11
Пон, Ное
4 Нови статии
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

Особен поглед

Х. Генчев, Praesidium-Praetorium’ът под площад “Света Неделя”

България

А. Иванов, Кризата на демографския модел на “социалистическа” България

К. Петров, Стремежът на Бургас и Русе към регионално лидерство в контекста на националното икономическо развитие

Светът

С. Каменаров, Централноевропейският тигър: новата геополитика на Полша

А. Рулев, Парадоксите на либийската кампания

Фокус: Американската стратегия в ерата на Обама

Д. Бромуич, George W. Obama: приемствеността между двете последни американски администрации

И. Мурадян, Палестинската политика на Обама

С. Чарап, А.Питърсън, Приоритетите на САЩ в постсъветска Евразия

Н. Тьорс, Обама и глобалната дъга на нестабилност

Гледна точка

Р. Арзуманян, Визията на Бжежински за новия световен ред

Геостратегия

Н. Петров, Стратегиите за глобално влияние на САЩ, Русия и Китай

Н.Тодоров, Китай и САЩ в битката за Африка

Геоикономика

Г. Тински, Светът в ерата на многополюсните валутни войни

В. Жуковски, Глобалната рецесия и кризата на европейския проект

Класици на геополитиката

О. Якушина, Геополитическата концепция на Робърт Строс-Хюпе

Основи на геополитиката

Н. Попов, Морско-колониалната геополитика

Идеи

А. Бовдунов, Политикогеографските образи на Централна и Източна Европа и геополитическата организация на региона

Книги

А. Раков, НАТО в ерата на глобални промени

Д. Нанева, Тило Сарацин и книгата му “Германия се самоликвидира”

Интервю

Професор Ян Бурума за Европа и “предизвикателството на двата исляма”

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

За пореден път вниманието на икономическите експерти е приковано към въпроса, дали текущото охлаждане на световната икономика е временно и краткосрочно явление, или става дума за постепенното и навлизане във втората фаза на глобалната финансово-икономическа криза. Спадът на деловата активност и потребителската сигурност, свиването на инвестиционните процеси, както и на индустриалното производство и услугите, ускореното нарастване на бюджетните дефицити и ценовият натиск във все по-голяма степен придобиват признаците на продължителна рецесия. При това, опасенията са свързани дори не толкова с охлаждането на икономическия ръст в отделни държави и региони на планетата. Най-голяма тревога пораждат мащабите на този феномен, както и възможните последици от него за глобалната икономика.

Ако се съди по публикуваните напоследък макроикономически данни, сред застрашените да повторят печалния опит от рецесионния спад в икономиката през 2007-2009, са не само най-големите държави и региони в света (САЩ, Еврозоната, Япония и т.н.), а и повечето развиващи се страни. При това, основният въпрос дори не е в това, дали ще станем свидетели на повторен спад в глобалната икономика и поредното драстично намаляване стойността на активите на финансовите пазари. Въпросът по-скоро е, кога точно това ще се случи. При положение, че практически всички, без изключение, структурни дисбаланси и изкривявания в глобалната икономика и в ключювите региони на света (САЩ, ЕС, Китай, Япония и т.н.) не само че не се решават, но дори не се дискутират и умишлено се задълбочават, просто няма как да очакваме друго развитие на събитията.

В началото на ноември 2011 практически всички световни финансови пазари изпаднаха в паника, последвана от масова продажба на рискови активи, във връзка с неочакваното решение на гръцкия премиер Георгиос Папандреу да постави на референдум въпроса за членството на страната му в Еврозоната и солидарността на гражданите с плановете за орязване на бюджетните разходи, натрапени от „голямата тройка” кредитори. Имайки предвид факта, че само два дни преди това беше обявено постигането на твърда договорка с Гърция, срещу която Атина ще получи 100 млрд. евро за да рефинансира дълговете си, плюс 30 млрд. евро за рекапитализация на банковата система, това решение на Папандреу постави под въпрос перспективите за преодоляване на дълговата криза. Не е чудно, че председателят на Съвета на финансовите министри в ЕС Жан-Клод Юнкер, както и лидерите на двете най-големи икономики в Съюза – Ангела Меркел и Никола Саркози, гневно заявиха, че Папандреу е направил огромна грешка, решавайки да постави на референдум постигнатите с Брюксел договорености, без да обсъди това с висшите европейски чиновници. В същото време, от гледната точка на вече бившия гръцки премиер тази постъпка изглеждаше съвсем логична и очаквана. На практика, поставяйки на общонароден референдум както въпроса за гръцкото членство в Еврозоната, така и този за съгласието на гражданите на страната да приемат предложения от международния финансов капитал план за орязване на бюджетните разходи, Папандреу се опита да свали от себе си персоналната отговорност за реализацията на подобни крайно непопулярни мерки. Никой не иска с името му да се асоциира фалита на държавата и драстичния спад в жизненото равнище на населението. В крайна сметка, обаче, вместо референдум, гърците получиха т.нар. „правителство на националното спасение”, съставено от двете най-големи партии в страната, което пое ангажимента да реализира безусловно споразумението с ЕС.

Генезисът на гръцкия провал

Съвсем друг въпрос е, че нито Папандреу, нито многобройните му предшественици на поста,      които първо вкараха Гърция в ЕС, през 1981, а двайсет години по-късно и в Еврозоната, не направиха нищо за да превърнат Атина в пълноценен член на европейския икономически и валутен съюз. Доколкото става ясно, гръцкият политически и финансов елит, стремейки се да се превърне в част от европейския „истъблишмънт” и да легализира капиталите си, просто е объркал своя собствен джоб с интересите на страната си. Светкавично премахвайки всички мислими и немислими ограничения пред трансграничното движение на капиталите, гръцкият „компрадорски” елит набързо разпродаде най-рентабилните и конкурентоспособни отрасли на националната икономика на западноевропейските транснационални корпорации (ТНК) и банки.

При това, огромен брой дребни и средни индустриални предприятия бяха принудени или да се разорят в неравната борба с европейските монополи, или да се „интегрират” в тях, в качеството на аутсорсинг. Онези компании, които потенциално биха могли да съставляват конкуренция на транснационалния капитал, успешно бяха „фалирани” и затваряни с помощта на методи, широко използвани в миналото в Латинска Америка и Африка.

Трябва да признаем, че гръцките компании просто нямаха никакъв шанс да оцелеят в конкурентния сблъсък с глобалните монополи и големите международни банки и то по цял ред съвсем обективни причини. Сред тях следва да отбележим „ефекта на производствения мащаб”, стойността на капитала, трансферното ценообразуване, и многостепенните механизми за неплащане на данъци, контролът върху ключовите производствени и управленски технологии, както и наличието на колосална политическа и административна подкрепа във висшите ешалони на властта.

Паралелно с това се осъществяваше стремително разширяване на кредитирането на домакинствата, корпоративните сектори и държавата от най-големите западноевропейски банки, съдействало за безпрецедентен ръст на потреблението и възникване на трайна илюзия за повишаване на жизненото равнище. Постоянното нарастване на потреблението се осъществяваше най-вече за сметка на ускорения ръст на дълговото бреме и „изяждането” на производствения потенциал, което пък създаде илюзията за влизането на периферна Европа в клуба на икономически развитите държави.

В същото време, илюзията че се гради общество на всеобщото благоденствие окончателно премахна всяка персонална отговорност както на лично, така и на държавно равнище, за огромното увеличаване на дълговото бреме върху икономиката. При това, най-големите международни банки и финансови организации най-активно съдействаха за въвличането на държавите от Южна и Източна Европа в системата на нееквивалентен външноикономически обмен за сметка на ускореното нарастване на дълговото бреме и целенасочени действия за деиндустриализацията на региона и последващото превръщане на държавите в него в пазари за пласмент на продукцията на глобалните ТНК и доставчици на евтина работна сила.

Съдейки по всичко, населението на Гърция не е готово да приеме толкова съществено орязване на бюджетните разходи. Като повечето обикновени хора, гърците не искат да се отказват от онези блага на цивилизацията и финансовата подкрепа от държавата, които им позволяваха доскоро да поддържат личното си потребление но ниво, съвместимо с онова в останалата част от „Стара Европа”.  Друг въпрос е, че съкращаването на средствата за наука, образование, медицина и дори за минималното необходимо медицинско обслужване, съдейства за още по-голямата деградация на обществото, ограничава развитието на научно-техническия потенциал и потиска ръста на конкурентоспособността на гръцката икономика, като цяло. Освен това, програмата за съкращаване на практически всички бюджетни разходи предвижда отказ от почти всички мерки за стимулиране на заетостта, оказване подкрепа на средния и малък бизнес, развитие на конкуренцията и т.н.

Доколкото може да се съди по резултатите от анкетите сред гръцкото население, голямата част от него (70-75%) смята излизането на страната от Еврозоната за недопустимо. При това обаче, около 60% не подкрепят плановете за орязване на бюджетните разходи, предложени от представителите на международните финансови организации и „еврократите”. Въпреки огромното недоволство на гърците от натрапения им план за орязване на разходите за социално осигуряване, те изглеждат по-склонни да се съгласят да понижат качеството си на живот, отколкото да се окажат в „задния двор” на Европа (т.е. извън ЕС). На пръв поглед, това е трудно обяснимо, но пропагандата и вече утвърденият начин на мислене явно оказват своето влияние. Ще напомня, че оживлението на финансовите пазари и стремителният растеж на котировките през последните седмици до голяма степен имаха спекулативен характер и бяха обусловени както от психологическата умора у играчите на пазара от вълната негативни информации за дълговата криза в Европа, така и от елементарното желание да се използва спадът от последните месеци и да се демонстрират някакви печалби, поне в края на годината.

Освен това, видимото нарастване на оптимизма на пазара беше обусловено от постигнатите споразумения между представляващата интересите на най-големите финансови институции и „голямата тройка”, от една страна, и националните лидери на държавите-членки на Еврозоната, от друга, за опрощаването на 50% от гръцкия държавен дълг. Позитивната нагласа на играчите на пазара се опираше и на информацията, че освен опрощаването на половината и дълг Атина ще получи поредния извънреден транш от финансовата помощ в размер на 130 млрд. евро.

Колониалният характер на европейската интеграция

Несъмнено, поредната порция подкрепа от кредиторите и данъкоплатците от обединена Европа ще позволи да се отложи момента на фалита, но по принцип не е в състояние да реши дълбоките проблеми на Атина, а и на целия Валутен съюз. Фундаментален проблем на Гърция, както и на Португалия, практически цяла Източна Европа и дори на Испания е, че те просто няма какво да предложат на общия европейски пазар, не разполагат с конкурентоспособни производство и нямат източници за извличане на печалба.

Това се обуславя, преди всичко, от колониалния характер на европейската интеграция, осъществяваща се в интерес на най-големите западноевропейски ТНК и банки, съумели да изкупят най-рентабилните и конкурентоспособни производства.

Съвършено очевидно е, че опрощаването дори на половината от държавния дълг на Гърция (и другите застрашени икономики), без развитието на научно-техническия им потенциал, възраждане на конкурентоспособните производство и провеждането на активна антимонополна политика, няма да има никакъв положителен ефект. Също както и широко рекламираните „мерки за бюджетна икономия”, включващи намаляване на пенсиите и социалните помощи, както и орязване на разходите за образование и здравеопазване, без паралелно стимулиране на предприемаческата инициатива, подкрепа за икономиката и ограничаване влиянието на европейските монополи, ще доведат до още по-голяма икономическа деградация и упадък на индустрията.

Само по себе си, преструктурирането на държавния дълг, по принцип, не е в състояние да реши структурните проблеми в гръцката икономика и отдавна назрелите структурни дисбаланси в рамките на целия ЕС. Дълговите проблеми на страните от печално известната група PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания), както и назряващата бюджетна криза в редица системообразуващи държави от Еврозоната (Франция и Германия), са само частично отражение на кризата на целия модел на европейската интеграция. В течение на последните 30 години разширяването на ЕС (а от края на 90-те на Валутния съюз) на юг и изток се осъществяваше предимно в интерес на най-големите западноевропейски корпорации и международни банки.

Зад красивата реторика за приобщаването към лоното на европейската цивилизация и либерализацията на системата на външноикономическите отношения и премахване на ограниченията пред трансграничното движение на капитали, стоки и услуги, се осъществяваше разпродажбата на най-рентабилните и конкурентоспособни производства. При това, онези компании и дори цели отрасли, които представляваха опасност за пазарните позиции на европейските ТНК, просто биваха закривани или фалирани.

По-голямата част от индустриалните предприятия и банки, които бяха неспособни да издържат конкуренцията с международния капитал по ред обективни причини (стойността на капитала, ефекта на мащабите на производството, трансферното ценообразуване, наличието на мощно политическо лоби и т.н.), беше принудена или да обяви фалит или да се интегрира във възпроизводствения контур на западноевропейските монополи при условията на аутсорсинга. На практика, нямаше никакво значение, дали еврократите ще склонят да опростят 45-50% от гръцкия дълг, или не. В условия, когато икономиката се свива с 5,5%, индустриалното производство пада с 11,7%, продажбите на дребно намаляват с 4,3%, безработицата се вдига над 16,5%, а бюджетните дефицити нарастват до 13,5% от БВП, преструктурирането на дълга, колкото и да е мащабно, по принцип, не е в състояние да реши никой от проблемите. Впрочем, същото може да се каже за всички останали държави-членки на PIGS, чиито фундаментален проблем е, че те по принцип не са конкурентоспособни на пазара на обединена Европа.

Еврозоната и PIGS

В последно време, играчите на пазара успяха да си създадат доста силен имунитет към негативните новини, който се проявява в желанието на преобладавщия брой инвеститори и спекуланти да не се влияят, по принцип, от негативния информационен фон. Това се прояви особено ясно в края на октомври 2011, когато дори появата на исключително негативните макроикономически статистически данни за Европа не успя да повлияе съществено върху динамиката на фондовите индекси.

На очи се набива най-вече максималният, за последните две години, спад в темповете на нарастване на поръчките в индустриалния сектор на Еврозоната - от 21,3%, през февруари 2011, до 11,1%, през юни и под 6,2%, през септември. При това, през юни и август в икономиката на Стария свят се наблюдаваше сериозно оживление (обусловено, до голяма степен, от ефекта на ниската база) и новите поръчки в индустрията нараснаха, съответно, с 22,6% и с 24,4%.

Съвършено отчайващ се оказа и докладът за динамиката на деловата активност, демонстрирал драматично влошаване в нагласите на предприемачите, каквото не бе наблюдавано от началото на кризисната 2009 насам. Общият индекс РМІ за Еврозоната продължи 8-месечния си спад, като от 58,4 пункта, през февруари, намаля до 51,1 пункта, през август и 47,2, през октомври. Статистическите служби не бяха получавали толкова ниски оценки от предприемачите за икономическата ситуация в Еврозоната от лятото на 2009, когато обединена Европа едва бе започнала да излиза от разрушителното дефлационно свиване.

Горе долу същата е ситуацията с отрасловите индекси за деловата активност: така индексът на мениджърите по покупките в индустрията падна от 59 пункта, през февруари, до 47,1, през септември, което беше най-ниската стойност на въпросния индекс от месец юли на кризисната 2009 насам.

Най-големи опасения обаче породи докладът на Евростат за ситуацията на трудовия пазар в Еврозоната, в който се говори за рязък скок на безработицата на фона на общото охлаждане на европейската икономика. Така, през октомври 2011, делът на безработните спрямо общия брой на икономически активното население достигна 10,2%, което е абсолютен рекорд за периода от юли 1999 насам.

Ще напомня, че именно през 1999 беше извършено юридическото оформяна на Еврозоната и тъкмо по онова време се осъществи мащабната военна операция срещу остатъчна Югославия, насочена, според мнозина, към провокирането на хаос в Европа и нанасяне на силен удар по току що създадената единна европейска валута.

При това, в навечерието на кризата от 2008-2009, през август 2007, средното ниво на безработицата не надхвърляше 6,9%, а за целия период се колебаеше между 7% и 8%. Сегашната толкова висока безработица нагледно илюстрира фундаменталната слабост на европейската антикризисна програма, както и мащабите на натрупаните структурни диспропорции, обусловени от колониалния характер на европейската интеграция. Разширяването на ЕС и Еврозоната на юг и изток беще продиктувано от обективните интереси на най-големите западноевропейски корпорации и международните банки да разширят мащабите на бизнеса си и да влязат на нови пласментни пазари.

Наред с ускореното премахване, от страна на «периферна» Европа, на всички ограничения пред трансграничното движение на капитали, това доведе до мащабна разпродажба на най-печелившите предприятия в машиностроенето, обработващата индустрия и транспортната инфраструктура и преминаването на цялата национална банкова система в ръцете на европейските монополи. Закономерен резултат от това станаха масовите фалити на дребните и средни стокопроизводители, мащабната деиндустриализация, деградацията на структурата на икономиката, натрапената зависимост от вноса и превръщането на цели региони в пазари за пласмент на продукцията на глобалните ТНК и доставчици на евтина работна ръка.

Никак не беше оптимистичен и докладът на Евростат за динамиката на потребителските цени, според който инфлационният натиск върху европейската икономика продължава да е на изключително високо ниво (3%), и то по официални данни. Според независимите експертни оценки, реалната инфлация в Еврозоната за по-голямата част от гражданите и най-слабите в социално отношение категории хора (в чиято структура на потребителските разходи, тези за храна, транспорт, отопление и лекарства, както и за плащане услугите на естествените монополи, достигат 55-60% от целия им бюджет), надхвърля 5,5-8%. Ще напомня, че само преди година, през октомври 2010, нарастването на цените едва надхвърляше 0,9%. Запазването на годишните темпове на инфлация на толкова високи нива (дори в условията на понижаване цените на основните суровини и храните) свидетелства, че ръстът на потребителските цени е обусловен не само от нарастващите производствени разходи, а и от редица други фактори: произвола на монополите, общата нестабилност във финансовата система, недоверието на частния сектор към провежданата икономическа политика и т.н.

Още по-големи опасения предизвика неочакваното понижаване на индекса на деловата активност в германската индустрия от 50 пункта, през септември, до по-малко от 49,1, през октомври, при положение, че през февруари 2011 той беше над 62,6 пункта. Толкова ниски показатели за оценката на предприемаческата активност и сигурността в най-голямата европейска икономика не се наблюдаваха поне от две години насам, т.е. от юли 2009, когато Европа правеше началните стъпки за излизането си от първата фаза на кризата, за сметка на неограничените емисии от страна на най-големите централни банки в света.

При това, благодарение на краткосрочния скок на предпримаческата активност в сферата на услугите - от 49,7 пункта, през септември, до 52,1 пункта, през октомври, общият индекс РМІ демонстрира едва забележим ръст от 50,8 до 51,2 пункта за същия период. Ще напомня, че още през февруари 2011 индексът на деловата активност в сферата на услугите и общият индекс РМІ бяха над показателите от 59,5 и 61,5 пункта, съответно.

Не по-добра е и ситуацията с потребителската активност на германските граждани, за което говори спадът в годишните темпове на нарастване продажбите на дребно от 3,6%, през април 2011, до 2,2%, през август и под 0,3%, през октомври. Толкова ниски темпове на стокооборота на дребно свидетелстват както за влошаване на настроенията на домакинствата във връзка на разрастващата се дългова и икономическа криза в ЕС, така и за спада в общото доверие към провежданата в страната социално-икономическа политика.

Разочарование пораждат и данните за трудовия пазар в Германия, които, напук на всички очаквания, показват ръст на безработицата от 6,9%, през септември, до 7%, през октомври, като това се равнява на средния показател за последната половин година.

Не вдъхва особен оптимизъм у европейските и азиатски инвеститори и усилващото се охлаждане на икономиката на Франция, която, наред с Германия, е един от двата стълба не само на Валутния съюз, а и на цялата идея за европейската интеграция. За разлика от Германия, през октомври 2011 общият индекс на деловата активност във Франция падна до 46,8 пункта, при положение, че през юли надхвърляше 53,2, а през февруари не падаше под 59,5 пункта.

При това, индексът РМІ в сферата на услугите във Франция демонстрира още по-голям срив, падайки от 52,5 пункта, през септември, до 46, през октомври, докато през февруари 2011 надхвърляше 60,8 пункта . Малко по-добра е ситуацията в реалния сектор на икономиката, където бе фиксиран ръст на индекса на деловата активност от 47,3 пункта, през септември, до 49, през октомври. В същото време обаче, през февруари 2011 този индекс беше над 59 пункта.

Смазващ се оказа докладът за динамиката на предпримаческите настроения в Гърция, която вече не просто е с единия крак в дълговата пропаст, а вече и с двата крака е затънала във втората кризисна вълна, заливаща Европа. За това, най-малкото, говори ситуацията в индустрията – не стига, че индексът на деловата активност в този сектор вече година и половина е под 50 пункта, а и продължава да пада. Ако през март 2011 той нахвърляше 45,4 пункта, през септември падна до 43,2, а през октомври се свлече до рекордните 40,5 пункта.

Също толкова песимистичен е и докладът за динамиката на потребителската активност в Гърция, според който, спадът в обема на стокооборота на дребно, макар и да се забави от 11,4%, през юни, до 4,3%, през юли и 1,5%, през август, продължава да е изключително голям, особено отчитайки ефекта на ниската база. До голяма степен, мащабното свиване на потребителските разходи се обуславя от това, че през същите месеци на 2010, продажбите на дребно намаляваха с 4,4%, 9,1% и 11,8%, съответно.

При това положение не може да се говори за каквото и да било значително подобряване на ситуацията с настроенията на потребителите.

Не много по-добра се очертава ситуацията в най-голямата периферна държава в Европа – Испания. Съдейки по последните данни, испанската индустрия продължава да е в състояние на кома и не изглежда, че скоро ще излезе от него. Според данните за септември-октомври 2011, индексът на деловата активност в производствения сектор демонстрира едва забележим ръст от 43,7 до 43,9 пункта, съответно. Имайки предвид обаче, че през февруари този индекс надхвърляше 52,1 пункта, фиксираното нищожно подобрение на деловия климат в страната не бива да се надценява.

Изненада поднесе и Италия, където, въпреки всички уверения на управляващите и постоянните внушения за ефективността на осъществяващата се в страната икономическа политика, е налице рязко влошаване на ситуацията на трудовия пазар. Така, през октомври 2011 нивото на безработицата скочи до 8,3%, докато само месец преди това беше 7,9%. Такова влошаване на ситуацията на трудовия пазар в Италия не се наблюдаваше от шест месеца насам, т.е. от март, когато безработицата беше над 8,3%.

Нарастващото охлаждане на китайската икономика

Заявлението на китайския премиер Ван Цзябао, че правителството внимателно следи развитието на ситуацията в икономиката и финансовата система на страната и при евентуалното и влошаване и ускоряване на свиването на деловата активност е готово да внесе необходими кореции в икономическата си политика, породи известен оптимизъм на финансовите пазари.

В условията на нарастващо охлаждане на китайската икономика (от 11,9%, през първото тримесечие на 2010, до 9,1% през третото тримесечие на 2011), намаляване темповете на растеж в индустрията (от 16-18%, в началото на 2010, до 13,8%, през септември) и понижаване показателите на деловата активност (от 55,3 пункта, през ноември 2010, до 49,9, през октомври 2011), това беше ясен зак, че Китайската компартия е готова да действа ва-банк и за пореден път да пристъпи към разширяване на емисионната подкрепа за икономиката.

При това, както винаги става, когато силно желаеш да си купиш нещо на пазара, инвеститорите предпочетоха да не анализират факта, че благодарение на осъщественото от правителството в Пекин през последните три години разширяване на кредитирането и емисионното «напомпване» на икономиката с 57%, китайският БВП се сблъска с редица негативни последици, рискуващи да ерозират стабилността на икономическото развитие. Става дума, преди всичко, за скока на потребителските цени (от 2,8%, през април 2010, до 6,1%, през септември 2011), ръста на разходите и, като следствие, на производствените цени (от 4,3% през януари 2010, до 7,3%, през август 2011) и натрупването на гигантско количество излишни производствени мощности и непродадени апартаменти (над 142 млн. обекта).

Съдейки по всички, ефективността на политиката на перманентно разширяване на перично-кредитното предлагане не просто поражда съмнения, а и придобива еднозначно отрицателни характеристики. В условията на изключително висока зависимост от експортните доставки на външните пазари (ЕС, САЩ, Япония) и изкуствено сдържане нарастването на жизненото равнище (с цел да се поддържа конкурентоспособността на китайската продукция), разширяването на обемите на кредитирането от страна на държавните банки и «напопмването» на икономиката с ликвидност ще доведе до още по-голямото раздуване на балоните на пазара на недвижими имоти и увеличаване обема на лошите дългове (който и днес достига 17—25% от БВП).

При това, потокът от негативни новини от Китай не секва. В началото на ноември 2011 беше публикуван докладът на китайското Национално статистическо бюро, съдържащ крайно мрачна картина на охлаждането в националната икономика и нарастващия спад на производствената активност. Става дума, преди всичко, за несекващото вече около година понижаване на индекса на деловата активност РМІ в индустриалния сектор, който падна от 55,2 пункта, през ноември 2010, до 52, през май и по-малко от 50,4 пункта, през октомври.

Разбира се, текущият показател на индекса на деловата активност все още е над психологически важната точка от 50 пункта, под която започва съкращаване на производството в индустрията, свиване на новите поръчки, спад на капиталовите вложения и нарастване на безработицата. Опасения предизвиква самата посока на движение на въпросния индекс и липсата на каквито и да било значими подобрения в реалния сектор на китайската икономика, дори в условията на доста значително нарастване на кредитирането на домакинствата (13-15%).

Най-големи тревоги поражда обаче непрекъснатото (още от началото на 2010) свиване на темповете на китайския икономически растеж. Ако през януари-март 2010, нарастването на БВП надхвърли 11,9%, на годишна база, още през първото тримесечие на 2011 той падна до 9,7%, а през третото едва достигна 9,1%.

Както изглежда, китайските управляващи донякъде са подценили последиците от толкова мащабно свиване на парично-кредитното предлагане в икономиката и не са очаквали, че отговор на съкращаването на емисията ще стане едно толкова съществено охлаждане на предприемаческата и инвестиционната активност. Ще напомня, че средните темпове на нарастването на широкото парично предлагане (т.нар. агрегат М2) през януари 2010 надхвърляха 26%, докато през януари 2011 паднаха до 17,2%, а през септември едва достигнаха 13%. Толкова скромни темпове на нарастване на емисията в Китай не беше фиксирано поне от 4 години насам.

С други думи, резултат от свиването на темповете на нарастване на емисионното „напомпване” с 50% стана охлаждането на икономическия растеж с 24%. При това, годишните темпове на нарастване на потребителските цени спаднаха доста по-малко –  от 1,5%, през януари 2010, скочиха до 6,5%, през юли 2011 и едва след това паднаха малко, достигайки 6,1%, през септември.

В условия, когато двукратното свиване на паричното предлагане води до намаляване темповете на икономически растеж от порядъка на 1,5 и, на практика, по никакъв начин не влияе за понижаването на инфлационния натиск върху потребителите, резултатите от рязкото втвърдяване на парично-кредитната политика, без да се промени общата структурна и индустриална политика, могат да се окажат изключително негативни. Аналогична е и ситуацията в сферата на кредитирането на домакинствата и корпоративния сектор от китайските банки. Ако през януари 2011 обемът на новите кредите надхвърляше 1 трилион юана, през юни той падна до 633,9 млрд., а през септември едва достигна 470 млрд. юана. За периода януари-септември 2011, обемът на новите кредити, отпуснати от китайските банки и кредитни институции, спадна с 9,6% спрямо същия период на 2010.

Но, въпреки всички опити на китайските власти да ограничат кредитната експанзия на държавните банки, обемите на кредитирането на икономиката нарастват стремително (със 17-25%). Тоест, излиза, че икономическите власти в Китай не отиват отвъд голите декларации за необходимостта от сдържане на емисионната активност и ограничаване на кредитирането на икономиката с цел да се предотврати раздуването нови „балони”. Другото обяснение е, че в страната има изключително развита „сенчеста” банкова система, работеща с недекларираните капитали на големите китайски корпорации и банки.

Напълно възможно е също така, декларациите на китайското комунистическо ръководство за необходимостта от борба с инфлацията и недопускане раздуването на „балони” на пазарите да са били предназначени само за външната аудитория, с цел да бъде успокоена световната общност. Докато самите китайски власти са съвсем наясно, че за днешен Китай много по-голяма опасност представлява не растящата инфлация, а рязкото охлаждане на икономиката, което неизбежно ще доведе до изостряне на социалните противоречия и нарастване на вътрешното напрежение.

Ситуацията в САЩ

Не по-добре стоят нещата в „цитаделата” на глобалния капитализъм, където вече над осем месеца се наблюдава усилващо се свиване на икономическата и деловата активност. Набива се на очи, преди всичко, същественото охлаждане на икономическата активност и индустриалното производство. Освен всичко друго, за това свидетелства и непрекъснатия, от февруари 2011 насам, тотален срив на индекса на икономическите условия в производствения сектор от 61,4 пункта, през февруари, до под 55,3 пункта, през юни, и 50,8 пункта, през октомври. Толкова ниска оценка на текущите икономически условия не е имало от кризисната 2009 (48,9 пункта), когато САЩ едва бяха започнали да излизат от дефлационното свиване, благодарение на безпрецедентната по обема си емисия.

Прави впечатление и докладът на Института на мениджърите по покупките за динамиката на деловата активност. Според последните анкети сред предприемачите, за първи път през последните две години в Ню Йорк е налице значително понижаване на индекса на деловата активност. През октомври 2011 той падна до 534,9 пункта, докато през юли беше 538,8 пункта. Фактът, че негативни тенденции в предприемаческата общност са характерни не само за намиращите се в кома индустриални центрове и в селскостопанските щати, а и във финансовото „сърце” на Америка, свидетелства за задълбочаващо се свиването на икономическата активност.

В същото време, инвеститорите бяха обнадеждени от ръста на капиталовите разходи в секторите, несвързани с отбраната ( като изключим инвестициите в аерокосмическия отрасъл) с 2,4%, през септември 2011, след спада от 0,1%, през август, което е най-добрия показател от август 2010 насам (+2%).

Определен оптимизъм породи и докладът на Бюрото за преброяване на населението, демонстрирал малък ръст в годишните продажби на нови жилища на американския пазар – от 295 хил., през август 2011, до 313 хил., през октомври. Това увеличение обаче е съвсем незначително, а обемът на реализираните нови сгради продължава да се колебае около историческите си минимуми и, на практика, е 5 пъти по-нисък от този през лятото на 2005.

Наред с породилия смесени чувства доклад на Мичиганския университет (в който освен ръста на основните индекси на потребителското доверие се анализира и очаквания рекорден ръст на недоволството от провежданата в страната икономическа политика), инвеститорите не са във възторг и от други показатели на макроикономическата статистика.

Вниманието на експертите беше привлечено, най-вече, от доклада на Федералния резерв за динамиката на потребителските цени, свидетелстващ за наличието на твърде висок инфлационен натиск върху икономиката и потребителските раходи. Така, през септември 2011, ценовият индекс на потребителите (РСЕ price index) затвърди рекордните си стойности от 2,9%, достигнати предния месец. При това, през септември-октомври 2010, потребителската инфлация се колебаеше в диапазона 1-1,4%, на годишна база.

На твърде високо равнище се намира и базовият индекс на потребителските цени, който вече няколко месеца не пада под 1,6%, въпреки постоянния спад в цените на суровините и храните, които, според правителството, са основните фактори за нарушаването на ценовата стабилност. Определен скептицизъм поражда поредният месечен доклад за пазара на недвижими имоти на Case-Shiller, който фиксира спад на цените в 20-те най-големи американски града с 3,8%, на годишна база, след като само месец преди това беше фиксиран спад от 4,1%. Не стига, че фактическият спад се оказа доста по-сериозен от очакванията на анализаторите, но сред обуславящите го фактори е и ефектът на ниската база: така, през август 2010, ръстът на цените на жилищата беше 1,7%, докато предния месец надхвърляше 3,2%. Впрочем, ще напомня, че през май 2010, поскъпването на недвижимите имоти в САЩ беше с 4,6%.

При това, алтернативният индекс на пазара на недвижимите имоти на NAHB се срина с 4% през август, в сравнение с 3,3%-ния спад, месец по-рано. Съдейки по всичко, нито изкуственото задържане на лихвените проценти по ипотеките на рекордно ниски стойности, нито многобройните данъчни и бюджетни стимули при покупката на жилище, нито продължаващите да са рекордно ниски цени на недвижимите имоти, не са в състояние да оживят пазара на жилища и да накарат домакинствата да ги купуват.

Никак не обнадежди инвеститорите и докладът на Чикагската резервна банка, фиксирал поредния спад на деловата активност в сферата на услугите, от 28 пункта, през април 2011, до под - 4, през септември, и - 8 пункта, през октомври. Поражда опасения и неочакваният спад на индекса на индустриалните доставки от 30 пункта, през декември 2010, до -2, през септември, и по-малко от -6 пункта, през август 2011. Не по-добра е ситуацията с предприемаческата активност в индустриалния сектор, за което говори стагнацията на едноименния индекс на Чикагската резервна банка (-6 пункта, през септември-октомври 2011). Това несъмнено е малко по-добър показател от -10 пункта, фиксирани през август 2011, но е много по-лош от 25-те пункта, през декември 2010 и февруари 2011.

Въпреки тези фундаментални слабости обаче, САЩ си остават ключовото звено на глобалната икономика, генериращо над 41% от световното търсене, макар да произвеждат не повече от 21% от световния БВП. При това, цялата съвременна международно валутно-финансова система, по същество, се основава на хегемонията на американския долар и неограничената му емисия от Федералния резерв на САЩ, изпълнявващ ролята на ключов емисионен център на планетата.

В тази връзка, няма как да не поражда тревога усилващото се охлаждане на най-голямата световна икономика, която вече над шест месеца все по-отчетливо демонстрира признаци за съкращаване на деловата активност в индустриалния сектор и сферата на услугите, както и спад на потребителските разходи.

При това е очевидно, че действията на американския паричен регулатор за перманентно разширяване на парично-кредитната емисия и кредитиране на бюджетните дефицити оказват не просто нулев, а отрицателен ефект върху икономиката, като цяло. В момента става ясно, че базовите и структурни дисбаланси и противоречия, както в американската, така и в световната икономика, провокирали началото на кризата през 2008, си остават непреодолени. Нещо повече, както изглежда, в експертната общност и висшите ешелони на властта в САЩ е налице общ стремеж да не се допусне дори елементарна дискусия относно назрелите структурни изкривявания в икономиката и финансовата система. А както е известно, ако едно заболяване бива неглижирано и  се допусне да продължи да се развива навътре в организма, то няма как да изчезне от само себе си, а ще доведе до още по-плачевни последици.

Към структурните дисбаланси в американската икономика спадат прекалено тежкото дългово бреме на държавата (98% от БВП), огромното дългово бреме на всички икономически субекти (365% от БВП), хроничните дефицити на федералния бюджет (11% от БВП) и търговския баланс (3,6%), прекалено ниската норма на спестявания (4,5%), изкуствено завишеното потребление на домакинствата,  изключително високата и нарастваща безработица (9,2%, по официалната, и 16,2% по алтернативната версия), продължаващият спад на пазара на имоти и т.н. Без осъществяването на коренни промени в структурната, индустриалната, данъчно-бюджетната и научно-техническата политика, не може да се говори за изход от кризата нито на американската, още повече пък на световната икономика.

Някои изводи

Със задълбочаването на кризисните явления в световната икономика, все повече експерти стигат до извода, че е принципно невъзможно да се преодолеят структурните изкривявания и системните дисбаланси в американската и глобалната икономика само с инструментите на парично-кредитната политика. Още повече, когато тази политика се свежда до примитивна и неограничена емисия на национални валути с цел финансовите пазари да бъдат залети с евтина ликвидност и да бъдат кредитирани бюджетните дефицити. При това е съвършено неясно, как ще се държат в подобно положение фондовите пазари. Да се говори за какъвто и да било съществен потенциал за растеж, както на американския, така и на глобалния фондов пазар в условията на сегашното охлаждане на глобалната икономика изглежда доста проблематично. Не си струва да се разчита и на мнимото подценяване стойността на американския и другите фондови пазари. Както посочих по-горе, съдейки по всичко, широко рекламираният дисконт при книжата на повечето компании и индекси е по-скоро мним, а не реален. Поне ако се съди по показателите на коефициента на Тобин и коефициента Р/Е (съотношението между пазарната цена на акцията и доходността и през последната година – б.р.), може (и следва) да се говори не за наличието на някакъв потенциал за растеж на фондовите пазари, а за много по-вероятния спад на фондовите индекси с 13-20%.
Разбира се, това съвсем не означава, че в краткосрочна перспектива не е възможен ръст на котировките на фондовия пазар. Налице са огромен брой фактори, както икономически така и неикономически, които могат да доведат до временен и ограничен ръст на цените на активите. Сред икономическите фактори си струва да посочим вероятността от стартирането на нова, трета поред, неограничена емисия на долари от страна на Федералния резерв, временно отлагане момента на фалита на държавите от PIGS, ускоряване темповете на растеж на китайската икономика и т.н. Сред основните фактори с неикономически характер пък можем да споменем твърде вероятното и съзнателно задълбочаване на конфликта в Близкия Изток, нарастването на военно-политическата нестабилност в Африка и Азиатско-Тихоокеанския регион, задълбочаването на политическата криза в САЩ и Еврозоната и т.н.

На този фон трудно може да се говори за каквато и да било стабилизация на международния финансов пазар и възобновяване на положителните тенденции на фондовите и суровинните пазари. При това е много вероятно определена част от американския политически елит съзнателно да се ориентира към задълбочаване на конфликта в Близкия Изток с цел да се дестабилизира ситуацията в региона и се провокира нестабилност на финансовите пазари. Подобен сценарий е възможен особено при положение, че Китай вече обяви съкращаване на вложенията си в американски ценни книжа, Япония изпитва много сериозна нужда от финансови ресурси за възстановяването си от цунамито през март, а Еврозоната е на ръба на финансовия крах, предвид очертаващата се поредица от дефолти на държавите от PIGS.

Много важно е също, че не може да става и дума за какъвто и да било пазарен механизъм за ценообразуване в практически нито един от сегментите на международния финансов пазар. Фиксираният растеж на фондовите пазари на развиващите се държави не е обусловен от някакво значително подобряване на макроиковомическата ситуация в тях, а от притока на колосален обем евтини и достъпни финансови ресурси на стоково-суровинните пазари, вследствие на невижданата досега парично-кредитна емисия от страна на основните централни банки по света.

Така, в периода 2008-2011, само Федералният резерв на САЩ разшири съвкупния баланс на своите операции над три пъти - от 0,95 до 2,9 трилиона долара. На свой ред Европейската централна банка увеличи съвкупния обем на финансовите вливания от 1,2 до 2 трлн. евро, а пък Китайската народна банка мощно стимулира ръста на кредитирането на националната икономика от страна на държавните банки в размер на 63% от БВП за същия период.

При това, в групата на т.нар. икономически развити държави, отпуснатите от централните банки и държавната хазна ресурси за най-големите финансови институции въобще не отидоха за разширяване кредитирането на крайните потребители и стокопроизводителите. Вместо това, тези средства се устремиха към далеч по-печелившите рискови сегменти на финансовия пазар и бяха инвестирани в спекулативни операции на валутните, стоково-суровинните и фондовите пазари. Тест, вече може да се говори за отпадането на принципа на пазарните отношения и ценообразуването на активите съобразно търсенето и предлагането и в такъв ключов сегмент на финансовия пазар, какъвто е пазарът на дългови задължения, от ситуацията на който зависи стойността на кредитните ресурси в световната икономика. На свой ред, от стойността на парите на междубанковия пазар на евродолари (един сегмент на международния финансов пазар, който, на практика, е неконтролируем) зависи и склонността към поемане на рискове на инвеститорите, и стойността на активите във всички останали сегменти на глобалния финансов пазар.

В момента, най-голям кредитор на САЩ са... самите САЩ, в лицето на Федералния резерв, в чиито баланс са записани дългови книжа на федералната хазна на стойност над 1,6 трлн. долара. Това превръща американския паричен регулатор в най-големия притежател на държавни облигации на САЩ и позволява на Федералния резерв да удържа лихвените проценти на исторически ниски равнища от 0,01-0,15% годишно. Изкуствено занижените лихвени проценти по краткосрочните полици на американския Департамент по финансите пък позволява удържането на рекордно ниски равнища стойността на краткосрочните кредити на междубанковия пазар на евродолари (т.е. долари, депозирани в банки, извън САЩ – б.р.). Въпреки скока на стойността на краткосрочните заеми от 0,24%, в средата на юли 2011, до 0,43 в началото на ноември за тримесечния LIBOR (т.е. усреднения лихвен процент, използван за ипотеки на заемополучатели нямащи добра кредитна история – б.р.), във връзка със задълбочилата се дългова криза в САЩ, на пазара все още има огромно количество „евтини” и достъпни пари, поддържащи цените на фондовите и стоково-суровинните борси.

При това положение, решаването на проблема с извънредното дългово бреме и прекалено големите бюджетни дефицити в ключовите държави и региони на света ще се осъществява чрез перманентното рефинансиране на дълговите задължения с помощта на изкуствено занижените лихвени проценти и постоянното утежняване на същото това дългово бреме. С други думи, строежът на пирамидата на дълговите задължения ще се осъществява от централните банки и приближените им най-големи финансови институции дотогава, докато социално-икономическите и политически «разходи» не надхвърлят печалбата от непрекъснатото печатане на пари.

За това, че е избран именно този сценарий за развитие на събитията свидетелстват редица факти. На първо място си струва да отбележим декларацията от началото на ноември 2011 (при това направена в силно приповдигнат тон) на членовете на Г-8, че най-големите централни банки в света ще продължат и занапред да влагат средства от своите златно валутни резерви в американски дългови книжа. При положение, че над 43% от съвкупното крайно търсене на световната икономика, по паритет на покупателната способност, се формира именно в САЩ, а 50% от всички валутно-обменни операции са свързани с долара, никой не иска да рискува икономическото си здраве, опитвайки се да ерозира доларовата дългова пирамида.

Поражда тревога единствено фактът, че все по-голям брой кредитори на американската икономика постепенно съкращават чистия обем на вложенията си в дългови книжа на САЩ. За това способстват както отрицателните лихвени проценти, практически, в целия спектър на дълговите книжа (освен 10-годишните и 30-годишните облигации), така и непрекъснатото обезценяване на долара спрямо редица „защитни” активи, включително златото, а доскоро и швейцарския франк.

В същото време е съвършено неясно, кой би могъл да ги замени, превръщайки се в пълноценен кредитор на американските бюджетни дефицити. Особено в условията на понижаване на суверенния кредитен рейтинг на САЩ и началото на преразглеждане позициите на долара като ключова международна резервна и платежна валута. Напълно вероятно е, че именно това е накарало американските управляващи да се ориентират към съзнателно нагнетяване на нестабилност в Близкия Изток с цел да дестабилизират ситуацията на финансовите пазари и да провокират нова вълна от интерес към „качествени” вложения, за каквито се смятат тези в дълговите книжа на САЩ.

Още по-вероятно изглежда усилването на нестабилността в региона на фона на изчерпващия се военно-политически потенциал на САЩ, който ги принуждава или да се изтеглят, или да отслабят контрола си над вече „заетите” от тях територии. В подобна ситуация започва да се следва логиката „ако няма да е за нас, няма да е и за никого другиго”, оправдаваща максималното дестабилизиране на ситуацията в страните и регионите, от които американците се изтеглят, с цел да бъдат хвърлени в хаос техните политически, социални и икономически системи.

С други думи, свидетели сме на двойнствен процес. От една страна, изглежда, че големите финансови институции и инвестиционните банки, които по съвместителство изпълняват и функциите на най-големи акционери на Федералния резерв и основни бенефициенти на доларовите емисии, продължават изкуствено да удържат на ниско равнище краткосрочните и средносрочни лихвени проценти. По този начин се реализират едновременно две цели: на първо място да бъдат принудени частните инвеститори и средно големите финансови институции да инвестират в по-рискови и високодоходни активи. А на второ, могат да бъдат удържани на изкуствено занижено равнище стойностите на кредитите на междубанковите и паричния пазари, както и на пазара на евродолари, който е основен източник на ликвидност за цялата международна валутно-финансова система. Именно тази ликвидност, възникваща въз основа на операциите „кери-трейд” (т.е. операциите, чрез които инвеститорите вземат заем във валута с ниска лихва за да инвестират във валута с по- висока лихва – б.р.) подхранва раздуването на балоните в другите сегменти на финансовия пазар, включително на фондовите пазари на развиващите се държави, на стоково-суровинния пазар и в сегмента на „суровинните” валути.

При това следва да сме наясно, че нито монетизацията на държавния дълг, нито увеличаването на бюджетните дефицити и съвкупното дългово бреме не са в състояние да гарантират изход от сегашната финансово-икономическа криза. В случая, от принципно важно значение е промяната на основните подходи към структурната, индустриалната, данъчно-бюджетната, научно-техническата и социално-демографската политика, които трябва да бъдат ориентирани към стимулиране на научно-техническия прогрес и разширяване на производствения контур на новата технологична структура, както и към драстично повишаване ефективността на общественото производство. Паралелно с това, ще се окаже неизбежно демонтирането на съществуващата международна валутно-финансова система, основаваща се на хегемонията на американския долар и неограничената му емисия от Федералния резерв в интерес на най-големите финансови институции.

 

* Старши анализатор в Инвестиционна компания „Риком-Тръст”

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Като изключим експедициите на легендарния китайски адмирал Чжън Хъ, който през първата половина на ХV век неколкократно плава, начело на огромен флот, до бреговете на Източна Африка, Китай започва активно да прониква на Черния континент едва през 50-те години на миналото столетие, като за първи път агенти на китайските специални служби са засечени в Африка по време на алжирската война (1956-1962). След 1958, Пекин тайно подкрепя Фронта за национално освобождение на Алжир, а през 1959 тогавашният председател на Китайската народна република Лю Шаоци приема в Пекин водачите на алжирските бунтовници. Оттогава Китай щедро спонсорира членовете на Фронта с оръжие и пари.

През октомври 1960 Пекин официално обявява, че подкрепя Алжир, който става независим от Франция две години по-късно.

През 60-те години на миналия век, именно тази държава се превръща в основната база за разпространение на китайското влияние в Африка. Освен това, в началото на 60-те, Китай съдейства за формирането на бунтовническите групировки в Заир (днешна Демократична република Конго). През 1968 обаче, Пекин се преориентира към установяване на тесни връзки с официалните власти в страната и спира помощта си за заирските „революционери”. Междувременно, китайските специални служби участват и в създаването на Националния съюз за пълна независимост на Ангола (UNITA), противопоставящ се на просъветското Народно движение за освобождение на Ангола (MPLA).

Пекин изпраща съветници и оръжие на противниците на MPLA. В същото време, в Китай се лекуват и преминават обучение по осъществяване на подривни действия водачите на UNITA Жонас Савимби и на „Алианса за демократично Конго” Лоран Кабила. Конгоанските и заирски бунтовници с промаоистка ориентация биват обучавани в специално изградения за тях тренировъчен лагер в района на китайски град Нанкин. Паралелно с това, Китай изпраща в Африка хиляди лекари, използвани като „очи и уши” на Китайската компартия на континента.

Продавайки оръжие, от една страна, и изпращайки лекарите си да лекуват ранените и болни африканци, от друга, Китай  постъпателно и успешно укрепва отношенията си с държавите от Черния континент. Подкрепяйки различни национално-освободителни движения в Африка, Пекин се стреми да измести Съветския съюз и САЩ в региона. След разпадането на съветската империя през 1991, лидерската позиция на Москва на континента се оказва „свободна”. Впрочем това не е за дълго. Докато САЩ съсредоточават основното си внимание към Източна Европа, „забравяйки” за Африка, Китай максимално се възползва от ситуацията за да разшири и укрепи позициите си в региона.

Китайската формула за „завоюване” на Африка

През 90-те години основната цел на китайското проникване в Африка беше получаването на достъп до полезните изкопаеми на континента. По онова време, благодарение предоставянето на изключително изгодни кредити, Пекин, без да предявява каквито и да било политически претенции към африканските лидери, съумя бързо да установи приятелски отношения с много режими, които Западът смяташе за диктаторски и се опитваше да ги изолира. Срещу това, ръководителите на богатите на ресурси африкански държави предоставяха на китайските държавни компании изключителните права за разработката на залежите от петрол, природен газ и други полезни изкопаеми в райони, където западните компании не можеха или не искаха да работят.

Паралелно с укрепването на позициите си в икономиката на африканските държави, Китай разширяваше и военните си доставки за тях. Така, по данни на френския Monde Diplomatique, само от войната в Еритрея (1961-1993), китайците са спечелили над 1 милиард долара. Редица военни експерти са убедени и, че независимо от ембаргото, наложено от ООН, китайска военна техника редовно е била изнасяна за Судан, в чиито южни провинции дълги години се водеше кръвопролитна гражданска война (довела до провъзгласяването на независим Южен Судан), и където и досега не са затихнали въоръжените сблъсъци.

Китай изпитва остра нужда от енергоносители, затова бързо установява тесни отношения с онези африкански държави, където са открити големи запаси от петрол и природен газ. В резултат от това, днес стратегически „партньори” на Пекин в Африка са такива „петролни” държави, като Судан, Ангола, Нигерия, Габон и Алжир. При това китайците не се колебаят да инвестират големи средства в петролния добив на континента. Така, през последните петнайсетина години, чрез своите държавни компании и банки, Китай е инвестирал около 20 млрд. долара само в Судан, стремейки се да постави под свой контрол целия петролен добив на страната.

Друг изключително важен китайски „партньор” в Африка е Ангола. През март 2004, правителствата на двете държави подписаха споразумение, според което, в рамките на програмата за възстановяване на анголската икономика след проточилата се цели 27 години гражданска война, Пекин предостави на Луанда заем от 2 млрд. долара. Три години по-късно (през септември 2007) китайците отпуснаха втори подобен заем на Ангола. При това е показателно, че правителството на Ангола ще връща тези средства не в пари, а в петрол. В съответствие с подписания договор, реализацията на всички инфраструктурни дейности се възлага на китайски фирми-подизпълнители, работещи в Африка. Между другото, този тип бартерни сделки – „инфраструктура срещу петрол” – вече е придобил популярност на континента, като „анголската формула”.

Същата схема беше реализирана през есента на 2007 и в Демократична република Конго. Тази страна подписа с Китай договор, според който китайците се задължиха да инвестират 9,5 млрд. долара в изграждането на различни инфраструктурни обекти. Срещу това, конгоанското правителство пое ангажимента да достави на Китай 10 млн. тона мед и 600 хил. тона кобалт. Впрочем, списъкът на суровините, търсени от китайците в Африка, е доста обширен. Освен петрол и газ, в него фигурират мед, кобалт, злато, диаманти, хром, манган, уран, боксити, редки елементи, дървесина и много други.

Появата на Афрокитай

През 2000-те години взаимодействието между Китай и африканските държави започна да преминава на качествено ново равнище. След като през 2003 президентският пост в Пекин беше поет от Ху Цзинтао, отношенията с Африка се превърнаха в един от негласните приоритети на китайската външна политика. Всъщност, проникването в Африка е интегрална част от голямата стратегия на Китай, чиято цел е превръщането му от държава, която се ползва с влияние предимно в Азиатско-Тихоокеанския регион, в глобална суперсила. Инвестирайки огромни средства в Африка, Пекин, освен всичко друго, привлича африканските държави в собствената си политическа орбита.

Осигуряването на пряк достъп до природните ресурси на Африка, позволява на Китай да укрепи военния и икономическия си потенциал. Усилвайки позициите си на континента, Пекин реализира стратегия за разширяване на своето „жизнено ресурсно пространство”. Освен това, в лицето на Африка, китайците получават нов достатъчно голям пазар за пласмент на продукцията на своята стремително развиваща се индустрия. В основата на китайския износ за Черния континент, наред с готовото облекло и текстила, са евтините потребителски стоки.

Не всички африкански държави обаче, са във възторг от активизацията на китайската икономическа и политическа експанзия на континента. В Либерия, Камерун, Мозамбик и Намибия например, местните жители, както впрочем и управляващите, са недоволни от изсичането на горите, на които се крепи почти цялата китайска мебелна индустрия. В Замбия пък, местните търговци се оплакват от появата на силни китайски конкуренти. В тази страна антикитайските настроения са толкова силни, че проблемът с китайските бизнесмени се превърна в основен по време на кандидатпрезидентската кампания през септември 2006. Тогава президентът Леви Мванаваса, смятан за добре настроен към Пекин, много трудно успя да победи съперника си - опозиционния лидер Микаел Сату, чиято кампания се градеше на острата критика срещу китайската експанзия. В Замбия, откъдето Китай внася почти 40% от необходимата му мед, бунтове в медните мини, които са китайска собственост, избухват почти всяка седмица.

Най-голямо обаче се оказа недоволството в ЮАР. През декември 2006 президентът на страната Табо Мбеки, подкрепен и от местните синдикати, неочаквано предприе остра антикитайска кампания, посочвайки, че „Китай е на път да се превърне в колониална държава, а ние в негов суровинен придатък”. Причината е, че през последните години евтиният китайски текстил буквално залива ЮАР, докарвайки до фалит местната текстилна индустрия.

За да смекчи негативните настроения на мнозина от принадлежащите към африканския елит, Пекин щедро предоставя на страните им кредити и инвестиции. Така, ако през 1995 обемът на китайската търговия с Африка беше 6 млрд. долара, през 2010 той надхвърли 130 млрд. По данни на южноафриканската Standard Bank, през 2015 само преките китайски инвестиции в африканските държави ще достигнат 50 млрд. долара. Освен това, от 2000 насам Китай започна да опрощава многомилиардните африкански дългове, а след 2006 – да предоставя на африканските износители възможност да внасят някои свои стоки в Китай без да плащат мито. Освен това, много африканци се обучават по различни технически и медицински специалности в китайските университети, като огромната част от тях ползват и китайски стипендии.

През последните години, Пекин планомерно променя тактиката на проникването си в Африка. Вместо предоставянето на нисколихвени заеми, Китай започна да предлага отпускането на целеви кредити за изграждането на инфраструктурни обекти. Новата китайска икономическа политика в Африка е доста изгодна и за местните политически лидери, тъй като те представят новите мащабни строежи като своя собствена заслуга и така поддържат популярността си. В същото време, местното население получава възможност да работи на строежите, т.е. да си докарва допълнителни приходи.

Разбира се, най-големия печеливш от тази политика е самият Китай. На първо място, финансирайки различни строителни програми, Пекин си осигурява жизненоважния за неговата икономика достъп до африканския ресурси. На второ място, единственото изискване на Китай е извършването на всички работи от китайски компании. На практика, това гарантира допълнителен ръст на китайската икономика, докато африканците се оказват в ролята на безпомощни наблюдатели в собствените си държави. На трето място, тази икономическа стратегия позволява на Китай да се представя за „добрия голям брат”, стремящ се да подобри живота на обикновените африканци.

Накрая, новата китайска стратегия в Африка позволява да се намери работа на милионите безработни китайци и да се облекчи бремето от голямото „излишно” население в метрополията. С други думи, днес Африка играе за Китай почти същата роля, каквато през ХVІІ-ХІХ век са играели Австралия и северноамериканските колонии за Великобритания. Тази икономическа политика изглежда особено актуална в светлината на глобалната икономическа криза, когато, заради намалялото търсене на китайски стоки в Китай бяха затворени редица производства и безработицата нарасна. Благодарение на новите инициативи на китайското ръководство, милиони гладни китайски колонисти получават възможност да се заселят на нови, още неусвоени от тях, територии, което, на свой ред, би трябвало на понижи градуса на социалното напрежение в самия Китай. Показателно е, че в периода на световната криза нарастваше не само китайският, но и африканският БВП, което, на практика, означаваше удвояване на БВП на Китай, който през последните години буквално изкупува целия Африкански континент.

Друг съществен момент е, че многомилионните китайски кредити се отпускат в американски долари, което позволява на Пекин постепенно да се освобождава от тази валута, както и от американските ценни книжа, обменяйки ги за суровинни активи. В момента, китайското ръководство сериозно  е обезпокоено от перспективата за обезценяване ценните книжа на САЩ и в този контекст помощта за Африка се оказва изключително успешна антикризисна инвестиция, обещаваща големи печалби.

Китайските военни бази в Африка

По време на продължителната обиколка на Ху Цзинтао в Африка, през 2007, Пекин за първи път официално декларира желанието си да се сдобие с военни бази на континента. Като основен кандидат за разполагането на китайски „миротворци” в Африка се очертава суданската провинция Дарфур, където китайските петролни държавни корпорации са се настанили отдавна. Пекин е готов да изпрати в Судан пълноценен военен контингент, затова, в преговорите си с властите в Хартум, настоява в Дарфур да бъдат разположени предимно китайски миротворци на ООН. По принцип, за китайците не е голям проблем да се споразумеят за това със суданския президент Омар ал-Башир, тъй като Хартум разчита на петродоларите, които получава от китайските държавни петролни компании CNPC и Sinopec, като мащабите на сделките са от порядъка на много милиарди долари.

Затова изглежда логично в скоро време да очакваме появата на първата голяма китайска база в Африка. В момента на континента има около три хиляди китайски миротворци и, ако Пекин съумее да постигне съответното споразумение, изпращането на китайските миротворци в Дарфур може да стане началото на китайската военна експанзия на Черния континент. Впрочем, горещите точки в Африка никак не са малко, а китайските интереси там има буквално навсякъде. Затова, в следващ кандидат за приемането на китайски военни може да се превърне богатия на петрол нигерийски щат Ривърс в южната част на страната. Повод за това пък могат да станат зачестилите нападения на местните сепаратисти срещу китайските петролни специалисти и работници. В момента, китайските петролни гиганти CNCP и Sinopec активно усвояват делтата на река Нигер, при това не без помощта на нигерийските власти: за да разчистят място за китайските корпорации, управляващите в Абуджа изгониха от нигерийския петролен пазар почти всички международни компании. Показателно е, че по време на посещението си в Пекин, през април 2005, тогавашният президент на Нигерия Обасанджо подписа договор за стратегическо партньорство с Китай. Впрочем, имайки предвид, че Нигерия е много важен доставчик на петрол и за САЩ, не може да се изключи, че периодичните нападения срещу служители на китайските петролни компании в страната се координират и осъществяват със знанието на Вашингтон.

И така, Пекин открито реализира пълномащабна експанзия в Африка и, на практика, слага началото на нова подялба на континента. Ако доскоро китайците се задоволяваха само с осъществяването на икономическо настъпление в Африка, напоследък те го съчетават и с военно-политическа експанзия. Това обаче, може сериозно да ерозира позициите на САЩ, Франция и Великобритания в региона, предвид факта, че именно тези три държави най-активно работят за „усвояването” на африканските петролни и газови находища. Активната икономическа и военно-политическа експанзия на Китай поражда растяща тревога както сред американския политически елит, така и сред аналитичната общност в САЩ. Така, в един от докладите си, влиятелният Съвет по международните отношения (CFR) посочва, че: „На цялата територия на Африка, Китай разширява контрола си върху суровинните активи, изпреварвайки западните си съперници в търговете за реализацията на големи инфраструктурни проекти, предоставяйки съблазнителни кредити и предлагайки други изгодни условия за да укрепи конкурентните си позиции”.

След провеждането на четвъртата среща „Китай-Африка” през ноември 2009, информационната война между Запада и Пекин съществено се изостри. Мнозина политици от ЕС и Северна Америка заговориха за заплахата от китайска експанзия на Черния континент и възможността САЩ и ЕС за загубят водещите си позиции в Африка. Общата позиция на големите западни медии пък беше, че „обликът на китайския неоколониализъм е още по-кръвожаден и опасен, отколкото класическите западни персонажи от колониалното минало”. Така, белгийският вестник De Standaart твърди, че „Китай въобще не се интересува от съдбата на обикновените африканци, а само от възможността безпрепятствено да изнася от Африка нейните полезни изкопаеми и да пласира на континента собствената си продукция”.

Много западни медии отделят специално внимание на проблема с нарушаването на човешките права в Африка и на това, че с действията си Китай също съдейства за тази тенденция. Така, известният американски неоконсерватор и бивш президент на Световната банка Пол Уолфовиц заяви, че: ”Китай и неговите банки игнорират човешките права и изискванията за опазване на околната среда, когато предоставят средства на африканските държави”. Впрочем, самите китайци не отричат, че подкрепят страни, в които се нарушават човешките права, но съвсем резонно посочват, че САЩ и Европа в миналото (а и днес) много често са поддържали добри отношения с различни диктатори и дори са ги подкрепяли, затова нямат морално право да поучават Китай. В коментарите си, китайските политолози и анализатори неизменно подчертават социалната насоченост на политиката на Пекин по отношение на Африка. Те, в частност, посочват, че китайските компании не само печелят, но и създават работни места и изграждат инфраструктурни обекти – нещо, което европейските колонизатори и американските компании преди тях не са правели, а са се занимавали само с добива на петрол и други суровини.

На китайско-африканската среща през 2009, премиерът на Китай Ван Цзябао отправи рязка критика срещу Запада, обвиняващ страната му, че осъществява колониална експанзия: „Отдавна ни обвиняват, че сме дошли в Африка само заради минералните и ресурси и провеждаме там неоколониална политика. Подобни твърдения са съвършено неоснователни. Ние действаме безкористно”.

Основните зони на сблъсък между Китай и Запада в Африка

Всъщност, защо Западът реагира толкова нервно на китайското присъствие в Африка? Просто защото САЩ и Европа имат усещането, че губят Черния континент и не могат да направят кой знае какво за да съхранят позициите си там. Ако в миналото западните компании, в качеството си на монополисти, можеха да диктуват на африканските лидери всякакви условия, включително да им предявяват откровено политически искания, днес лидерите на държавите от Африка вече разполагат с алтернатива в лицето на Китай, към когото винаги могат да се обърнат за икономическа помощ.

С други думи, в битката за Африка се появи конкуренция, за която САЩ и Европа се оказаха неподготвени, да не говорим, че след краха на Съветската империя просто бяха отвикнали от нея. Показателен в това отношение беше случаят с Международния валутен фонд от края на 2008. След като изгубиха няколко години в преговори с правителството на Ангола за отпускане на заем, в самото навечерие на подписването на съответното споразумение, чиновниците на фонда разбраха, че страната вече е получила „евтин” дългосрочен китайски кредит от 2 млрд. долара и вече не се нуждае от услугите на МВФ. Същото се повтори по-късно в Чад, Нигерия, Судан, Етиопия и Уганда.

В условията на световната икономическа криза, която, според мнозина експерти, скоро може отново да се задълбочи, западните държави вече не са в състояние да отпускат големи заеми на страните от Третия свят. За разлика от Европа и САЩ обаче, Китай спокойно може да си позволи да кредитира други държави и активно го прави. Освен това, китайците са готови да влагат големи средства там, където западните им конкуренти предпочитат да не го правят. Именно това обяснява, защо Пекин печели симпатиите на африканците и съперничеството със САЩ и ЕС.

Докато отслабващият Запад предпочита надълго и нашироко да разсъждава за човешките права и на тази основа отказва да помага на немалко африкански държави, Китай не се колебае да оказва финансова подкрепа на всеки африкански диктатор без да страда от морални скрупули. Така например, кървавото потушаване на протестите в Гвинея, през септември 2009, въобще не попречи на Пекин да инвестира около 7 млрд. долара за изграждането на инфраструктура и жилища в тази африканска държава. Срещу това, местната военна хунта допусна китайските компании до най-перспективните гвинейски петролни находища. За да си гарантират подкрепата на репресивния режим на Робърт Мугабе в Зимбабве, през 2008 китайците не се поколебаха да използват правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН, срещу което получиха достъп до местните находища на диаманти и платина.

Изострянето на битката за Африка първоначално се прояви във възраждането на пиратството край бреговете на Сомалия. Като най-голяма пиратска активност се наблюдаваше в периода 2006-2007, т.е. непосредствено след провеждането на Третата среща „Китай-Африка”, през ноември 2006, когато Китай рязко активизира присъствието си на Африканския континент. Трудно е до повярваме, че става дума за случайно съвпадение, особено имайки предвид, че най-големи противници на приемането на международни правни норми за борба с пиратството са САЩ и Великобритания, които постоянно блокират инициативите на редица други държави по този въпрос. Не бива да забравяме също, че петролните доставки от Африка (най-вече от Судан) за Китай се осеществяват именно по маршрута, където е налице най-голяма пиратска активност.

Междувременно, много сериозен удар по китайските интереси стана обявяването (през юли 2011) на независимостта на Южен Судан – регион, който има стратегическо значение за Пекин заради големите си петролни запаси. В същото време, в този район остават няколко спорни гранични зони – особено богатите на петрол райони Абией и Южен Кордофан, където се добива над ¼ от целия судански петрол. Можем да очакваме, че за контрола над тези зони Южен Судан и северния му съсед (който загуби почти всичките си петролни находища в резултат от разделянето на страната), подкрепян от Пекин, тепърва ще водят изключително остра борба. Още повече, че нито за Хартум, нито за Джуба не е проблем да намерят достатъчно наемници, които да атакуват периодично граничните райони.

Впрочем, за кого беше изгодно Южен Судан да се отдели от суданската държава, смятана за основния китайски „плацдарм” в Африка? Отговорът на този въпрос е свързан с личността на покойния лидер на южняците Джон Гаранг, създал през 80-те години на миналия век т.нар. Народна армия за освобождение на Южен Судан (SPLA) и загинал през 2005 в съмнителна самолетна катастрофа. Навремето, той преминава военна подготовка в американския център за обучение на пехота и рейнджъри във Форт Бенинг (щата Джорджия). Разбира се, Гаранг съвсем не е едиственият, преминал подобно обучение в американските специализирани центрове.

В продължение на десетилетия Пентагонът беше ангажиран с подготовката на войници и офицери от различни африкански държави. Така, в рамките на американската Програма за международно военно образование и подготовка (IMET), във военни лагери в САЩ преминаха обучение много офицери от Чад, Етиопия, Еритрея, Камерун и Централноафриканската република, т.е. практически от всички държави, граничещи със Судан. Между другото, ако през последните години икономическата помощ на САЩ за африканските държави южно от Сахара намаля, военната – точно напротив – доста нарасна.

И така, какво могат да предложат на Африка Съединените щати, в лицето на МВФ и другите международни институции, в които те играят водеща роля? На практика, нищо сериозно. И тъкмо затова им се налага да залагат на сепаратистките движения на континента (т.е. на етнорелигиозния фактор), спонсорирайки ги, снабдявайки ги с оръжие и осигурявайки им дипломатическа подкрепа, като разчитат, че те и впоследствие ще продължат да разчитат на САЩ. Тоест, американците умело използват добре познатата тактика „разделяй и владей”, стремейки се да играят ролята на посредник в повечето регионални конфликти. В същото време обаче, Вашингтон е наясно, че използвайки само тези механизми трудно може да се надява на доминация в Африка, тъй като те не са толкова ефективни, като онези, използвани от Китай, който въобще не е склонен да отстъпва вече завоюваните позиции на континента на американските си съперници.

Всъщност, основния си удар по китайските интереси в Африка, САЩ съумяха да нанесат в Либия. По данни на Министерството на търговията в Пекин, през март 2011 (т.е. в началото на бунта срещу режима на Кадафи) в тази северноафриканска държава са действали 72 големи китайски компании, общата стойност на чиито договори с либийците надхвърляше 18 млрд. долара. Според канадското издания People’s Daily Online пък, към началото на войната в Либия Китай е реализирал около 50 големи проекти в тази страна. Западната военна интервенция срещу Кадафи сложи край на тези проекти и наложи евакуацията на 30 хиляди китайски специалисти от Либия, които бяха ангажирани предимно в петролния сектор, в източната част на страната. Китайските компании обявиха, че очакват загуби от стотици милиони долари заради военната кампания в Либия. Неслучайно известният американски икономист Пол Крейг Робъртс, който по времето на Рейгън беше зам. държавен секретар по финансите, смята, че войната срещу Кадафи на практика представлява прикрита война срещу Китай и „експанзията на китайския дракон в Африка”. В статия, публикувана във Foreign Policy, той посочва, че „Китай разчита, на първо място, на Либия, Ангола и Нигерия, като държави, способни да удовлетворят нарастващите му потребности от енергоносители”. Затова е доста вероятно, че в близко бъдеще именно в тези две страни можем да очакваме нарастване на напрежението, опити за военни преврати или непризнаване на резултатите от президентските избори с последващи въздушни удари отвън (по примера на Кот д’Ивоар) или на възобновяването на гражданската война (както може да стане в Ангола). Междувременно, „революционната вълна” в арабския свят скоро може да залее и Алжир, който също доставя петрол на Китай. Сега в тази страна цари подозрително спокойствие, също както беше в Либия, когато в Кайро настъпи „арабската пролет”. Имайки предвид, че след Египет, „революцията” се прехвърли в Либия, като следващата нейна мишена в Северна Африка се очертава именно Алжир. Евентуален повод за външна намеса в тази страна може да послужи например твърдението на западните медии, че там се укриват голям брой привърженици на убития либийски диктатор (очевидно предвиждайки подобно развитие, алжирското правителство реши да депортира членовете на семейството на Кадафи, потърсили убежище в страната).

Слабите места на „Дракона”

И така, Китай се превръща във все по-привлекателен партньор за африканските държави. В книгата си „Дарът на Дракона”, професорът от Американския университет във Вашингтон Дебора Бротигъм цитира един нигерийски дипломат, според който: „Китайците се стремят да участват във всеки сектор на икономиката ни, докато западняците се интересуват само от петрола”.

Можем да сме сигурни, че Китай едва ли ще остави без внимание последните събития в Северна Африка. Дали обаче следва да очакваме китайска „контраатака” срещу проамериканските режими в региона, или „драконът” ще предпочете да нанесе ответния си удар в някоя друга точка на света ще разберем съвсем скоро. Много показателен в тази връзка е коментарът на китайския официоз „Женминжибао”, че „ненамесата на Китай във вътрешните работи на държавите от Западна Азия и Северна Африка, не означава, че Пекин ще бездейства”.

През 80-те години на ХХ век, американският държавен секретар Александър Хейг беше казал, че „има неща, които са по-важни от мира”. По-късно стана ясно, че на първо мяста сред въпросните „неща” е глобалната доминация на САЩ. Ясно е, че Вашингтон никога няма да се откаже от ролята си на световен хегемон. В същото време, повечето икономически анализатори смятат, че още през следващите пет години китайската икономика може да изпревари американската. Разбира се, САЩ не искат да допуснат подобно развитие, затова си поставят за цел отслабването на Китай с всички възможни средства.

И тъй като Китай е най-силно уязвим в енергийната сфера, в основна задача на американската стратегия се превръща максималното усложняване на китайския достъп до основните енергоносители, с които Пекин не разполага. Освен това, мнозина американски стратези смятат, че ако Китай бъде „отрязан” от африканските природни ресурси, Пекин би могъл да преориентира експанзията си към Русия, влизайки в пряк конфликт с нея. Тоест, във Вашингтон разчитат че могат „с един удар да убият два заека”. И, може би, имат основание да мислят така.

 

* Българско геополитическо дружество

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Напоследък мнозина авторитетни американски и западноевропейски експерти твърдят, че светът е застрашен от „глобална валутна война”. Признатата вече от всички мултиполярна реалност се превръща в ключов елемент на създаващата се нова международна финансова архитектура. Междувременно, нарастващата икономическа конкуренция вече доведе до формирането на своеобразни „валутни фронтове”, чиито линии могат да се проследят, като минимум, по пет основни направления: САЩ – ЕС; САЩ – Китай; Западът – Либия; САЩ – Латинска Америка и БРИКС – ЕС & САЩ.

Известният френски икономист Жак Сапир (1) смята, че проектът, известен като „Векът на Америка” се е провалил и днес вече се очертават контурите на новия проект за ХХІ век. Негова основна парадигма е икономическата и политическа мултиполярност. Това означава завръщане на националната държава, реализираща собствените си планове за действия в международната политика. Новата ситуация означава също отказ от практиката, наложила се в периода 1991-2007, когато светът беше доминиран от САЩ.

Смяната на икономическата парадигма

Сред елементите на новия проект за ХХІ век ще бъде промяната на икономическата стратегия. Примери за тази нова тенденция още днес са Китай, Индия и Бразилия, където динамиката на икономическото развитие е обусловена от развитието на вътрешния им пазар, който, на свой ред, е зависим от екологичните и обществени индикатори. Но истинска геостратегическа мултиполярност може да възникне само след установяването на валутна мултипулярност, като следствие от кризата на долара, който и досега представлява стратегическата основа на американската хегемония.

През 1944-1971, Бретънуудските споразумения формираха „нов глобален валутен ред”, който трябваше да защити света от кризите, разтърсили го в периода между двете световни войни. Беше създаден Международният валутен фонд (МВФ), чиято задача бе управлението на световната валутна система, в сътрудничество с националните централни банки. Тази система за първи път забуксува през 1971, когато САЩ едностранно се отказаха от златното обезпечение на долара (35 долара за унция злато), като по този начин девалвираха националната си валута. Оттогава доларът се превърна в символ на американската свръхдържава. Появилият се през 60-те години надпис върху доларовите банкноти “in god we trust” придоби универсално значение в света, където вярата в американската мощ се превърна в основа на икономическата сила, скрита зад долара. През 1973, кръстосаните курсове на валутите започнаха да се определят на валутния пазар по принципа на търсенето и предлагането. Банките започнаха да практикуват валутните интервенции и така да влияят върху курсовете на валутите. Натрупването на валутни резерви от националните банки постепенно започна да губи смисъл в бурното море на валутния пазар, където дневните обороти надхвърлят 4 трилиона долара, т.е. петкратно надвишават валутните резерви на централните банки от еврозоната например. Никога преди в историята на капиталистическата икономика не е съществувала подобна диспропорция между нейната реална и виртуална части. Всичко това ерозира икономическия суверенитет на държавите – днес само 5% от ежедневните транзакции са търговски, останалите 95% представляват движение на спекулативен капитал.

По-различно изглежда ситуацията в т.нар. развиващи се държави, където валутните курсове са обект на сложни манипулации. Китай, Индия и Бразилия например, стриктно контролират курсовете на националните си валути, обвързани към курса на американския долар. Само две държави в света обаче, използват за регулиране курсовете на своите национални валути „печатната преса” и това са САЩ и Великобритания. Но, ако британците я използваха за последен път през 2009, когато лейбъристкото правителство се сблъска със сериозни финансови трудности, американците я ползват почти ежедневно. Последната емисия от 700 млрд. долара позволи на Федералния резерв на САЩ да удържи на повърхността банковата система на страната, тъй като тези милиарди бяха пуснати в оборот с цел изкупуване на държавните облигации от банките, а пък получените от банките „живи пари” отидоха за кредитиране на реалния сектор на американската икономика.

Според някои икономисти, истинската причина за окупацията на Ирак през 2003 е свързана с опита на Саддам Хюсеин да замени долара с еврото при заплащането на иракския петролен износ. Същите намерения тогава декларираха Китай, Либия, Венецуела и Иран. В рамките на само една година (2002-2003) делът на еврото в световните валутни резерви нарасна от 10% на 20%. Това можеше да доведе до връщането обратно в САЩ на потока от долари, което буквално би съсипало Америка. Евентуално искане на външни контрагенти за заплащане на притежаваните от тях американски ценни книжа можеше да докара САЩ до фалит. При това, през 2003, външният дълг на САЩ беше „само” 3,4 трлн. долара, като само 4% от тази сума имаше покритие в злато и валутни резерви. Евентуален крах на долара би означавал и крах на Пентагона, който по онова време си позволяваше безгрижно да харчи между 360 и 400 млрд. долара годишно. Тоест, войната в Ирак просто трябваше да върне света към долара.

През ноември 2010 в Сеул се проведе среща на държавните глави на страните от Г-20, представляващи 90% от световната икономика. Целта и беше укрепването на равновесието на глобалната финансова система и поставяне основите на силен, постоянен и балансиран растеж. Бразилският финансов министър Гуидо Мантега, разтревожен от кръстосаните курсове на бразилския реал и американския долар с китайския юан, директно заяви, че става дума за валутна война. В това отношение той беше подкрепен от придобилия напоследък скандална известност тогавашен шеф на МВФ Доминик Строс Кан, който каза: „отнасям се много сериозно към заплахата за валутна война, дори ако тя се води тайно”.

Заплахата от финансова криза е опасна и заради нарастващата тенденция към протекционизъм във финансовата политика на държавите. Валутната интервенция на японската Централна банка през септември 2010, целяща отслабването на йената, беше ясен знак, че Япония опитва да се измъкне от модела на поведение, натрапван от САЩ. Което пък свидетелства, че американското влияние върху световната икономика отслабва. Както е известно, през 1997 САЩ с лекота предотвратиха реализацията на идеята на редица азиатски държави да създадат Азиатски валутен фонд, като алтернатива на МВФ. Сега обаче, финансовата криза в САЩ принуждава всяка страна да търси собствени пътища за гарантиране сигурността на финансовата си система.

Използвайки факта, че американският пазар е най-привлекателния за износителите, САЩ се опитват да им въздействат, обсъждайки проекти за специални митнически тарифи за товарите, идващи от страни, „курсът на чиито валути е съзнателно занижен”. Ясно е, че подобни законопроекти са насочени, на първо място, срещу китайския юан. Глобализацията направи икономиките на най-развитите държави взаимнозависими в огромна степен. Така, Япония притежава резерв от трилион долара, китайските валутни запаси се равняват на 2,5 трлн. долара, с големи доларови резерви разполагат и Южна Корея, Тайван, Сингапур и Малайзия. Сред притежателите на доларови резерви са и държавите от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, ЮАР).

Тоест, валутната война е следствие най-вече от непоследователната икономическа политика на САЩ. Търсейки евтина работна ръка, американският бизнес прехвърля предприятията си в Китай и по този начин съдейства за неговия икономически растеж. Още през 90-те години, китайците обвързаха курса на юана към долара, като целта беше да се запази изкуствено заниженият курс на юана. В противен случай, силният юан можеше да „изяде” всички резултати от китайското икономическо чудо. Положителният търговски баланс на Китай нарастваше симетрично на задълбочаващият се търговски дефицит на САЩ. Оттук и нарастващите китайски валутни резерви, използвани за купуване на американски държавни облигации. САЩ и ЕС отдавна настояват за ревалвацията на китайския юан, но властите в Пекин категорично отхвърляха това искане, твърдейки че подобно решение ще доведе до фалита на много китайски предприятия и, съответно, до ръст на безработицата и социална нестабилност, от което комунистическият режим се опасява повече, отколкото от недоволството на основните си търговски партньори. Като контрааргумент в споровете си със САЩ по този повод, Китай обвинява американците, че осъществяват мащабна неконтролируема емисия на долари, като, според Пекин, именно това е провокирало дисбаланса в световната икономика.

Идеята за замяна на долара, като световна резервна валута и съпротивата на САЩ

Именно кризата на долара наведе МВФ на мисълта за замяната на долара, като световна резерва валута, с т.нар. SDR (Special Drawing Rights, т.е. специални права на тираж). Това е изкуствена валутна единица, представляваща валутна кошница от най-често търгуваните валути – сред тях долар, евро, паунд и йена. Днес делът на долара в SDR е 41,9%, на еврото – 37,4%, на британския паунд – 11,3% и на японската йена – 9,4%. Държавите от БРИКС настояват за включването на техните национални валути в тази кошница, но единственият успех в тази посока досега е мъглявото допускане от страна на администрацията на Обама за евентуално включване на юана, направено през януари 2011.

В друг документ на МВФ, публикуван през 2010 и озаглавен „Акумулирането на резерви и международната валутна стабилност” („Enhancing International Monetary Stability – A Role for the SDR”) също се споменава за нова световна валута под името „банкор”, която би могла да се емитира от Световната банка. Най-вероятно обаче, процесът на промени в световната валутна система ще тръгне в друга посока. Държавите от БРИКС очевидно ще продължат да прокарват финансовата мултиполярност, което означава отказ от глобалните валути в полза на регионалните валути на държавите, формиращи блокове, основаващи се на общите им икономически и политически интереси. Това ще им позволи да съхранят своя икономически суверенитет. Подобни идеи вече започнаха да се реализират и на практика. Така, през октомври 2010, държавите от Латинска Америка въведоха нова валута – т.нар. „сукре”, като беше осъществена и първата международна транзакция - Венецуела купи от Боливия пет тона соево масло, а централните банки на двете страна осъществиха електронното им заплащане именно в тази валута, по курс 1,25 сукре за долар. Планира се, разчетите между двете държави да се реализират вече по този начин.

Преди това, през април 2006, в Хавана беше създадена т.нар. Боливарианска алтернатива за Америка (ALBA) – икономически съюз, обединяващ Куба, Венецуела и Боливия и стремящ се да действа в противовес на инициативата „Зона за свободна търговия за двете Америки”, лансирана от САЩ.

И така, „Вашингтонският консенсус” се оказа нарушен в собствената си „родина”. Защото родината на свободния пазар вече не иска да се съобразява в него. В тази връзка е интересно да се запитаме, защо мишени на последните атаки на Вашингтон се оказаха Доминик Строс-Кан и Муамар Кадафи? Какво обединява тези полярно различни фигури и, защо те се оказаха толкова „вредни” за САЩ?

Да започнем с либийския диктатор, който през последните години се беше превърнал в основния лобист за въвеждането на нова „африканска валута”. В рамките на Африканския съюз, Кадафи се опитваше да осъществява политика на интеграция на африканските държави, която да ги направи независими от транснационалните финансови институции. За целта Либия депонира над 143 тона злато, които биха могли да гарантират съществуването на „свободна от долара зона”, в която ролята на международна африканска валута трябваше да играе т.нар. златен динар. Военната намеса на САЩ, Великобритания и Франция сложи кръст на тези планове.

Впрочем, сериозно предизвикателство към позициите на долара може да се окаже и идеята на руския президент Медведев, изложена на срещата на БРИКС през април 2011, провела се в китайския курорт Саня. Там той предложи нарастващият стокооборот между участниците в тази неформална група да се осъществява в националните валути на страните-износители и вносители. Това би им позволило да намалят зависимостта на икономиките си от колебанията на валутните курсове на международните пазари и така да ги укрепи. Основната тема на въпросната среща беше развитието на дългосрочните контакти на междубанкова равнище с цел укрепване на търговските отношения и подкрепа на важните регионални и локални проекти.

Несъмнено, това би било стъпка към промяна на структурата на властта в международните финанси. Около 3,5 млрд. души в Азия и Африка използват китайския юан във взаимните разчети, а около 2 млрд. – индийската рупия, което представлява доста убедителен „демографски” аргумент за отказ от долара. Впрочем, Китай вече пристъпи към реализацията на този план, като по време на срещата на БРИКС в Саня на сайта на китайската Национална банка се появи съобщение, че до края на 2011 Пекин ще престане да използва долара в международните взаимни разчети.

В тази връзка, на 67 000 компании от 20 китайски провинции беше разрешено да осъществяват международни търговски операции в юани.  Оборотът на въпросните компании се равнява на 65 млрд. евро. Укрепването на юана е свързано с приетия в началото на март 2011 от китайския парламент 12-ти петгодишен план за развитие на икономиката. Този план може да влезе в историята като една от най-смелите стратегически инициативи. Той предвижда радикална промяна на характера на китайския икономически модел, като вместо върху инфраструктурата, ориентирана към износа и чуждестранните инвестиции (както беше през последните 30 години), основният акцент се измества върху динамиката на растежа, стимулирана от увеличаването на вътрешното потребление. Подобна промяна е от огромно значение за Китай, Азия и дори за цялата световна икономика. След кризата от 2008-2009, китайците стигнаха до извода за необходимостта от стратегически промени. А една от последиците от промяната на китайската икономическа стратегия вероятно ще стане краят на икономическата синергия на САЩ и Китай.

Днес Китай разполага с валутни резерви от приблизително два трилиона долара, получени от търговията със САЩ. 70% от тази сума е в американски държавни облигации. Тоест, налице е критично противоречие между геоикономиката и геополитиката: срещу достъпа до американския пазар, Китай е принуден да трупа американски ценни книжа, попадайки по този начин в двойна зависимост от просперитета на американската икономика.

В същото време, всеки опит на китайците да се избавят поне отчасти от този „мъртъв капитал” неизбежно ще доведе до крах на пазара на въпросните ценни книжа, т.е. би обезценило натрупаните от Китай капитали. Елементарната сметка показва, че по този начин Пекин губи около 1% от своя БВП, т.е. 40 млрд. долара, които китайците биха могли да инвестират в своята икономика, кредитирайки собствените си компании и граждани и развивайки инфраструктурата.

Новият петгодишен план означава отказ от този модел и, съответно, нарастване на напрежението в отношенията между Вашингтон и Пекин. Китай вече обяви, че транзакциите с Русия и Малайзия ще се осъществяват в юани, рубли и рингити. За да увеличи международната привлекателност на националната си валута, Пекин разреши на чуждестранните компании да издават облигации в юани и либерализира достъпа на некитайски граждани до китайската валута. Това е поредния етап от постепенния отказ от стриктния контрол върху курса на юана, който би му позволил да „плува” по-свободно.

Парадоксът е, че тъкмо към това толкова дълго време се стремяха американците, но истината е, че изпълнявайки желанието им, Китай всъщност лишава САЩ от възможността да го обвиняват за валутните си проблеми и да влияят върху ситуацията. А проблемите с американската валута напоследък са толкова сериозни, че съобщенията в медиите за тях все повече наподобяват комюникета от фронтовата линия. Както е известно, всички новинарски емисии през лятото на 2011 започваха с информация за хода на преговорите между президента на САЩ и Конгреса за установяването на нов праг на бюджетния дефицит. Интересно е, че именно в този, единайсти поред случай, когато този далеч не нов проблем се поставя пред Конгреса, той предизвика толкова голямо внимание.

Преди това, американските конгресмени цели десет пъти осъществяваха тази необходима за спокойствието на световната финансова система процедура, но на единайстия път – през май 2011, тя внезапно се оказа в центъра на внимание на цялото човечество.

САЩ срещу Вашингтонския консенсус

Действително, единайстият поред опит да бъде уравновесена световната валутна система беше осветен толкова подробно от медиите, че няма никаква нужда отново да изброяваме всички перипетии в хода на това съвсем очаквано събитие с напълно предвидим изход (настъпил в последния ден на юли 2011). Очевидно американската държавна машина никак не иска да се примири с необходимостта от „затягане на коланите”, т.е. от ограничаване на държавните разходи. Липсата на съгласие между републиканците и демократите относно балансирания бюджет се натъкна на баналното противоречие между интересите на богатата част от обществото и онези, които се нуждаят от подкрепата на държавата. Демократите искат да повишат данъците на най-богатите американци, докато републиканците предпочитат да лишат най-бедните от част от социалните им помощи, под формата на разходите за здравеопазване. Характерно е обаче, че нито едните, нито другите дори не помислиха да обсъждат драстичното намаляване на разходите за отбрана, които са най-високите в света, а се задоволиха с чисто козметични мерки в тази сфера.

През 1989 британският икономист Джон Уйлямсън лансира понятието „Вашингтонски консенсус”, като съвкупност от правила за осъществяване на икономическа политика, базиращ се на принципа на балансираните правителствени разходи, подчиняващи се на законите на свободния пазар. Става дума за принципи, които, според Уйлямсън, отразяват общата позиция на американската администрация, основните международни финансови организации (МВФ и СБ) и водещите аналитични центрове в САЩ. Централите на всички тях се намират във Вашингтон, оттам и терминът „Вашингтонски консенсус”.

Парадоксалното е, че именно Вашингтон, неразумно нарушавайки наречения с неговото име принцип, се превърна в център на световните тревоги. И макар че въобще не споделям конспиративните теории, няма как да не отбележа, че именно против тази политика на Вашингтон се обявиха двамата политици, претърпели крах през последните месеци. Както вече споменах по-горе, става дума за Доминик Строс-Кан, обявил, през април 2011, „изчерпването на либералния модел на Вашингтонския консенсус” и Муамар Кадафи, опитал се да замени долара във взаимните разчети в рамките на Африканския съюз, с т.нар. златен динар.

По странно стечение на обстоятелствата, тези две фигури бяха атакувани от САЩ. Строс-Кан попадна за известно време в американски затвор (оказало се достатъчно за да изгуби както директорското си място в МВФ, така и шансовете да стане следващия президент на Франция), а пък Кадафи беше прогонен от американските бомби и ракети навътре в пясъците на Сахара, където противнициту му го линчуваха в началото но октомври. Впрочем, американците винаги могат да отговорят на подобни подозрения с крилатата латинска сентенция „Post hoc non est ergo propter hoc” (2).

Арестът на Строс-Кан задълбочи и валутната криза в зоната на еврото – този естествен конкурент на долара и несъмнен претендент за световно господство след евентуалния крах на отвъдокеанския си съперник. Впрочем, кризата на европейската валута е достатъчно сериозна тема, за да я разглеждам в настоящата статия.

Всички тези „валутни войни” несъмнено означават едно – финансовата криза от 2009 въобще не е приключила. Неин естествен край може да стане единствено пълната промяна на глобалната валутна конфигурация. Многополюсният характер на света трябва най-сетне да добие и своето валутно измерение, а това означава, че влизаме в ерата на регионалните валути, които неизбежно ще заменят сегашната единствена валута-хегемон, олицетворяваща вече приключилият еднополюсен модел.

 

Бележки:

1. Директор на Висшето училище за социални науки в Париж

2. След което не означава и вследствие на което

* Европейски център за политически прогнози

Потребителски рейтинг: 1 / 5

Звезда активнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Съперничеството между държавите за лидерство и влияние датира още от самата им поява. Още оттогава възниква противопоставянето между техните интереси и в тази връзка се появява необходимостта от гарантиране на националната сигурност, укрепвайки мощта на страната. Американският дипломат и геополитик Робърт Строс-Хюпе (1903-2002) е важна фигура в процеса на утвърждаване влиянието и доминацията на САЩ през ХХ век. Той е типичен представител на англосаксонската традиция в геополитиката, върху който значително влияние оказват идеите на Никълъс Спикмън. На свой ред, подходът на Строс-Хюпе до голяма степен се възприема от хора, като Хенри Кисинджър, Джеймс Шлезинджър и Александър Хейг, той съветва редица американски президенти и активно съдейства за създаването на НАТО.

Робърт Строс-Хюпе е австрийски емигрант, преселил се в САЩ през 1923, който в началото на 40-те години придобива значително влияние в американския политически и интелектуален живот и е сред хората, формирали направлението на дискурса за геополитиката на САЩ, съдействайки за нейната институционализация. Убеден привърженик на тезата за превъзходството на Америка и „залеза на Европа”, той повече от половин век работи за формирането на американската империя, развивайки концепцията си за глобалното влияние на САЩ, като единствената държава, способна да спаси западната цивилизация от руснаците, арабите и китайците. Но въпреки значителния му принос в американската външна политика, личността му не е добре позната, а дейността му е обект на сравнително малко научни изследвания.

Добре известно е, че използването на опита от миналото позволява по-ефективно да се разработват стратегии за бъдещето, използвайки методи и практики, успешно доказали се преди. Затова ми се струва, че анализът на наследството на дипломата и геополитика Робърт Строс-Хюпе е достатъчно актуален, особено имайки предвид, че стратегията на САЩ, в чиято разработка участва и той, беше успешно реализирана и доведе до американската победа в студената война.

Формирането на възгледите на Робърт Строс-Хюпе

По времето, когато САЩ влизат във Втората световна война, интересът към геополитиката в тази страна е достатъчно голям. Така, представителите на едрия бизнес изучават геополитическите аспекти за да получат повече информация за прокарването на изгодни инвестиционни решения. Правителството също демонстрира все по-голям интерес към геополитическата наука и използването и за военни цели. Определени правителствени агенции проучват възможността геополитическите теории да съдействат за успешното водене на бъдещите войни, така че геополитическите идеи на Строс-Хюпе се оказват полезни за Държавния департамент по отбраната. По онова време американското военно разузнаване дори разполага със собствен геополитически отдел, чиято цел е изследването на физическата, икономическа, политическа и етногеография с цел да бъде консултирано правителството относно мерките за гарантиране на националната сигурност и стратегията на страната в следвоенния свят, както и за осъществяване на онези анализи, които биха се оказали необходими за евентуалното продължаване на войната.

Геополитическият подход става изключително търсен при управлението на президента Франклин Рузвелт, особено в разузнаването и аналитичните отдели, където, под ръководството на Джордж Ф. Картър, се събират географски данни и се подготвят многобройните доклади на разузнаването. Особена роля тук изиграва стартирането на т.нар. „Проект М” (M-Project, от М – migration, свръхсекретен проект на Белия дом за миграцията), ръководен от географа Исая Боумън и антрополога Хенри Фийлд. Участието в проекта дава възможност на Строс-Хюпе, който дотогава се занимава предимно с журналистика, да контактува с много известни учени от различни области: антрополози, политици, политически географи, историци. Именно по време на участието си в проекта, той пише един от основните си трудове „Утрешният баланс” (1945). Строс-Хюпе е ангажиран с геополитическите аспекти на проекта, прокарвайки тезата, че за личния състав на въоръжените сили геополитическото знание и мислене е задължително за гарантиране победата на САЩ. При това, той не само разработва учебни програми, но и непосредствено участва в реализирането им, четейки лекции в рамките на програмата за обучение във флота (V-12) за общото влияние на географските фактори в международните отношения. Така, Строс-Хюпе има възможност активно да прокарва геополитическите си идеи, привличайки съмишленици сред военните и държавните чиновници – т.е. сред онези, които през следващите няколко десетилетия ще взема ключовите управленски и външнополитически решения.

През 40-те години Робърт Стрс-Хюпе става значима фигура в сферата на геополитиката и развитието на геополитическа визия за света и международните отношения, която оказва влияние върху стратегическото мислене на американците чрез геополитиката. Той се придържа към междудисциплинарния подход, т.е. използва знанията, давани от историята, икономиката, политологията и социологията, за формирането на по-ясна визия за глобалната политика и начините за предотвратяване на нова конфронтация. По-късно, Строс-Хюпе съдейства за формирането на антикомунистическото направление в американската геополитика (в нейния политически дискурс). Междувременно, неговите публикации и личните му усилия помагат за създаването и утвърждаването на Института за външнополитически изследвания (1955).

Като цяло, в трудовете на Робърт Строс-Хюпе могат да се очертаят три основни теми, които го вълнуват през целия му живот и доминират в неговите трудове, в резултат от наблюденията му върху политическите събития в Европа, използвани след това за формулиране курса на САЩ. На първо място е темата за значението на сигурността, в което той се убеждава още съвсем млад, докато живее в Европа и става свидетел на Първата световна война. Неслучайно, по-късно, когато вече работи на Уолстрийт, той изпитва толкова остра неприязън към социалната революция, която, според него, ерозира общия стремеж на човечеството към сигурност. На второ място е ролята на пропагандата в съвременната война, когато битката за умовете на хората се превръща в интегрална част от военната стратегия. На трето място пък е ролята на организацията, професионализма и целеустремеността във войната.

Геополитическата оценка на силовия баланс

Робърт Строс-Хюпе разглежда геополитиката като своеобразна „научна интерпретация” на политиката на силата, в която се подчертава важността на изучаването на елементарните географски компоненти на националната мощ. Според него, международната политика може да бъде нестабилна, изобилстваща с промени и неопределена, но геополитическият анализ дава ценна информация за фундаменталните сили, влияещи върху промените. Той смята, че външната политика представлява по-скоро изкуство на откриване на вероятните възможности, отколкото наука. Фундаменталният му труд „Утрешният баланс” (1945) представлява именно такъв тип геополитическо изследване на постепенно очертаващия се следвоенен свят. Той започва с тезата за бъдещата хегемония на САЩ в глобалната политика, като подчертава, че хоризонтът на американската външна политика обхваща политическите проблеми на цялото човечество. Основната идея в тази книга е, че САЩ следва завинаги да се откажат от изолационизма, тъй като притежават достатъчен „силов потенциал” да поемат водещата роля в международните отношения и създадат един по-добър ред за цялото човечество. Най-важните компоненти в тази концепция, конституиращи геополитическата сила на държавата, са населението, суровинните ресурси и организацията.

И така, първият елемент, формиращ основата на държавната мощ, който се анализира в книгата, е населението, чиято големина определя и големината на въоръжените сили, а също количеството и качеството на тяхното въоръжение. Строс-Хюпе изхожда от това, че държавите разполагат с различаващи се (т.е. неравни) технологични навици, а превъзходството по отношение на човешките ресурси означава и военно превъзходство, следователно и политическо превъзходство. Сама по себе си обаче, голямата численост на населението няма кой знае какво значение и дори може да се превърне в слабост за държавата и за технологичното и развитие. Строс-Хюпе се отнася отрицателно към малтусианските идеи за устойчивото население и икономика, защото според него те формират статична външна политика. САЩ следва да залагат на количествения растеж, творческия потенциал и издръжливостта на своите граждани. В този смисъл, важна особеност на американската нация е готовността и да се променя и да се движи напред, приемайки и интегрирайки нови раси и идеи. Според него, САЩ традиционно са застрашени от намаляване числеността на населението им. Затова, на първо място, те се нуждаят от активна демографска политика за предотвратяване относителното намаляване числеността на населението и неговото застаряване. Когато Строс-Хюпе анализира проблема с нарастващата имиграция, виждаме колко съвременни изглеждат идеите му и днес. Той смята, че европейският национализъм се основава на идеята, че етническите идентичности могат да бъдат дефинирани и, че тъкмо езикът обединява хората в една национална принадлежност. Езикът обаче може да бъде научен, следователно, не е ясно, от кой точно момент знанието на езика дава на индивида от друга националност правото да бъде в националната общност, чиито език е усвоил, или пък защо му отказват това право. Строс-Хюпе критикува имиграционната политика на САЩ, тъй като смята, че този начин на увеличаване на населението не създава необходимия за нарастване мощта на държавата човешки ресурс, а обратното – отслабва расовата и културна хомогенност. Нещо повече, той открито застава на позицията на „расовата йерархия”, когато, описвайки европейците и американците, ги обозначава като „народи”, а обръщайки се към азиатците ги описва като застрашаващ тези народи „потоп”. Макар че критикува расизма на германските национал-социалсти, самият Строс-Хюпе постъпва по аналогичен начин – концентрирайки вниманието си върху европейците като „специфична общност” (част от която са и северноамериканците), за която останалото човечество не значи нищо.

Следващият ключов елемент са суровинните ресурси, които са основата на съвременната индустриална икономика, нуждаеща се от неограничени доставки на суровини, върху която, на свой ред, се базират политическата и военна сила. Според Робърт Строс-Хюпе, измежду многото добивани и използвани ресурси едва ли има някой, който да не се използва за създаване на инструменти на войната. Като основни суровинни ресурси, с фундаментално значение за военната мощ на държавата, той посочва въглищата и желязото. Съвкупно, те формират над половината от суровинния потенциал на държавата. Разбира се, това не означава, че само те са значими, но дефицитът от тях не може да се компенсира. И само онези държави, които да добре обезпечени с поне един от тези ресурси, ще могат да съхранят статута си на велики сили. В тази връзка, Строс-Хюпе подчертава, че САЩ са най-големия производител на въглища в света и разполагат с мащабни въглищни находища. Според него, другите водещи държави са Великобритания, Германия и СССР. Съпоставяйки наличието на суровинни ресурси и тяхното усвояване, той обръща внимание и на съществуващите властови и политически проблеми. За Япония, Китай и Русия например, Манджурия представлява ос на регионалната сила в Далечния Изток: който контролира Манджурия, контролира и тежката индустрия в региона и притежава важни политически и военни предимства. И така, от гледната точка на наличието на въглища и желязна руда, в света съществуват само две основни сили: САЩ, с всички достъпни им ресурси на Запада, и СССР, притежаващ обширни запаси в Европа и Азия и извоювал си стратегическо господство върху допълнителните ресурси в Източна Европа (Силезия). Според Строс-Хюпе, макар че суровинните ресурси на Великобритания също са големи, тази страна (или по-скоро Британската империя) не е достатъчно интегрирана, за да може бързо и ефективно да преобразува потенциалното  си богатство в индустриален продукт за водене на война. Ресурсите на силите от Западна и Централна Европа пък са пръснати сред няколко държави. Но, ако те бъдат обединени в една икономическа единица, потенциалът и би се равнявал на американския или съветския. Освен въглищата и желязото, Строс-Хюпе се спира и на запасите от петрол, подчертавайки, че и в това отношение САЩ и СССР имат водещи позиции. Така, САЩ имат достъп до обширни запаси от петрол в съседните страни, докато СССР може да разчита на находищата на своя територия. Двете други основни петролни провинции – Близкият Изток и холандска Ост-Индия – са разположени извън зоната на пряк политически контрол на която и да било велика държава. Петролните находища на холандска Ост-Индия ще си останат достъпни за Великобритания и САЩ, само ако те разполагат с военно-морско превъзходство във водите около Сингапур и Японско море. За производството на синтетичен петрол в западноевропейските държави пък пречи сравнителният недостиг на човешки ресурси и стратегическата уязвимост на индустриалните им отрасли. Именно петролът, според Строс-Хюпе, представлява безценен военен актив.

Следващият ключов елемент на държавната мощ е организацията. Формата на политическа, икономическа и военна организация определя доколко ефективно се използват човешките и суровинни ресурси, представляващи, според Строс-Хюпе, „груби показатели за националната мощ”. Населението представлява живата сила, а суровинните запаси са индикатор за тежката индустрия, като двете олицетворяват истинската военна мощ на държавата. Строс-Юпе изследва зависимостта между развитието на технологиите и икономическия растеж, стигайки до извода, че съотношението между националната икономическа мощ и технологичния прогрес, от една страна и военната и политическа сила – от друга, е право пропорционално. Той определя като доминираща тенденция на съвременната му епоха индустриализацията и разпространяването на методите за масово производство по целия свят. Държавите организират икономическите си системи с цел да развият максимално военната си мощ. Като в този процес присъстват количествена и качествена съставляващи. Във всяка икономика, в която намалява резервът от количествени фактори, следва да се подобри качествената съставляваща, така че властта да не претърпи загуби. Знанието пък е в основата на качествените подобрения, които предлагат иновационните производствени технологии. Робърт Строс-Хюпе твърди, че през следващите десетилетия мощта на САЩ до голяма степен ще се обуславя от нивото на технически прогрес, което те ще могат да поддържат. Според него, мощта на държавата се измерва не с произвежданото в момента оръжие, а именно с потенциала за такова производство. Тоест, правилният тип военна икономика е онзи, който развива най-голям военен потенциал.

„Утрешният баланс”  завършва с една тема, която е в центъра на цялата книга:  световната политика и силата. Строс-Хюпе подчертава опасността от връщане на САЩ към изолационизма и акцентира върху необходимостта от формирането на мрежа от съюзи с американско участие, предвид опасността от нарастващата икономическа, военна и политически сила на другите държави и най-вече на СССР. За него глобалната политика е игра с нулева сума, в която нарастването на мощта на някоя друга държава води до загуба на собствената мощ. Той смята, че съюзници на САЩ могат да бъдат само онези държави, чиито политически, идеологически и икономически интереси съответстват на американските, т.е. Западна Европа и колониите и. Затова не бива да се бърза с освобождението на колониите, иначе е доста вероятно Индия и някои други страни да се обърнат срещу бившите си метрополии. Докато Великобритания управлява Индия, тя може да разчита на съмишленици поне сред някои групи от местното население. Но след като страната стане независима, предупреждава Строс-Хюпе, пропагандната и машина ще се обърна не само против бившата метрополия, а и срещу целия Запад.

Робърт Строс-Хюпе се обръща към концепцията за „хартленда” на Хилфорд Макиндер, която приема за фундаментална политическа аксиома. Именно фактът, че СССР е сухопътна държава обяснява, според него, стремежа му към доминация в Европа, Азия, а в крайна сметка и в света. Тази доминация на неразполагащите с излаз на море равнини от европейската част на СССР се допълва с доминацията в Централно-Източна Европа, между Балтика и Адриатика, като така се създават условия, когато остават само още няколко стъпки до доминацията в цяла Европа. Ако пък контролът над Сибир и Централна Азия се съчетае с този над Северен Китай, Манджурия и Корея, държавите по цялото югоизточно направление ще бъдат обединени от сила, контролираща „оста на световната история”, т.е. този „световен остров” ще се окаже във властта на една единствена сила, която ще бъде само на стъпка от глобалното господство. Строс-Хюпе твърди, че „Източният въпрос”, касаещ руското влияние в Черноморския регион, басейна на Дунав и Проливите, и по-късно разпрострял се и върху Персия, Афганистан и китайски Туркестан и Манджурия отново се оказва актуален след края на Втората световна война. Според него, центърът на руската индустриална мощ се е изместил в източна посока.

Строс-Хюпе смята, че предвид очерталият се нов силов баланс, единствено политиката на формиране на алианси, основаваща се не само на властовия и политическия аспект, а и на еднаквите ценности и интереси, би могла да е ефективна в бъдеще. В същото време, САЩ могат да споделят еднакви интереси и ценности само с държавите от Западна Европа. Тоест, от жизнен интерес за САЩ е да помогнат икономически и политически за следвоенното възстановяване на страните от Западния свят.

Американската роля в глобалната политика

Робърт Строс-Хюпе подчертава наличието на дълбоки идеологически различия между съветската империя и западните демокрации, посочвайки, че на комунистическата идеология е присъщо опасното динамично разпространение, което САЩ следва да предотвратят на всяка цена. Макар че в книгата му „Утрешният баланс”, Съветският съюз не се посочва пряко като противник на западната цивилизация, това се подразбира. Ролята на САЩ в глобалната картина на света, която рисува Строс-Хюпе е да носят свобода на потиснатите, в качеството си на лидер и защитник на западната цивилизация. Така, в центъра на неговите идеи се оказват водещата роля на САЩ в света и мисията им на спасител на Западна Европа, застрашена (както впрочем и целия останал свят) да попадне в ръцете на СССР, който, може би, представлява още по-голяма опасност от нацистка Германия. Строс-Юпе твърдо вярва в предназначението на САЩ да бъдат защитник и носител на тази свобода за целия свят, както и, че основната задача пред тях е обединението на света под своята егида. От времето на Първата световна война, ключовият въпрос, с който се сблъскват САЩ, е защитата на Западната цивилизация, а това, според Строс-Хюпе, е американски национален интерес, защото американската демокрация просто е немислима в някакъв друг контекст.

Описвайки САЩ като продукт на епохата на късното Просвещение, той смята, че, за разлика от Западна Европа, те съумяват да осъществят своята индустриализация без при това да допуснат отчуждаването на американските граждани от наложилите се ценности на страната, не на последно място сред които е и здравият скептицизъм по отношение на интелекта. САЩ са призвани да съхранят и разпространят западната цивилизация по целия свят. Затова Строс-Хюпе смята за задължително преодоляването на традиционния американски изолационизъм и намесата в бушуващата в Европа Втора световна война. Като емигрант от Стария континент, той има личен опит с политическите сътресения и превратности в Европа и съзнателно утвърждава силовата политика, която, според него все още не е достатъчно добре усвоена от американците.

В едно интервю от 1995, Строс-Хюпе посочва, че до Втората световна война САЩ са можели да избират това, което искат и съвършено не са били заинтересовани от провеждането на политика от позиция на силата, уповавайки се на търговията и международното право. Като европеец, той има друга визия и още тогава вижда опасностите от американското бездействие пред Хитлер и Сталин, които, според него, се готвят да завладеят целия свят. За Строс-Хюпе, САЩ олицетворяват свободния живот, но в същото време той ги критикува, че не виждат глобалната заплаха от завоюването на света, на която следва да се противопоставят. Според него е съвършено неуместно международната политика да се гради единствено върху правото и морала.

Впрочем, Робърт Строс-Юпе смята САЩ и за „единствената революционна сила през този век”. Според него, Съединените щати са ориентирани към бъдещето, те са „нация от много нации, която е толерантна и демократична”. Затова именно те трябва да обединят света под своята егида. От трудовете на Строс-Хюпе става ясно, че той разглежда американците и европейците, т.е. Западната цивилизация, като еманация на историческото развитие. Основна цел на САЩ трябва да бъде спасяването на Западната цивилизация. Анализирайки факторите на силата, той посочва, че силата е средство за постигане на целта. А тази цел е съхраняване живота на индивидите и изграждането на хармонично общество. Ако човечеството трябва да прогресира по пътя на знанието, богатството и християнската етика, то правата и свободата на индивида са крайната цел на политиката, като постепенната адаптация е за предпочитане пред радикалните промени. Което пък означава, че върху САЩ лежи бремето да тласкат напред Западната цивилизация, с всичките и видими недостатъци.

Строс-Хюпе твърди, че след 1945 пред Западната цивилизация са останали само две възможности: „Американска империя” или „федерална Европа”. Първата означава, че цялата власт се концентрира в Съединените щати, а на Европа се отрежда ролята на тяхна провинция. Той обаче отхвърля този вариант, изтъквайки, че реализацията му не би позволила установяването на здрави отношения между Западна Европа и САЩ, както и, че Америка въобще не е в състояние да се справи с подобна задача. Тоест, остава вторият вариант, който следва да бъде реализиран на практика – т.е. да бъде обединено западното общество във федерална система (задължително включваща и САЩ), която да отчита автономността на различните части на Европа. Строс-Хюпе вижда основната задача в откриването на подходящите точки на съприкосновение, на базата на които водещите европейски държави (към които той причислява Великобритания и Франция, но не и Германия) могат да се обединят в рамките на процеса на формиране на общоевропейско единство. Една такава Западна Европа би била защитена от съветската заплаха и комунистическата подривна активност. При това Строс-Хюпе е наясно за трудностите при реализацията на подобен сценарий в Европа, като изрично подчертава проблемите, които би създала Великобритания, но въпреки това е убеден, че само при такова развитие Западна Европа ще разполага с достатъчна военна мощ за да гарантира сигурността си, и ще може да подели със САЩ бремето по защитата на Западната цивилизация. Затова е важно, САЩ и Европа, които споделят общи политически традиции и ценности, да се обединят във федерация.

Геополитиката на студената война: съветската заплаха

Тази визия за ролята на САЩ на световната сцена логично води до това, че Робърт Строс-Хюпе става един от идеолозите на студената война. Еволюцията на идеите му, свързани със студената война, може условно да се разделят на три периода:

- От 1948 до 1952, когато САЩ разполагат с ядрено превъзходство, нямат вътрешните проблеми, с които се сблъсква Съветския съюз, и са най-силната държава в света. Публикациите на Строс-Хюпе от този период са свързани с анализа на Европа, във връзка с възможностите на САЩ да използват своето силово превъзходство за да решат ситуацията по възможно най-благоприятния за себе си начин.

- От 1954 до 1957, когато фокусът на студената война бива изместен от Европа към Близкия Изток и Азия. Според Строс-Хюпе, най-важният аспект тук е експанзията на съветското влияние сред т.нар. неприсъединили се държави и паралелното нарастване мощта на СССР в Източна Европа. В същото време, той работи и върху институционализацията на подхода си към международните отношения и увеличаване на личното си влияние сред американската политическа класа. За целта, Строс-Хюпе основава Института за външнополитически изследвания и списанието „Орбис”, с цел разработката на бъдещата американска политическа стратегия и развитието на методите за анализ на международните отношения.

- От 1957 до 1961, всъщност това е най-спорния период, през който се появява един от фундаменталните трудове на Робърт Строс-Хюпе „Продължителният конфликт”, както и знаковата статия „Защо Русия ни изпреварва по отношения на пропагандата”. Книгата му е публикувана в края на втория президентски мандат на Дуайт Айзенхауер, чиято администрация обаче не подкрепя идеите, изложени в нея. Макар че Айзенхауер е привърженик на студената война и надпреварата във въоръжаването, периодът на управлението му се характеризира с известно отслабване на напрежението между САЩ и СССР. Военната стратегия на президента има откровено антикомунистическа насоченост, но за него е по-важно постигането на стабилност във военните разходи на държавния бюджет, предвид очертаващата се рецесия и нарастващото изтичане на долари от икономиката, затова той гледа да не увеличава военните разходи. Именно недоволството на Строс-Хюпе от тогавашната американска външна политика води до създаването, през 1955, на Института за външнополитически изследвания (Foreign Policy Research Institute). Всички усилия на Строс-Юпе са насочени към формулирането на стратегия, с чиято помощ САЩ да спечелят студената война. Резултат от тях е и трудът му „Продължителният конфликт”, в който той прави всестранен анализ на Съветския съюз, по същия начин, както в миналото анализира Германия. Според него, съветският противник следва да бъде разбран, особено методите му за управление на конфликтите, за да може да се изработи конкретна стратегия, отчитаща слабите страни на СССР. Строс-Хюпе анализира Съветската империя, както от философска, така и от геополитическа гледна точка. Тъй като поначало няма високо мнение за немската философия от ХІХ и началото на ХХ век, той се отнася крайно отрицателно към марксизма, смятайки го за „претенциозен” и несъвместим с ценностите на свободата и демокрацията. Строс-Хюпе вижда в съветския марксизъм същото научно мошеничество, което открива преди това и в германската Geopolitik. По същия начин, по който нацистите извращават и използват геополитиката, Ленин използва марксизма, като инструмент за извличане на полза и укрепване неограничената власт на болшевишкия режим. След това пък, Съветският съюз на Сталин обединява руската имперска традиция с революционния подтекст на марксизма-ленинизма. В „Продължителният конфликт”, СССР е представен като машина за ликвидирането на Запада, като се посочва, че демократичните държави са прекалено наивни за да разберат съветската стратегия. Според автора, те са склонни да подценяват своя противник чак до последния момент, когато вече само отчаяните мерки могат да ги спасят. Подобна тактика на пасивно очакване от страна на Запада дава тактически предимства на СССР.

Строс-Хюпе посочва, че комунистите разглеждат всеки конфликт в дългосрочна перспектива и, на практика, се намират в състояние на перманентна революционна война, докато Западът разглежда войната като поредица от отделни сражения. СССР използва всички аспекти на социалната, политическа, психологическа и икономическа война за да се сдобие със стратегическо предимство пред противника си. Тоест, става дума за тотална революционна доктрина, доминираща във всички сфери на обществения живот, създадена с цел да бъде променен съществуващия обществен ред и бъде наложен комунистическия модел. В дискурса на Робърт Строс-Хюпе за СССР доминира тезата за комунистите като „опасния Друг”, който, за разлика от „нас” (т.е. Западната цивилизация) е изцяло погълнат от стремежа си към повече мощ и осъществяване на „световна революция”.

Всъщност, трудът на Строс-Хюпе  е замислен като изобличаване истинската природа на комунистическата заплаха с цел „пробуждането” на Запада, чиято тогавашна политика, според автора, се свежда само до реакция на всяка конкретна комунистическа атака, вместо да заложи на активните „превантивни” действия. Строс-Хюпе дефинира следните четири взаимносвързани принципа на стратегията на продължителния конфликт, осъществявана от СССР:

-            Непрекият (косвеният) подход. Стратегията на продължителния конфликт отлага решаващото сражение до момента, когато силовият баланс се наклони в полза на революционерите и победата им е гарантирана. Именно това, според Строс-Хюпе, е принципът, от който се ръководи СССР при изтеглянето си от Иран, през 1946 и от Южна Корея, през 1953. Това обаче не означава, че комунистите отхвърлят класическите военни тактики, те просто използват по-фини, косвени методи. Строс-Хюпе смята, че СССР предпочита да прехвърли конфликтите в т.нар. „сиви зони” и  да „води войната чрез свои доверени лица”. Въпросните сиви зони пък са онези части от света, които не са покрити от западната система за сигурност (като например Азия и Африка) и където съществуващите национално-освободителни движения се оказват полезно средство за постепенната комунистическа инфилтрация. Целта на този подход е локализацията на конфликта и въздържането от отправянето на открито предизвикателство към Запада. Това позволява объркването на противника, тъй като след като не виждат открита комунистическа заплаха (т.е. не са сигурни в реалността на отправеното им предизвикателство) западните държави отлагат ответните си действия, в резултат от което ситуацията напълно се изплъзва от техния контрол за да премине под контрола на Съветите. Според Строс-Хюпе, „доверените лица” на комунизма действат по две основни направления: национално-освободителните движения, използвани за воденето на война в държавите от Третия свят, и националните комунистически партии, действащи на територията на самия Запад. Строс-Хюпе определя последните като особено опасни, тъй като с тяхна помощ съветските лидери осъществяват ежедневно вмешателство в политическия живот на неутралните и западните държави, влияейки върху тяхната външна и вътрешна политика. И тъй като Строс-Хюпе смята, че всички компартии се контролират пряко от Москва, той определя западните комунисти като непосредствена заплаха за западната демокрация и свободата, доколкото в случай на конфликт те автоматично биха се превърнали в „пета колона”, подчинена на комунистическото военно командване.

-            Измама и отвличане на вниманието. Според Робърт Строс-Хюпе, комунистите използват два основни методи за да заблудят противника си: промяната в политиката и преувеличаването. В тази връзка, той дава три примера за политически промени в СССР, които, до голяма степен, са съобразени със надеждите на Запада за мир в света, но осъществяването им всъщност цели ерозията на западното противопоставяне срещу комунистическото предизвикателство. Първият пример е т.нар. „нова икономическа политика”, лансирана от Ленин през 1921, която внушава на западните анализатори, че СССР се ориентира към компромис между социализма и капитализма. Вторият е заиграването на Сталин с националистическите настроения в средата на 30-те, което уж представлява отказ от безкомпромисния комунизъм. Третият пък е кампанията за десталинизация, лансирана от Хрушчов, през 50-те. По отношение на последния случай, Строс-Хюпе твърди, че комунистите са осъзнали, че безкомпромисната им политика е съдействала за обединяването на Запада и поради това са решили да го заблудят, че променят курса си. Нещо повече, той предполага, че политиката на десталинизация е била започната още от самия Сталин, което пък му дава основание да твърди за съществуването на пълна приемственост в съветската стратегия, отричайки наличието на вътрешнополитическа борба за власт и промяна на политиката. Според него, СССР въобще не се променя, а става дума просто за умна и фино провеждана политическа тактика. Вторият метод – преувеличението, касае най-вече съветската икономика и фалшифицирането на данните за възможностите на военно-индустриалния комплекс. Строс-Хюпе твърди, че СССР съзнателно подава неверни статистически данни, което е провокирало и надпреварата във въоръжаването. Съветите смятат, че ако вниманието на Запада се прехвърли върху влагането на всички ресурси и усилия в онова, което е изгодно на комунистическия режим, доминацията им в Източна Европа ще укрепне още повече. Строс-Хюпе предупреждава, че СССР се опитва да лиши Запада от важните за него източници на стратегически суровини, пазари, интелектуалци и идеология, както и да проникне в Азия, Близкия Изток и Африка.

-            Монопол по отношение на инициативата. Успехът на продължителния конфликт зависи от поддържането на врага в състояние на постоянна отбрана, като не му се позволява да поеме инициативата. Комунистите умело се възползват от моралните и правни принципи на западната цивилизация, разграничавайки „зоната на мира” и „зоната на войната” в ерата на студената война. Строс-Хюпе открива отражение на това в Доктрината Труман, в чиято основа е поставена политиката на сдържане и политиката на сигурност, опиращи се именно върху предпоставката за наличието на „зона на война” и „зона на мир”. Възприемайки стратегията на сдържане, САЩ на практика провеждат реактивна политика, осъществявайки ответен натиск върху СССР, съобразен със „серията, постоянно променящи се географски и политически точки, съответстващи на промените и маневрите на съветската политика”, което, според Строс-Хюпе, означава, че комунистите имат възможност да определят мястото на конфликта, докато Западът се бори само за запазване на статуквото, позволявайки на СССР безпрепятствено да увеличава мощта си и да променя силовия баланс в своя полза.

-            Изтощаване на противника. Първата от техниките за изтощаване е използване свободата на словото в западните общества за култивиране на комплекс за вина и нарастване на съпротивата срещу политиката на студена война. В подкрепа на това, Строс-Хюпе цитира съветските обвинения по адрес на „западния империализъм”. Втората техника пък е свързана с предложенията за мир и неутралитет, особено в дискусиите за статута на Германия и демилитаризацията на Централна Европа. Така, последователните призиви на тогавашния съветски лидер Хрушчов за преговори на най-високо ниво, се интерпретират от Строс-Хюпе като елемент от тънка военна стратегия, чиято цел е въздействието върху общественото мнение отвъд пределите на комунистическия блок и осъществяването на пропагандна кампания, отново на територията на свободния свят. Според него, съветската кампания за неутралитет в Европа цели разпускането на западната система от съюзи, изтеглянето на американските и британски войски от континента и, накрая, създаването на големи демилитаризирани региони в Централна Европа, които моментално ще бъдат подложени на силов натиск от страна на СССР и, в крайна сметка, ще бъдат принудени да му отстъпят.

Заключение

Робърт Строс-Хюпе е виден американски държавен чиновник и дипломат, чиито идеи в редица случаи оказват непосредствено влияние върху вземаните от САЩ политически решения. Той започва кариерата си, като пише книга за национал-социалистическа Германия, като глобална заплаха за САЩ, а през следвоенния период дава аналогичен анализ и на СССР. И в двата случая, в основата на неговата геополитическа визия е поставен дискурсът на заплахата, идваща от могъщия глобален противник на Америка, представен като „опасния Друг”. В трудовете на Строс-Хюпе през целия му дълъг живот се прокарват едни и същи идеи. Сред тях са избирателният характер на използваните от него доктрини и налагане на представата, че врагът на Америка (независимо дали става дума за Германия или за Съветския съюз) се ръководи от предварително изготвен план за завоюването на света, който е в основата на неговата външна и вътрешна политика и всяко негово действие съдържа някакъв таен деструктивен и „сатанински” замисъл. Затова в основна задача на всички трудове на Строс-Хюпе се превръща разкриването на реалния характер на заплахата, пред която са изправени САЩ. Въпреки противоречивостта на възгледите му и доста едностранното представяне на противника, идеите на американския геополитик продължават да са актуални и днес. Най-голямото достойнство на трудовете му е, че опитвайки се да дефинира курса на студената война, той конструктивно използва собствения си опит на европейски емигрант и своите познания в различни научни сфери – историята, географията, политологията, социологията и т.н. След като на млади години става свидетел на резултатите от „геополитическото въздействие” върху родната му Австро-Унгария и кървавите войни в Европа, той е наясно колко важен е силовият баланс в света както за държавите, така и за хората. Вълнуват го обаче не само властовите и политическите аспекти, но и самият човек. Оценявайки врага и противопоставяйки го на Западната цивилизация (въпреки че, както се вижда и в книгата му „Продължителният конфликт” този контраст, както и ценностите на противника, не могат да се приемат за напълно достоверни), той, в същото време, подчертава, че благосъстоянието на обществото и съхраняването на ценностите на демокрацията и свободата са не по-малко важни, отколкото увеличаването на мощта на държавата. Строс-Хюпе се стреми към формирането на силов баланс в името на свободата и демокрацията, но счита, че единствената система, която би могла да го постигне е американският модел на демократичен федерализъм. Лансираната от него геополитическа стратегия цели установяването на глобален ред, доминиран от Американската империя. В трудовете си, Строс-Хюпе очертава ключовите проблеми на своето време и предлага собствен модел за решаването им. При това не нямат чисто теоретичен, а и съвсем ясно очертан практически характер, помагайки за привличането на общественото внимание към геополитическите аспекти във външната политика и осъзнаването им от американците, на което самият той посвещава целия си живот.

Литература:

 

1. Дугин А.Г. Геополитика. М.: Академический проспект; Гаудеамус, 2011.

2. Crampton A., Tuathail G. Intellectuals, institutions and ideology: the case of Robert Strausz-Hupе and “American Geopolitics” // Political Geography, 1996, Vol. 15, № 6/7.

3. Fulbright J. W. Memorandum: propaganda activities of military personnel directed at the public. In Fulbright of Arkansas (K. E. Meyer, ed.). – Washington, DC: Robert Lute, 1963.

4. Sicherman H. Robert Strausz-Hupе: His Life and Times // Orbis, 2003, Vol. 47, № 2.

5. Strausz-Hupе R. Axis America: Hitler Plans Our  Future, New York: Putnam, 1941.

6. Strausz-Hupе R. Democracy and American Foreign Policy – Reflections on the Legacy of Alexis de Tocqueville, London: New Brunswick, 1995.

7. Strausz-Hupе R. Geopolitics: The  Struggle for Space and Power, New York: Putnam, 1942.

8. Strausz-Hupе R. In My Time, London: New Brunswick, 1996.

9. Strausz-Hupе R. It’s smart to be geopolitical // Saturday Review of Literature, 1943, Vol. 26.

10. Strausz-Hupе R. The Balance of Tomorrow. – New York: G. P. Putnam’s Sons, 1945.

* Социологически факултет на Московския държавен университет „Ломоносов”

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Случмащото се напоследък ни кара да затаим дъх. Налице е целенасочената дестабилизация на това, което Джордж Буш-младши често обозначаваше като „глобалната дъга на нестабилност”. В нея влизат около 97 държави, най-вече представители на т.нар. „световен Юг”, по-голямата част от които представляват петролното сърце на планетата. Поразително голям брой от тези държави са обхванати от безредици и хаос и всяка от тях – от Афганистан и Алжир, до Йемен и Замбия, са обект както на открита, така и на прикрита намеса от страна на Вашингтон, независимо дали под формата на откровена военна намеса или на т.нар. „мирно урегулиране”.

Разполагането на войски по цялата планета е само част от тази стратегия: Пентагонът и американските разузнавателни служби вече осъществяват тайни операции с използването на специални части, извършват шпионски действия и атаки с безпилотни летателни апарати, изграждат бази и тайни военни затвори, подготвят, въоръжават и финансират местните сили за сигурност и са ангажирани с маса други военни действия, включително участие в пълномащабни войни. Тоест, когато разсъждаваме за въпросната „дъга на нестабилност”, следва да сме наясно, че в нея едва ли има държава, в която САЩ да не се месят по един или друг начин.

Пактът на дъгата на нестабилност

„Свободата идва в Близкия Изток – заяви в една своя реч президентът на САЩ – Надеждата за освобождение вече достигна множество столици от Кабул до Багдад, Бейрут и т.н. Бавно но сигурно ние, американците помагаме за прехода на Големия Близък Изток от днешната дъга на нестабилност към бъдещата дъга на свободата”.

И така, регионът върви към „дъга на свободата”. Нормално е да си помислите, че става дума за откъс от речта на президента Барак Обама, посветена на т.нар. „арабска пролет”, в която той декларира, че „политиката на САЩ ще бъде в подкрепа на прехода към демокрация”. Всъщност, цитатът е от реч на неговия предшественик Буш-младши. Така тайното става явно, а фразата „дъга на нестабилност” се оказва реторичен израз на визията за света на предишния президент и неговите неоконсервативни съветници.

Мечтата на САЩ по времето на Буш беше постиганeто на военна доминация по тази дъга, до голяма степен покриваща ключовите региони от Северна Африка до китайската граница, известни напоследък като Големия Близък Изток, а понякога и едно далеч по-голямо пространство – от Латинска Америка до Югоизточна Азия. Същата фраза се използва и при управлението на Обама и то именно, когато става дума за евентуалната употреба на военна сила от САЩ, което пък показва, че в това отношение сегашният ни държавен глава гледа да не изостава от предшественика си.

Освен че се ангажира във все по-голям брой войни в държавите от „дъгата”, Белият дом следи и за разполагането в региона на все по-голям брой представители на специалните части, доставка или нарастване на продажбите на определени видове оръжие там, ускоряване на изграждането и разширяването на американските военни бази, както и подготовката на значителната част от местните въоръжени сили и снабдяването им с военна техника. Документите на Пентагона, както и достъпните източници на информация показват, че по тази дъга няма нито една държава, в която военните и разузнавателните служби на САЩ да не демонстрират повишена активност. Всичко това поставя въпроса за ключовата роля на Америка за нарастващата неустойчивост и дестабилизацията на региона.

Пренасищането на дъгата

Имайки предвид, огромното внимание, което администрацията на Буш-младши отделяше на „дъгата на нестабилност”, едва ли е учудващо, че именно тя започна войните в Афганистан и Ирак и, паралелно с това, нанесе удари по три други държави от „дъгата” – Йемен, Пакистан и Сомалия. Не бива да ни шокира и фактът, че пак тя разположи елитни военни сили и специални части на ЦРУ по цялото протежение на „дъгата”.

В книгата си „Доктрината на единия процент” (The One Percent Doctrine), известният американски журналист Рон Съскинд анализира стратегията на ЦРУ (известна като „глобалната кризисна матрица”), която започна да се реализира след 11 септември 2001 в рамките на „подробно разработените операции срещу терористите в близо 80 страни по света”. Горе долу по същото време, тогавашният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд обяви, че САЩ са предприели „голям брой разнопосочни усилия, които вероятно ще засегнат около 60 държави”. Действително, в края на ерата Буш, Пентагонът вече беше разположил американски специални части в 60 държави по света.

Истината обаче е, че именно сегашната администрация на Обама съумя много по-мащабно да реализира тази концепция, разширявайки обхвата и в региона. Така, през миналата 2010, „Вашингтон Поуст” съобщи, че САЩ са разположили свои специални части в 75 държави по света – от Южна Америка до Централна Азия.

На свой ред, говорителят на Командването на силите за специални операции на САЩ полковник Тим Най сподели наскоро с мен, че в момента американските елитни части са ангажирани ежедневно в около 70 държави, като до края на 2011 броят на въпросните държави ще нарасне до 120. Тези сили са заети с най-различни мисии – от рейнджърите, участващи в сраженията с бунтовниците в Афганистан, до „морските тюлени”, ликвидирали Осама бин Ладен в Пакистан, и инструкторите от армията, флота, въздушните сили и морската пехота, действащи под Командването на силите за специални операции буквално на цялата територия на планетата – от Доминиканската република до Йемен.

През последните години Съединените щати участваха във военни действия в шест от държавите, които са част от „дъгата на нестабилност”: Афганистан, Ирак, Либия, Пакистан, Сомалия и Йемен. Американски военен персонал е разположен в редица други държави от „дъгата”, включително в Алжир, Бахрейн, Джибути, Египет, Израел, Йордания, Кувейт, Ливан, Мароко, Оман, Пакистан, Катар, Саудитска Арабия, Тунис и ОАЕ. В някои от тези страни, като  Афганистан, Бахрейн, Джибути, Ирак, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия и ОАЕ, са разположени и ключови военни бази на САЩ, а както твърдят някои медии, ЦРУ изгражда някъде в региона секретна база за безпилотни летателни апарати, които ще бъдат използвани в бойните действия в Йемен и Сомалия. За същите цели Управлението използва наличната инфраструктура в Джибути, Етиопия и ОАЕ и осъществява операции от тайна база в Сомалия, където набира местни агенти и провежда антитерористична подготовка на регионалните си партньори.

Освен собствените си военни усилия, администрацията на Обама прокарва и мащабни оръжейни сделки с различни държави от целия Близък Изток, разположени в зоната на „дъгата”, включително Бахрейн, Египет, Ирак, Йордания, Кувейт, Мароко, Саудитска Арабия, Тунис, ОАЕ и Йемен. Тя подготвя и въоръжава местните си военни партньори по линия на различни международни военни и тренировъчни програми, реализирани под егидата на Държавния департамент и Пентагона.

През миналата 2010, подготовка в рамките на подобни програми преминаха над 7000 „студенти” от 130 държави. „Акцентираме обаче върху Близкия Изток и Африка, защото сме наясно, че терористичната заплаха ще нараства, както и че уязвимите страни от тези два региона са отлична мишена за терористите” – заяви наскоро мениджърът на една от тези програми (Regional Defense Counterterrorism Fellowship Program) Кей Джъдкинс.

Според редица документи на Пентагона (публикувани през 2011, включително от Уикилийкс), днес САЩ разполагат с персонал – понякога става дума за символично присъствие, а друг път за значителни контингенти, разположен в 76 държави, които обикновено се причисляват към „дъгата на нестабилност”.

Независимо че арестът, в началото на 2011, на трийсетината членове на предполагаема шпионска организация на ЦРУ в Иран (както и предишните арести на хора, набедени за американски шпиони) би могъл да се сметне за чисто пропагандна акция на режима в Техеран, преследваща определени вътрешнополитически цели, съмненията, че САЩ осъществяват тайни операции, включително срещу Иран, остават. Впрочем, съвсем наскоро „Уолстрийт Джърнъл” публикува данни за серия от подобни операции на ирано-иракската граница, осъществени от американските военни, и прогнозира бъдещи операции на ЦРУ, целящи пресичане контрабандата на иранско оръжие в Ирак.

Всичко това навежда на мисълта, че вероятно няма нито една държава, разположена по „дъгата на нестабилност”, в която САЩ да не разполагат с военна база, с разузнавателен персонал, или поне със свои агенти, които продават там оръжие, осъществяват тайни операции или участват във военни действия.

Дъгата на историята

През 2009, непосредствено след като Обама зае президентския пост, тогавашният директор на Националното разузнаване Денис Блеър даде брифинг в сенатската Комисия по разузнаването. Акцентирайки върху „дъгата на нестабилност”, той очерта ситуацията в света по следния начин: „В огромния регион от Близкия Изток до Южна Африка са концентрирани много от проблемите, пред които САЩ са изправени през ХХІ век”.

Оттогава насам, администрацията на Обама и американските военни предпочитат да избягват израза „дъга на нестабилност”, също както и отъждествяваното с Буш-младши клише за „глобалната война срещу терора”, като вместо тях използват по-обтекаеми и неопределени формулировки.

Така например, в речта си на ежегодния симпозиум на Националната асоциация на отбранителната индустрия, посветена на специалните операции и конфликтите с ниска интензивност, провела се през февруари 2011, тогавашният шеф на Командването на силите за специални операции  на САЩ (USSOCOM) адмирал Ерик Олсън, акцентира върху смътния образ на „тъмния” свят. Олсън, в частност, заяви, че до 11 септември 2001 „осветените части на планетата”, т.е. индустриалните държави от глобалния Север, се смятаха за нейните ключови региони. Оттогава насам обаче, 51 държави (почти всички от които са разположени по „дъгата на нестабилност”) придобиват по-важно значение. „Стратегическият ни център – обясни в тази връзка адмирал Олсън – се измести значително по на юг, разбира се най-вече в представите на аналитичната общност и хората, занимаващи се със специални операции, защото именно те са ангажирани със заплахите, генерирани от „тъмните зони” на планетата”.

Съвсем наскоро в Школата за фундаментални международни изследвания „Пол Нитце” във Вашингтон, помощникът на президента по вътрешна сигурност и антитероризъм Джон О’Бренън очерта лансираната от Обама нова национална стратегия за борба с тероризма. В доклада си той отдели специално внимание на реализацията на мисията в „пакистанско-афганистанския регион” и акцентира върху „специфичните региони, включително т.нар. периферия, като например Йемен, Сомалия, Ирак и Магреб”. При това О’Бренън изрично настоява, че „това не изисква воденето на „глобална” война”. Действително, въпреки терминологията, използвана по времето на Буш, подобна война не се водеше. Така например, макар че планирането на атаките от 11 септември беше извършено в Германия, а терористът Ричард Рейд, опитал се няколко месеца по-късно да взриви самолет с експлозив, скрит в обувките му, е роден в Обединеното кралство, развитите западни нации никога не са били сред американските мишени. Освен това „дъгата” никога не е покривала целия Юг, принадлежащите към който държави се смятат за крайно нестабилни по самата си природа, а проблемите им могат да бъдат решени по пътя на външната военна намеса.

Изграждането на „дъгата на нестабилност”

През последните десетина години стана очевидно, че американските операции в зоната на „дъгата на нестабилност”, сами по себе си, имат дестабилизиращ характер. Така, в продължение на дълги години Вашингтон използваше военната помощ, дипломатическия натиск и откритата военна намеса за да ерозира позициите на правителството на Пакистан, стимулирайки противопоставянето между отделните фракции в неговите военни и разузнавателни служби, което само укрепи антиамериканските настроения сред местното население (според последните социологически проучвания, само 12% от пакистанците се отнасят положително към САЩ).

Към многобройните недобре обмислени и още по-зле реализирани усилия на Вашингтон в тази страна следва да причислим и полутайната война, водена с помощта на безпилотни летателни апарати в граничните с Афганистан племенни територии, включително нанасянето на стотици ракетни удари и големите жертви сред цивилното население, което само допълнително поляризира общественото мнение. Впрочем, последните анкети сочат, че 97% от пакистанците се отнасят крайно негативно към действията на ЦРУ в страната им.

В Йемен, дългогодишната подкрепа (под формата на финансова помощ, организиране на военни учения и доставка на оръжие, периодични въздушни удари или атаки с безпилотни летателни апарати) за местния диктатор Али Абдула Салех, доведе до формирането на особени отношения между САЩ и йеменския военен елит, оглавяван от негови роднини. През 2011 командваните от тях специални части се превърнаха в основния инструмент за репресии срещу йеменските борци за свобода – именно те избиваха демонстранти и арестуваха офицери, отказали да стрелят срещу мирни граждани.

Едва ли е учудващ фактът, че още преди в Йемен да възникне сегашния властови вакуум (след атентата, довел до раняването на президента Салех), анкетите сред йеменските граждани показваха нещо невероятно – 99% от анкетираните се отнасят с неодобрение към връзките на американското правителство с ислямския свят, а само 4% демонстрират „частично одобрение” към сътрудничеството на Салех с Вашингтон.

Вместо да ограничат операциите си в Йемен обаче, САЩ – напротив, удвоиха броя им. С подкрепата на саудитските разузнавателни служби, ЦРУ изпращаше местни агенти, както и смъртоносните си безпилотни летателни апарати срещу бунтовниците ислямисти. На свой ред, американските военни продължиха нанасянето на въздушни удари, както и да изпращат все повече инструктори за работа с местните въоръжени сили, а пък американските командоси – нерядко заедно с йеменските си съюзници – се ангажираха в очевидно незаконни тайни операции.

Всички тези усилия подготвиха почвата за ръста на антиамериканските настроения и задълбочаването на политическата нестабилност, както и за нанасянето на евентуални ответни удари. Така, през миналата 2010, при атака с безпилотен летателен апарат на САЩ, случайно беше убит синът на един от йеменските племенни вождове шейх Али ал-Шабани (Джабра ар-Шабани). За отмъщение, шейхът нареди да бъде атакуван един от най-големите тръбопроводи, минаващи през територията на страната, в резултат от което правителството с Сана загуби много милиони долари. В същото време, Ал-Шабани поиска от президента Салех да прекрати подкрепата си за американските въздушни удари. В началото на 2011 пък, продължителните усилия на САЩ в подкрепа на онова, което Вашингтон нарича „регионална стабилност” (посредством военни съюзи, оказване на финансова подкрепа, военна подготовка и оръжейни доставки), претърпяха сериозен провал във връзка с появата на мощни народни движения, довели до свалянето на подкрепяните от Вашингтон диктатори в Тунис и Египет.

Впрочем, подобни масови протести против сътрудничещите си със САЩ и въоръжавани от тях авторитарни режими избухнаха и в Бахрейн, Ирак, Йордания, Кувейт, Мароко, Оман, Саудитска Арабия и ОАЕ. Затова едва ли е учудващо, че на въпроса от една скорошна анкета, дали Обама е оправдал очакванията, породени от прословутата му реч в Кайро, в която той призова за „ново начало в отношенията между САЩ и мюсюлманския свят”, само 4% от египтяните отговарят положително (между другото, така мислят едва 6% от йорданците и само 1% от ливанците).

Друго социологическо проучване, проведено наскоро от агенция Zogby в шест арабски държави (Египет, Йордания, Ливан, Мароко, Саудитска Арабия и ОАЕ), показва, че Обама, чиито предшественик Буш-младши успя с политиката си да вдигне градуса на антиамериканските настроения в мюсюлманския свят до небивали висоти, вместо да ги смекчи, още повече ги е изострил. Неслучайно, днес голямото мнозинство от арабите във всяка държава от региона са убедени, че САЩ нямат никакъв принос за мира и стабилността в арабския свят.

Нарастването на нестабилността в света

Разбира се, американската намеса в зоната на т.нар. „дъга на нестабилност” не е нещо ново. Дори ако оставим настрана сегашните военни конфликти, няма как да забравим, че през изминалите сто години САЩ осъществиха военни интервенции по цялата територия на „глобалния Юг”: в Камбоджа, Конго, Куба, Доминиканската република, Салвадор, Египет, Гранада, Гватемала, Хаити, Хондурас, Ирак, Кувейт, Лаос, Ливан, Либия, Панама, Филипините, Мексико, Никарагуа, Сомалия, Тайланд и Виетнам. На свой ред, ЦРУ осъществяваше тайни операции в много от тези страни, както и в Афганистан, Алжир, Чили, Еквадор, Индонезия, Иран и Сирия (и това е само малка част от списъка).

Подобно на Джордж Буш преди него, Барак Обама очевидно се е вторачил в „неосветената част на света”, търсейки именно там корените на глобалната нестабилност и източника на постоянни заплахи за САЩ. И отговорът му на това предизвикателство е разполагането на американски военни части в колкото се може повече точки на света с цел притъпяване проявите на нестабилност, оказване подкрепа на съюзниците и защита на американските граждани.

Въпреки ясния урок от 11 септември, а именно, че военните интервенции в чужбина водят до ответни удари вътре в страната, той продължи да провежда политика на военна намеса, макар че, както показват последните социологически анкети, мнозинството американци не споделят идеите на президента за това, как САЩ следва да действат в чужбина. Така например, 75% от избирателите подкрепят тезата, че „САЩ не бива да използват своята мощ във военни действия извън техните граници, освен ако това не е жизненоважно за собствените им интереси”. Освен това, голямото мнозинство американци са против ангажирането в Афганистан, Ирак, Пакистан, Саудитска Арабия и много други държави, разположени в зоната на „дъгата на нестабилност”, дори ако въпросните страни са обект на нападение на други сили.

След десетилетията на открита и тайна намеса на САЩ в различни държави от „дъгата на нестабилност” и последните десет години на постоянни войни с американско участие, мнозинството от въпросните държави продължават да са бедни, недостатъчно развити и, вероятно, дори още по-нестабилни. През 2011, списание Foreign Policy и неправителствената организация Peace Foundation поставиха в челната десетка на списъка на т.нар. „провалили се държави” (своеобразна класация на най-нестабилните страни на планетата) двете страни, в които бяха осъществени най-големите американски военни интервенции – Афганистан и Ирак. Пакистан и Йемен са на 12-то и 13-то място, а пък Сомалия (където САЩ осъществиха военни интервенции както по времето на Бил Клинтън, през 90-те, така и на Буш – през 2000, а също и при управлението на Обама) има съмнителната чест да заема първото място.

Всички дебати относно (въоръжените) „усилия по държавното строителство” в региона ни водят до извода, че десетилетието на „държавно разрушаване” (защото това е по-точния термин в случая) ще приключи едва, когато народите от страните, разположени в зоната на „дъгата на нестабилност”, съумеят да вземат бъдещето си в своите собствени ръце.

Както сочат последните социологически проучвания в различни държави от зоната на „дъгата”, народите от глобалния Юг очевидно смятат, че САЩ по-скоро провокират или подкрепят нестабилността, отколкото работят за преодоляването и. Обективните оценки на анализаторите също подкрепят това мнение. Многобройните народни бунтове срещу авторитарни режими, доскорошни съюзници на САЩ, на които станахме свидетели напоследък, също са доказателство в подкрепа на тази теза.

На фона на нарастващото нежелание на американците, страната им да се ангажира със защитата на държавите от „дъгата на нестабилност” и предвид ясните признаци, че военните интервенции на САЩ не водят до по-голяма стабилност, както и предвид дълбоката финансова криза, поразила самата Америка, остава само да видим какви аргументи ще се опита да намери администрацията на Обама за да оправдае провеждането на провалилата се политика, която очевидно само усилва нестабилността в света и подлага на все по-голям риск сигурността на американските граждани.

 

* Авторът е известен американски историк и външнополитически анализатор на Института „Нейшън” и на „Eйша Таймс”. Последната му книга е озаглавена „Аргументи за изтеглянето на САЩ от Афганистан”.

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Когато, в средата на септември, британският премиер Дейвид Камерън и френският президент Саркози изненадващо се появиха в завзетата от бунтовниците либийска столица Триполи, двамата изглеждаха много доволни от развитието на събитията в бившата Джамахирия. Впрочем, чувствата на Камерън са напълно разбираеми, доколкото страната му жъне плодовете на дългогодишна и целенасочена стратегия. Емоциите на Саркози обаче, който попътно обеща повтарянето на либийския сценарий и в Сирия, изглеждаха доста по-неадекватни. Вероятно, френският държавен глава не си дава сметка за истинските последици от либийската операция за собствената му страна, както впрочем и за цяла Европа.

След като войната в Либия, де факто, приключи с убийството на Муамар Кадафи през октомври (макар отделни групи от привърженици на бившия диктатор продължават да оказват спорадична съпротива навътре в пустинята), вече могат да се направят някои обобщения и изводи от случилото се.

Кой печели от либийската операция

Като най-големите печеливши от либийската операция се очертават монархиите от Персийския залив, които съумяха да пречупят хода на събитията в арабския свят. Това те постигнаха в тесен съюз със САЩ и Великобритания чрез комбинираното въздействие на различни военни, политически и информационни инструменти. При това, монархиите от Залива за първи път се изявиха на световната сцена като самостоятелен играч, максимално използвайки за целта мащабните финансови и информационни ресурси, с които разполагат. Без да преувеличаваме, можем да кажем, че днес арабските монархии от Залива се превръщат в самостоятелен геополитически център, смятан за лоялен партньор от американско-британската „ос”. Както е известно, ключова роля за преформатирането на т.нар. „арабска пролет” и вкарването и в нужното русло изигра принадлежащата на катарските власти телевизия „Ал Джазира”, която спокойно бихме могли да наречем пряк участник в бойните действия в Либия.

Именно репортажите на „Ал Джазира” провокираха хаоса в либийската столица и създадоха подходящия информационен фон за приемането на резолюция 1973 от Съвета за сигурност на ООН и изиграха важна роля за превземането на Триполи, в края на август. Днес телевизията се стреми да изиграе същата роля и в Сирия. Паралелно с това, „Ал Джазира” направи всичко възможно за да изкриви истинските мащаби на протестите в Бахрейн, Оман и Саудитска Арабия, които бяха потушени от силите за сигурност и армиите на държавите от Залива с безпрецедентна жестокост.

Добре известно е, че настъплението е най-добрата отбрана. Затова не бива да изключваме, че арабските монархии от Залива ще продължат вече започнатото контранастъпление с цел да покрият цялата територия на арабския свят с мрежа от „васални княжества”, наподобяващи в идеологически план съществуващата през 1996-2001 в Афганистан държава на талибаните.

САЩ и Великобритания действително удържаха важна тактическа победа, запазвайки съюзните им режими в региона и пренасочвайки протестната вълна срещу първоначално изглеждащите стабилни Сирия и Либия. В същото време, Вашингтон и Лондон няма да осъществяват контрола си над Средиземноморския регион директно, а с посредничеството на своите местни съюзници – Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ.

От друга страна, тактическата победа на американско-британската ос се превърна в нейно морално и идеологическо поражение. Защото САЩ окончателно заложиха на консервирането на тоталитарния, архаичен, репресивен и корупционен политически модел, доминиращ на Арабския полуостров, с перспектива той да бъде „експортиран” в Средиземноморския регион. Жестокото потушаване на въстанието на жителите на Бахрейн, убийството на опозиционни водачи в Саудитска Арабия и унищожаването на хиляди мирни жители на Либия силно влошиха имиджа на САЩ като „морален лидер” и „флагман на демокрацията и прогреса”. При това си струва да отбележим, че именно в периодите на управление на Демократическата партия американската политика по отношение на ислямския свят се оказва особено цинична. Така, през 90-те години на миналия век Движението Талибан овладя Афганистан с пълното одобрение на администрацията на Бил Клинтън, чиито представители не криеха надеждите си да видят в Кабул втора Саудитска Арабия, начело с хора, с „които можеш да си имаш работа”. В началото на второто десетилетие на ХХІ век пък, администрацията на Обама окончателно заложи на съюза с режими, в чиято основа е заложено чудовищно социално разслоение, псевдорелигиозно лицемерие и презрение към идеалите на демокрацията, във всичките и форми.

Днес вече няма никакво съмнение, че саудитският модел ще бъде „експортиран” не само в Либия, но и в други държави от Северна Африка. Дори Джордж Буш-младши, независимо от авантюрата му в Ирак, както изглежда, хранеше известни илюзии за американската мисия в Близкия Изток. Демократите обаче, независимо че се позиционират като „партия на ценностите” (в противовес на „реалната политика” на републиканците), не страдат от подобни илюзии.

Кои са губещите от либийската операция

Сега нека се опитаме да видим, кои са големите губещи от операцията в Либия, в частност, и от случващото се в Северна Африка и Близкия Изток, като цяло. Напоследък, редица анализатори лансират хипотезата, че една от целите на „либийската операция” е било изтласкването на Китай от Северна Африка. Истината обаче е, че Джамахирията беше важен, но съвсем не и основния китайски партньор в региона. За разлика от Судан, с който Пекин установи изключително тесни, дори съюзнически, отношения, Либия и Китай бяха свързани само от общите им бизнес-интереси.

Всъщност, големият парадокс на либийската компания е, че в бъдеще най-голям стратегически ущърб от последиците и ще претърпи не някой друг, а номиналният победител в нея – Франция. През последните години Саркози активно прокарваше идеята за т.нар. Средиземноморски съюз, под егидата на Париж. Тази инициатива преследваше няколко цели – от постигането на икономическа доминация в региона, до опита да се решат някои вътрешни проблеми на Франция и, най-вече, този с имигрантите. Ето защо Северна Африка трябваше да бъде „европеизирана”, така че да съответства на френския културен модел, като се разчиташе, че ако това стане имигрантските потоци вече няма да са толкова опасни за Париж. Тунис, където между другото започна т.нар. „арабска революция”, доскоро се смяташе за образцов модел за реализацията на тази концепция. С настъпването на „арабската пролет” обаче, стана ясно, че този модел вече не работи.

В тази ситуация, Саркози реши да поеме инициативата в свои ръце, представяйки се за основния покровител на бунтовниците в Бенгази. При това, френският президент имаше доста слаба представа за истинското съотношение на силите в Либия. Възможно е, той да е приел твърде болезнено факта, че навремето Кадафи отказа да се присъедини към Средиземноморския съюз (Либия беше единствената страна от региона със статут на наблюдател в него). Саркози обаче, очевидно не е взел предвид, че вероятността от появата в Либия на профренски ориентирани светски политически сили е почти нулева. Страната никога не е била френска колония, т.е. не е била под френско (културно и друго) влияние. Затова пък британските специални служби работеха в Либия от дълго време и то съвсем целенасочено, затова не е случайно, че всички опозиционно настроени към Кадафи политически фигури, по един или друг начин, бяха свързани с тях. Нагърбвайки се с ролята на „лице” на либийската кампания и поемайки политическата отговорност за нея, Саркози всъщност оказа неоценима услуга на САЩ и Великобритания, които, благодарение на това, можаха да останат в сянка. На какво обаче може да разчита френския президент срещу свършената от него „работа”? Водачите на бунтовниците обещаха, че френските компании ще имат предимство при разработката на либийските петролни и газови находища. Само че бунтовническият лагер е доста разнороден и не представлява консолидирана политическа сила. Повечето активни противници на Кадафи се ориентират към саудитския модел, докато френската концепция за обществото е съвършено неприемлива за тях.

Впрочем, дори ако Франция получи сериозно парче от либийската петролно-газова „баница”, в перспектива, това може да и струва скъпо. Досега единствената алтернатива на Кадафи беше своеобразният „интернационал на моджехедините”, воювали навремето в Афганистан, Пакистан и Ирак. Сега всички тези хора вече се върнаха в Либия и, заедно със братята си по оръжие от други мюсюлмански държави, ще се опитат да реализират на практика идеите си там. При това САЩ и Великобритания, както и арабските монархии от Залива, ще играят ролята на „гаранти” на този проект, осигурявайки му и подходящия информационен фон. За монархиите от Залива, Либия ще се превърне в плацдарм за геополитическата им експанзия в Северна Африка, а за американско-британската ос – в допълнителен фактор за дестабилизацията на континентална Европа и най-вече на Франция. Измествайки огнищата на радикалния ислям по-близо до границите на ЕС, Вашингтон разчита да постави континентална Европа в още по-голяма зависимост от американската военна мощ. А, имайки предвид реалната енергийна зависимост на Южна Европа от африканския петрол и природен газ, тази зависимост може да придобие застрашителни мащаби.

Накрая, важно е да се разбере, че опитът да се съхрани културната идентичност на Франция, чрез „европеизацията” на южното крайбрежие на Средиземно море, е на път да се провали, след като властта в Либия се оказа в ръцете на ветераните от Ал Кайда и свързаните с нея структури. Възможно е за известно време в Либия да се запази някаква „европейска фасада” на държавния модел, в рамките на който неколцина професионални политици, свързани навремето с Кадафи, да бъдат използвани за демонстрация на привързаността на новите управляващи към демокрацията и човешките права и дори към „европейските ценности”. Истината обаче е, че реалната власт още днес е в ръцете на съвсем други хора. Либия е обречена да се върне към архаичния „ислямски” държавен модел и би било наивно да очакваме, че процесът ще се ограничи само с тази страна. Бунтовниците неслучайно отправиха зле прикрити заплахи към Алжир, където съмишлениците на либийските „моджехидини” вече двайсет години водят кървава борба с профренски ориентираните управляващи. Затова, логично продължение на „либийската революция” може да се окаже „демократизацията” на Алжир – със същите, като в Либия, движещи сили и на същата кадрова основа.

И така, в крайна сметка, може да се окаже, че Франция е допуснала опасна стратегическа грешка. Възможно е Средиземноморският съюз някой ден действително да бъде създаден, само че не върху онези идеологически основи, на които залагаше Париж. Има немалко основания да предполагаме, че вместо в съюз между „европеизираните” африкански и близкоизточни държави, под френска егида, той може да се превърне в подобие на сегашния Съюз за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив, с „Ал Джазира” в ролята на основния източник на информация. Очевидно е, че в такъв алианс Франция (която „моджехидините” предпочитат да наричат „емирата Франкистан”) едва ли ще може да разчита на водеща роля.

 

* Европейски център за политически прогнози

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2024