20
Нед, Окт
4 New Articles

НАТО в търсене на нова визия

брой6 2011
Typography

NATO in Search of a Vision, Gulnur Aybet & Rebecca Moore (editors), 273 p., Georgetown University Press, Washington, 2010.

 

Ако се съди по този сборник, самата НАТО не е съвсем наясно за мястото си в съвременната система на международните отношения. Неговите автори - група известни американски и европейски анализатори, под ръководството на Гюлнур Айбет и Ребека Мур, правят поредния опит да уточнят накъде все пак се движи Северноатлантическият алианс.

Такъв тип колективни трудове са интересни най-вече с това, че отразяват гледната точка едновременно на няколко анализатори, макар и придържащи се към сходни позиции. В увода към книгата, съставителите посочват, че след края на двуполюсната конфронтация, НАТО открива новото си призвание в сътрудничеството с някогашните си съперници, в лицето на посткомунистическите държави от Централна и Източна Европа. След това, като преломен момент се определят събитията от 11 септември 2001, довели до появата на редица нови черти в съвременната „физиономия” на пакта.

За разлика от някои други специалисти, авторите в този сборник признават, че от края на 90-те години насам НАТО се е ориентирала към мащабното използване на сила (а не обратното, както понякога се твърди). Според Айбет и Мур обаче, при това е била ерозирана „ценностната съставляваща” на НАТО, изпълняваща ролята на ключово свързващо звено за участниците в пакта. Отрицателно се отразява върху дейността на алианса и фактът, че, преориентирайки се към борба с новите глобални транснационални заплахи, той продължава да действа в рамките на Стратегическата концепция от 1999, приета преди терористичните нападения от 11 септември.

В първата глава на книгата, шефът на Отдела за политическо планиране на НАТО професор Джейми Ший, лансира тезата, че през цялото си съществуване алиансът се намира в състояние на перманентна криза. Това, разбира се, е преувеличено, но истината е, че всеки нов етап в развитието на НАТО, на практика, се оказва свързан с една или друга криза. Първоначално, това е шокът от съгласието на САЩ да предоставят на Западна Европа гаранции за сигурността и на дългосрочна основа. След това – Корейската война, провалът на опита за създаването на Европейска отбранителна общност през 1954, решението на Франция да напусне военните структури на НАТО и, накрая, разпадането на Съветския съюз. Всички тези кризи, или пораждат съмнения за надеждността на алианса, или пък поставят под въпрос самата необходимост от съществуването му.

Джейми Ший очертава трите задачи пред НАТО след разпадането на СССР. На първо място, да повиши ефективността на механизма за консултации вътре в алианса, да даде нов тласък на Съвета на НАТО и да активизира сътрудничество по цял спектър от въпроси с невоенен характер. На второ място, да балансира приноса на държавите-членки в дейността на алианса и изгодата, която те получават от него. На трето място, да установи конструктивни отношения с Русия, без сътрудничеството с която е невъзможно изцяло да се гарантира сигурността на държавите от ЕС и да се постигне някакъв успех в Афганистан.

В същото време, авторът признава, че плановете за разполагането на американската система за ПРО в Европа и тези за присъединяването към НАТО на Грузия и Украйна, пречат за подобряването на отношенията между алианса и Москва.

Еволюцията на стратегическата концепция на НАТО

Във втората глава на сборника, професорът от Университета в Кент Гюлнур Айбет анализира стратегическите концепции на алианса през над 60-годишното му съществуване. Според него, основите на активността на НАТО след студената война са заложени в Стратегическите концепции на пакта от 1991 и 1999. След терористичните нападения на Ал Кайда срещу територията на САЩ обаче, тези концепции са загубили актуалността си и възниква необходимост от приемането на нова доктрина, съчетаваща военния и политическия елементи.

В третата глава, професорът от Университета на Източен Илинойс Райън Хенриксън анализира ролята на генералния секретар на НАТО, опитвайки се да изясни, колко важна е тях за формирането на политиката на алианса. За целта той разглежда дейността на всички досегашни генерални секретари, подчертавайки, че с изключение на Пол-Анри Спаак, всички ръководители на НАТО от ерата на студената война са следвали „консервативна стратегия”. Тоест, стремели са се най-вече да не допускат конфликти между участниците в пакта. След разпадането на Съветския съюз обаче, хоризонтите на влияние на НАТО се разшириха значително, което изискваше една по-инициативна политика. Това пък отвори пътя за нов тип „активни” генерални секретари, от типа на Манфред Вьорнер, Вили Клаас или Хавиер Солана. Под ръководството на първия, алиансът взе историческото решение за интеграция в евроатлантическите структури на държавите от Централна и Източна Европа. На свой ред, Солана подготви политическата основа на военната операция в Косово, осъществена без мандата на Съвета за сигурност на ООН. Лорд Робъртсън и Яп де Хооп Схефер също демонстрираха самостоятелност, в качеството си на генерални секретари на НАТО.

В своя раздел от сборника, Фриис Арне Петерсон, Ханс Бинендидж, Чарлз Бари и Питър Нилсън, се опитват да преосмислят наложилата се представа за военните и невоенни инструменти на НАТО. В основата на анализа си те поставят опита от операциите, осъществени в Афганистан, Ирак и Косово. Наличните данни им дават основание да твърдят, че причините за провалите на усилията за стабилизиране на ситуацията в Афганистан се крият в липсата на многостранен подход, който, според тях, следва да стане съставна част от новата Стратегическа концепция на пакта. Както напомнят авторите, необходимостта от приемането на подобен документ назрява отдавна, но едва на срещата на върха в Букурещ, през 2008, държавите-членки одобряват план за действия по неговата реализация.

Както е известно, този план се основава на четири „стълба”:

-                      подобряване на системата за планиране и осъществяване на операциите чрез оптимизиране на механизмите за взаимодействие между отделните органи на НАТО;

-                      осъществяване на предварителни тренировъчни практики и обучение за подобряване на взаимното разбирателство между гражданските структури в конфликтните зони и военните части;

-                      задълбочаване на сътрудничеството на НАТО с ООН, ЕС, местните власти и международните неправителствени организации;

-                      подобряване на координацията между участниците в операциите.

Без да отричат значимостта на осъществяването на военни операции, авторите подчертават, че сигурността е само първото стъпало от реализацията на оперативните планове на алианса.

Отношенията по оста Брюксел - Москва

Петата глава на сборника, чиито автор е Мартин Смит от британската Военна академия в Сандхърст, е посветена на отношенията между НАТО и Русия. През първото десетилетие след разпадането на Съветския съюз, взаимодействието на Брюксел с Москва се базираше на т.нар. Основополагащ акт от 1997, чиято реализация беше възложена на постоянен Съвместен съвет. На пръв поглед, това бе нелош механизъм за консултации, даващ на Русия статута на привилегирован партньор на алианса. Само че постиженията в рамките на този диалог се оказаха твърде скромни. По време на първата сериозна криза, провокирана от военната операция на НАТО срещу остатъчна Югославия, Съветът демонстрира своята неефективност. Участниците в него така и не съумяха да постигнат някакво взаимно разбирателство. След събитията от 11 септември, Съветът възобнови работата си, а малко по-късно беше създаден нов форум, в лицето на Съвета Русия-НАТО.

Според Мартин Смит, именно благодарение на тази нова структура, военната интервенция на САЩ в Ирак беше приета от Москва доста по-спокойно, отколкото нападението на НАТО срещу Сърбия. Въпреки това, грузинско-руската война през 2008 отново блокира дейността на Съвета Русия-НАТО.

Ако след „Косовската криза” Москва сравнително бързо декларира необходимост от възобновяване на диалога и сътрудничеството с НАТО, след август 2008 в изявленията на руските представители все по-ясно започна да се прокарва тезата, че Кремъл спокойно може да мине и без НАТО. Във всеки случай, Мартин Смит демонстрира определена предпазливост в прогнозите си за бъдещето на отношенията между Русия и пакта. Според него, не е ясно, дали двете страни ще бъдат партньори или геополитически съперници.

На свой ред, професорът от Университета Уеслиън в Охайо Шон Кей разглежда в една от главите въпроса за системата за ПРО в Европа. Той оценява критично обосновката за създаването и, като изводът му е достатъчно категоричен: подходът на НАТО към въпроса за ПРО носи повече проблеми, отколкото полза. Кей е противник на усложняването на отношенията между НАТО и Русия, като с основание акцентира върху обстоятелството, че без Москва няма как да се съхрани режимът на неразпространяване на ядреното оръжие, както и да бъде „сдържан” Иран.

Основна тема в седмата глава на сборника са отношенията Русия-НАТО, в контекста на политиката на разширяване на алианса. Това позволява на автора (професора от Университета на Маями Роджър Канет) да очертае широката панорама на отношенията между пакта и Москва през последните две десетилетия. Любопитно е, че в обзора му за еволюцията на руската политическа система, Канет избягва клишетата за „демократичното” (1991-2000) и „авторитарното” (2000-2010) десетилетия в най-новата история на Русия.

Той определя като особено болезнени точки в отношенията между Москва и Брюксел, военната операция в остатъчна Югославия, плановете за разполагане на ПРО в Полша и Чехия и нарушаването на обещанието НАТО да не се разширява на изток. Според него, недостатъчното равнище на отношенията между Русия и пакта е резултат от игнорирането на руските интереси и инициативи за изграждането на обща система за сигурност в Европа.

Експертът от Националния университет по отбрана на САЩ Джефри Саймън пък анализира тенденцията за преминаване на държавите-членки на НАТО към професионални армии и влиянието на течащите в тях демографски процеси върху бъдещето на алианса. Данните, които цитира, показват, че големите европейски армии се трансформират в много по-малки и професионални, като разходите по поддръжката им намаляват. През 2050, средната възраст на гражданите на ЕС ще нарасне с почти десет години, в сравнение с днес, населението на повечето държави-членки ще намалее, а пък делът на Съюза в глобалната икономика ще бъде два пъти по-малък от този на САЩ и Китай. Саймън прогнозира, че ЕС все повече ще се ориентира към мюсюлманския свят, а САЩ – към Латинска Америка и Азия. Това, според него, може да доведе до промяна на приоритетите вътре в алианса.

Последната глава в сборника е написана от професора по политология в Университета Конкорд Ребека Мур, която акцентира върху въпроса, дали си струва НАТО да се запази като предимно регионална организация, или е дошло време да декларира глобалния си статут. Всъщност, подобна декларация само би потвърдила официално съществуващия факт: на практика, Япония, Австралия и Южна Корея отдавна участват в най-важните операции на алианса. Любопитно е, че според Мур най-голямото усложнение, породено от официалната глобализация на НАТО, ще бъде евентуалното привличане на недемократични държави в алианса. При подобно развитие, НАТО би престанала да бъде символ на западните ценности, както и на самия Запад. Затова тя смята, че дебатите по повод на глобалните партньорство, всъщност са „борба за душата на НАТО”.

Някои изводи

Основно предимство (но, в същото време, и недостатък) на този сборник е липсата на достатъчно аналитични изводи. Авторите сякаш се стремят да поднесат колкото се може повече информация, а не толкова да я анализират. Разбира се, имайки предвид деликатния характер на значителна част от засегнатите въпроси, авторите вероятно просто са гледали да избегнат въвличането си в обществената полемика, запазвайки научния характер на съжденията си.

Разбира се, всички те са привърженици на укрепването на НАТО и ролята и в света, както и на глобалното лидерство на Запада и, най-вече, на САЩ. В същото време обаче, авторите гледат да не излизат извън рамките на здравия смисъл и всеки път подкрепят тезите си със съответната аргументация без да забравят да споменат и съществуващите алтернативни гледни точки. Основната им идея е, че светът се е променил, което пък означава, че НАТО също следва да се реформира. Въпросът е в каква точно посока следва да се търсят промените в алианса. При всички случаи обаче, книгата е полезна най-вече с това, че позволява да се уточни характерът на новите течения в професионалния дискурс на САЩ и най-близкия им съюзник Великобритания по основните въпроси на тяхната външнополитическа стратегия.

 

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.5/2019