20
Нед, Окт
4 New Articles

Обама и глобалната дъга на нестабилност

брой6 2011
Typography

Случмащото се напоследък ни кара да затаим дъх. Налице е целенасочената дестабилизация на това, което Джордж Буш-младши често обозначаваше като „глобалната дъга на нестабилност”. В нея влизат около 97 държави, най-вече представители на т.нар. „световен Юг”, по-голямата част от които представляват петролното сърце на планетата. Поразително голям брой от тези държави са обхванати от безредици и хаос и всяка от тях – от Афганистан и Алжир, до Йемен и Замбия, са обект както на открита, така и на прикрита намеса от страна на Вашингтон, независимо дали под формата на откровена военна намеса или на т.нар. „мирно урегулиране”.

Разполагането на войски по цялата планета е само част от тази стратегия: Пентагонът и американските разузнавателни служби вече осъществяват тайни операции с използването на специални части, извършват шпионски действия и атаки с безпилотни летателни апарати, изграждат бази и тайни военни затвори, подготвят, въоръжават и финансират местните сили за сигурност и са ангажирани с маса други военни действия, включително участие в пълномащабни войни. Тоест, когато разсъждаваме за въпросната „дъга на нестабилност”, следва да сме наясно, че в нея едва ли има държава, в която САЩ да не се месят по един или друг начин.

Пактът на дъгата на нестабилност

„Свободата идва в Близкия Изток – заяви в една своя реч президентът на САЩ – Надеждата за освобождение вече достигна множество столици от Кабул до Багдад, Бейрут и т.н. Бавно но сигурно ние, американците помагаме за прехода на Големия Близък Изток от днешната дъга на нестабилност към бъдещата дъга на свободата”.

И така, регионът върви към „дъга на свободата”. Нормално е да си помислите, че става дума за откъс от речта на президента Барак Обама, посветена на т.нар. „арабска пролет”, в която той декларира, че „политиката на САЩ ще бъде в подкрепа на прехода към демокрация”. Всъщност, цитатът е от реч на неговия предшественик Буш-младши. Така тайното става явно, а фразата „дъга на нестабилност” се оказва реторичен израз на визията за света на предишния президент и неговите неоконсервативни съветници.

Мечтата на САЩ по времето на Буш беше постиганeто на военна доминация по тази дъга, до голяма степен покриваща ключовите региони от Северна Африка до китайската граница, известни напоследък като Големия Близък Изток, а понякога и едно далеч по-голямо пространство – от Латинска Америка до Югоизточна Азия. Същата фраза се използва и при управлението на Обама и то именно, когато става дума за евентуалната употреба на военна сила от САЩ, което пък показва, че в това отношение сегашният ни държавен глава гледа да не изостава от предшественика си.

Освен че се ангажира във все по-голям брой войни в държавите от „дъгата”, Белият дом следи и за разполагането в региона на все по-голям брой представители на специалните части, доставка или нарастване на продажбите на определени видове оръжие там, ускоряване на изграждането и разширяването на американските военни бази, както и подготовката на значителната част от местните въоръжени сили и снабдяването им с военна техника. Документите на Пентагона, както и достъпните източници на информация показват, че по тази дъга няма нито една държава, в която военните и разузнавателните служби на САЩ да не демонстрират повишена активност. Всичко това поставя въпроса за ключовата роля на Америка за нарастващата неустойчивост и дестабилизацията на региона.

Пренасищането на дъгата

Имайки предвид, огромното внимание, което администрацията на Буш-младши отделяше на „дъгата на нестабилност”, едва ли е учудващо, че именно тя започна войните в Афганистан и Ирак и, паралелно с това, нанесе удари по три други държави от „дъгата” – Йемен, Пакистан и Сомалия. Не бива да ни шокира и фактът, че пак тя разположи елитни военни сили и специални части на ЦРУ по цялото протежение на „дъгата”.

В книгата си „Доктрината на единия процент” (The One Percent Doctrine), известният американски журналист Рон Съскинд анализира стратегията на ЦРУ (известна като „глобалната кризисна матрица”), която започна да се реализира след 11 септември 2001 в рамките на „подробно разработените операции срещу терористите в близо 80 страни по света”. Горе долу по същото време, тогавашният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд обяви, че САЩ са предприели „голям брой разнопосочни усилия, които вероятно ще засегнат около 60 държави”. Действително, в края на ерата Буш, Пентагонът вече беше разположил американски специални части в 60 държави по света.

Истината обаче е, че именно сегашната администрация на Обама съумя много по-мащабно да реализира тази концепция, разширявайки обхвата и в региона. Така, през миналата 2010, „Вашингтон Поуст” съобщи, че САЩ са разположили свои специални части в 75 държави по света – от Южна Америка до Централна Азия.

На свой ред, говорителят на Командването на силите за специални операции на САЩ полковник Тим Най сподели наскоро с мен, че в момента американските елитни части са ангажирани ежедневно в около 70 държави, като до края на 2011 броят на въпросните държави ще нарасне до 120. Тези сили са заети с най-различни мисии – от рейнджърите, участващи в сраженията с бунтовниците в Афганистан, до „морските тюлени”, ликвидирали Осама бин Ладен в Пакистан, и инструкторите от армията, флота, въздушните сили и морската пехота, действащи под Командването на силите за специални операции буквално на цялата територия на планетата – от Доминиканската република до Йемен.

През последните години Съединените щати участваха във военни действия в шест от държавите, които са част от „дъгата на нестабилност”: Афганистан, Ирак, Либия, Пакистан, Сомалия и Йемен. Американски военен персонал е разположен в редица други държави от „дъгата”, включително в Алжир, Бахрейн, Джибути, Египет, Израел, Йордания, Кувейт, Ливан, Мароко, Оман, Пакистан, Катар, Саудитска Арабия, Тунис и ОАЕ. В някои от тези страни, като  Афганистан, Бахрейн, Джибути, Ирак, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия и ОАЕ, са разположени и ключови военни бази на САЩ, а както твърдят някои медии, ЦРУ изгражда някъде в региона секретна база за безпилотни летателни апарати, които ще бъдат използвани в бойните действия в Йемен и Сомалия. За същите цели Управлението използва наличната инфраструктура в Джибути, Етиопия и ОАЕ и осъществява операции от тайна база в Сомалия, където набира местни агенти и провежда антитерористична подготовка на регионалните си партньори.

Освен собствените си военни усилия, администрацията на Обама прокарва и мащабни оръжейни сделки с различни държави от целия Близък Изток, разположени в зоната на „дъгата”, включително Бахрейн, Египет, Ирак, Йордания, Кувейт, Мароко, Саудитска Арабия, Тунис, ОАЕ и Йемен. Тя подготвя и въоръжава местните си военни партньори по линия на различни международни военни и тренировъчни програми, реализирани под егидата на Държавния департамент и Пентагона.

През миналата 2010, подготовка в рамките на подобни програми преминаха над 7000 „студенти” от 130 държави. „Акцентираме обаче върху Близкия Изток и Африка, защото сме наясно, че терористичната заплаха ще нараства, както и че уязвимите страни от тези два региона са отлична мишена за терористите” – заяви наскоро мениджърът на една от тези програми (Regional Defense Counterterrorism Fellowship Program) Кей Джъдкинс.

Според редица документи на Пентагона (публикувани през 2011, включително от Уикилийкс), днес САЩ разполагат с персонал – понякога става дума за символично присъствие, а друг път за значителни контингенти, разположен в 76 държави, които обикновено се причисляват към „дъгата на нестабилност”.

Независимо че арестът, в началото на 2011, на трийсетината членове на предполагаема шпионска организация на ЦРУ в Иран (както и предишните арести на хора, набедени за американски шпиони) би могъл да се сметне за чисто пропагандна акция на режима в Техеран, преследваща определени вътрешнополитически цели, съмненията, че САЩ осъществяват тайни операции, включително срещу Иран, остават. Впрочем, съвсем наскоро „Уолстрийт Джърнъл” публикува данни за серия от подобни операции на ирано-иракската граница, осъществени от американските военни, и прогнозира бъдещи операции на ЦРУ, целящи пресичане контрабандата на иранско оръжие в Ирак.

Всичко това навежда на мисълта, че вероятно няма нито една държава, разположена по „дъгата на нестабилност”, в която САЩ да не разполагат с военна база, с разузнавателен персонал, или поне със свои агенти, които продават там оръжие, осъществяват тайни операции или участват във военни действия.

Дъгата на историята

През 2009, непосредствено след като Обама зае президентския пост, тогавашният директор на Националното разузнаване Денис Блеър даде брифинг в сенатската Комисия по разузнаването. Акцентирайки върху „дъгата на нестабилност”, той очерта ситуацията в света по следния начин: „В огромния регион от Близкия Изток до Южна Африка са концентрирани много от проблемите, пред които САЩ са изправени през ХХІ век”.

Оттогава насам, администрацията на Обама и американските военни предпочитат да избягват израза „дъга на нестабилност”, също както и отъждествяваното с Буш-младши клише за „глобалната война срещу терора”, като вместо тях използват по-обтекаеми и неопределени формулировки.

Така например, в речта си на ежегодния симпозиум на Националната асоциация на отбранителната индустрия, посветена на специалните операции и конфликтите с ниска интензивност, провела се през февруари 2011, тогавашният шеф на Командването на силите за специални операции  на САЩ (USSOCOM) адмирал Ерик Олсън, акцентира върху смътния образ на „тъмния” свят. Олсън, в частност, заяви, че до 11 септември 2001 „осветените части на планетата”, т.е. индустриалните държави от глобалния Север, се смятаха за нейните ключови региони. Оттогава насам обаче, 51 държави (почти всички от които са разположени по „дъгата на нестабилност”) придобиват по-важно значение. „Стратегическият ни център – обясни в тази връзка адмирал Олсън – се измести значително по на юг, разбира се най-вече в представите на аналитичната общност и хората, занимаващи се със специални операции, защото именно те са ангажирани със заплахите, генерирани от „тъмните зони” на планетата”.

Съвсем наскоро в Школата за фундаментални международни изследвания „Пол Нитце” във Вашингтон, помощникът на президента по вътрешна сигурност и антитероризъм Джон О’Бренън очерта лансираната от Обама нова национална стратегия за борба с тероризма. В доклада си той отдели специално внимание на реализацията на мисията в „пакистанско-афганистанския регион” и акцентира върху „специфичните региони, включително т.нар. периферия, като например Йемен, Сомалия, Ирак и Магреб”. При това О’Бренън изрично настоява, че „това не изисква воденето на „глобална” война”. Действително, въпреки терминологията, използвана по времето на Буш, подобна война не се водеше. Така например, макар че планирането на атаките от 11 септември беше извършено в Германия, а терористът Ричард Рейд, опитал се няколко месеца по-късно да взриви самолет с експлозив, скрит в обувките му, е роден в Обединеното кралство, развитите западни нации никога не са били сред американските мишени. Освен това „дъгата” никога не е покривала целия Юг, принадлежащите към който държави се смятат за крайно нестабилни по самата си природа, а проблемите им могат да бъдат решени по пътя на външната военна намеса.

Изграждането на „дъгата на нестабилност”

През последните десетина години стана очевидно, че американските операции в зоната на „дъгата на нестабилност”, сами по себе си, имат дестабилизиращ характер. Така, в продължение на дълги години Вашингтон използваше военната помощ, дипломатическия натиск и откритата военна намеса за да ерозира позициите на правителството на Пакистан, стимулирайки противопоставянето между отделните фракции в неговите военни и разузнавателни служби, което само укрепи антиамериканските настроения сред местното население (според последните социологически проучвания, само 12% от пакистанците се отнасят положително към САЩ).

Към многобройните недобре обмислени и още по-зле реализирани усилия на Вашингтон в тази страна следва да причислим и полутайната война, водена с помощта на безпилотни летателни апарати в граничните с Афганистан племенни територии, включително нанасянето на стотици ракетни удари и големите жертви сред цивилното население, което само допълнително поляризира общественото мнение. Впрочем, последните анкети сочат, че 97% от пакистанците се отнасят крайно негативно към действията на ЦРУ в страната им.

В Йемен, дългогодишната подкрепа (под формата на финансова помощ, организиране на военни учения и доставка на оръжие, периодични въздушни удари или атаки с безпилотни летателни апарати) за местния диктатор Али Абдула Салех, доведе до формирането на особени отношения между САЩ и йеменския военен елит, оглавяван от негови роднини. През 2011 командваните от тях специални части се превърнаха в основния инструмент за репресии срещу йеменските борци за свобода – именно те избиваха демонстранти и арестуваха офицери, отказали да стрелят срещу мирни граждани.

Едва ли е учудващ фактът, че още преди в Йемен да възникне сегашния властови вакуум (след атентата, довел до раняването на президента Салех), анкетите сред йеменските граждани показваха нещо невероятно – 99% от анкетираните се отнасят с неодобрение към връзките на американското правителство с ислямския свят, а само 4% демонстрират „частично одобрение” към сътрудничеството на Салех с Вашингтон.

Вместо да ограничат операциите си в Йемен обаче, САЩ – напротив, удвоиха броя им. С подкрепата на саудитските разузнавателни служби, ЦРУ изпращаше местни агенти, както и смъртоносните си безпилотни летателни апарати срещу бунтовниците ислямисти. На свой ред, американските военни продължиха нанасянето на въздушни удари, както и да изпращат все повече инструктори за работа с местните въоръжени сили, а пък американските командоси – нерядко заедно с йеменските си съюзници – се ангажираха в очевидно незаконни тайни операции.

Всички тези усилия подготвиха почвата за ръста на антиамериканските настроения и задълбочаването на политическата нестабилност, както и за нанасянето на евентуални ответни удари. Така, през миналата 2010, при атака с безпилотен летателен апарат на САЩ, случайно беше убит синът на един от йеменските племенни вождове шейх Али ал-Шабани (Джабра ар-Шабани). За отмъщение, шейхът нареди да бъде атакуван един от най-големите тръбопроводи, минаващи през територията на страната, в резултат от което правителството с Сана загуби много милиони долари. В същото време, Ал-Шабани поиска от президента Салех да прекрати подкрепата си за американските въздушни удари. В началото на 2011 пък, продължителните усилия на САЩ в подкрепа на онова, което Вашингтон нарича „регионална стабилност” (посредством военни съюзи, оказване на финансова подкрепа, военна подготовка и оръжейни доставки), претърпяха сериозен провал във връзка с появата на мощни народни движения, довели до свалянето на подкрепяните от Вашингтон диктатори в Тунис и Египет.

Впрочем, подобни масови протести против сътрудничещите си със САЩ и въоръжавани от тях авторитарни режими избухнаха и в Бахрейн, Ирак, Йордания, Кувейт, Мароко, Оман, Саудитска Арабия и ОАЕ. Затова едва ли е учудващо, че на въпроса от една скорошна анкета, дали Обама е оправдал очакванията, породени от прословутата му реч в Кайро, в която той призова за „ново начало в отношенията между САЩ и мюсюлманския свят”, само 4% от египтяните отговарят положително (между другото, така мислят едва 6% от йорданците и само 1% от ливанците).

Друго социологическо проучване, проведено наскоро от агенция Zogby в шест арабски държави (Египет, Йордания, Ливан, Мароко, Саудитска Арабия и ОАЕ), показва, че Обама, чиито предшественик Буш-младши успя с политиката си да вдигне градуса на антиамериканските настроения в мюсюлманския свят до небивали висоти, вместо да ги смекчи, още повече ги е изострил. Неслучайно, днес голямото мнозинство от арабите във всяка държава от региона са убедени, че САЩ нямат никакъв принос за мира и стабилността в арабския свят.

Нарастването на нестабилността в света

Разбира се, американската намеса в зоната на т.нар. „дъга на нестабилност” не е нещо ново. Дори ако оставим настрана сегашните военни конфликти, няма как да забравим, че през изминалите сто години САЩ осъществиха военни интервенции по цялата територия на „глобалния Юг”: в Камбоджа, Конго, Куба, Доминиканската република, Салвадор, Египет, Гранада, Гватемала, Хаити, Хондурас, Ирак, Кувейт, Лаос, Ливан, Либия, Панама, Филипините, Мексико, Никарагуа, Сомалия, Тайланд и Виетнам. На свой ред, ЦРУ осъществяваше тайни операции в много от тези страни, както и в Афганистан, Алжир, Чили, Еквадор, Индонезия, Иран и Сирия (и това е само малка част от списъка).

Подобно на Джордж Буш преди него, Барак Обама очевидно се е вторачил в „неосветената част на света”, търсейки именно там корените на глобалната нестабилност и източника на постоянни заплахи за САЩ. И отговорът му на това предизвикателство е разполагането на американски военни части в колкото се може повече точки на света с цел притъпяване проявите на нестабилност, оказване подкрепа на съюзниците и защита на американските граждани.

Въпреки ясния урок от 11 септември, а именно, че военните интервенции в чужбина водят до ответни удари вътре в страната, той продължи да провежда политика на военна намеса, макар че, както показват последните социологически анкети, мнозинството американци не споделят идеите на президента за това, как САЩ следва да действат в чужбина. Така например, 75% от избирателите подкрепят тезата, че „САЩ не бива да използват своята мощ във военни действия извън техните граници, освен ако това не е жизненоважно за собствените им интереси”. Освен това, голямото мнозинство американци са против ангажирането в Афганистан, Ирак, Пакистан, Саудитска Арабия и много други държави, разположени в зоната на „дъгата на нестабилност”, дори ако въпросните страни са обект на нападение на други сили.

След десетилетията на открита и тайна намеса на САЩ в различни държави от „дъгата на нестабилност” и последните десет години на постоянни войни с американско участие, мнозинството от въпросните държави продължават да са бедни, недостатъчно развити и, вероятно, дори още по-нестабилни. През 2011, списание Foreign Policy и неправителствената организация Peace Foundation поставиха в челната десетка на списъка на т.нар. „провалили се държави” (своеобразна класация на най-нестабилните страни на планетата) двете страни, в които бяха осъществени най-големите американски военни интервенции – Афганистан и Ирак. Пакистан и Йемен са на 12-то и 13-то място, а пък Сомалия (където САЩ осъществиха военни интервенции както по времето на Бил Клинтън, през 90-те, така и на Буш – през 2000, а също и при управлението на Обама) има съмнителната чест да заема първото място.

Всички дебати относно (въоръжените) „усилия по държавното строителство” в региона ни водят до извода, че десетилетието на „държавно разрушаване” (защото това е по-точния термин в случая) ще приключи едва, когато народите от страните, разположени в зоната на „дъгата на нестабилност”, съумеят да вземат бъдещето си в своите собствени ръце.

Както сочат последните социологически проучвания в различни държави от зоната на „дъгата”, народите от глобалния Юг очевидно смятат, че САЩ по-скоро провокират или подкрепят нестабилността, отколкото работят за преодоляването и. Обективните оценки на анализаторите също подкрепят това мнение. Многобройните народни бунтове срещу авторитарни режими, доскорошни съюзници на САЩ, на които станахме свидетели напоследък, също са доказателство в подкрепа на тази теза.

На фона на нарастващото нежелание на американците, страната им да се ангажира със защитата на държавите от „дъгата на нестабилност” и предвид ясните признаци, че военните интервенции на САЩ не водят до по-голяма стабилност, както и предвид дълбоката финансова криза, поразила самата Америка, остава само да видим какви аргументи ще се опита да намери администрацията на Обама за да оправдае провеждането на провалилата се политика, която очевидно само усилва нестабилността в света и подлага на все по-голям риск сигурността на американските граждани.

 

* Авторът е известен американски историк и външнополитически анализатор на Института „Нейшън” и на „Eйша Таймс”. Последната му книга е озаглавена „Аргументи за изтеглянето на САЩ от Афганистан”.

Поръчай онлайн бр.5/2019