20
Нед, Окт
4 New Articles

Морско-колониалната геополитика

брой6 2011
Typography

Географията е наука за пространственото взаимодействие между природата и обществото. Тя е едновременно обществена и природна наука, поради което заема уникално място в системата на науките. В зависимост от обхвата на изследвания обект, географията е обща и регионална, а от гледна точка на конкретния предмет се обособяват природната и обществената география. Основен обект на изследване на обществената география е пространствената организация на обществото. Важно място в структурата на обществените географски науки заемат политическата, историческата и културната география.

Политическа география, геополитика и геостратегия

Интересът към изследването на географския фактор в развитието и организацията на системата природа-общество възниква още в древността. Класическото географско познание се развива заедно с философската и политическата мисъл. В Древна Гърция, Рим и Китай някои учени стигат до заключението, че различията в икономическото и политическото развитие на обществата са обусловени от географските особености на територията.

Пространственият подход има фундаментално значение в географските изследвания. Географското пространство представлява системна категория и елемент, който придава на политическата дейност географски характер. Държавите, като географски обект, притежават различно по обхват пространство, зависещо от собствените количествени параметри (териториални, социални, икономически) и от политическите възможности на съседните държави.

Политологичните познания също имат хилядолетна традиция. Самото понятие “политика” има гръцки произход и представлява “висш хуманен израз на изкуството да се управлява държавата”. За създател на модерната политология се смята италианският философ и историк Николо Макиавели. В своя труд “Владетелят” той излага принципите и методите за управление на държавата.

Политическите процеси и явления протичат в пространството, поради което са обект на изследване от географията. Така възниква политическата география. Сред многообразието от дефиниции на теоретичната и същност се откроява определението, че тя е наука за взаимодействието между географското пространство и политическите процеси. Политическата география е свързана с много други обществени науки като философия, история, политология, икономика, социология, културология, право.

Географското положение е основен елемент в пространствените изследвания и се дефинира като отношение на определен географски обект спрямо друг обект от пространството. Особено значение има геополитическото положение, което е динамична и променлива величина. То представлява комплексна оценка на природоресурсния, социално-икономическия и културно-политическия потенциал на дадено пространство. Геополитическото положение е основен фактор, определящ историко-пространствените особености на държавите и главните насоки в политическото и икономическото им развитие. Всяка държава може да притежава благоприятно или неблагоприятно геополитическо положение, а оценката му зависи от различни исторически и политически фактори.

Отношенията между политически организираните пространства са предмет на познанието от най-древни времена, тъй като географското взаимодействие между държавите е занимавало политическата мисъл още в зората на цивилизацията. Важен принос в изследването на политическите процеси в древността имат много гръцки, римски и китайски учени като Хекатей, Херодот, Платон, Ератостен, Страбон, Птолемей, Лао Цзъ, Конфуций. През Средновековието, център на географското познание става арабският свят. Ценни произведения по политическа география оставят Ал-Идриси, Ал-Варди, Ал-Фараби, Ибн-Батута и Ибн-Халдун. Епохата на Великите географски открития води до разширяване на познатото дотогава пространство и поставя нов етап в развитието на географията, обогатявайки я с нови идеи и понятия. През ХVІІІ и ХІХ век, чрез трудовете на Имануил Кант, Жан Боден, Берхард Варениус, Шарл Монтескьо, Карл Ритер и Лев Мечников, се създават предпоставки за появата на политическата география като наука. По-късно се формират и основните политико-географски школи със свой облик и специфика: континентално-европейска, англо-американска, руско-съветска. От своя страна, географи-класици като Анастас Иширков, Крум Дрончилов, Иван Батаклиев, Жеко Радев, Петър Делирадев и Димитър Яранов съдействат за обособяването на национална българска политико-географска школа.

За основател на класическата политическа география се смята немският антропогеограф Фридрих Ратцел. Изследванията му са силно повлияни от еволюционната теория на Дарвин, затова той отнася политическата география към природогеографските науки и по-точно към биогеографията. Ратцел е автор на първия систематизиран труд по политическа география – “Politische Geograpfie” (1897), в който формулира пространствения подход при обяснението на политическите събития. В теорията си, той акцентира върху политическото пространство. Ратцел е създател на т.нар. “органичен подход”, възприемайки държавата като организъм. Той тълкува пространствената експанзия на държавите като естествен процес и прави извода, че големите държави трябва да се стремят към разширяване на жизненото си пространство, за да си осигурят повече естествени ресурси за развитие.

Важно теоретико-приложно значение за политическата география и геополитиката имат трудовете на Халфорд Макиндер, Алфред Маън, Никълъс Спайкман и Рудолф Челен. Британският учен и политик Макиндер отделя основно място в изследванията си на пространствения фактор в историческото развитие. Той смята, че световната история е резултат от сблъсъка между континенталните и морските сили. Като най-силна сред континентално-ориентираните държави посочва Русия, а сред морските – Великобритания. Според Макиндер, географското положение е определящ фактор за световното развитие, което той разделя на три епохи: Доколумбова, Колумбова и Следколумбова. През 1904, Макиндер лансира теорията си в доклада “Географската ос на историята”, в който определя Европа, Азия и Африка като “световен остров”, където господстваща роля играе Русия. Той дефинира географското ядро на Евразия като „хартленд” (сърцевидна земя). Според него, който контролира хартленда, може да управлява островния пояс и така да владее света. По-късно теорията му оказва голямо влияние върху политическата практика.

Маън е историк и адмирал от американския морски флот. Политико-географската му теория с различава от “сухоземните” тези на Ратцел и Макиндер, тъй като неговите изследвания са свързани с влиянието на морската сила върху историческите процеси. В статията си “Елементи на морското могъщество” (1890) Маън посочва, че “военната история, в голяма степен, е история на морската сила, а морската стратегия цели да създава, поддържа и увеличава морското могъщество на една държава”. Той счита, че морското господство се осигурява от три основни елемента: стратегическо географско положение, благоприятна брегова форма и добри възможности за отбрана на хинтерланда (задземието). Тезата на Маън е, че морските държави имат по-голямо географско предимство от континенталните сили. В този смисъл, той е първият учен, използвал понятията “таласократии” (морски сили) и “телурократии” (континентални сили). За Маън решаващ фактор при определяне съдбата на държавите е осигуряването на морско господство, а не големината на държавната територия. Той дефинира и основните параметри на морската сила, която зависи от мощта на военния и търговския флот, както и от военноморските бази. Формулата му за морската сила изглежда така: SP = NM + MM + NB, където SP е морската сила (Sea power), NM е военноморският флот (Navy Marine), MM е търговският флот (Merchant Marine), а NB са военноморските бази (Navel Bases).

Американският политикогеограф Спайкман споделя геополитическите идеи на Маън. Той например отбелязва наличието на Стар и Нов свят в световната геополитика, като първият обхваща Евразия, а вторият – Северна и Латинска Америка. Тези две пространства си взаимодействат чрез акваторията на Тихия и Атлантическия океан. Ядро на Новия свят са САЩ, докато Евразия е разпокъсана политически, без доминиране на определена сила. За разлика от Макиндер, Спайкман смята, че основно политическо и стратегическо значение имат не централните територии, а периферията на Европа (римленда), представляваща буферна зона между сухоземните и морските цивилизации.

Челен пък е шведски професор по политически науки, който, подобно на Макиндер, защитава тезата, че една държава е силно зависима от пространствените си функции. Според него, силата на държавите се влияе от няколко важни свойства: територия, стопанство, общество и власт.

Преобладава позицията, че геополитиката е съставна част на политическата география. Това понятие е използвано за първи път именно от Челен в книгата му “Държавата като форма на управление” (1917). Повлиян от географския детерминизъм на Ратцел, Челен заключава, че геополитиката е “наука за държавата като географски организъм или явление в пространството”. Според него, изследванията в геополитиката са свързани главно с анализа на географското положение, формата на територията и пространствените особености на държавите.

Всъщност, геополитиката представлява пространствена интерпретация на политиката на държавите, т.е. географска политика, която може да се дефинира и като пространствено обяснение на историята. Класическата геополитическа теория възниква в началото на ХХ век и се налага най-напред в немската географска школа. Основните идеи на геополитиката тогава са свързани с тезата за държавата-организъм и са повлияни от географския детерминизъм. Според немската геополитическа школа, решаваща роля за развитието на държавите имат пространствените фактори и най-вече географското положение. Френската политико-географска школа противопоставя на този подход теорията на посибилизма, основана на свободната воля и човешките възможности. През втората половина на ХХ век настъпват важни промени в разбирането за геополитиката, във връзка с прилагането на цивилизационния подход.

Най-общо, геополитиката представлява важен елемент от политиката на държавите и изучава закономерностите и принципите, свързани с влиянието на географския фактор върху развитието им. Тя може да се разглежда като наука за пространствените междудържавни отношения и обяснява политическата дейност чрез функциите и географските особености на територията. В този смисъл, важно значение придобиват физическите особености (площ, форма, морфография) и социално-икономическите елементи на държавната територия – човешки ресурси, урбанизираност, стопански потенциал.

Приложната функция на геополитиката е свързана с разработването на стратегии за развитието на държавите, като така възниква геостратегията. Тя е свързана с военната география и обяснява стратегията на държавите и политико-икономическите организации от гледна точка на пространствените фактори. Геостратегията е естествено продължение на геополитиката в областта на военната практика и анализира военния потенциал на държавите и военните конфликти от географска гледна точка. Тя е и специфична военна стратегия, свързана с географските аспекти на военните действия. Геостратегията има изразен субективен характер, в смисъл, че съществуват обективно наложени геополитически закономерности и субективно декларирани геостратегически интереси. При формулирането на една геостратегическа концепция се използват научни методи, но сама по себе си геостратегията не може да претендира да бъде наука.

Геостратегията изследва не само територията, но и акваторията (морското пространство), което води до обособяването на т.нар. морска геостратегия. Тя изучава разположението на военно-стратегическия потенциал по морския бряг, геоморфологията на бреговата линия, организацията на политическия живот по крайбрежието и усвояването на морските ресурси.

След края на блоковото противопоставяне значението на геостратегията намалява и нейните обект и предмет на изследване се изместват от геоглобалистиката - научна област, обединяваща геополитиката, геоикономиката, геоекологията и геостратегията.

Политическата география е пряко свързана с историческата география. Сходно с историческата география е понятието геоистория. То е използвано за първи път от френския учен Фернан Бродел (1980) и представлява пресечна точка между пространствената и хронологичната парадигма в науката, тъй като изследва универсума пространство-време. В този смисъл, Елизе Реклю (1890) прави оригиналния извод, че “историята е география във времето, а географията – история на пространството”. Подобна теза отстоява и австрийският географ Хуго Хазингер в изследването си “Географски основи на историята” (1931).

Между историческата и политическата география има основно структурно различие, а именно – историческата география е наука за пространственото минало, докато политическата география е наука за географското съвремие. С други думи, днешната политическа география може да се разглежда в контекста на бъдещата историческа география. От своя страна, в двутомния си труд “Политическа география на средновековната българска държава” (1979, 1989) Петър Коледаров разработва, като направление в политическата география, т.нар. историческа политическа география.

Към обществените географски науки се отнася и културната география. За изясняване на същността и, значение имат някои общонаучни категории като култура, цивилизация и общество. Културната география се занимава с осмислянето на географската среда от културна гледна точка и е свързана с културологията, философията и литературата. Взаимното влияние между географията и културата дава възможност за възприемане на пространството като специфичен културен ландшафт, моделиращ материалния и духовния живот на обществата и променящ характера на политическия процес.

Характерно явление за френския посибилизъм е интерпретирането на културата като основен геополитически фактор. Типични представители на тази географска традиция са Фернан Бродел, Пол Видал. дьо ла Блаш, Албер Деманжон и др. Жан Готман (1977) дори формулира своя концепция за т.нар. “културна иконография”, свързана с политическата регионализация на пространството. Готман отбелязва, че иконографията е съставена от три основни елемента – религиозни особености, политическа история и социална организация. Според него, културната иконография обединява политиката и културата в обща система и определя водещата роля на културно-цивилизационния фактор за развитието на съвременния свят.

Цивилизационният подход в геополитиката

Цивилизационният подход е приложен за първи път в книгата “Россия и Европа” (1871) на руския историк и философ Николай Данилевский, който разбира цивилизационната парадигма като геополитически метод. По-късно класическите теории на Освалд Шпенглер, Арнолд Тойнби, Фернан Бродел, Кенет Кларк и Самюел Хънтингтън окончателно дефинират цивилизационния научен подход.

Взаимодействието между политическата, историческата и културната география определя възникването на цивилизационната геополитика. Тя е важно съвременно геополитическо направление, отличаващо се с комплексност и актуалност. Същността на цивилизационния подход е в разбирането, че не съществуват еднакви за всички общества, държави и пространства закономерности в развитието. Цивилизационната парадигма в геополитиката възприема пространството комплексно (географско, историческо, политическо, икономическо, социално, културно) и е в основата на цивилизационното географско райониране. Така пространството се превръща в категория, в която важно значение има понятието “система”. Всяка цивилизационна система представлява специфичен пространствен комплекс, в който се осъществяват сложни исторически, политически и културни връзки.

Всъщност, понятието “цивилизация” е сред най-важните термини на Просвещението, като най-напред намира място в произведенията на Франсоа Гизо “История на цивилизацията на Франция” (1830) и Хенри Бокл “История на цивилизацията на Англия” (1857-1861). Важен съвременен принос за изясняване на теоретичната му същност има испанският историк Фернандес-Арместо (2004). Той дава оптимална дефиниция и предлага използването на т.нар. “историческа екология”, която разглежда взаимното проникване и влияние между обществено-историческите процеси и природните географски райони, оказващи различно влияние върху развитието на цивилизациите. Ето защо авторът смята, че цивилизацията може да се възприема като взаимовръзка между природата и обществото.

Има два основни цивилизациони типа държави – телурократиите и таласократиите. В изследванията си, мнозина политико-географи, сред които и Александър Дугин (2000), акцентират върху съществуващото противоречие между цивилизациите на Морето и Сушата. Така се полагат основите на двете господстващи геополитически концепции – атлантизма (мондиализма) и евразийството.

Телурократиите се разполагат върху обособена територия, което определя нуждата от централизирана политическа власт. Континенталните държави са доста консервативни и формата им на управление най-често е от абсолютистки тип. Обикновено те се формират в географски райони със сух климат (полупустини, степ, лесостеп), а за стопанската им култура са характерни номадското животновъдство и керванната търговия. Телурократиите притежават значителна военна мощ, налагайки властта си върху обширни територии. Те са исторически свързани с Изтока и намират широко разпространение предимно в Евразия. Типични примери за такива държавни образувания са монголската Златна Орда, Арабският халифат, Османската империя, Свещенната Римска империя, Русия, Австро-Унгария, Китай.

Таласократиите се формират в крайморските пространства. Те са по-характерни за Запада, а историческите им аналози се зараждат по атлантическия бряг на Европа. Тяхна характерна особеност е морската експанзия, поради което политическото им устройство се отличава с териториална разпокъсаност между метрополията и колониите. Цивилизациите от таласократичен тип изграждат държави, притежаващи силен военен и търговски флот, тъй като са зависими от търговската дейност. Морската геополитическа традиция води началото си от древните цивилизации на Финикия, гръцките средиземноморски колонии, Римската империя и нашествията на скандинавските викинги. Техни наследници в епохата на Новото време стават Португалия, Испания, Англия, Холандия и Франция.

Съвременно актуално допълнение на политическата география представлява политическата регионалистика. Тя се определя като своеобразен синтез между регионалната наука, политологията и географията и има важно значение при прилагането на политико-пространствения подход в регионалните географски изследвания. Геополитическото моделиране на пространството представлява специфична геополитическа система. Тя обозначава съвкупността от организирани общности, упражняващи контрол върху дадена територия, и тяхната култура, цивилизация и история имат общи сходни и съпоставими черти. Геополитическите системи са комплексни макрообразувания и генезисът им е свързан с продължителна еволюция на формите и идеите, а възникването им е следствие от динамично комбинирани фактори. От гледна точка на културата, цивилизацията, историята и философията, всяка геополитическа система е географско пространство със свои вътрешни особености и логика на развитие.

Пространството може да бъде поделено на базата на различни принципи: природо-географски, социално-икономически и културно-цивилизационни. Цивилизационното райониране представлява съвкупност от субективно дефинирани и исторически формирали се устойчиви географски системи със специфични политически, социални и икономически характеристики. Цивилизационно-географските райони притежават общи културни модели на развитие, които са резултат от взаимното влияние на различни природни и обществени фактори. Ако обобщим опитите за цивилизационно райониране на пространството, стигаме до извода, че принципна основа за обособяването на цивилизациите по света е религията. Днес съществуват пет цивилизационни ареала, отличаващи се със свой облик и специфика – западна (католико-протестантска), православно-християнска, ислямска, индуистка и конфуцианско-будистка цивилизация[1].

Западната цивилизация обединява Западна Европа, Северна и Латинска Америка и Австралия.  Историческото и формиране започва в началото на Новото време и е под влияние на колониалните процеси. Днес това пространство притежава значителен социално-икономически и политически потенциал. Тук доминират католическото и протестантското течение на християнството, както и романските и германските народи. Православно-християнската цивилизация обхваща Източна Европа и Русия. Това е един доста по-слабо развит район, намиращ се на границата между Запада и Изтока, където преобладават славянският и православният етно-религиозен елемент. Ислямската цивилизация включва Северна и част от Източна Африка, Близкия и Средния Изток, достигайки до Индонезия – най-голямата съвременна ислямска държава. Този район се развива благодарение на господстващата мюсюлманска религия и се простира върху наистина обширно пространство. Южна Азия е географската основа на индуистката цивилизация, която е сред най-рано формиралите се, а конфуцианско-будистката традиция е най-типичната особеност на цивилизацията на Изтока, възприеман като географско и философско понятие[2].

Великите географски открития и европоцентричният модел

Както е известно, Старият свят представлява историко-географско понятие, което обхваща Евразия и Средиземноморието. Този обширен район е населен от дълбока древност, а благоприятните природни уловия определят обособяването на някои от най-ранните световни цивилизации и култури. Откриването на Америка в края на ХV век се оказва удобна възможност за отделянето на Стария от Новия свят. В края на Средновековието познатото географско пространство е поделено на региони, различни в стопанско, културно и политическо отношение.

Територията на Европа е ограничена от Атлантическия океан, Уралските планини, Кавказкия хребет и Средиземно море. През този период, изправен пред съдбоносни събития, промени и изпитания, Старият континент изглежда твърде различен в отделните си части. На изток се разполага Московското княжество – историческото ядро на огромната руска държава. Русия бързо започва да разширява територията си, но задълго остава в европейската периферия, защото няма излаз на топли и незамръзващи морета. На север, земите около балтийското крайбрежие представляват обширна и слабонаселена зона на тайга. Скандинавското пространство пък е заето от норманите (викингите) - един типично морски народ. Източните славянски равнини продължават към централната част на континента, заселена от многобройни германски племена, превърнали тези заблатени земи в плодородно поле. В близост до бреговете на Северно море се очертават богатите ханзейски градове (Бремен, Хамбург, Кил, Любек, Кьолн), а след ХVІ век и Нидерландия, чиято икономическа мощ е продукт на морската търговия и градския живот. На запад започва обособяването на Френското кралство, притежаващо широк излаз както на Средиземно море, така и на океана. Британският архипелаг пък е съставен от Англия, Уелс, Шотландия и Ирландия. Той е отделен от останалата част на Европа и там се формира специфична държава, защитена чрез своето благоприятно географско положение от политическите бури на континента. Между Средиземно море и Средноевропейските равнини се обособява алпийското геопространство. В западната му част, като изолирана планинска област, израства Швейцария, а в Източните Алпи Австрийската марка играе важна роля като граница на германоезична Европа (Mitteleuropa) и преден пост срещу проникващите на запад османски турци. На юг, средиземноморският свят предлага най-добри възможности за търговски контакт с исляма. Тази оживена търговия включва подправки като черен пипер, джинджифил и канела, камфор, парфюми, захар, скъпоценни камъни, индиго, шафран, ценни кожи, проникващи в европейските пристанища от Китай и Индия по Пътя на коприната. Междувременно, Балканският полуостров става владение на Османската империя и в обществения му живот настъпват негативни промени, които го оставят задълго извън европейското политическо и икономическо пространство. С течение на времето империята придобива все по-големи размери и установява контрол върху важните търговски пътища, които свързват Изтока с Европа, а това дава на Турция големи геополитически предимства. Пиринейският полуостров също е арена на военен конфликт между исляма и християнството. По тези земи сблъсъкът започва по-рано и обхваща по-голяма територия отколкото на Балканите, но в крайна сметка завършва с успех за християнските иберийски владетели в самия край на ХV век. През този период Иберия представлява особен геополитически феномен, тъй като единствено в тази част на Европа успява да се запази войнственият дух на кръстоносните походи и именно тук най-силно се усеща социално-политическото влияние на арабската цивилизация, която е подчертано търговска. Продължителното противопоставяне между двете религии определя състоянието на постоянна война и икономическа несигурност, но тъкмо тази обстановка подготвя основата на иберийската географска експанзия.

Завладяването на световната православна столица Константинопол от турската армия, спряна чак пред Виена през ХVІІ век, е събитие, което развълнува цяла Европа. Османската инвазия в Християнска Европа променя съотношението на силите на континента и така се обособяват райони с различни геополитически особености.

Централната и източноевропейската част се превръщат в пространство за развитие на телурократичните общества. Териториалното им разрастване води до по-големи природни и демографски възможности за развитие на по-богато стопанство. Типичен пример е Русия, която създава най-голямата сухоземна колониална империя в света. В същото време, по атлантическия бряг се обособяват държави-таласократии, за които морето е най-важния източник за нарастване на икономическия и политическия престиж. Подобни образувания са Испания и Португалия, а по-късно Великобритания, Нидерландия и Франция, която единствена притежава смесените характеристики на морска и сухоземна сила. По средиземноморското крайбрежие се водят многобройни битки, а активната някога търговска дейност постепенно замира. Това дава възможност на атлантически пристанища, като Лисабон, Антверпен и Амстердам, да възприемат от Венеция и Генуа модела на търговски посредници. През този период германският свят е подложен и на чести религиозни войни между католици и протестанти. Той е разпокъсан на отделни марки, княжества, графства и херцогства, а градовете от Ханзата постепенно навлизат в период на упадък. В центъра на Средиземноморието Италия задълго си остава само географско понятие. За господство в района на Балтийско море се водят т.нар. северни войни, но те не дават възможност за появата на регионална геополитическа сила.

Далечният Изток е пространство, обединяващо богатите цивилизации на Индия, Китай и Япония. Индийският субконтинент притежава особено географско положение, тъй като е орографски отделен от останалата част на Азия. Затова Индия е достъпна най-вече чрез океана, а високите планини и пустинните плата преграждат разрастването на територията ù към централноазиатската степ и Месопотамия. От културно-политическа гледна точка тя е разпокъсана на отделни, воюващи помежду си държави, в които преобладават индуизмът, будизмът и ислямът. В Централна Азия се обособява Монголската орда, наложила властта си над обширно степно пространство. Благодарение на островния си характер, Япония успява на устои на монголските нашествия, запазвайки културната си самобитност. Въпреки това, архипелагът е феодално разпокъсан, което забавя обществено-икономическото му развитие. Обвързан с конфуцианството и будизма, Китай притежава огромен териториален, демографски и стопански ресурс, докато Индокитай е поделен на няколко малки държави, чийто икономически живот е ограничен в плодородните долини на полуострова. Малайският архипелаг пък е съставен от множество острови, повечето от които, благодарение на арабските търговци, бързо възприемат исляма, очертавайки източната периферия на неговото разпространение. Географско ядро на мюсюлманската религия все пак е Арабският полуостров, но с течение на времето влиянието и нараства и ислямският свят обхваща значителни територии от Южна Франция до индонезийските острови.

В средата на ІХ век става важна промяна в историята на ислямската цивилизация, тъй като тогава на политическата сцена се появяват селджукските турци. Набезите им слагат край на арабското господство, а експанзията им полага основите на Османската империя. Тя бързо се превръща в главна сила в района, завладявайки Югоизточна Европа, до Австрийските Алпи, и Близкия Изток, до Иранските планини. Турската инвазия коренно променя обществения и политическия живот на Стария континент. Иберийският полуостров не е пряко засегнат от тези нашествия, но те се оказват съдбоносни за държавите в него. Всъщност, голямата историческа промяна на прехода от Средновековието към Новото време става възможна благодарение на Португалия – географски изолирана от останалата част на Европа, тя търпеливо изчаква момента за своя решителен пробив.

През април 1453 г. започва финалната турска атака. След почти двумесечна обсада, на 29 май императорът на Византия е в църквата “Света София”, където се причестява и излиза за да загине, защитавайки своята столица в последния ù ден като християнски град. Скоро всичко свършва – султан Мехмед ІІ влиза в града и отива направо в катедралата, където поставя своя триумфален трон. Западното християнство е напълно объркано, тъй като това се оказва най-драматичния момент в тази историческа промяна, довела до почти пълното елиминиране на християнските държави в Югоизточна Европа и замяната им от нова световна сила – Османската империя.

Действително, към края на ХV век е положено началото на продължителен процес на промени в европейския духовен и материален свят, обхванал много области – икономика, политика, религия, наука. Западноевропейската цивилизация постепенно пристъпва към преоценка на Средновековието, нуждаейки се от нови модели в развитието си, което се реализира чрез Великите географски открития. Те се осъществяват в забележителна епоха, която променя Европа завинаги и, на практика, представляват спасителна реакция на християнския свят, разположен в западната, неовладяна от исляма, част на Стария континент. Великите географски открития са свързани с откриването на нови земи и разширяването на мрежата от търговски пътища, което е породено от социално-икономически, културно-политически и научно-изследователски причини. Конкретен повод за последвалата морска инвазия е турското завладяване на Леванта (Източното Средиземноморие). Това затруднява търговските отношения с Изтока и е причина за търсенето на нов – морски път към богатствата на този район.

Основна причина за европейската морска инвазия е желанието за активизиране на търговските връзки с Индия. На второ място са мотивите за разпространение на християнството, политическите печалби и научната стойност на откритията. Те са предизвикани от възраждането на исляма и пораженията в кръстоносните походи, като са насърчавани както от централизираните ренесансови монархии, така и от Църквата. С изключение на Русия, православният свят става турско владение, но въпреки надвисналата над Европа опасност, католическите владетели решават да изследват перспективните морски машрути. Превръщането на Константинопол (Цариград) в столица на Османската империя води до недостиг на благородни метали, кожи, подправки, копринени платове и порцелан, поради което трябва да се търсят нови морски пътища, а това изисква технологично усъвършенстване в корабоплаването. Разширяването на търговската мрежа, развитието на банковото дело и новите стоково-парични отношения променят средновековния характер на европейската икономика. Новата икономическа ситуация, в чиято основа е интензивната морска търговия, разрушава ограничените рамки на феодалната система, предизвиквайки, като верижна реакция, големи политически и социални промени. В някои райони на Европа се обособява влиятелна търговска класа и се осъществява първоначално натрупване на капитали, а фрмирането на буржоазия и силно градско стопанство са в основата на последвалата промишлена революция. Всички тези събития протичат по различен начин в отделните държави, но механизмът им си остава непроменен.

И така, докато източните цивилизации “се затварят” в себе си, в Западна Европа се извършва своеобразна революция в най-различни сфери, което води до бурно развитие на градовете, търговията и производството. Градската икономика изисква нови пазари и евтини суровини, поради което търсенето на морски маршрут към Индия, от романтично приключение, се превръща в обективна материална потребност. Морската експанзия към Ориента и Новия свят ще доведе до изместването на европейския геоикономически център от Средиземноморието към атлантическия бряг. Това е началото на колониалната кампания на европейските таласократии, която ще продължи дълги години и ще обхване огромна част от неевропейския свят.

Процесът на колонизация има важно значение в политико-географските изследвания. Най-общо, колонизацията е система на зависимост между държавата-владетел (метрополията) и експлоатираната територия (колонията). Класическата колониална система възниква през ХVІ век. Тя е свързана с морската експанзия на Португалия, Испания, Великобритания, Нидерландия, Франция и полага основите на т.нар. европоцентричен модел. Той определя културно-политическото, социално-икономическото и научно-техническото господство на западноевропейската цивилизация в периода ХVІ-ХІХ век. То намира израз в най-важните обществени явления на Новото време – Ренесанса, Великите географски открития, Реформацията, Просвещението, Хуманизма, Индустриалната революция. Откриването на морските пътища, разширяването на търговската мрежа и промишленото развитие превръщат Западна Европа във водеща световна икономическа сила. Европейската колониална експанзия в Новия свят, Изтока и Африка налага специфичната европейска култура. Тя е силно обвързана с християнството и подпомага процеса на “европеизиране” извън тесните рамки на Европа. Някои типични за западното общество характеристики, свързани основно със стремежа към богатство и власт, създават предпоставките, довели до европейската хегемония над останалия свят.

Европоцентричната традиция е в основата на пространствения модел “център-периферия”, който е актуален в геоикономически и геополитически план. Този класически географски модел може да се проектира върху територията на Европа през етапа на Новото време. Тогава Западна Европа израства като световен икономически център, полупериферията включва немскоезичния свят, Скандинавския полуостров и Средиземноморието, а периферията обхваща източноевропейските територии. Утвърждаването на Атлантическа Европа като водеща икономическа и военна сила я превръща в пространство, генериращо и разпространяващо нови идеи и влияния от най-различен характер. По-късно този поток от материални и духовни ценности се изнася към цивилизациите в Америка, Африка и Азия, където намира специфична почва за разпространение. Подобен процес може да се дефинира като “дифузия на нововъведенията”.

Колониализъм и неоколониализъм – основни понятия

Първоначално с понятието “колония” се свързва земеделско заселване и усвояване на периферни територии, разположени далеч от центъра на държавата. В този смисъл колониалната територия има значението на усвоена земя и район, предназначен за нова колонизация. Колонията обозначава също отдалечена и зависима от метрополията област, която е защитавана от армия, получава административен статут и започва да се заселва с различни колонисти (земеделци, търговци, роби). Този процес е особено характерен за средиземноморския свят. От гледна точка на пространствените модели, колонизацията най-често започва от пристанищен град със стратегическо местоположение, чиято първоначална функция е свързана с процеса на укрепване. На по-късен етап се проучват хинтерландът, вътрешността на територията и се усвояват нейните природни ресурси.

Британският политикогеограф Питър Тейлър (1993) определя четири основни етапа на колониална активност. Първият етап започва с подписването на Тордесилския договор през 1494 и продължава до края на ХVІ век. Той е свързан с морската експанзия на Испания и Португалия, чието съперничество протича без особени географски противоречия. Вторият етап обхваща периода ХVІ-ХVІІІ век, когато в колониалните инициативи се включват нови държави – Англия, Нидерландия, Франция, Русия и, в по-малка степен, Дания, Швеция и Прусия. Между тях възникват многобройни военни конфликти, като най-типичен е френско-британският колониален сблъсък. Третият етап се реализира през ХІХ век. Тогава главни колониални сили са Великобритания, Франция и Русия, докато морските империи на Португалия, Холандия и Испания играят второстепенна роля. Четвъртият етап е най-кратък и обхваща първата половина на ХХ век. Най-обширни колониални империи са британската и руската, а в колониалната надпревара се включват и нови индустриални сили като Германия, Белгия и Италия. Борбата за преразпределяне на пространствените ресурси между европейските държави приключва с разпалването на Втората световна война.

В най-общ вид колониалната история на европейските морски сили може да се проследи в следните основни етапи:

- колонизация в края на Средновековието и началото на Новото време (ХV-ХVІ век);

- колонизация в периода на зараждане на капитализма (ХVІІ-ХVІІІ век);

- съвременна колонизация (ХІХ-ХХ век).

На границата между Средновековието и Новото време колониалният процес е свързан с презморската експанзия на Испания и Португалия. Най-важните предпоставки за завладяването на нови територии през този етап са разширяването на географската мрежа от търговски пътища и разпространението на християнството. Иберийските владетели водят политика на меркантилизъм, насърчаваща търговските търсения, но подценяваща местното промишлено производство. Основен принцип на тази икономическа теория е наличието на положителен търговски баланс, т.е. приходите от износа трябва да надвишават разходите по вноса.

През ХVІІ-ХVІІІ век в Западна Европа се създават предпоставки за зараждането на модерна индустрия. Затова през този етап колониалният процес е подчинен на активната търговска експанзия, която трябва да осигури нужните промишлени суровини. Мисионерската дейност остава на втори план, а главни колониални сили са вече протестантските страни Нидерландия и Великобритания. Икономическият им възход е повлиян от развитието на собствено фабрично производство, свързано с идеите на физиократството. Тази теория се появява като алтернатива на меркантилизма и акцентира върху разширяването на промишленото производство.

През втората половина на ХІХ век се създават предпоставки за утвърждаването на млади държави като Италия и Германия. Те се нуждаят от развитие на националната икономика, разширявайки държавните си територии чрез активна задморска експанзия. Заявяването на имперските им стремежи показва нарастване ролята на геополитическите мотиви при колониалната подялба на географското пространство.

В епохата на Великите географски открития колонизацията всъщност преминава през два основни етапа – първичен и вторичен. При първичната колонизация се превземат и колонизират крайбрежни територии, а при вторичната се усвояват практически ненаселени земи навътре към сушата. С течение на времето се оформят различни типове колонии – търговски, военни, преселнически и колонии за експлоатация на ресурси.

През ХІХ и ХХ век най-важна е ролята на преселническите и колониите за експлоатация на ресурси. При преселническите колонии се създава общество от мигранти от една или повече метрополии, което, на определен етап, започва да се стреми към независимост. Този тип колонии са характерни за слабонаселените територии на Новия свят (Северна и Латинска Америка, Австралия, Нова Зеландия). Колониите за експлоатация на ресурси осигуряват необходимия потенциал за развитието на метрополията, без да се налага създаването на силна колониална икономика. Този подход е приложен предимно в Африка и Азия.  Когато местните общества се почувстват достатъчно силни и организирани, се създават условия за премахване властта на колонизаторите. Такива колонии представляват суровинен придатък на европейските метрополии и дори под формата на независими държави икономическото им развитие продължава да е силно зависимо от политиката на бившата колониална сила. Разпадането на колониалната система изправя тези страни пред големи социално-икономически и културно-политически проблеми, чието решение се оказва невъзможно без участието на някогашната метрополия. В резултат се осъществяват разнообразни форми на сътрудничество и така се осигурява специфичен вид постколониално господство.

Подобен подход всъщност очертава предпоставките за процеса на неоколониализъм, който е характерно проявление на западноевропейските държави. В основата си, неоколониализмът е такава форма на зависимост, при която държавите не владеят колониална територия, но си осигуряват икономически облаги чрез вноса на различни природни суровини – енергийни, минерални, горски, аграрни. Той е особено типичен за онези бивши колонии, които запазват колониално наследени културни елементи като език и религия. Специфична негова черта е, че за разлика от колониализма, характеризиращ се с незачитане правата на местното население и неуважение към неговата култура, неоколониализмът се приема положително от бившите колонии (поне в началото).

Процесът, известен като деколонизация, предхожда неоколониализма. Той е типичен за периода след Втората световна война и е свързан със самото разпадане на колониалната система. Деколонизацията се осъществява под влияние на различни фактори. Най-важни са наличието на кризисни явления в самите европейски метрополии, както и подкрепата на национално-освободителните движения в колониите от влиятелни сили като САЩ и бившия СССР.

Деколонизацията започва с разпадането на британската колониална система в Северна Америка през втората половина на ХVІІІ век, но е много по-характерна за ХХ век. В началото на века се наблюдават големи промени в сферата на политиката, обществения и икономическия живот в Европа, а либералните идеи на западната демокрация бързо стават популярни. Първата световна война бележи края на епохата, доминирана от европоцентричния модел и е доказателство, че европейските сили вече не могат да управляват ефективно колониите си. Моделът на политическо развитие от средата на ХХ век засяга установената от метрополиите система на зависимост и до голяма степен показва, че колониализмът трябва да бъде заменен от нови форми на междудържавни отношения.

Самите колониални империи представляват съвкупност от два основни елемента – метрополия и колонии. Спрямо географската среда, в която се създават и развиват, те могат да бъдат класифицирани като морски и континентални. При морските империи зависимите територии са отделени от държавното ядро, докато континенталните разширяват територията си чрез завладяването на съседни земи и народи.

Империализмът, като политико-исторически процес, разкрива стремежа на държавите-империи към разширяване и завладяване на чужди територии. Докато колониализмът е свързан със самото завземане на нови територии, империализмът характеризира процеса на колониално-политическо управление чрез съответните правила и закони.

Морски империи и колониални модели

С понятието “класически колониални империи” Бояджиев (2003) обозначава морско-колониалните модели на Испания, Португалия, Нидерландия, Великобритания и Франция.

Португалската колониална империя се оказва най-дълго съществувалата европейска морска империя. В географско отношение тя е поделена на три основни части, обхващащи Азия, Южна Америка и Африка. Първа се формира морско-търговската система в Югозападна, Южна и Югоизточна Азия. Тя се разполага върху пространство, доминирано от богатите източни цивилизации и ислямската религия. Затова португалците не навлизат във вътрешността на континента, а създават колониална система по бреговете на Индийския океан. Португалската империя в Изтока представлява съвкупност от опорни точки, разположени в стратегическите райони по крайбрежието. В Азия Португалия не успява да създаде нито една голяма колония и там морската и империя има предимно военен характер. Неефективната колониална организация и конкуренцията на други морски сили определят краткия живот на колониалната португалска империя на континента. Загубата на търговското господство в Ориента е причина за насочването на португалския колониален интерес към Южна Америка, където португалците успяват да колонизират обширната територия на Бразилия. За разлика от империята по бреговете на Индийския океан, Португалска Америка има не само търговско значение, но изпълнява и важна земеделска и социална функция. След като губят Бразилия (ХІХ век), португалците се насочва към Африка – единствената територия, която все още предлага възможност за колониална експанзия. Всъщност, Португалия е метрополията, която има най-дълго колониално присъствие на африканския континент.

Испания започва изграждането на колониалната си империя заедно с тази на Португалия. По силата на Тордесилския договор, тя е обвързана пространствено с Латинска Америка. Испанските завоеватели, наречени конкистадори, разрушават богатите градски цивилизации на ацтеките, маите и инките, изграждайки колониална империя, основаваща се на добива на благородни метали. Постепенно територията и се разраства и към средата на ХVІІІ век Испанската колониална империя обхваща площ от 17 млн. км². Тя включва испанските владения в Америка и отделни райони в Африка и Азия. Днес територията на Испания „продължава” и в Африка, където на границата с Мароко се намират испанските анклави Сеута и Мелиля.

Нидерландската колониална империя наследява португалското морско могъщество в Изтока и е много повече търговска, отколкото религиозна по характер. През ХVІІ век холандците овладяват многобройните острови от Индонезийския архипелаг, където осаществяват оживена търговия с подправки и източни стоки. Същевременно те се установяват и в Южна Африка, която губят след Англо-бурската война от началото на ХХ век. В опитите си да колонизира малък район от Португалска Бразилия и като част от сделката, свързана с продажбата на Нови Амстердам (Ню Йорк) на англичаните, холандците завладяват днешен Суринам – държава, в която официален език е холандският. Въпреки че днес Холандия не притежава вече колонии, нейното политико-географско пространство включва част от архипелага на Нидерландските Антили и остров Аруба, разположени в Карибско море.

Британската колониална империя е най-обширна и с най-много колонии, поради което метрополията се превръща в най-влиятелната европейска морска държава. Началото на британските колониални инициативи е териториално обвързано с атлантическото крайбрежие на Северна Америка, където постепенно са изградени тринайсет английски колонии, известни като Нова Англия, от които през 1776 „се раждат” САЩ. На север се обособява Британска Канада, колонизирани са и отделни антилски острови и малка част от Централна и Южна Америка. При управлението на кралица Виктория, в средата на ХІХ век, Индия става най-важната колония на Британската  империя, която включва и Австралия. Британците успяват да колонизират и значителни територии в Африка, като особено висока е геополитическата стойност на Египет и южноафриканското пространство. Днес Англия продължава да владее Гибралтар. В крайна сметка, след постепенното разпадане на колониалната империя, е създадена Британската Общност на нациите, включваща около 50 бивши британски колонии.

Изграждането на Френската колониална империя започва в началото на ХVІІ век. Най-напред са колонизирани областите Луизиана с важното пристанище Ню Орлеанс, в делтата на Мисисипи, и днешната канадска провинция Квебек в Северна Америка. Постепенно е завладяна западно-екваториалната област на Африка и т.нар. Магреб (Алжир, Тунис, Мароко), а Източен Индокитай е превърнат във „френски” полуостров. Съвременното френско геопространство включва общо десет отвъдморски територии, разположени в моретата далеч от континенталната територия на страната.

Белгия, Германия, Италия и дори някои скандинавски страни също създават свои колонии, но те не олицетворяват класическата морско-колониална традиция на Стария континент. Белгия все пак постига успех в Централна Африка, където възниква Белгийско Конго. То включва богата на природни суровини територия, към която исторически претенции проявява Португалия. Немските и италианските колониални опити се оказват твърде скромни. Локализирани основно в Африка, те нямат особено значение за нито една от двете държави. При това, самото геополитическо поведение на Германия си остава много по-близко до телурократичното позициониране, а Италия няма военен ресурс за колониална експанзия.

Морските колониални модели, които предлагат европейските държави, са повлияни от различни историко-географски, културно-политически и социално-икономически фактори. Удобното географско положение и социалната структура на обществата осигуряват на Португалия и Испания ролята на инициатори на колониалния процес. Те създават типичен за Късното Средновековие модел на колонизация, отличаващ се с активна мисионерска дейност и завладяване на обширни територии. По-късно Нидерландия и Англия овладяват нови земи и пространства, обвързани предимно с търговски функции, докато религиозните мисии остават на втори план. Своеобразен е колониалният модел на Франция, в който важна роля има френският културен елемент. От втората половина на ХІХ век в колониалната надпревара се включват и Белгия, Италия, Германия, Дания и Швеция, опитвайки се да овладеят ресурси във вече ограниченото колониално пространство.

В структурно отношение различаваме два основни модела на колонизация – иберо-католически модел на Късното Средновековие и протестантско-капиталистически модел в епохата на Новото време. Иберо-католическият модел на колонизация е приложен от Испания и Португалия. Португалските колониални опити започват още през ХV век и първоначално представляват продължение на кръстоносния поход срещу исляма, като имат характер на военна експедиция към арабските територии в Северна Африка. Португалия има по-добри позиции от Испания, тъй като предприема продължително изследване на западния африкански бряг в търсенето на морски път към Индия. По-късно се оказва, че геополитическата ситуация в Изтока е по-неблагоприятна от икономическите перспективи в Испанска Америка и португалците изпитват сериозни трудности при изграждането на морско-търговската си система. Благодарение на колониалните си инициативи, Испания и Португалия стават най-могъщите европейски държави през ХVІ век - техният „Златен век” („Siglo de Oro”). Особено силна е Испания, която е част от империята на Хабсбургите и притежава значителни територии в Европа и Новия свят. От своя страна, Португалия има предимството на изгодното си географско положение, свързано с наличието на широк атлантически достъп.

През Средновековието почти целият Иберийски полуостров всъщност е арабско владение. Това определя формирането на общество, в което важно значение има военната аристокрация (рицарското съсловие). Осъществяването на Реконкистата, т.е. възвръщането на християнските земи, завзети от арабите и берберите (маврите), открива възможност за изграждането на силен флот, а военните успехи осигуряват търговска печалба. Натрупаните богатства обаче не се превръщат в ресурс за развитието на иберийската икономика. Основна причина е липсата на влиятелно търговско съсловие, готово да осъществи буржоазен преврат. Ограниченията на подобна стопанска политика по-късно превръщат тези две държави в периферен геоикономически район.

Нов колониален модел предлагат Холандия и Англия през ХVІІ век. Те са твърде различни от Португалия и Испания, но, подобно на тях, участват в многобройни морски войни за налагане на световно търговско господство. Изкушени от вече прокараните морски маршрути, тези две страни се включват в колониалната надпревара, за да разширят търговските си контакти. Това разрушава иберийския морски монопол, в резултат на което Лисабон отстъпва мястото си на Антверпен и Амстердам като най-важни търговски пристанища, а Лондон става финансово-промишления център на Европа. Освен това Англия и Нидерландия са протестантски страни, изграждащи буржоазно общество и именно то успява да извърши индустриална революция. Именно промишленото производство е в основата на този нов протестантско-капиталистически модел на колониална политика, оказал се много по-успешен от предходния. В крайна сметка, Нидерландия става водеща търговска сила, а Великобритания израства като най-богатата европейска държава.

Морският колониализъм и империализъм са феномен, който може да се разглежда, от една страна, като теория, а от друга – като практика за силата на геополитиката. Геополитическият модел на колонизация е подчинен на физическите параметри на колониалната територия – наличие на морски излаз, морфохидрографски и топографски особености, специфика на природните ресурси, почвено-климатични условия. Съперничеството между морските сили пък зависи от различни историко-географски, социално-икономически и културно-политически фактори, съчетанието между които определя специфичните функции на всяка една колония. Колониалната експанзия е характерно явление за европейските таласократии и те я осъществяват, налагайки строга власт и организация, което много често е за сметка на поривите за свобода и независимост, демонстрирани от местните общества.

Литература:

Баландин, Р., В. Маркин, Сто Великих географических открытий. Москва, 2008

Батаклиев, И., Колониалният въпрос. – Просвета, 9, 1939

Батаклиев, И., Развитие и същност на политическата география и геополитиката. – Год. на Държ. висше училище за финансови и административни науки. Т. І, 1941

Бацаров, З., Геополитически системи. С., 1999

Беров, Л., Стопанска история. С., 1999

Бешков, А. и др. История на географията и географските открития. С.,1966

Бояджиев, В., Класическите колониални империи. – Год. на СУ “Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 95, 2003

Бояджиев, В., Средновековната иберийска държавност и колониализъм – начало на глобализацията. – Год. на СУ, книга 2 – География, т. 96, 2004

Бретон, Р., География на цивилизациите. Враца, 2002

Бродел, Ф., Игрите на размяна. С., 2005

Бродел, Ф., Световното време. С., 2005

Бъчваров, М., Геополитика – Терминологичен справочник. С., 1999

Бъчваров, М., Геополитически анализи. С., 2001

Гаврилов, Б., История на Новото време. С., 2011 Ганди, Л., Постколониална теория. С., 2005

Даков, В., Португалските владения в Африка. – История и география, 6, 1961

Даков, В., Географското положение като системна категория. – В: Сборник от резюмета на изнесените доклади. V конгрес на географите в България. С.,1985

Данилевский, Н., Русия и Европа. С., 1871

Дугин, А., Основы геополитики. Геополитическое будущее Росии. Москва, 2000

Карастоянов, Ст., Политическа география, геополитика, геостратегия. С., 2008

Коледаров, П., “Политическа география на средновековната българска държава”. Т. 1, 2, С., 1979, 1989

Костел, Е., Съвременна геополитика. С., 1995

Лакост, Ив (съставител), Геополитически речник. С., 2005

Магидович, Й., История открытия и исследования Централной и Южной Америки. Москва, 1965

Магидович, Й., Очерки по истории географических открытий. т.V. Москва, 1982

Николов, Й., История на средновековния свят. С., 2002

Пантев, А., Защо две Америки. С., 1991

Пантев, А., Б. Гаврилов, Пътят на модерния свят. С., 1994

Пантев и др., История на Новото време. Велико Търново, 2002

Петков, П., Поглед към Новото време. Европа през ХVІ-ХVІІІ в. София, 1994

Попов, Н., Геополитическа интерпретация на европейските колониално-търговски инициативи. – Год. на СУ “Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 99, 2007

Попов, Н., Историкогеографски и геополитически особености на Португалската  колониална империя, Год. на СУ “Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 100, 2008

Русев, М. (съставител), Политическа география и геополитика в оригинал. С., 2003

Русев, М., Обществена география. С., 2008

Саушкин, Ю., Очерци по история и методология на географската наука. С., 1979

Сорокин, К., Геополитика современности и геостратегия Росии. Москва, 1996

Фернандес-Арместо, Ф., Хилядолетието. С., 1995

Фернандес-Арместо, Ф., Цивилизациите. С., 2004

Христов, Т., Н. Димов, Политическа география. С., 1991

Христов, Т., Световноисторическо значение на Великите географски открития и приносът на Португалия. – Проблеми на географията, 1, 1992

Хънтингтън, С., Сблъсъкът на цивилизациите, С., 2009

Янков и др., Политология. С., 2001

Бележки:

1.  Към изброените цивилизационни пространства можем да отнесем и африканската цивилизация. Тя обаче не е формирана на религиозен принцип и притежава значителна географска неопределеност. Така например, Северна Африка е част от арабо-ислямския свят, а Етиопия, според някои учени, дори формира собствен цивилизационен ареал. Ето защо е по-точно да използваме наименованието “субсахарска” цивилизация, която обхваща Южна и Екваториална Африка.

2.  В нашата географска литература е възприет подход, според който съществуват общо десет цивилизационно-географски региона: Западна Европа, Източна Европа, Евразия, Източна и Югоизточна Азия, Австралия и Океания, Южна Азия, Афразия, Субсахарска Африка, Северна Америка и Латинска Америка.

* Софийски университет „Св. Климент Охридски”

 


Поръчай онлайн бр.5/2019