Малко преди президентските избори в САЩ, известният неоконсервативен анализатор Сет Кроупси отбеляза на страниците на „Уикли Стандарт”, че: „Разделението на Европа на „стара” и „нова” доста напомня разделението между сините (т.е. гласуващите предимно за демократите – б.р.) и „червените” (т.е. гласуващите предимно за републиканците) щати в американската електорална политика. В старата – Западна – Европа, експертите и чиновниците, ангажирани с отбранителната и външната политика приемат Барак Обама като лъч на надеждата за Америка, зящото смятат, че благодарение на него тя ще може да възприеме европейския подход към постигането на мира в света. В нова – Централна и Източна – Европа, специалистите в същите сфери гледат на успеха на Обама със силно безспокойство. Те се съмняват, дали той ще може да работи достатъчно целенасочено с Русия, наясно ли е, колко важен е ефективният алианс на Запада и доколко е в състояние да бъде успешен лидер, когато е толкова трудно да се постигне нещо от Европа, а пък на САЩ се възлагат толкова големи надежди”.
В тези думи има известна истина. Само че, също както резултатите от последните президентски избори в САЩ показаха колко са посинели някогашните „червени” щати и тотално „пребоядисаха” политическата карта на Америка, така и разделянето на Европа на „стара” (т.е. скептично настроена към американската политика) и „нова” (т.е. откровено проамериканска) вече не отразява променената реалност.
Както е известно, разделянето на Европа на „стара” и „нова” беше лансирано в началото на 2003 от тогавашния държавен секретар по отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд. По онова време, Вашингтон усилено се готвеше за военната операция в Ирак, а водещите европейски държави не бяха склонни да подкрепят плановете му. Именно тогава Ръмсфелд обяви: „Мислите, че Европа – това са Германия и Франция. Аз обаче не мисля така. Мисля, че това е старата Европа. Вижте колко много други страни има в Европа. И по този въпрос те не са с Франция и Германия, а със САЩ”.
Противопоставяйки държавите от Централна и Източна Европа на „създателите” на Европейския съюз – Франция и Германия, САЩ, в краткосрочна перспектива, си гарантираха подкрепа за своите действия в Ирак от страна на десетина европейски страни. А в дългосрочна, формираха мощно проамериканско лоби, вътре в Европейския съюз, традиционно противопоставящ се на разширяването на американското влияние на континента.
Разбира се, разделението по признака „проамерикански – антиамерикански” не е единствения параметър на противопоставянето между „стара” и „нова” Европа. Вторият критерий е позицията по отношение на Русия. Така, през последните години „нова” Европа се сдоби с репутацията на най-антируския сегмент вътре в ЕС. Третият критерий, който посочват редица анализатори е, че „завръщайки се” в Европа, повечето бивши постсоциалистически държави се стремяха да се „върнат към християнските ценности и европейската култура”. На практика обаче се оказа, че основните ценности на съвременния Запад имат принципно антитрадиционалистически, нехристиянски и дори „извънкултурен” характер.
„Новата” и „старата” Америка
И така, как изглежда разделението между „старата” и „новата” Европа в светлината на победата на Барак Обама, за която говори и цитирания по-горе Сет Кроупси? Изглежда доста вероятно, че повечето опасения на Източна Европа по отношение на външната политика на новата американска администрация, за които споменава Кроупси, ще се окажат оправдани. Така, дори и ако през следващите година и половина не бъде осъществено обещаното изтеглане на американските войски от Ирак, досегашната необходимост от мощна европейска подкрепа за воюващата в тази страна коалиция, очевидно вече не съществува.
Освен това, самият Обама многократно декларира стремежа си да възроди добрите отношения с Европа (т.е. с нейното „ядро”, което се формира от държави, принадлежащи към „старата” Европа). Затова е доста вероятно, че ще отпадне (или поне доста ще намалее) необходимостта от проамериканското лоби в лицето на „нова” Европа, критично настроена към „стълбовете” на ЕС.
Накрая, има още един аспект на бъдещата американска политика в Европа, който е свързан именно със споменатите по-горе несбъднали се очаквания на източноевропейските постсоциалистически държави. „Бащата” на идеята за „стара” и „нова” Европа Доналд Ръмсфелд беше държавен секретар в една републиканска администрация, склонна в много по-голяма степен, отколкото са демократите, да придава значение на традиционните семейни и християнски ценности. Както е известно, нейният ръководител Джордж Буш дойде на власт, през 2000, под лозунгите на „състрадателния консерватизъм”. Тоест, в началото на новото хилядолетие, в идеологически и цивилизационен план, Америка изглеждаше (поне външно) много по-привързана към онези важни за източноевропейците ценности, отколкото „стара” Европа (тук е мястото да напомня, че по френско настояване от проекта за Европейска конституция беше премахнато споменаването за общите християнски ценности на Европа).
За разлика от Буш, Барак Обама е ляв либерал – за такъв го смята дори значителна част от либералния „истъблишмънт”, формиращ гръбнака на Демократическата партия на САЩ. Позицията му по отношение на традиционните ценности (правата на сексуалните малцинства, правото на аборт и ред други въпроси, вълнуващи американските избиратели) много силно се различава от тази на предшественика му и в това отношение тя изглежда много по-близка до подчертано светската политика на Франция, отколкото от силно повлияната от духа на католицизма политика на Полша например.
„Новата” и „старата” Русия
Това, което обединява страните от „нова” Европа е общото им социалистическо минало и, съответно, позицията по отношение на Русия, като наследник на рухналия СССР. През 2005, заместник председателят на комисията на Европейския парламент по външните работи Тоомас Хендрик Илвес (който днес е президент на Естония) заяви, че причините за различията между Източна и Западна Европа „следва да се търсят в специфичното следвоенно устройство на новите страни-членки на ЕС, попаднали под съветски диктат. За източноевропейските държави прогонването на нацистите не се превърна в освобождение – войната продължи и новите методи, с които се водеше тя, не бяха кой знае колко по-добри от предишните. В това се коренят и проамериканските им настроения”.
Впрочем, за почти петте (за България и Румъния - двете) години, през които постсоциалистическите държави от Централна и Източна Европа се развиват в рамките на ЕС, всяка от тях си изгради нови двустранни отношения, както вътре в Съюза, така и с Русия. Като на преден план излязоха практическите въпроси на днешната политика и икономика, които в значително степен засенчват историческата памет за събитията от близкото и по-далечно минало.
Така, твърдата позиция на Варшава по отношение на Москва се определя, на първо място, от това, че Полша се чувства пренебрегната в руско-германските планове за изграждането на Северноевропейския газопровод. Оттук и скандалното изказване на тогавашния военен (а днес външен) министър Радослав Сикорски за „новия пакт Молотов-Рибентроп”, и полското противодействия срещу началото на преговорите за сключването на ново споразумение между Руската Федерация и ЕС, и наложеното в отговор на това руско ембарго за вноса на полско месо (което действаше до края на 2008), и ред други демонстративни действия в двустранните отношения.
По аналогичен начин, антируските настроения в държавите от Прибалтика се поддържат не само от историческата памет, но и от факта, че и трите бивши съветски републики губят позиции като важни транзитни държави в товарообмена (и най-вече в този на енергоносители) между Русия и Европа.
От друга страна, Унгария, която има не по-малко сериозни исторически претенции към Русия, отколкото Полша, доста бързо откри възможности за ползотворно сътрудничество с Москва в енергийната сфера. Готовността на Унгария да участва във финансирания от Русия проект „Южен поток”, която бе декларирана по време на посещението на Дмитрий Медведев (по онова време той още беше само вицепремиер) в Будапеща, през февруари 2008, нагледно демонстрира, че икономическите интереси на Унгария не и позволяват да се ангажира с ролята, която и отреждаше Ръмсфелд, като една от държавите от „нова” Европа.
Преди година и половина, експертите на Европейския съвет за международните отношения (ЕСFR) Марк Ленърд и Нику Попеску публикуваха много любопитен доклад за отношенията между ЕС и Русия (“A Power Audit Of EU-Russia Relations”, ECFR, November 2007), в който разделят 27-те страни-членки на Съюза на пет групи, в зависимост от отношението им към Москва. Така, към категорията на „троянските коне”, постоянно защитаващи руските интереси в ЕС и готови да наложат вето на съгласуваната позиция на Съюза по отношение на Русия, те причисляват Кипър и Гърция. Към „стратегическите партньори”, установили „специални отношения с Русия, които периодично ерозират общата политика на ЕС” са причислени Франция, Германия, Италия и Испания. В групата на „приятелски настроените прагматици”, които „поддържат близки отношения с Русия и поставят деловите си интереси над политическите цели”, са включени Австрия, Белгия, България, Финландия, Унгария, Люксембург, Малта, Португалия, Словакия и Словения. Към „студените прагматици”, които „също фокусират вниманието си върху деловите интереси, но в по-малка степен, отколкото останалите, се страхуват да коментират поведението на Русия в областта на човешките права и по други въпроси”, авторите причисляват Чехия, Дания, Естония, Ирландия, Латвия, Холандия, Румъния, Швеция и Великобритания. Накрая, само две държави – Полша и Литва, са включени в списъка на „новите рицари на студената война”, като се подчертава, че отношенията им с Русия са „откровено враждебни” и че „двете винаги са готови да използват правото си на вето за да блокират преговорите между ЕС и руснаците”. Както обаче показа развитието на събитията през последната една година тези двама „нови бойци” очевидно се оказаха недостатъчни и на последната среща на върха между Русия и ЕС най-сетне беше дадена зелена светлина на преговорите за сключването на нов договор за партньорство. Тоест, поне четири от страните, към които, през 2003, Доналд Ръмсфелд отправи своя знаков сигнал, а именно България, Унгария, Словакия и Словения, се оказаха в категорията на „приятелски настроените към Русия”.
Новата и старата „нова” Европа
Особено място в т.нар. „нова” Европа заема Полша, както и подкрепящите я по редица въпроси постсъветски балтийски държави. Специфичната позиция на Варшава се определя както от сегашния и статут, така и от конюнктурни съображения и, разбира се, от историческия и опит.
На фона на такива сравнително малки държави, като Чехия, Словакия, Унгария или България, Полша изпъква не само с размерите и потенциала си (днес това е шестата по обема на своя БВП икономика в ЕС), но и с това, че е единствената страна, която някога е имала собствени имперски амбиции, пък макар и за сравнително кратък исторически период – по времето на т.нар. „Жечпосполита” (т.е. ХVІ-ХVІІ век).
Другата историческа особеност на Полша е, че през почти цялата си история, тя е ябълка на раздора между други държави (най-вече Германия и Русия), които постоянно я застрашават от Запад и от Изток. Затова, ако днешните южни съседи на Полша, които никога не са имали имперски амбиции, се позиционират като органична част от Европа, за Полша въпросът за отстояването на собствената и идентичност винаги е бил особено болезнен. В исторически план, за да отстои статута си, тя постоянно е трябвало да се обръща за помощ към държави, които не са нейни непосредствени съседи – Франция, Великобритания, а през последните две десетилетия – към САЩ. Това, до голяма степен, обяснява защо поляците толкова твърдо отстояваха правото си на по-голямо представителство в ръководните органи на ЕС, съобразно проекта за Европейска конституция (който така и не беше приет, не на последно място и заради позицията на Полша). Оттук и постоянните търкания със „старите” членки на ЕС (и най-вече с Франция) относно дотациите за селското стопанство. Очевидно никак не беше случайно, че именно „полският водопроводчик” (а не колегата му от някоя друга източноевропейска държава) се превърна в едно от европейските „плашила” в навечерието на разширяването на Евросъюза, през 2004. Всичко това явно свидетелства, че Полша еднозначно претендира за ролята на „регионална свръхдържава” и очевиден лидер на „нова” Европа.
Другите централноевропейски страни обаче, включително и непосредствените и съседи, както и „колегите” и от Вишеградската четворка (Чехия, Словакия и Унгария), по различни причини, съвсем не бяха готови без всякакви уговорки да признаят лидерските позиции на Варшава и, всеки по свой собствен път, предпочетоха да се ориентират към сближаване, както със „стара” Европа, така и с Русия. Дали това означава, че в новата ситуация Полша ще трябва да се откаже от претенциите си за лидерство сред „новите” европейци? Не, разбира се. В същото време обаче, на Варшава все повече се налага да търси нови съюзници, извън сегашните граници на ЕС и НАТО.
Тъкмо това обяснява и активното ангажиране на Полша с вътрешните проблеми на Украйна, както и постоянния натиск срещу Беларус. Пак това е и обяснението за особено твърдата позиция спрямо руските действия в Южен Кавказ. Целта е очевидна - когато старите съюзи в т.нар. „нова” Европа започват да се пропукват, е време да се помисли за нови, но този път в рамките на „още по-новата” Европа – тази, разположена между ЕС и Русия.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
