Thilo Sarrazin, Deutschland schafft sich ab: Wie wir unser Land aufs Spiel setzen, 464 s, DVA Sachbuch, München , 2010
С появата на книгата на Тило Сарацин „Германия се самоликвидира (Deutschland schaft sich ab), всички заслуги на автора към публичния образ на Социалдемократическата партия на Германия сякаш бяха зачеркнати, а ръководството и постави въпроса за изключването му от нейните редове. Причината за „безмилостния завой” в отношението на настоящото социалистическо партийно ръководство към Сарацин се крие в изказаните от него (и защитени със статистически данни) идеи по повод развитието и бъдещето на германската нация[1].
Основната теза на Сарацин
Според Сарацин, и през следващите 100 години националните държави в Европа ще продължат да съществуват. Изключение няма да прави и Германия. Поради демографското застаряване и ниската раждаемост на германската нация както и заради преобладаващата мюсюлманска религиозна принадлежност на имигрантите в страната може обаче да се окаже, че в края на посочения период, територията, очертана от сегашните германски държавни граници ще бъде населена с „35 млн мюсюлмани и 20 млн германци” (с.360).
Въпросът, каква ще бъде националната идентичност на бъдещите германски граждани подтиква Тило Сарацин към анализ на интеграцията на мюсюлманското малцинство в Германия. Според него е неоспорим изводът, че тази миграция, наброяваща около 3,5 млн души и в трето поколение не е съпричастна към ценностите на германското общество, както и, че е изключително нисък процентът на завършилите средно образование нейни представители, което пък се дължи най-вече на слабото владеене на немски език. Мюсюлманските общности в Германия - турската и тези от Близкия и Средния Изток, живеят в „гета”, т.е. в отделни райони, като например „Ной Кьолн” в Берлин, сляпо се придържат към традициите и обичаите си, гледат и слушат предимно телевизионни канали на майчиния си език, в домашна обстановка разговарят на майчин език и сключват бракове само в границите на своя етнос.
За разлика от мюсюлманските общности, миграцията от Средна и Източна Европа, и бившия СССР, след 1989, наброяваща също около 3,5 млн, а преди това и тази от Западна Европа – от Италия, Португалия, Испания, няма проблем с овладяването на немския език и се приобщава безпроблемно към ценностите на германското общество. Освен това нейните представители обикновено напускат Германия след определен период от време и се завръщат в родината си – такъв модел на поведение демонстрират най-вече испанците и португалците.
Втората причина, мотивирала написването на книгата, според Сарацин, е тревогата за интелектуалното бъдеще на германската нация. Ако до средата на ХХ век Германия е водеща, по показателя „интелигентност на нацията”, в света, днес тя изостава по този показател. Процесът се дължи на спадащата интелигентност на германските граждани, в тяхната съвкупност, определяна като ”германски народ”. Досегашната емиграция в Германия „подсилва” най-вече „работническите слоеве” на обществото, а не интелектуалния му елит.
Въз основа на редица британски и американски изследвания, Тило Сарацин лансира тезата, че интелигентността на един индивид, а оттам - на една социална общност или нация е от 50-до 80% генетично, т.е. наследствено предопределена (с.91). Социалната среда, както и нейните „придобивки”, влияят и определят едва около 20% от интелектуалното развитие на индивида, съответно общността или дадената нация . В условията на ХХІ век, т.нар. от Сарацин „МИНТ” (абревиатура на немски език, обозначаваща интелектуалния елит от математици, програмисти, представители на природно-математическите науки, инженери) става критерий за качеството на интелектуалните възможности на една нация с оглед постигнатите от нея международнопризнати постижения (открития) в изброените области. Въз основа на международно признати тестове за измерване на интелигентността, авторът посочва, че с най-високи показатели по този критерий се отличават днес хомогенните нации – корейската и финландската. В групата на „емигрантските нации”, по този показател, първо място заема Канада, а не САЩ. Германия обаче се нарежда в средата на сегашната класация по интелигентност на европейските нации.
Заключението е повод за Сарацин да преосмисли въпроса за възпроизводството на отделните класи и съсловия, съставящи генетичния субстрат на германската нация с оглед на бъдещето. Според него, по-бързото и акселериращо възпроизводство на низшите класи и съсловия в германската нация, част от които са мюсюлманските имигранти от Турция, Близкия и Средния Изток, Африка и Азия задълбочават негативната тенденция по отношение на качеството „интелигентност”, а германската нация става „все по-малко интелигентна”.
Начини за овладяване на ситуацията
Според Тило Сарацин, имигрантите в Германия, за разлика от тези в Канада и САЩ, са „имигранти за социална помощ”. Широкият спектър на покритие и размерът на отпусканите помощи от германската „социална държава” е причина за мощния имигрантски наплив в страната. Затова той смята, че тенденцията трябва да се „преобърне”, т.е. да се ревизират социалните програми, осигуряващи в Германия например на семейство от двама безработни и едно дете сумата 1400 евро месечен доход, извън помощите, отпускани за наем на жилище, отопление, електричество и т.н. Тило Сарацин подчертава, че принципът, върху който е изградена германската „социална държава” - всеки германски гражданин месечно трябва да разполага със сума, равняваща се поне на 60% от средностатистическия доход в държавата (с.370), прокарва и формира чувство за „прекалено обгрижване”, т.е. пълна осигуреност на получателите (т.е.имигрантите) без да е необходимо те да се трудят. Той обаче не допринася и не подкрепя създаването на обществено богатство с високо качество, дори ако някои емигранти работят на „черно”допълнително.
Друг проблем е застаряването на германската нация – според изчисленията, през 2050, средната възраст на населението в Германия ще бъде 52 години, срещу 47 години за Европейския съюз, и желанието на бъдещите германски пенсионери да поддържат достигнатия жизнен стандарт от дядовците им, включително и високата социална осигуреност, ще наложат на държавата екстензивното решение годишно да приема 110 000 мигранти. Отрицателните последици обаче за германската нация от тази стратегия, в интелектуален план, ще се мултиплицират. Още повече, че социалният мониторинг набелязва мюсюлманската емиграция като носител на висок криминалитет, тероризъм и насилие в обществото. Поради това, Сарацин твърди, че е необходимо да се преосмисли действащата най-вече от две десетилетия насам „либерална и комунистическа” политическа стратегия за изграждане на „мултикултуралистично общество” в Германия. Шегата, че от лозунга”мулти-култи” т.е. мултикултуралистично общество, е останала само частта „мулти”, съсредоточава вниманието на автора върху съществуването на „паралелни общества” в държавата. Според него, тази „двойнственост” затруднява не само разбирането, но и разбирателството между коренния германски етнос и имиграционните групи.
В търсене на начини за противодействие на тези реалности Сарацин се спира на позицията: развитие на „вътрешните ресурси” на германската нация за посрещане и решаване на демографските й проблеми. Независимо от високия жизнен стандарт на германското гражданство и още повече на неговия интелектуален елит, безспорен факт е, че раждаемостта е най-ниска именно в тази социална група. От друга страна обаче, именно тя, по презумпция, представлява най-високо интелигентната част от нацията. Следователно, поощряването на количественото възпроизводство на германския етнос трябва да се отличава и с определена „качествена” насоченост – да се намерят от държавата нужните стимули по отношение на тази социална група - носител на най-високото равнище на интелигентност, и да се превърнат в държавна стртегия с първостепенна важност. Процесът трябва да бъде подкрепен със законови средства, включително и с промяна на конституцията. Като пример Сарацин посочва възможността от поощряването на раждаемостта сред студентките, които са предимно с германски етнически произход. Авторът предлага за всяко дете, родено от студентка по време на следването й, германската държава да изплаща 50 хил.евро накуп. Всъщност, това е общата сума, която всяко дете-германски гражданин получава от раждането си до навършване на 25-години, ако следва (месечно, социалната помощ възлиза на 322 евро). Раждането пък на 2-3 деца и получаване на такава сума за всяко от тях от майката (или семейството) би осигурила финансово решението „собствен дом” в момента или ориентация към друга житейскизначима инвестиция с оглед бъдещето на наследниците.
Тило Сарацин не крие разочарованието си и от равнището на интелигентност на някои сегменти от източноевропейската имигрантска общност в Германия. Особено негативно е отношението му към „югославската имиграция” след 1989, ласкава е обаче оценката му за интелектуалните възможности на гръцката и италианската имиграция в страната.
Заключение
И така, книгата на Тило Сарацин, която има подзаглавие”Да върнем Германия в играта” предвижда не само смяна на подхода (от екстензивен към интезивен) в овладяването на демографските проблеми в страната. За автора на книгата „Германия се самоликвидира” е безспорно важно да се сменят приоритетите – не емиграция или миграция на всяка цена, не „мулти-култи” общество, разчитащо и инспирирано от концепцията за политическата коректност, а приемане на миграция с висококачествено образование и предоставяне германско гражданство на чужденци, които разчитат на собствените си възможности и образование за осигуряване на „германски жизнен стандарт”в Германия, а не се ръководят единствено от мисълта да станат потребители на социалната й система заради оцеляването си.
Сарацин твърди също, че в Германия вече са се утвърдили ценностите на следвоенното статукво и е крайно време страхът от бедността да престане да бъде водещ мотив за емиграция или поне да не се разглежда като повод за приемане на имигранти. Тази позиция обаче не неглижира европейската стратегия за обмен на хора, услуги и капитали, защото той ще натоварва в значително по-ниска степен германската „социална държава” отколкото сегашното безконтролно, възприемано като знак на „солидарност”, отношение към желаещите от Близкия и Средния Изток, Африка и Азия да се заселят в Германия.
Що се отнася до съществуващите вече „гета” от имигранти на територията на германската държава, според Сарацин рационалният подход за тяхното приобщаване към изконните ценности на германското общсетво е само един – образованието. Задължителното посещение от децата на имигрантите (от тригодишна възраст) на ясли и детски градини – частни или държавни, в които целодневното обучение на немски език е задължително, е прекия път към преодоляването на съществуващите „паралелни общества” в близките 10-20 години в Германия.
Бележки:
1. Тило Сарацин, 65 годишен потомствен германски интелектуалец, е член на Социалдемократическата партия на Германия от 1973 и до края на 2010 е един от тримата председатели на Германската централна банка.
* Преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”
