20
Нед, Окт
4 New Articles

Стратегията за глобално влияние на САЩ, Русия и Китай

брой6 2011
Typography

В съвременния свят има три държави, които си оспорват правото да имат собствени зони на влияние, т.е. демонстриращи имперски амбиции. На първо място, става дума за САЩ. Това е единствената държава, чиито амбиции са с наистина планетарни мащаби. Имайки предвид, че САЩ напълно доминират в най-големия военен блок в света – НАТО, както че разполагат с около 800 военни бази в различни точни на планетата (737, през 2007), става очевидно, че американското влияние действително има глобален характер.

Втората държава със сериозни амбиции е Русия: тя отстоява позициите си в т.нар. „близка чужбина” (т.е. в постсъветското пространство) и може да разчита на подкрепата на няколко приятелски настроени държави в Азия и Латинска Америка.

Накрая, не можем да пропуснем Китай - новият играч, който сравнително отскоро участва в глобалната надпревара за надмощие.

Наскоро, в един анализ на френския сайт Agora Voх, стратегията на тези три държави беше сравнена с играта на домино (САЩ), шах (Русия) и Го (Китай). Без да си поставяме за цел да правим подробен анализ на световната геополитика, по-долу ще се опитаме да разясним поведението на трите сили, използвайки именно въпросните три игри.

САЩ и стратегията на доминото

Както е известно, играта на домино има различни варианти, един от които е т.нар. „падащо домино”. Това е сравнително проста игра, базираща се на едно ясно правило: трябва да накараш да паднат максимален брой плочки, нанасяйки удар по „слабите плочки”, които да увлекат в падането си и съседните. Всички паднали плочки се броят за печалба, като крайната цел е да получиш цялото домино и така да станеш абсолютен победител. Въпреки, че играта е проста, участниците в нея трябва да са готови за евентуални неприятни изненади:

- Има плочка, която не бива да удряш директно, защото цялото домино може да падне и тогава всички играчи губят;

- Ако ударът не е добре разчетен, доминото започва да пада в погрешна посока и играчът рискува да изразходва големи усилия за постигането на нищожен резултат;

- Не бива да се допусне вече паднали плочки на доминото отново да се надигнат. Подобно нещо може да се случи, ако играчът е прекалено погълнат от случващото се в някоя друга зона на играта.

И така, стратегията на САЩ си поставя задачата да накара целия останал свят да възприеме американския икономически и политически модел посредством глобализацията и разпространението на „западния тип демокрация”. За успешната и реализация, Вашингтон разполага с такива сериозни „козове” като долара, армията, притежаваща свръхмодерно въоръжение и немалък боен опит, изключително осведомената и суперактивна дипломация, подкрепата от страна на най-големите медии и контрола върху киберпространството.

В същото време обаче, Съединените щати имат и редица слаби страни: огромни дългове, липса на сериозни перспективи за икономически растеж, стратегическият провал в Ирак и в Близкия Изток, като цяло, и нарастващото влияние на държавите от BRICS.

Както е известно, след разпадането на Съветската империя, много държави се присъединиха към „американския лагер”. Преди всичко, следва да посочим тези от Централна и Югоизточна Европа, постсъветските републики (балтийските държави и Грузия), а в последно време и такива страни като Кот д’Ивоар и Либия. Според мнозина анализатори, сега са наред редица други държави, особено богатите на стратегически суровини, сред които най-често се споменават Иран, централноазиатските постсъветски републики, Алжир, Ангола (и Африка, като цяло), Венецуела и т.н.

Както изглежда, стратегията на САЩ цели получаването на контрол върху производството на стратегически суровини и транзитните коридори за доставката им, което също е инструмент за оказване на натиск върху Китай и Русия.

Пречките, с които Съединените щати вероятно ще се сблъскат или които те не съумяха да избегнат в миналото, са следните:

- Вашингтон следва на всяка цена да избягва пряката конфронтация с Русия. Имайки предвид слабостите на сегашната и армия, Русия очевидно не разполага с друга алтернатива освен да разчита на ядрения си арсенал, което пък означава взаимно унищожаване на противниците в случай на открит военен сблъсък (дори ако има победител в него, той ще се окаже „смъртно ранен”). Тъкмо поради това, САЩ се опитват да постигнат целите си по друг начин: например реализирайки политика на „обкръжаване” на Русия, неутрализацията на ядрения и арсенал с помощта на системата за ПРО или дори чрез привличането на Москва към американската орбита на влияние. От тази гледна точка, следва да тълкува и обявеният от сегашния президент на САЩ Обама курс на „презареждане” в отношенията с Русия;

- Някои американски инициативи бяха зле подготвени и не дадоха очакваните резултати. Така две от „плочките” на доминото – тези на Ирак и Афганистан не паднаха в нужната посока. В Ирак, демократичните избори доведоха на власт шиитското мнозинство, което подкрепя по-скоро „иранския враг”, докато в Афганистан войските на НАТО се оказаха в географски изолиран регион и са заобиколени от враждебно настроени държави. Те са в състояние да водят бойни действия само благодарение на дългата и скъпоструваща верига за снабдяване с продоволствие и военна техника. Тази ситуация донякъде напомня положението на френската армия, в навечерието на поражението и при Диенбиенфу (Виетнам, 1954). САЩ не бяха готови за толкова продължителни войни, които нанесоха сериозен удар по бюджета им. Освен това те не очакваха, че противниците им ще могат толкова добре да се приспособят към новата ситуация, залагайки на асиметричната война, с използването на терористи-самоубийци и самоделни взривни устройства;

- Излишното „зацикляне” на усилията в Ирак и Афганистан, както и липсата на достатъчно финансови ресурси за укрепване на постигнатите там резултати, в редица случаи доведоха до регрес на американската политика в някои други региони, например в по-голямата част от Латинска Америка, Украйна, Ливан и т.н., които все повече се отдалечават от САЩ.

Съединените щати и особено техните въоръжени сили очевидно не възнамеряват да отстъпват нито дори да споделят глобалното си лидерство. Затова в момента се очертава нов подход, при който в по-голяма степен ще се разчита на американските съюзници. В общи линии, този подход беше представен още по време на предизборната кампания на президента Обама. Именно в рамките на този подход, Франция се намеси в Кот д’Ивоар, французите и британците се ангажираха във военния удар срещу Либия, Турция, най-вероятно, скоро ще се появи в Сирия, а накрая всички заедно ще се включат в евентуалния удар срещу Иран.

На този фон европейските държави следва да се готови за засилващ се натиск от страна на САЩ, целящ значителното нарастване на военните им бюджети още през следващите години, така че да могат да поемат поне част от бремето, което Вашингтон в момента е принуден да носи сам (без обаче да разчитат, че това би ги направило по-самостоятелни от Америка). Тоест, европейците съвсем скоро ще бъдат изправени пред избора „butter oder kanonen” (т.е. „масло или оръдия”, лозунг, лансиран през 30-те години на миналия век от нациския водач Рудолф Хес – б.р.).

Шахматната стратегия на Москва

В руския случай става дума за доста по-сложна игра. Целта и е да бъде матиран противниковият цар, преди самият противник да е поставил Русия в положение на шах и мат. Да припомним няколко важни правила в тази игра:

- Могат да се играят няколко шахматни партии едновременно. Най-силният играч води битка с множество противници на няколко шахматни дъски, което увеличава шансовете му за постигане на добър резултат;

- Не е задължително да има победител в играта. Дори ако собствените ви позиции не са кой знае колко добри, партията може да приключи с реми, ако бъде създадена патова ситуация или ако трикратно се изиграе един и същи ход;

- Преминаването в глуха отбрана, създава ситуация, когато и най-малката грешка може да доведе до поражение в шахматната партия.

В резултат от допуснатите от през 90-те години стратегически грешки Русия се оказа в глуха отбрана и, на практика, без шансове да победи основния си противник – САЩ, освен разбира се, ако Вашингтон случайно не допусне някоя особено груба грешка. Засега Москва се задоволява с опити за намеса в т.нар. „близка чужбина” с цел да изгради отбранителни рубежи в своята сфера на влияние. Става дума най-вече за държавите от постсъветското пространство и за Арктика. На този фон руската политика спрямо Сирия например, представлява по-скоро плах опит на Москва да излезе извън тези рамки и се сдобие с военноморска база в Средиземноморието. Не бива да забравяме обаче, че правилата за преминаването на военни кораби от Черно в Средиземно море през контролираните от турците Проливи се определят от Конвенцията от Монтрьо, която забранява преминаването на някои видове бойни кораби, като например самолетоносачите.

Евентуалното формиране на военни съюзи с по-далеч разположени от Русия държави също не фигурира в дневния ред на Москва. Що се отнася до продажбите на руско оръжие, да не забравяме, че този тип сделки правят съответната държава само клиент, а не съюзник на Кремъл.

Днес Русия е изправена пред задачата да спечели време за възстановяване на икономиката и въоръжените си сили. В момента тя е в десетката на най-силните световни икономики, като планира да се качи до петото място, през 2017. В армията вече тече процес на модернизация. Скоро руските военни ще получат ново оръжие, например хеликоптероносачи „Мистрал”, самолети „Сухой Т-50”, ракетни комплекси С-400 и С-500, подводници клас „Борей”, както и стратегически ракети „Топол” и „Булава”. Не бива да забравяме и, че системата за спътникова навигация ГЛОНАСС също беше създадена, най-вече, за нуждите на армията. Освен това, следва да отбележим и новите направление на изследванията във военната сфера, като например създаването на т.нар. „течна броня”, за чието практическо приложение можем само да гадаем.

В същото време, Русия не възнамерява да създава сили за бързо реагиране извън пределите на т.нар. „близка чужбина”. Така например, Кремъл не планира изграждането на нови самолетоносачи до 2020, или пък откриването на руски военни бази в отдалечени точки на света. Русия обаче може да разчита на редица приятелски настроени към нея държави от Азия и Латинска Америка, като Сирия, Виетнам, Венецуела, Никарагуа и т.н.

Правилата, които следва Москва в реализацията на своята „шахматна” стратегия, са следните:

- В противопоставянето си на САЩ, които следват стратегия на настъпление едновременно срещу няколко „играча”, Русия залага на изтощаването на американската мощ;

- Русия опитва да се измъкне от неблагоприятната ситуация, в която изпадна през 90-те години, като консолидира зоната си на влияние и залага на формирането на многополюсен свят, в който тежестта на САЩ ще бъде доста по-малка;

- В течение на продължителния период на възстановяване на мощта си, Русия ще разполага със сравнително слаби отбранителни позиции и трудно ще може да се противопостави ефективно на продължаващата експанзия на НАТО в нейната собствена стратегическа зона, макар че със сигурност ще се опита да го направи.

Руските козове в тази игра са: внушаващият страх мощен ядрен арсенал, огромните запаси от суровинни ресурси, незначителният дълг, валутните резерви, надхвърлящи 500 млрд. долара, военно-индустриалният комплекс и големият потенциал за икономически и индустриално развитие на страната.

Слабите страни на Русия пък са: зависимостта от цените на суровините, наследените още от съветски време навици и рефлекси, като например сравнително ниската производителност, корупцията и наличието на „паралелни пазари”, както и организираното от руските олигарси изтичане на средства в чужбина.

Предвид всичко това, можем да направим следните изводи. През пролетта на 2012 президентското кресло отново ще бъде заето от Владимир Путин, който ще замени прекалено склонния към компромиси със Запада (според редица руски анализатори) Дмитрий Медведев, който на практика подкрепи военната намеса срещу Либия и санкциите срещу Иран (включително отказвайки да продаде на Техеран руските системи С-300) и не демонстрира особено твърда позиция по отношение на американската система за ПРО. Тоест, напълно възможно е да станем свидетели на нарастващо напрежение в отношенията на Москва с държавите от НАТО, при това в момент, когато европейците повече от всякога се нуждаят от руските енергоносители.

Стратегията „Го” на Пекин

Както е известно, задачата в тази древна източна игра е така да разположиш собствените си камъчета в точките, където се пресичат линиите на „гобана” (дъска, на която е начертана решетка от 19 х 19 линии), че да обкръжиш максимален брой камъчета на противника и да предотвратиш обкръжаването на собствените ти камъчета. Тоест, определени ходове се използват за отбрана, а други за нападение. Всъщност, става дума за изключително сложна игра с много прости правила:

- Непосветеният, или начинаещият играч не може веднага да разбере истинската цел на разполагането на камъчетата. Картината започва постепенно да се прояснява едва в хода на самата игра, само че тогава е вече прекалено късно да избегнеш обкръжението;

- Победител в играта е онзи, който съумее да огради най-много противникови камъчета. Загубилият също може да обкръжи и хване известен брой „пленници”, но те са много по-малко от тези на победителя.

Разбира се, можем да използваме като оправдание факта, че малцина анализатори могат да се похвалят, че познават достатъчно добре китайската специфика или, че Китай сравнително отскоро се утвърди като най-голямата световна икономика, и да не се опитваме да анализираме стратегията му. Има обаче няколко очевидни факта, на които можем да се опрем в един такъв анализ.

Китайците са нация от търговци, а не от завоеватели. От момента на създаването на Китайската народна република всички войни с китайско участие се водеха по границите на страната (в Аксайчин, през 1962, и в района на река Усури и в Синцзян, през 1968-1969, заради наследени от колониалната епоха гранични спорове) или представляваха своеобразни „наказателни експедиции”, като тази против Виетнам, през 1979.

От това, което се знае за китайската военна програма, може да се направи извода, че китайският флот няма никакво намерение да превърне в своя сфера на действия целия световен океан. С планираните само три самолетоносача, това просто няма как да стане. В същото време усилията на Китай за увеличаване на арсенала си от балистични противокорабни ракети означава, че Пекин се стреми да застраши разположените в близост до крайбрежието му американски самолетоносачи.

Подобно на Русия, Китай също наваксва с бързи темпове качественото си изоставане в сферата на въоръженията. Изтребителят от пето поколение J 20, строежът на самолетоносачи и подводници от всички класове, както и системата за спътникова навигация „Бейдоу”, са само някои признаци за осъществяващия се процес на военна модернизация.

Китай вече разполага „камъчетата” си по целия свят. При това, Пекин е наясно, че стратегията му няма да се окаже успешна навсякъде. Все още е трудно да посочим, кои страни ще се окажат в неговия „лагер”. Това ще зависи, не на последно място, и от разположението на американските „камъчета”. Можем обаче да изброим няколко потенциални кандидати: Иран, Пакистан и централноазиатските държави – всички те получават значителни инвестиции от Китай и са склонни да заменят сегашните си покровители с Пекин. Следва да прибавим и няколко африкански страни, където бартерните сделки по формулата „инфраструктура срещу суровини” се оказват доста успешни.

Евентуалното отстъпление на САЩ от Южна Азия ще бъде възприето като успех от Пекин. Ако пък китайците се сдобият с постоянни съюзници в Централна Азия, сред арабските държави и в Африка, това би било истински триумф за тях.

Основните китайски козове са валутните запаси на страната от над три трилиона долара, небивалият икономически растеж и имиджа им на алтернатива на САЩ. Слабите страни на Китай пък са: изоставането му във военната сфера, критичната зависимост от вноса на суровини, заплахата от отделянето на някои отдалечени, но стратегически важни провинции, като Синцзян или Тибет, както и фактът, че САЩ вече са наясно, че именно Китай е основния претендент за лидерските им позиции в света.

От казаното дотук можем да направим няколко извода. Китай постепенно ще разширява зоната на морската си активност в значителна част от Индийския океан, в остра конкуренция със САЩ. Очертава се остро противопоставяне между Пекин и Вашингтон в държавите от Арабския полуостров и Африка, което на първо време несъмнено ще се развива в полза на САЩ. Впрочем, ако Иран съумее да избегне войната със Запада, той несъмнено ще застане в редовете на китайските съюзници.

Заключение

Каквато и да се окаже избраната геостратегическа игра, със сигурност може да се твърди, че светът навлиза в опасен период на промени, на които ще станем свидетели през следващото десетилетие. Освен това, все повече се налага впечатлението, че онези държави, които разполагат с ефективни и достатъчно мощни въоръжени сили, все по-малко ще се колебаят да ги използват като аргумент, при липсата на други средства за убеждаване.

Напълно вероятно е също, че в бъдеще държавите от BRICS все по-често ще заемат общи позиции по отношение на „международната общност” т.е. на американския блок. В заключение, бихме могли да перефразираме приписваната на Андре Малро прогноза и да кажем, че „ХХІ век ще бъде многополюсен и толерантен или въобще няма да го има”.  Макар че, що се отнася до толерантността, вероятно ще се наложи да чакаме поне до ХХІІ век.

 

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.5/2019