Мнозина у нас вероятно се питат, защо напоследък Китай става толкова интересен за политиците и бизнесмените в България? Почти всяка седмица в страната ни пристигат китайски бизнес делегации, а български компании от различни браншове летят към необятната азиатска страна. Впрочем, ако за нас, българите интересът към Китай се пробуди сравнително отскоро, той е обект на изключителното внимание на политици и бизнесмени от целия свят от поне трийсетина години насам. Три посещения на най-високо ниво в Пекин – на вече бившия премиер Пламен Орешарски и тогавашния председател на парламента Михаил Миков, както и на президента Росен Плевнелиев, осъществени в рамките само на пет месеца (края на 2013 – началото на 2014) са красноречиво доказателство, че все пак се опитваме да наваксаме пропуснатото в тази посока. Отчасти, отговорът на въпроса за интереса българските политици и бизнесмени към Китай е свързан с това, че:

- В продължение на вече доста години Китай е „фабриката на света” и един от най-големите трезори на планетата.

- Докато ЕС и България се бореха с кризата, най-многолюдната държава на планетата се утвърди като втората по големина икономика в света с темпове на растеж, които не падат под 7% годишно.

- От две-три години насам страните от Източна Европа откриха за националните си икономики Китай. Всъщност, по-скоро Китай пръв потърси връзки с тази част от Стария континент. Срещата в Полша на вече бившия китайски премиер Уън Дзябао с ръководителите на източноевропейските правителства, по време на която беше обявена китайска кредитна линия за 10 млрд. долара, стана ясен знак за необходимостта от сътрудничество в условията на сериозна конкуренция.

В момента Източна Европа си съперничи с мощните икономики на Великобритания, Германия и другите стари членове на ЕС за вниманието и сътрудничеството на Китай.

Както е известно, между есента на 2012 и пролетта на 2013 в Пекин плавно беше извършена смяна на поколенията в управлението на страната на най-високо ниво. През ноември 2013 Третият пленум на ХVІІІ конгрес на ККП затвърди курса на икономическо развитие и засили акцента върху пазарната икономика, т.e. формира прогнозируема бизнес среда в страната.

За Пекин не е без значение „вписването” на източноевропейците в приоритетите на китайската външна политика. През 2014 се навършиха 65 години от обявяването на Китайската народна република и установяването на официални българо-китайски отношения, което бе добър повод да се активизира и политическият диалог между двете страни.

Предварителните нагласи

Още преди заминаването си за Пекин българският президент Росен Плевнелиев заяви в интервю за китайската агенция „Синхуа”, че иска предстоящото му посещение "да отвори колкото се може повече врати и да подсили отличните българо-китайски отношения”. Според него, визитата е „стъпка в правилната посока, към задълбочаване и разширяване на сътрудничеството” .

В делегацията на президента бяха включени председателят на Комисията по външна политика и Групата за приятелство България-Китай в НС Янаки Стоилов, заместник-министрите на външните работи и на транспорта, председателят на Българската академия на науките акад. Стефан Воденичаров, секретари на държавния глава, както и над 30 представители на българския бизнес, водени от главния изпълнителен директор на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ) Евгени Иванов.

В състава на бизнес делегацията присъстваха и цели браншови организации, представляващи българския бизнес в съответните сектори и обединяващи десетки фирми: Българската асоциация на производителите и износителите на облекло и текстил (БАПИОТ), Българската асоциация на софтуерните компании (БАСКОМ), Българската асоциация на износителите, Българо-китайската търговско-промишлена камара, Българо-китайската асоциация за бизнес развитие, Българския център за развитие, инвестиции и туризъм в Китай. В нея бяха включени и изпълнителният директор на Национална компания „Индустриални зони”, както и представители на компании от секторите на информационните технологии и производството на дигитални продукти, производството и дистрибуцията на вина и храни, производството на енергия от възобновяеми източници, текстилната индустрия, фармацията, екотехнологиите и производството на екопродукти, туристическият и консултантският бранш, изграждането на спортни съоръжения и т.н.

Ако оставим настрана политическото говорене и взаимните уверения за „традиционното приятелство”, което е „укрепнало във времето”, и желанието „добрите двустранни отношения да се надградят, да станат още по-ефективни и да се отворят нови хоризонти на съвместното сътрудничество”, както и гордостта, че България е втората държава, която е признала КНР, държавното посещение на българския президент в Китай от 12 до 15 януари 2014 действително постави началото на нов етап в българо-китайските отношения.

След премиера и председателя на парламента, президентът Росен Плевнелиев беше третият висш представител на властта у нас, пристигнал в Пекин в рамките на само пет месеца. Освен това той бе първият държавен глава, посетил Китай през 2014. За последно такова посещение направи президентът Петър Стоянов през май 1998, по покана на тогавашния китайски президент Дзян Дзъмин.

Визитата на Плевнелиев, на която китайските медии отдадоха „голямо и специално значение”, премина не само под знака на 65-годишнината от установяването на двустранните дипломатически отношения между България и Китай, но бе добро начало за отбелязването ѝ. В този контекст беше логично и широкото и отразяване в китайския и българския печат. Китайските журналисти, политолози и анализатори многократно цитираха думите на държавния глава Си Дзинпин, че „независимо от промените в международната обстановка и във вътрешен план през тези години, двустранните ни отношения запазиха стабилно равнище”, а българските им колеги акцентираха върху прогнозата на нашия президент, че „предстои отношенията между България и Китай да бъдат издигнати на ново, по-високо ниво” и, че „страната ни ще играе конструктивна роля в насърчаването на отношенията с Китай и на тези между Централна и Западна Европа и Китай”. В ексклузивно интервю, дадено по време на българо-китайския икономически форум пред „Чайна Дейли”, българският президент подчерта, че основополагащи в отношенията между България и Китай са „доверието, приятелството и традицията”.

Състоянието на българско-китайските икономически отношения

По данни на БНБ обемът на китайските инвестиции в страната ни през 1996-2012 е бил

82.1 млн. евро. През последното десетилетие двустранният стокообмен между България и Китай е отбелязал ръст от 400%, а повече от 20 български градове и региони вече са установили тесни връзки с китайски партньори.

През 2012 двустранният стокообмен между България и Китай е надхвърлил 1,738 млрд. долара, като българският износ за Китай е 762 млн. Този впечатляващ 80%-ов ръст нарежда Китай на второ място след Турция сред експортните ни дестинации извън ЕС. През 2013 стокообменът възлиза на 1,888 млрд. долара, а през първите десет месеца на 2014 – на 1,567 млрд.

Тези факти са повече от показателни и потвърждават, че България все повече се ориентира към износ на стоки за Китай, чиито стойности през последните години стремително нарастват. Според търговският съветник в посолството ни в Пекин Нели Нанова, усилията, които тя и представляваната от нея служба полагат за балансиране стокообмена, дават резултати и „промяната на търговските взаимоотношения между България и Китай е видима не само на високо равнище, но се забелязва и от обикновените граждани”. Тя е много положителна и се дължи на няколко важни фактора.

На първо място, през последните години китайското правителство лансира програма за балансиране на износа и вноса, акцентирайки върху вноса на стоки в страната.

На второ място, Пекин насърчава вътрешното потребление, което, от своя страна, е предпоставка за засилването на двустранните икономически отношения.

На трето място, напоследък в Китай се оформя стабилна средна класа, която бързо се замогва, а стандартът на живот на китайското население непрекъснато се повишава. Оттам и засиленото търсене на европейски стоки на вътрешния китайски пазар.

Всички тези фактори безспорно обуславят зачестилите посещения на български делегации в Китай.

Президентът Плевнелиев също отчете, че „отношенията ни са отлични на всички равнища – от кметовете до президентите на двете страни”, и определи като цел на посещението си в Пекин продължаване на политическия диалог на най-високо равнище и активизиране на двустранните търговско-икономически и инвестиционни отношения, като акцентът пада върху привличането на повече китайски инвестиции у нас. Според него, идеята е през следващите пет години „търговският обмен между България и Китай да се удвои”, тъй като има отлични възможности не само за увеличаване на китайските инвестиции в България, но и за разширяване на техния спектър.

Осемте приоритетни области, в които страната ни търси възможности за привличане на китайски инвеститори са: електроника и електротехника, информационни технологии и аутсорсинг, химическа и фармацевтична промишленост, машиностроене, транспорт и логистика, хранителна промишленост, земеделие и здравеопазване.

Разчитайки да привлече част от общия кредитен ресурс от 10 млрд. долара, които Пекин предвижда за Инициативата за сътрудничество с Централна и Източна Европа, България проявява интерес към китайски инвестиции в инфраструктурата – проектите за изграждане на тунел под Шипка и на хидросъоръжение на река Дунав при Никопол-Турну Мъгуреле, АМ „Черно море”, железопътни и хидросъоръжения, както и възможностите за съвместно изграждане на мостове по река Дунав. В транспортно-логистичния сектор, България предлага на концесия речни и морски пристанища, летища, индустриални зони, както и енергийни проекти, възобновяеми енергийни източници, нови технологии и иновации. В тази връзка президентът Плевнелиев посочи, че България има амбициозна програма, която предвижда изграждането на нови 21 индустриални зони и горещо приветства китайската Инициатива за сътрудничество със страните от Централна и Източна Европа (16+1), отбелязвайки, че между държавите от региона вече има конкуренция на качествени проекти, които могат да бъдат финансирани с кредитния ресурс на китайското правителство от 10 млрд. долара в рамките на Инициативата. Освен това страната ни е четвъртата от региона след Унгария, Румъния и Полша, която получава статут на „всестранно приятелско сътрудничество и партньорство с Китай”. В тази връзка президентът Росен Плевнелиев отправи апел към китайския бизнес да инвестира в България и да се възползва от изгодните възможности, които страната ни предлага, за да стъпи на европейския пазар. Като предимства на България той посочи:

- През страната ни преминават най-много трансевропейски транспортни коридори (тя е единствената в ЕС, през чиято територия преминават цели пет трансевропейски транспортни коридора).

- Индустриалната зона в Божурище и карго-летището в Стара Загора дават достъп едновременно до няколко европейски коридора.

- България разполага с добре образовани кадри.

- Страната има конкурентни предимства като регионален център в областта на информационните и комуникационните технологии.

- Българският потенциал в областите на машиностроенето, текстилната индустрия, логистиката.

- Благоприятните условия за чуждестранни инвестиции у нас, включително едни от ниските в Европа данъчни ставки за бизнеса и за гражданите, сравнително стабилната банкова система (посещението на Плевнелиев беше осъществено преди фалита на КТБ – б.р.), макроикономическата стабилност и ниският държавен дълг

Като допълнителен мотивиращ фактор за повече китайски инвестиции държавният глава открои процеса на икономическо възстановяване у нас и в ЕС, като цяло. Тук е мястото да посоча, че поканата към Китай да използва България "за да стъпи на европейския пазар" бе доста закъсняла, защото китайците отдавна не само са „стъпили“ на европейския пазар, а тотално са го превзели.

Какво интересува потенциалните китайски инвеститори

Сред по-важните български инфраструктурни обекти, в които китайските компании демонстрират готовност да инвестират и които бяха обсъдени на бизнес срещите, съпътстващи миналогодишното посещение на държавния ни глава в Пекин, са:

- Тунелът под Шипка и Черноморската магистрала. Една от водещите китайски държавни компании в строителството China Construction предлага да го изгради, като според старшия и мениджър Сун Дъбин, вече са водени разговори с българската страна, както и с френски и американски компании, освен за този проект, и за изграждането на магистрала Черно море.

- Възможностите за съвместно изграждане на мостове по река Дунав и хидроенергийни комплекси.

- Предоставянето на концесии на китайски компании на български черноморски и дунавски пристанища.

- Сред конкретните проекти по линия на тристранното сътрудничество България – Румъния – Китай, който е обсъждан в разговорите на най-високо равнище, е изграждането на мост и хидроцентрала на река Дунав в района на Никопол-Турну Мъгуреле.

Важен момент е, че представителите на китайските фирми, проявили сериозен интерес към горепосочените обекти и по-конкретно към строежа на тунела под Шипка, магистралата „Черно море” и мостовете на Дунав, искат от българската държава да гарантира за тях, което президентът Плевнелиев коментира така: „Не е задължително да предоставяме държавни гаранции. Има много и най-различни форми и говорихме за това да има нов интегриран и по-креативен подход”.

Седем компании, чиито ръководители участваха в делегацията водена от Плевнелиев, привлякоха интереса на местните партньори, а китайският премиер Ли Къцян поиска от България да улесни издаването на визи за китайски туристи;

В рамките на посещението беше подписано официално съвместно комюнике за укрепване на всестранното сътрудничество между България и Китай и „издигането на българо-китайските отношения до ниво на стратегическо партньорство“, прието след пленарните разговори на двете делегации, начело с президента Росен Плевнелиев и председателя на КНР Си Дзинпин. Страната ни е четвъртата държава от Централна и Източна Европа, която получава такъв статут, след Унгария, Румъния и Полша.

Беше подписан Меморандум за сътрудничество между КРИБ, представляван от главния изпълнителен директор Евгений Иванов, и Китайския съвет за насърчаване на международната търговия с председател Уан Дзифей. Заедно с партньорите си от Централна и Източна Европа, Съветът ще създаде съвместна Асоциация за насърчаване на търговията, която да стимулира взаимния обмен и сътрудничество между фирмите от страните участници. Уан Дзифей се ангажира лично, че ще бъдат положени допълнителни усилия от китайска страна за „балансирано развитие на двустранното търговско сътрудничество”, в чиито рамки китайската страна да стимулира вноса на български стоки, а българските фирми да участват още по-активно във форумите на Съвета за насърчаване на двустранната търговия. Същевременно китайските фирми ще бъдат стимулирани да влагат средства в България, възползвайки се от благоприятния инвестиционен климат.

Сред другите важни документи бе меморандумът за разбирателство, подписан от Уан Джъсюн - президент на Федерацията на индустрията и търговията в Шанхай, и Евгени Иванов - главен изпълнителен директор на КРИБ, споразумението за икономическо и търговско сътрудничество между Китайския съвет за насърчаване на международната търговия CCPIT (клон Шанхай) и Българският център за развитие, инвестиции и туризъм в Китай, както и споразумението за сътрудничество в областта на туризма, като китайската страна изрази готовност да поощрява туристическите пътувания на гражданите си в България.

По време на срещата между заместник-министъра на икономиката и енергетиката Бранимир Ботев, който е и председател на Междуведомствената работна група за проекти в туризма и заместник-изпълнителният директор на Българската агенция за инвестиции Константин Джатев, от една страна, и представители на Beijing Urban Construction Group, проявяващи интерес да инвестират в българския туризъм, от друга, беше подчертано, че през последната една година България бележи 5,5%-ов ръст на чуждестранните туристи, т.е. над средния показател за Европа. „Туризмът е ключова индустрия за страната ни и има дълги традиции”, заяви зам.-министър Ботев. 13,6% от националния ни БВП се формира от този сектор, което е доста над средното европейско и световно ниво. Според международни анализи, България има потенциал да увеличи близо 4 пъти капацитета си в планинския и ски туризма, които, заедно с морския, са сред основните предлагани продукти в тази сфера .

Подписаната Междуправителствена спогодба за сътрудничество в областта на морския транспорт пък предоставя възможности за разширяване на търговските контакти и осигурява по-надеждна защита на превозвачите от двете страни. Беше подписан и Меморандум за разбирателство между министерствата на културата. Подготвя се и откриването на културни центрове на България и на Китай в Пекин и в София.

Китайският премиер Ли Къцян предложи на България помощ в мащабните проекти и по-конкретно „активно участие в изграждането на инфраструктурата на България”.

На 13 януари в Пекин беше подписан Протокол за фитосанитарните изисквания за износ на земеделска продукция, в това число и люцерна, от България за Китай, което е нов тласък за един от приоритетите в българо-китайските отношения – аграрния сектор.

България и Китай търсят нови форми на сътрудничество в селското стопанство, което има потенциал да се превърне в ново значимо направление на двустранното сътрудничество.

Като изключително важно постижение в тази област може да се определи съпричастността на Китай към „стратегическия български приоритет” – развитие на земеделието и производството на храни. Представителите на китайския бизнес имат желание за „крупни инвестиции в земеделския сектор” и най-вече за изграждането на фабрики за производството на храни, а не само за износ на сурова земеделска продукция. Работи се за ускоряване подписването на споразумения и за износ на българско мляко и млечни продукти, в това число сирене и кашкавал, както и на месо, месни продукти и субпродукти, колбаси и деликатеси.

Направени са значителни постъпления за премахване на съществуващите в момента бариери пред българските производители заради санитарните изисквания на Китай, в резултат от което се очаква „отпушване на износа на български млечни и месни изделия за китайския пазар”. Според шефа на КРИБ Евгени Иванов, ще бъде подписано споразумение в областта на санитарните норми, което да позволи износа на мляко, месо и месни продукти”. Процедурата по подписването му ще е по-кратка от обичайната, защото България вече е част от групата със специален статут, благодарение на приетото Комюнике за всестранно приятелско партньорство.

Седем договора на обща стойност 60 млн. евро сключиха компании от бизнес делегацията, придружаваща президента Плевнелиев по време на официалното му посещение в Китай. Това е приблизително 1/5 от сегашния търговски стокообмен между двете страни и ще доведе до разширяване му. Нещо повече, всички тези сделки са експортно ориентирани и „не става въпрос за внос на китайски стоки и услуги, а обратното – за износ на български стоки и услуги, софтуерни услуги разработване на дизайн на хотелски стаи”.

По време на Българо-китайския бизнес-форум в Пекин (14.01.2014) иновативната фирма Walltopia, световен лидер в производството на изкуствени катерачни стени, чиято производствена база се намира край Ловеч, подписа Меморандум за стратегическо партньорствo с Jihua Group, част от китайския холдинг Xinxing Cathay International.

Споразумението е за изграждане на 30 развлекателни центрове за практикуване на екстремни спортове в Китай през следващите пет години. Договорените поръчки са с индикативна стойност 50 млн. евро. Обемът е значителен не само на фона на общата сума на договорите, сключени от българската бизнес делегация в Китай, но и на фона на резултатите от дейността на фирмата в България. Според изпълнителния директор и собственик на компанията Ивайло Пенчев, приходите за 2013 само на българското дружество ще достигнат 25 млн. лв, а сключените до този момент договори за работа подсигуряват ръст с около 50%.

Договор за сътрудничество подписаха българската компания Евродизайн БГ и китайската Shenzhen Dnets Technology Co. Ltd., Така, Евродизайн, която е специализирана в разработването, производството, инсталирането и поддръжката на мултимедийни и комуникационни системи в хотелите, се върна от Китай с поръчки за 6 млн. евро.

Беше подписан Меморандум за инвестиции между българската компания Маунтин Парадайс АД и китайската China HK Int’l Investment Group Ing., която стана партньор на собственика на курорта „Маунтин парадайс” в Банско в областта на недвижимите имоти, където ще инвестира 1 млн. евро.

На свой ред Българско Розово Масло ЕООД постигна споразумение за износ на продукти от розово масло с китайската Shanghai BZ Cosmetic Trading Private Limited. Компанията на Лъчезар Динев ще доставя продукти от розово масло, прилагани най-вече в козметиката.

Две водещи китайски държавни строителни корпорации направиха конкретно предложение за участие в изграждането на автомагистрала „Черно море”. Тя е сред предложените от страната ни проекти за финансиране в рамките на Инициативата на Китай за сътрудничество със страните от Централна и Източна Европа и един от тези, към които китайският бизнес проявява най-силни апетити. В тази връзка президентът Плевнелиев оцени високо желанието на Китай да подкрепи модернизацията и развитието на страните от региона, разглеждайки този акт като „част от цялостното сътрудничество между Китай и Европа”, от една страна, и като „силен инструмент” за стимулиране на двустранните отношения между България и КНР, от друга.

Като реален резултат и голямо постижение може да бъде отчетено обявяването на стипендии за 50 български студенти в Китай, които са извън договорената квота на реципрочни начала. Освен това предстои да бъдат увеличени и квотите за обмен на студенти между България и Китай и за задълбочаване на сътрудничеството в образованието.

Договорено беше посещението в България на група китайски експерти, които да приемат окончателно правилата за съвместен бизнес, така че те да не противоречат на европейското и китайското законодателство. Тя включва представители на Китайската банка за развитие, както и на водещи инфраструктурни компании, които да одобрят предложените от Българо-китайската комисия за икономическо сътрудничество проекти. Страната ни ще бъде посетена и от представители на китайски високотехнологични фирми, сред които водещ китайски производител на компютри. Очаква се китайската делегация активно да участва в преговорите за карго-зона „Загора“ край Стара Загора, която е в процес на подготовка. На територията на летището в града ще се търсят възможности за изграждането на логистични центрове.

Заключение

След като глобалният икономически „мотор“ Китай демонстрира качествено нови стандарти за реформи, превръщайки се в „модел на света” (по признанието и на самия Плевнeлиев)|, българският президент изрази желание България също „да стане част от този голям успех”. След многобройните си срещи на най-високо ниво в Пекин държавният ни глава е убеден, че има „сериозни перспективи за българо-китайските отношения” и в скоро време ще видим конкретните измерения на разширяването на китайските инвестиции и бизнес в България като целта е „през следващите пет години търговският обмен между България и Китай да се удвои”.

Повод за позитивни очаквания от миналогодишното посещение на президента Росен Плевнелиев в Пекин дава не само интензивният политически диалог, осъществен в китайската столица, но и активното търсене на нови форми за сътрудничество и конкретните договорености в областта на търговско-икономическото сътрудничество между двете страни, както и предприетите стъпки за тяхната реализация. От една страна, китайската Програма за подкрепа на проекти на страни от Централна и Източна Европа на стойност 10 млрд. долара предлага големи възможности, от друга, Китай представлява изключително динамичен пазар с огромен потенциал за българските стоки, технологии и продукти.

И докато при посещението на тогавашния премиер Орешарски в Китай в края на 2013, въпросът беше, какво и къде биха инвестирали китайците в България, визитата на президента Плевнелиев демонстрира, че вече е пробуден интересът към това, какво ние бихме могли да изнасяме в Китай. Интересът на китайците е основно към земеделска продукция, храни, вино, мляко, млечни и месни произведения и розови продукти.

В заключение ще цитирам отново президента Плевнелиев: „Когато има такова голямо доверие и такова голямо приятелство между две нации, бихме искали да отворим нови хоризонти“. Няма спор, че тези хоризонти вече са отворени. Остава да видим, как точно ще се възползваме от това.

* Институт по история към БАН

{backbutton}

Мнозина смятат, че новата китайска геополитическа игра в Евразия е безпрецедентна по своите мащаби в съвременната история. Както посочва в тази връзка бразилският анализатор Пепе Ескобар: "Времето, когато "бащата на китайските реформи" Дън Сяопин призоваваше страната съзнателно да се стреми да не изпъква на международната сцена, отдавна отмина". Разбира се, вътрешата стабилност и успешната реализация на икономическите реформи, лансирани от президента Си Дзинпин, продължават да са първостепенен приоритет за управляващите в Пекин. В същото време, те трябва да се справят с такива предизвикателства като вълненията в Хонконг, Тибет и Синцзян, мирната интеграция на Тайван, разрешаването на териториалните спорове в Южнокитайско море, отношенията с основните китайски конкуренти в Азия - Индия и Япония, или проблемите, които създават някои китайски съюзници на континента, като Северна Корея или Пакистан. Отделна, макар и по-далечна цел е да бъдат блокирани плановете за увеличаване на американското военно присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион, включително чрез изграждането на мощен флот, разполагащ с достатъчно ядрени подводници, както и на модерни военновъздушни сили, без при това да бъде провокирана паника във Вашингтон от нарастващата "китайска заплаха".

Новите пътища на коприната

В същото време, предвид факта, че американският флот ще продължи в обозримо бъдеще да контролира глобалните морски търговски маршрути, Китай усилено реализира мрежата от т.нар. "нови пътища на коприната" на територията на Евразия. Краен резултат от осъществяването на тази впечатляваща стратегия трябва да стане триумфът на интегрираната инфраструктура: мрежа от шосета, скоростни железопътни линии, тръбопроводи и пристанища, които да свържат китайските тихоокеански пристанища със Западна Европа и Средиземноморието. Следвайки в обратна посока маршрута на легендарния средновековен пътешественик Марко Поло, един от ключовите участъци на тази мрежа ще стартира от някогашната имперска столица Сиан към Урумчи, в провинция Синцзян, за да продължи оттам през Централна Азия, Иран, Ирак и Турция, стигайки до Венеция. Друг морски "Път на коприната" пък тръгва от провинция Фудзиен, преминава през Малакския пролив, Индийския океан и кенийското пристанище Момбаса, за да стигне до Средиземноморието през Суецкия канал. Взети заедно, те формират това, което Пекин нарича Икономическия пояс на пътищата на коприната.

Стратегията на Китай е създаването на взаимносвързана мрежа, обединяваща пет ключови региона: Русия (основният мост между Азия и Европа), Централна Азия, Югозападна Азия (където ключова роля се възлага на Иран, Турция, Саудитска Арабия, Ирак и Сирия), Кавказ и Източна Европа (включително Беларус, Молдова и, в зависимост от нейната стабилност, Украйна), както и групата, включваща Афганистан, Пакистан и Индия, в качеството на своеобразен "бонус".

Друг подобен "бонус" може да стане свързването на икономическия коридор Бангладеш - Китай - Индия - Мянма с коридора Китай - Пакистан, което би осигурило на китайците привилегирован достъп до Индийския океан. Цялата тази система от автомобилни трасета, скоростни жп линии, тръбопроводи и комуникационни мрежи биха обвързали региона с Китай. Както посочва в статията си в индийския ежедневник Hindu президентът Си Дзинпин: "комбинацията между "фабриката на света" и „офиса по поддръжка на планетата“ трябва да създаде най-конкурентната производствена база и най-привлекателния потребителски пазар".

В своеобразен център на процеса на реализация на стратегията на китайското настъпление към Европа се е превърнала столицата на провинция Синцзян Урумчи и провеждащото се там ежегодно изложение „Китай-Евразия“, което е най-мащабното в Централна Азия. От 2000 насам един от основните приоритети на Пекин е урбанизацията на тази пустинна, но богата на петрол провинция и нейната индустриализация, без оглед на разходите и  с всички възможни средства. Сред тях е и бързата китаизация на региона и смазване на всеки опит за демонстрация на недоволство от страна на местното уйгурско население. Неслучайно китайският генерал Ли Ячжоу наскоро нарече Централна Азия: "най-апетитния трофей, който небесата могат да подарят на днешен Китай".

Същността на китайската визия за нова Евразия е изложена подробно в книгата на професор Ван Жиси (ръководител на Центъра за международни стратегически изследвания към Пекинския университет) „Походът на Запад: ребалансирането на китайската геостратегия“, появила се през 2012. Най-доброто, което може да противопостави на амбициозните планове на Пекин администрацията на Обама е „морското сдържане“ на китайците в зоната между Индийския океан и Южнокитайско море, както и изкуственото изостряне на конфликтите и формирането на стратегически алианси по цялата периферия на Китай, от Япония до Индия (в същото време доминираната от САЩ НАТО е ангажирана в сдържането на Русия в Източна Европа).

Преградите пред пътищата на коприната

Газовата „сделка на века“ на стойност 400 млрд. долара, която Путин и Си Цзинпин сключиха през миналата 2014, постави основите на изграждането на тръбопровода „Силата на Сибир“, което стартира в Якутск. По него китайците ще получават руски природен газ. Впрочем, това е само началото на базиращия се на общите енергийни проекти стратегически алианс между двете държави.

Между другото, както отбелязват германските икономически експерти, потокът от стоки по новите пътища на коприната няма да е еднопосочен, т.е. само от Китай към Европа. Не по-малко мащабен ще бъде товарният транзит в обратната посока, за което говори и непрекъснато нарастващият брой контейнерни влакове от различни европейски градове (при това не само от Германия, Полша или Холандия, но дори от Испания) към основните китайски индустриални центрове. Впрочем, прогнозите сочат, че още през 2018 Китай може да се превърне в основния търговски партньор на Германия, изпреварвайки САЩ и Франция.

Пречка за развитието на тази тенденция обаче е новата студена война срещу Русия, която поражда сериозни разногласия вътре в Европейския съюз. В момента антируският лагер в него обединява Великобритания, Швеция, Полша, Румъния и прибалтийските постсъветски държави. Проруският лагер пък се оглавява от Италия и Унгария (близки до техните са и позициите на Чехия и Словакия). Германия пък е ключът към това, дали бъдещето на ЕС ще бъде свързано със спускането на нова "Желязна завеса" на Изток, или - напротив - със осъзнато "движение на Изток", с крайна цел формирането на единно търговско-икономическо пространство от Лисабон до Владивосток. Друга ключова държава в това отношение е Украйна. Ако тя запази неутралитета си и бъде федерализирана (което се подкрепя от Москва, но категорично не се приема от Вашингтон) възможността за "движение на Изток" ще се запази. Ако пък не, шансовете за формирането на континентална ос Берлин - Москва - Пекин изглеждат повече от съмнителни.

Впрочем, съществува и друг вариант на икономическа интеграция в Евразия. Както е известно, Вашингтон усилено работи за създаването на Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (ТТІР) с Европа и за сходно Транстихоокеанско партньорство (ТТР) в Азия. И двете са инструмент за глобализацията на американските корпорации, а целта им е очевидна: да попречат на възхода на икономикета на държавите от групата BRICS и другите нововъзникващи пазари, укрепвайки американската глобална доминация.

Налице са два много важни знака за това, че зад тези икономически проекти се крият чисто геополитически цели - ТТР не включва Китай, а ТТІР не включва Русия. И с това, разбира се, са наясно и в Пекин, и в Москва. Всъщност, мнозина представители на европейския бизнес (особено на аграрния) открито заявяват, че ТТІР е просто своеобразна икономическа версия на такава "рудиментарна структура" (думите са на китайския призидент Си Дзинпин) като НАТО.

Тоест, сред държавите от ЕС и най-вече сред тези от Южна Европа съществува много сериозна съпротива срещу ТТІР, а в Азия - срещу ТТР (резерви към него демонстрират, в частност, Япония и Малайзия). Именно това позволява на китайците и руснаците да залагат на "новите пътища на коприната" и формирането на нов тип търговски отношения в Евразия, ключова роля за което може да изиграе доминираният от Русия Евразийски съюз. И тук обаче от изключително важно значение е поведението на германските финансови и индустриални среди, за които отношенията с Москва продължават да са изключително важни, затова те следят последното развитие на събитията с нарастваща тревога. Тази тревога е дори по-голяма, отколкото опасенията на Берлин за останалия, обхванат от кризата, Европейски съюз (който през последните пет години на три пъти беше поразен от рецесия). В крайна сметка, Германия вече е истинския лидер на Европа - тя е по-важна за нея, отколкото такива институции като Европейската централна банка, МВФ, или дори Европейската комисия.

Интересно е, че когато германският канцлер Меркел посети Пекин през есента на 2014, медиите на обърнаха голямо внимание на факта, че визитата и даде необходимото политическо ускорение на такъв мащабен стратегически проект като изграждането на непрекъснат скоростен железопътен коридор (или по-скоро мрежа от коридори) между Пекин и Берлин. Ако бъде реализиран, той несъмнено ще се превърне в своеобразен транспортен и търговски "магнит" за десетки държави по цялото протежение на маршрута от (Източна) Азия към (Западна) Европа. Този коридор, който ще минава през Москва, може да сеокаже  изключително важен интеграционен фактор в евразийския суперконтинент, както и най-големия кошмар на Америка.

Последиците от "загубата" на Русия

Както е известно, на последната среща на върха на НАТО в Нюпорт беше взето решение за разполагането на ограничени "сили за бързо реагиране" в близост до руските граници при възникването в бъдеще на кризи от типа на украинската. Няколко дни преди това в столицата на Таджикистан Душанбе се проведе подобна среща на Шанхайската организаиция за сътрудничество (ШОС), която се смята от мнозина западни анализатори като възможния азиатски аналог на Северноатлантическия пакт. Медиите в Западна Европа и САЩ не обърнаха особено внимание на форума на ШОС, макар че там страните-членки се споразумяха за приемането в организацията на Индия, Пакистан, а малко по-късно - и Иран. Последиците от това могат да се окажат много сериозни. Индийският премиер Нарендра Модри лансира собствена версия на Пътя на коприната, което кара някои експерти да прогнозират възстановяването на икономическата ос Пекин-Делхи, което радикално би променило геополитическата карта на Евразия, особено ако към нея бъде привлечен и Иран.

Тоест, ШОС бавно но сигурно се провръща в най-важната международна организация в Азия. Очевидно е, че сред дългосрочните и цели ще бъде отказът от използването на долара в международната търговия, използвайки вместо това в търговията с енергоносители „петроюана“ или „петрорублата“. Очевидно е също, че САЩ никога няма да бъдат поканени в ШОС.

Всички тези неща обаче, ще се случат в бъдеще. В момента Кремъл дава ясни сигнали, че е склонен да преговаря с Белия дом, а Пекин никога не ги е прекратявал. За съжаление, поне засега администрацията на президента Обама все още разчита на американската технологична и военна мощ за да си извоюва максимално изгодни позиции в Евразия, което според мнозина анализатори е "една доста късогледа политика". В същото време, Пекин разполага с достъп до всички световни пазари и огромни свободни финансови средства, а пък Москва притежава гигантски количества енергоносители и други ресурси. Тристранното сътрудничество между Вашингтон, Пекин и Москва несъмнено би било от полза и за трите държави, но Обама изглежда не го съзнава.

Затова можем да очакваме, че Китай и Русия ще задълбочат стратегическото си партньорство, привличайки и други евразийски регионални държави. Пекин съвсем правилно заложи на това, че конфронтацията между САЩ (НАТО) и Русия заради Украйна ще принуди Путин да се обърне на Изток. В същото време Москва осъществява тази трансформация твърде предпазливо, съзнавайки сложните проблеми с които е свързана тя.

Руският път на коприната

Миналата година стана ясно, че китайците са склонни да финансират с 242 млрд. долара и да осигурят необходимите технологии за изграждането високоскоростна жп линия, която ще позволи от Пекин до Москва да се стига само за два дни. А, както е известно, Китай разполага с достатъчен технологичен капацитет, да не говорим, че притежава много повече свободни финансови средства, отколкото намиращата се в стагнация Европа, откъдето руснаците досега купуваха своите високоскоростни влакове "Сапсан". Както вече споменах, през миналата 2014 сътрудничеството между Китай и Русия получи силен тласък в резултат от охлаждането на отношенията между САЩ и ЕС, от една страна, и Москва - от друга. Това касае и високоскоростните жп превози. Така, през октомври 2014 руското Транспортно министерство и руските железници (РЖД) подписаха с китайския Държавен комитет по развитието и реформите и китайската жп корпорация меморандум за сътрудничество в тази сфера. Сред целите му е проектирането на евразийски високоскоростен транспортен коридор Москва-Пекин, през Казахстан, включително висоскоростна жп магистрала Москва-Казан. Общата дължина на новата линия ще надхвърли 7 хиляди километра, а времепътуването ще е само два дни. На руска територия тя ще свърже Центъра, Поволжието и Уралския икономически регион, след което ще премине през Казахстан. Третият и участък пък ще свърже Западен (Урумчи) и Централен (Пекин) Китай. През ноември 2014 вицепрезидентът на РЖД Александър Мишарин заяви, че строителството на новия "път на коприната" ще отнеме между 8 и 10 години. От гледна точка на мащабите и значението и, високоскоростната жп линия Москва-Пекин спокойно може да се сравнява с изграждането на Суецкия канал, което навремено оказва незабавно и грандиозно въздействие върху цялата глобална търговия, позволявайки прекосяването на света за рекордно кратки срокове.

Един мащабен проект

Китайско-руското партньорство за създаването на нов "път на коприната" е също толкова важно, колкото и историческото споразумение за доставката на 30 млрд. куб. м руски природен газ годишно в Китай за 400 млрд. долара, подписано през май 2014. Сред другите знакови споразумения между двете страни е и суаповата сделка за обмен на рубли и юани на обща стойност 24 млрд. долара, както и договорът за избягване на двойното данъчно облагане.

Впрочем, не само Китай демонстрира желание да инвестира в руски проекти (за разлика от поразения от стагнацията ЕС). В самата Русия се променя отношението към китайските инвеститори, като сред примерите за това е допускането на китайски акционери (които могат да получат до 49% от акциите, на стойност 4-5 млрд. долара) в разработването на Ванкорското петролногазово находище. Според генералния директор на Фонда за национална енергийна сигурност на Русия Константин Симонов: "Това е безпрецедентен случай, тъй като китайците получават дял в един проект, който вече се реализира и не се нуждае от кой знае какви инвестиции или нови технологии. Досега не бяхме включвали китайците във вече готови проекти, а им предоставяхме активи само на принципа на обмена, т.е. ако искат нещо от нас те следва да ни дадат нещо свое. В този случай не им поставяме никакви предварителни условия и това е сред най-важния резултат от западните санкции. Русия все повече се сближава с Китай, без значение, дали това се харесва на някого или не".

В същата посока е и промяната в отношението на Москва към желанието на китайските автомобилни корпорации да построят свои заводи на руска територия. Както е известно, китайските автомобили са конкуренти на руския АвтоВАЗ, затова досега на тях не се гледаше с добро око, докато в същото време европейските и американски автомобилни концерни твърде лесно получаваха всевъзможни стимули за да създават свои заводи в Русия. Сега едновременно няколко китайски автомобилни производители обявиха, че ще строят заводи в Русия, което се подкрепя от управляващите в Кремъл.

Китайските високи технологии

Впрочем, руснаците първоначално бяха решили да развиват и високоскоростните си железници в тясно сътрудничество с европейските държави, откъдето бяха купени първите руски високоскоростни влакове. Така, влаковете "Сапсан" бяха създадени от германската компания Siemens, а влаковете "Алегро" бяха купени от френската Alstom. Русия планираше да започне производство на влакове "Сапсан" и на своя територия, но това не се реализира на практика. Сега е очевидно, че сътрудничеството в тази сфера се измества от ЕС към Китай, като основната причина отново е откровено конфронтационната политика на Запада.

Макар че европейските компании отдавна развиват високоскоростните жп превози, китайците бързо ги настигат. В чисто технологичен план, това става чрез закупуването на най-новите технологии на такива утвърдени производители като Bombardier, Alstom или Kawasaki. Усвоявайки тези технологии Китай активно създава на тяхна основа свои собствени разработки. Пример за това са китайските влакове CRH-380 за скорост над 350 км/ч, които са в експлоатация от 2010 насам. Що се отнася до технологиите за строителство на нови жп линии, китайските компании вече са изпреварили европейските - така например, от 2004 в страната функционира комерсиална жп линия на магнитна възглавница, в която бяха инвестирани над 10 млрд. долара. Според експертите, ако китайците построят поне една жп линия в Русия (дори и само до Хабаровск или Владивосток) те имат реален шанс да изпреварят конкурентите си от Германия, чиито технологии са доста по-назад от китайските, базиращи се на челните френски и японски постижения.

Ако в Европа бумът в изграждането на високоскоростни жп линии беше в началото на 90-те години на ХХ век, в Китай той се случва в момента, при това китайците все по-успешно излизат и на международния пазар (например в Мексико). При това, докато развитите европейски държави са концентрирали усилията си предимно върху повишаване на скоростите по вече съществуващите линии, Китай увеличава скоростите, паралелно с разширяването на железопътната си мрежа.

Само в периода 2010-2012 китайците инвестираха в развитието на своята железопътна инфраструктура 355 млрд. долара и продължават да влагат стотици милиони всяка година. В момента общата дължина на високоскоростната жп мрежа на страната е над 10 000 км.

Разполагайки с най-голямата в света мрежа от скоростни и високоскоростни жп лини, Китай несъмнено има какво да предложи на Русия, особено в технологичната сфера. Той например би могъл да помогне за успешното завършване на спрените проекти за локализация на високоскоростните влакове в тази страна, още повече че има достатъчно финансови ресурси за това.

Едно сравнително евтино решение

При това китайците не само искат и са в състояние да работят с руснаците за изграждането на "руският път на коприната", но и могат да им предложат едно сравнително евтино решение за този впечатляващ инфраструктурен проект. Става дума за това, че ако проектът за новия "път на коприната" между Москва и Пекин бъде реализиран с китайски технологии, началната му цена ще бъде 230 млрд. долара, докато ако това стане със западни технологии тя ще скочи до 350 млрд. Ако средната себестойност на високоскоростното железопътно строителство на Запад е около 50 млн. долара за километър, в Китай, който използва за целта своята по-евтина технология, тя е 33 млн. долара за километър.

Впрочем, Русия очевидно се нуждае не само от китайските технологии, но и от китайските финансови ресурси. В тази връзка си струва да припомня, че споменатият по-горе проект за изграждането на първата в страната високоскоростна жп магистрала върви много трудно и той все още не е одобрен окончателно. Китай обаче е склонен да инвестира в реализацията му, разбира се, ако това стане с китайски технологии.

Несъмнено, един толкова мащабен проект може да се осъществи само с общите усилия на Русия, Китай и Казахстан, през чиято територия ще минава въпросната магистрала. Според експертите е възможно сравнително бързо да бъде намерена взаимноприемлива форма за разпределяне на разходите и приходите, тъй като не е задължително всяка страна да участва в еднаква степен във финансирането на проекта, компенсирайки това с извършването на необходимите строителни работи на своя територия или предоставяйки необходимите материални ресурси за проекта на другите участници. Затова дори сегашната сложна икономическа ситуация в Русия едва ли ще попречи на този мащабен проект, още повече че реализацията му няма да стартира още утре, т.е. има достатъчно време за акумулирането на необходимите ресурси.

Възможно е някой ден реалистите във Вашингтон отново да дойдат на власт и тогава със сигурност ще потърсят отговорност от онези, които си позволиха толкова лесно да "изгубят" Русия, отстъпвайки я на Китай. Всъщност, истината е, че Китай се е превърнал в своеобразен интеграционен център на новия световен ред, който привлича, подобно на магнит, не само Русия, но и други държави в Евразия (включително Индия), както и европейския лидер Германия, въпреки откровено проамериканската позиция, която заема напоследък канцлерът Меркел. Според мнозина анализатори, в хода на този процес САЩ постепенно ще бъдат изтласкани от Евразия, а до 2025 оста Берлин - Москва - Пекин може и да се превърне в реалност.

Тихата китайска експанзия в Европа

Докато САЩ и ЕС продължават да се конфронтират с Русия в Европа и постсъветското пространство, Китай тихомълком осъществява експанзия на Стария континент. Както е известно, днес китайският фактор в глобалната политика и икономика не се изчерпва само с масовите стоки, заливащи световните пазари. След като вече надмина САЩ по икономическата си мощ (по паритет на покупателната способност) Китай се стреми да играе водеща роля както в рамките на такива международни обединения като BRICS и ШОС, така и в двустранните отношения. Очаква се, че съвсем скоро Пекин ще е в състояние да стартира политика за стимулиране на икономическия растеж, съпоставима по мащабите си с прословутата политика на „количествени облекчения“ (QE) на американския Федерален резерв.

Стремежът на Китай да акцентира върху европейския вектор на външната си политика е очевиден. Своеобразен повратен момент в това отношение бе инициативата на Пекин, стартирала през ноември 2011. Дотогава китайската активност в Европа се свеждаше предимно до изкупуването (на фона на започналата през 2008 финансова криза) на редица европейски фирми и компании, както и до покупката на недвижими имоти. През есента на 2011 обаче, в европейската политика на Китай настъпи нов момент: Пекин предложи да подпомогне финансово ЕС в борбата с кризата, отпускайки му заеми на обща стойност 100 млрд. долара при определени условия. Сред тях бяха повишаване на статута и ролята на Китай в МВФ и Световната търговска организация (СТО), както и отмяна на забраната за доставки на европейско въоръжения за Китай (нейни най-активни поддръжници са Великобритания, Швеция и Холандия, докато Франция и Германия демонстрират по-гъвкаво отношение по въпроса). Срещу това, освен предоставянето на антикризисен заем на ЕС, Пекин обеща и да отвори пазарите си за европейските производители, което би било от голяма полза за европейската индустрия. Нещо повече, китайското ръководство беше склонно да подпомогне ЕС, дори и само срещу част от изброените по-горе отстъпки. Особено внимание в това отношение привлече идеята за включването на китайския юан в т.нар. „валутна кошница SDR“ (специални права на тираж), представляваща съвкупност от валути, които МВФ признава като резервни. В момента в нея влиза американският долар, еврото, паундът и йената. Ако юанът се присъедини към тях, това би означавало и, че Китай ще получи право на вето в МВФ, а да не забравяме, че Фондът е сред инструментите, гарантиращи глобалната хегемония на САЩ.

Реакцията на ЕС на предложенията на Пекин, която очевидно беше съгласувана предварително с Вашиингтон, се оказа обаче крайно негативна. В Брюксел ги квалифицираха като „унизителни и опасни“ и вместо да ги приемат, стартираха нов етап в търговската война с китайците. Така, през юни 2013 Европейската комисия увеличи вносните мита за китайските слънчеви панели (първоначално с 8,6%, а през август – с 47,6%). Китайците продават годишно в Европа такива панели за над 20 млрд. евро. Двамата най-големи производители са китайските компании Yingli Green Energy Holding Company Limited и Trina Solar Limited. Впрочем стартиралата търговска война не беше от полза и за ЕС, тъй като можеше да доведе до съкращаването на 200 работни места в Европа и загуби за 27,2 млрд. евро.

В отговор на инициативата на Европейската комисия (за която най-много настояваха Франция, Испания и Италия) Китай стартира серия от антидъмпингови и антидотационни процедури спрямо вината, внасяни от ЕС, обвинявайки Брюксел, че е предоставил на доставчиците „незаконни държавни субсидии“. Конфликтът не можа да бъде предотвратен и по време на срещата между германския канцлер Меркел и китайския премиер Ли Къцян през октомври 2014, а да не забравяме, че Германия е най-големия европейски пазар за китайските слънчеви панели. Решението на Европейската комисия за увеличаване на вносните мита не бе отменено, впрочем, да не забравяме, че антидъмпинговото разследване по отношение на тази китайска продукция започна първо в САЩ. Малко по-късно в обект на подобно разследване - вече в Европа - се превърнаха и китайските производители на телекомуникационна техника Huawei и ZTE.

Подобно развитие беше повече от неприятно от гледна точна на интересите на ЕС, предвид факта, че Китай е на път да измести САЩ като основния търговски партньор на Съюза. През 2013 общият търговски оборот на ЕС със САЩ достигна 483,926 млрд. евро (14,2% в структурата на стокооборота), а този с Китай – 428,062 млрд. евро (11,6%).

Както е известно, поне засега ЕС декларира готовност да подпише всеобхватно търговско споразумение със САЩ. В заключителната декларация на провелата се на 18 и 19 декември 2014 в Брюксел среща на върха на Съюза се подчертава намерението на участниците да ускорят преговорите с американците за Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (TTIP) и да подпишат съответното споразумение до края на 2015. На свой ред, Вашингтон, който е силно заинтересован от обвързването на Европа с TTIP, се опасява, че подготовката за президентските избори през 2016 може да затрудни този процес.

Впрочем, да не забравяме, че в самата Европа печелят популярност противниците на споразумението със САЩ. Така, петицията на различни неправителствени организации, призоваваща ЕС да прекрати преговорите с Вашингтон за TTIP, вече е подкрепена от над един милион европейци. Както е известно, Лисабонският договор от 2009 задължава Европейската комисия да разгледа въпросната петиция, при положение, че подписалите я над милион граждани, представляват поне 1/3 от страните членки на ЕС.

Според инициаторите на този документ, споразумението за TTIP ще позволи на САЩ да поставят под свой контрол европейския енергиен пазар и да натрапят на европейците собствения си шистов газ, вместо по-евтиния руски природен газ. Показателно е също, че на срещата в Брюксел, представителите на държавите членки акцентираха върху необходимостта от създаването на инвестиционен план за „презареждане“ на европейската икономика чрез нейната реиндустриализация, на обща стойност 315 млрд. долара. Очевидно е, че в случая китайските и, евентуално, руските инвестиции биха улеснили реализацията му.

Според повечето анализатори, през миналата 2014 финансово-икономическата ситуация не се е подобрила, в резултат от което т.нар. обединена Европа е изправена пред важен избор. В изследване на социологическата агенция WIN/GIA се посочва, че над половината британци (51%) се обявяват за излизането на страната им от ЕС. Така Великобритания стана първата европейска държава, в която противниците на ЕС вече са мнозинство. Във Франция, Италия и Германия над 25% от анкетираните се обявяват за излизане от Съюза, в Гърция те са 1/3, а в Холандия – 42%. Показателно е също, че повечето от тях обвиняват банките и банкерите за икономическите проблеми на Европа.

Според икономическия редактор на британския "Гардиън" Лари Елиът, еврозоната е в навечерието на нова икономическа криза, като най-вероятният сценарий е появата на нови проблеми в Гърция (във връзка с идването на власт на радикалнолявата коалиция СИРИЗА), чиито жители са "уморени от постоянните икономии". Елиът твърди, че не много по-добра е и ситуацията в Португалия, Испания, Италия и Белгия. Ако това не се промени, "доверието на бизнеса и потребителите ще бъде пропиляно, а опасенията във връзка с неработещата кредитна политика ще се усилват". Впрочем, същото се твърди и в последния доклад на експерти от Организацията на икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), в който се акцентира върху забавянето на икономическия растеж в държавите от еврозоната и Великобритания през последните месеци на 2014.

Високата безработица продължава да е сериозен негативен фактор за ЕС. През миналата 2014 тя намаля едва с 0,4%, в сравнение с 2013, достигайки 10,5%. Спадът е по-скоро символичен, при това в редица държави безработицата нарасна - например в България, Белгия, Финландия, Франция, Италия, Люксембург, Холандия, Кипър и Малта.

Основният негативен фактор обаче е началото на "техническа рецесия" в Германия. Както е известно, през октомври 2014 четири водещи немски изследователски институти - Ifo, DIW, RWI и IWH, понижиха прогнозата си за растежа на националната икономика. В тази връзка, в един анализ на бизнес-изданието Handelsblatt се посочва, че за начало на "техническа рецесия" би могло да се говори още през второто или третото тримесечие на 2014, когато, в частност, беше регистриран спад на поръчките в индустриалния сектор с 5,7%, а самото индустриално производство намаля с 4%. Сред причините за спада е "войната на санкциите", която Западът води срещу Русия. При това, според германските експерти, забавянето на икономическия растеж в страната има дългосрочен характер.

Рецесията в Германия няма как да не засегне цялата еврозона, което пък (според експерти на Deutsche Bank) ще доведе до още по-голям спад в курса на еврото, като през 2017 то може да се окаже по-евтино от долара.

Двустранното сътрудничество с Китай

В тази ситуация едва ли е чудно, че редица държави членки на ЕС се стремят да разширяват двустранното сътрудничество с Китай. На свой ред, Пекин е изцяло отворен за това. В момента китайското присъствие във външната търговия на европейските държави е достатъчно сериозно. Така, Китай е четвъртия най-голям вносител в Чехия (веднага след Словакия и преди Русия). В Унгария той е на трето място по този показател, а в Полша и Сърбия - на четвърто.

Като цяло, през миналата 2014 общият обем на търговията между Китай и държавите от Централна и Източна Европа достигна 48 млрд. евро, т.е. с 3,9 млрд. евро повече, отколкото през 2013.

Ключов момент за укрепването на китайските позиции на континента бе провелата се през декември 2014 в Белград Трета икономическа среща на държавите от Централна и Югоизточна Европа и Китай. На нея китайският премиер Ли Къцян потвърди интереса на Пекин за „динамично сътрудничество“ с централноевропейските държави и подкрепи „силната европейска валута“. Посещението му в сръбската столица беше първото на толкова високо ниво за последните почти трийсет години.

Сред подписаните в Белград документи, безспорно най-значимо е споразумението за изграждането, с финансовата подкрепа на Китай, на скоростна железопътна магистрала Белград – Будапеща, която трябва да се превърне в ключово звено на трансграничния търговски „Нов път на коприната“, свързващ китайските индустриални центрове с Европа. Друго ключово звено в последния участък на този път е гръцкото пристанище Пирея, два от чиито терминали се ползват под аренда от китайската корпорация Cosco. В момента, 80% от търговията на Китай с Европа се осъществява по море. На срещата в Белград обаче, премиерите на Сърбия - Александър Вучич, на Унгария - Виктор Орбан и на Китай – Ли Къцян подчертаха, че възнамеряват да изградят „нов сухопътен и морски маршрут, на основата на скоростната жп магистрала Будапеща – Белград (която трябва да е готова през 2017) и пристанище Пирея“. Според Вучич, въпросната железопътна магистрала „ще се превърне в гръбнак на транспортните магистрали, свързващи тази част на Европа с Китай“.

Впрочем, на срещата в Белград беше дискутирана и цялостната икономическа политика на Китай в Европа. Ли Къцян подчерта, че страната му разполага „с достатъчен капацитет и може да реагира на нуждите на източноевропейските държави“. По-конкретно, беше обсъдена възможността за отпускане на поредния китайски заем от 7 млрд. евро за страните от региона. Както е известно, през 2012 на срещата във Варшава беше постигнато споразумение за откриването на китайска кредитна линия за 10 млрд. евро.

В момента, основните бенефициенти на китайските инвестиции в Централна и Източна Европа са Унгария и Сърбия. Пекин е инвестирал в техните икономики няколко милиарда евро. В края на 2013 китайските инвестиции в Полша достигнаха 300 млн. евро, в Румъния – 114 млн. евро (през миналата 2014 те нараснаха с още 45 млн.). Освен това, през октомври 2014 Китай реши да отпусне на Черна гора заем от 687 млн. евро за изграждането на участък от скоростна магистрала. Паралелно с това, Пекин подписа предварително споразумение с Босна и Херцеговина за финансиране на 62-километров участък от автомагистрала на нейна територия. Целта е същата – изграждането на интегрирана общобалканска инфраструктура. Освен терминалите в пристанище Пирея, интегрална част от нея вече са откритият в края на 2014 нов мост над Дунав в Белград, дълъг 1,5 км, на стойност 136,5 млн. евро. Това са първите конкретни резултати от реализацията на китайските инфраструктурни проекти в Европа, тепърва обаче предстои да бъдат осъществени най-впечатляващите от тях.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Днес те се сражават в Югозападна Азия, както и в южноамериканските джунгли. Отвличат хора от домовете им в Магреб и влизат в престрелки с тежковъоръжени бунтовници в района на Африканския Рог. Патрулират в огромната зона между Карибско море и Тихия океан. Осъществяват операции в смазващата жега на близкоизточните пустини и при минусовите температури на крайния европейски Север. Администрацията на Обама води тайна война на цялата териториа на планетата, чиито истински мащаби все още остават неясни.

От 11 септември 2011 насам, американските специални части набъбнаха по всички възможни параметри, като започнем от числеността и свършим с бюджета им. Но най-показателно е експоненциалното нарастване на разполагането на тези части по целия свят. В момента те присъстват на територията на 70% от държавите по света, което за пореден път показва мащабите на тайната война, която се води навсякъде - от Латинска Америка до най-затънтените части на Афганистан и от съвместните военни учения с африканските съюзници на САЩ до информационните атаки, осъществявани в киберпространството.

Според докладите, в "периода на застой", т.е. по време на управлението на президента Буш-младши, части за специални операции са били разположени в около шейсет различни държави по света. През 2010 броят на държавите, където има такова присъствие, е нараснал до седемдесет и пет (по данни на Карън де Йънг и Грег Джафи от Washington Post). Година по-късно, говорителят на американските Сили за специални операции (SOCOM) полковник Тим Най заяви, че се планира присъствието на части на SOCOM в 120 страни, чиито брой днес е още по-голям.

Така, според майор Робърт Бокхолт от PR-отдела на SOCOM, през 2013 елитни специални части на САЩ са били разположени в 134 държави, пръснати по цялата територия на планетата. Този впечатляващ ръст от цели 123% при управлението на президента Обама демонстрира, как - наред с конвенционалните методи за водене на война, кампаниите на ЦРУ, залагащи на безпилотните летателни апарати, т.нар. "обществена дипломация" и мащабния електронен шпионаж, САЩ се ангажират с още една значима и развиваща се форма на демонстрация на сила извън техните граници. Тъй като са предимно тайни, повечето от тези операции се осъществяват от най-елитните военни части на Америка далеч от любопитните погледи, вниманието на медиите и всеки друг страничен наблюдател, което обаче повишава шансовете за непредвидени поврати и катастрофални последици.

Разширяването на SOCOM

Създаденото през 1987 Командване на Силите за специални операции на САЩ (SOCOM), демонстрира стабилно развитие в периода след 11 септември 2011. Според някои данни, в края на миналата 2014 числеността на SOCOM e достигнала 72 хиляди души, срещу едва 33 хиляди, през 2001. Финансирането му също нараства в геометрична прогресия, като началният му бюджет от 2,3 млрд. долара, през 2001, достигна 6,9 млрд. през 2013 (като добавим допълнителното финансиране цифрата набъбва до 10,4 млрд. долара). Рязко нараства и броят на разположените извън границите на САЩ служители на SOCOM - от 4900, през 2001, до 11500, през 2013.

Едно публикувано наскоро проучване, базиращо се на правителствени документи със свободен достъп и съобщения в медиите, показва, че в периода 2012-2013 американски сили за специални операции са били разположени или въвлечени във военни операции на територията на 106 различни държави по света. В същото време, въпреки официално направеното от мен запитване, Командването на SOCOM отказа да ми предостави точна статистика за общия брой на страните, където са дислоцирани "специални оперативни агенти" - зелени барети и рейнджъри, "морски котки" и командоси от Delta Force, специализирани екипажи на хеликоптери и катери, както и цивилен персонал. Както ми обясни споменатият по-горе майор Бокхолт, "не разполагаме с експресни данни за това и ще ни отнеме много време за да можем да ви отговорим достатъчно точно". Все пак, в навечерието на появата на настоящата статия, той най-сетне благоволи да отговори на въпроса, който му зададох още през ноември 2014, посочвайки, че "през финансовата 2013 части на американските сили за специални операции са се намирали на територията на 134 държави по света".

Специални операции във всяка точка на планетата

През миналата 2014 шефът на SOCOM адмирал Уйлям Макрейвън обясни, как точно си представя глобализацията на специалните операции. В обръщението си към Комисията по въоръжените сили на Конгреса, той заяви: "Командването на SOCOM усъвършенства глобалната си мрежа от специални части, за да подкрепя нашите междуведомствени и международни партньори с цел повишаване на информираността им за възникващите заплахи и възможности. Тази мрежа позволява да поддържаме неголямо, но постоянно присъствие в особено важните точки и облекчава воденето на бойни действия навсякъде, където е необходимо или уместно".

Но, макар това "присъствие" да не е голямо, сферата на действие и влиянието на присъствието на тези специални части е тема, изискваща специално внимание. 12%-овият ръст на броя на държавите, където са разположени те (от 120 до 134), през сравнително краткия период, откакто Макрейвън пое командването на SOCOM, е илюстрация за желанието му да разположи свои сили във всяка точка на планетата. Командването на SOCOM отказва да уточни, къде точно се намират негови части, под предлог, че това може да провокира негативната реакция на приелите ги правителства и да застраши безопасността на американските войници, но дори и онова, което знаем със сигурност, дава известна представа за истинските мащаби на операциите, осъществявани от SOCOM.

Така например, през април и май 2013, американски специални части се включиха във военните учения в Джибути, Малави и на Сейшелските острови (Индийския океан). През юни с.г. "морски котки" на САЩ се присъединиха към иракските, йорданските, либийските и други съюзни военни части от "Големия Близък Изток" при осъществяването на симулации на военни действия в залива Акаба (Йордания). Месец па-късно, американски зелени барети пристигнаха в Тринидат и Тобего за съвместни тактически учения на малки военни отряди. През август 2013 зелените барети и хондураски военни моряци отработваха обезвреждане на мини, а през септември специални части на САЩ, заедно с елитни военни подразделения от държавите членки на АСЕАН (Асоциация на държавите от Югоизточна Азия, в която участват Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур, Тайланд, Бруней, Виетнам, Лаос, Мянма и Камбоджа) и с участието на специални части от Австралия, Нова Зелания, Япония, Южна Корея, Китай, Индия и Русия, се включиха във финансираното от Индонезия и САЩ антитерористично учение в района на Сентула (западната част на остров Ява).

През октомври с.г. елитни военни часто на САЩ осъществиха разузнавателно-диверсионни рейдове в Либия и Сомалия, отвличайки от тези страни неколцина заподозрени, че са терористи, при това в хода на тези операции "морските котки" са убили военнослужещи от въпросните държави при изтеглянето си. През ноември 2013 части на SOCOM осъществиха хуманитарна акция на Филипините, подпомагайки пострадалите от тайфуна "Хаян". Месец по-късно членове на "специалната оперативна група 352" участваха в учения съвместно със 130 авиационни техници и пилоти и шест самолети, провели се в една военновъздушна база във Великобритания. Пак тогава, няколко американски "морски котки" бяха ранени, осъществявайки тайна военна операция в Южен Судан. Следващата 2014 беше посрещната от зелените барети с военна операция, осъществена на 1 януари, съвместно с елитни афганистански части, в района на Кандахар.

Според командването на SOCOM обаче, дори дислокацията на негови части в 134 различни държави по света не е достатъчно за да се "реагира адекватно на всички рискове". Затова през ноември 2013 то обяви плановете си да намери потенциални партньори в IT-сектора, които да са в състояние "да създават и развиват нови уебсайтове, предназначени за чуждестранната аудитория", под ръководството на т.нар. Транснационална мрежова инициатива, която също е част от SOCOM. Предвижда се, тези "приспособени" уебсайтове да станат част от вече съществуващата глобална мрежа от десетки пропагандни интернет-страници, които на пръв поглед представляват съвсем легитимни новинарски агенции, но на практика се управляват от различни военни ведомства, като сред тях са такива интернет-издания като CentralAsiaOnline.com, sabahionline.com (чиято целева аудитория е Сомалия), сайтът Al-Shorfa.com, предназначен за Централна Азия или пък Infosurhoy.com, който визира Латинска Америка.

Активността на SOCOM в киберпространството намира израз и в усилията му, целящи установяването на максимално тесни контакти (и, съответно, гарантиране на необходимата подкрепа) с управленските структури в самите САЩ. „Поддържаме връзки с всяка институция във Вашингтон – като започнем с ЦРУ и свършим с ФБР и Агенцията за национална сигурност, включително националната Агенция на геопространствено разузнаване и Агенцията за военно разузнаване“ – заяви командващият SOCOM адмирал Макрейвън по време на миналогодишната кръгла маса в Центъра „Удроу Уилсън“ в американската столица. В доклада си той изброи 38 департаменти и агенции, с които SOCOM поддържа особено тесни контакти.

Възможните нежелани последици

Макар че мнозина от избирателите, гласували за първи път за Обама през 2008, го смятаха за „кандидат на антивоенния лагер“, на практика той се оказа твърде войнствен върховен главнокомандващ. Така, докато администрацията му следеше изтеглянето на американските части от Ирак (процес, който в дипломатически план беше подготвен още от Буш-младши) и съкращаването на военното присъствие в Афганистан (след мащабния ръст на американската военна активност в тази страна), президентът се ангажира с нарастването на американското военно присъствие в Африка, подновяването на активността в Латинска Америка и трудните преговори за възстановяване на баланса, т.е. за т.нар. „азиатска ос“ (макар това засега да не е довело до значими резултати).

Паралелно с това Белият дом пое курс към експоненциално разширяване на американската „безпилотна война“. Така, според едно проучване на Бюрото за журналистически разследвания в Лондон, докато Буш-младши е инициирал 51 удара с безпилотни летателни апарати, при управлението на Обама броят им вече надхвърля 330. Само през последната година САЩ бяха ангажирани с военни операции в Афганистан, Либия, Пакистан, Сомалия и Йемен.

От друга страна, разобличенията на бившия служител на Агенцията за национална сигурност Едуард Сноудън демонстрираха невероятния размах и глобалния обхват на електронното следене, осъществявано от САЩ при управлението на Обама. Междувременно, зад кулисите, американските специални части бяха разположени на територията на два пъти повече държави, отколкото в края на президентския мандат на Буш-младши.

През последните години обаче, непредвидените последици от военните операции на САЩ провокираха възмущение и недоволство, рязко повишавайки напрежението в цели региони. Повече от десет години след триумфа на Америка и седем години след толкова рекламирания подем, „новият“ Ирак, създаден от Вашингтон, отново е в пламъци. Страната, в която преди интервенцията на САЩ нямаше присъствие на Ал Кайда и чието правителство беше настроено против враговете на Америка в Техеран, сега се контролира от централно правителство, съчувстващо на Иран, а в редица иракски градове се веят флаговете на Ал Кайда и Ислямска държава.

Една от последните военни намеси на САЩ, изиграла решаваща роля за свалянето и убийството на либийския диктатор Кадафи, тласна съседната държава Мали (подкрепяна от Вашингтон като бастион срещу местния тероризъм) по низходящата спирала: там станахме свидетели на държавен преврат, осъществен от офицер, преминал подготовка в САЩ, което в крайна сметка доведе до кървавото терористично нападение срещу алжирски газопреработвателен завод и до формирането на истинска терористична диаспора в региона.

Друг пример е днешен Судан – държавата, която на практика се крепеше от САЩ, доколкото те дълги години я подкрепяха в икономическо и военно отношение (въпреки  масовото използване на деца-войници от местните управляващи), използвайки я като тайна база за своите специални сили, сега се разпада на части в резултат от несекващото насилие, трансформирало се с перманентна гражданска война.

По време на управлението си Обама положи много усилия за да разшири използването на елитните тактически сили на Пентагона за постигане на стратегическите цели на САЩ. Но тъй като специалните операции се провеждат в пълна секретност, обикновените американци едва ли имат представа, къде биват изпращани техните военни сили, какви точно задачи изпълняват и какви последици биха могли да се очакват в крайна сметка. Както посочва полковникът от резерва на американската армия и професор по международни отношения в Бостънския университет Ендрю Басевич, активното изполване на специалните части по време на управлението на Обама значително е намалило отчетността на Департамента по обраната, укрепило е „имперския модел“ на президентско управление и е подготвило почвата за воденето на безкрайна война. Според него: „прехвърлянето на все повече военни функции към специалните части прекъсва и без това слабата връзка между войната и политиката и войната започва да се води заради самата война“.

Секретните операции, осъществявани от специалните части, демонстрират опасната тенденция да водят до непреднамерени, непредвидени и нерядко катастрофални последици. Жителите на Ню Йорк няма скоро да забравят крайния резултат от нелегалната подкрепа, оказвана от САЩ на ислямистите в Афганистан, по време на борбата им със Съветския съюз през 80-те години: трагедията от 11 септември („Черният четвъртък“). Странно е обаче, че онези, които се намираха в другата атакувана тогава точка – в Пентагона – не си извлякоха никакви поуки от тези събития. Дори и в наши дни, т.е. повече от тринайсет години след интервенцията в Афганистан и десет години, откакто Вашингтон започна да осъществява операции под прикритие в съседен Пакистан, САЩ все още търпят негативните последици от онзи епизод от студената война: така например безпилотните летателни апарати на ЦРУ днес нанасят ракетни удари срещу „мрежата Хакани“ – същата която през 80-години Управлението снабдяваше с ракети „Стингър“.

След като нямат ясна представа, къде специалните части осъществяват операциите си, както и какви точно са тези операции, обикновените американци трудно могат да разпознаят последиците и вредата от все по-мащабните тайни войни, които Америка води на цялата територия на планетата. Но, ако историята ни учи на нешо, то е, че тези последици ще бъдат осезаеми, а вероятно и трагични – от Югозападна Азия до Магреб, от Централна Азия до Централна Африка, а в крайна сметка и в самите Съединени щати.

В лансираната от него стратегия SOCOM 2020 адмирал Макрейвън утвърждава глобалното присъствие на американските специални части, като средство за „демонстрация на сила, гарантиране на стабилността и предотвратяване на конфликтите“. Истината обаче е, че през миналата 2014 (както и през предходните години) действията на командваните от него Сили за специални операции доведоха по-скоро до точно обратните резултати в цели 134 държави по света.

* Авторът е американски геополитически анализатор, автор на пет книги за военните кампании и военната стратегия на САЩ

{backbutton}

Китай започва да опознава Черноморския регион още от времето на монголската династия Юан, която управлява Поднебесната близо сто години (1271-1368). Периодът е свързан с културна и търговска експанзия на династията начело с монголския император Кубилай хан извън пределите на Китай. Корабите на династия Юан плават през нови морета и проникват на нови територии. В края на ХІV век Пекин установява отношения с Персия и големите градове в Близкия Изток, с Византия и с папа Николай IV, както и с най-влиятелните европейски средновековни владетели. След Опиумните войни от ХІХ век, практически до края на Втората световна война, за повече от столетие Китай на практика изпада в зависимост от Запада и губи възможност да развива активни стопански отношения с Големия Черноморски регион (ГЧР).

Днес, съвременен Китай недвусмислено се превръща във водещ фактор на XXI век. Поднебесната не се припознава само с принадлежността си към Азиатско-Тихоокеанския регион, където са нейните жизнено важни интереси, но активно работи за позиционирането си в други региони на света. Натрупаният значителен политически, военно-стратегически, търговско-икономически, валутно-финансов и културен потенциал за целия период от създаване на Китайската народна република представлява онази критична маса, която създава възможности за реализиране на китайските геостратегически интереси. Опирайки се на хилядолетните китайски управленски традиции, философия и мъдрост, петото поколение китайски ръководители начело със Си Дзинпин печели приятели и съюзници, не чрез дрънкане на оръжие и проектиране на военна мощ, а с умело използване на инструментариума на икономическата, културната и публичната дипломация.

Големият Черноморски регион (ГЧР) е геополитическа категория, която се налага в международните експертни среди след края на студената война. Преформатирането на постсъветското пространство очертава и геополитическите контури на ГЧР в рамките на Балканите, Черноморието и Каспия (преди всичко южнокавказките държави). В региона се пресичат геополитическите интереси на традиционните играчи като ЕС, САЩ, Русия, Турция, Иран. Отскоро в него активно навлиза и Китай. ГЧР е важно предмостие за китайската икономическа и културна експанзия в Европа и Близкия Изток.

Пекин все още няма изработена отделна стратегия за ГЧР. Във връзка с това китайската визия и интереси спрямо региона следва да бъдат наблюдавани през призмата на три ключови китайски стратегически вектора.

Китайският път на коприната

Първият вектор е свързан с амбициозните планове на китайското държавно ръководство за възраждането на Пътя на коприната в сухопътното и морското му измерения.

Сухопътното измерение, известно още като „Новият път на коприната” или „Икономическият пояс на копринения път”, се планира да тръгне от Сиан в Централен Китай и да премине през провинциите Гансу и Синцзян, преди да влезе в Казахстан. Пътят продължава през югозападната част на Централна Азия като достига до Северен Иран преди да завие към Ирак, Сирия и Турция. В Европа Новият път на коприната влиза през Дарданелите и Босфора в България и продължава към Румъния, Унгария, Чехия, Германия. (Във връзка с това през 2013 влезе в експлоатация подводният жп тунел „Мармарай” на стойност 4 млрд. щ.д с дължина 13.6 км, с 1.5 км подводна част под Босфора). От германския Дуисбург пътят се насочва към ключовия холандски пристанищен център Ротердам, след което се спуска към Венеция.

Морското измерение, известно като „Морския път на коприната” тръгва от Гуанджоу и преминава през провинциите Гуанси и остров Хайнан преди да потегли на юг към ключовия за световната търговия пролив Малака. От малайзийската столица Куала Лампур пътят преминава през индийския град Калкута (Колката) и пресича Индийския океан като достига бреговете на Кения. Предполага се, че морското измерение на Пътя на коприната ще обхване и Шри Ланка. От кенийската столица Найроби трасето следва на север към Африканския Рог и Червено море, за да влезе в Средиземно море през стратегически важния Суецки канал. Морският път на коприната прави важна спирка в атинското пристанище Пирея и се съединява със своя сухоземен събрат „Новият път на коприната“ в италианското пристанище Венеция.

Ако интеграционният проект „Източно партньорство” на ЕС за бившите съветски републики или инициативата на САЩ за „Големия Близък Изток”, предвиждат налагането на „ценностна” демокрация, в китайската визия за сътрудничество отсъстват политически условия. Китайският „копринен” проект се отличава и от руския евразийски проект, разчитащ на реинтеграцията на постсъветското пространство под егидата на Москва главно чрез инструментариума на геополитическата и геокултурната доминация. Пътят на коприната цели да засили търговския и културния обмен на Поднебесната със света. Това са региони с население близо 3 млрд души и перспективни пазари. Самото название Път на коприната е отражение на историческата мисия на Китай като източник на търговия със стоки и обмен на информация, познания, култура и технологии. Чрез икономиката Пекин се стреми да изгради по-тесни политически и културни отношения със страните, през които преминава Пътят на коприната. Китайското разбиране е, че тези отношения следва да се изграждат върху принципите на взаимното уважение, зачитане на суверенитета и ненамеса във вътрешните работи, независимо от тежестта на дадената държава в системата на международните отношения. Ако се осъществи в пълния си обем, амбициозният китайски суперпроект предполага интегрирането на значителен брой стратегически важни транспортно-инфраструктурни и енергийни трасета и морски пристанища, търговско-инвестиционни, научно-технически, информационно-технологични центрове в три континента - Азия, Африка и Европа.

Пътят на коприната е китайският отговор на предизвикателствата на икономическата глобализация на света. Важна негова особеност е, че ГЧР се явява пресечна точка и на двете измерения на Пътя на коприната. Освен това изграждането на китайски плацдарм за икономическо навлизане в ГЧР и Източна Европа е елемент от китайската евразийска стратегия, с която ще бъдат принудени да се съобразяват и руските евразийски, и евроатлантическите стратези.

Активизиране на отношенията с централно и източноевропейските страни

Вторият вектор обхваща отношенията на Пекин със страните от Централна и Източна Европа. Китай използва икономическата стагнация и липсата на сериозни инвестиции в Европа като предпоставка за икономическо навлизане в Централна и Източна Европа (по-специално в Югоизточна Европа). Пекин смята, че Брюксел не е успял да гарантира на тези страни достоен напредък след включването им в евроатлантическото геополитическо пространство. Ако първата вълна от приети в ЕС държави от Централна Европа през 2004 усетиха ползите от реализацията на частични инфраструктурни преобразования, страни като България бяха деиндустриализирани и деаграризирани, изоставайки осезаемо от водещите държави в Евросъюза.

Според китайското държавно ръководство Брюксел не разполага с достатъчно ресурси и ясна концепция за модернизация на икономиките на новоприетите страни членки на ЕС. По тази причина Пекин е готов да заеме тази ниша, като предлага реализацията на важни инфраструктурни проекти в замяна на продоволствени и селскостопански стоки. През 2012 стокообменът между Китай и страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) възлиза на 20 млрд. щ.д., което е 10% от общия стокообмен на КНР с ЕС.

През ноември 2013, на фона на провалената среща на върха на „Източно партньорство“ във Вилнюс, в тила на ЕС - в Букурещ, се проведе среща на 16 европейски държави от ЦИЕ с високопоставена китайска делегация начело с китайския министър-председател Ли Къцян. След форумите в Будапеща през 2011 и Варшава през 2012 това е третата среща между високопоставени политици от ЦИЕ и Китай. Румънската столица не е избрана случайно за провеждането на срещата. Букурещ смята Китай за най-надеждния си дългогодишен азиатски партньор, а за Пекин Румъния е най-лоялният му партньор в ЕС. На срещата Пекин обяви решението си за откриване на кредитна линия от 10 млрд щ.д. за реализация на големи съвместни инфраструктурни проекти в страните от региона. Резултатите от преговорите демонстрират желанието на Китай да развива пълноценни отношения със 16-те държави от ЦИЕ без менторството на Брюксел. ЕК безуспешно се опитва да откаже 16-те от договореностите с Китай. Еврокомисията обвинява Пекин в провеждане на политика „разделяй и владей”, а от източноевропейците изисква да спазват общоевропейския солидарен подход по отношение на развитието на отношенията на ЕС с трети държави. В отговор на критиките, Пекин твърди, че не иска да внася разкол в ЕС, а предлага сътрудничество, което ще допринесе за балансираното развитие в Европа.

На четвъртата подобна среща на високо равнище в Белград през декември 2014 са съгласувани основните направления на сътрудничество между КНР и ЦИЕ. Първото направление акцентира върху разгръщането на пълноценна търговия чрез свързване на пристанищата с железопътните и автомобилните инфраструктури. Във връзка с това е договорено изграждането на стратегически транспортен коридор Унгария - Сърбия - Македония - Гърция, който да свърже гръцкото пристанище Пирея с пазарите в Югоизточна и Централна Европа. Второто направление касае сътрудничеството за осъществяването на мащабни инфраструктурни проекти и експлоатационното им обслужване. Страните от региона могат да оползотворят китайския проектантско-технологичен и инженерно-строителен опит в тази сфера. Китайските машини и оборудване за изграждането на инфраструктура – транспортна, пристанищна, логистична и пр., са конкурентоспособни на международния пазар. Третото направление предвижда формирането на работещ механизъм за инвестиционно финансиране, който да обслужва реалния сектор на икономиката. Китайското правителство предлага да се съгласуват финансови и инвестиционни параметри на сътрудничество между КНР и ЦЕИ, при запазване водещата роля на пазарния принцип за правене на бизнес. Пекин насърчава страните от ЦИЕ да се възползват от оповестената на Букурещката среща специалната кредитна линия. Освен това Китай планира създаването на инвестиционен фонд в размер на 3 млрд щ.д., като планира да насочи 1 млрд. от тях за съвместни проекти.

Съществува потенциал за ръст на търговския стокообмен между Китай и ЦИЕ. Чехия, Унгария, Румъния, Сърбия и Гърция разглеждат сериозно китайските предложения и са готови да стартират реализацията на редица инфраструктурни, транспортни, енергийни и селскостопански проекти. Китай вече участва в модернизацията на пристанищни центрове в Гърция и Румъния. Пекин помага за облекчаване на дълговата криза на Гърция, изкупувайки част от суверенния й дълг и прави солидни инвестиции в пристанището в Пирея и в международното летище в Атина. Китай е отпуснал заем на гръцкото правителство за обновяване на гръцкия търговски флот и закупуването на 162 кораба от Поднебесната. Китай държи една трета от световния корабостроителен пазар, докато гърците контролират значителна част от международните морските превози.

Състоянието на българо-китайските търговско-икономически отношения не съответства на интензивния двустранен политически диалог. Китайското ръководство гледа на страната ни като на перспективен партньор и приятел. В Китай високо ценят факта, че България е втората държава в света, която признава КНР през 1949. Наскоро България стана първата страна, превела и издала книгата на сегашния държавен ръководител на КНР Си Дзинпин „Китайската мечта”. На представянето й в София присъства и президентът Плевнелиев. София обаче подцени срещата в Белград, в която участва само на ниво вицепремиер за разлика от другите държави от ЦЕИ, представени от своите държавни и правителствени ръководители. На този фон България изостава от балканските си съседи в привличането на значими китайски инвестиции за развитие на икономиката. Сглобяването на китайския лек автомобил Great Wall в Ловеч остава най-емблематичната китайска производствено-технологична инвестиция у нас. Китайските делови среди и компании с политическата подкрепа на държавата регистрират сериозен интерес за участие в реализацията на големи наши инфраструктурни проекти (например, участие в търга за строителство на третия лъч на софийското метро, строителството на стратегически тунел под връх „Шипка”, който да свърже транспортната мрежа на Северна и Южна България и магистрала „Черно море”). Но отказът на българското правителство за предоставяне на държавна гаранция за момента блокира реализацията на тези инвестиционни намерения.

Китайското позициониране в Кавказко-Каспийския регион.

Третият стратегически вектор на Пекин в ГЧР засяга отношенията му със страните от Южен Кавказ. Регионът е важно свързващо звено между Каспийско и Черно Море, но и източник на стратегическа нестабилност, заради трите неразрешени „замразени” (а всъщност тлеещи) етнонационални конфликти. Китай е политически неутрален по отношение на натрупаните противоречия между Армения и Азербайджан, заради Нагорни Карабах и между Грузия и Русия, заради Южна Осетия и Абхазия. За разлика от другите външни сили, Пекин не носи негативния исторически багаж на разделянето и противопоставянето на кавказките народи. Южнокавказката политика на Пекин изхожда от следните съображения. Първо, Пекин използва икономическия инструментариум и „меката сила” (културния и образователния обмен и публичната дипломация) за реализиране на китайските дългосрочни интереси в богатия на ресурси и история Южен Кавказ. Второ, Пекин разглежда геополитическото си позициониране в региона като превенция срещу проникването на тюркско влияние в северозападния уйгурски мюсюлмански регион на Китай. Южен Кавказ е географски, политически и културно свързан с Централна Азия и Пекин се опасява от превръщането му в коридор за инфилтриране на радикалния ислям на китайска територия. Геополитически погледнато, се наблюдава частично препокриване на китайските, руските и иранските интереси в Южен Кавказ. Русия би могла да разглежда китайското позициониране като част от стратегията за неутрализиране влиянието на ЕС и САЩ в региона. Китайските инвестиции в Южен Кавказ индиректно ще помогнат за социално-икономическия напредък и на руския Северен Кавказ и за премахване на питателната почва за разпространение на радикалната ислямистска идеология в региона.

Пекин постепенно разгръща активно търговско-икономическо, енергийно и културно-образователно сътрудничество с Азербайджан, Армения и Грузия след извоюване на тяхната независимост и установяване на дипломатически отношения в началото на 90-те години на миналия век.

Китайско-азербайджанските делови форуми се материализират в конкретни споразумения. Едно от тях например, предвижда изграждането на азербайджанска територия на технологичен център за производство на поточни линии за производство на оптични кабели, компютърни системи, мобилни сондажни платформи за добив на газ и нефт, материали за съхранение и пакетиране на селскостопанска продукция и пр. Китайски фирми се конкурират успешно с руски и западни енергийни компании за достъп до азербайджанските енергийни ресурси. Втората по големина след „Петро-Чайна” китайска нефтопреработваща и химическа компания „Синопек Груп” с преобладаващо държавно участие (76%) през периода 2002-2003 получава правото да проучва нефтените находища „Курсанги-Карабагли – K&K” и „Гобустан” в Азербайджан. Проектът K&K осигурява добива на 300,000 тона суров петрол и представлява най-голямото шелфово находище. След посещение в КНР и Сингапур, представителите на СОКАР – държавната азербайджанска нефтена компания – договарят азербайджански нефтени доставки за Китай. Енергийното китайско-азербайджанско сътрудничество се допълва с договорености за изграждането на инфраструктура, ремонт и реконструкция на топло- и водноелектрически централи. Китайска национална компания за електрическо оборудване печели търг за рехабилитация на азербайджанска ТЕЦ и модернизацията на седем енергоблока, които произвеждат 45% от електроенергията в страната. След рехабилитацията на централата мощността и трябва да достигне 2500 мегавата. Китайската електрическа компания участва и в ремонта на каскадата на Мигначевирската ВЕЦ (с капацитет от 430 мегавата), която заема важна част в осигуряване на енергийния баланс на Азербайджан.

Китай присъства активно в арменската икономика. Съвместното китайско-арменско предприятие за производство на синтетичен каучук Шанси-Наирит е пример за успешно индустриално сътрудничество. За неговото стартиране през 2003 са инвестирани 300 млн. щ.д., осигуряващи производството на 30 000 тона синтетичен каучук и 100 млн. щ.д печалба годишно. Арменската държава държи 40% дял в предприятието. Пекин участва в модернизацията на арменската енергийна система, по-специално в ремонтните и рехабилитационни дейности на пети енергоблок на Хразданската ТЕЦ. Частният китайски бизнес също стъпва на арменския пазар. През 2010 41 фирми с китайско капиталово участие стартират дейността си в Армения – търговия на едро с хранителни стоки, напитки, цигари, текстилни стоки и обувки, търговия на дребно с медикаменти, медицински консумативи, козметика, електроуреди, облекло и ресторантьорство. Китай има интерес да участва във важен геополитически транспортно-инфраструктурен проект – изграждане на жп линия, която да свързва Армения с иранските пристанища в Персийския залив. Реализацията на този амбициозен проект ще отвори вратата на Ереван до Централна, Южна и Югоизточна Азия, Пекин получава пазарен достъп в Южен Кавказ.

Китай навлиза икономически и в Грузия. Предприети са стъпки за откриването на филиал на Китайската банка за развитие в страната и за насърчаване на взаимната търговия и инвестиции. Грузинците предлагат участие на китайския капитал в модернизирането и разширяването на пристанището в Поти. Китайско-грузинските енергийни отношения се материализират в изграждане на хидроенергийна инфраструктура. Базираната в провинция Съчуан китайска вносно-износна електрическа компания изгражда през 2001-2004 най-голямата след независимостта на Грузия водноелектрическа централа в Кхадори с капацитет от 24 мегавата. Сред приоритетните сфери на сътрудничество е транспортната инфраструктура. Пекин има интерес да се включи в изграждането и експлоатацията на жп линията Баку - Тбилиси - Карс. Китайската корпорация „Синохидро” и китайските железници печелят международен търг, обявен от грузинското правителство, за реконструкция на стратегически тунел, свързващ източната със западната част на Грузия и изграждане на жп пръстен околоТбилиси, който е важен елемент от транспортното развитие и сигурност на Грузия. Стойността на 30-келометровия пръстен е 353.5 млн. щ.д., в това число изграждането на каскади, тунели и други инфраструктурни обекти.

Културно-образователният обмен на Китай с трите южнокавказки републики се изразява в откриване на културно-информационни центрове. Функционират успешно и филиали на Института „Конфуций” в столиците на трите кавказки републики, спомагащи за популяризиране на китайския език и култура. Тече обмен на студенти, аспиранти и университетски преподаватели на базата на сключени двустранни образователни спогодби.

Определен дискомфорт в отношенията създава значителния приток на китайски гастарбайтери в трите кавказки републики. Само в Азербайджан те вече наброяват над 7000 души (според официалната статистика), като при това значителна част се заселват не само в градовете, но и в селските райони. В автономната грузинска република Аджария (в градовете Батуми и Кобулети) се увеличава броят на китайските търговски обекти и ресторанти (близо 600). Китайската работна ръка подбива местния трудов пазар, тъй като китайските работници са непретенциозни, работливи и нископлатени (със средни възнаграждения от 90 щ.д. на месец). Според грузинско-китайско споразумение, китайската компания „Хуалинг” ще строи мащабен жилищен комплекс със статут на специална икономическа зона, който може да се обособи като бъдещия „Чайна таун” в Тбилиси. Растящият брой законно и незаконно работещи китайски имигранти в Южен Кавказ може да се окаже източник на сериозно социално-икономическо напрежение в приемащите ги кавказки държави. На определен етап този хуманитарен аспект на отношенията може да стане предмет на сериозни дискусии и търсене на решение на междудържавно равнище.

Китай не иска да поема неизбежните геополитически пасиви от признаването на Нагорни Карабах, Абхазия и Южна Осетия. Освен официалните призиви за търсене на мирно решение на „замразените” конфликти в Южен Кавказ, Пекин не се ангажира с посреднически функции. Все пак той поддържа неофициални отношения, включващи развитието на стопански, хуманитарни и културни връзки със самопровъзгласилите се и непризнати държавно-териториални образувания. Тези връзки се осъществяват от китайските делови среди, а не от официалните китайски власти. С Абхазия китайците се опитват да реализират проекти в сферата на селското стопанство, геронтологията, спорта, туризма и по линия на вноса на китайски потребителски стоки на абхазкия пазар. Абхазия има свой почетен консул в Пекин, който лобира за интересите на републиката в Азиатско-Европейската континентална консултативна група. Абхазкото т.нар. Външно министерство е назначило специален пратеник за развитие на отношенията си с Азиатско-Тихоокеанския регион. Отношенията на Пекин с анексираната от Армения азербайджанска територия Нагорни Карабах са функция на китайско-арменските отношения. Китайски предприемачески фирми участват в реализацията на проекти в сферата на строителството, преработката на камъни и изграждането на хидроенергийни мощности в Нагорно-Карабах. С Южна Осетия отношенията са предимно в хуманитарната и производствена сфера. През 2008 Пекин оказва хуманитарна помощ на Цхинвали с оглед преодоляване на последиците от въоръжения му конфликт с Тбилиси. Съгласно споразумението между Северна Осетия и Съчуан, се изгражда руско-китайски производствен парк в сферата на леката промишленост, който осигурява 1000 работни места в Южна Осетия.

Позиционирането на Китай в Черноморско-Азовския регион

След разпадането на Съветския съюз Пекин заявява своя стратегически интерес спрямо Черноморско-Азовския басейн и по специално Крим и прилежащите райони – Донбас, в Източна Украйна и Ростовска област на Руската Федерация. Регионът е интересен за Китай от гледна точка на развитие на търговията, селското стопанство и инвестициите в енергийната сфера. През 2011 Китай е сред основните икономически партньори на Крим, като 40% от вноса в автономната република е с китайски произход. Китай сътрудничи с Крим в изграждането на аграрни комплекси, фабрика за производство на комбиниран фураж, хладилни камери и др. Финансирането на тези проекти трябваше да се осъществи от Китайската вносно-износна банка и Китайската национална инженерна и машиностроителна корпорация. Инвестиционните намерения на Пекин включваха строителството на комбинирана топлоелектрическа централа с мощност от 700 мегавата на стойност 800 млн. щ.д. на мястото на АЕЦ Шчелкино, чието строителство беше изоставено през 1989. Централата трябваше да се захранва с природен газ чрез специално разклонение на газопровода Якой – Феодосия - Керч. В китайските планове влизаше суровината за централата да се осигурява чрез подаване на газ от украинския шелф. Китай имаше готовност да предостави на Украйна сондажна платформа на лизинг от 200 млн. щ.д. за добив на газ и нефт.

Разразилата се през миналата 2014 украинска криза ще промени, но едва ли ще спре амбициозните китайски планове в Черноморско-Азовския басейн. След инкорпорирането на Крим към Руската Федерация китайска делегация води разговори с новото руско ръководство в Крим. Китай проявява интерес негови компании да участват в изграждането на дълбоководно пристанище и в строителството на моста през Керченския пролив.

Украинското предизвикателство пред Китай

Като носител на азиатския културен модел, китайската дипломация не демонстрира емоционалност и откровеност. Изказванията на високопоставените китайски функционери и дипломати са сдържани, умозрителни и премерени. Китайците се опасяват, че един път озвучена, тяхната позиция вече не може да бъде променяна в зависимост от динамично променящата се конюнктура, защото това може да се изтълкувано като израз на двойни стандарти. Китайският партийно-държавен „истъблишмент“ бавно и предпазливо формулира съгласувана външнополитическа позиция по даден международен казус или криза, след което последователно отстоява оповестената позиция в дългосрочен план. Така се случва и по въпроса за украинската криза, защото инкорпорирането на Крим в Руската Федералия и фактическото сепариране на индустриално важния Донбас от Украйна представлява сериозно геополитическо предизвикателство за Поднебесната в Големия Черноморски регион. Освен това, за озвучаването на кардинален преход от един външнополитически курс към друг Китай използва ръководители от втория ешелон на властовите структури. В този контекст трябва да се разглеждат изказванията на и.д. директор на Департамента за Европа и Централна Азия в китайското Външно министерство Гуй Цунюй и на заместник-началника на отдела на ЦК КПК по международните връзки Чжоу Ли, според които КНР се отнася отговорно и внимателно към решаването на националните въпроси и във връзка с това не приема референдумите като начин за извоюване на независимост (Макао например, иска да проведе референдум за принципите на бъдещите си отношения с континентален Китай, което е предизвикателство пред китайския интегритет и национална сигурност). В този смисъл Китай не приема и Кримския референдум като легитимна форма на смяна на суверенната принадлежност на полуострова, но в същото време приема тезата, че Крим е земя, исторически свързана с Русия. Квинтесенцията на китайската позиция е, че Пекин не поставя под въпрос териториалния интегритет на Украйна, но по същество приема фактическата геополитическа промяна на статута на Крим. По въпроса за Крим Китай отчита важността му за националната сигурност на Русия. Индикациите обаче са, че Пекин не би подкрепил под никаква форма евентуално едностранно официално признаване от страна на Кремъл на самопровъзгласилите се Донецка и Луганска народни републики.

Заключение

КНР е в процес на избистряне на самостоятелна стратегия за позициониране в Големия Черноморски регион. Регионът представлява важен плацдарм за проникването на Поднебесната в Кавказ, ЦИЕ и Близкия изток. През него преминават важни стратегически пътни и енергийни трасета и са съсредоточени значими енергийни ресурси, така необходими за развитие на втората по-големина икономика в света. Китайската стратегия за ГЧР ще подпомогне реализацията на китайския геостратегически проект за възраждането на Великия път на коприната. Китай навлиза в региона ненатрапчиво чрез инструментариума на търговско-икономическите, инвестиционните и културно-образователните отношения при зачитане на суверенитета и без поставяне на политически условия за сътрудничество.

Наблюдава се приемственост на китайския подход по отношение на Азиатско-Тихоокеанския регион, БРИКС и, респективно, ГЧР. В усилията си за изграждане на многополюсен свят Пекин е заинтересован от възстановяване на Русия като самостоятелен полюс в системата на международните отношения. В същото време Китай не желае да участва в съюзи срещу други държави, тъй като е заинтересован от мирното обединение с Тайван в обозримо бъдеще. Развитието на равноправни и взаимоизгодни стопански и културни отношения с всички страни на всички континенти е ключов елемент на китайската външна политика. Китай е носител на своя собствена национална ценностна система, различна от скалата на ценностите на Запада, и не се притеснява да я отстоява в международен план.

Литература:

Дергачов, В. (2014). Геополитическая трансформация в Черноморском регионе и проблемы безопасности в Восточной Европе [Онлайн: http://recensio.info/stati/513-geopoliticheskaya-transformatsiya-v-chernomorskom-regione-i-problemy-bezopasnosti-v-vostochnoj-evrope Извлечено на 17.02.2015]

Крутиков, Е. (2014) Мы хорошо знаем историю принадлежности Крыма. г. „Взгляд” [Онлайн: http://vz.ru/world/2014/11/21/716499.html Извлечено на 17.02.2015]

Чернов, В. (2014) Крым станет „щелковым”. [Онлайн: http://portnews.ru/comments/print/1745/?backurl=/comments/ Извлечено на 17.02.2015]

CNPC-Азербайджан (2014). [Online:http://www.cnpc.com.cn/ru/asbj/asbj_index.shtml Извлечено на 17.02.2015]

Babayan, D. (2014). The People’ Republic of China in the Azov-North Black Sea Sub-region: Present  State and Future Plans [Онлайн: http://www.ca-c.org/journal/2012-04-eng/03.shtml Извлечено на 17.02.2015]

Babayan, D. (2014) New Silk Roads in the Southern Caucasus: Chinese Geopolitics in a Strategic Region [ Online: http://yalejournal.org/article_post/new-silk-roads-in-the-southern-caucasus-chinese-geopolitics-in-a-strategic-region/ Извлечено на 17.02.2015]

China's 'New Silk Road' Vision Revealed (2014). [Online: http://thediplomat.com/2014/05/chinas-new-silk-road-vision-revealed/ Извлечено на 17.02.2015]

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Много често се оказва трудно да се прекъснат дори и зле развиващите се отношения. Добрите времена могат да отминат и една изглеждала някога перспективна връзка да деградира, но хората просто да не искат да признаят, че е време да се разделят.

Държавите, особено САЩ, се сблъскват със същите проблеми. В течение на десетилетия Вашингтон си подбираше съюзници по същия начин, по който мнозина днес събират приятели във Фейсбук. Смята се, че независимо от променилите се обстоятелства Америка на практика никога не бива да изоставя съюзниците си. Парадоксално е също, че колкото по-малко актуална изглежда една връзка, толкова по-настойчиви стават американските чиновници в усилията си "да разширяват и укрепват" отношенията (и ангажиментите на САЩ) с въпросната страна.

Налага се администрацията на Обама да избере един по-трезв подход към непрекъснато увеличаващата се тълпа от американски съюзници и квазисъюзници. За Вашингтон е дошло време да изпрати прощални писма до поне половин дузина "съюзнически" столици. С кого следва да започне е труден въпрос, предвид големият брой недостойни и недобросъвестни "приятели" на Америка.

Саудитска Арабия

Американските управляващи много обичат да говорят за споделените ценности, предоставяйки военни гаранции и подписвайки щедри чекове на десетки държави. Никой например не се заблуждава, че Саудитска Арабия е страна, с която Америка има някакви общи ценности или дори интереси, ако не броим търговията с енергоносители и случайно възникналите общи противници, като покойния Осама бин Ладен например.

Това обаче не задължава Вашингтон и Риад да формират алианс, за да могат да си сътрудничат, когато интересите им наистина съвпадат. Несъмнено, саудитците трябва да продават петрола си за да живеят и са склонни да осребряват всеки чек, независимо дали идва от приятели или от врагове. А когато монархията им се окаже застрашена, те със сигурност ще реагират решително, дори жестоко, без да се налага някой отвън да ги стимулира за това.

Ако става дума за ценности, съюзът с Риад е огромен срам за Съединените щати. Саудитска Арабия на практика представлява тоталитарна държава: монархията ограбва собствения си народ, жестоко репресира опозицията, потиска религиозната свобода и дори се опитва да изнася саудитската тирания - например в съседен Бахрейн. Покойният крал Абдула се смяташе за "умерен" и "реформатор", но само в контекста на едно от най-несвободните общества на планетата. Както изглежда обаче, наследникът му крал Салман е склонен да спре, или дори да върне назад процеса, позволил постигането на някакъв минимален прогрес през последните две десетилетия.

Затова е крайно време да изпратим на Риад ясно послание, че слагаме край на досегашните си отношения. Двете правителства могат да продължат да си сътрудничат, когато това е уместно и се налага. Следва да бъде сложен край обаче на посещенията на американските президенти, чиято единствена цел да се демонстрира почтително уважение към трона на Саудитите. Да бъдат прекратени интимните приятелски срещи с монарха при отпътуването на държавния ни глава. Американските военни вече не трябва да се разглеждат като евтина лична охрана на семейство Ал-Сауд, готова да действа по заповедите на Риад.

Южна Корея

Ако някога е имало алианс, който в резултат от променените обстоятелства да е станал неуместен, това са американските гаранции за сигурността на Република Корея. Двете страни действително споделят някои ценности - поне откакто Сеул най-сетне предприе въжни стъпки към демокрацията, независимо от проточилата се подкрепа на Вашингтон за южнокорейските диктатори. В същото време, следва да сме наясно, че обширните културни, икономически и дори семейни връзки между нашите две страни ще продължат да се развиват без оглед на отношенията ни в сферата на сигурността.

Навремето САЩ бяха въвлечени в Корейската война не заради уж присъщото на полуострова стратегическо значение - преди началото на конфликта дори генерал Дъглас Макартър отрича тази територия да представлява някаква геополитическа ценност. Вашингтон по-скоро се чувстваше отговорен да се включи в тази война след като, съвместно със Съветите,  реши да раздели Корейския полуостров и в същото време отказа да въоръжи армията на Южна Корея. Що се отнася до сигурността, американските политици погрешно сметнаха нападението на Северна Корея за предварително обмислена стъпка на съветския диктатор Йосиф Сталин и възможна прелюдия към мащабна съветска инвазия в Европа.

След това американското военно присъствие на полуострова беше необходимо докато Югът не постигна необходимата политическа стабилност, демонстрирайки в същото време впечатляващо икономическо развитие. През 80-те години на миналия век Южна Корея вече далеч изпреварваше Северна в икономически план. В началото на 90-те пък Сеул окончателно прегърна демокрацията, а и съюзниците на Севера от времето на студената война също се промениха, в резултат от което изчезна възможността Русия или Китай да подкрепят евентуална нова севернокорейска агресия. Днес съотношението между Южна и Северна Корея в икономиката е 40:1, а в числеността на населението е 2:1, да не говорим за тоталното технологично превъзходство на Юга и мощната  международна дипломатическа подкрепа, на фона на почти пълната изолация на Севера.

Тезата, че Южна Корея продължава да се нуждае от американските субсидии в сферата на отбраната е също толкова основателна, колкото и евентуална молба на САЩ към Европа да им помогне за да се защитят от Мексико. Истината е, че Югът може да се защити и сам. Някои американци си въобразяват, че Сеул се е присъединил към "големия", доминиран от Вашингтон, алианс за да сдържа Китай, но южнокорейците би трябвало да са се побъркали, ако действително искат да превърнат тази гигантска съседна държава в свой постоянен противник, заемайки страната на САЩ в противоречията помежду им, които при това не ги засягат особено (Тайван, островите Спратли, или архипелагът Сенкаку). Някои други форми на сътрудничество, като обменът на разузнавателна информация например, могат да се окажат по-изгодни за Вашингтон и Сеул, но те следва да се реализират без продължаването на т.нар. "Договор за взаимна отбрана", който само формално има "взаимен характер".

Ирак

Военната интервенция в Ирак, осъществена при управлението на Буш-младши, беше плод на многобройните илюзии на американския елит, като започнем с тази за наличието на оръжие за масово унищожение у режима в Багдад. Освен това американските управляващи бяха искрено убедени, че иракчаните ще могат да създадат либерална, нерелигиозна демокрация, ще признаят Израел и ще се присъединят към САЩ в техния велик поход към социално и прогресивно бъдеще. Уви, всичко това се оказа продължителен кошмар - поредица от причудливи фантазии, стрували живота на 4500 американци и над 200 000 иракчани.

Класически пример за "резултат, противоположен на очакванията" стана появата на т.нар. Ислямска държава. Сваляйки светския диктатор Саддам Хюсеин, Съединените щати провокираха ожесточена сектантска война. Шиитското мнозинство най-сетне получи политическо господство, но жестокостта му накара изтласканите от властта сунити да потърсят защита и подкрепа от ислямистите. Днес Вашингтон отново воюва на страната на номиналния си съюзник, донесъл страдания както на себе си, така и на мнозина други.

Шансовете, че двете страни някой ден действително ще споделят общи ценности никак не са много. Ирак страда от липсата на демократични традиции, граждански институции и толерантна философия. Това разбира се не означава, че там никой не е заинтересован от изграждането на едно по-либерално общество. Истината обаче е, че обществените отношения в Америка и Ирак продължават фундаментално да се различават и едва ли ще се доближат в обозримо бъдеще.

Впрочем, между двете страни не съществува и кой знае какво съгласие в стратегически план. Отношенията на Багдад с Иран винаги ще бъдат определящи. Шиитското управление надцени силите си и сега е застрашено да загуби страната. Затова отново се обръща за помощ към американците! В същото време, силата, която днес застрашава Ирак и Иран, т.е. Ислямска държава, не представлява кой знае каква опасност за Америка. Затова пък, тесният военен алианс с Багдад ще ангажира САЩ в регионалната религиозна война на страната на радикалните шиити, част от които продължават да убиват иракски сунити. И тук сътрудничеството има смисъл, когато е изгодно за Америка, но когато не е, следва да се спазва определена дистанция. Тоест, не бива да се говори за някакви постоянни съюзнически отношения с Ирак.

Балтийското трио

Eстония, Латвия и Литва съществуват в лошо обкръжение. След като дълго време са били част от Руската империя, а после са погълнати от Съветския съюз след краткото им съществуване като независими държави, те и днес се боят от сянката на Москва. И трите държави настояват за присъствие на части на НАТО - с други думи на американски войски, както и за постоянното "потвърждаване", че Вашингтон е готов да воюва заради тях.

Разширяването на Северноатлантическия алианс за сметка на балтийските държави е добър пример за това, че Вашингтон е забравил, какво всъщност трябва да представлява НАТО. Повечето държави си избират съюзници за да укрепят своята собствена сигурност. След Втората световна война САЩ се опасяваха от разширяването на съветското господство в Евразия и създадоха НАТО като щит, зад който Западна Европа би могла да се заеме със своето възстановяване.

Тази политика работеше - дори прекалено добре, защото европейските членове на пакта предпочитаха да запазят изгубилата смисъл зависимост от Америка дори и след като се възстановиха и осъществиха мощен скок в икономическото си развитие. Независимо че все още съществуваха известни проблеми в сферата на сигурността, те можеха да бъдат решени от европейците или посредством формирането на континентален алианс, като приемник на НАТО, или от една нова НАТО, оглавена и формирана от самите европейци. Включването на балтийските постсъветски държави в пакта беше ярък пример за присъединяването на страни, представляващи своеобразна "черна дупка" в сферата на сигурността, т.е. слаби държави с минимална военна мощ, но с потенциално конфликтни отношения с Русия.

Днес единствено Естония изпълнява препоръката на НАТО да изразходва 2% от своя БВП за нуждите на отбраната, което, само по себе си, е нищожно ниско равнище за една страна, която непрекъснато тръби, че може да бъде нападната от могъщия си съсед. Латвия и Литва изразходват за целта наполовина по-малко средства, макар да обещават в крайна сметка да постигнат същия показател. Балтийците обаче не се притесняват от това, защото - както вярват те - въпреки ангажиментите си по целия свят, Америка ще бъде така добра да разположи свои военни части по техните граници и ще ги защити.

Вероятно не би било реално да искаме балтийските държави да бъдат "извадени" от НАТО, но истинският проблем за Америка е самата НАТО, а не отделните нейни членове. Затова Вашингтон би трябвало да напусне алианса, заменяйки го с набор от по-ограничени споразумения за военно сътрудничество с ЕС и с европейските държави, разполагащи с най-мощни въоръжени сили и значителни военни бази. Няма нужда да напомням, че Естония, Латвия и Литва не влизат в този списък.

Филипините

Отношенията на Америка с тази полупропаднала държава имат дълга и трагична история. Първоначално САЩ я окупират в рамките на имперската експанзия, предприета в края на ХІХ век от президента Маккинли, чиято крайна цел е Китай и която Тихият океан превръща в перманентна - както надуто твърди сенатор Албърт Бевъридж, един от апологетите на ранния американски империализъм. След това на американците се налага да смажат активното движение за независимост, насочено първоначално срещу колониална Испания. В хода на този ранен пример за "налагане на демокрацията" загиват около 200 хиляди филипинци.

След като в крайна сметка наистина става независима, по време на Втората световна война страната е окупирана от Япония. След освобождението си, Филипините преминават през диктатура, корупция и некомпетента демокрация, както и през най-различни и причудливи комбинации между тези модели, при някои от които например, вицепрезидентът разполага с повече военни пълномощия от държавния глава. Продължителните метежи, организирани от радикалните местни ислямистки групировки, подкопават и малкото стабилност, с която може да се похвали тази страна.

Армията на Манила е отражение на тези порочни основи. Така, един от филипинските министри на отбраната се оплаква от военния флот, който не може да плува, и от военновъздушните сили, които не могат да се вдигнат във въздуха. Флагманът на днешният филипински флот е бракуван американски кораб. Но въпреки това, Филипините упорито се забъркват в спорове с Китай заради рифа Скарборо (част от архипелага Спратли) и други райони на Южнокитайско море.

По-точно обаче е да се каже, че Манила би искала тези спорове да бъдат решени в нейна полза от САЩ. Двайсет години след затварянето на американските бази и извеждането на американските части от страната, през миналата 2014 Филипините сключиха нов договор за статута на въоръжените сили, позволяващ временното дислоциране на американски части на тяхна територия, с все по-очевидното желание да ангажират приятелски настроената свръхдържава в локалните морски спорове, които не представляват никакъв интерес за Вашингтон. САЩ биха предпочели тези спорове да бъдат решени с мирни средства и нямат никакви причини да се намесват в конфронтацията между една страна, която не е склонна да направи нищо сериозно сама, и една възходяща велика сила, която има изключително амбициозни планове. Ето защо Манила също е в списъка на американските съюзници, които би трябвало да получат от президента Обама послание, че вече не трябва да разчитат за всичко на САЩ.

Украйна

Чисто технически, Киев не е съюзник на САЩ, макар че това не си личи по начина, по който американската администрация се отнася към Украйна и най-вече, как добре познатата група от неконсерватори и хипернационалисти би искала да се отнасяме към тази страна. Нито пък по това, как сегашното правителство в Киев би искало Америка да се отнася към него.

Украйна е обременена с много проблеми, дължащи се на нейната история и география. Тя дълго време е част от Руската империя и Съветския съюз, с кратки промеждутъци на частична независимост, но никога не е била важна за САЩ. Макар че по време на студената война Вашингтон беше включил Украйна в списъка на "поробените нации", нито един американски стратег, никога не е твърдял, че контролът на Москва над тази територия е сериозен проблем за САЩ, да не говорим, че засяга жизнените им интереси. Така беше и, когато преди четвърт век Киев най-сетне се освободи от руската опека. През 1994, след като Украйна ликвидира запасите си от ядрено оръжие, САЩ подписаха т.нар. Меморандум от Будапеща, но той съдържаше само банални ангажименти, като например обещанието да бъде сезирана ООН, ако друга държава заплаши, че може да използва ядрено оръжие срещу Киев. Намесата на Вашингтон през 2004 и 2005 помогна за идването на власт на Виктор Юшченко, но той се оказа непредсказуем, некомпетентен, и без всякаква връзка със собствения си народ. Идването на власт на сегашната администрация, в резултат от миналогодишния пуч, неочаквано доведе до обратните резултати (оказали се още по-катастрофални както за Америка, така и Украйна), провокирайки присъединяването на Крим към Русия и бунта на сепаратистите в Донбас.

Макар да е разбираемо, защо украинците - както и балтийските народи - искат Америка да им изпрати бронетанкови части, Вашингтон няма никакви причини да го прави. Тази борба е трагична, но сложна, защото в нея се смесват гражданската война и чуждата намеса. Истината обаче е, че Украйна е безполезна за американската сигурност и определено не е достатъчно значима за да оправдае конфронтацията с нейния ядрен съсед. Украйна винаги ще е от много по-голямо значение за Русия, която ще плати много по-висока цена и ще поеме много по-висок риск за да надделее в битката за нея.

Затова САЩ следва ясно да дадат да се разбере, че Киев никога няма да бъде част от НАТО и в Украйна никога няма да бъдат разположени американски военни части. Вашингтон не бива да доставя оръжие на тази страна. Икономическите, културни и хуманитарни интереси на Америка в Украйна са реални, но ограничени. Както и да се развият двустранните отношения в бъдеще, не може да става и дума те да формират някакъв алианс.

Откакто САЩ възприеха тезата, че са най-важната световна сила, винаги им е било трудно да казват "не". Без значение, за какво и кого точно ставаше въпрос, но когато Албания, Румъния, Черна гора, Грузия и още много други държави се обръщаха с някаква молба към нея, Америка винаги казваше "да". Помощ - да. Оръжие - да. Бази - да. Премахване на реални или въображаеми заплахи - да. Алианси - да.

Вече не достатъчно да се научим да казваме "не". САЩ трябва да започнат да пресичат решително претенциите на многобройните кандидати да бъдат "осиновени" и издържани от нас. В края на краищата, ползвателите на Фейсбук изтриват от списъка на приятелите си хората, с които са се скарали, или които им създават ненужни проблеми. По същия начин, Вашингтон следва да се откаже от фалшивите си съюзници. Това би укрепило в много по-голяма степен американската сигурност, отколкото поемането на нови ангажименти и гаранции към всевъзможни слаби и незначителни държави.

* Авторът е старши сътрудник в Института Катон във Вашингтон, анализатор на National Interest. В края на  2013 той гостува в България, където участва в организираната от Българското геополитическо дружество и списание "Геополитика" международна конференция "Геополитиката на опиума: Афганистанският наркотрафик и борбата с него след 2014"

{backbutton}

Кюрдите населяват предимно планинския район, намиращ се между Турция, Иран, Ирак и Сирия, а най-големият им стремеж е създаването на независим Кюрдистан. В настоящия период той може да бъде реализиран в населения предимно с кюрди Северен Ирак. Както е известно, след падането на Саддам Хюсеин, иракските кюрди изградиха там автономен регион със собствени властови институции (Кюрдско регионално правителство – КРП) и въоръжени сили (Пешмерга). В периода след 2003 най-стабилната част от Ирак е именно Кюрдската автономна област (КАО), в която (с някои изключения) доскоро нямаше сблъсъци и терористични дейности, характерни за другите части на страната. Едва след появата на т.нар. Ислямска държава, действаща на територията на Ирак и Сирия, това се промени. Налагането на сигурност, предвидимост и стабилност в КАО позволи на кюрдите да се възползват от наличните петролни залежи и да привлекат големи чуждестранни инвестиции. През последните няколко години, водени от своите политически лидери, те са поели „прагматичния път” към развитието на Иракски Кюрдистан. Докато останалата част от Ирак оставаше в мъртвата хватка на въстанията и гражданската война, кюрдите успяха да напреднат в икономическото и политическото си развитие. Постепенно Иракски Кюрдистан се превърна в пример за останалата част от Ирак.

И все пак, по ред причини, иракските кюрди остават част от Ирак. Най-важните са статутът на спорните територии и географските особености на региона, които създават опасност един независим Кюрдистан, без излаз на море, да се окаже заобиколен изцяло от враждебно настроени към него съседи. Последните изглеждат готови на всичко, за да възпрепятстват просперитета и политическата независимост на кюрдите. Или поне така беше доскоро. В момента в региона се развиват някои нови процеси, които загатват, че скоро може да настъпи промяна в регионалния баланс на силите.

Факторите, определящи посоката на развитие, непрекъснато се менят. В момента иракските кюрди разполагат с много предимства. В същото време обаче има и немалко спорни въпроси и предизвикателства, на които КРП трябва да даде отговор, за да стане ясно бъдещето на Иракски Кюрдистан.

Състоянието на средата за сигурност, геополитическите процеси, икономическите проблеми и перспективи са само част от движещите сили, които допринасят или пречат на стремежа на кюрдите за собствена независима държава.

От създаването на модерната иракска държава, историята на Иракски Кюрдистан е свързана с изостаналост, политически и културни репресии, етническо прочистване и откровен геноцид. През дълги периоди от време кюрдите виждат в Багдад причината за всичките си неволи. На свой ред, ръководството на Ирак смята кюрдите постоянен източник на нестабилност.

Природни ресурси и бюджет

Днес ябълката на раздора между Багдад и Ербил е контролът върху петрола и природния газ в региона. Централното правителство настоява, че всички приходи от нефта трябва да отиват към централното правителство, което след това да ги разпределя към провинциите. Въз основа на своето население, Кюрдистан би трябвало да получава 17% от общия приход от петролния добив в Ирак.

Въпреки тези уговорки, полагащите се средства на КРП често недостигат в пълен размер до автономния регион. Ето защо КАО компенсира забавянето (или пълната липса) на средствата от централното правителство като изнася петрол без позволение от Багдад. Постепенно различни големи петролни компании, започват да  проучват и добиват петрол чрез директни споразумения с Ербил. Това е открито предизвикателство към Багдад и основна причина петролните спорове между кюрдите и централната власт да се смятат за заплаха за стабилността на страната[1] .

Въпреки тези проблеми обаче, кюрдите все още не са се отделили от Ирак. Много пъти различни политици и лидери от КРП призовават за референдум за независимост, за да си спечелят електорална подкрепа от местното население, по-голямата част от което подкрепя идеята за независимост. Като цяло обаче, КРП преследва политика за договаряне оставането на Кюрдистан като част от Ирак, но при по-изгодни условия. Това не означава отхвърляне на възможността за отделяне на автономния регион, а по-скоро осъзнаване, че то, в крайна сметка, би довело до изолацията на Иракски Кюрдистан.

В началото на декември 2014 иракското правителство постигна поредна сделка с кюрдите, според която те имат право да продават 300 000 барела петрол на ден и да продължават да получават 17% от националния бюджет. В този критичен момент в историята на Ирак, един от факторите, препятстващи разпадането на държавата, са именно средствата от петролния износ и разпределянето им в бюджета през 2015[2].

Ислямска държава и кюрдските сили Пешмерга

През лятото на 2014 Ислямска държава (ИД) успя да превземе значителна част от териториите на Ирак и Сирия. В този, застрашаващ стабилността на региона процес, Пешмерга и други етнически кюрди се оказаха единствената сила, способна да се противопостави на място на настъплението ИД. След 2003 слабостта на националната армия наложи в някои части на страната да се разчита на по-добре тренираните кюрдски отряди.

Провалът на иракската армия, чиито символ бе превземането на Мосул от Ислямска държава, предвещаваше необратим процес на разширяване на ислямисткото движение. Закономерно, в последна преграда пред него се превърна Пешмерга, сочена като единственото организирано военно формирование, което може да спре Ислямска държава в Ирак. Процесът обаче не беше безпроблемен. В началния етап на инвазията на ИД към Кюрдистан на преден план излезе значителният недостиг на оръжия, амуниции и оборудване. В един момент дори се заговори, дали Пешмерга наистина са достатъчно подготвени или силата им е просто мит. Кюрдите обаче успяха да преодолеят първоначалните трудности и с помощта на оказваната им външна подкрепа показаха, че са смели и организирани бойци, способни да се превърнат в преграда пред инвазията на ИД.

По-силни Пешмерга са от полза на региона, тъй като това създава възможност за налагане на стабилност в Северен Ирак и предотвратява по-нататъшна ислямистка агресия срещу Кюрдския автономен регион.

От една страна, създаването на ИД и ударите, които тя нанесе по иракския суверенитет, се смята за удобна възможност кюрдите да се възползват от нестабилността в държавата и да предприемат стъпки към независимост. От друга страна обаче, ИД се превърна в предизвикателство за сигурността и самото съществуване на КАО. Тоест, ислямистите са фактор с противоречиво влияние за бъдещето на иракските кюрди.

Легенда:

Под контрола на кюрдите

Под контрола на ИД

Под контрола на правителството

Оспорвани

Присъствие на ИД

Кюрдска автономия

Спорните територии

Превръщането на Пешмерга в основна сила в Ирак и опора за съпротива срещу ИД, имаше и някои странични последици. Кюрдските сили за сигурност напредват все по на юг и превземат територии, окупирани от ИД. Такъв е случаят с Киркук, чиито контрол е от жизнено значение за развитието на независим Кюрдистан. Много коментатори предполагат, че с Киркук в ръцете си, Кюрдското регионално правителство вече може да обяви независимост[3] . Това е град с население от около един милион души, които живеят върху няколко милиарда барела петрол. Проблемът е, че той е извън зоната, управлявана от регионалното правителство на Кюрдистан. След като иракските сили за сигурност се провалиха и не успяха да защитят Киркук от експанзията на Ислямска държава, кюрдите поставиха градаа под свой контрол, слагайки ръка върху нефтените му ресурси.

КРП използва борбата срещу ИД като повод и инструмент за връщане на кюрдски територии, които по времето на Саддам Хюсеин бяха обект на „арабизация“. След 2003 КРП не успя да си върне тези територии с политически средства. Сегашнният момент обаче е повоче от удобен кюрдите да установят контрол над тях. Развитието на ситуацията с овладяването на нови пространства, чрез изтласкванеот от тях на ИД, е важен фактор, който ще определи бъдещето на региона. За първи път кюрдското правителство контролира всички населени предимно с кюрди територия в Ирак. В дългосрочен план, добиването на петрол от Киркукската област би могъл да гарантира финансова независимост на Кюрдистан[4] . Веднъж заели тези земи, кюрдите трудно ще бъдат изтласкани оттам. Кюрдското регионално правителство се стреми да използва паниката и проблемите в съвременен Ирак, за да извлече максимални ползи и отстъпки както от Багдад, така и от Турция, САЩ и Иран.

Геополитическият фактор: актуална ли е максимата „кюрдите нямат приятели, освен планините“

Регионалната и международната ситуация също са от значение за развитието на въпроса с кюрдската независимост. Иракски Кюрдистан е регион заобиколен от могъщи държави, които следват собствените си интереси и трудно биха приели създаването на граничеща с тях кюрдска държава. В кюрдската история не са рядкост случаите, когато ирански и турски въоръжени части пресичат границите за да атакува кюрдски бази на иракска територия. Техеран и Анкара се противопоставят на кюрдската независимост, опасявайки се, че техните собствени кюрдски „малцинства“ могат да бъдат вдъхновени от примера на иракските кюрди. Тези две регионални сили винаги са били против кюрдските стремежи за по-голяма автономия. За да получи пълноценна независимост Иракски Кюрдистан трябва да разчита на международно признание, което в момента е непосилна задача, тъй като САЩ и преобладаващата част от международната общност се противопоставят на евентуалната дезинтеграция на Ирак.

От ключово значение  е и поведението на Иран. Политиката на Техеран се влияе в немалка степен от усещането, че страната се намира в своеобразна "обсада" в региона, доминиран от сунитски държави. За иранците е от жизнено значение да успеят да разкъсат обръча, получавайки както допълнително геополитическо влияние, така и уважение. След 2003 Иран систематично прокарва влиянието си влияние в населения предимно с шиити Ирак. В проводник на това влияние се превърна предишното иракско правителство на Ал-Малики. И въпреки че той вече не управлява в Багдад, иранското влияние в Ирак остава значително. То обаче би могло да "избледнее", ако Ирак успее да се справи поне частично с многобройните си вътрешни проблеми, ситуацията със сигурността се подобри и арабско-персийските различия отново излязат на преден план. Това обаче е трудно постижимо. На този етап Техеран има една първостепенна цел в региона − да се спре напредването на ИД. Това е и причината за някои събития, които доскоро изглеждаха невъзможни - Иран например беше първата държава, която предостави оръжия на иракските кюрди за борбата им с ИД[5].

Техеран осъзнава, че ако не спре ислямистите в пределите на Ирак, рискува рано или късно да влезе открит конфликт с групировката  на своя територия. И все пак Иран е далеч от това да подкрепи евентуална независимост на иракските кюрди. Кюрдските активисти в Иран са потискани и дискриминирани от държавата, което е доказателство за подозрителното отношение на Техеран към тях. Ако кюрдите постигнат независимост от иракското централно правителство това би се превърнало в заплаха и за териториалния интегритет на Иран. Образуване на нова независима държава, граничеща с Иран ще увеличи опасността от сепаратистки движения на територията на Ислямската република и най-вече в населените с кюрди зони.

Позицията на Турция

В последната година се наблюдават промени в развитието на отношенията между Турция и кюрдската общност. Все по-често се говори и се предприемат действия за постигане на консенсус и поставяне на нов етап в отношенията между турци и кюрди. Турският елит възприема кюрдския въпрос като проблем на националната сигурност и тест за модернизацията на Турция по пътя и към ЕС.

Сътрудничеството между Анкара и Кюрдското регионално правителство в Северен Ирак директно поставя под въпрос надеждите на Багдад да запази целостта на страната. Кюрдско-турският тръбопровод и енергийните споразумения отразяват една различна визия за Ирак, като държава със силна регионална автономия и пропускливи граници. Неспособността на Багдад да гарантира сигурност и стабилност в страната е основната причина за свободните маневри на Ербил по отношение на Анкара. Турция е най-важният търговски партньор на Иракски Кюрдистан. Налице е дори сътрудничество между разузнавателните им служби[6]. Тези нови аспекти в отношенията между Турция и кюрдите в Ирак, не могат да засенчат обаче все още нерешените и дълбоко вкоренени проблеми, като този с Кюрдската работническа партия (ПКК), противоречивата роля на Анкара за сегашното развитие на ситуацията в региона и т.н. За Турция е от жизнено значение да предотврати всяка възможност за появата на независима кюрдска държава, граничеща с нейните територии. Такава е турската политика както по отношение на иракските кюрди, така и спрямо кюрдите в Сирия.

Един век след края на Първата световна война Иран и Турция са притеснени, че евентуалното създаване на независима кюрдска държава в Ирак ще насърчи „собствените“ им кюрдски политически и паравоенни формации да се присъединят към това независимо образувание[7]. Като цяло, Иран и Турция биха искали да предотвратят възможностите за кюрдските бунтове в района и да променят перспективите за решаването на Кюрдския въпрос.

Заключение

Войната в Ирак, която на практика продължава от 2003 насам, сирийската гражданска война и създаването на Ислямска държава направиха въпроса за евентуална кюрдска независимост твърде актуален. Кюрдите са принудени да се адаптират към усложнената обстановка и неясното бъдеще, както и да намерят адекватен отговор на заобикалящите ги заплахи и проблеми. В момента съществуват три основни фактора, които възпрепятстват независимостта на Иракски Кюрдистан: недостигът на финансови средства, спорните територии и нежеланието на международната общност да приеме разпадането на Ирак.

От друга страна, налице са няколко фактора, които могат да допринесат за постигането на кюрдсктаа независимост.

На първо място е установяването на контрол над стратегически важни територии, които попадат извън административния контрол на КАО. Овладяването на Киркук е предпоставка за постигане на икономическо развитие и утвърждаването на Иракски Кюрдистан като символ на стабилност и просперитет в региона.

На второ място, кюрдите притежават сравнително силна, добре организирана и опитна въоръжен формация в лицето на т.нар. Пешмерга, която успешно защитава кюрдския народ от десетилетия насам. Ако КРП насочи повече усилия в модернизирането и подготовката на своите въоръжени сили, Пешмерга може да се превърне във важен фактор, съдействащ за постигането на кюрдска независимост.

На трето място, Иракски Кюрдистан е относително стабилен, което му гарантира по-добро икономическо развитие, в сравнение с останалата част на Ирак.

Много от съществуващите фактори имат двойствено значение за бъдещето на региона. В различни ситуации един и същи фактор може да съдейства или да пречи на стремежа на кюрдите за независимост. Тези фактори са взаимосвързани и си влияят както един на друг, така и на перспективите пред региона. Голямата въпросителна в тази сложна картина е бъдещето на Ислямска държава и доколко тя ще продължи да бъде фактор, диктуващ ситуацията в региона. Като цяло, в средносрочен план, превръщането на Иракски Кюрдистан в независима държава изглежда малко вероятно. Ако правителството в Багдад не направи отново завой към силна автократична власт, кюрдите биха имали по-голяма полза да останат в пределите на иракската държавата. За това има няколко основни причини.

На първо място, съседните държави няма да са така подозрителни към Иракски Кюрдистан, което ще позволи осъществяването на ползотворно икономическо сътрудничество.

На второ място, контролът над Киркук създава достатъчно условия за кюрдите да развиват своя регион в рамките на Ирак.

На трето място, международната общност ще е по-склонна да подкрепя Иракски Кюрдистан като част от Ирак.

Стабилното икономическо развитие, ресурсният потенциал, боеспособността на Пешмерга и успешното автономно управление постепенно повишиха значението на Иракски Кюрдистан  за неговите съседи и региона, като цяло. В съвременната ситуация, за да поддържа необходимото ниво на просперитет и сигурност, Кюрдското регионално правителство ще трябва да се справи с проблемите си в Ирак и да заложи на регионалното сътрудничество. Авантюристичните стремежи за независимост, поне за момента, би следвало да останат на заден план, защото цената за реализацията им би могла да се окаже твърде висока.

* Преподавател в УНСС

[1] Ottaway, M., How the Kurds Got Their Way, Foreign Affairs, May/June 2014 достъпно на: http://www.foreignaffairs.com/articles/141216/marina-ottaway-and-david-ottaway/how-the-kurds-got-their-way

[2] Knights, M. Iraq's future: It's the oil, stupid, Al-Jazeera, 10.10 2014, достъпно на: http://www.aljazeera.com/indepth/opinion/2014/11/iraq-future-it-oil-stupid-201411581225438586.html

[3] Salih, C., Kurdistan isn’t about to leave Iraq amid ISIS fighting, 07.07.2014, достъпно на: http://kurdpress.com/En/NSite/FullStory/News/?Id=8005#Title=%0A%09%09%09%09%09%09%09%09Kurdistan isn’t about to leave Iraq amid ISIS fighting / Cale Salih%0A%09%09%09%09%09%09%09

[4] [4] Galbraith, P., House of Kurds, Politico Magazine, 17.06.2014, достъпно на: 

http://www.politico.com/magazine/story/2014/06/iraq-independent-kurdistan-107958.html#ixzz3KYZCcKWd

[5] [5] Collard, R., The Enemy of My Enemy: Iran Arms Kurds in Fight Against ISIS, 27.08.2014, достъпно на:http://time.com/3196580/iran-kurds-isis-erbil-iraq/

[6] [6] Galbraith, P., House of Kurds, Politico Magazine, 17.06.2014, достъпно на:

http://www.politico.com/magazine/story/2014/06/iraq-independent-kurdistan-107958.html#ixzz3KYZR08Yf

[7] Namazi, M., Why Iran Fears Iraq’s Kurds, The Daily Beast, 08.12.2014, достъпно на: http://www.thedailybeast.com/articles/2014/08/12/why-iran-fears-iraq-s-kurds.html

{backbutton}