23
Пет, Окт
5 New Articles

Китайско-американският геополитически сблъсък в Африка

брой4 2007
Typography

Перефразирайки известната саркастична фраза, прозвучала по време на президентските дебати в САЩ през 1992, когато никому неизвестният тогава Уйлям Джеферсън Клинтън хвърли в лицето на все още действащия президент Буш-старши думите: „всичко опира до икономиката, глупчо”, можем да кажем, че загрижеността, демонстрирана от сегашната администрация във Вашингтон за случващото се в южносуданската провинция Дарфур, съвсем не е свързана с геноцида на племената в тази най-бедна част на забравения от всички регион на Африка. Тук, „всичко опира до петрола, глупчо”.

В конкретния случай се лансира версия, очевидно изгодна за администрацията във Вашингтон, която обаче игнорира съвсем реалния геноцид в Ирак, след като вече контролира неговите огромни петролни запаси. Какво е поставено на карта в Дарфур? Контролът върху петролните залежи, разбира се, които при това са наистина значителни.

Случващото се в Дарфур, това неприветливо парче земя в Южен Судан, илюстрира новата студена война за петрол, която Америка и Китай вече водят на Черния континент. Рязкото нарастване на китайските потребности от петрол, свързани с бурния икономически ръст на страната, обяснява провежданата днес от Пекин изключително активна геополитика в Африка. Континентът е в центъра на вниманието на китайските стратези, като неговият централен район, между Судан и Чад, представлява определен приоритет за тях. Именно това определя и основния фронт, където от нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 насам се разгръща новата студена война между Вашингтон и Пекин за контрол върху ключовите находища на петрол. Като засега Китай съумява да разиграе картите си малко по-добре от своя съперник. Дарфур е основното бойно поле в тази игра, чиито залози стават все по-високи.

Африканската геополитика на Пекин

Китайците са убедени, че бъдещето на азиатските инвестиции е на Черния континент. През май 2007, в Шанхай, се проведе годишното заседание на Съвета на директорите на Африканската банка за развитие.За първи път в цялата история на тази организация подобна среща се провежда извън Африка, като заслугата за появата на всички африкански финансови министри и председателите на централните банки на 53 страни от континента, принадлежи изцяло на китайското правителство. Докато останалите водещи световни държави предпочитат повече да разсъждават за необходимостта да се установят активни икономически и делови връзки с Африка, Китай отдавна и упорито действа в тази посока. И, ако съдим по хъса с който Пекин се готви не само да „изтиска” природните ресурси на Африка, а и да превърне континента в основния потребител на азиатските стоки и услуги, можем със сигурност да твърдим, че „африканският вектор” на китайската геополитика се смята от елита на страната за един от приоритетните.

По данни на китайската Централна банка, в края на 2006, преките инвестиции на Китай в африканските държави са достигнали 11,7 млрд. долара, а само през 2007 те ще нарастнат с още два милиарда. Според президента на Африканската банка за развитие Доналд Каберуки, по отношение на преките инвестиции, Пекин вече изпреварва всички бивши колониални държави, взети заедно, като китайските инвестиции са предимно държавни, за разлика от френските или британските например, които са най-вече частни. Китай предпочита да инвестира в селскостопанския сектор, хранително-вкусовата промишленост и развитието на пазара на телекомуникациите. Спорез зам. министъра на търговията Вей Джънгоу, Африка и Китай са „братя и верни приятели, които трябва винаги да си сътрудничат за да си гарантират съвместен просперитет”.

Само през 2007 Пекин ще помогне за играждането на 30 болници и 100 училища в различни селски райони на Африка, плюс 10 центрове за борба с маларията и 18 селскостопански центрове за обучение. Освен това Пекин възнамерява да продължи да провежда политика на опрощаване дълговете на африканските държави, както и да улесни достъпа им до китайските пазари.

Тази китайска помощ за Африка контрастира с начина, по който обикновено действат на континента другите големи световни сили. Както е известно, страните-членки на Г-8, които силно се нуждаят от африканските ресурси (и, особено, от петрола и природния газ), нерядко лансират различни инициативи в подкрепа на страните от Черния континент, като също обещават да редуцират или дори опростят дълговете им, както и да им предоставят милиони долари за реализацията на различни програми и проекти, съдействащи за „изграждането на демокрация от западен тип в Африка”, „борба с корупцията” и „радикални икономически реформи”. Въпреки това обаче, африканските държави продължават да заемат челните места в списъците на най-бедните страни в света, природните им ресурси се продават на безценица, а средната продължителност на живота в тях неизменно спада и вече е под 40 години. Така, смятаните за „демократични” африкански лидери редовно присъстват на различни международни срещи на високо равнище и често получават многомилионни помощи за икономическото и социално развитие на своите страни, които обаче, в повечето случаи, вместо в държавния бюджет отиват в личните им сметки в различни американски или швейцарски банки.

Китайците предпочитат да действат по друг начин. Наскоро например, те инициираха създаването на Китайско-африкански фонд за развитие, с начален капитал от един милиард долара, който през следващите три години ще нарастне петкратно.

Според анализи на китайското Министерство на икономиката, в близко бъдеще годишният икономически ръст на Африка ще достигне 5,9%, като Китай и днес контролира 20% от целия обем на търговския оборот на континента. През 2006 търговският обмен между Китай и африканските държави достигна 55,5 млрд. долара, а Пекин вече е третия по значение търговски партньор на Черния континент, отстъпвайки само на САЩ и Франция.

Особености на китайското икономическо проникване в Африка

Следва да се подчертае, че в отношенията си с африканските държави, Пекин старателно избягва да поучава техните лидери, какво следва да правят, не се опитва да им налага собствения си икономически (да не говорим за политическия) модел, нито пък обвързва икономическата си подкрепа с някакви идеологически постулати. В същото времи тази помощ, по правило, се оказва и ефективна и навременна.

През миналата 2006, на Икономическата среща „Китай-Африка” в Пекин присъстваха 40 държавни и правителствени ръководители (от общо 53-те африкански държави), плюс ощем 8 втори лица в съответните държави. Сред тях бяха както традиционни китайски съюзници, така и представители на страни, поддържащи дипломатически отношения с Тайван. Всички те бяха приети на най-високо равнище от китайското ръководство, което за пореден път илюстрира значението, което официален Пекин придава на развитието на връзките с Африка.


През май 2007 водещите финансисти и банкери от Африка, дошли в Шанхай за годишното заседание на Африканската банка за развитие, бяха приети лично от китайския премиер Вън Цзябао, който ги увери че страната му ще продължи да работи за укрепване на отношенията си с Африка. Той напомни също, че обемът на двустранната търговия между Китай и африканските държави все още е три пъти по-малък от този между Китай и САЩ, но вече е три пъти го-голям от търговския обмен с Русия и е надминал търговския обмен с Франция и Великобритания, взети заедно.

Днес, благодарение на мащабните китайски инвестиции в Африка, се изграждат автомобилни магистрали и железопътни линии в Замбия, Зимбабве и Танзания, експлоатират се находищата на полезни изкопаеми в Южноафриканска република, Сиера Леоне и Мозамбик, разработват се петролни находища в атлантическия шелф на Габон, Ангола и Нигерия, изграждат се многобройни индустриални предприятия в Мароко, Египет, Кения и Танзания.

Получавайки от Африка необходимите за своята икономика природни ресурси, Китай, в същото време, разширява и икономическото си присъствие на континента. На свой ред, африканските държави получават многомилионни китайски инвестиции, които при това не са съпроводени с някакви политически условия (като тези на бившите колониални метрополии, или САЩ например). Пекин не изисква от африканските политически лидери да влязат в политически съюз с Китай, или да участват в съвместни военни мисии в трети страни, нито пък се опитва да ги убеди в предимствата на „народната демокрация” или пък в необходимостта да се борят „със световния капитализъм”. Разбира се, сегашната китайска икономическа експанзия в Африка няма нищо общо с чистата благотворителност. Истината е, че китайските компании още по-твърдо, отколкото конкурентите им от САЩ или Франция, се борят до последно за да си гарантират максимални печалби от дейността си в Африка. Доказателство за това е и един любопитен факт. На срещата в Шанхай през май беше съобщено, че Китай снабдява цяла Африка с четки за зъби, но когато редица африкански правителства помолиха Пекин да им помогне да изградят собствени предприятия, които да произвеждат тази стока, китайците твърдо отказаха. Впрочем, на същата среща бе съобщено е, че само през първата половина на 2007 в Африка са регистрирани почти двайсет стачки и демонстрации на местни работници срещу ниското заплащане в предприятията, контролирани от китайски фирми, както и срещу притока на още по-евтина работна сила от самия Китай (в частност, при изграждането на железопътните линии в Танзания и Зимбабве), която тези фирми вкарват в африканските страни за реализацията на своите икономически проекти, задълбочавайки и без това много сериозния проблем със заетостта на континента.

Африканците са недоволни и от заливащият ги потоп от евтини китайски стоки за бита, които са на път окончателно да ликвидират местната текстилна индустрия, както и тази в сферата на услугите (пример за което е ситуацията в ЮАР, Танзания, Мароко или Сенегал). В Замбия например, отношенията с Китай станаха повод за остър политически сблъсък между управляващата партия и опозицията. Водачите на последната тържествено обещаха на своите избиратели, че „ще спасят страната от китайската комунистическа експлоатация”, при това на фона на сблъсъците между полицията и миньори от замбийските медни рудници, протестиращи против „унизително ниските заплати”, които им плащат китайските компании. Впрочем, дори самите китайци признават, че Пекин действа в Африка все по-твърдо и дори грубо, почти изцяло копирайки онова, което навремето си позволяваха бившите колониални метрополии. Това кара редица африкански коментатори да твърдят, че „китайците са същите капиталистически хищници, само че с „комунистическо” лице”.

Независимо от всичко, правителството в Пекин се опитва да внуши на африканските си партньори, че китайската помощ за Африка е по-изгодна от тази, която и предоставят някогашните колонизатори, или пък Световната банка и МВФ. Така, според китайски премиер Вън Цзябао, през последните 50 години страната му е участвала в повече от 900 различни проекта на територията на континента, отпуснала е стипендии на над 200 хил. студенти от 50 африкански държави и е изпратила в Африка 47 хил. китайски лекари.

Пак през този период, Китай е опростил на африканските страни дългове на обща стойност 1,42 млрд. долара. Според шефа на китайската Народна банка Чжоу Сячуан, страната му ще подпомага активно стремежа на малките и средни китайски компании да проникват в Африка, предоставяйки им за целта заеми с правителствени гаранции, като тази помощ ще се отпуска както по линия на правителството, така и на структурите на Африканската банка за развитие (чиято централа е в Тунис, а нейни членове, освен всички африкански страни, са и 26 държави от Европа, Америка и Азия).

Интересно е, че в банката членуват САЩ, Великобритания, Франция, скандинавските държави, Италия, Испания и Холандия. Сред азиатските и членове най-активни са Япония, Китай, Индия и Южна Корея, от Близкия изток – Кувейт, Саудитска Арабия и ОАЕ, а от Латинска Америка – Бразилия и Аржентина.

Тук е мястото да отбележим и, че активната китайска експанзия в Африка и оказваната от Пекин финансова помощ на континента попадат под критиката на Световната банка и Международния валутен фонд, според които китайския модел за оказване на финансова помощ на Африка само увековечава дълговото бреме на страните от континента. Пекин бива критикуван и заради готовността му да купува петрол и други енергоресурси от най-недемократичните (според западните стандарти) страни, като Судан, Ангола, Екваториална Гвинея, Габон или Зимбабве).

Срещу доставките на петрол и други природни ресурси, Пекин разширява собствените си доставки на оръжие, китайско производство, в съответните африкански страни (и най-вече в Судан и Зимбабве), като по този начин – според редица американски и западноевропейски анализатори – поддържа тлеещите на континента вътрешни и териториални конфликти. Впрочем, самите китайци категорично отхвърлят подобни обвинения, подчертавайки, че инвестициите им съдействат за икономическия ръст в Африка, създават нови работни места и се подкрепят както от обикновените африканци, така и от техните правителства. Според тях, недоволството на Запада от разширяващата се китайска подкрепа за африканските държави за пореден път подчертава мащабите на влиянието, което Китай си е извоювал през последните години на Черния континент, както в икономически, така и в политически план.

Китайският модел и африканските му последователи

Китайците винаги са се славели с умението да впечатляват гостите си, с постигнатото от тях. От тази гледна точка, изборът на Шанхай за провеждане на поредната среща с шефовете на финансовите и банкови структури на Африка, беше повече от успешен. Както е известно, този град е своеобразна витрина на успехите на „китайски модел” и без съмнение е впечатлил сериозно представителите на африканския финансов елит.

Междувременно, Пекин използва заседанието на Съвета на директорите на Африканската банка за развитие в Шанхай за се опита да убеди последните пет африкански страни, които все още не поддържат официални дипломатически отношения с Пекин (Свазиленд, Малави, Гамбия, Сан-Томе и Принсипи, както и Буркина-Фасо), да поправят максимално бързо тази „грешка”. Само допреди десетина години, списъкът на държавите, предпочитащи да поддържат официални отношения с Тайван, вместо с Китай, беше далеч по-дълъг – тогава 14 африкански държави предпочитаха тайванските, пред китайските инвестиции и финансова подкрепа. Днес те са само пет, като всичките за пореден път бяха поканени в Шанхай (да видят на място мащабите на китайски възход) и отново „посъветвани приятелски” да скъсат отношенията си с Тайпе.

На срещите с африканските банкери и финансисти, китайците през цялото време се опитваха да им внушат, че те при всички случаи няма какво да губят, освен „веригите, наложени от империализма”, докато Китай им гарантира финансова подкрепа и възможност да осъществят такива проекти за развитие на собствените си икономики, каквито никога не биха им отпуснали нито Световната банка, нито големите западни държави. Особено се подчертаваше, че китайските кредити са дългосрочни (за 20-30 години) и с нисък лихвен процент.

В същото време Пекин за пореден път потвърди силната си заинтересованост от разширяването на влиянието на китайския език в Африка. Още повече, че африканците вече имат съвсем конкретна мотивация за това – владеенето на китайски им дава възможност да работят за реализирането на съвместните проекти, както и в китайските компании на Черния континент.

По време на заседанието на Африканската банка за развитие в Шанхай, китайското правителство обеща на африканските държавни и правителствени ръководители рязко да увеличи своята финансова и икономическа подкрепа за континента. До 2009 Пекин възнамерява да предостави 3 млрд. долара, под формата на облекчен кредит, и 2 млрд. долара, под формата на експортни кредити (предназначени най-вече за купуването на китайски стоки), както и да формира фонд от 5 млрд. долара, който ще подпомага ръста на китайските инвестиции в Африка.

Освен това, Китай обяви, че до 2020 обемът на преките му инвестиции на континента ще достигне огромната сума от 100 млрд. долара. При това, китайците обещават и да отворят собствените си пазари за африканските стоки (засега предимно за суровините и различните природни ресурси), както и да приемат около 150 хил. африкански студенти.

„Петролната дипломация” на Пекин

Днес Китай внася около 30% от необходимия му петрол от Африка. Това обяснява и серията от дипломатически инициативи, които буквално вбесиха Вашингтон. Пекин използва отпусканите от него (без каквито и да било предварителни условия) кредити за да си гарантира достъп до гигантските природни богатства на континента, елиминирайки използваната от Вашингтон игра с контрола върху изплащането на заемите от страна на Световната банка и Международния валутен фонд. В края на краищата, кой би предпочел болезнената терапия, препоръчвана от фонда, когато китайците му предоставят достатъчно добри условия и на всичкото отгоре строят пътища и училища?

Наскоро Пекин сключи споразумения за добив на петрол с две от най-големите държави на Черния континент – Нигерия и Южноафриканската република. Китайската компания CNOC ще добива петрол в Нигерия, с посредничеството на консорциум, включващ и South African Petroleum Co . , предоставила на Китай достъп до находища, от които през 2008 ще могат да се добиват по 175 хил. барела дневно. Сделката на стойност 2,27 млн. долара, дава на държавната CNOC 45% от акциите на големите нигерийски офшорни находища. А съвсем доскоро, във Вашнгтон разчитаха, че Нигерия е твърдо в сферата на влияние на американско-британските петролни компании ExxonMobil , Shell и Chevron !


Както посочихме по-горе, Китай демонстрира голяма щедрост, предоставяйки своите облекчени и нископроцентни заеми или дори безвъзмездни субсидии за някои от най-бедните африкански държави. Последните се използват за подобряване на инфраструктурата, включително пътищата, болниците и училищата, и са в контраст с твърдите изисквания на МВФ и Световната банка. Така, през 2006, Китай отпусна над 8 млрд. долара на Нигерия, Ангола и Мозамбик, докато Световната банка – само 2,3 млрд. долара, при това за всички африкански страни на юг от Сахара. Гана преговаря за китайски заем от 1,2 млрд. долара за електрифициране на част от своята територия. Като за разлика от Световната банка, която де факто е инструмент на външната икономическа политика на САЩ, Китай далновидно не поставя никакви условия пред отпускането на заеми.

Тази, свързана с петрола, китайска дипломация провокира странно звучащите обвинения на Вашингтон, че Пекин се опитва „да си гарантира собствени източници на петрол”, сякаш цялата американска външна политика не се занимаваше със същото през последния, поне половин, век. Но, както подчертахме и по-горе, нито една от африканските петролни държави не се намира в центъра на новия сблъсък между САЩ и Пекин на континента повече, отколкото Судан, част от който е и Дарфур.

Суданската карта в голямата петролна игра

Китайската национална петролна компания ( CNPC ) е най-големия чуждестранен инвеститор в Судан с 5 млрд. долара, вложени в разработването на неговите петролни находища. От 1999 насам, Китай е вложил в Судан, най-малко, 15 млрд. долара. Китайците контролират 50% от нефтопреработвателния завод в Хартум (другите 50% се държат от правителството). Повечето петролни находища се намират в южната част на страната, недалеч от зоната на продължителна гражданска война, която частично (и, разбира се, скрито) се финансира от американското правителство за да „отцепи” Юга от Севера, ориентиран към „ислямски Хартум”.

Междувременно, CNCP изгради петролопровод от своите концесионни блокове 1,2 и 4 в Южен Судан към новия терминал в Порт Судан, на Червено море, където петролът се товари на танкери и заминава за Китай. Днес 8% от целия необходим на китайците петрол идва от Южен Судан (те внасят между 65% и 80% от добиваните ежедневно 500 хил. барела судански петрол). През миналата година Судан беше четвъртия най-голям доставчик на вносен петрол в Китай. През 2006 Китай надмина Япония, превръщайки се във втория вносител на петрол в света след САЩ, внасяйки ежедневно по 6,5 млн. барела. Имайки предвид, че ежегодното нарастване на търсенето на петрол в Китай е около 30%, тази страна ще надмине САЩ по обем на необходимия и вносен петрол само след няколко години. Именно този факт е движещата сила на китайската външна политика в Африка.

Анализът на петролните концесии в Южен Судан сочи, че китайската CNPC контролира концесионния блок 6, който стига до Дарфур, недалеч от границата с Чад и Централноафриканската република. През април 2005 суданското правителство обяви, че в Южен Дарфур е открито ново петролно находище, което, според някои оценки, ще може да гарантира по 500 хил. барела дневно. Кой знае защо обаче, повечето световни медии, предпочетоха да не съобщават за това.

Геноцидът като повод за милитаризиране на петролните находища в Судан

Макар всички анализатори да признават, че в Дарфур се осъществяват масови насилствени преселвания на хора, както и че през последните няколко години там са загинали десетки хиляди души (някои споменават цифрата 300 хиляди), само Вашингтон и част от американските медии използват по отношение на тази провинция термина „геноцид”. Ако общественото мнение действително бъде убедено, че в Дарфур се осъществява геноцид, това би дало възможност за намесата на НАТО (т.е. на САЩ) в Судан, както и за смяната на управляващия там режим.

Така, през ноември миналата година, помощник държавният секретар на САЩ Елън Съуърбрей, която ръководи Бюрото по въпросите на народонаселението, бежанците и миграцията, заяви в интервю за USINFO , че „продължаващият геноцид в суданската провинция Дарфур е грубо нарушение на човешките права и е сред основните международни проблеми, пораждащи загриженост у САЩ”.

Администрацията на Буш настоява, че от 2003 насам в Дарфур се извършва именно геноцид. От друга страна, комисията на ООН, ръководена от италианския съдия Антонио Касезе, заяви през 2004, че макар в провинцията да са налице груби нарушения на човешките права, там все още не може да се говори за геноцид. САЩ обаче смятат, че става въпрос за „военни престъпления” чиито автори трябва да бъдат съдени.

Търговците на смърт

Чрез своите фактически съюзници в Чад и някои други съседни държави, Съединените щати обучиха и въоръжиха Суданската народно-освободителна армия ( SFLA ), която, до смъртта му през юли 2005, се ръководеше от Джон Гаранг – самият той също преминал през Центъра за обучение на американските специални части във Форт Бенинг, Джорджия.Доставяйки оръжие, първоначално в Южен и Югоизточен Судан, а след откриването на петролните залежи в Дарфур – и в този район, Вашингтон, на практика, се включи в разпалването на един конфликт, довел до гибелта на десетки хиляди души, а други няколко милиона бяха принудени да напуснат домовете си. Еритрея осигурява убежище и подкрепя SFLA , обединяваща опозиционната групировка NDA , т.нар. „Източен фронт” и дарфурските бунтовници.

В района на Дарфур има две основни въстанически групировки, които се сражават срещу частите на централното правителство на президента Омар ал-Башир – това са „Справедливост за равенство” ( JEM ) и далеч по-влиятелната „Армия за освобождение на Судан” ( SLA ) . През февруари 2003 SLA атакува позициите на правителствените части в Дарфур, а генералният секретар на организацията Мини Арко Минауи обвини властите в Хартум, че игнорират проблемите на провинцията и призова за въоръжена борба срещу тях. Според него, „целта на SLA e създаването на единен демократичен Судан” (което означава, смяна на режима в страната).

През февруари 2006 американският Сенат прие резолюция, с която помоли НАТО да изпрати свои войски в Дарфур, като усили умиротворителните части на ООН. Месец по-късно, президентът Буш също призова за допълнителни сили на НАТО в Дарфур. И така, каква все пак е причината – геноцидът или петролът?

Както е известно Пентагонът подготвя в САЩ военнослужещи и офицери от различни африкански страни (както и от Латинска Америка). В рамките на американската Програма за международно военно образование и подготовка ( IMET ) бяха обучавани офицери от Чад, Етиопия, Еритрея, Камерун и Централноафриканската република, т.е. от почти всички страни, с които граничи Судан. По-голямата част от оръжието, използвано за „геноцида” в Дарфур, както и в Южен Судан, беше доставено там от различни частни оръжейни фирми, като онази, която се ръководи от Виктор Боут (според някои западни медии, бивш служител на КГБ, преминал на американска служба). През последните години името на Боут нееднократно се споменаваше във връзка с оръжейни сделки в Африка. Но въпреки, че официално е обявен за издирване от Интерпол по обвинение за пране на пари, американските специални служби предпочетоха да не разследват дейността му в Тексас и Флорида.

През последните няколко години помощта на САЩ за развитието на всички африкански страни на юг от Сахара беше ограничена, докато в същото време американската военна помощ продължи да нараства. Очевидната причина за това е петролът и битката за контрол на стратегическите суровини в региона. Териториите на Южен Судан, от Горен Нил до границата с Чад, са изключително богати с петролни залежи и Вашингтон беше наясно с това, далеч преди да го разбере дори суданското правителство.

Петролният проект на Chevron от 1974

Най-големите американски петролни компании знаеха за петролните находища в Судан от началото на 70-те години на миналия век. През 1979 суданският диктатор Джаафар Нимейри реши да скъса с Москва и покани Chevron да търси и добива петрол в страната. Това се оказа фатална грешка. Казват, че тогавашният представител на САЩ в ООН Джордж Буш-старши, лично е запознал Нимейри със спътниковите фотографии, показващи наличието на петрол в Судан. Нимейри, разбира се, се хвана на въдицата, а последица от това станаха няколкото петролни войни в страната и около нея.


Компанията Chevron откри големи залежи от петрол в южните райони на Судан, изразходвайки за проучванията около 1,2 млрд. долара. Именно това нейно откритие провокира т.нар. Втора гражданска война в Судан през 1983. Екипът на Chevron се превърна в обект на непрекъснати нападения и убийства и бе принуден да прекрати реализацията на проекта през 1984. Осем години по-късно (т.е. през 1992) компанията продаде петролните си концесии в Судан, а след още седем години Китай пристъпи към разработването на изоставените от Chevron находища и постигна там много сериозни резултати. В същото време обаче, Chevron продължава да присъства в региона, в непосредствена близост до метежния Дарфур.

Петролната геополитика в Чад

Днес Chevron , бивш служител на която е сегашният държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс (член на Съвета на директорите), се е окопала в съседен Чад, заедно с друг американски петролен гигант – ExxonMobil . Наскоро двете завършиха изграждането на петролопровод (с пропусквателна способност 160 хил. барела дневно), който започва от Доба, в Централен Чад, заобикаля Дарфур, минава през Камерун и стига да Кирби, на Атлантическия океан. Проектът се оценява на 3,7 млрд. долара, а петролът е предназначен за нефтопреработвателните заводи на САЩ.

За да постигнат това, Chevron и ExxonMobil трябваше да получат съгласието на „пожизнения президент” на Чад Идрис Деби - корумпиран диктатор, често обвиняван, че снабдява дарфурските бунтовници с американско оръжие. Деби се присъедини към лансираната от Вашингтон т.нар. Пансахелска инициатива (Сахел се нарича зоната между Сахара, на север, и по-плодородния район на Юг – б.р.) , която позволи в района да се прехвърлят няколкостотин елитни американски командоси, които трябваше да помогнат на местните армии в борбата им срещу контрабандата на оръжие и наркотици и „международния тероризъм”. В тази връзка, да не забравяме, че повечето племена в Дарфур изповядват исляма.

С военната подкрепа на САЩ, през 2004, президентът Деби стартира първия етап от разпалването на конфликта в Дарфур, използвайки за целта бойци от собствената си елитна президентска гвардия, родени в суданската провинция и предоставяйки както хора, така и транспортни средства, оръжия и дори зенитни оръдия на дарфурските бунтовници, сражаващи се с правителствените части в Югозападен Судан. Именно тези действия на президента на Чад провокираха спиралата на насилие в Дарфур. Властите в Хартум, разбира се, реагираха, точно както се очакваше, и трагедията в провинцията стана факт.

Днес финансираните от САЩ неправителствени организации, както и самото американско правителство, се опитват да използват недоказания геноцид в Дарфур за да наложат навлизането на части на ООН и НАТО в петролните райони в областта, както и в Южен Судан. Тоест, в основата на всичко отново е петролът. Неслучайно и кампанията срещу извършващият се в Дафур „геноцид” стартира именно през 2003, т.е. когато започна да функционира петролопроводът Чад-Камерун. Сега САЩ разполагат със собствена база в Чад, откъдето могат да „усвоят” впоследствие находищата в Дарфур, включително новите, открити и разработвани от китайците, петролни залежи. В чисто геополитически план, Дарфур представлява стратегически важна зона, свързваща Чад, Централноафриканската република, Египет и Либия.

Днес военно-стратегическите цели на САЩ в Дарфур и в района на Африканския рог, като цяло, се гарантират с подкрепата на Вашингтон и НАТО за частите на Африканския съюз в суданската провинция. НАТО осигурява наземната и въздушна подкрепа за войските на съюза, които официално се смятат за „неутрални” и „умиротворителни”. Всъщност, днес Судан воюва на три фронта, като във всяка съседна държава е налице сериозно американско военно присъствие и се осъществяват американски военни програми. Впрочем, войната в Судан включва и тайните операции на САЩ, както и подготовката от американски инструктори на „въстаническите” групировки, проникващи в Дарфур от Южен Судан, Чад, Уганда и Етиопия.

Китай също се ориентира към Чад

Изграждането на финансирания от САЩ и Световната банка петролопровод от Чад към камерунското крайбрежие беше замислено като част от далеч по-амбициозен американски план за поставяне под контрол на петролните ресурси в Централна Африка от Судан до целия Гвинейски залив.

Междувременно обаче, доскорошният верен съюзник на Вашингтон – пожизненият президент на Чад Идрис Деби все по-често демонстрира недоволство от недостатъчния, според самия него, дял от петролните печалби, контролирани от американците. Когато, в началото на 2006, той и парламентът на Чад решиха да бъдат увеличени данъците върху приходите от петрола за да се финансират военните операции и се укрепи националната армия, тогавашният президент на Световната банка Пол Уолфовиц (един от „архитектите” на иракската война) нареди да бъде прекрането отпускането на заеми за Чад. В отговор, през август 2006, след като за пореден път беше преизбран, президентът Деби нареди създаването на национална петролна компания на Чад ( SHT ) и дори заплаши, че може да изгони Chevron и малайзийската Petronas за неплащане на данъци и поиска 60%-ов дял от чадския петролопровод. В края на краищата, с двете компания все пак бе постигнато споразумение, но за американците стана ясно, че в Чад също духа „вятъра на промяната”. Идрис Деби се сблъсква с набиращата сили вътрешна опозиция, начело с т.нар. „Обединен фронт за промени” ( FUC ), който според официалните власти тайно се финансира от Судан. Впрочем, истината е, че FUC действително беше основан в Дарфур, което само потвърждава факта, че този регион е обект на изключително сериозни интереси.

И тъкмо в тази нестабилна ситуация, китайците се появиха в Чад, при това „с куфари пълни с пари”. В края на януари 2006 президентът на Китай Ху Цзинтао посети Судан и Камерун в рамките на африканската си визита (през цялата 2006 различни китайски лидери посетиха 48 африкански държави). През август 2006 в Пекин пристигна министърът на външните работи на Чад Алами, който обсъди с домакините си възстановяването на прекъснатите през 1997 дипломатически отношения между двете страни. Междувременно, Китай вече внася петрол от Чад (също както и от Судан). Количествата засега не са големи, но практиката сочи, че след като веднъж Пекин е поел по този път, нещата бързо могат да се променят.

През април 2006 външният министър на Чад обяви, че преговорите с Китай за увеличаване на китайското участие в разработването на петролните находища в страната са „приключили успешно”. Според него, условията, предложени от Пекин за участието му в развитието на петролната индустрия на Чад, гарантират „едно далеч по-равноправно партньорство, в сравнения с опита, който имаме с други страни”.

По ирония на съдбата, китайското икономическо присъствие в Чад може да се окаже по-ефективно за намаляване на напрежението и ограничаване на бойните действия и масовите етнически чистки в Дарфур, отколкото присъствието в тази суданска провинция на частите на Африканския съюз или на ООН. Истината обаче е, че това не отговоря на интересите на определени кръгове във Вашингтон или в ръководството на Chevron , защото би ги лишило от петрола, който се добива там.

Чад и Дарфур са само част от мащабните усилия на Китай да си гарантира достатъчно „източници на петрол” на територията на Африка. Именно петролът е определящият фактор и в африканската геополитика на САЩ. Тъкмо това обяснява и появата на новата американска военна база в Сан-Томе и Принсипи, на 124 мили от бреговете на Гвинейския залив, откъдето могат да се контролират петролните находища в залива от Ангола на юг, до Конго, Габон, Екваториална Гвинея, Камерун и Нигерия, на север. В същата зона, впрочем, напоследък се концентрира и основната китайска дипломатическа и инвестиционна активност.

„Петролът на Западна Африка е от национален стратегически интерес за САЩ” – отбеляза още през 2002 помощникът на американския държавния секретар за Африка Уолтър Канщайнър. В този смисъл, Дарфур и Чад са илюстрация за осъществяваната от САЩ и в Ирак глобална геополитическа стратегия, целяща контрола над основните находища на енергоносители на планетата. Китай обаче, открито оспорва този контрол, особено в Африка. Това пък провокирата новата „петролна студена война” между Вашингтон и Пекин, на която сме свидетели в момента.

* Авторът е известен американски икономист, политически анализатор и геополитик. Автор е на няколко книги, най-известна от които е „Столетие на войни: англоамериканската петролна политика и новият световен ред”. В момента живее в Германия.

{rt}

Перефразирайки известната саркастична фраза, прозвучала по време на президентските дебати в САЩ през 1992, когато никому неизвестният тогава Уйлям Джеферсън Клинтън хвърли в лицето на все още действащия президент Буш-старши думите: „всичко опира до икономиката, глупчо”, можем да кажем, че загрижеността, демонстрирана от сегашната администрация във Вашингтон за случващото се в южносуданската провинция Дарфур, съвсем не е свързана с геноцида на племената в тази най-бедна част на забравения от всички регион на Африка. Тук, „всичко опира до петрола, глупчо”.

В конкретния случай се лансира версия, очевидно изгодна за администрацията във Вашингтон, която обаче игнорира съвсем реалния геноцид в Ирак, след като вече контролира неговите огромни петролни запаси. Какво е поставено на карта в Дарфур? Контролът върху петролните залежи, разбира се, които при това са наистина значителни.

Случващото се в Дарфур, това неприветливо парче земя в Южен Судан, илюстрира новата студена война за петрол, която Америка и Китай вече водят на Черния континент. Рязкото нарастване на китайските потребности от петрол, свързани с бурния икономически ръст на страната, обяснява провежданата днес от Пекин изключително активна геополитика в Африка. Континентът е в центъра на вниманието на китайските стратези, като неговият централен район, между Судан и Чад, представлява определен приоритет за тях. Именно това определя и основния фронт, където от нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 насам се разгръща новата студена война между Вашингтон и Пекин за контрол върху ключовите находища на петрол. Като засега Китай съумява да разиграе картите си малко по-добре от своя съперник. Дарфур е основното бойно поле в тази игра, чиито залози стават все по-високи.

Африканската геополитика на Пекин

Китайците са убедени, че бъдещето на азиатските инвестиции е на Черния континент. През май 2007, в Шанхай, се проведе годишното заседание на Съвета на директорите на Африканската банка за развитие.За първи път в цялата история на тази организация подобна среща се провежда извън Африка, като заслугата за появата на всички африкански финансови министри и председателите на централните банки на 53 страни от континента, принадлежи изцяло на китайското правителство. Докато останалите водещи световни държави предпочитат повече да разсъждават за необходимостта да се установят активни икономически и делови връзки с Африка, Китай отдавна и упорито действа в тази посока. И, ако съдим по хъса с който Пекин се готви не само да „изтиска” природните ресурси на Африка, а и да превърне континента в основния потребител на азиатските стоки и услуги, можем със сигурност да твърдим, че „африканският вектор” на китайската геополитика се смята от елита на страната за един от приоритетните.

По данни на китайската Централна банка, в края на 2006, преките инвестиции на Китай в африканските държави са достигнали 11,7 млрд. долара, а само през 2007 те ще нарастнат с още два милиарда. Според президента на Африканската банка за развитие Доналд Каберуки, по отношение на преките инвестиции, Пекин вече изпреварва всички бивши колониални държави, взети заедно, като китайските инвестиции са предимно държавни, за разлика от френските или британските например, които са най-вече частни. Китай предпочита да инвестира в селскостопанския сектор, хранително-вкусовата промишленост и развитието на пазара на телекомуникациите. Спорез зам. министъра на търговията Вей Джънгоу, Африка и Китай са „братя и верни приятели, които трябва винаги да си сътрудничат за да си гарантират съвместен просперитет”.

Само през 2007 Пекин ще помогне за играждането на 30 болници и 100 училища в различни селски райони на Африка, плюс 10 центрове за борба с маларията и 18 селскостопански центрове за обучение. Освен това Пекин възнамерява да продължи да провежда политика на опрощаване дълговете на африканските държави, както и да улесни достъпа им до китайските пазари.

Тази китайска помощ за Африка контрастира с начина, по който обикновено действат на континента другите големи световни сили. Както е известно, страните-членки на Г-8, които силно се нуждаят от африканските ресурси (и, особено, от петрола и природния газ), нерядко лансират различни инициативи в подкрепа на страните от Черния континент, като също обещават да редуцират или дори опростят дълговете им, както и да им предоставят милиони долари за реализацията на различни програми и проекти, съдействащи за „изграждането на демокрация от западен тип в Африка”, „борба с корупцията” и „радикални икономически реформи”. Въпреки това обаче, африканските държави продължават да заемат челните места в списъците на най-бедните страни в света, природните им ресурси се продават на безценица, а средната продължителност на живота в тях неизменно спада и вече е под 40 години. Така, смятаните за „демократични” африкански лидери редовно присъстват на различни международни срещи на високо равнище и често получават многомилионни помощи за икономическото и социално развитие на своите страни, които обаче, в повечето случаи, вместо в държавния бюджет отиват в личните им сметки в различни американски или швейцарски банки.

Китайците предпочитат да действат по друг начин. Наскоро например, те инициираха създаването на Китайско-африкански фонд за развитие, с начален капитал от един милиард долара, който през следващите три години ще нарастне петкратно.

Според анализи на китайското Министерство на икономиката, в близко бъдеще годишният икономически ръст на Африка ще достигне 5,9%, като Китай и днес контролира 20% от целия обем на търговския оборот на континента. През 2006 търговският обмен между Китай и африканските държави достигна 55,5 млрд. долара, а Пекин вече е третия по значение търговски партньор на Черния континент, отстъпвайки само на САЩ и Франция.

Особености на китайското икономическо проникване в Африка

Следва да се подчертае, че в отношенията си с африканските държави, Пекин старателно избягва да поучава техните лидери, какво следва да правят, не се опитва да им налага собствения си икономически (да не говорим за политическия) модел, нито пък обвързва икономическата си подкрепа с някакви идеологически постулати. В същото времи тази помощ, по правило, се оказва и ефективна и навременна.

През миналата 2006, на Икономическата среща „Китай-Африка” в Пекин присъстваха 40 държавни и правителствени ръководители (от общо 53-те африкански държави), плюс ощем 8 втори лица в съответните държави. Сред тях бяха както традиционни китайски съюзници, така и представители на страни, поддържащи дипломатически отношения с Тайван. Всички те бяха приети на най-високо равнище от китайското ръководство, което за пореден път илюстрира значението, което официален Пекин придава на развитието на връзките с Африка.

Перефразирайки известната саркастична фраза, прозвучала по време на президентските дебати в САЩ през 1992, когато никому неизвестният тогава Уйлям Джеферсън Клинтън хвърли в лицето на все още действащия президент Буш-старши думите: „всичко опира до икономиката, глупчо”, можем да кажем, че загрижеността, демонстрирана от сегашната администрация във Вашингтон за случващото се в южносуданската провинция Дарфур, съвсем не е свързана с геноцида на племената в тази най-бедна част на забравения от всички регион на Африка. Тук, „всичко опира до петрола, глупчо”.

В конкретния случай се лансира версия, очевидно изгодна за администрацията във Вашингтон, която обаче игнорира съвсем реалния геноцид в Ирак, след като вече контролира неговите огромни петролни запаси. Какво е поставено на карта в Дарфур? Контролът върху петролните залежи, разбира се, които при това са наистина значителни.

Случващото се в Дарфур, това неприветливо парче земя в Южен Судан, илюстрира новата студена война за петрол, която Америка и Китай вече водят на Черния континент. Рязкото нарастване на китайските потребности от петрол, свързани с бурния икономически ръст на страната, обяснява провежданата днес от Пекин изключително активна геополитика в Африка. Континентът е в центъра на вниманието на китайските стратези, като неговият централен район, между Судан и Чад, представлява определен приоритет за тях. Именно това определя и основния фронт, където от нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 насам се разгръща новата студена война между Вашингтон и Пекин за контрол върху ключовите находища на петрол. Като засега Китай съумява да разиграе картите си малко по-добре от своя съперник. Дарфур е основното бойно поле в тази игра, чиито залози стават все по-високи.

Африканската геополитика на Пекин

Китайците са убедени, че бъдещето на азиатските инвестиции е на Черния континент. През май 2007, в Шанхай, се проведе годишното заседание на Съвета на директорите на Африканската банка за развитие.За първи път в цялата история на тази организация подобна среща се провежда извън Африка, като заслугата за появата на всички африкански финансови министри и председателите на централните банки на 53 страни от континента, принадлежи изцяло на китайското правителство. Докато останалите водещи световни държави предпочитат повече да разсъждават за необходимостта да се установят активни икономически и делови връзки с Африка, Китай отдавна и упорито действа в тази посока. И, ако съдим по хъса с който Пекин се готви не само да „изтиска” природните ресурси на Африка, а и да превърне континента в основния потребител на азиатските стоки и услуги, можем със сигурност да твърдим, че „африканският вектор” на китайската геополитика се смята от елита на страната за един от приоритетните.

По данни на китайската Централна банка, в края на 2006, преките инвестиции на Китай в африканските държави са достигнали 11,7 млрд. долара, а само през 2007 те ще нарастнат с още два милиарда. Според президента на Африканската банка за развитие Доналд Каберуки, по отношение на преките инвестиции, Пекин вече изпреварва всички бивши колониални държави, взети заедно, като китайските инвестиции са предимно държавни, за разлика от френските или британските например, които са най-вече частни. Китай предпочита да инвестира в селскостопанския сектор, хранително-вкусовата промишленост и развитието на пазара на телекомуникациите. Спорез зам. министъра на търговията Вей Джънгоу, Африка и Китай са „братя и верни приятели, които трябва винаги да си сътрудничат за да си гарантират съвместен просперитет”.

Само през 2007 Пекин ще помогне за играждането на 30 болници и 100 училища в различни селски райони на Африка, плюс 10 центрове за борба с маларията и 18 селскостопански центрове за обучение. Освен това Пекин възнамерява да продължи да провежда политика на опрощаване дълговете на африканските държави, както и да улесни достъпа им до китайските пазари.

Тази китайска помощ за Африка контрастира с начина, по който обикновено действат на континента другите големи световни сили. Както е известно, страните-членки на Г-8, които силно се нуждаят от африканските ресурси (и, особено, от петрола и природния газ), нерядко лансират различни инициативи в подкрепа на страните от Черния континент, като също обещават да редуцират или дори опростят дълговете им, както и да им предоставят милиони долари за реализацията на различни програми и проекти, съдействащи за „изграждането на демокрация от западен тип в Африка”, „борба с корупцията” и „радикални икономически реформи”. Въпреки това обаче, африканските държави продължават да заемат челните места в списъците на най-бедните страни в света, природните им ресурси се продават на безценица, а средната продължителност на живота в тях неизменно спада и вече е под 40 години. Така, смятаните за „демократични” африкански лидери редовно присъстват на различни международни срещи на високо равнище и често получават многомилионни помощи за икономическото и социално развитие на своите страни, които обаче, в повечето случаи, вместо в държавния бюджет отиват в личните им сметки в различни американски или швейцарски банки.

Китайците предпочитат да действат по друг начин. Наскоро например, те инициираха създаването на Китайско-африкански фонд за развитие, с начален капитал от един милиард долара, който през следващите три години ще нарастне петкратно.

Според анализи на китайското Министерство на икономиката, в близко бъдеще годишният икономически ръст на Африка ще достигне 5,9%, като Китай и днес контролира 20% от целия обем на търговския оборот на континента. През 2006 търговският обмен между Китай и африканските държави достигна 55,5 млрд. долара, а Пекин вече е третия по значение търговски партньор на Черния континент, отстъпвайки само на САЩ и Франция.

Особености на китайското икономическо проникване в Африка

Следва да се подчертае, че в отношенията си с африканските държави, Пекин старателно избягва да поучава техните лидери, какво следва да правят, не се опитва да им налага собствения си икономически (да не говорим за политическия) модел, нито пък обвързва икономическата си подкрепа с някакви идеологически постулати. В същото времи тази помощ, по правило, се оказва и ефективна и навременна.

През миналата 2006, на Икономическата среща „Китай-Африка” в Пекин присъстваха 40 държавни и правителствени ръководители (от общо 53-те африкански държави), плюс ощем 8 втори лица в съответните държави. Сред тях бяха както традиционни китайски съюзници, така и представители на страни, поддържащи дипломатически отношения с Тайван. Всички те бяха приети на най-високо равнище от китайското ръководство, което за пореден път илюстрира значението, което официален Пекин придава на развитието на връзките с Африка.

Страница 2

През май 2007 водещите финансисти и банкери от Африка, дошли в Шанхай за годишното заседание на Африканската банка за развитие, бяха приети лично от китайския премиер Вън Цзябао, който ги увери че страната му ще продължи да работи за укрепване на отношенията си с Африка. Той напомни също, че обемът на двустранната търговия между Китай и африканските държави все още е три пъти по-малък от този между Китай и САЩ, но вече е три пъти го-голям от търговския обмен с Русия и е надминал търговския обмен с Франция и Великобритания, взети заедно.

Днес, благодарение на мащабните китайски инвестиции в Африка, се изграждат автомобилни магистрали и железопътни линии в Замбия, Зимбабве и Танзания, експлоатират се находищата на полезни изкопаеми в Южноафриканска република, Сиера Леоне и Мозамбик, разработват се петролни находища в атлантическия шелф на Габон, Ангола и Нигерия, изграждат се многобройни индустриални предприятия в Мароко, Египет, Кения и Танзания.

Получавайки от Африка необходимите за своята икономика природни ресурси, Китай, в същото време, разширява и икономическото си присъствие на континента. На свой ред, африканските държави получават многомилионни китайски инвестиции, които при това не са съпроводени с някакви политически условия (като тези на бившите колониални метрополии, или САЩ например). Пекин не изисква от африканските политически лидери да влязат в политически съюз с Китай, или да участват в съвместни военни мисии в трети страни, нито пък се опитва да ги убеди в предимствата на „народната демокрация” или пък в необходимостта да се борят „със световния капитализъм”. Разбира се, сегашната китайска икономическа експанзия в Африка няма нищо общо с чистата благотворителност. Истината е, че китайските компании още по-твърдо, отколкото конкурентите им от САЩ или Франция, се борят до последно за да си гарантират максимални печалби от дейността си в Африка. Доказателство за това е и един любопитен факт. На срещата в Шанхай през май беше съобщено, че Китай снабдява цяла Африка с четки за зъби, но когато редица африкански правителства помолиха Пекин да им помогне да изградят собствени предприятия, които да произвеждат тази стока, китайците твърдо отказаха. Впрочем, на същата среща бе съобщено е, че само през първата половина на 2007 в Африка са регистрирани почти двайсет стачки и демонстрации на местни работници срещу ниското заплащане в предприятията, контролирани от китайски фирми, както и срещу притока на още по-евтина работна сила от самия Китай (в частност, при изграждането на железопътните линии в Танзания и Зимбабве), която тези фирми вкарват в африканските страни за реализацията на своите икономически проекти, задълбочавайки и без това много сериозния проблем със заетостта на континента.

Африканците са недоволни и от заливащият ги потоп от евтини китайски стоки за бита, които са на път окончателно да ликвидират местната текстилна индустрия, както и тази в сферата на услугите (пример за което е ситуацията в ЮАР, Танзания, Мароко или Сенегал). В Замбия например, отношенията с Китай станаха повод за остър политически сблъсък между управляващата партия и опозицията. Водачите на последната тържествено обещаха на своите избиратели, че „ще спасят страната от китайската комунистическа експлоатация”, при това на фона на сблъсъците между полицията и миньори от замбийските медни рудници, протестиращи против „унизително ниските заплати”, които им плащат китайските компании. Впрочем, дори самите китайци признават, че Пекин действа в Африка все по-твърдо и дори грубо, почти изцяло копирайки онова, което навремето си позволяваха бившите колониални метрополии. Това кара редица африкански коментатори да твърдят, че „китайците са същите капиталистически хищници, само че с „комунистическо” лице”.

Независимо от всичко, правителството в Пекин се опитва да внуши на африканските си партньори, че китайската помощ за Африка е по-изгодна от тази, която и предоставят някогашните колонизатори, или пък Световната банка и МВФ. Така, според китайски премиер Вън Цзябао, през последните 50 години страната му е участвала в повече от 900 различни проекта на територията на континента, отпуснала е стипендии на над 200 хил. студенти от 50 африкански държави и е изпратила в Африка 47 хил. китайски лекари.

Пак през този период, Китай е опростил на африканските страни дългове на обща стойност 1,42 млрд. долара. Според шефа на китайската Народна банка Чжоу Сячуан, страната му ще подпомага активно стремежа на малките и средни китайски компании да проникват в Африка, предоставяйки им за целта заеми с правителствени гаранции, като тази помощ ще се отпуска както по линия на правителството, така и на структурите на Африканската банка за развитие (чиято централа е в Тунис, а нейни членове, освен всички африкански страни, са и 26 държави от Европа, Америка и Азия).

Интересно е, че в банката членуват САЩ, Великобритания, Франция, скандинавските държави, Италия, Испания и Холандия. Сред азиатските и членове най-активни са Япония, Китай, Индия и Южна Корея, от Близкия изток – Кувейт, Саудитска Арабия и ОАЕ, а от Латинска Америка – Бразилия и Аржентина.

Тук е мястото да отбележим и, че активната китайска експанзия в Африка и оказваната от Пекин финансова помощ на континента попадат под критиката на Световната банка и Международния валутен фонд, според които китайския модел за оказване на финансова помощ на Африка само увековечава дълговото бреме на страните от континента. Пекин бива критикуван и заради готовността му да купува петрол и други енергоресурси от най-недемократичните (според западните стандарти) страни, като Судан, Ангола, Екваториална Гвинея, Габон или Зимбабве).

Срещу доставките на петрол и други природни ресурси, Пекин разширява собствените си доставки на оръжие, китайско производство, в съответните африкански страни (и най-вече в Судан и Зимбабве), като по този начин – според редица американски и западноевропейски анализатори – поддържа тлеещите на континента вътрешни и териториални конфликти. Впрочем, самите китайци категорично отхвърлят подобни обвинения, подчертавайки, че инвестициите им съдействат за икономическия ръст в Африка, създават нови работни места и се подкрепят както от обикновените африканци, така и от техните правителства. Според тях, недоволството на Запада от разширяващата се китайска подкрепа за африканските държави за пореден път подчертава мащабите на влиянието, което Китай си е извоювал през последните години на Черния континент, както в икономически, така и в политически план.

Китайският модел и африканските му последователи

Китайците винаги са се славели с умението да впечатляват гостите си, с постигнатото от тях. От тази гледна точка, изборът на Шанхай за провеждане на поредната среща с шефовете на финансовите и банкови структури на Африка, беше повече от успешен. Както е известно, този град е своеобразна витрина на успехите на „китайски модел” и без съмнение е впечатлил сериозно представителите на африканския финансов елит.

Междувременно, Пекин използва заседанието на Съвета на директорите на Африканската банка за развитие в Шанхай за се опита да убеди последните пет африкански страни, които все още не поддържат официални дипломатически отношения с Пекин (Свазиленд, Малави, Гамбия, Сан-Томе и Принсипи, както и Буркина-Фасо), да поправят максимално бързо тази „грешка”. Само допреди десетина години, списъкът на държавите, предпочитащи да поддържат официални отношения с Тайван, вместо с Китай, беше далеч по-дълъг – тогава 14 африкански държави предпочитаха тайванските, пред китайските инвестиции и финансова подкрепа. Днес те са само пет, като всичките за пореден път бяха поканени в Шанхай (да видят на място мащабите на китайски възход) и отново „посъветвани приятелски” да скъсат отношенията си с Тайпе.

На срещите с африканските банкери и финансисти, китайците през цялото време се опитваха да им внушат, че те при всички случаи няма какво да губят, освен „веригите, наложени от империализма”, докато Китай им гарантира финансова подкрепа и възможност да осъществят такива проекти за развитие на собствените си икономики, каквито никога не биха им отпуснали нито Световната банка, нито големите западни държави. Особено се подчертаваше, че китайските кредити са дългосрочни (за 20-30 години) и с нисък лихвен процент.

В същото време Пекин за пореден път потвърди силната си заинтересованост от разширяването на влиянието на китайския език в Африка. Още повече, че африканците вече имат съвсем конкретна мотивация за това – владеенето на китайски им дава възможност да работят за реализирането на съвместните проекти, както и в китайските компании на Черния континент.

По време на заседанието на Африканската банка за развитие в Шанхай, китайското правителство обеща на африканските държавни и правителствени ръководители рязко да увеличи своята финансова и икономическа подкрепа за континента. До 2009 Пекин възнамерява да предостави 3 млрд. долара, под формата на облекчен кредит, и 2 млрд. долара, под формата на експортни кредити (предназначени най-вече за купуването на китайски стоки), както и да формира фонд от 5 млрд. долара, който ще подпомага ръста на китайските инвестиции в Африка.

Освен това, Китай обяви, че до 2020 обемът на преките му инвестиции на континента ще достигне огромната сума от 100 млрд. долара. При това, китайците обещават и да отворят собствените си пазари за африканските стоки (засега предимно за суровините и различните природни ресурси), както и да приемат около 150 хил. африкански студенти.

„Петролната дипломация” на Пекин

Днес Китай внася около 30% от необходимия му петрол от Африка. Това обяснява и серията от дипломатически инициативи, които буквално вбесиха Вашингтон. Пекин използва отпусканите от него (без каквито и да било предварителни условия) кредити за да си гарантира достъп до гигантските природни богатства на континента, елиминирайки използваната от Вашингтон игра с контрола върху изплащането на заемите от страна на Световната банка и Международния валутен фонд. В края на краищата, кой би предпочел болезнената терапия, препоръчвана от фонда, когато китайците му предоставят достатъчно добри условия и на всичкото отгоре строят пътища и училища?

Наскоро Пекин сключи споразумения за добив на петрол с две от най-големите държави на Черния континент – Нигерия и Южноафриканската република. Китайската компания CNOC ще добива петрол в Нигерия, с посредничеството на консорциум, включващ и South African Petroleum Co . , предоставила на Китай достъп до находища, от които през 2008 ще могат да се добиват по 175 хил. барела дневно. Сделката на стойност 2,27 млн. долара, дава на държавната CNOC 45% от акциите на големите нигерийски офшорни находища. А съвсем доскоро, във Вашнгтон разчитаха, че Нигерия е твърдо в сферата на влияние на американско-британските петролни компании ExxonMobil , Shell и Chevron !

Страница 3

Както посочихме по-горе, Китай демонстрира голяма щедрост, предоставяйки своите облекчени и нископроцентни заеми или дори безвъзмездни субсидии за някои от най-бедните африкански държави. Последните се използват за подобряване на инфраструктурата, включително пътищата, болниците и училищата, и са в контраст с твърдите изисквания на МВФ и Световната банка. Така, през 2006, Китай отпусна над 8 млрд. долара на Нигерия, Ангола и Мозамбик, докато Световната банка – само 2,3 млрд. долара, при това за всички африкански страни на юг от Сахара. Гана преговаря за китайски заем от 1,2 млрд. долара за електрифициране на част от своята територия. Като за разлика от Световната банка, която де факто е инструмент на външната икономическа политика на САЩ, Китай далновидно не поставя никакви условия пред отпускането на заеми.

Тази, свързана с петрола, китайска дипломация провокира странно звучащите обвинения на Вашингтон, че Пекин се опитва „да си гарантира собствени източници на петрол”, сякаш цялата американска външна политика не се занимаваше със същото през последния, поне половин, век. Но, както подчертахме и по-горе, нито една от африканските петролни държави не се намира в центъра на новия сблъсък между САЩ и Пекин на континента повече, отколкото Судан, част от който е и Дарфур.

Суданската карта в голямата петролна игра

Китайската национална петролна компания ( CNPC ) е най-големия чуждестранен инвеститор в Судан с 5 млрд. долара, вложени в разработването на неговите петролни находища. От 1999 насам, Китай е вложил в Судан, най-малко, 15 млрд. долара. Китайците контролират 50% от нефтопреработвателния завод в Хартум (другите 50% се държат от правителството). Повечето петролни находища се намират в южната част на страната, недалеч от зоната на продължителна гражданска война, която частично (и, разбира се, скрито) се финансира от американското правителство за да „отцепи” Юга от Севера, ориентиран към „ислямски Хартум”.

Междувременно, CNCP изгради петролопровод от своите концесионни блокове 1,2 и 4 в Южен Судан към новия терминал в Порт Судан, на Червено море, където петролът се товари на танкери и заминава за Китай. Днес 8% от целия необходим на китайците петрол идва от Южен Судан (те внасят между 65% и 80% от добиваните ежедневно 500 хил. барела судански петрол). През миналата година Судан беше четвъртия най-голям доставчик на вносен петрол в Китай. През 2006 Китай надмина Япония, превръщайки се във втория вносител на петрол в света след САЩ, внасяйки ежедневно по 6,5 млн. барела. Имайки предвид, че ежегодното нарастване на търсенето на петрол в Китай е около 30%, тази страна ще надмине САЩ по обем на необходимия и вносен петрол само след няколко години. Именно този факт е движещата сила на китайската външна политика в Африка.

Анализът на петролните концесии в Южен Судан сочи, че китайската CNPC контролира концесионния блок 6, който стига до Дарфур, недалеч от границата с Чад и Централноафриканската република. През април 2005 суданското правителство обяви, че в Южен Дарфур е открито ново петролно находище, което, според някои оценки, ще може да гарантира по 500 хил. барела дневно. Кой знае защо обаче, повечето световни медии, предпочетоха да не съобщават за това.

Геноцидът като повод за милитаризиране на петролните находища в Судан

Макар всички анализатори да признават, че в Дарфур се осъществяват масови насилствени преселвания на хора, както и че през последните няколко години там са загинали десетки хиляди души (някои споменават цифрата 300 хиляди), само Вашингтон и част от американските медии използват по отношение на тази провинция термина „геноцид”. Ако общественото мнение действително бъде убедено, че в Дарфур се осъществява геноцид, това би дало възможност за намесата на НАТО (т.е. на САЩ) в Судан, както и за смяната на управляващия там режим.

Така, през ноември миналата година, помощник държавният секретар на САЩ Елън Съуърбрей, която ръководи Бюрото по въпросите на народонаселението, бежанците и миграцията, заяви в интервю за USINFO , че „продължаващият геноцид в суданската провинция Дарфур е грубо нарушение на човешките права и е сред основните международни проблеми, пораждащи загриженост у САЩ”.

Администрацията на Буш настоява, че от 2003 насам в Дарфур се извършва именно геноцид. От друга страна, комисията на ООН, ръководена от италианския съдия Антонио Касезе, заяви през 2004, че макар в провинцията да са налице груби нарушения на човешките права, там все още не може да се говори за геноцид. САЩ обаче смятат, че става въпрос за „военни престъпления” чиито автори трябва да бъдат съдени.

Търговците на смърт

Чрез своите фактически съюзници в Чад и някои други съседни държави, Съединените щати обучиха и въоръжиха Суданската народно-освободителна армия ( SFLA ), която, до смъртта му през юли 2005, се ръководеше от Джон Гаранг – самият той също преминал през Центъра за обучение на американските специални части във Форт Бенинг, Джорджия.Доставяйки оръжие, първоначално в Южен и Югоизточен Судан, а след откриването на петролните залежи в Дарфур – и в този район, Вашингтон, на практика, се включи в разпалването на един конфликт, довел до гибелта на десетки хиляди души, а други няколко милиона бяха принудени да напуснат домовете си. Еритрея осигурява убежище и подкрепя SFLA , обединяваща опозиционната групировка NDA , т.нар. „Източен фронт” и дарфурските бунтовници.

В района на Дарфур има две основни въстанически групировки, които се сражават срещу частите на централното правителство на президента Омар ал-Башир – това са „Справедливост за равенство” ( JEM ) и далеч по-влиятелната „Армия за освобождение на Судан” ( SLA ) . През февруари 2003 SLA атакува позициите на правителствените части в Дарфур, а генералният секретар на организацията Мини Арко Минауи обвини властите в Хартум, че игнорират проблемите на провинцията и призова за въоръжена борба срещу тях. Според него, „целта на SLA e създаването на единен демократичен Судан” (което означава, смяна на режима в страната).

През февруари 2006 американският Сенат прие резолюция, с която помоли НАТО да изпрати свои войски в Дарфур, като усили умиротворителните части на ООН. Месец по-късно, президентът Буш също призова за допълнителни сили на НАТО в Дарфур. И така, каква все пак е причината – геноцидът или петролът?

Както е известно Пентагонът подготвя в САЩ военнослужещи и офицери от различни африкански страни (както и от Латинска Америка). В рамките на американската Програма за международно военно образование и подготовка ( IMET ) бяха обучавани офицери от Чад, Етиопия, Еритрея, Камерун и Централноафриканската република, т.е. от почти всички страни, с които граничи Судан. По-голямата част от оръжието, използвано за „геноцида” в Дарфур, както и в Южен Судан, беше доставено там от различни частни оръжейни фирми, като онази, която се ръководи от Виктор Боут (според някои западни медии, бивш служител на КГБ, преминал на американска служба). През последните години името на Боут нееднократно се споменаваше във връзка с оръжейни сделки в Африка. Но въпреки, че официално е обявен за издирване от Интерпол по обвинение за пране на пари, американските специални служби предпочетоха да не разследват дейността му в Тексас и Флорида.

През последните няколко години помощта на САЩ за развитието на всички африкански страни на юг от Сахара беше ограничена, докато в същото време американската военна помощ продължи да нараства. Очевидната причина за това е петролът и битката за контрол на стратегическите суровини в региона. Териториите на Южен Судан, от Горен Нил до границата с Чад, са изключително богати с петролни залежи и Вашингтон беше наясно с това, далеч преди да го разбере дори суданското правителство.

Петролният проект на Chevron от 1974

Най-големите американски петролни компании знаеха за петролните находища в Судан от началото на 70-те години на миналия век. През 1979 суданският диктатор Джаафар Нимейри реши да скъса с Москва и покани Chevron да търси и добива петрол в страната. Това се оказа фатална грешка. Казват, че тогавашният представител на САЩ в ООН Джордж Буш-старши, лично е запознал Нимейри със спътниковите фотографии, показващи наличието на петрол в Судан. Нимейри, разбира се, се хвана на въдицата, а последица от това станаха няколкото петролни войни в страната и около нея.

Страница 4

Компанията Chevron откри големи залежи от петрол в южните райони на Судан, изразходвайки за проучванията около 1,2 млрд. долара. Именно това нейно откритие провокира т.нар. Втора гражданска война в Судан през 1983. Екипът на Chevron се превърна в обект на непрекъснати нападения и убийства и бе принуден да прекрати реализацията на проекта през 1984. Осем години по-късно (т.е. през 1992) компанията продаде петролните си концесии в Судан, а след още седем години Китай пристъпи към разработването на изоставените от Chevron находища и постигна там много сериозни резултати. В същото време обаче, Chevron продължава да присъства в региона, в непосредствена близост до метежния Дарфур.

Петролната геополитика в Чад

Днес Chevron , бивш служител на която е сегашният държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс (член на Съвета на директорите), се е окопала в съседен Чад, заедно с друг американски петролен гигант – ExxonMobil . Наскоро двете завършиха изграждането на петролопровод (с пропусквателна способност 160 хил. барела дневно), който започва от Доба, в Централен Чад, заобикаля Дарфур, минава през Камерун и стига да Кирби, на Атлантическия океан. Проектът се оценява на 3,7 млрд. долара, а петролът е предназначен за нефтопреработвателните заводи на САЩ.

За да постигнат това, Chevron и ExxonMobil трябваше да получат съгласието на „пожизнения президент” на Чад Идрис Деби - корумпиран диктатор, често обвиняван, че снабдява дарфурските бунтовници с американско оръжие. Деби се присъедини към лансираната от Вашингтон т.нар. Пансахелска инициатива (Сахел се нарича зоната между Сахара, на север, и по-плодородния район на Юг – б.р.) , която позволи в района да се прехвърлят няколкостотин елитни американски командоси, които трябваше да помогнат на местните армии в борбата им срещу контрабандата на оръжие и наркотици и „международния тероризъм”. В тази връзка, да не забравяме, че повечето племена в Дарфур изповядват исляма.

С военната подкрепа на САЩ, през 2004, президентът Деби стартира първия етап от разпалването на конфликта в Дарфур, използвайки за целта бойци от собствената си елитна президентска гвардия, родени в суданската провинция и предоставяйки както хора, така и транспортни средства, оръжия и дори зенитни оръдия на дарфурските бунтовници, сражаващи се с правителствените части в Югозападен Судан. Именно тези действия на президента на Чад провокираха спиралата на насилие в Дарфур. Властите в Хартум, разбира се, реагираха, точно както се очакваше, и трагедията в провинцията стана факт.

Днес финансираните от САЩ неправителствени организации, както и самото американско правителство, се опитват да използват недоказания геноцид в Дарфур за да наложат навлизането на части на ООН и НАТО в петролните райони в областта, както и в Южен Судан. Тоест, в основата на всичко отново е петролът. Неслучайно и кампанията срещу извършващият се в Дафур „геноцид” стартира именно през 2003, т.е. когато започна да функционира петролопроводът Чад-Камерун. Сега САЩ разполагат със собствена база в Чад, откъдето могат да „усвоят” впоследствие находищата в Дарфур, включително новите, открити и разработвани от китайците, петролни залежи. В чисто геополитически план, Дарфур представлява стратегически важна зона, свързваща Чад, Централноафриканската република, Египет и Либия.

Днес военно-стратегическите цели на САЩ в Дарфур и в района на Африканския рог, като цяло, се гарантират с подкрепата на Вашингтон и НАТО за частите на Африканския съюз в суданската провинция. НАТО осигурява наземната и въздушна подкрепа за войските на съюза, които официално се смятат за „неутрални” и „умиротворителни”. Всъщност, днес Судан воюва на три фронта, като във всяка съседна държава е налице сериозно американско военно присъствие и се осъществяват американски военни програми. Впрочем, войната в Судан включва и тайните операции на САЩ, както и подготовката от американски инструктори на „въстаническите” групировки, проникващи в Дарфур от Южен Судан, Чад, Уганда и Етиопия.

Китай също се ориентира към Чад

Изграждането на финансирания от САЩ и Световната банка петролопровод от Чад към камерунското крайбрежие беше замислено като част от далеч по-амбициозен американски план за поставяне под контрол на петролните ресурси в Централна Африка от Судан до целия Гвинейски залив.

Междувременно обаче, доскорошният верен съюзник на Вашингтон – пожизненият президент на Чад Идрис Деби все по-често демонстрира недоволство от недостатъчния, според самия него, дял от петролните печалби, контролирани от американците. Когато, в началото на 2006, той и парламентът на Чад решиха да бъдат увеличени данъците върху приходите от петрола за да се финансират военните операции и се укрепи националната армия, тогавашният президент на Световната банка Пол Уолфовиц (един от „архитектите” на иракската война) нареди да бъде прекрането отпускането на заеми за Чад. В отговор, през август 2006, след като за пореден път беше преизбран, президентът Деби нареди създаването на национална петролна компания на Чад ( SHT ) и дори заплаши, че може да изгони Chevron и малайзийската Petronas за неплащане на данъци и поиска 60%-ов дял от чадския петролопровод. В края на краищата, с двете компания все пак бе постигнато споразумение, но за американците стана ясно, че в Чад също духа „вятъра на промяната”. Идрис Деби се сблъсква с набиращата сили вътрешна опозиция, начело с т.нар. „Обединен фронт за промени” ( FUC ), който според официалните власти тайно се финансира от Судан. Впрочем, истината е, че FUC действително беше основан в Дарфур, което само потвърждава факта, че този регион е обект на изключително сериозни интереси.

И тъкмо в тази нестабилна ситуация, китайците се появиха в Чад, при това „с куфари пълни с пари”. В края на януари 2006 президентът на Китай Ху Цзинтао посети Судан и Камерун в рамките на африканската си визита (през цялата 2006 различни китайски лидери посетиха 48 африкански държави). През август 2006 в Пекин пристигна министърът на външните работи на Чад Алами, който обсъди с домакините си възстановяването на прекъснатите през 1997 дипломатически отношения между двете страни. Междувременно, Китай вече внася петрол от Чад (също както и от Судан). Количествата засега не са големи, но практиката сочи, че след като веднъж Пекин е поел по този път, нещата бързо могат да се променят.

През април 2006 външният министър на Чад обяви, че преговорите с Китай за увеличаване на китайското участие в разработването на петролните находища в страната са „приключили успешно”. Според него, условията, предложени от Пекин за участието му в развитието на петролната индустрия на Чад, гарантират „едно далеч по-равноправно партньорство, в сравнения с опита, който имаме с други страни”.

По ирония на съдбата, китайското икономическо присъствие в Чад може да се окаже по-ефективно за намаляване на напрежението и ограничаване на бойните действия и масовите етнически чистки в Дарфур, отколкото присъствието в тази суданска провинция на частите на Африканския съюз или на ООН. Истината обаче е, че това не отговоря на интересите на определени кръгове във Вашингтон или в ръководството на Chevron , защото би ги лишило от петрола, който се добива там.

Чад и Дарфур са само част от мащабните усилия на Китай да си гарантира достатъчно „източници на петрол” на територията на Африка. Именно петролът е определящият фактор и в африканската геополитика на САЩ. Тъкмо това обяснява и появата на новата американска военна база в Сан-Томе и Принсипи, на 124 мили от бреговете на Гвинейския залив, откъдето могат да се контролират петролните находища в залива от Ангола на юг, до Конго, Габон, Екваториална Гвинея, Камерун и Нигерия, на север. В същата зона, впрочем, напоследък се концентрира и основната китайска дипломатическа и инвестиционна активност.

„Петролът на Западна Африка е от национален стратегически интерес за САЩ” – отбеляза още през 2002 помощникът на американския държавния секретар за Африка Уолтър Канщайнър. В този смисъл, Дарфур и Чад са илюстрация за осъществяваната от САЩ и в Ирак глобална геополитическа стратегия, целяща контрола над основните находища на енергоносители на планетата. Китай обаче, открито оспорва този контрол, особено в Африка. Това пък провокирата новата „петролна студена война” между Вашингтон и Пекин, на която сме свидетели в момента.

* Авторът е известен американски икономист, политически анализатор и геополитик. Автор е на няколко книги, най-известна от които е „Столетие на войни: англоамериканската петролна политика и новият световен ред”. В момента живее в Германия.

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн