Река Дунав е сред от най-важните транспортни артерии в Европа. Басейнът ѝ заема общо 817 000 кв. км. Преди построяването на съвременните магистрали, реката е най-удобния път от Централна Европа до Черно море. Тя се разделя на три участъка - Горен, Среден и Долен Дунав. Трасето е затруднено от някои естествени препятствия като праговете по течението (част от които са постоянни, а други се появяват при маловодие) и от теснините и бързеите при Джердап (Железни врата). При вливането си в Черно море, реката се разделя на три ръкава – Килийски, Сулински и Свети Георги. Средният ръкав – Сулинският, е най-пълноводния и най-дълбокия[1]. Връзката към Черно море често пъти е препятствана от затлачената делта на великата река, ако прочистването е запуснато от страната, която към момента контролира тази територия. Тук се появяват „изкуствените” затруднения за речния трафик. Обикновено те отразяват съперничеството между големите държави за геополитически контрол над реката. Появата на независимите балкански дунавски страни, през ХІХ век, допълнително усложнява това съперничество.
Битката за свобода на водните пътища
В началото на модерното време, един от въпросите с голяма геополитическа стойност е този за свободата на водните пътища. Той се поставя с особена острота след Великите географски открития и е теоретично разработен през ХVІІ век. Още тогава темата обхваща не само моретата, но и големите европейски реки, обременени с многобройни митнически пунктове. Поставят се и наченки на въвеждане на международни правила. Вестфалският мирен договор от 1648 започва да премахва съществуващите ограничения за свободното корабоплаване по Рейн. Най-голям интерес в това отношение имат морските държави, като Нидерландия и Англия.
Другата голяма европейска река – Дунав, през този период остава извън международното регулиране. Долното ѝ течение се контролира изцяло от Османската империя, а горното - от Австрийската. По тази причина, първоначално плаването по реката се урежда в двустранни споразумения. Първото е Австрийско-турският договор от 1616, който допуска австрийски съдове да стигат до Белград. Юридически, австрийците се ползват с режима на капитулации, установен от султана за Франция през 1535. Те се потвърждават и в следващите мирни договори между Австрия и Османската империя, от 1699, 1718 и 1739. Венеция получава същите права по договора от Пожаревац, през 1718. Така става практика, в международните договори да се включват и специални клаузи за корабоплаването по Дунав. Англия и Нидерландия получават капитулации, без да им се налага да водят военни действия. Последна в системата се включва Русия. Това става с договора от Кючюк Кайнарджа (10/21 юли 1774). В неговия чл. 11 е записано, че Русия се ползва с капитулациите на Франция и Англия в навигацията в Черно море, Бяло море и река Дунав[2].
Тъкмо през XVIII век, Дунав започва да се използва по-интензивно като търговска връзка[3]. Австрийската императрица Мария Тереза (1717-1790) първа сформира звено, което да регулира плаването по реката. Спор има не само за устието, но и за това, кой да контролира горното течение на Дунав. Тук конфликтът е между Австрия и Бавария. Той се урегулира с мирните договори от Тешен, през 1779, и от Мюнхен, през 1784.
В годините на френската революция, революционното правителство в Париж повдига въпроса за свободното корабоплаване по реките, минаващи през територията на повече от една държава, като изрично посочва Рейн и Дунав. Въпросът обаче остава нерешен до края на Наполеоновите войни. Правилата за корабоплаване по международните реки са приети на Виенския конгрес, през 1815. Те са отразени в няколко члена от заключителния акт на конгреса (чл.108-116)[4]. Основните принципи са два. Според първия, корабоплаването по цялото продължение на реката, като се почне от мястото, където тя става плавателна, и се свърши с устието, трябва да бъде напълно свободно, размерът на митата в никакъв случай не бива да надхвърля дотогавашния размер и не трябва да се прави никакво увеличение без общото съгласие на държавите, владещи бреговете на реката. Вторият принцип е крайбрежните държави, за своя сметка, да подържат в добро състояние водния път и да извършват необходимите работи, за да не среща корабоплаването никакви затруднения. Изрично е пояснено, че правилата се отнасят до Рейн и някои други реки, сред които Майн, Некар и Мозел.
Река Дунав не е сред посочените, заради турския монопол върху устието ѝ, но в края на Наполеоновите войни, той е нарушен от Русия. Тя също става дунавска държава. По Букурещкия договор, от 1812, границата ѝ с Османската империя минава по северният ръкав (Килия) от устието на Дунав. По Акерманската конвенция от 1826, тя се отмества по-на юг, до Сулинския ръкав, а по Одринския договор от 1829 - до най-южния ръкав Св. Георги[5]. В този период единственият, незатлачен от наноси, плавателен ръкав на Дунавското устие е Сулинският. Той остава изцяло в руски ръце. Русия получава и островите в устието на река Дунав. Освен, че уточнява границата, чл.3 на Одринския договор гарантира руския монопол върху делтата, защото постановява десният (т.е. турският) бряг, на разстояние два часа път от реката, да остане ненаселен и там да не се изграждат каквито и да било постройки. За баланс, същото се отнася до островите, които са владение на руския цар. На тях не могат да се установяват никакви служби или укрепления, освен карантинни станции. Договорът дава в руски ръце и цялото източно крайбрежие на Черно море от Анапа, на север, до Поти, на юг (с изключение на Черкезия). Следствието е, че всяко плаване от устието на Дунав до Кавказ, трябва да бъде съгласувано с Русия.
Дунав, като връзка между Западна Европа и Балканите
В същото време, река Дунав се превръща във важна търговска връзка между Западна Европа и страните от Балканския полуостров. Дунав е естествен канал за превоз на продукти. Значението му се засилва с началото на индустриалната революция. Големи маси от селяни стават фабрични работници. Селскостопанската продукция в Западна Европа намалява и се налага внос на храни. Зърнопроизводството в Украйна е още в зародиша си. Така, Молдова и Влашко стават житници на Европа. Затварянето на Черно море прави река Дунав и Кавказ руски. Който държи устието на Дунав, господства над цялата река, над пътя за Азия и за Молдова и Влашко. Това предопределя особения интерес на Великобритания към корабоплаването по Дунав, защото превозите се осъществяват предимно с кораби под британски флаг.
През 1836, е обнародван руски указ за построяване на карантинна станция на един от островите в Дунавското устие (на практика, митница и форт). За да осъществи карантинните правила, Русия иска правото да посещава и преглежда корабите, които пътуват нагоре по Дунав, както и да събира такси и да задържа и изпраща в Одеса, онези от тях, които не се подчиняват. Построяването на укрепления на входа на Дунав и въоръжаването им с артилерия, според британците, е нарушаване на Одринския договор, а събирането на такси и създаването на пречки пред корабоплаването е нарушение на Виенския договор. Лондон обаче избира пътя на компромиса и се съгласява мълчаливо с „узурпирането” на дунавското устие от Русия. В британското общество обаче се усилват русофобските настроения, чиито най-краен изразител е кръгът около журналиста Дейвид Ъркарт[6].
Австрия също е заинтересована от речния път. През 1835 започват плаванията от Виена към делтата на Дунав. През 1838, Австрия дава свобода на плаване, в своя участък от реката, на корабите под британски флаг. През 1840, Русия и Австрия сключват в Санкт Петербург съглашение за корабоплаване по руския и австрийския участък на река Дунав. През 1851 пък е подписано поредното австро-баварско споразумение. През 1853 Русия също подписва такова споразумение с Бавария, а към него по-късно се присъединява и Вюртемберг.
Поради незаинтересоваността си да допуснат австрийския износ на зърно към Черноморския регион, руските власти съзнателно не подържат Сулинския ръкав годен за навигация. Има подозрение, че това се прави с цел, да се затрудни износа по Дунав и да се пренасочи към Одеса. Затова Австрия препраща пощата си през Триест. Великобритания се намесва и води продължителна преписка с Русия за Сулинския ръкав, между 1849 и 1853. В началото на 1853 спира навигацията в Дунавската делта. Дълбочината на коритото намалява от 14-16 до само 8 стъпки, което е недостатъчно за преминаването на натоварени със зърнени храни кораби. Корабоплаването по реката е обявено за невъзможно и зърнените храни гният в Сулинския ръкав. Това е една от малко известните причини за Кримската война (1853-1856).
Нов етап в дунавския режим
Поражението на Русия в Кримската война налага началото на нов етап в режима на река Дунав – този на многостранните договори. Парижкият мирен договор е подписан от Русия, Турция, Англия, Франция, Сардиния, Австрия и Прусия, на 18 март 1856. Той отразява засилените интереси по отношение на Дунав. Още в преамбюла на договора е записано „Дунав се интернационализира”. Членовете от 15 до 19 разпространяват и върху Дунав свободния режим за реките от Виенския договор. Реката е обявена за международна, без да се въвежда разграничение между дунавските и недунавските държави. Най-важният проблем, за подържането на устието на Дунав в добро състояние, се поверява на т.нар. Европейската дунавска комисия (ЕДК). Тя е съставена от Австрия, Франция, Великобритания, Русия, Османската империя, Прусия и Сардиния[7]. Последните две са наследени от Германия и Италия. Комисията контролира речния участък от Черно море до град Исакча. Още на първото си заседание, тя определя за свое седалище Галац.
Парижкият мирен договор предвижда още една комисия – на крайбрежните държави. Тя има за задача да осигури безопасното корабоплаване по река Дунав, от град Улм до делтата. Комисията заседава във Виена. В нея влизат Баден, Вюртемберг, Бавария, Австрия и Османската империя. Автономните княжества Влашко, Молдова и Сърбия са допуснати със съвещателен глас. В края на 1857, комисията приема документ за режима на корабоплаване по Дунав. Той дава предимство на крайбрежните държави, като не се разпространява върху дунавските притоци. Смята се, че документът облагодетелства най-много Австрия. По тази причина, на международна конференция в Париж, през 1858, страните - победителки от Кримската война, не само не одобряват акта, но дори разпускат крайбрежната комисия.
Въпреки съпротивата на Австрия, е удължен срокът на ЕДК. По Парижкия мирен договор, тя е временен орган, който за две години трябва да проведе необходимите хидротехнически работи в устието на реката. През 1858 обаче, мандатът ѝ се удължава с 10 години. Комисията започва да разширява дейността си и да си присвоява нови права. През 1865, тя изработва регламент за корабоплаването в устието на Дунав[8]. Утвърждаването му става на поредната конференция в Париж, през 1866. На нея продължава натискът на Австрия за разпускане на ЕДК. Прави се и опит за възстановяване на комисията от крайбрежните държави. Активни усилия в тази посока полага току-що създадената румънска държава, обединила Влашко и Молдова. Румънците залагат на обстоятелството, че за техен владетел е избран представител на германската династия Хохенцолерн-Зигмаринген. Въпреки това, крайбрежната комисия не се свиква, а напротив – конференцията удължава мандата на ЕДК с още 5 години.
След изтичането им, се свиква Лондонската конференция от 1871. Поредното удължаване на мандата на ЕДК е с 12 години, през които комисията трябва да изплати получените от нея заеми за да финансира хидротехническите дейности в устието. Според австрийците, това е в британски интерес. За крайбрежната комисия е дадено неопределеното обещание, че ще бъде възстановена, след необходимите консултации. Конференцията ознаменува връщането на Русия в Черно море.
След Руско-турската война от 1877-1878, Русия отново излиза на Дунав. Според договорите от Сан Стефано и Берлин, Килийският ръкав на дунавското устие става граница между Русия и Румъния. Договорите потвърждават наличието на международен режим в устието на реката[9]. Берлинският договор отделя голямо място на дунавската тема. Румъния приема разширяването на ЕДК до Галац срещу влизането си в комисията. По въпроса за мандата на ЕДК, се предвижда свикване на международна конференция, през 1883.
Регулирането по Долен и Среден Дунав
По-подробно е разгледан въпросът за регулирането на участъка след устието - по Долния и Средния Дунав. Темата засяга и новоосвободената Българска държава[10]. Работна група от делегатите на Италия, Германия и Австро-Унгария в ЕДК изработва проект, през май 1880. Предложено е корабоплаването по реката да се контролира от Смесена комисия, съставена от Румъния, Сърбия, България и Австро-Унгария. Става дума за доста „омаломощен” вариант на старата крайбрежна комисия. Председателското място и решаващият глас са запазени за Австро-Унгария. Това създава проблем, защото в правата на комисията се залага и одобряването на строежите на мостове и жп линии през реката. Възражения имат Великобритания, Франция, Русия, Османската империя и Румъния. През този период, корабите под британски флаг реализират половината от всички превози по реката[11]. Само Сърбия подкрепа Австро-Унгария, защото е обвързана от тайна конвенция с нея. България трудно е допусната до заседанията заради турските възражения, че не е независима държава. Австро-Унгария използва несигурното положение на България, за да я притисне да подкрепи проекта. Стига се до известния случай, когато българският премиер Драган Цанков се обявява за проекта, но тайно нарежда на българския делегат да гласува против него. В крайна сметка, ЕДК отхвърля проекта, а българският княз Александър I иска оставката на Цанков, заради възмущението на австрийците. Изследователите наблягат много на доброто взаимодействие между българската и румънската дипломация, но някак пропускат, че това поведение е изгодно и за Русия, и за Великобритания.
Трудните преговори продължават и през следващите години. През 1883, в Лондон, се свиква и предвидената от Берлинския договор нова конференция за река Дунав. На нея е приет „Договор за корабоплаването по река Дунав”. Решено е, мандатът на ЕДК да се продължи с още 21 години. След изтичането им, този срок се удължава автоматически с по още 3 години и комисията, на практика, се превръща в постоянна. ЕДК разширява обхвата си до Браила. Русия обаче се преборва северният дунавски ръкав Килия, през който минава руско-румънската граница, да не се контролира от ЕДК. Срещу това, Москва и Букурещ се ангажират хидротехническите дейности по Килийския ръкав да не застрашават корабоплаването по главния Сулински ръкав. Договорът предвижда и смекчен вариант на австрийското предложение за смесена комисия в участъка Браила – Железни врата[12]. Въпреки това, Румъния не го ратифицира в тази му част. Това е причината, плаването по реката да се подчинява на три различни режима, два от които са международни. От устието до Браила контролът се осъществява от ЕДК, която събира такси при преминаването на Сулинския ръкав, за работата по поддръжка на канала. Общата сума, събрана между 1860 и 1892, се оценява на 48 млн. франка. Австро-Унгария, Бавария и Вюртемберг прилагат на Горния Дунав споразумението от 1857. Единствено, от Браила до Железни врати, надзорът на корабоплаването се извършва от всяка крайречна държава, без съгласуване помежду им. Тази част на Дунав остава в неустановено положение. Според британския премиер Уилям Гладстоун, това е: „заради каприза на Румъния”, но не бива да се пропуска и руският интерес.[13] Плаването по вътрешността на реката остава регулирано от законите на отделните държави чак до Първата световна война. Така, Австро-Унгария самостоятелно подържа съоръженията при Железни врата и събира съответните такси. В рамките на двусъставната империя, функцията е възложена на унгарското правителство.
По време на Световната война, ЕДК прекратява дейността си. За известен период цялото течение на реката се контролира от Централните сили. По сепаративния Букурещки мирен договор между Централните сили и Румъния, от 7 май 1918, ЕДК се преобразува в „Комисия за устието на Дунав”. В нея влизат Германия, Австро-Унгария, България, Румъния и Османската империя. Последвалото поражение на Централните сили обаче не позволява на Комисията да заработи. Към Върховното командване на войските на Съглашението на Балканите, през 1918 и 1919, има „Служба за корабоплаване по Дунав”. През 1919 и 1920 пък действа специална временна Междусъюзническа комисия от представители на Великобритания, Франция, САЩ, Италия, Румъния и новообразуваните държави Югославия и Чехословакия, с британско председателство (адмирал Трубридж)[14].
Единна система от регламенти
Мирните договори след Първата световна война създават, за първи път, единна система от регламенти за река Дунав. Те са заложени във Версайския договор с Германия и са повторени в останалите мирни договори. Обособена е специална част: „Клаузи относно Дунава".[15] Режимът на корабоплаването по Дунав е възложен на две комисии. Наред с възстановената ЕДК, се създава нов орган за река Дунав - Международната дунавска комисия.
За уточняване на подробностите се предвижда свикване на специална конференция. В нея участват делегации на Великобритания, Белгия, Гърция, Италия, Франция, Австрия, България, Германия, Румъния, Унгария, Чехословакия, Югославия. Първите пет са не дунавски държави, но пък са победители във войната. Съветска Русия не участва, защото все още не е част от следвоенната система на международните отношения, а и временно не е дунавска държава, след като Румъния завзема Бесарабия. На 23 август 1921, в Париж, е приета „Конвенция за окончателния статут на река Дунав”[16]. Според Парижката конвенция от 1921, река Дунав е свободна и открита за плаване на съдове от всички брегове в условията на пълно равноправие в целия плавателен участък от Улм до Черно море „по всички речни части, обявени за международни".
Създават се две комисии за реката. Първата е възстановената ЕДК. Тя отново отговаря за поддръжката на дунавското устие (т.нар „Морски Дунав”) и включва Франция, Великобритания, Италия и Румъния. Предвидена е възможност към нея да се прибавят и други държави, ако четиримата титуляри постигнат консенсус. Втората комисия получава името „Международна дунавска комисия” (МДК). Тя включва по един представител от всички дунавски държави. Германските делегати са двама, защото представляват бившите самостоятелни държави, а след Първата световна война федерални единици – Вюртемберг и Бавария. Наред с дунавските страни, в МДК членуват и всички некрайбрежни държави, участващи в ЕДК, т.е. Франция, Великобритания и Италия. МДК контролира плаването не само по Дунав, но и по пълноводните ѝ притоци.
Опити за преразглеждане на новия режим
Новият режим поражда и недоволства. В междувоенния период цялата дунавска делта и териториите от двете ѝ страни се владеят от Румъния. Тя има самочувствието на голяма европейска държава и приема наличието на ЕДК като ограничение на своя суверенитет. Затова Букурещ протестира пред Обществото на народите. Случаят е отнесен до Международният съд в Хага. През 1927, Румъния губи делото, но продължава да търси нови възможности. Те се появяват през 30-те години. Тогава се засилва влиянието на други две, недоволни от дунавския режим, държави - Германия и СССР. През ноември 1936, нацистка Германия отхвърля клаузите на Версайския договор. Тя става още „по-дунавска” страна през 1938, когато присъединява Австрия. Хитлер се интересува специално от реката, във връзка с амбицията си за изграждането на канала Рейн-Майн-Дунав. През 1938, Румъния организира конференция в Синая. На 19 август 1938 е подписано споразумение, че ЕДК отстъпва изпълнителните си правомощия на Румъния и се запазва само като консултативен орган[17]. Това става в навечерието на Судетската криза, затова Великобритания и Франция гледат да избегнат конфликт с Румъния. Пак по сходни съображения, през 1939, те приемат включването на Германия в Европейската дунавска комисия[18].
Втората световна война променя мирния характер на Дунав. На 28 юни 1940, ЕДК прекратява работата си. Непосредствената причина е, че СССР присъединява Бесарабия и отново става дунавска страна. Великобритания и Франция не са готови да влязат в конфликт със Сталин, а Румъния и Германия са противници на ЕДК. Петият член на комисията е Италия, която подкрепя своите съюзници. На 5 септември 1940, във Виена, се провежда конференция с участието на Германия, България, Румъния, Словакия, Унгария, Югославия и Италия. Взето е решение да се денонсира Парижката конвенция от 1921 и да се разпусне Международната дунавска комисия. Съветското правителство изразява недоволство, че не е поканено във Виена. Веднага започват консултации между Германия и СССР и през октомври 1940 те обявяват намерението си за създаване на единна Дунавска комисия в състав: Германия, Италия, СССР, Румъния, Унгария, България, Югославия и Словакия[19]. От тях само Италия не е дунавска страна, но пък е съюзник на Германия и не може да бъде пренебрегната. Германо-съветската война обаче, стопира създаването на комисията. През войната действа „Речен съвет” със седалище в Братислава, който е под германски контрол.
Следвоенното регулиране
Необходимостта от регулиране на плаването по река Дунав се поставя веднага след края на Втората световна война. Сблъскват се две тези. Едната е за подновяване дейността на старата ЕДК, която формално не е ликвидирана с международно споразумение. Другата е за изграждане на единна дунавска комисия, в която да членуват само дунавски страни[20]. Второто предложение разчита на убедителния аргумент, че зад него стоят Съветският съюз и Червената армия. По искане на СССР, в мирните договори има само един член за Дунав, който декларира, че корабоплаването по реката е свободно[21]. В Белград е свикана конференция за режима на корабоплаването по Дунав, белязана от студената война. Представителите на САЩ, Великобритания и Франция се отказват от участие. „Конвенцията за режима на корабоплаването по река Дунав" е подписана на 18 август 1948 от упълномощените представители на България, Унгария, Румъния, СССР, Чехословакия, Украйна и Югославия и влиза в сила от 11 май 1949. Запазено е място и за Австрия, което тя трябва да заеме, след като се реши въпросът за нейния мирен договор. Германия не е спомената, но е логично и към нея да се подходи по същия начин, ако някога източната и западната ѝ част се обединят. Допълнителен протокол към конвенцията обявява, че старата ЕДК е разпусната и урежда въпроса с имуществото и, както и с това на разпуснатата, през 1940, МДК[22].
Белградската конвенция регламентира свободното и открито корабоплаване за гражданските кораби на дунавските държави, с минимални ограничения за корабите на недунавските страни. Ролята на СССР се подчертава чрез включването на руския, като втори официален език на комисията, наред с традиционния френски. Първата сесия на новата Дунавска комисия е в Галац, през ноември 1949. Участват по един представител от всяка дунавска държава, подписала Конвенцията. САЩ, Великобритания и Франция изпращат ноти, че не признават конвенцията от 1948 и считат за действаща тази от 1921. Към тях се присъединяват членовете на старата Международна дунавска комисия – Италия, Белгия и Гърция. През март 1953, в Рим, се свиква „извънредна сесия” на Европейската дунавска комисия с представители на Италия, Великобритания и Франция и наблюдател от Западна Германия. Те приемат декларация, че „Европейската дунавска комисия ще действа докато всички нейни членове решат да я разпуснат”[23].
През 1953, Дунавската комисия се реорганизира. Може би, за да се прекрати всяка връзка със старата ЕДК, през 1954, седалището на комисията се премества от Галац в Будапеща. Постоянни представители на дунавските държави в Дунавската комисия са техните посланици в Унгария. Страната-домакин се представлява от заместник-министъра на външните работи. От 1957, в работата на Комисията, със съвещателен глас, участват и представители на транспортните министерства на Австрия и Западна Германия. Австрия се присъединява към Конвенцията на 7 януари 1960. Интересното е, че тя не подписва протокола за прекратяване дейността на ЕДК. Ситуацията остава непроменена през 60-те - 80-те години на ХХ век. Стабилното положение създава условия за увеличаване броят на държавите, чиито кораби плават по Дунавския воден път.
Промените след 1989
Промяната, настъпила след 1989 в Централна и Източна Европа, се отразява и на река Дунав. Източна и Западна Германия се обединяват. Обратно на тях, бившите републики от СССР стават самостоятелни държави. Чехословакия се разделя на Чехия и Словакия. Разпадането на Югославската Федерация прераства в кръвопролитна гражданска война. Войната и наложените от Съвета за сигурност на ООН санкции по отношение на бивша Югославия водят до драстичното намаляване на транзитние обем по река Дунав[24]. Ситуацията по Долния и Средния Дунав влиза в открито противоречие с транспортните процеси в Европа. На 21 септември 1992 се въвежда в експлоатация отсечката, свързваща Нюрнберг и Келхайм и с това се осъществява старата мечта за изграждане на канала Рейн - Майн – Дунав. Първоначално, заради юговойната, в канала се включват пълноценно само горните части на Дунав. Дейтънският мир от края на 1995 създава условия превозът на стоки по реката да се възстанови бързо. От този момент започва и нормалното функциониране на трансевропейския плавателен канал между Ротердам и Сулина, с дължина 3500 км.
На дневен ред се поставя въпросът за присъединяването на Германия към Дунавската комисия. Това става с Допълнителен протокол от 26 март 1998 към Конвенцията за режима на корабоплаването по река Дунав (1948) В същия документ е уредена и правоприемствеността на СССР, Чехословакия и Югославия в Дунавската комисия. СССР е наследен от Украйна, Молдова и Русия. Мястото на Чехословакия е заето от Словакия, а старата Югославска федерация е наследена от Хърватия и Съюзна Република Югославия (Сърбия и Черна гора). Променено е изискването, Комисията да бъде само „клуб” на дунавските страни, защото Русия вече не такава. Участниците в Дунавската конвенция стават „договарящи страни”. Като жест към Германия, немският става трети официален език на Дунавската комисия. Заради връзката с канала Рейн - Майн - Дунав се налага режимът на Конвенцията, който дотогава е до Улм, да се разшири до Келхайм[25].
Драматичните събития от 90-те години на ХХ век поставят и въпроса за опазване на речните води от замърсяване с вредни вещества. В световен мащаб водата става все по-ценна. През 1994, в София, е подписана последната засега дунавска конвенция. Тя е озаглавена „Конвенция за сътрудничество при опазването и устойчивото развитие на река Дунав”[26]. Целта и е да се опазва екологията на басейна на реката, от което пряко зависи качеството на водата. Конвенцията е ратифицирана през 1998-1999. Тя създава Международна комисия за опазването на река Дунав. В нея членуват 13 страни от водосбора на реката (Австрия, Босна и Херцеговина, България, Хърватия, Чехия, Германия, Унгария, Молдова, Румъния, Словакия, Словения, Сърбия и Украйна). Четиринайсти член на комисията е Европейският съюз. Той се очертава като новия геополитически играч, с интереси в реката.
Мирното ползване на Дунав е поставено на изпитание през 1999. Бомбардировките на НАТО, през април 1999, разрушават и трите моста при Белград. Отломките им затрудняват движението по Дунав. След края на военните действия, Дунавската комисия организира възстановяването на нормалното движение по реката. В началото на 2000 стартира проектът "Разчистване талвега на река Дунав", на стойност 26 милиона евро. Заинтересоваността на ЕС е изразена с финансовата му подкрепа в размер на 85% от цялата необходима сума. Останалите 15% са предоставени от самите крайдунавски държави и от държави без излаз на реката, които обаче имат интерес от свободното плаване по Дунав. Почти половината от втората сума, е осигурена от Германия и Австрия. Всички парични средства са преведени в така наречения Международен фонд, по сметка на Австрийската национална банка във Виена. През ноември 2000 е създаден Технически отдел, отговарящ за всички дейности по Проекта и пряко отговорен пред Дунавската комисия. Така, до края на юни 2003, участъкът от река Дунав при Нови Сад е напълно почистен. През 2004, дейностите по поддържането на реката в плавателните ѝ участъци продължават с демонтирането, на 7 октомври 2005, на понтонния мост, изграден поради реконструкцията на моста "Свобода". С това въпросът за разчистването на талвега и осигуряването на нормалното плаване по река Дунав може да се приема за напълно разрешен[27].
Последната промяна в Дунавската комисия е породена от разделянето на Съюзна Република Югославия на съставящите я Сърбия и Черна гора, като мястото и е заето от Сърбия. Към настоящия момент, членове на Дунавската комисия са 11 държави - Австрия, България, Хърватия, Германия, Унгария, Молдова, Словакия, Румъния, Русия, Украйна и Сърбия. В този състав, през 2006, Комисията отбеляза 150 години от регламентирането на свободното корабоплаване по Дунав, на Парижкия конгрес, през 1856. Център на тържествата беше Австрия. В историческата им част беше почетена и ЕДК, като първата международна комисия за реката. Демонстрира се и елегантен жест към миналото, като някои от заседанията на Дунавската комисия през годината се проведоха в Букурещ, а не в Будапеща. Исторически аналогии предизвика и решението, три недунавски страни (Гърция, Кипър и Черна гора) да получат статут на наблюдатели в Комисията. Това може да се разглежда като край на съперничеството между европейските държави за геополитически контрол над реката или пък като начало на нов негов цикъл.
* Българско геополитическо дружество
[1] Дойков, В и Л. Ботев. Дунав и Дунавският воден път. С. 1980, с.30;
[2] Генов, Г.П. Международни актове и договори, засягащи България. С. 1940, с 23-24
[3] Halm, Hans. Die Entdeckung der Donau als Welthandelstrasse. In: Der Donauraum 5 (1960), s.92-100
[4] http://www.talleyrand.org/politique/acte_du_congres_de_vienne_001.htm
[5] Генов, Г.П. Международни актове…, с 55-85; Pomorska enciklopedija, t.2, Zagreb, 1975, s. 297
[6] Urquhart, D., The mystery of the Danube: showing how through secret diplomacy that river has been closed, exportation from Turkey arrested, and the re-opening of the Isthmus of Suez prevented, London, 1851.
[7] Kortschak, Bernd H. 150 Jahre institutionalisierte internationale Zusammenarbeit zur Beseitgung nautischer Engpaesse an der Donau. In: Der Donauraum 46 (2006), s.184-185. Вж. и цитираната литература.
[8] „Международниы акт о судоходстве в устьях Дуная” (Галац, 21.Х/2ХІ. 1865) в: Козменко И.В. (сост.) Сборник договоров России с другими государствами (1856-1917). М.1952., с.93-102
[9] Вж. Договорите от Лондон, Сан Стефано и Берлин: Генов, Г.П. Международни актове…, с.185-193, с.241-273 и с. 275-325
[10] Стателова, Е. Дипломацията на Княжество България (1879-1886) С., 1979, с. 19-39; Statelova, E. La Bulgarie et la probleme danubien (1879-1883). –in: Etudes Historiques, Tome VI, Sofia, 1980, p.189-206; Пантев, А. Англия срещу Русия на Балканите (1879-1894) С., 1972, с. 61-65
[11] Statelova, E. Op.cit., p.205
[12] Лондонският договор от 26.ІІ/10.ІІІ. 1883) в: Козменко И.В. (сост.) Сборник договоров..., с.235-237
[13] Еnciklopedija Jugoslavije, t.3, Zagreb, 1968, s. 175; Энциклопедической словарь Брокгаузь и Ефронь, т.ХІ, с.236
[14] Pomorska enciklopedija, t.2, Zagreb, 1975, s. 297
[15] Вж. членове 229 – 235 от Ньойския договор с България в: Стенографски Дневници, ХVІІІ ОНС, І р.с., 30 з., 5.І.1920, с.859-860.
[16] „Конвенция за окончателния статуть на Дунава” -в: Държавен Вестник бр.3/4.ІV.1923 и Лазаров, Г. Дунава след Версайл. С., 1928
[17] Archiv der Gegenvart, 1938, s. 3681-3682; Вж. Текста на съглашението в: Фандиков, П.Г. Международно – правовой режим Дуная. М. 1955., с. 235-240
[18] Archiv der Gegenvart, 1939, s. 3964
[19] Bobew, A. P. Ostblock zwischen Krach und Einigkeit. - In: DIE ZEIT, Nr. 32/05.08.1948; Archiv der Gegenvart, 1940, s. 4750
[20] Преговорите и различните тези са представини подробно в: Логунов, В.Д. Современный международно – правовой режим Дуная. М. 1958., с. 19-62
[21] Вж. чл.34 от „Договора за мир между България и Съюзените и Сдружени сили” -в: Държавен Вестник бр.201/30.VІІІ.1947
[22] Конвенция за режима на корабоплаването по река Дунав – в: Държавен Вестник бр. 112 /1.VІ.1949
[23] Фандиков, П.Г. Международно..., с. 190 и 252-253
[24] Банчев, Б. Дунав като инструмент за геополитически натиск - сп. Геополитка, бр. 4/2008, с. 33-41
[25] Допълнителен протокол от 26 март 1998 г. към Конвенцията за режима на корабоплаването по река Дунав – в: Държавен Вестник бр. 92 /22.Х.1999
[26] Държавен Вестник, бр. 30/2.ІV.1999
[27] Борисова, И. Дунавска комисия – в: Европейска интеграция и право, бр. 1/2006, с.127-132; Bundesgesetz über den Internationalen Fonds zur Räumung der Schifffahrtsrinne der Donau. In: http://www.epstein.at/PG/DE/XXI/I/I_00265/daten_000000.doc; Bundesministerium für europäische und internationale Angelegenheiten. Jahrbuch der Österreichischen Außenpolitik. Außenpolitischer Bericht 2001, s. 118-120; Außenpolitischer Bericht 2006, s. 102-104.
{rt}
Дунав, като обект на геополитическо съперничество
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode