изоставане на Индия в развитието на стратегически настъпателни системи (т.е. на ядреното оръжие) доведе до понижаване на статута и при подписването на Договора за неразпространение на ядреното оръжие през 1968, вкарвайки я в категорията на неядрените държави – подчертава Сурабх Гупта, старши анализатор в Международната асоциация Самуелс във Вашингтон – затова, с първоначалната подкрепа на предишния американски президент Буш-младши, беше стартирана програмата за противоракетна отбрана, позволяваща трансформирането и в противоспътникова. В Делхи не искат да повтарят старите грешки и разчитат, че ако някога върху подобни стратегически отбранителни системи и технологии бъде наложена международна забрана, Индия вече ще е преминала техническата граница в тази област и признаването на този и статут ще бъде включено във всяко бъдещо споразумение”.
Внимателно следейки китайските стъпки в сферата на военните космически технологии, особено след като (през януари 2007) Китай стана третата държава в света наред със САЩ и Русия, притежаваща технология за унищожаване на сателити в орбита, Делхи открито обяви намерението си да съперничи на Пекин в тази област. „Това не бива да ни учудва. Индия се безпокои да не изостане, следователно, ако Китай има програма за изграждане на противоспътникова отбрана, Индия също иска да има такава” – посочва известният израелски експерт в сферата на отбраната (и бивш шеф на ракетните войски на Израел) Узи Рубин.
Разбира се, Китай не беше споменат изрично от генералния директор на индийската Организация за изследване и развитие на отбраната В.К. Сарасват, когато обяви (през февруари 2010), че страната му е започнала да разработва противоспътникови системи. Сарасват подчерта, че Индия „работи за гарантиране на космическата сигурност и защитата на собствените си спътници. В същото време работим по проблема, как да преградим достъпа на противниците си до нашите космически средства”. Нещо повече, той потвърди, че „Индия създава технологични блокове, които могат да се използват за неутрализирането на вражеските спътници”. Тук е мястото да напомним и за твърдението на бившия индийски президент ( и ключова фигура в ядрената и космическа програми на страната) Абдул Калам, че „Индия може да прихване и унищожи всеки обект в радиус от 200 километра и ще го направим, ако територията ни е застрашена”.
Изявленията на Сарасват определено дестабилизираха стратегическото южноазиатско уравнение на САЩ, които се опитваха да направят всичко възможно за да гарантират регионалната стабилност. В този смисъл, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс беше неприятно изненадан от решението на Делхи за ускоряване на противоспътниковата си програма тъкмо в навечерието на посещението му в Индия. САЩ очевидно се безпокоят за последиците от това решение за регионалната стабилност, имайки предвид растящата им загриженост за ситуацията в Пакистан, където китайците разполагат с достатъчно лостове за влияние.
В този смисъл, намерението на Пекин да продължи проверката на собствените си технологии за ПРО със среден обсег (обявено само няколко дни след приключване посещението в Китай на индийски секретар по сигурността Прадип Кумар) има знаков характер.
Решението на Вашингтон да заложи на Индия, като предпочитан клиент в сделките с модерни военни технологии и стратегическа бариера срещу Китай, не се съчетава добре с усилията му за укрепване на регионалната стабилност и при всички случаи не е оптималния начин за постигане на значим прогрес в Южна Азия. Което представлява много сериозна дилема за САЩ.
В началото на 2010 целите на Индия изглеждат достатъчно ясни. Страната твърдо възнамерява да изгражда система за ПРО и тясно свързана с нея система за противоспътникова защита. И, ако за първата може да се приеме, че не е насочена толкова срещу Китай, колкото срещу Пакистан (или дори Иран), мишена на втората очевидно са именно китайските военни спътници. Отделен (макар и немаловажен) въпрос е, дали за изграждането на тези системи Индия ще разчита на САЩ, на Русия или на Израел. Това което Делхи действително иска, е максимално бързото разгръщане на технологиите, свързани с противоспътниковите системи, защото усеща, че китайското лидерство в тази сфера застрашително нараства. „Индийската ПРО все още е в зародиш. Страната например не разполага с инфрачервен сензор, който е абсолютно необходим за проследяването и окончателното насочване – отбелязва Сурабах Гупта – Китайците обаче очевидно имат такива технологии, защото вече доказаха, че могат да следят и свалят спътници”.
САЩ и НАТО влизат в играта
Междувременно, в началото на февруари, генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен обяви, че пактът следва да се превърне в „център на мрежа от партньорски отношения в сферата на сигурността и провеждане на консултации по проблемите на международната сигурност”, като за целта установи особено тесни отношения с такива държави, като Индия и Китай. На конференцията по въпросите на сигурността в Мюнхен, той подчерта, че в съвременната епоха на глобална нестабилност заплахите за Европа и Северна Америка, включително тероризма, кибератаките, енергийната нестабилност, пиратството и климатичните промени, се генерират далеч извън пределите на алианса и за да се справи ефективно с тях НАТО трябва да създаде „по-силна и по-всеобхватна коалиция, в рамките на която да играе ролята на ядро”.
Тоест, идеята на Расмусен е да се създаде, около Северноатлантическия алианс, постоянна мрежа за консултации и сътрудничество, в която да участват и други ключови международни играчи, като Китай, Индия и Русия. Позицията му беше подкрепена и от германския военен министър Карл-Теодор цу Гутенберг, според който „целта ни е трансатлантичекото сътрудничество да се допълни, по един естествен начин, от транстихоокеанското сътрудничество. Трябва да си отговорим на въпроса, как да градим отношенията между НАТО и Китай и как да институционализираме диалога по проблемите на сигурността с Индия”.
Бившият китайски посланик в Германия Май Чжаоронг реагира предпазливо на лансираните от Расмусен идеи. В интервю за агенция Синхуа, той подчерта, че от една страна това е признание за нарастващата роля на страната му за решаване на глобалните проблеми (доказателство за което бе и речта, произнесена от китайския външен министър на мюнхенската конференция), „от друга страна обаче, всичко това все още ми изглежда твърде схематично и детайлите тепърва следва да бъдат обсъдени. По правило, западните държави са концентрирани върху собствените си интереси, затова когато стигнем до подробностите, може да се окаже, че е налице конфликт на интереси. Освен това, трябва да сме наясно, дали подобно споразумение, няма да ерозира позициите на ООН”.
Тази сдържаност се обяснява най-вече с факта, че НАТО се доминира от Вашингтон, чиито противоречия с Пекин, включително в Централна и Южна Азия, както и в Индийския океан, напоследък се задълбочават. Според редица американски медии, Китай, който получава значителна част от необходимия му петрол от Персийския залив, се опитва да реализира в Индийския океан т.нар. стратегия на „бисерната огърлица”, създавайки си бази по крайбрежието на редица страни от региона. Споменават се, в частност, пристанищата Янгон (Мянма), Хамбантота (Шри Ланка) и Гуадар (Пакистан).
В тази връзка, британският „Дейли Телеграф” цитира китайския адмирал Ин Чжуо, според който страната му проучва възможността за изграждане на база за снабдяване в Аденския залив, която да улесни участието и в борбата срещу сомалийските пирати (както е известно, китайски бойни кораби вече патрулират в района).
Впрочем, Китай не само внася огромни количества петрол, но и участва в добива му. През 2009, най-голямата китайска компания CNPC увеличи добива на петрол в чужбина с 12%, в сравнение с 2008, като той достигна 70 млн. тона. От това количество, 15 млн. т са добити в Судан, над 18 млн. т – в Казахстан, а 10 млн. т – в Латинска Америка. В Пекин са наясно, че при внезапно изостряне на военно-политическата ситуация и нов бум на „международния тероризъм”, петролният транзит по традиционните морски маршрути може да стане проблематичен. Което определя и огромния китайски интерес към постсъветска Централна Азия. Вече няколко години функционира петролопроводът, свързващ Китай с Казахстан, постигнати бяха и няколко споразумения с Русия за петролни доставки на фиксирани цени и то не само по Транссибирската жп линия, а и по тръбопроводи. Въпреки това обаче, през следващите години китайската икономика няма да може да работи нормално без вноса по море на арабски и ирански петрол.
Както вече неколкократно споменах, в геополитическите си комбинации, американските анализатори и стратези отреждат на Индия ролята на „балансьор” на Китай в региона и своеобразен „притегателен полюс” за суровинните ресурси на държавите от Средния Изток и Централна Азия. В някои медии например се цитира документ, според който, през 2006, тогавашният президент Джордж Буш-младши е поставил като стратегическа цел „пренасочването” на ресурсите на централноазиатския регион към Южна Азия (т.е. към Индия). Като очевидната цел е да се предотврати очертаващата се ориентация на петролния и газов износ на централноазиатските държави към Китай.
Именно в този контекст могат да се разглеждат и два грандиозни, но все още нереализирани енергийни проекта. Първият е за газопровода Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия. Засега реализацията му се бави заради войната в Афганистан, но той е напълно осъществим, ако Вашингтон наистина реши да предаде властта на умереното крило на Движението Талибан, ползващо се със значителна подкрепа сред местното население. Формално, САЩ вече са постигнали целите си в Афганистан, лишавайки Ал Кайда от тренировъчните и лагери в тази страна. Както признава и съветникът на Обама по националната сигурност генерал Джеймс Джоунс „Присъствието на Ал Кайда в Афганистан значително намаля, като, според експертни оценки, максималният брой на членовете и не надминава 100 човека, действащи на територията на страната, без да разполагат с бази и възможност да организират нападения срещу нас и съюзниците ни”.
Вторият проект е за газопровода Иран-Пакистан-Индия, преговори за чието изграждане се водят от 1995 насам. Предполагаемата му пропускателна способност е 55 млрд. куб. м годишно, като 62% от тях са предназначени за Индия, а останалите – за Пакистан. Първият етап на проекта, който би трябвало да приключи през 2014, включва участъка Иран-Пакистан. Той ще гарантира на пакистанската икономика до 11 млрд. куб. м газ, с възможност за по-нататъшното им удвояване. В ресурсна база на газопровода трябва да се превърне гигантското иранско газово находище Южен Парс, чиито запаси се оценяват на 14 трилиона куб. м.
На пръв поглед, подобна хипотеза може да звучи странно, но истината е, че далеч не всички принадлежащи към американския елит подкрепят по-нататъшното влошаване на отношенията с Иран, още по-малко пък съмнителната (по отношение на евентуалните резултати от нея) военна операция срещу ядрените му обекти. От една страна, официален Вашингтон, подложен на силния натиск на произраелското лоби в Конгреса, продължава да настоява за стриктен международен контрол върху иранските ядрени изследвания и въвеждане на нови, по-сурови санкции. От друга обаче, хора като Збигнев Бжежински, който се ползва с голям авторитет в американските политически среди, настоява за мирно урегулиране на отношенията на САЩ с Иран. Според него, нормализацията на отношенията с Техеран ще позволи на Америка да реши много международни проблеми в региона.
Влиятелната група анализатори около Бжежински смята за целесъобразно да се даде възможност на Иран да се включи в реализацията на големите международни газови проекти. Това би намалило зависимостта му от износа на петрол, включително за Китай. Тоест, в крайна сметка, отново става дума за преориентиране, по чисто геополитически съображения, на основните потоци ирански петрол. Очевидно, именно сдържането на Китай (включително и с помощта на Индия и дори на Иран) се превръща в една от основните цели на външната и военна политика на САЩ, през следващите няколко десетилетия.
Заключение
От всичко казано дотук става ясно, че китайците се опитват да реализират по отношение на Индия добре познатата геополитическа „тактика на анакондата” (сходна с онази, която САЩ се опитват да приложат спрямо Русия), т.е. постепенното и „обкръжаване”, съпроводено с генериране на напрежение по индийските граници. Тази тактика е обусловена от задълбочаващото се съперничество между двете гигантски държави не само за лидерските позиции в (Южна) Азия, но и за ключово място в новото глобално разположение на силите. Интересно е, че и двете се опитват да поддържат добри отношения със САЩ, но при това преследват различни цели. За Делхи например, е важно да се превърне в привилегирован партньор на Вашингтон в региона, като за това индийците са готови да следват руслото на американската политика (включително да осигурят стратегическа подкрепа на САЩ в Афганистан). Пекин обаче има по-големи амбиции: той претендира или за равноправно партньорство с американците, включващо ясно разграничаване на сферите им на влияние в Азия (при което китайците да получат контрола над Източна Азия), или пък ще се опита да „задуши САЩ в партньорските си обятия”, превръщайки се в по-важния играч в тандема, който Бжежински нарече Г-2, а други – Кимерика.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
