08
Нед, Дек
5 New Articles

Глобалният ислямски проект

брой2 2010
Typography

Според мнозина експерти, резултатите от „референдума за минаретата” в Швейцария са част от естествената реакция срещу експанзията на глобалния ислямски проект. В тази връзка, можем да предположим, че паралелно с прокарването на този проект изглежда неизбежно и нарастването и радикализацията на антиислямските настроения в света. В известен смисъл, то е също толкова неизбежно, колкото навремето бе и негативната реакция на глобалния съветско-комунистически проект.

57,5% от гражданите на Швейцария – страната, смятана за един от символите на европейската култура, неочаквано се оказаха в категорията на „скритите ксенофоби” и „потенциалните фашисти”. Поне в очите на крайните либерали от континента, според които Европа е изпаднала в шок, виждайки резултатите от референдума.

Всъщност, истината е, че въпросният „шок” е по-скоро имитация в духа на прословутата „политическа коректност”, тъй като всички отдавна са наясно, че сериозните проблеми с мюсюлманите в Европа нарастват лавинообразно с всяка изминала година и нещата съвсем не опират само до минаретата или забрадките.

Достатъчно е да споменем факта, че нарастващият в геометрична прогресия брой на мигрантите от ислямския свят се превръща във все по-сериозно бреме за социалната система в Европа. Пример за това е ситуацията с турските имигранти в Германия. Между 1979 и 2000, числеността на турската диаспора в тази страна нарасна над два пъти – от 3 до 7,5 млн. души. При това обаче, броят на работещите турци си остана на нивото отпреди 30 години – само около 2 милиона. Обяснението е просто. На първо място, турците масово прехвърлят в Германия всичките си роднини до n-то коляно, повечето от които обаче предпочита да не работят, а разчитат на различните социални помощи, откровено възползвайки се от системата на високи социални стандарти, която германците успяха да изградят в десетилетията след Втората световна война.

На второ място, турските семейства са многодетни, но и сред второто и трето поколение имигранти, които са родени в Германия, се е наложила същата жизнена философия, т.е. повечето от тях не желаят да работят. Тази специфична сплав между някои национални особености и западната потребителска култура поражда вече доста многобройната прослойка от вечни студенти, ангажирани в сферата на услугите, продавачи в малки „семейни” магазини и откровени безделници. Всеки българин, който е пътувал в Европа, няма как да не ги е забелязал. Представителите на по-старото поколение по цели дни висят в „етническите” кафенета, бистрейки политика, докато младите просто се скитат из улиците.

Разбира се, казаното по-горе не се отнася само за турците (те далеч не са най-тежкия случай), а и за голямата част от мигрантите-мюсюлмани във всички европейски държави. Развитата европейска социални система ражда синдрома на „принципиалното готованство”. Едва ли някой ще отрече, че мигрантите напускат родината си именно в търсене на по-добър и безгрижен живот. Другите причини са второстепенни (тук не говорим за бежанците). А безделието и нежеланието (или пък неспособността) за пълноценна интеграция в европейското общество създават хранителна среда за разпространението на екстремистките идеи. Защото, винаги е по-удобно да скриеш собствената си необразованост, неспособност за адаптация или просто мързел зад различните форми на политически протест или твърденията за „идеологическа несъвместимост”.

Сред последиците от тази ситуация е вече споменатото по-горе непрекъснато нарастващо бреме върху социалните системи на повечето европейски държави. Статистиката сочи, че с всяка изминала година, сред мигрантите и представителите на диаспорите, нараства броят на онези, които предпочитат да живеят със социални помощи. В резултат от това, икономическият ефект, който Европа навремето постигна благодарение на икономическата миграция отвън, отдавна е „нивелиран” от негативите и разходите (преки и косвени), които са принудени да правят редица европейски държави във връзка с непрекъснато нарастващия поток от имигранти (за които работа вече няма) и увеличаващата се численост на диаспорите.

Когато всичко това се съпровожда с претенции на въпросните диаспори към местните власти да решат всичките им проблеми за сметка на държавата, както и от културна експанзия, съчетана с нарастване на екстремизма, едва ли можем да се учудваме, че нервите дори и на толкова търпеливи и толерантни хора, като швейцарците, започват да се опъват. На всичкото отгоре, Европа не е наясно, как да реагира на този процес. Така, европейците се оказаха в капана на концепцията за толерантността, „отварянето” и мултикултурализма, която лансираха дълги години, и това става все по-очевидно.

Немаловажна роля за подобно развитие изигра и отказът на европейците от християнските им корени. Като нещата опират дори не толкова до християнството, като религия, колкото до това, че в течение на дълги векове европейската цивилизация притежаваше собствена, утвърдена традиционна идентичност, която и позволяваше не само да се развива динамично, а и да осъществява мащабна външна експанзия, успешно асимилирайки новите, представляващи други култури, елементи в европейската „нация”.

През миналия ХХ век обаче, Европа, отчасти като последица от двете унищожителни световни (но най-вече европейски) войни, се ориентира към доброволния отказ от собствената си традиционна идентичност, опитвайки се да създаде вместо нея някаква нова „постхристиянска” идентичност. Последната обаче, независимо от всичките и технологични „плюсове”, засега се оказва изключително крехка и неефективна, най-вече в случаите на сблъсък с други традиционни култури (особено ако тези сблъсъци носят и определен идеологически заряд). Европейците се опитаха да заместят християнската религия с вярата във всемогъществото на икономическите фактори, в съчетание с демократичните институции и общочовешките ценности (съвсем в духа на европейския хуманизъм), с цел постигането на максимален материален комфорт. Оказа се обаче, че върху милиарди хора в света, тези фактори въздействат по начин, силно различаващ се от представите на европейските теоретици, или пък въобще не им въздействат.

Казано с други думи, Европа вероятно би могла да съществува безпроблемно, съобразно с новите „постхристиянски” правила, само ако и целият останал свят беше населен с европейци. Което разбира се не е така и е глупаво да смятаме, че някога би могло да се случи.

Впрочем, всичко това са детайли и проблеми на европейските елити, чиито позитивистки утопии успяха да объркат не само тях самите, но и обикновените европейци. Истината е, че швейцарският референдум, както и спорът за забрадките във Франция, са само дребни, периферни епизоди от обоснования от Самюел Хънтингтън „цивилизационен сблъсък”, който се оказва съвсем реален, независимо от критиките на многобройните либерални и леви теоретици и анализатори. Проблемът е в изострящата се конкуренция между различните проекти за глобализацията на света. А сред най-активните подобни проекти през последните десетилетия е ислямският проект. Което пък е повод да анализираме някои технологични особености на външното му позициониране, отказвайки се от пропагандните клишета от края на миналия век, които се опитват да разглеждат и оценяват всичко случващо се в контекста на отдавна несъществуващия двуполюсен свят, както и от лицемерните „политически коректни” табута, пречещи за обективния анализ на ситуацията.

Сблъсъкът между глобалните цивилизационни проекти

Фактът, че ислямът се превърна не просто в глобален по мащабите си проект, а и в проект, принципно претендиращ да осъществи глобализацията на света по собствения си модел, стана особено очевиден през последните няколко десетилетия. Впрочем, и в миналото идеолозите на исляма никога не са криели, че в идеалния случай крайната им цел е ислямизацията на целия свят и повсеместното налагане на законите на шариата. Това следва да имат предвид всички, опитващи се обективно да оценят вътрешната мотивация и потенциала на този проект, както и когато се очертават схемите на взаимодействие с него.

Между другото, това е едно от фундаменталните различия между исляма и мнозинството други големи световни религии, които никога не са си поставяли (най-малкото открито) подобни цели. По-старите от исляма религии – например християнството, будизмът или юдеизмът, си дават сметка, че тоталното обръщане на всички хора в тяхната вяра е невъзможно, по принцип, а и едва ли би било особено полезно. Опитът на конкистадорите в Америка, заради който периодично се сипят хули срещу цялото християнство, всъщност е само епизод от историята на Католическата църква, при това осъден впоследствие от Рим.

Християнската есхатологична доктрина директно заявява, че с наближаването на Сташния съд огнищата на истинската вяра най-вероятно ще стават все по-малко, докато различните отклонения от нея, напротив, ще придобият масов характер. А идването на Антихриста ще бъде обусловено, наред в всичко друго, и от факта, че повечето хора ще започнат да се кланят на някаква лъжлива религия и нейния лъжлив бог. Тоест, изграждането на тотално християнски световен ред в глобални мащаби (т.нар. „рай на земята”) се признава за принципно невъзможно. Всичко това обаче, е между другото.

През последните десетилетия, глобалната мисия на исляма придоби принципно ново звучене и форми, предвид промените в спецификата на съвременния свят, вече споменатото разрушаване на двуполюсната система, появата на принципно нови технологични възможности (включително качествения скок в развитието на масовите медии и комуникационните средства), укрепване на ресурсната база на проекта (за сметка на принципно променената роля на петролните държави в световната икономическа система), а също заради все „по-отворения” характер на света и динамизацията (в сравнение с последните няколко века) на миграционните потоци. Но най-важното е, че ислямският проект рязко се политизира и то на едно ново равнище, получавайки възможност да упражнява наистина глобално влияние върху световните процеси. С течение на времето, ислямският проект еволюира от чисто религиозен, в религиозно-политически, а след това и в политико-религиозен. Разбира се, този процес не започва от вчера, но именно напоследък придоби нови форми и особен динамизъм.

По ирония на съдбата, всички тези нови възможности бяха предоставени на ислямския проект от Запада, осъществяващ собствения си глобален проект, по свой план и в името на собствените си интереси, но принуден днес да се съобразява и с неизбежните негативни странични ефекти от този процес. Либералният глобализационен проект продължава с необяснима самоубийствена обреченост да изгражда, стъпало по стъпало, стълбата, по която ислямският проект (а и не само той) се изкачва на качествено ново ниво на развитие.

Интересното в случая е, че по технологичните си цели ислямският проект малко се различава от либералния евроатлантически, на който така яростно се противопоставя. Привържениците и на единия, и на другия, с всички възможни средства, се стремят да накарат света да заживее по правилата, които самите те смятат за универсални и полезни, без значение какво мисли по въпроса останалото население на планетата. Тоест, нещата много напомнят ситуацията с други глобални проекти – например с комунистическия, който позорно се провали. Навремето комунистите също се противопоставяха на либералния глобализационен проект, но преследваха същите технологични цели – да поставят целия свят под общ унифициран знаменател.

В този смисъл, няма нищо чудно, че ислямистите са си избрали за основен враг именно западната цивилизация, а не примерно Китай или пък Индия и Бразилия, нито дори Русия с нейния ядрен потенциал. Причината е, че Китай, Индия, Русия и Бразилия в момента не разполагат със собствени глобални проекти, нито пък изповядват някаква глобална идеология, изнасяйки я в останалия свят. Поне засега е така. Пак поради това, днес западната цивилизация води открита битка за влияние именно с ислямския свят, докато с останалите си конкуренти все още предпочита да се бори с други средства.

Силните страни на ислямския проект

Без съмнение, ислямският проект има своите силни страни. На първо място, това е ясната и разбираема идеология, морални ориентири и ценностна система, която се противопоставя на съвременната квазирелигия на потреблението, хедонизма и релативизма, която проповядва съвременният либерален Запад, като основна цел и смисъл на живота.

Впрочем, с подобна система разполагат, в една или друга степен, всички големи световни религии. Или поне монотеистичните. Във всеки случай, християнството със сигурност притежава такава система. Проблемът на Запада е, че доброволно се отказа от традиционната си религия и сега се опитва да накара и останалите да сторят същото. Тоест, на практика, съвременният либерален Запад олицетворява новото езичество, което неизбежно влиза в конфликт с всеки монотеизъм. Просто, новите езичници на Запада вече са сложили кръст на своя християнски монотеизъм. В същото време, ислямският монотеизъм е много динамичен, прост и достъпен и притежава глобални амбиции.

Истината е, че човечеството винаги ще се нуждае от идеали и идеологии и това няма да се промени. Такава е човешката природа. Затова е неизбежна и конкуренцията между различните идеологии. Деидеологизираният свят, който мнозина убедени либерали смятат за идеален, на практика не само е невъзможен, но и е обречен на неизбежно поражение. В този смисъл, либерализмът вече е достигнал чертата, отвъд която ще започнат процеси на бавно но сигурно саморазрушаване. На практика, тоталната свобода на възгледите и абсолютният морален релативизъм съвсем не пораждат многообразие, а по-скоро вакуум, т.е. пустота, която или ще се „взриви”, или ще трябва да бъде запълнена с някаква алтернативна идеология. Доведена до абсурд, либералната концепция (както впрочем и всяка друга) няма как да не започне да функционира все по-зле. Между другото, сегашната криза е сред проявите на този процес – системата започва да се самоизяжда.

В същото време, ислямът предлага редица много полезни правила, касаещи ежедневния живот на битово равнище, които (ако бъдем откровени) заменят за недотам грамотната мюсюлманска маса богословските тънкости, достъпни само за ограничения кръг на ислямското висше духовенство, ислямските интелектуалци и елита, като цяло. В ежедневния живот, ислямът дава прости отговори на сложните въпроси. Наистина, понякога тези отговори са прекалено прости и нерядко са по-прости, отколкото в другите световни религии. Което не може да не привлича към него огромни маси от хора. В случая, влияние вероятно оказва и фактът, че ислямът е сравнително млада религия, както и, че богословието все още не се е откъснало прекалено много от вярващите.

Второто несъмнено предимство е позитивната демография на мюсюлманските държави. Мюсюлманите в света стават все повече, на първо място заради високата раждаемост, обусловена както от религиозно-идеологически причини, така и от ниското ниво на развитие на повечето мюсюлмански държави. Бедността винаги е подтиквала хората да имат повече деца, като гаранция за оцеляването на рода. Пак тя определя и динамиката на миграционните потоци. Милиони мюсюлмани бягат от страните си, тласкани, на първо място, от бедността и ограничените перспективи за реализация. Още повече, че западната цивилизация направи света по-отворен.

При това обаче, именно общата религия им позволява да съхранят собствената си идентичност, да водят специфичния си начин на живот, сравнително успешно да се съпротивляват на културната интеграция и да се консолидират в затворени общности, което винаги е по-ефективния начин за отстояване на груповите интереси. По същата причина, те запазват връзките с родината и остават дейни участници в глобалния ислямски проект.

Третото предимство е нарастването на ресурсната база. Съвременното разделение на труда и тенденциите на развитие на съвременното потребителско общество, с всяка изминала година, изискват все повече енергоносители. А с тях разполагат държавите от ислямския свят, под формата на петрол и природен газ. Средствата, получавани от продажбите им се влагат и в прякото или косвено прокарване на глобалния ислямски проект. Пример за това са някои постсъветски републики, Босна и, отчасти, Косово, където ислямизацията, до голяма степен и съвършено открито, се финансира отвън.

Слабите страни на ислямския проект

В същото време, ислямският проект има и редица съвсем очевидни недостатъци, които неизбежно създават и ще продължат да създават в бъдеще сериозни проблеми пред реализацията му. При определено развитие на събитията, тези проблеми могат да се окажат толкова сериозни, че да доведат до глобалната конфронтация на ислямския проект с целия останал свят. Впрочем, отделни периферни схватки вече се водят по цялата територия на планетата. И въпросът е, дали ще прераснат в глобален сблъсък.

Основният недостатък на ислямския проект директно кореспондира с неговото най-голямо достойнство. Днес ислямът действително демонстрира най-голяма динамика в опитите си да лансира ценностна система, алтернативна на западната цивилизация. С което печели симпатиите на милиони. Това наистина е така и, ако трябва да бъдем честни, „разлагащият” се Запад също носи своята вина за подобно развитие.

В същото време обаче, ислямският проект демонстрира и крайна избирателност, стигаща до висока степен на нетърпимост към всеки инакомислещ. Ислямският проект дава позитивна картина на бъдещето само и изключително за онези, които изповядват мюсюлманската религия. По този начин обаче, автоматично се свива и „електоралната” (фигуративно казано) база, и полето за маньоври, и основанията за утвърждаване на моралното му превъзходства. Ислямският проект въобще не възнамерява да доказва на останалото човечество моралната си правота. Впрочем, истината е, че той не се интересува от човечеството, като цяло и затова останалата част от него не влиза в сметките му. Ако тези хора не са избрали истинската вяра, толкова по-зле за тях. Ако се съпротивляват, трябва да бъдат физически унищожени. Ако пък не се съпротивляват ги чака ролята на безправни изпълнители на волята на победителите. Илюстрация за което е животът в държавите, където мюсюлманите са абсолютното мнозинство от населението. Представителите на другите вероизповедания там далеч не се ползват със същите права. Впрочем, ако се върнем назад в историята, ще видим, че мюсюлманите обикновено се превръщат в мнозинство, в една или друга страна, осъществявайки изключително твърда мисионерска политика.

В тази връзка, нека си припомним, че по повод на „референдума за минаретата” турският парламент заклейми Швейцария и нарече швейцарците „расисти”, призовавайки ги, в същото време, към толерантност и религиозна търпимост. Би било интересно обаче, да видим как биха реагирали турците, ако им напомнят на чия територия е разположена съвременна Турция и как я е завоювала. Или например, ако ги бяха накарали да възстановят кръста, увенчавал някога купола на катедралата „Света София” в Истанбул (бившият Константинопол) – като пример за религиозна търпимост. Реагирайки по този начин на случващото се в Швейцария, или пък във Франция, където въпросът за носенето на фередже на обществени места отново бе поставен на дневен ред, турците едва ли трябва да се учудват, защо Франция и Германия не ги искат в ЕС.

Ако наистина се стреми да бъде ефективен, един глобален политически проект не може да проявява подобна отчайваща липса на гъвкавост. Всъщност, може, само че в такъв случай е обречен на провал. Защото глобалността се основава именно върху универсалността и общодостъпността на модела, предлаган от един или друг проект. От технологична гледна точка, е необходима и висока степен на свобода, която да е инкорпорирана в проекта, както и позитивна перспектива за бъдещето, разкриваща се пред всеки реален и потенциален участник в него, без оглед на индивидуалната му специфика. Тоест, проектът следва да е привлекателен.

Макар да не съм привърженик на либерализма, не мога да не призная изключително високата технологична ефективност на либералната глобализация. Тя привлича с това, че предлага модел на щастливо бъдеще за всички хора на планетата, независимо от тяхната религия, националност, възгледи, благосъстояние, външен вид и т.н. В същото време, тя апелира към онези качества на човешката природа, които са присъщи на всички хора, без изключение.

Дали наистина е така, реално ли е подобно нещо, или не, правилно ли е, или пък е неправилно, е вече съвсем друг въпрос. Освен това, от чисто религиозна гледна точка, може да се твърди, че либерализмът апелира не към някакви абстрактни човешки черти, а към греховете и страстите на хората, с които спекулира. Въпреки това, сам по себе си, този проект е изключително ефективен, именно защото действително изглежда много привлекателен за огромни маси от хора.

При ислямският проект всички тези качества или са крайно недостатъчни, или въобще липсват. В момента, този проект дори не наподобява борба за някаква истина, т.е. за някаква религиозна идея, а, на първо място, е средство в битката на мюсюлманските етноси за място под слънцето в съвременния свят. Казано по-просто, на преден план в борбата на ислямския проект срещу Запада (и целия останал свят) излиза не моралната правота на истината в битката и със системата на пороците и греха (както понякога представят нещата ислямските интелектуалци), а единствено опитът да се отстои собственото право на също толкова добър живот, какъвто живее Западът, но съобразен със спецификата на мюсюлманската култура. Това придобива съвсем очевидно изражение, от една страна, в агресивната тактика на мюсюлманските диаспори, заселващи нови територии. Тези хора повсеместно демонстрират не толкова някакъв алтернативен, по-морален и по-привлекателен начин на живот и ценностна система, колкото просто се опитват физически да изтласкат коренното население от изконните му територии, натрапвайки му нови, чужди за местните жители, форми на съществуване, като например изграждането на прословутите минарета в Швейцария. При това, нерядко го правят в доста агресивна форма. Често ислямът се превръща за тях само в прикритие и самооправдание в баналната битка за сфери на влияние. При това, с исляма нерядко се оправдават и някои откровено криминални методи, с които се води въпросната битка.

От друга страна, тази оценка се потвърждава от безумния разкош, практикуван от много мюсюлмански (и най-вече арабски) елити, на фона на бедността на основната част от мюсюлманското население на планетата. Петролните шейхове (а и не само те) са изпреварили със светлинни години „гнилия” западен хедонизъм. При това, няма как да не го забележим, тъй като този разкош с огромно удоволствие се демонстрира на целия свят.

Всички тези обстоятелство, в значителна степен,  балансират, в очите на немюсюлманския свят, онези морално-нравствени предимства на религиозната концепция на ислямския проект, за които споменах по-горе, защото в реалния живот тези ценности имат доста избирателно въздействие и нерядко си остават само на теория. Тоест, по същество, сме изправени пред същия релативизъм и двоен стандарт, само че под друга форма. В реалната практика на ислямския проект, хедонизмът, несправедливостта, притесненията и насилието са лоши не сами по себе си, а само, когато биват засегнати правата на мюсюлманите. В такъв случай обаче, ценностите на исляма се оказват не универсални и не безусловни, т.е. и неособено актуални за цялото човечество.

Тази визия обуславя и втория, много сериозен проблем на външното позициониране на ислямския проект – неговият отрицателен имидж. Защото трябва да признаем, че днес в „лице” на този проект са се превърнали терорът и агресията. При това, за съжаление, нещата не опират само до предубедеността на враждебно настроените медии. Поне в момента може еднозначно да се твърди, че умереният и традиционен ислям, както и духовно здравите мюсюлмански интелектуалци, почти повсеместно губят битката с ислямските радикали за контрол върху стремително радикализиращите се мюсюлмански маси – т.е. с тъй наречената „улица”.

Отделен въпрос е, дали такава битка въобще се води. Някои експерти например смятат, че развитието на екстремистките тенденции не поражда особени протести сред традиционното мюсюлманско духовенство, тъй като радикалите се оказват удобен инструмент за завоюването на нови територии и ресурси. Впрочем, това е само хипотеза. При всички случаи обаче, без подкрепата на държавата и управляващите елити, в много страни умерените мюсюлмани твърде бързо биха се превърнали в маргинали, тъй като в условията на „свободна конкуренция” шансовете им за победа над радикалите са близки до нула. Днес, както никога досега, мюсюлманската „улица” е склонна да търси най-простите отговори на най-сложните въпроси, както вече споменах и по-горе. И насилието и се струва напълно допустимо, а понякога и предпочитан метод за разрешаване на всички жизнени проблеми в съвременния свят.

Междувременно, ислямските лидери се опитват да убедят целия свят да не вярва на очите си. Те твърдят, че екстремизмът е „изключение”, а ислямът е религия на мира, както и, че терористите нямат националност и религия. Само че на теоретиците на ислямския проект би трябвало да е ясно, че е много трудно да се повярва в това, когато почти ежедневно, от всички краища на планетата, идват съобщения за убийства, взривове и други престъпления, демонстративно извършвани „в името на Аллах”. В нито една друга световна религия, днес не се наблюдава нещо подобна. Никой не взривява къщи „в името на Христос”, или пък разстрелва хора „в името на Буда”. Дори практиката на личното, битово общуване с мюсюлманските диаспори в различни държави по света, меко казано, не оставя усещането, че ислямът действително е религия на мира.

Ислямският проект и „другите”

На фона на всичко това, за повечето немюсюлмани в света става трудно да се отнасят с необходимата търпимост към ислямския проект, да оставят на заден план опасенията си и да разчитат на това, че навремето ислямската цивилизация е дала на света плеяди блестящи философи и учени. Защото огромното мнозинство от хората се вълнуват от случващото се днес. А днес ислямският проект си е създал имиджа на егоистичен и агресивен и почти с нищо неотличаващ се, на практика, от конкурентните му глобални проекти. Ислямският проект цели да направи мюсюлманите щастливи. Лошото е, че за постигането на тази цел всички средства се смятат за добри. Проблемът обаче е, какво да правят останалите, т.е. немюсюлманите? Да станат мюсюлмани? Или да се самоубият? Подобна постановка на въпроса праща в задънена улица и самия ислямски проект.

Между другото, навремето със сходен имидж се ползваше и друг глобален проект – съветско-комунистическият и тъкмо това фатално ерозира позициите му. Нека си припомним, че въпросният проект беше формулирал достатъчно привлекателен и универсален модел на едно позитивно бъдеще. При това, на определен етап, популярността на този проект беше придобила наистина глобален характер. Ако не беше така, не бихме могли да говорим и за „двуполюсния свят”, в който съветско-комунистическият проект се противопоставяше на този на демократичния капитализъм. Сред причините за неговия крах се оказа именно склонността му към използване на насилие за решаването на поставената задача за „ощастливяване” на цялото човечество. Или, поне глобалния образ на този проект, като разчитащ на насилието.

В този смисъл, обясненията на мюсюлманските лидери пред световната общност, че ислямът е едно, а радикалните ислямисти – нещо съвсем друго, започват да изглеждат безсмислени и дори смешни. Също както и твърдението им, че става дума за вътрешни проблеми на ислямския свят. Сред мнозинството немюсюлмани възниква естественият въпрос, ако действително става дума за „отклонения”, или за „вътрешни проблеми”, защо те не се решават от самите мюсюлмани, а се налага намесата и на останалия свят? Защо умерените мюсюлмани не могат сами да се справят с радикалните елементи? Така че именно те, а не радикалите, да формират имиджа на глобалния ислямски проект. Ако бяха в състояние да го направят, и отношението на останалия свят към този проект би се променило, а и ефектът от собствените им усилия щеше да е по-голям.

За съжаление обаче, както изглежда, липсва масово и адекватно разбиране на тези проблеми дори сред мюсюлманските елити. И това е друг сериозен проблем. В основната си част, ислямският свят не се оказва достатъчно способен да работи за преодоляване на грешките си, което в бъдеще ще се превърне в основния му проблем. Самокритиката е много рядко качество в тези среди. Мюсюлманските лидери и „улицата” са склонни да винят за собствените си проблеми всички останали, но не и себе си. Между другото, това също отличава фундаментално исляма от християнството например. За причините на този феномен може да се спори, но е трудно да се отрича съществуването му. Самоувереността не е нещо лошо, ако не преминава в откровен нарцисизъм и вяра в собствената изключителност. За политическия глобален проект, съзнателният отказ от самоанализ гарантира неизбежно поражение. Което се отнася не само за ислямския, но и за всички други глобални проекти.

Друг сериозен проблем на външното позициониране на ислямския проект е зависимостта му от неговите преки конкуренти. Което се обяснява с това, че от много векове насам ислямът е загубил водещите позиции в развитието на науката и техниката и не демонстрира способност за самостоятелно развитие на ново технологично равнище. За причините може да се спори, но това е факт. Ислямският свят отдавна е престанал да смайва човечеството с велики учени, талантливи изобретатели, общопризнати философи. Дори и най-богатите и развити мюсюлмански държави са принудени да внасят отвън открития, челни иновации, ефективни технологии и социални методики. Тоест, развитието им има по-скоро екстензивен и заимстващ характер.

Разбира се, има и изключение, но като цяло е така. При това, понякога се създава впечатление, че ислямският проект въобще не стреми към истинско, а не към някакво формално лидерство. Много от младите хора се насочват не към науката, а към различни нискоквалифицирани сфери на труда – търговия, посредничество, услуги и криминален бизнес, а обикновено връх на мечтите им е военната, юридическата или икономическа кариера.

Според мен, определена роля тук играе специфичният мироглед. Именно свръхидеологизацията, свръхполитизацията и непримиримото противопоставяне на останалия свят, които са толкова модни напоследък в ислямистките среди, както и постоянното самовнушаване на идеята за собствената изключителност и непогрешимост, ги лишава от стимули за развитие и ги праща в афганистанските пещери. В края на краищата, защо ти е да се развиваш, след като си „избран”? Защо да измисляш нещо, след като американците вече са измислили ракетите „Стингър”, а руснаците – автомата „Калашников” и те ти вършат прекрасна работа? Защо да се учиш от чуждия опит, ако това е опитът на неверниците? Подобно мислене, най-малкото, затормозява развитието, а съществува и риск да го вкара в задънена улица.

Освен това, да не забравяме, че финансовите приходи на мюсюлманския свят, с чиято помощ се активира глобалният ислямски проект, идват, на първо място, от Запада. И само докато Западът е склонен да продължи да играе тази игра, петролните шейхове ще могат да спонсорират глобалния ислямски проект. И атомната бомба, с която вече разполага Пакистан и към която се стреми Иран, няма да помогне за решаването на проблема.

Без значение, дали мюсюлманските лидери са наясно с това, подобно позициониране обрича проекта им на вечна зависимост от онези, които те толкова яростно критикуват. А зависимостта винаги означава и податливост на влияние отвън, да не говорим, че силно ограничава перспективите за успех. Нещо повече, колкото и да се разширяват мюсюлманските диаспори в Европа, САЩ и другите развити държави в света, в момента те не са в състояние дори и просто да оцелеят, без да паразитират върху постиженията на „противниците” си. Затова и стремежът за изтласкване или дори унищожаване на своите конкуренти означава за ислямския проект (поне днес е така) и движение към собствената му криза. Така омагьосаният кръг окончателно се затваря. В момента, глобалният ислямски проект не демонстрира способност да осъществи нито морално, нито технологично лидерство в света. Моралното лидерство е невъзможно, тъй като ислямският проект е ориентиран единствено към интересите на мюсюлманите. А технологичното – заради нежеланието, или неспособността да се формулира иновационен дневен ред. Строго погледнато, всичко това говори за вътрешната незрялост и недовършения характер на ислямския политико-религиозен проект, именно в качеството му на глобален. Което е в остър дисонанс и дори се конфронтира с крайно високите амбиции на въпросния проект, пораждайки маса както вътрешни, така и външни проблеми.

Поне засега обаче изглежда, че множеството вътрешни трудности (които тук не анализираме) и липсата на консолидация вътре в самия ислямски проект, не позволява всички тези проблеми да се осъзнаят напълно. За да стане по-ефективен, ислямският проект се нуждае от мащабни и качествени вътрешни реформи. На практика обаче, неосъзнаването на собствените проблеми само стимулира нарастващата агресивност и залагането на екстензивното разпространение, като начин да се отлага до безкрайност решаването на вътрешните проблеми.

В тези условия, можем да очакваме, че съпротивата срещу глобалния ислямски проект повсеместно ще нараства. Ислямските теоретици не бива да се самозалъгват с това, че отделни представители на местното население в традиционно немюсюлмански държави решават да приемат исляма. Тези хора са обречени да си останат маргинали. Което ни демонстрираха и резултатите от швейцарския референдум за минаретата, и положителната реакция на френското общество на стремежа на президента Саркози да забрани носенето на фереджета в публичните учреждения.

* Българско геополитическо дружество

{rt}