Като изключим експедициите на легендарния китайски адмирал Чжън Хъ, който през първата половина на ХV век неколкократно плава, начело на огромен флот, до бреговете на Източна Африка, Китай започва активно да прониква на Черния континент едва през 50-те години на миналото столетие, като за първи път агенти на китайските специални служби са засечени в Африка по време на алжирската война (1956-1962). След 1958, Пекин тайно подкрепя Фронта за национално освобождение на Алжир, а през 1959 тогавашният председател на Китайската народна република Лю Шаоци приема в Пекин водачите на алжирските бунтовници. Оттогава Китай щедро спонсорира членовете на Фронта с оръжие и пари.
През октомври 1960 Пекин официално обявява, че подкрепя Алжир, който става независим от Франция две години по-късно.
През 60-те години на миналия век, именно тази държава се превръща в основната база за разпространение на китайското влияние в Африка. Освен това, в началото на 60-те, Китай съдейства за формирането на бунтовническите групировки в Заир (днешна Демократична република Конго). През 1968 обаче, Пекин се преориентира към установяване на тесни връзки с официалните власти в страната и спира помощта си за заирските „революционери”. Междувременно, китайските специални служби участват и в създаването на Националния съюз за пълна независимост на Ангола (UNITA), противопоставящ се на просъветското Народно движение за освобождение на Ангола (MPLA).
Пекин изпраща съветници и оръжие на противниците на MPLA. В същото време, в Китай се лекуват и преминават обучение по осъществяване на подривни действия водачите на UNITA Жонас Савимби и на „Алианса за демократично Конго” Лоран Кабила. Конгоанските и заирски бунтовници с промаоистка ориентация биват обучавани в специално изградения за тях тренировъчен лагер в района на китайски град Нанкин. Паралелно с това, Китай изпраща в Африка хиляди лекари, използвани като „очи и уши” на Китайската компартия на континента.
Продавайки оръжие, от една страна, и изпращайки лекарите си да лекуват ранените и болни африканци, от друга, Китай постъпателно и успешно укрепва отношенията си с държавите от Черния континент. Подкрепяйки различни национално-освободителни движения в Африка, Пекин се стреми да измести Съветския съюз и САЩ в региона. След разпадането на съветската империя през 1991, лидерската позиция на Москва на континента се оказва „свободна”. Впрочем това не е за дълго. Докато САЩ съсредоточават основното си внимание към Източна Европа, „забравяйки” за Африка, Китай максимално се възползва от ситуацията за да разшири и укрепи позициите си в региона.
Китайската формула за „завоюване” на Африка
През 90-те години основната цел на китайското проникване в Африка беше получаването на достъп до полезните изкопаеми на континента. По онова време, благодарение предоставянето на изключително изгодни кредити, Пекин, без да предявява каквито и да било политически претенции към африканските лидери, съумя бързо да установи приятелски отношения с много режими, които Западът смяташе за диктаторски и се опитваше да ги изолира. Срещу това, ръководителите на богатите на ресурси африкански държави предоставяха на китайските държавни компании изключителните права за разработката на залежите от петрол, природен газ и други полезни изкопаеми в райони, където западните компании не можеха или не искаха да работят.
Паралелно с укрепването на позициите си в икономиката на африканските държави, Китай разширяваше и военните си доставки за тях. Така, по данни на френския Monde Diplomatique, само от войната в Еритрея (1961-1993), китайците са спечелили над 1 милиард долара. Редица военни експерти са убедени и, че независимо от ембаргото, наложено от ООН, китайска военна техника редовно е била изнасяна за Судан, в чиито южни провинции дълги години се водеше кръвопролитна гражданска война (довела до провъзгласяването на независим Южен Судан), и където и досега не са затихнали въоръжените сблъсъци.
Китай изпитва остра нужда от енергоносители, затова бързо установява тесни отношения с онези африкански държави, където са открити големи запаси от петрол и природен газ. В резултат от това, днес стратегически „партньори” на Пекин в Африка са такива „петролни” държави, като Судан, Ангола, Нигерия, Габон и Алжир. При това китайците не се колебаят да инвестират големи средства в петролния добив на континента. Така, през последните петнайсетина години, чрез своите държавни компании и банки, Китай е инвестирал около 20 млрд. долара само в Судан, стремейки се да постави под свой контрол целия петролен добив на страната.
Друг изключително важен китайски „партньор” в Африка е Ангола. През март 2004, правителствата на двете държави подписаха споразумение, според което, в рамките на програмата за възстановяване на анголската икономика след проточилата се цели 27 години гражданска война, Пекин предостави на Луанда заем от 2 млрд. долара. Три години по-късно (през септември 2007) китайците отпуснаха втори подобен заем на Ангола. При това е показателно, че правителството на Ангола ще връща тези средства не в пари, а в петрол. В съответствие с подписания договор, реализацията на всички инфраструктурни дейности се възлага на китайски фирми-подизпълнители, работещи в Африка. Между другото, този тип бартерни сделки – „инфраструктура срещу петрол” – вече е придобил популярност на континента, като „анголската формула”.
Същата схема беше реализирана през есента на 2007 и в Демократична република Конго. Тази страна подписа с Китай договор, според който китайците се задължиха да инвестират 9,5 млрд. долара в изграждането на различни инфраструктурни обекти. Срещу това, конгоанското правителство пое ангажимента да достави на Китай 10 млн. тона мед и 600 хил. тона кобалт. Впрочем, списъкът на суровините, търсени от китайците в Африка, е доста обширен. Освен петрол и газ, в него фигурират мед, кобалт, злато, диаманти, хром, манган, уран, боксити, редки елементи, дървесина и много други.
Появата на Афрокитай
През 2000-те години взаимодействието между Китай и африканските държави започна да преминава на качествено ново равнище. След като през 2003 президентският пост в Пекин беше поет от Ху Цзинтао, отношенията с Африка се превърнаха в един от негласните приоритети на китайската външна политика. Всъщност, проникването в Африка е интегрална част от голямата стратегия на Китай, чиято цел е превръщането му от държава, която се ползва с влияние предимно в Азиатско-Тихоокеанския регион, в глобална суперсила. Инвестирайки огромни средства в Африка, Пекин, освен всичко друго, привлича африканските държави в собствената си политическа орбита.
Осигуряването на пряк достъп до природните ресурси на Африка, позволява на Китай да укрепи военния и икономическия си потенциал. Усилвайки позициите си на континента, Пекин реализира стратегия за разширяване на своето „жизнено ресурсно пространство”. Освен това, в лицето на Африка, китайците получават нов достатъчно голям пазар за пласмент на продукцията на своята стремително развиваща се индустрия. В основата на китайския износ за Черния континент, наред с готовото облекло и текстила, са евтините потребителски стоки.
Не всички африкански държави обаче, са във възторг от активизацията на китайската икономическа и политическа експанзия на континента. В Либерия, Камерун, Мозамбик и Намибия например, местните жители, както впрочем и управляващите, са недоволни от изсичането на горите, на които се крепи почти цялата китайска мебелна индустрия. В Замбия пък, местните търговци се оплакват от появата на силни китайски конкуренти. В тази страна антикитайските настроения са толкова силни, че проблемът с китайските бизнесмени се превърна в основен по време на кандидатпрезидентската кампания през септември 2006. Тогава президентът Леви Мванаваса, смятан за добре настроен към Пекин, много трудно успя да победи съперника си - опозиционния лидер Микаел Сату, чиято кампания се градеше на острата критика срещу китайската експанзия. В Замбия, откъдето Китай внася почти 40% от необходимата му мед, бунтове в медните мини, които са китайска собственост, избухват почти всяка седмица.
Най-голямо обаче се оказа недоволството в ЮАР. През декември 2006 президентът на страната Табо Мбеки, подкрепен и от местните синдикати, неочаквано предприе остра антикитайска кампания, посочвайки, че „Китай е на път да се превърне в колониална държава, а ние в негов суровинен придатък”. Причината е, че през последните години евтиният китайски текстил буквално залива ЮАР, докарвайки до фалит местната текстилна индустрия.
За да смекчи негативните настроения на мнозина от принадлежащите към африканския елит, Пекин щедро предоставя на страните им кредити и инвестиции. Така, ако през 1995 обемът на китайската търговия с Африка беше 6 млрд. долара, през 2010 той надхвърли 130 млрд. По данни на южноафриканската Standard Bank, през 2015 само преките китайски инвестиции в африканските държави ще достигнат 50 млрд. долара. Освен това, от 2000 насам Китай започна да опрощава многомилиардните африкански дългове, а след 2006 – да предоставя на африканските износители възможност да внасят някои свои стоки в Китай без да плащат мито. Освен това, много африканци се обучават по различни технически и медицински специалности в китайските университети, като огромната част от тях ползват и китайски стипендии.
През последните години, Пекин планомерно променя тактиката на проникването си в Африка. Вместо предоставянето на нисколихвени заеми, Китай започна да предлага отпускането на целеви кредити за изграждането на инфраструктурни обекти. Новата китайска икономическа политика в Африка е доста изгодна и за местните политически лидери, тъй като те представят новите мащабни строежи като своя собствена заслуга и така поддържат популярността си. В същото време, местното население получава възможност да работи на строежите, т.е. да си докарва допълнителни приходи.
Разбира се, най-големия печеливш от тази политика е самият Китай. На първо място, финансирайки различни строителни програми, Пекин си осигурява жизненоважния за неговата икономика достъп до африканския ресурси. На второ място, единственото изискване на Китай е извършването на всички работи от китайски компании. На практика, това гарантира допълнителен ръст на китайската икономика, докато африканците се оказват в ролята на безпомощни наблюдатели в собствените си държави. На трето място, тази икономическа стратегия позволява на Китай да се представя за „добрия голям брат”, стремящ се да подобри живота на обикновените африканци.
Накрая, новата китайска стратегия в Африка позволява да се намери работа на милионите безработни китайци и да се облекчи бремето от голямото „излишно” население в метрополията. С други думи, днес Африка играе за Китай почти същата роля, каквато през ХVІІ-ХІХ век са играели Австралия и северноамериканските колонии за Великобритания. Тази икономическа политика изглежда особено актуална в светлината на глобалната икономическа криза, когато, заради намалялото търсене на китайски стоки в Китай бяха затворени редица производства и безработицата нарасна. Благодарение на новите инициативи на китайското ръководство, милиони гладни китайски колонисти получават възможност да се заселят на нови, още неусвоени от тях, територии, което, на свой ред, би трябвало на понижи градуса на социалното напрежение в самия Китай. Показателно е, че в периода на световната криза нарастваше не само китайският, но и африканският БВП, което, на практика, означаваше удвояване на БВП на Китай, който през последните години буквално изкупува целия Африкански континент.
Друг съществен момент е, че многомилионните китайски кредити се отпускат в американски долари, което позволява на Пекин постепенно да се освобождава от тази валута, както и от американските ценни книжа, обменяйки ги за суровинни активи. В момента, китайското ръководство сериозно е обезпокоено от перспективата за обезценяване ценните книжа на САЩ и в този контекст помощта за Африка се оказва изключително успешна антикризисна инвестиция, обещаваща големи печалби.
Китайските военни бази в Африка
По време на продължителната обиколка на Ху Цзинтао в Африка, през 2007, Пекин за първи път официално декларира желанието си да се сдобие с военни бази на континента. Като основен кандидат за разполагането на китайски „миротворци” в Африка се очертава суданската провинция Дарфур, където китайските петролни държавни корпорации са се настанили отдавна. Пекин е готов да изпрати в Судан пълноценен военен контингент, затова, в преговорите си с властите в Хартум, настоява в Дарфур да бъдат разположени предимно китайски миротворци на ООН. По принцип, за китайците не е голям проблем да се споразумеят за това със суданския президент Омар ал-Башир, тъй като Хартум разчита на петродоларите, които получава от китайските държавни петролни компании CNPC и Sinopec, като мащабите на сделките са от порядъка на много милиарди долари.
Затова изглежда логично в скоро време да очакваме появата на първата голяма китайска база в Африка. В момента на континента има около три хиляди китайски миротворци и, ако Пекин съумее да постигне съответното споразумение, изпращането на китайските миротворци в Дарфур може да стане началото на китайската военна експанзия на Черния континент. Впрочем, горещите точки в Африка никак не са малко, а китайските интереси там има буквално навсякъде. Затова, в следващ кандидат за приемането на китайски военни може да се превърне богатия на петрол нигерийски щат Ривърс в южната част на страната. Повод за това пък могат да станат зачестилите нападения на местните сепаратисти срещу китайските петролни специалисти и работници. В момента, китайските петролни гиганти CNCP и Sinopec активно усвояват делтата на река Нигер, при това не без помощта на нигерийските власти: за да разчистят място за китайските корпорации, управляващите в Абуджа изгониха от нигерийския петролен пазар почти всички международни компании. Показателно е, че по време на посещението си в Пекин, през април 2005, тогавашният президент на Нигерия Обасанджо подписа договор за стратегическо партньорство с Китай. Впрочем, имайки предвид, че Нигерия е много важен доставчик на петрол и за САЩ, не може да се изключи, че периодичните нападения срещу служители на китайските петролни компании в страната се координират и осъществяват със знанието на Вашингтон.
И така, Пекин открито реализира пълномащабна експанзия в Африка и, на практика, слага началото на нова подялба на континента. Ако доскоро китайците се задоволяваха само с осъществяването на икономическо настъпление в Африка, напоследък те го съчетават и с военно-политическа експанзия. Това обаче, може сериозно да ерозира позициите на САЩ, Франция и Великобритания в региона, предвид факта, че именно тези три държави най-активно работят за „усвояването” на африканските петролни и газови находища. Активната икономическа и военно-политическа експанзия на Китай поражда растяща тревога както сред американския политически елит, така и сред аналитичната общност в САЩ. Така, в един от докладите си, влиятелният Съвет по международните отношения (CFR) посочва, че: „На цялата територия на Африка, Китай разширява контрола си върху суровинните активи, изпреварвайки западните си съперници в търговете за реализацията на големи инфраструктурни проекти, предоставяйки съблазнителни кредити и предлагайки други изгодни условия за да укрепи конкурентните си позиции”.
След провеждането на четвъртата среща „Китай-Африка” през ноември 2009, информационната война между Запада и Пекин съществено се изостри. Мнозина политици от ЕС и Северна Америка заговориха за заплахата от китайска експанзия на Черния континент и възможността САЩ и ЕС за загубят водещите си позиции в Африка. Общата позиция на големите западни медии пък беше, че „обликът на китайския неоколониализъм е още по-кръвожаден и опасен, отколкото класическите западни персонажи от колониалното минало”. Така, белгийският вестник De Standaart твърди, че „Китай въобще не се интересува от съдбата на обикновените африканци, а само от възможността безпрепятствено да изнася от Африка нейните полезни изкопаеми и да пласира на континента собствената си продукция”.
Много западни медии отделят специално внимание на проблема с нарушаването на човешките права в Африка и на това, че с действията си Китай също съдейства за тази тенденция. Така, известният американски неоконсерватор и бивш президент на Световната банка Пол Уолфовиц заяви, че: ”Китай и неговите банки игнорират човешките права и изискванията за опазване на околната среда, когато предоставят средства на африканските държави”. Впрочем, самите китайци не отричат, че подкрепят страни, в които се нарушават човешките права, но съвсем резонно посочват, че САЩ и Европа в миналото (а и днес) много често са поддържали добри отношения с различни диктатори и дори са ги подкрепяли, затова нямат морално право да поучават Китай. В коментарите си, китайските политолози и анализатори неизменно подчертават социалната насоченост на политиката на Пекин по отношение на Африка. Те, в частност, посочват, че китайските компании не само печелят, но и създават работни места и изграждат инфраструктурни обекти – нещо, което европейските колонизатори и американските компании преди тях не са правели, а са се занимавали само с добива на петрол и други суровини.
На китайско-африканската среща през 2009, премиерът на Китай Ван Цзябао отправи рязка критика срещу Запада, обвиняващ страната му, че осъществява колониална експанзия: „Отдавна ни обвиняват, че сме дошли в Африка само заради минералните и ресурси и провеждаме там неоколониална политика. Подобни твърдения са съвършено неоснователни. Ние действаме безкористно”.
Основните зони на сблъсък между Китай и Запада в Африка
Всъщност, защо Западът реагира толкова нервно на китайското присъствие в Африка? Просто защото САЩ и Европа имат усещането, че губят Черния континент и не могат да направят кой знае какво за да съхранят позициите си там. Ако в миналото западните компании, в качеството си на монополисти, можеха да диктуват на африканските лидери всякакви условия, включително да им предявяват откровено политически искания, днес лидерите на държавите от Африка вече разполагат с алтернатива в лицето на Китай, към когото винаги могат да се обърнат за икономическа помощ.
С други думи, в битката за Африка се появи конкуренция, за която САЩ и Европа се оказаха неподготвени, да не говорим, че след краха на Съветската империя просто бяха отвикнали от нея. Показателен в това отношение беше случаят с Международния валутен фонд от края на 2008. След като изгубиха няколко години в преговори с правителството на Ангола за отпускане на заем, в самото навечерие на подписването на съответното споразумение, чиновниците на фонда разбраха, че страната вече е получила „евтин” дългосрочен китайски кредит от 2 млрд. долара и вече не се нуждае от услугите на МВФ. Същото се повтори по-късно в Чад, Нигерия, Судан, Етиопия и Уганда.
В условията на световната икономическа криза, която, според мнозина експерти, скоро може отново да се задълбочи, западните държави вече не са в състояние да отпускат големи заеми на страните от Третия свят. За разлика от Европа и САЩ обаче, Китай спокойно може да си позволи да кредитира други държави и активно го прави. Освен това, китайците са готови да влагат големи средства там, където западните им конкуренти предпочитат да не го правят. Именно това обяснява, защо Пекин печели симпатиите на африканците и съперничеството със САЩ и ЕС.
Докато отслабващият Запад предпочита надълго и нашироко да разсъждава за човешките права и на тази основа отказва да помага на немалко африкански държави, Китай не се колебае да оказва финансова подкрепа на всеки африкански диктатор без да страда от морални скрупули. Така например, кървавото потушаване на протестите в Гвинея, през септември 2009, въобще не попречи на Пекин да инвестира около 7 млрд. долара за изграждането на инфраструктура и жилища в тази африканска държава. Срещу това, местната военна хунта допусна китайските компании до най-перспективните гвинейски петролни находища. За да си гарантират подкрепата на репресивния режим на Робърт Мугабе в Зимбабве, през 2008 китайците не се поколебаха да използват правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН, срещу което получиха достъп до местните находища на диаманти и платина.
Изострянето на битката за Африка първоначално се прояви във възраждането на пиратството край бреговете на Сомалия. Като най-голяма пиратска активност се наблюдаваше в периода 2006-2007, т.е. непосредствено след провеждането на Третата среща „Китай-Африка”, през ноември 2006, когато Китай рязко активизира присъствието си на Африканския континент. Трудно е до повярваме, че става дума за случайно съвпадение, особено имайки предвид, че най-големи противници на приемането на международни правни норми за борба с пиратството са САЩ и Великобритания, които постоянно блокират инициативите на редица други държави по този въпрос. Не бива да забравяме също, че петролните доставки от Африка (най-вече от Судан) за Китай се осеществяват именно по маршрута, където е налице най-голяма пиратска активност.
Междувременно, много сериозен удар по китайските интереси стана обявяването (през юли 2011) на независимостта на Южен Судан – регион, който има стратегическо значение за Пекин заради големите си петролни запаси. В същото време, в този район остават няколко спорни гранични зони – особено богатите на петрол райони Абией и Южен Кордофан, където се добива над ¼ от целия судански петрол. Можем да очакваме, че за контрола над тези зони Южен Судан и северния му съсед (който загуби почти всичките си петролни находища в резултат от разделянето на страната), подкрепян от Пекин, тепърва ще водят изключително остра борба. Още повече, че нито за Хартум, нито за Джуба не е проблем да намерят достатъчно наемници, които да атакуват периодично граничните райони.
Впрочем, за кого беше изгодно Южен Судан да се отдели от суданската държава, смятана за основния китайски „плацдарм” в Африка? Отговорът на този въпрос е свързан с личността на покойния лидер на южняците Джон Гаранг, създал през 80-те години на миналия век т.нар. Народна армия за освобождение на Южен Судан (SPLA) и загинал през 2005 в съмнителна самолетна катастрофа. Навремето, той преминава военна подготовка в американския център за обучение на пехота и рейнджъри във Форт Бенинг (щата Джорджия). Разбира се, Гаранг съвсем не е едиственият, преминал подобно обучение в американските специализирани центрове.
В продължение на десетилетия Пентагонът беше ангажиран с подготовката на войници и офицери от различни африкански държави. Така, в рамките на американската Програма за международно военно образование и подготовка (IMET), във военни лагери в САЩ преминаха обучение много офицери от Чад, Етиопия, Еритрея, Камерун и Централноафриканската република, т.е. практически от всички държави, граничещи със Судан. Между другото, ако през последните години икономическата помощ на САЩ за африканските държави южно от Сахара намаля, военната – точно напротив – доста нарасна.
И така, какво могат да предложат на Африка Съединените щати, в лицето на МВФ и другите международни институции, в които те играят водеща роля? На практика, нищо сериозно. И тъкмо затова им се налага да залагат на сепаратистките движения на континента (т.е. на етнорелигиозния фактор), спонсорирайки ги, снабдявайки ги с оръжие и осигурявайки им дипломатическа подкрепа, като разчитат, че те и впоследствие ще продължат да разчитат на САЩ. Тоест, американците умело използват добре познатата тактика „разделяй и владей”, стремейки се да играят ролята на посредник в повечето регионални конфликти. В същото време обаче, Вашингтон е наясно, че използвайки само тези механизми трудно може да се надява на доминация в Африка, тъй като те не са толкова ефективни, като онези, използвани от Китай, който въобще не е склонен да отстъпва вече завоюваните позиции на континента на американските си съперници.
Всъщност, основния си удар по китайските интереси в Африка, САЩ съумяха да нанесат в Либия. По данни на Министерството на търговията в Пекин, през март 2011 (т.е. в началото на бунта срещу режима на Кадафи) в тази северноафриканска държава са действали 72 големи китайски компании, общата стойност на чиито договори с либийците надхвърляше 18 млрд. долара. Според канадското издания People’s Daily Online пък, към началото на войната в Либия Китай е реализирал около 50 големи проекти в тази страна. Западната военна интервенция срещу Кадафи сложи край на тези проекти и наложи евакуацията на 30 хиляди китайски специалисти от Либия, които бяха ангажирани предимно в петролния сектор, в източната част на страната. Китайските компании обявиха, че очакват загуби от стотици милиони долари заради военната кампания в Либия. Неслучайно известният американски икономист Пол Крейг Робъртс, който по времето на Рейгън беше зам. държавен секретар по финансите, смята, че войната срещу Кадафи на практика представлява прикрита война срещу Китай и „експанзията на китайския дракон в Африка”. В статия, публикувана във Foreign Policy, той посочва, че „Китай разчита, на първо място, на Либия, Ангола и Нигерия, като държави, способни да удовлетворят нарастващите му потребности от енергоносители”. Затова е доста вероятно, че в близко бъдеще именно в тези две страни можем да очакваме нарастване на напрежението, опити за военни преврати или непризнаване на резултатите от президентските избори с последващи въздушни удари отвън (по примера на Кот д’Ивоар) или на възобновяването на гражданската война (както може да стане в Ангола). Междувременно, „революционната вълна” в арабския свят скоро може да залее и Алжир, който също доставя петрол на Китай. Сега в тази страна цари подозрително спокойствие, също както беше в Либия, когато в Кайро настъпи „арабската пролет”. Имайки предвид, че след Египет, „революцията” се прехвърли в Либия, като следващата нейна мишена в Северна Африка се очертава именно Алжир. Евентуален повод за външна намеса в тази страна може да послужи например твърдението на западните медии, че там се укриват голям брой привърженици на убития либийски диктатор (очевидно предвиждайки подобно развитие, алжирското правителство реши да депортира членовете на семейството на Кадафи, потърсили убежище в страната).
Слабите места на „Дракона”
И така, Китай се превръща във все по-привлекателен партньор за африканските държави. В книгата си „Дарът на Дракона”, професорът от Американския университет във Вашингтон Дебора Бротигъм цитира един нигерийски дипломат, според който: „Китайците се стремят да участват във всеки сектор на икономиката ни, докато западняците се интересуват само от петрола”.
Можем да сме сигурни, че Китай едва ли ще остави без внимание последните събития в Северна Африка. Дали обаче следва да очакваме китайска „контраатака” срещу проамериканските режими в региона, или „драконът” ще предпочете да нанесе ответния си удар в някоя друга точка на света ще разберем съвсем скоро. Много показателен в тази връзка е коментарът на китайския официоз „Женминжибао”, че „ненамесата на Китай във вътрешните работи на държавите от Западна Азия и Северна Африка, не означава, че Пекин ще бездейства”.
През 80-те години на ХХ век, американският държавен секретар Александър Хейг беше казал, че „има неща, които са по-важни от мира”. По-късно стана ясно, че на първо мяста сред въпросните „неща” е глобалната доминация на САЩ. Ясно е, че Вашингтон никога няма да се откаже от ролята си на световен хегемон. В същото време, повечето икономически анализатори смятат, че още през следващите пет години китайската икономика може да изпревари американската. Разбира се, САЩ не искат да допуснат подобно развитие, затова си поставят за цел отслабването на Китай с всички възможни средства.
И тъй като Китай е най-силно уязвим в енергийната сфера, в основна задача на американската стратегия се превръща максималното усложняване на китайския достъп до основните енергоносители, с които Пекин не разполага. Освен това, мнозина американски стратези смятат, че ако Китай бъде „отрязан” от африканските природни ресурси, Пекин би могъл да преориентира експанзията си към Русия, влизайки в пряк конфликт с нея. Тоест, във Вашингтон разчитат че могат „с един удар да убият два заека”. И, може би, имат основание да мислят така.
* Българско геополитическо дружество
