11
Сря, Дек
6 New Articles

Поуките за България и Европа от последната газова криза

брой2 2009
Typography

В началото на 2009 вниманието на водещите политици от ЕС бе ангажирано с една криза, предизвикана от неразбирателството между държави, които въобще не са членки на Съюза – Русия и Украйна. Киев и Москва си прехвърляха един на друг вината за срива в газовите доставки за Европа и водиха мащабни пропагандни кампании, за да убедят Брюксел в правотата си. Разбира се, за страните от ЕС не е без значение да знаят дали Украйна или Русия им е врътнала газовото кранче, но много по-важни, от морално-политическата оценка на конфликта, са практическите поуки, които Брюксел трябва да извлече за бъдещата си енергийна стратегия.

Енергетика и сигурност

Нарушаването на ритъма на руските газови доставки за Европа за пореден път доказва, че в съвременния свят енергетиката е сред най-важните компоненти на системата за национална сигурност. Отмина времето, когато безопасността на една държава се гарантираше, преди всичко, от способността на армията и да разгроми и унищожи реалния или въображаем противник. За европейските граждани много по-важни проблеми са отоплението и нормалната работа на индустриалните предприятия, отколкото броя на танковете, самолетите и войниците във въоръжените сили на страната. Съответно, тръбопроводите стават обекти, чието значение за националната сигурност е не по-малко от това на казармите. Тежестта на отделните държави на международната сцена зависи не само от мощта на техните армии и големината на икономиките им, но и от техния капацитет за добив и износ на енергийни суровини. Случаят с Украйна показва, че несъразмерно голяма геополитическа тежест може да придобият дори и страни, които не експортират нефт и газ, но осигуряват ключови транзитни трасета.

Официално, СССР се разпадна в края на 1991 и на мястото му се появиха 15 нови суверенни държави. Повечето от тях обаче, останаха здраво свързани помежду си с икономическа и културно-историческа спойка. Русия и Украйна са най-типичния пример в това отношение. След т. нар. „цветни революции”, в Тбилиси и Киев започна процес, който може да се обозначи като второ разпадане на СССР. Той е съпроводен с разместване на геополитическите пластове в постсъветското пространство и болезнен отказ от някои стари икономически стереотипи. Споменът за общото минало не може да се изличи, но Москва напомни на бившите си сателити, че природният газ си има пазарни цени, които Украйна не е готова да плаща. Вторият разпад на СССР не е приключил и ЕС сигурно ще продължи да усеща ехото от нови геополитически трусове в източната си периферия.

Завръзката на конфликта е в близкото минало. В първите години след разпадането на Съветския съюз Украйна получаваше руски газ по цени, значително по-ниски от пазарните. Това крепеше не само битовата газификация, но и гигантските металургични предприятия в източната част на страната, които са много далеч от съвременните норми за енергийна ефективност. След Оранжевата революция от края на 2004, отношенията между Москва и Киев се промениха драматично. С избирането на Юшченко за президент, Украйна излезе от геополитическата орбита на Москва и започна бавен и зигзагообразен дрейф в посока към ЕС. След което ентусиазмът на руснаците да продават газ на Киев по „политическа цена” се изпари.

Има една екзотична версия, че кризата е провокирана умишлено от Газпром, който просто няма достатъчно производствени мощности, за да изпълни договорните си задължения към ЕС. Това обаче е малко вероятно. Все пак, през 2008, добивът на природен газ в Русия се увеличи до 665 млрд. куб. м, при ниво от 654 млрд. куб. м. за 2007. Износът за 2008 възлиза на 187 млрд. куб. м. Стабилни остават и покупките на синьо гориво от Централна Азия (най-вече от Туркменистан), което Газпром реекспортира в Украйна и ЕС.

В дългосрочен план украинците нямат никаква алтернатива на руските доставки. Макар че по-голяма част от синьото гориво, внасяно в Украйна, идва от Централна Азия, Киев не може да сключи договор за доставки направо с Туркменистан или Казахстан, защото по волята на географията суровината трябва да мине по тръбите на Газпром. В сферата на фантастиката е лансираният преди време проект “Бял поток”, предвиждащ газ от Каспийския регион да стига до Украйна, през Грузия, и след това по тръба, положена по дъното на Черно море.

Руско-украинският газов конфликт бе допълнително усложнен от факта, че в него участваха не две, а по-скоро три страни. Докато в Москва политическият тон се задава от Путин и Медведев, които мислят и действат в една посока, в Киев има двувластие между президента Юшченко и премиера Тимошенко. Газовият проблем е сред най-важните политически карти, която те разиграват, за да се преборят за победа в предстоящите, в края на годината, редовни президентски избори. Във врата на Юшченко и Тимошенко пък диша опозиционният лидер Виктор Янукович, който е привърженик на разбирателството с Русия. Той обаче трудно може да вземе над 50% от гласовете и затова противниците на Тимошенко я обвиняват, че именно тя е човекът, на когото Кремъл ще заложи на президентския вот.

Газовата криза от началото на 2009 приключи със споразумението Путин-Тимошенко, което предполага, поне за първото тримесечие на тази година, Украйна да купува руския газ за около 360 USD за 1000 куб. м. Малко вероятно е “Нафтогаз Украйна” да е в състояние да плаща тази цена. Украинската компания трудно събира дълговете от клиентите си, които при това се издължават не в долари, а в постоянно обезценяващи се гривни. В този смисъл кризата може да се възобнови в момента, когато Газпром обяви, че дългът на украинците е твърде голям и трябва да се вземат драстични мерки за събирането му.

Необходимостта от диверсификация

Кризата показа, че сигурна може да се чувства само страната, постигнала диверсификация на доставчиците и на маршрутите, по които получава природен газ и нефт. По-високото ниво на енергийна сигурност предполага няколко доставчика, но не всеки може да си го позволи, по икономически или чисто географски причини. Най-лошият вариант е природния газ да идва само от един външен източник и да минава по един единствен маршрут. Тогава страната-вносител може да бъде подложена на икономически и дори геополитически натиск както от доставчика, така и от транзитьорите. Най-стабилният източник на газова диверсификация е наличието на значителен собствен добив на суровината, но България не е сред късметлиите, които могат да разчитат на такъв вариант.

Макар че загуби огромни суми от спрените доставки на газ за Европа, Русия, в крайна сметка, може да извлече икономически и геополитически дивиденти от кризата, защото на фона на конфликтната ситуация още повече изпъкна необходимостта от алтернативни тръбопроводни маршрути, заобикалящи Украйна. Газпром, респективно Кремъл, залага основно на два проекта – „Северен поток”, минаващ по дъното на Балтийско море, и „Южен поток”, през Черно море. Да се полагат тръби в морето е скъпо, но сега се вижда, че цената на газовия пренос по суша трябва да бъде увеличена с една променлива величина, наречена „геополитически риск”. А Украйна ще си остане рисков газов партньор и през следващите няколко години. Затова морските тръбопроводи за руския газ стават икономически изгодни. От тях засега е изграден само един – „Син поток”, пренасящ суровината от Русия до Турция. След години на силни съмнения в неговата целесъобразност, през януари 2009, той бе натоварен на пълна мощност (16 млрд. куб. м годишно) и даде спасителна глътка въздух за турската енергетика.

Намалените доставки на руски газ през Украйна още веднъж накараха ЕС да се огледа за алтернативи. Още повече, че производството в самия Съюз намалява – според прогнози на Европейската комисия спадът през второто десетилетие на века ще бъде с по 5,1% годишно. За да го компенсира, както и поради увеличаващото се потребление, до 2020, ЕС трябва да внася близо два пъти повече газ в сравнение с нивото от 2006. Извън Русия, най-важния вносител на синьо гориво в Съюза е Норвегия. Сега тя доставя по 99 млрд. куб. м годишно и до 2020 може да увеличи това количество с 15-20%. Другият основен източник е Северна Африка (Либия, Алжир, Египет). Оттам в ЕС влизат по 76 млрд. куб. м годишно (данни от 2006) като увеличението до 2020 може да е двойно, но би могло и да е незначително, ако страните от региона се ориентират към производство на втечнен газ за неевропейските пазари. Най-сериозните резерви за диверсификацията на газовите доставки за ЕС са в източна посока, където европейците страдат от американската блокада на Иран.

Може би най-сериозният недостатък на природния газ като енергиен източник е, че при него мобилността на доставките е много малка. Огромният процент от преноса на тази суровина минава по тръби, които са съоръжения за дългосрочно ползване и няма как да бъдат съобразени с бъдещите динамични промени в икономическата и геополитическата среда. Все пак, в това отношение има пробив и той се нарича втечняване на природния газ. В това състояние суровината може да се транспортира с танкери до всеки световен терминал. Втечненият газ има един „малък” недостатък – той е доста по-скъп от обикновения. В ЕС сега основни потребители на втечнен газ са Испания (над 50% от вноса), Франция и Белгия. Доставката на такава суровина обаче също изисква сериозни инвестиции. Първо, приемащата страна трябва да има изграден терминал. Второ, производителят също трябва да изгради завод за втечняване и съответната инфраструктура. Това е икономически ефективно само ако става дума за много големи находища, способни да захранват завода поне 20 години и при това себестойността на самия газов добив не бива да надвишава 40-75 USD за 1000 куб. м. Засега играч номер едно в този бизнес е Катар. ЕС би трябвало да се огледа за по-близки доставчици на втечнен газ. Те отново ще са Русия или страните от Северна Африка, но все пак това е застраховка срещу тръбопроводните неволи.

Руско-украинският спор открои още по-ясно един факт, който бе известен и преди – макар че в някои аспекти ЕС може да се разглежда като една икономическа единица, по отношение на зависимостта си от руския газ страните от ЕС са в различни позиции и, съответно, имат различни интереси. В групата на най-засегнатите от кризата са държави като България, Словакия, Унгария, разчитащи само на Русия и то само на една тръба. Към втората група можем да причислим големи страни като Германия и Италия, който са далеч по-крупни клиенти на Газпром отколкото София, Братислава или Будапеща, но все пак разчитат на диверсифицирани доставки и временното спиране на руския газ не е толкова фатално за тях. В клуба на най-застрахованите от руско-украинските рискове са Холандия и Великобритания, които са големи производители на газ, както и Франция, Белгия, Испания, които имат диверсифицирани доставки.

В крайна сметка, газовата криза показа ограничените възможности на ЕС да упражни ефективен натиск върху спорещите страни. Русия не е геополитически клиент, а равностоен партньор на Съюза и в този смисъл води самостоятелна политика. На пръв поглед, Украйна е тотално зависима от Запада заради желанието си да се приобщи към него. Но при по-детайлен анализ се вижда, че шансовете на Киев за членство в НАТО са илюзорни главно заради нежеланието на мнозинството от украинците страната им да влезе в Алианса. Макар че симпатизира на Украйна, ЕС се стреми да я държи на ръка разстояние, за да не насърчава желанието на постсъветската република за членство в Съюза, което в обозримо бъдеще не може да бъде удоволетворено.

Най-голямата икономическа полза от съществуването на ЕС е наличието на общ пазар, даващ големи възможности за потребителите. Газовата криза между Русия и Украйна обаче показа, че природният газ е сред от малкото, ако не и единствената, стока, за която общ пазар в ЕС няма. Налице са 27 отделни пазара и когато руските доставки секнаха всяка страна тръгва да се спасява индивидуално. В най-тежко положение се оказа България, която получава почти всичкия си газ от Русия по тръбите, пресичащи Украйна, и освен това разполага с твърде малки запаси в единственото си хранилище в Чирен.

България в „голямата енергийна игра”

В София, като алтернатива на транзита на руски газ през Украйна, винаги се споменават „дежурните” проекти „Набуко” и „Южен поток”, но тяхната реализация лежи някъде далеч в бъдещето и при това не зависи само от добрата воля на българските власти. А криза като тази от началото на 2009 може да избухне отново и след една и след две-три години (а, може би, и само след няколко месеца). Тогава? Най-близкият до България наличен тръбопровод, по който не тече руски газ, свързва Турция и Гърция в Егейска Тракия, с перспектива съвсем скоро да бъде продължен по дъното на Адриатическо море до Италия. Съществува възможност гръцко-турската тръба да се разклони при Комотини и да достигне до Диимтровград. Предвижданото отклонение е сравнително късо – стотина километра, и може да се построи за около две години. Пред такъв проект обаче стоят твърде много въпросителни, по които засега няма яснота. Първо – кой ще продава газ на България за новата тръба? Преди няколко месеца министърът на икономиката и енергетиката Петър Димитров каза, че е договорил с Азербайджан доставки 1 млрд. куб. годишно. Тази договореност бе потвърдена и в началото на тази година, на среща на премиера Станишев с азербайджанския президент Илхам Алиев. Логично е обещаният от Баку газ за България да мине през Турция и да стигне до Комотини. Засега обаче турците купуват азербайджанското синьо гориво на границата с Грузия и го продават в Гърция като свое. Не е ясно дали България ще убеди Турция да бъде просто транзитьор, а не продавач на газ и дали въобще властите в София водят преговори с Анкара по този въпрос. Освен това, наскоро грузински представители намекнаха, че ще искат още по-изгодни за себе си условия за транзита, ако по тръбопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум потече газ и за България. Сега грузинците вземат за услугите по транзита 5% от транспортираните количества газ.

Другият проблем е, че строежът, дори и на 100 км газопровод, е скъпо начинание, което ще се финансира много трудно, имайки предвид, че бъдещите приходи ще идват от малък пазар като българския. За сравнение – планираният капацитет на „Набуко” е 31 млрд. куб. м годишно, а цялото потребление на България е около девет пъти по-малко. А както във всяка стопанска дейност, така и в преноса на газ, е приложим принципът за икономия от мащаба на начинанието. Строежът на газопровод от Комотини до България може да се реализира само ако ЕС прояви добра воля и реши да финансира съществена част този проект. Засега обаче Съюзът не проявява особена щедрост и не е готов да отпусне повече от 20-25% от парите, необходими за строежа на тръбата.

Втечненият газ е още по-илюзорна алтернатива за България. Страната ни е ощетена от географията, защото достъпът на танкери до Черно море е затруднен поради големите екологични и геополитически рискове от преминаването им през Босфора. Има идея България да построи терминал за втечнен газ на гръцкото крайбрежие, но тя едва ли ще се реализира, защото българският газов пазар е прекалено малък за такава скъпа застраховка срещу рисковете на транзита.

* Българско геополитическо дружество

{rt}