Както се вижда, формирането на постамериканската конфигурация на световната система продължава с пълна сила. В нейните рамки вече се очертават държавите и регионите, претендиращи да играят първостепенна роля – САЩ, ЕС,Китай,Русия,Япония, Индия и Бразилия. В същото време е очевидно, че организацията на глобалното пространство не търпи наличието на “вакуум”. Предишните две епохи – на двуполюсния и особено на еднополюсния свят ясно показаха, че устойчивостта на глобалната система е невъзможна без наличието на дееспособни и активно действащи политически субекти (т.е. държави), които не са световни, но пък са регионални лидери. Още през 70-те и 80-те години на миналия век, геополитиците и анализаторите задълбочено дискутираха проблематиката на “регионалните силови центрове”, но истината е, че “звездният час” на регионалните държави настъпва едва сега, когато вече е очевидно, че световната система следва да притежава достатъчно стабилна и дългосрочна основа, за да може да гарантира жизнеността си. През последните няколко години процесът на очертаване на новите регионални лидери забележимо се ускори, илюстрация за което е развитието на такива водещи държави в Средния Изток, като Турция и Иран.
Доктрината на неоосманизма
Скандалът, който направи в края на януари, по време на Световния икономически форум в Давос, турският премиер Реджеп Ердоган на израелския президент Шимон Перес, изкуши мнозина да анализират гневната му тирада, включваща само няколко изречения, в много по-широк, геополитически контекст. Някои смятат партията на Ердоган за типичен представител на т.нар. “политически ислям”, други предпочитат да акцентират върху характеристиката “умерено ислямистка”, имайки предвид, че идеологията и е по-малко радикална от тази на иранските лидери, например.
Накрая, има и експерти, убедени че Партията на справедливостта и развитието е своеобразен “идеен продукт” на иранската революция от 1979, като не само отстоява определена политическа доктрина, но и се опитва да преформулира геополитическия облик на Турция в зората на Третото хилядолетие.
В тази връзка, експертите отбелязват, че скандалът в Давос е породил в мюсюлманския свят мощна емоционална вълна, заляла огромното пространство от Западен Магреб до Месопотамия и поставила в неудобно положение не само (и не толкова) Израел, а и управляващите в такива “умерени” арабски държави, като Саудитска Арабия и Египет. Освен това, както подчертават военните експерти, думите на Ердоган са накарали политиците от ислямския свят отново да се замислят сериозно за проблемите на регионалната сигурност. Макар и само в краткосрочен план, турският премиер съумя да смекчи дори историческите противоречия между сунити и шиити. В същото време, както сочат социологическите проучвания, скандалното поведение на Ердоган в Давос се подкрепя от 80% от турското население, а равнището на подкрепата за собствената му партия скочи до 50% и то в навечерието на общинските избори в страната, насрочени за края на март.
Т.нар. “политика на жестовете” на турския премиер (елемент от която беше и доста независимото поведение на Турция по време и след въоръжения сблъсък в Южен Кавказ, през август миналата година), постепенно прелива в цялостна и последователна геополитическа стратегия, която някои специалисти определят като “неоосманизъм”.
Според тях, възприемането на “неоосманизма” от управляващите в Анкара се дължи на бързото разпадане на структурите и практиките на “еднополюсния модел” на световно устройство, а като негова идейна основа се очертава необходимостта от възраждане на турското “имперско наследство” и, като следствие от това, възстановяването на националния консенсус, жизнено необходим за всяко общество с различни национално-етнически и културно-ориентационни идентичности. Както подчертава известният турски политически анализатор Омер Ташпинар, “неоосманизмът се базира на факта, че Турция е регионална свръхдържава. Стратегическата и визия и култура отразяват географските мащаби на Османската и Византийската империи. Затова, като ключова държава, Турция следва да играе изключително активна дипломатическа и политическа роля в обширния регион, чиито център е тя, самата”. Не е чудно, че критиците на Ердоган от средите на прозападния националистически турски елит оценяват геостратегическия завой, към който той тласка страната, като “авантюристичен” и вреден за нейните интереси.
Всъщност, причината за въпросния завой е ясна: Реджеп Ердоган и кръгът около него смятат, че светът драматично се е променил и логиката на участниците в глобалните процеси продължава да се усложнява. В новата геополитическа ситуация, възникнала в резултат от саморазрушаването на «еднополюсния модел», големите държави, като Турция, постепенно се освобождават от досегашните си политически «предразсъдъци и самоограничения» и получават доста значителна свобода за евентуални маньоври във външнополитическата сфера. Затова едва ли е чудно, че Анкара опитва да се дистанцира донякъде от «полюса», към който (съвсем условно казано) принадлежат САЩ, някои европейски държави, Израел, Египет и Саудитска Арабия. Може да се каже, че Турция вече не противопоставя «европейския» и «евроазиатския» вектори в своята геополитика, стигайки до прагматичния извод, че досегашното преклонение пред Запада следва да се балансира с развитие на взаимноизгодните отношения с Изтока и с Русия, още повече че голямото мнозинство турци са склонни да подкрепят подобна преориентация. Тоест, Ердоган се опитва да гради външната си политика, отказвайки се от идеологическите стереотипи и ръководейки се единствено от интересите и ползата за собствената си страна.
Този прагматичен подход беше демонстриран, в частност, и по време на газовия конфликт между Русия и Украйна, в началото на 2009. Виждайки уязвимостта на Западна Европа и другите държави-членки на ЕС, Анкара реши да притисне Брюксел с ултиматума, че ако Европа иска по все още виртуалния тръбопровод «Набуко» действително да потече ирански (защото всеки друг вариант е нереалистичен) природен газ, тя трябва да ускори присъединяването на Турция към Евросъюза. В противен случай, ЕС ще продължи да зависи от все по-самоуверената и «капризна» Русия (която въобще не се интересува от т.нар. Европейска енергийна харта) или пък от съвсем непредсказуемата Украйна. Давайки на Брюксел време да размисли върху турското «предложение», Анкара се опитва да реши едновременно две задачи: от една страна, демонстрирайки стремежа си за членство в ЕС, Ердоган и кръгът около него отхвърлят предположенията за някакъв отказ от «прозападната ориентация» на Турция, а от друга – налице е съвсем очевидната претенция на тази страна за ролята на нов регионален лидер, с чиито интереси следва да се съобразяват всички. Още повече, че преходът към алтернативни (възобновяеми) енергийни източници изглежда възможен едва в доста отдалечена перспектива.
Иран – 30 години по-късно
Междувременно, като втори регионален лидер в пространството на т.нар. «Голям Близък Изток» се очертава Иран, който през 2009 отбелязва 30-та годишната на своята «ислямска революция». След като издържа на продължилото дълги години противопоставяне със САЩ, тази страна съществено увеличи геополитическото си влияние, при това не само в мюсюлманския свят. Допълнителна увереност в собствените сили на Техеран вдъхна публичното признание на американския държавен секретар Хилари Клинтън, че силовият натиск върху режима на аятоласите, практикуван от предишната администрация, се е оказал неефективен. Освен това, управляващите в Иран са наясно, че проблемите в Ирак и Афганистан не могат да се решат без активно тяхно участие. Накрая, геополитиката на Техеран се базира на предпоставката, че енергийната сигурност на ЕС, особено след украинско-руския газов конфликт от началото на 2009, до голяма степен зависи от иранските газови находища (Русия и Иран притежават 50% от газовите запаси на планетата). Имайки предвид, че според някои историци именно Персия, е родината на шахмата (оттам тази игра стига до Индия, откъдето, през VI-VII век, я научават и европейците) става по-разбираема и сложната дипломатически игра, която Техеран води едновременно на няколко «фронта» (атомната енергетика, противопоставянето на САЩ и Израел, сигурността на «Големия Близък Изток» и т.н.) и чиято главна цел е именно превръщането на Иран в нов регионален лидер.
Поредна илюстрация за тези намерения стана изстрелването на първия ирански спътник, който ще обикаля Земята 14 пъти дневно. Интересно е, че практически едновременно с това събитие, се случи и друго – афганистанските талибани взривиха 30-метровия мост в Хайберския проход, на 24 км от Пешавар (Северозападен Пакистан), с което прекратиха доставките на военна техника и продоволствие за частите на НАТО в Афганистан (в момента, през пакистанска територия се доставят до 80% от всички товари за Афганистан). Случайното съвпадение между двете събития за пореден път потвърди, че Иран може да изиграе ключова роля в решаването на афганистанския въпрос, още повече, че пакистанското правителство вече откровено признава, че Движението Талибан си е поставило стратегическата цел да овладее властта в страната. Тук е мястото да припомним, че очевидно прибързаната и осъществена под силния натиск на предишната американска администрация либерализация на политическата система в Пакистан доведе до нарастващ натиск от страна на силите на политическия ислям върху институциите на светската пакистанска държава.
Нападението в Хайберския проход, както изглежда, подейства отрезвяващо върху командването на НАТО, което оттегли досегашните си възражения срещу използването, от държавите-членки на пакта, на иранската територия за транзит на товари за Афганистан, макар и засега само въз основа на двустранни споразумения с Техеран. На свой ред, генералният секретар на Северноатлантическия алианс Яп де Хоп Схефер, който рядко поема някаква инициатива, без предварително да я е съгласувал с Вашингтон, предложи Иран да бъде привлечен в борбата с талибаните на афганистанска територия. НАТО е заинтересована и от използването за целта на изградената наскоро с индийска помощ магистрала, свързваща Централен Афганистан със Зарандж, на афганистанско-иранската граница, която след това продължава към дълбоководното пристанище Чахбехар в Персийския залив. Иранците са наясно, колко важна за САЩ и съюзниците им е диверсификацията на маршрутите за доставка на товарите и се опитват да я използват за укрепване на регионалната сигурност. Така, външният министър на Иран Манушер Мотаки,приветствайки желанието на новата американска администрация да евакуира експедиционния корпус от Ирак, изрази надеждата си това да се случи и в Афганистан.
Трябва да признаем, че Техеран е избрал най-подходящото време за да активизира действията си. От една страна, изстрелването на изкуствения спътник, както твърдят военните експерти, демонстрира възможностите на иранските ракетни технологии, способни да достигнат територията на Израел, което без съмнение поставя и Йерусалим, и Вашингтон, пред много сериозен военно-политически избор, ограничавайки (с оглед на американското военно присъствие в Ирак) спектъра на възможните им ответни действия. От друга страна, ясно демонстрираната на последните парламентарни избори в Израел «консервативна тенденция», стеснява възможностите на американската администрация в отношенията и с Техеран, защото, както е известно, «политиката е изкуство на възмластоваожното». Барак Обама и неговото правителство не могат да не се съобразяват и с позицията на голям брой влиятелни държави (редица страни от Западна Европа, Китай, Индия, Русия и т.н.) за «приобщаването» на Иран към международната общност, като по този начин се увеличи «предсказуемостта» във външнополитическото поведение на страната.
Заключение
За разлика от предишните исторически епохи, в които на глобално равнище доминират отношенията «господство – подчинение», днес се очертава една по-различна «многопластова» структура на световното пространство. В тази нова организационна структура, много важни функции ще изпълняват и държавите от «междинния пласт», свързващи горните и долни пластова на човешката цивилизация. В близко бъдеще ролята на държавите от «междинния пласт» само ще нараства. Затова българската дипломация следва внимателно да наблюдава и анализира процесите на диверсификация на глобалното пространство и своевременно да «идентифицира» реалните и потенциални регионални лидери, отношенията с които са особено важни за страната ни.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
