Турбулентният характер на съвременните политически процеси в света и отделните му региони е обусловен от краха на Ялтенско-Потсдамския модел на международните отношения и стремежът на Запада да го замени с нова система, която да обслужва собствените му интереси. За целта активно се използва процесът на глобализация, който следва да се тълкува като осъществяван на практика курс към натрапване на всички държави на планетата на западния икономически, културен, технологичен и информационен код. В икономически план, този глобализационен модел акцентира върху повсеместното утвърждаване на либералния икономически модел, радикалния монетаризъм, „финансизмът“ (т.е. развитието на фондовите пазари, венчърните компании и т.н.). В политически план, той утвърждава тоталното налагане на светското либерално-демократично устройство, доминацията на идеологията на „човешките права“, „отвореното“ и гражданското“ общество, на фона на непрекъснатото ограничаване ролята на държавите на международната сцена и във вътрешнополитическата сфера. В стратегически план, тази форма на глобализация се свързва с установяването на пряк контрол на въоръжените сили на САЩ и партньорите им от НАТО над цялото пространство на планетата. Тя може да бъде дефинирана като „еднопюлюсна глобализация“, доколкото предполага, че в единствен субект на световната политика следва да се превърне съвременният Запад – един от двата полюса в предходната биполярна система, удържал победа в студената война.

В рамките на другия модел на многополюсния свят, глобализацията се осмисля като развитие на диалога на културите и цивилизациите след края на блоковото противопоставяне от ерата на студената война. В случая, под „глобализация“ се разбира не натрапването от страна на Запада на общ икономически, културен, политически, информационен и ценностен модел на всички останали, а „глобален обмен на опит“, т.е. интензивен диалог между различните субекти на международните отношения. Този глобализационен модел предполага отказ от „колониалния“ подход и се опитва да осигури на различните народи пълна свобода при избора на пътя на собственото им историческо и културно развитие. Той допуска многообразието на социално-политическите и икономически системи и има пацифистки, т.е. миролюбив характер. Несъвпадението между интересите и визиите относно перспективите за формирането на нова система на международните отношения води до конфликти както в световен, така и в регионален мащаб. Една от тези конфликтни зони е Черноморско-Каспийският регион, който органично включва три субрегиона – Причерноморският, Кавказ и Южна Русия, както и Прикаспийският. В чисто методологичен план е важно да подчертаем периферния характер на този регион, значителна част от който в миналото е принадлежала на Руската империя и Съветския съюз, докато днес той е силно раздробен, включвайки редица постсъветски държави, както и мюсюлманските държави от Близкия и Средния Изток.

Проектът за "Големия Близък Изток"

Още веднъж ще подчертая, че основното противоречие на съвременната епоха е свързано с непрекъснатите опити на Запада, начело със САЩ, да наложи нов световен ред, които се сблъскват със съпротивата на държавите, обявяващи се за многополюсен модел в международните отношения. За реализацията на глобалните си стремежи, Западът постоянно лансира нови геополитически магопроекти. Един от тях, който оказва пряко негативно въздействия върху процесите в Черноморско-Каспийския регион, е този за "Големия Близък Изток" (The Greater Middle East). Той беше лансиран през пролетта на 2004, като още през юни същата година основните му постановки бяха изложени от тогавашния президент на САЩ Джордж Буш-младши на срещата на върха на НАТО в Истанбул. Както е известно, по това време войните на Вашингтон в Ирак и Афганистан вече бяха в пълен ход. През 2006 пък, американският геополитик и бивш полковник от военното разузнаване Ралф Питърс публикува прословутата си карта на границите на "преформатирания" Голям Близък Изток.

Проектът за "Големия Близък Изтак" се базира на геополитическата концепция на американските неоконсерватори" за необходимостта от дефинирането на нов "глобален противник" на САЩ. След краха на Съветския съюз и рязкото отслабване на Русия, Вашингтон се нуждаеше от нов претендент за ролята на "империя на злото" и постепенно като такъв започна да се разглежда ислямският свят. За демонизацията на мюсюлманите съдействаха терористичните нападения на радикалните ислямисти от 11 септември 2001 - трагедия, която бе използвана като доказателство за правотата на теоретичните разработки на неоконсерваторите. Тази позиция беше най-ясно формулирана от влиятелният в средите на Републиканската партия покоен неоконсервативен теоретик Майкъл Ледийн (който навремето бе сред хората, лансирали теорията за "българската следа" в атентата срещу папа Йоан-Павел II - б.р.). Основната му теза, беше, че "съвременният ислямски свят, представлява своеобразно ново издание на фашизма" и доколкото "фашизмът не признава никакви правила", победата срещу него (т.е. срещу мюсюлманския свят) може да бъде постигната само с много твърди и откровено агресивни действия, които в името на "благородните" крайни цели, могат и да пренебрегнат редица фундаментални демократични норми. От началото на 90-те години Майкъл Ледийн призоваваше за американска военна намеса в Афганистан и Ирак, а също за война срещу Иран, Сирия и Ливан, а в перспектива - дори срещу Саудитска Арабия. След трагедията от 11 септември, Ледийн окончателно беше обявен за "политически пророк" от радикално настроените американски републиканци.

Смисълът на концепцията за "Големия Близък Изток" е да обоснове пряката интервенция на американската военна и политическа система в ислямския свят: свалянето на онези режими, които отказват активно да сътрудничат със САЩ, предприемане на военни действия срещу Иран, Сирия, Ливан, а след това и срещу Саудитска Арабия, както и потискане, включително и със сила, на всяка политическа опозиция в лоялните на Вашингтон ислямски държави. Тоест, този геополитически мегапроект може да се разглежда като открито обявяване на война на целия ислямски свят, чиито политически режими - както радикалните, така и умерените и дори сравнително проамериканските - се оказват в тази ситуация своеобразни "изкупителни жертви", които следва да бъдат подложени на тотална трансформация. Освен всичко друго, този проект предполага усилване на прякото американски влияние в постсъветското пространство, включително в Централна Азия, Кавказ (Южен и Северен) и Северното Черноморие.

Началото на инициираната от САЩ насилствена трансформация на Близкия Изток не закъсня.  Драматичните събития, стартирали през декември 2010 с масовите протести в Тунис и добили впоследствие известност като "арабската пролет", станаха възможни, най-вече, заради натрупването на критична маса от вътрешни конфликтогенни фактори в много държави от Северна Африка и Близкия Изток (1). В същото време, поне според мен, т.нар. "арабска пролет" представлява поредица от "цветни революции", т.е. прозападни, а най-често откровено проамерикански преврати, инспирирани, в една или друга степен, в интерес на Запада (САЩ), с помощта на инструментариума на мрежовите войни. Като ключов субект в хода на "цветните революции" се изявява един или друг външен играч, опиращ се на вече създадените в конкретната страна мрежи от прозападно настроени неправителствени организации. Във всички досегашни "цветни революции", външният играч (дори ако се изявява по-скоро в ролята на наблюдател) оказва въздействие върху осъществяващите се трансформации и осигурява широка обществена и дипломатическа подкрепа за "революционерите". Той участва, пряко или косвено, както в неутрализацията на властта (принуждавайки я да се откаже от активното противодействие срещу революционерите), така и в стимулирането и организирането на действията на опозицията (2). Спектърът на предприеманите от него действия е достатъчно широк: от осъществяването на информационно-психологически войни (използвайки за целта различни икономически лостове или санкции), до пряко участие във военните действия срещу режима. Всички тези елементи на "мрежовите войни" бяха успешно приложени от Запада в хода на стартиралото преструктуриране на Арабския Изток.

Ислямисткият феномен

От 70-те години на миналия век насам, в характерна особеност на развитието на обществено-политическите процеси в Близкия Изток и Северна Африка се превърна нарастващото влияние на политическия ислям. Няколко десетилетия по-късно, преминавайки успешно периода на политическо съзряване, ислямистите демонстрират в ключовите моменти, че са се превърнали в най-организираната сила в региона, претендираща да определя бъдещето му (3). Ликвидирането на светската диктатура на Саддам Хюсеин в Ирак, създаването на доминирана от ХАМАС палестинска квазидържава в сектора Газа, ръстът на популярността на шиитската Хизбула в Ливан, свалянето, в хода на "арабската пролет", на светските режими в Тунис, Египет и Либия (в Египет то се оказа временно), както и стремежът на всяка цена да бъде свален (или поне тотално отслабен) сирийският президент Башар Асад, доведе до сериозни деформации в регионалния политически процес. Ситуацията се задълбочава от наличието на стари проблеми, като конфликтите между Палестина и Израел, Северен и Южен Судан, кюрдският сепаратизъм, напрежението в Афганистан (което се усилва след изтеглянето на основната част от американския корпус), нестабилността в Пакистан и т.н.

В Сирия, от март 2011 насам продължава гражданската война, в която срещу режима на Асад се сражават въоръжените групировки на опозицията, чиито гръбнак са радикалните ислямисти, мнозина от които са наемници от арабските и мюсюлмански държави или от мюсюлманската диаспора в Европа, включително бойци на Ал Кайда. Активна подкрепа за тяхната подготовка, финансиране и въоръжаване им оказват монархиите от Персийския залив, Турция и водещите държави от НАТО. Така, в Турция се намира център за подготовка на сирийската въоръжена опозиция, с чието военно обучение са ангажирани турски офицери. Въоръжаването на противниците на Асад пък се финансира от Катар и Саудитска Арабия, като в разпределянето на оръжието са ангажирани сътрудници на ЦРУ, специално командировани за целта в Турция (4).

Паралелно с това, САЩ и ЕС се опитват да използват в борбата си срещу режима в Дамаск международната терористична мрежа Ал Кайда. Сред нейните структури е и добилата печална известност през последната година и половина терористична групировки Ислямска държава (ИД), контролираща част от територията на Ирак и Сирия.

ИД възниква още през 2006, по време на американската окупация на Ирак. По това време сунитската ислямистка групировка беше известна като Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ) и си поставяще за цел "борбата с окупаторите" (Левант идва от латинския превод на арабското географско понятие Аш-Шам, с което се обозначават днешните Сирия, Ливан, Палестина и част от Йордания). След началото на гражданската война в Сирия през 2011, част от формациите на ИДИЛ се прехвърлиха на сирийска територия, присъединявайки се към действията на въоръжената опозиция срещу правителствената армия. Бойците на ИДИЛ овладяха част от периферната сирийска провинция Ракка, въвеждайки там законите на шариата. Показателно е, че по онова време действията на ИДИЛ, както и на другите опозиционни сили, се подкрепяха от водещите държави от НАТО и от монархиите от Персийския залив, обявяващи се за свалянето на президента Асад.

През август 2014, използвайки недоволството на част от сунитските племена в Северен Ирак от доминацията на шиитите в правителството в Багдад и незачитането правата на сунитите, бойците на ИДИЛ се намесиха в конфликта между сунитската общност и правителството на Нури ал-Малики, предприха успешно настъпление във вътрешността на Ирак и превзеха редица градове, включително втория по големина иракски град Мосул. В завзетите от тях райони ИДИЛ осъществява масови репресии и терор срещу етническите и религиозни малцинства (кюрди, мюсюлмани-шиити, йезиди, християни). Бойците на ИДИЛ дори се опитаха да разширят настъплението си към Ливан и застрашиха Йордания. Малко по-късно терористичната групировка обяви, че създава на завзетите от нея територии Ислямска държава (Халифат), начело със своя лидер Абу Бакър ал-Багдади, провъзгласен за халиф.

Опитвайки се да развият военния си успех, бойците на ИД предприеха настъпления към Киркук, в района на петролните находища на Иракски Кюрдистан, но бяха спрени от кюрдските въоръжени сили "пешмерга". Водещите държави от НАТО, начело със САЩ декларираха подкрепата си за кюрдите в сблъсъка им с ИД и започнаха да доставят военна техника в Иракски Кюрдистан, който след падането на режима на Саддам Хюсеин получи широка автономия и де факто (но не и де юре) представлява самостоятелно държавно образувание. В момента САЩ, ЕС и Израел, на практика, тласкат кюрдите към официално обявяване на независимост, разчитайки да превърнат бъдещата независима кюрдска държава във влиятелен прозападен фактор в региона. Западната военна подкрепа за кюрдите в конфронтацията им с ИД се обуслява и от факта, че експанзията на ислямистите застрашава петролната зона на Киркук и кюрдската "столица" Ербил, където има представителства на много западни компании.

Вследствие на това Вашингтон и Лондон стартираха въздушни бомбардировки на териториите, контролирани от ИД, и обявиха формирането на коалиция от 40 държави (инициаторите и предварително изключиха присъединяването към нея на Иран и Сирия) за борба с ислямистите. Паралелно с това, американските ВВС бомбардират позициите на ИД не само в Ирак, но и в Сирия, без да информират за това властите на двете страни. Тоест, всички действия на САЩ за борба с Ислямска държава на практика потвърждават, че целите на американската политика в региона остават неизменни: свалянето на режима на Башар Асад в Сирия, идване на власт в Багдад на сили, враждебно настроени към Техеран и Дамаск, максимално отслабване позициите на Иран и шиитското движение Хизбула в Ливан, а в перспектива и евентуалното насочване на "джихада" към границите на Русия. При това във Вашингтон разчитат, че украинската криза ще привлече цялото вниманието и сили на Москва, ограничавайки възможностите и да подкрепя приятелски настроените към Русия правителства в Близкия Изток.

Украинската криза

За избухването на кризата в Украйна, която има и силно външно измерение, допринесоха редица вътрешни фактори. Най-важните сред тях са системната корупция и изключително влиятелната олигархична прослойка, които на практика обслужваха интересите на Запада в страната, както и наличието на голям брой прозападно настроени (и финансирани) неправителствени организации, мрежи за мониторинг и т.н. В резултат от мощното синергично въздействие на външните и вътрешни фактори, в Украйна беше извършен "откровен държавен преврат" (изразът е на американския геополитик Джордж Фридман), осъществен от "държавата в сянка", създадена и финансирана от САЩ и ЕС. В нейна ударна сила пък се превърна формираната през последните двайсетина години с активно западно участие в Украйна (както и в други постсъветски държави и в Близкия Изток) мрежа от ултранационалистически организации, която трябваше да гарантира необратимия характер на разрива на икономическите, политически и социални връзки на Украйна с Русия и Митническия съюз (5), окончателно откъсвайки Киев от сферата на влияние на Москва.

През последните години САЩ съзнателно се стараеха на поддържат Украйна в състояние на "перманентна революция". Според редица ирански експерти например, Украйна се е превърнала в поредния инструмент в битката на Запада за "свят без Русия". Тоест, не става дума за установяване на демократичен политически ред и стабилност в страната, напротив - Украйна се превърна в бойно поле на жестокото геополитическо съпернимчество между Вашингтон и Москва. Събитията в Киев до голяма степен бяха резултат от опитите на САЩ и НАТО да разширят собствената си зона на влияние за сметка на Украйна, игнорирайки факта, че тя винаги е била в сферата на жизненоважните руски интереси. Така, споменатите по-горе ирански анализатори стигат до извода, че "основният дестабилизиращ фактор е еднополюсния модел на световно устройства, а Америка остава вярна на себе си, демонстрирайки безгранично високомерие и налагайки фалшива интерпретация на украинските събития с цел да привлече колкото се може повече държави в глобалната си схватка с Русия, продължава да следва стратегията си за по-нататъшно разширяване на НАТО на Изток" (6).

Като следствие от това, центробежните процеси в Украйна позволиха на Крим да се върне в състава на Русия, а на територията на Донецка и Луганска области, които се обявиха за независими, да се разгорят ожесточени сражения, които не само влошиха рязко вътрешнополитическата ситуация в Украйна, но и в цялото Северно Черноморие (като минимум). Така, в нашумялата си статия "Украйна, Ирак и черноморската стратегия", президентът на частната разузнавателна и аналитична компания Stratfor Джордж Фридман настойчиво прокарва тезата, че американските стратези трябва да престанат да разглеждат Украйна, Ирак и Сирия като отделни театри на военни действия, тъй като те всъщност са компоненти на един и същи театър, чиито център е Черно море (7). Според Фридман, на този театър САЩ имат два противника - Русия и т.нар. Ислямска държава, като последните са и противници помежду си. Но, в качеството си на противници на САЩ, и Русия, и Ислямска държава се опитват да пренасочат вниманието на американците от себе си към другия, което означава че принуждават САЩ да разпиляват силите си. При това самата Америка не възнамерява да използва пълномащабно въоръжените си сили, а вместо това се стреми да постигне целите си, променяйки регионалните силови баланси и въоръжавайки своите съюзници, ключеви сред които, според Фридман, са Турция и Румъния.

На практика обаче, както посочват редица други политолози, Ислямска държава е ценен съюзник на Съединените щати в усилията им да създадат мащабно огнише на хаос в Близкия Изток, откъдето след това нестабилността ще може да се прехвърля към Европа, Русия, Китай или някой друг регион, който американците възнамеряват да отслабят. Оттук следва, че американският елит се ориентира към осмисляне на текущите и бъдещите събития с понятията на световната война. Впрочем, в тази еволюция на американските стратези няма нищо неочаквано: предишната световна финансово-икономическа криза, чиито мащаби са сравними само с тези на сегашната криза, намери решението си именно чрез Втората световна война. Световната война позволява на победителя да прекрои политическата карта на планетата, да овладее нови пазари и да анулира стари дългове (каквито САЩ имат повече от достатъчно), а също да наложи нови правила на играта в международната политика и икономика. Последното в момента е най-важно за Вашингтон, тъй като в рамките на сега действащите правила, наложени навремето от нея, самата, Америка вече не може да поддържа глобалната си доминация и е изправена пред перспективата за появата на нов световен хегемон, в лицето на Китай (8).

Другите рискови зони

Многобройни предизвикателства, рискове и заплахи за сигурността възникват и в другите субрегиони на Черноморско-Каспийския макрорегион - в Каспийската зона и Кавказ (Южен и Северен).

Районът на Каспийско море фигурира в стратегическите документи на САЩ още от 1997, когато авторите на доклада "Стратегия за националната сигурност през новия век" на Съвета за национална сигурност, откровено декларираха, че "в зоната на американската енергийна сигурност влиза и Каспийският басейн, чиито потенциални петролни запаси се оценяват на 200 милиарда барела". Последваха докладите "Стратегия-98" и "Стратегия-99", в които буквално се повтаряха изводите за значението на американския контрол над тази зона (9). В разработването на плановете за установяването на контрол над Каспийския регион бяха привлечени значителни политически и интелектуални ресурси, включително такива "мозъчни центрове" като Фондация Херитидж, Корпорация RAND, Центърът за национална сигурност на Института Хъдсън, Институтът за национална стратегия към Университета по национална отбрана, Съветът за национална сигурност, Центърът за международна сигурност и сътрудничество, Центърът за политическа сигурност и други. При това решаването на стратегическата задача за установяване на контрол над Каспийската зона и разширяване на американското присъствие там, се съпътстваше със съответните практически действия в политически и дипломатически план.

Следва да се иза предвид, че, като политико-географско и геостратегическо понятие, Каспийският регион заема доста специфично място в структурата на международните отношения. Наред с очевидното си икономическо значение - като източник на енаргоносители и транспортен възел на техния транзит, той има и политическо и военно-стратегическо значение за редица държави. Няма да е преувеличено, ако кажем, че реалните или потенциални запаси на петрол и природен газ в региона са по-малко важни за САЩ и регионалните им съюзници, отколкото геостратегическото му значение като зона, позволяваща значително разширяване на тяхното влияние и (естествено) отслабването на глобалните им съперници - Китай и Русия, както и на такъв регионален геополитически играч като Иран (10). С други думи, Каспийският регион е зона на геополитическите интереси и геостратегическото съперничество на три световни държави - САЩ, Китай и Русия.

Поне от 1994 насам, Пентагонът се опитва да установи "специални отношения" с политическите елити на каспийските държави, декларирали желанието си да следват "мултивекторна" външна политика. Така през 1994 Казахстан беше поканен да се присъедини към програмата на НАТО "Партньорство за мир", което му даде възможност да участва във военните учения на САЩ и Северноатлантическия алианс. В рамките на тази програма например, през 2002 в Казахстан пристигнаха 200 американски военни с цел обучаването на високопланински пехотни части на местната армия. Впоследствие, натрупаният "централноазиатски опит" послужи на американската армия при осъществяването на въздушно-десантната операция в Северен Ирак през март 2003.

За САЩ обаче, основни инструменти за контрол не са "партньорските програми", а военните бази, чието създаване в Каспийския район се превърна в основната задача на тяхната външна и военна политика. Според авторите на американския план за контрол на региона, военното присъствие в него би позволила на САЩ значително да укрепят влиянието си и по-успешно да действат в контролирания от Москва Северен Кавказ. В същото време, то би позволило затварянето на военния обръч около Иран. Според американските стратези, като "оптимална зона" на  военното присъствие на САЩ се очертава принадлежащия на Казахстан полуостров Мангистау (11). Несъмнено, за реализацията на тези американски планове способстваше и продължава да способства нерешеният от каспийските държави (Азербайджан, Казахстан, Иран, Русия и Туркменистан) правен статут на Каспийско море. Успех в това отношение не можа да постигне и провелата се през септември 2014 в Астрахан Четвърта среща на върха на каспийските държави.

По време на посещението в Казахстан на американския секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд през април 2002, местното ръководство даде да се разбере, че е заинтересовано от развитието на тесни връзки не само с Русия и Китай, но и със САЩ. Така, министърът на отбраната Мухтар Алтънбаев заяви, че в контекста на "мултивекторната" външна политика на страната, Астана е склонна да предостави на силите на НАТО в Афганистан три военни бази. Задълбочаването на американско-казахстанските отношения обаче, беше преустановено, при това не толкова заради съпротивата на Русия и Китай, колкото заради очертаващата се финансова криза. Предвид проблемите, с които се сблъскаха в Афганистан, нарастващите икономически трудности и очерталите се разногласия със съюзниците от коалицията, САЩ не бяха в състояние да отделят необходимия за тази "операция" финансов ресурс. Те обаче не се отказаха напълно, а само отложиха реализацията на плановете си. Поредният бум на войната с международния тероризъм, на чията ескалация сме свидетели напоследък и която беше обсъждана на последната среща на НАТО в Нюпорт (т.е. още преди нападенията на ислямистите в Париж и Копенхаген) бележи нов етап от активизацията на американските усилия в тази посока.

През последните години, ограничавайки усилията си за "спечелването" на Казахстан, американският елит концентрира вниманието си към Азербайджан и Туркменистан. САЩ и НАТО отреждат специална рола на Баку в Каспийския регион. Както отбеляза бившият помощник на държавния секретар за Европа и Евразия Даниел Фрийд, "успешното стратегическо сътрудничество между САЩ, Турция и Азербайджан позволи да се премине към изграждането на енергийна инфраструктура от ново поколение по Южния коридор, която ще помогне на Европа да диверсифицира маршрутите на снабдяването си с енергоносители, разчитайки на азербайджанските и, като цяло, на каспийските енергоносители, доставяни и през Турция" (12).

Неслучайно патронажът при реформирането на азербайджанската армия беше поет именно от Анкара. В момента, в рамките на НАТО" се реализират осем програми, включително за борба с тероризма, защита на водното и въздушно пространства и най-вече на каспийския шелф. Работи се за създаването на американски военни бази (в Кюрдамир, Насосная и Гюли), в които ще бъдат разположени специални части. Сред задачите пред последните е гарантиране сигурността на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Освен това, за контрола над Каспийския регион през 2003 беше приета програма за създаването на специална структура "Каспийска стража" (Caspian Guard), в чиито гръбнак следва да се превърнат американските мобилни сили и военни части на държавите участници в западните енергийни проекти. Тази програма предполага формирането на подразделения със специално предназначение и полицейски сили в каспийските държави, които да могат да реагират бързо и адекватно при възникване на извънредна ситуация, както и да осъществяват граничен контрол. Показателно е, че САЩ и Турция не само планират да осъществяват подготовка на военни контингенти от каспийските държави (в момента става дума за Азербайджан и Казахстан), но и да им оказват различен вид икономическа и политически помощ. Последното дори стимулира някои азерски политици да лансират формулата "една нация - една армия". Така, група депутати от Меджлиса в Баку предложи националната армия на страната да бъде обединена с турската, мотивирайки предложението си с необходимостта отношенията между двете страни да се градят като тези между Молдова и Румъния.

Следва да подчертаем, че, според редица руски военни анализатори, позицията на Вашингтон и Анкара по отношение на Каспийския регион органично се вписва в концепцията за наличието на "челни оперативни бази", предполагащо тяхното непълно натоварване с ограничени американски военни контингенти, сменящи се на ротационен принцип и разполагащи с минимален комплекс военна оборудване. Тяхна приоритетна задача е провеждането на военни учения и подготовката на въоръжените сили на регионалните съюзници. Както е известно, за целта САЩ планират да използват 3-та въздушно-десантна група със специално предназначение, дислоцирана във Форт Браг (Северна Каролина), която дълги години участваше във военните операции в Афганистан (13).

Битката за Туркменистан

Междувременно, Туркменистан също се превърна в своеобразно "бойно поле", на което китайските и западните енергийни компании водят мащабна тайна война. Доста показателна в това отношение е западната подкрепа за плановете на Ашхабад да прокара 300-километров тръбопровод по дъното на Каспийско море, който да свърже пристанище Туркменбаши в западната част на страната с терминала в района на Баку. Естествено, против този проект се обявиха Русия, Иран и Китай. Като най-голям регионален производител на природен газ, Иран несъмнено защитава собствените си интереси. Руската енергийна политика пък е ориентирана към гарантиране на пряк достъп до потребителите на енергоносители в Евразия и формирането на общ енергиен консорциум с другите добиващи петрол и природен газ държави от региона. На свой ред, Китай не е склонен да допусне големи количества туркменски газ да бъда изнасяни на Запад, още повече, че въпреки твърденията на Ашхабад, че до 2020 страната ще произвежда по 155 млрд. куб. м газ годишно, прогнозата на Международната агенция по енергетика е два пъти по-ниска. Що се отнася до американската позиция по въпроса, за САЩ е важно енергоносителите, изнасяни за Европа, Турция и дори Китай да идват от находища, които се контролират от тях, или поне да минават през територията на стратегически лоялни към Вашингтон държави. Въпросната лоялност се гарантира от военното присъствие на САЩ в един или друг регион, затова американците се стремят да го постигнат с всички възможни средства. В частност, преди две години Вашингтон анонсира пред Ашхабад интереса си да използва голямото каспийски пристанище Туркменбаши, където някога беше разположена базата на съветския каспийски военен флот, за целите на мисията си в Афганистан. Туркменистанските власти обаче игнорираха тази оферта, което накара САЩ да стартират подговката за дестабилизирането на страната, като в качеството на ударна сила трябваше да бъдат използвани въоръжените бунтовнически отряди, разположени на територията на съседен Афганистан. Така, през май 2014 беше осъществен пореден опит за нахлуване, като подкрепяните от талибаните бунтовници атакуваха туркменистанската граница едновременно в няколко участъка. И макар че не успяха да я преминат, в лагерите, разположени в Афганистан, продължават да се набират "моджехидини", трупат се запаси от оръжие и боеприпаси, а междувременно се изграждат и нелегални терористични "клетки" на туркменистанска територия. Според повечето анализатори, Ашхабад почти няма шансове да се справи с мащабно нахлуване откъм Афганистан и пред него се очертават два възможни варианта: или да се приюти под крилото на западната "антитерористична коалиция" и се съгласи да приеме на своя територия "миротворчески контингент", или да поиска гаранции за неутралитета на Туркменистан от Русия и Китай (14). Ако се съди по резултатите от миналогодишнатга среща на каспийските държави в Астрахан, Ашхабад е по-склонен да се ориентира към втория вариант.

Както е известно, на срещата в Астрахан, наред с руския президент Путин участваха държавните глави на Азербайджан - Илхам Алиев, Иран - Хасан Рухани, Казахстан - Нурсултан Назарбаев и Туркменистан - Гурбангули Бердимухамедов. Основният резултат от нея беше политическата декларация на "каспийската петорка" за недопускане в Каспийския регион на въоръжени сили на външни държави. Петимата президенти се споразумяха и относно суверенитета на всяка страна върху 15-милната и акваториална зона. В същото време обаче, окончателното изготвяне и приемането на конвенцията за правния статут на Каспийско море бяха отложени с две години, т.е. до следващата среща на върха.

Афганистанският фактор

В същото време, сериозно влияние върху динамиката на развитието на ситуацията в Каспийския регион оказват събитията в доскоро окупирания от САЩ и съюзниците им Афганистан, където вече над трийсет години се води кървава гражданска война. През септември 2014 президент на страната стана Ашраф Гани Ахмадзай, който се съгласи да бъде сформирано правителство на националното единство и да сподели властта с конкурента си на скандалните президентски избори - бившият афганистански външен министър Абдула Абдула. Първата стъпка на новия президент беше подписването на двустранно споразумение за сътрудничество във военната сфера между Вашингтон и Кабул, даващо "законно основание" за продължаване на американското военно присъствие в Афганистан. Любопитно е, че Ашраф Гани е сред пущунските лидери, които през 70-те години на миналия век завършиха Американския университет в Бейрут с стипендии на Агенцията за международно развитие на САЩ, а след това бяха поканени да работят в Световната банка и други международни организации. Нещо повече, новият афганистански президент е американски гражданин и е креатура на Вашингтон. В тази връзка, рисковете за националната сигурност на съседните на Афганистан държави (включително на Русия и Китай) съществено нараснаха. В случая от значение са не толкова вътрешнополитическите процеси в тази страна, а присъствието на нейна територия на различни централноазиатски терористични групировки, разполагащи със сериозна нелегална мрежа в постсъветските републики от региона и стремящи се да ги разшират и в населените с мюсюлмани части на Русия и Китай. За превръщането на Афганистан в тяхно убежище и основна военна база допринесоха и специалните служби на САЩ, които разполагат с множество свои агенти в редиците им. Струва ми се също, че последните ще бъдат активирани съвсем скоро (15). Тоест, изборът на новия афганистански президент не е непосредствено свързан с безопасността на региона. Реалната опасност от съществуването на "афганистанския възел" е свързана най-вече с американското присъствие в тази геостратегически важна точка. В тази връзка, Русия със сигурност ще бъде принудена да предприеме адекватни военно-политически и полицейски мерки за да укрепи южния си фланг, да повиши ефективността на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), да укрепва двустранните си военни връзки с Узбекистан и да сътрудничи по-тясно по афганистанското направление както с Китай, така и с всички каспийски държави. Все по-актуално става постигането на по-широко взаимно разбирателство между тях по основните въпроси на международния и регионалния дневен ред и повишаването на взаимната предсказуемост пред лицето на общите предизвикателства, рискове и заплахи. Следва да се подчертае, че в съвсем близко бъдеще, четири от общо петте каспийски държави (Русия, Казахстан, Иран и Туркменистан) ще бъдат, по един или друг начин, ангажирани с дейността на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) - глобална организация с конкретна стратегия и ясни механизми за финансиране на прокарваните от нея проекти. Това може до промени повечето геополитически и икономически въпроси, пред които е изправен Каспийският регион.

Някои регионални експерти смятат за абсолютно необходимо и изключително актуално, без да се чака края на преговорния процес за определяне правния статут на Каспийско море, да се инициира широка дискусия и формулиране на «Стратегия и тактика за гарантиране сигурността на Каспийския регион», която да залегне в основите на външната политика както на държавите от региона, така и на тези, които имат сериозни икономически интереси и са заинтересовани от сигурността на собствените си инвестиии, ресурсните и логистичните си проекти (16). Според тях, сред основните принципи на тази „Стратегия“ трябва да бъдат:

- недопускане на военно присъствие на нерегионални държави в Каспийския регион;

- установяване на регионален контрол върху процесите на количествено и качествено нарастване потенциала на „каспийските групировки“ на въоръжените и военноморските сили на каспийските държави;

- максимално широко сътрудничество между каспийските държави в полицейската сфера с цел недопускане проникването и присъствието на трансгранични терористични организации в общата „каспийска сфера на сигурност“;

- разширяване на икономическото сътрудничество с всички външни играчи;

- формиране на система за регионален междудържавен контрол на екологичните и други рискови фактори, включително по въпросите за индустриалната сигурност на експлоатацията на енергийните и други ресурси на Каспийско море.

Мястото на Кавказ в „голямата шахматна игра“

Що се отнася до Кавказ, регионът също е въвлечен в „голямата шахматна игра“ (17). Признатите от международната общност суверенни държави от Южен Кавказ (Грузия, Азербайджан, Армения) провеждат доста различаващи се една от друга външни политики. Грузия например последователно работи за присъединяването си към ЕС и НАТО. Нов момент е опитът за формиране на регионален отбранителен алианс с участието на Грузия, Азербайджан и Турция, също свързан с НАТО. При това всеки от потенциалните участници вижда полза за себе си от него: Грузия – защита от „руската заплаха“, Азербайджан – изолацията на Армения при ново изостряне на конфликта в Нагорни Карабах, а Турция – усилване на влиянието си в Южен Кавказ.

Азербайджан балансира между Вашингтон и Москва и е много близък с Турция, докато отношенията му с Иран са напрегнати (заради проблема с Южен Азербайджан), а Карабахският въпрос продължава да травмира националното самосъзнание на азерите. В същото време отношенията на Баку с ЕС са противоречиви, заради обвиненията на Брюксел, че в страната се нарушават човешките права, и неясната позиция на европейците във връзка с новото изостряне на Карабахската криза. В същото време азербайджанското правителство поддържа тесни контакти с НАТО, а икономическите връзки с ЕС са от ключово значение.

Армения пък се ориентира към Русия, развива отношенията си с Иран и има сериозни противоречия с Турция. Страната е член на ОДКС, а на територията и има руски военни бази. В момента, Ереван преговаря за присъединяване към Евразийския съюз. В същото време позициите на либералната опозиция в Армения се засилват не само заради подкрепата от Запада, но и заради лошата социално-икономическа ситуация.

Частично признатите държави от Южен Кавказ (Абхазия и Южна Осетия) са изцяло ориентирани към Русия и решават проблемите на своята сигурност и социално-икономическия си растеж благодарение на нейната военна и финансово-икономическа помощ. Непризнатият до този момент на международната сцена Нагорни Карабах пък се стреми да се превърне в суверенна, независима държава.

В Северен Кавказ се осъществяват редица антируски геополитически мегапроекти, сред които експертите обособяват три, особено опасни за националната и регионална сигурност на Русия – западният (който е, преди всичко, американски), арабско-ислямисткият (уахабитски) и туранският (турски) (18). Водещ сред тях е западният проект, а и двата други, въпреки относителната им автономност, активно се подкрепят от САЩ и техните съюзници. В резултат от това в региона постоянно се подклажда сепаратизмът, национализмът и религиозният фанатизъм, запазват се огнищата на напрежение, взаимните териториални претенции и т.н. През последните петнайсетина години тук особено активно се „експлоатира“ религиозно-етническият фактор.

Заключение

В заключение може да се направи изводът, че от пролетта на 2013 (началото на украинската криза, последвана от новата фаза на антитерористичната кампания в Близкия Изток) насам, ситуацията в Черноморско-Каспийския регион значително се изостри. Афганистан и Ирак се оказаха само върха на айсберга на „войната срещу международния тероризъм“, доколкото основното завоевание на САЩ и съюзниците им от НАТО се оказа военното присъствие по границите на Русия и Иран, в самото „сърце“ на мюсюлманския Изток, на кръстопътя на най-важните транспортни маршрути. С идването в Белия дом на Барак Обама, по цял ред причини и поради преплитането на множество политически и икономически противоречия, американският „скок на Изток“, т.е. проникването в Каспийския регион – най-важната геополитическа точка, в която се преплитат интересите на световните сили – САЩ, Китай и Русия, и регионалните играчи – Турция и Иран, специалните служби и транснационалните корпорации, беше спрян. В момента обаче, пред очите ни се развива нова глобална авантюра – САЩ, Франция, Великобритания и някои монархии от Персийския залив, под предлог, че започват нова фаза в борбата срещу международния тероризъм, пристъпиха към фактическото разчленяване на Ирак и стартираха нова фаза в битката за свалянето на режима в Сирия, която стана обект на непровокирана агресия. Западът и някои арабски държави са максимално заинтересовани и правят всичко за да насочат активността на терористичните ислямистки организации, от типа на Ислямска държава, в северна посока. За Русия и съюзниците и това означава, че след „решаването на проблема“, породен от терористичния „халифат“ на Ислямска държава, в следващо направление на повишената активност на западната антитерористична коалиция може да се превърне Кавказско-Каспийският регион. Това ще засегне непосредствено стратегическите интереси и националната сигурност на Русия и нейните съюзници, затова Москва се нуждае спешно от адекватна оценка на ситуацията и практическата реализация на необходимите и разностранни превантивни мерки.

Бележки:

1. Шлыков П. Ближневосточная политика Турции в контексте «арабской весны». http://perspektivy.info.

2. Добаев И.П., Добаев А.И. Терроризм и антитеррористическая деятельность в Российской Федерации. – Ростов н/Дону, 2011. – С. 115.

3. Демченко А. «Арабская весна» и политика России в ближневосточном регионе. http://perspektivy.info. Дата обращения 15.09.2012г.

4. Ibid.

5. Панкратенко И. «Украинская партия» Москвы.  http://www.stoletie.ru/print.phd?ID=264370.

6. Бобкин Н. Россия – Украина: Взгляд из Тегерана. iran.ru/news/analytics/92861/Rossiya_Ukraina_Vzglyad_iz_Tegerana

7. G.Friedman, Ukraine, Iraq and a Black Sea Strategy http://www.stratfor.com/weekly/ukraine-iraq-and-black-sea-strategy#axzz3CRH0cQgS .

8. Дзюба А. Черноморская стратегия как пролог к мировой войне? http://www.fondsk.ru.

9. Сабиров Икрам. Штормовое предупреждение. http://www.stoletie.ru.

10. Панкратенко И. Безопасность Каспийского региона и второй этап «международной войны с терроризмом» США. http://www.bs-kavkaz.ru.

11. Сабиров И. Указ. Соч.

12 Колесников А. США и Турция реализуют на Каспии концепцию передовых военных баз. http://www.regnum.ru/news/fd-abroad/kazakhstan/1850239.html.

13. Колесников А. Указ. соч.

14. Сабиров И. Указ. Соч.

15. Николаев И. Чего ждать Москве от смены власти в Кабуле? http://www.stoletie.ru.

16. Панкратенко И. Указ. соч.

17. По-подробто, виж: Добаев И.П. Кавказский макрорегион в фокусе геополитических интересов мировых держав: история и современность. – Ростов н/Дону: Изд-во ЮНЦ РАН, 2007.

18. Виж: Добаев И.П. Дискурсивные практики геополитической идентификации России в условиях глобализации и регионализации. http://www.geopolitika.ru.

* Авторът е преподавател в Южноруския федерален университет в Ростов на Дон

{backbutton}

Краят на лятото в потъналите в зеленина източни предградия на холандския град Нимеген. Стените на тухлените къщи от края на ХІХ век, покрити с бръшлян, постепенно придобиват характерния за сезона жълтокафяв отенък. На пощенските кутии са залепени стикери, които предупреждават да не се пускат реклами, но качествените медии са добре дошли. Мнозина от жителите на тези квартали работят в градския университет или в неправителствени организации. Децата, които носят имена като Фльор или Зане, пътуват с велосипеди до училището си. Когато пораснат, вероятно ще изкарат някой и друг семестър в чуждестранен университет. Многобройните "хипстъри" (жаргонен израз за материално обезпечени млади хора от градовете, интересуващи се от елитарна култура и изкуство, мода, алтернативна музика и инди-рок, артхаус кино, модерна литература и т.н. и смятащи се за убедени "борци среку расизма" - б.р.) на свободна практика работят на компютрите си в местните кафенета. Наблизо е разположен голям бежански център, където тълпа доброволци - повечето безработни, но с колежански дипломи, се опитват да помогнат на чужденците да се ориентират за възможностите, които предлага градът.

Тук често може да се чуе тезата, че "чужденците могат да обогатят обществото". Някои от местните са го докарали дотам да се чувстват неудобно заради "прекалено белия облик" на района. За щастие, в квартала има няколко турски сладкарници. Усеща се известно презрение към традиционната холандска култура, докато чуждите обичаи и нрави се приветстват като "екзотични". Истината е, че в Европа има много малко страни, където "прогресивните ценностти" са така добре приети, както в Холандия, а в райони, като описания по-горе, национализмът няма особени шансове. Жителите му обичат да посещават базарите на изкуствата, да се наслаждават на уикендите без автомобили и да участват в мултикултурните фестивали. Неслучайно електоралната карта показва, че Източен Нимеген е сред най-важните бастиони на GroenLinks (холяндската Лява зелена партия) и на прогресивно либералната партия "Демократи-66" (D66).

Само на няколко километра на запад, къщите с бръшляни отстъпват мястото си на оранжерии. До тях има редици от къщи, строени през 80-те години на миналия век, с кепенци на прозорците и красиви симетрично поставени вази. Огромни кучета се разхождат по просторните, но монотонни зелени морави. Колите пред къщите обикновено са украсени със спойлери. Децата тук носят имена като Кевин и Шърли. Средните доходи на живеещите в тези квартали не са много по-ниски от онези в западните райони, което не може да се каже за образователния им ценз. Мъжете обикновено работят в строителството, където се сблъскват с конкуренцията на източноевропейските гастарбайтери, докато съпругите им най-често гледат възрастни хора - друг сектор, където напоследък възможностите се стесняват. Когато отиват на ресторант или пътуват по време на отпуската си, тези хора предпочитат евтините дестинации. Освен това са почитатели на рекламните телевизионни щоута. Социалните връзки в квартала не са толкова силни, както преди няколко десетилетия, но когато играе холандският национален отбор, от прозорците на къщите се веят стотици оранжеви знамена. Местните обикновено обсъждат тарифите за паркиране или ограниченията на скоростта, докато пътуват с колите си към най-близкия мол, където често могат да се видят мотаещи се безцелно групи млади мароканци.

Илюстрация на холандския мултикултурен модел са местните детски футболни клубове. Те представляват все по-пъстра етническа мозайка, но малцина родители-имигранти са склонни да помагат доброволно за развитието им. Критиките срещу "чужденците" стават все силни, макар обикновено да се предшестват от дежурната фраза "не съм расист, но...". Смята се, че имигрантите се ползват безконтролно от предимствата на социалната държава, докато в същото време доминират в криминалните статистики и очевидно не се адаптират към холандските културни норми. "Холандия отново трябва да стане Холандия" е друг често срещан рефрен. Хората са недоволни от начина, по който се развива европейската интеграция, и не приемат да се посяга на пенсиите им "за да помагаме на онези мързеливи гърци". Силните политици, които говорят прямо и "казват това, което мислим и ние", се ползват с все по-голяма популярност. Избирателите се усещат предадени от космополитния елит, който е неспособен да се справи с престъпността и имиграцията, настроен е прекалено проевропейски и е "склонен да помага на целия свят, докато нашите собствени бедни и възрастни сънародници са оставени да се оправят сами". Популистката дясна Партия на свободата (РVV) и, в по-малка степен, нейният ляв популистки съперник Социалистическата партия (SP), са предпочитани във всички анкети, направени в това предградие.

Преди няколко десетилетия, различията между двете половини на града не бяха чак толкова големи, а традиционните партии, в лицето на социалдемократите и християндемократите, можеха да се похвалят с добри резултати. Днес обаче става все по-ясно, че избирателите в двата квартала на Нимеген споделят твърде различни визии за света, за обществото и за политиката. В резултат от глобализацията, миграцията, ръста на престъпността и нарастващото значение на образованието и начина на живот, различните обществени групи започват прогресивно да се отдалечават една от друга.

Електоралната карта на Европа

Социалната и електорална карта на Нимеген се променя, също както се променя и тази на Холандия и на Европа, като цяло. Едни и същи неща се случват в много градове на континента. Формират се нови модели на електорално поведение, отразяващи новите полюси в променящите се общества. Тези полюси възникват в контекста на съществувалите в течения на столетия съперничества, които още не са изчезнали. Сред най-стряскащите тенденции в последно време е възходът на евроскептичните дясно-популистки партии. Последните избори за Европейски парламент през юни 2014 ги превърнаха в най-големите политически сили в редица държави и най-вече във Великобритания, Дания и Франция. Не по-малко впечатляващ впрочем е и възходът на левите популисти, особено в Южна Европа.

Фактът, че тези нови политически движения вече са в центъра на вниманието променя електоралните карти на континента. Новият десен популизъм се основава на забележителна комбинация между антиправителствените настроения и носталгията по времето, когато правителствата полагаха повече грижи за своите граждани. При това той процъфтява както в традиционно десните избирателни райони, населени с дребни бизнесмени, и периферните градски квартали, но и в западналите индустриални региони и работническите предградия, които дълги години бяха бастиони на левицата. Възходът на популизма и географското му разпространение показва също, как границата между левицата и десницата все повече избледнява, като и двата популистки потока често получават подкрепа от едни и същи райони.

Наред с тази широко разпространена евроскептична и популистка тенденция,  сериозни позиции печелят и множеството регионалистки движения. Шотландия проведе референдум за отделянето си от Великобритания. Каталония също се опитва да осъществи такова допитване, въпреки отрицателния резултат в Шотландия. Междувременно в Източна Украйна се разгаря истинска гражданска война.

Докато електоралната география е склонна да се самоограничава предимно в националните рамки на съответната държава, най-интересни в случая са именно сравненията в международен план. Действително, само обединяването на всички европейски електорални карти ни дава възможност да видим как точно потенциалът на вътрешноевропейските настроения успешно преодолява остатъците от националните граници на континента. В резултат започва да се оформя една общоевропейска електорална карта, представляваща интригуваща мозайка от субкултури, класови антагонизми, начини на живот и стари вражди.

Градовете и селските райони

Един от основните фактори, които променят електоралната география на Европа, е разделението между градовете и селските райони. Във Великобритания, Германия, Холандия, Дания, Швейцария и Австрия урбанизираните региони са ясно различими на картата като "острови на левицата", съществуващи в "дясно обкръжение". Тези градове обикновено са населени с индустриални работници, интелектуалци и имигранти, като социализираното домакинство също представлява значителна част от градския пейзаж. В същото време, значителна част от представителите на средната класа се преместиха от апартаментите си в градовете, предпочитайки къща с градина в предградията или в крайградските зони, формирайки по този начин своеобразен "десен пояс" около тези градове. Докато социалдемократите и социалистите доминират в повечето индустриални райони, градовете с високообразовано население също демонстрират ясно предпочитание към "прогресистките" партии, като социал-либералите и зелените, или т.нар. "постматериалистки" формации, залагащи на индивидуализма, космополитизма и мултикултурализма. Показателно е, колко сериозна подкрепа за този тип партии генерират сходните градски зони на територията на целия континент, възникнали през ХІХ век в непосредствена близост до центровете на градовете. В тези зони - например Ньоребро в Копенхаген, Де Пийпт в Амстердам, Пренцлаеурберг в Берлин или Нойбау във Виена, преобладават кафенетата, посещавани от "хипстърите", магазините за биохрани, галериите и йога студиите.

В същото време градските и селските зони в отделните периферни райони на Европа се различават. В северноевропейските държави например, индустриалните предприятия обикновено са разположени в малки провинциални градчета, докато по-широката провинция е далеч от тълпите хора, ежедневно пътуващи за работните си места. Тези селски зони са традиционни крепости на левицата и центристките скандинавски аграрни партии. Повечето градски региони пък гласуват за десните или дясноцентристки формации, въпреки че и "постматериалистките" леви партии напоследък печелят сериозна подкрепа, например в района на остров Сьодермалм в щведската столица Стокхолм, превърнал се в крепост на зелените и феминистите.

В Южна Европа различията между града и селото не са толкова ясно обозначени. Изключение е Южна Испания, където градовете са (поне донякъде) бази на десницата в иначе подкрепящите левицата селскостопански провинции. Средиземноморските градове имат различна структура от тези в Северна Европа, като в тях богатите класи обикновено живеят в скъпи апартаменти във или около градския център. В случая те предпочитат, вместо собствената къща с градина, близостта до т.нар. paseo - т.е. централната улица, която обикновено е любимо място за разходки на жителите на града. На свой ред работническата класа живее в градската периферия, в евтини апартаменти или в квартали с много незаконно построени жилища, формирайки своеобразни "червени пояси" около градовете. Както и в много други отношения, Франция се намира някъде по средата между модела на Северозападна Европа и този на Средиземноморието. Доскоро например, центърът на Париж беше бастион на десницата, заобиколен от прокомунистическите бързо разрастващи се предградия, докато днес юпитата-левичари успяха да пробият дори и тук.

Регионите и регионалистите

Докато в градските региони промените в предпочитанията на избирателите са резултат предимно от сегментацията на социалния статус и предпочитания начин на живот, на регионално равнище тук се намесват и други фактори. Старите традиции, привързаности, религиозни предпочитания и съперничества продължават да доминират, надделявайки над локалните класови различия. Така, през цялата територия на Холандия, без оглед на физическите особености, нивото на доходите или степента на урбанизация, преминава т.нар. "Библейки пояс". Той следва почти точно границата на територията, която преди 500 години е била владение на католическа Испания, а днес се доминира от най-ортодоксалните холандски протестанти. На свой ред, испанската електорална география все още отразява позициите на страните в Гражданската война през 30-те години на миналия век. Югът, миньорският регион Астурия, Страната на баските и Каталуния си остават бази на левицата или на сепаратистите, докато разположената на северозапад Галиция и Кастилия-Леон все още са крепост на консервативната десница. Сравнително по-скоро към електоралната база на десницата се присъединиха Мадрид и средиземноморското крайбрежие, т.е. зоните на икономическия и строителен бум, който преди няколко години беше прекратен в резултат от спукването на балона с недвижимите имоти.

Легенда:

Доминиращи политически сили

Леви

Десни

Регионалисти

Източник: Josse de Voogd, 2014

Ситуацията в Португалия е сходна с тази в съседна Испания: характерни за Севера са консервативно настроените и силно религиозни дребни фермери, докато на юг преобладават големите имения, силните синдикати и симпатиите към левицата. Макар че навремето беще също толкова "социалистическа", като южната часто на Иберийския полуостров, днешната  Южна Италия (включваща бившите кралства Неапол и Сицилия) се трансформира в база на консервативната десница. Религията и Мафията демонстрират мощното си присъствие в тази крепост на привържениците на бившия премиер Силвио Берлускони. Впрочем, този противоречив десен политик се ползваше и с подкрепата на богатия краен италиански Север, докато централните региони, като Емилия Романя или Тоскана, традиционно остават електорална база на левицата - едно разделение, съществуващо от векове.

Източноевропейските държави представляват най-променливия електорален пейзаж, продукт на младите демокрации, които внезапно и без всякаква подготовка поеха властта от управлявалите в течение на десетилетия комунистически лидери, подчинени на Москва. Тук идентичностите са по-комплексни, доколкото границите в повечето случаи са прокарвани произволно през последните сто години. Страни като Полша и Румъния са електорално разделени по някогашните международни граници. Така Източна (Стара) Полша е силно консервативна по социалните въпроси и статична по отношение на икономическите, докато обратното е характерно за западната и част, отнета от Германия след Втората световна война.

Още по на изток е Украйна. Районите, които някога са били част от Полско-литовското кралство, масово подкрепят прозападните политически партии, докато Изтокът и Югът гласуват твърдо проруски. В Германия, почти четвърт век след обединяването на комунистическия Изток с капиталистическия Запад, електоралните различия между двата района изглеждат по-големи от всякога, като Изтокът демонстрира ясни предпочитания към т.нар. Die Linke (Левицата). Партията е наследник на бившия комунистически режим и залага на носталгичните чувства към някогашната ГДР. Тези поразителни електорални пропасти демонстрират значението на фантомните граници, които официално не съществуват, освен в главите на избирателите, и въпреки това се оказват вездесъщи в днешната политическа култура.

В хода на промените, при които различни държави са се разделяли или сливали, а големи групи население са били "премествани", множество малцинства се оказват от грешната страна на днешните граници. Така съвременна Унгария е жалка отломка от някогашното си величие, а унгарците, оказали се граждани на съседни държави, като Словакия, Румъния, Сърбия и Украйна, масово подкрепят собствените си етнически политически партии. След кървавите балкански войни бивша Югославия се разпадна на шест различни държави, но и те далеч не са монокултурни. Трите основни етнически групи в Босна гласуват за своите етнически партии, както видяхме за пореден път през октомври 2014. Етническите албанци пък се сдобиха със собствена микродържава в Косово за сметка на Сърбия, но днешно Косово включва и сръбски анклави.

Дори в държави с по-стабилни граници, откровено регионалистки или сепаратистки партии печелят все по-голяма електорална подкрепа, както става в Шотландия, Уелс и Каталуния. В Белгия фламандските партии, които искат да реформират или дори да разпуснат държавата, доминират в политическия дискурс. Те смятат, че Фландрия не може да съществува съвместно с бедната и неефективна икономически френскоговоряща Валония. В Италия пък сепаратистката Северна лига разчита на нежеланието на жителите на Северна Италия да продължат да субсидират бедния Юг, особено на фона на сегашната икономическа криза.

Възходът на популизма

Традиционното разделение на Италия по оста Север-Юг се оказва своеобразен лакмус за сегашната криза в Европа. Дълги години големи финансови средства бяха прехвърляни за нуждите на южната част на страната, което провокира сериозно недоволство, при това не само на север, но и на юг, заради ограниченията свързани с тези дотации. Те в частност, включваха сериозни съкращения в сферата на обществените услуги, в резултат от което безработицата скочи до небето.

От началото на икономическата криза преди шест години, евроскептицизмът също бързо печели позиции. Тлеещото обществено недоволство се задълбочи още повече от такива отдавна съществуващи проблеми като имиграцията и продължаващата ерозия на устоите на "социалната държава". В редица страни това стимулира подема на десните, а в други - на левите популистки партии. В същото време ясната граница между десница и левица започна да изчезва. Както е известно, левицата традиционно подкрепя разширяването на социалната държава и се придържа към либерални позиции по такива въпроси като имиграцията и престъпността, докато за десницата беше характерно обратното. Мнозина избиратели обаче (особено по-слабо образованите), днес комбинират подкрепата за социалната държава с откровепо консервативни позиции по културните въпроси. Според тях, обществените услуги се нуждаят от подобрение, особено що се отнася до грижите за възрастните хора, но имигрантите следва да бъдат изключени от социалната система, а извършителите на криминални престъпления да получават по-сурови наказания. Редица дяснопопулистки партии пожънаха сериозни успехи, включвайки в програмите си специфични леви искания, особено по отношение на здравеопазването и пенсионното осигуряване, съчетавайки ги със своя традиционен националистически и репресивен дискурс. Тъй нареченият "модел на подковата", описващ днешното позициониране на левицата и десницата, позволява тяхното сливане в долната част на "подковата". Наред с традиционния разрив между бедни и богати, или между религиозните и светските слоеве, сега се очертава и разрив между високообразованите, споделящи индивидуалистичните и космополитни ценности и печелещи от отворените граници, от една страна, и по-зле образованите, по-националистически настроени, държащи на общността и изпитващи носталгия към миналото, които се чувстват застрашени от глобализацията и имиграцията.

Характеристиките на десните популистки движения в конкретните страни варират и не е коректно да ги обединяваме в едно. Те имат свои любими теми, които нерядко си противоречат, затова когато тези различия излязат на преден план дяснопопулистките лидери често изглеждат склонни да се дистанцират от колегите си в другите държави. Независимо от това, всички те печелят от общото недоволство, съществуващо в техните общества и свързано с имиграцията, глобализацията, европейската интеграция и икономическата стагнация. Всички те разчитат на сходен електорат и често имат харизматичен лидер твърдящ, че изразява интересите на обикновените хора.

Докато холандската Партия на свободата се обявява в защита на трудно извоюваните права на хомосексуалните в страната, срещу нападките на "тесногръдите ислямисти", тези права са обект на критика от страна на сходни партии в други европейски страни. Действията на Израел в Близкия Изток нерядко се подкрепят от десните популистки партии в Северозападна Европа и особено в Норвегия и Великобритания, докато много десни движения в Източна и Южна Европа са настроени по-скоро антиизраелски. Колкото по на юг и изток в Европа отиваме, толкова по-твърди и критични към модела на либералната демокрация са местните нови десни партии, някои от които се съобразяват с носталгията към авторитарното управление от миналото на част от техния електорат. Унгарската партия "Йобик" (Движение за по-добра Унгария) и гръцката "Златна зора" са особено радикално настроени и често биват свързвани с нападенията срещу местните роми или имигрантите. Макар че могат да се открият различия между десните и левите популистки движения в социален и икономически план, и едните и другите демонстрират един по-скоро изолационистки манталитет. Швейцарската народна партия например разполага с най-силни позиции в най-консервативните кантони, където навремето се заражда швейцарската нация и които изпитват най-малки икономически проблеми, а италианската Северна лига защитава интересите на богатия Север. По същия начин, жителите на най-проспериращата южногерманска провинция Бавария традиционно гласуват за по-консервативния регионален "филиал" на християндемократите, в лицето на Християнсоциалния съюз. В Южна Европа пък, огънят се поддържа най-вече от левите или центристки ориентираните популисти. В Испания това е движението Podemos (Ние можем), а в Гърция - партията Сириза, която спечели европейските избори в тази страна през 2014 и парламентарните през 2015. Значителна част от италианските избиратели пък подкрепят движението "Пет звезди" на комика-популист Пепе Грило. Всички тези партии печелят от нарастващото недоволство заради суровите мерки за икономии като, за разлика от своите дясноориентирани "аналози" от Севера, привличат много от гласовете на младите хора в градовете.

Предградия и граници

Географското преразпределяне на подкрепата за популистката десница е резултат от глобализацията, деиндустриализацията, икономическата криза и застаряващото и често намаляващо население. Младите, образовани жители на ориентираните към сектора на услугите градски региони завоюват лидерски позиции в много държави. Центровете на градовете преживяват бум и във все по-голяма степен се превръщат в бастиони на левицата и либералните партии. В същото време в индустриалните градове се очертава сблъсък между старите предградия, които преживяват упадък, и централните градски части или по-отдалечените предградия, към които се ориентира средната класа. Именно тези стари предградия се оказват крепост на популистката десница. Последните избори в Швеция потвърждават тези тенденции - така умерената десница отстъпи пред левицата в градовете, а популистката десница, в лицето на Sverigedemokraterna (Шведски демократи), демонстрира голям напредък в предградията.

Тоест, макар че в миналото радикалните десни популистки партии често печелеха гласовете на намиращите се в упадък райони на големите градове във Франция, Великобритания и Холандия, новите десни популисти се ползват с най-голяма подкрепа в предградията и в провинцията. За тях гласуват населените с представители на долната част на средната класа предградия, крайградските селища и селските райони. На електоралната карта, крайградската зона източно от Лондон, сателитните селища на Амстердам и предградията на Копенхаген се очертава като крепости, съответно, на британската Партия на невисимостта (UKIP), холандската Партия на свободата (РVV) и Датската народна партия (DF). На свой ред, френският Национален фронт печели гласове в околностите на Париж, но няма сериозна подкрепа в вътре в т.нар. Peripherique (околовръстният път, който очертава външните граници на френската столица).

Междувременно протестният вот става все по-характерен за предградията. Въпреки че проблемите, свързани с имиграцията, се увеличават, гласуването в подкрепа на антиимигрантските политики има по-скоро превантивен характер. Основата на електоралната подкрепа не е просто географско понятие. Така десният популизъм е свързан с неприемането на такива проблеми и парадигми в градовете като мултикултурализма, космополитизма и енвироментализма. Днешната популистка десница се обявява против недосегаемите, политически коректни елити и претендира да представлява позициите на "обикновените хора".

Легенда:

Десният популизъм

Над средното (национално) равнище

Бастион

Източник: Josse de Voogd, 2014

Показателно е също, колко значима подкрепа за десния популизъм оказва възраждането на старите разломни линии. Наличието на проблеми с идентичността, управлението на външни сили или преместването на значителни маси от хора, формира благодатна почва за възход на популизма. Южна Холандия, която някога е била испанско владение и дълги години след това е сравнително изостанала икономически, днес е основната база на популизма, макар че вече не се отличава по нищо от останалата част на страната. Старите обиди обаче, не са изчезнали. Хората все още говорят за "арогантните и студенокръвни холандци" от западните провинции, към които навремето е бил присъединен (и бързо подчинен) Югът. В резултат, днес холандският Юг се е превърнал в крепост както на лявопопулистката Социалистическа партия, така и на десните популисти от Партията на свободата. Този католически регион през последните години бързо се секуларизира и търси своите нови герои и нови идентичности. С други думи, политическият спектър вече не е ясно оформен по оста ляво-дясно, а представлява много по-сложна фигура.

Важно е да отбележим съществуването на трансгранични модели на подкрепа за десния популизъм. Така например, съществува ясно очертана "протестна ивица" от холандската провинция Западен Брабант, през белгийския регион Фландия, към Северна Франция. Според водача на дясната формация Vlaams Belang (Фламандски интерес) Филип Девинтер, тази ивица съвпада с очертанията на старата област Фландрия, която сега е поделена между трите държави. В същото време обаче, холандската Партия на свободата има силни позиции по източната граница на Холандия, докато в германските територии от другата страна на границата няма признаци за недоволство. Впрочем, Германия има своя собствена "протестна ивица" в източната си периферия - сравнително бедна зона, в която след Втората световна война са концентрирани немските бежанци от изток. Много показателно за Източна Германия е, че подкрепата за Die Linke (Левицата), върви паралелно с тази за евроскептиците от Алтернатива за Германия (AfD) и крайнодясната Национална демократическа партия (NDP). Предвид твърде близката си по своя характер нонконформистка активност, младите радикално настроени избиратели на крайната десница и левица в тази част на страната трудно могат да бъдат разграничени ясно едни от други.

Във Франция Националният фронт традиционно се ползва със силни позиции в източните департаменти, т.е. районите, окупирани от Германия в течение на десетилетия. Фронтът печели гласове и по средиземноморското крайбрежие, населено както с дясноориентирани бивши френски колонисти в Африка и техните потомци, така и с бедни северноафрикански имигранти. На последните избори гравитационният център на електоралната подкрепа за Националния фронт се измести на север, което отчасти се дължи на т.нар. "ефект на любимия наследник". След като партията дълго време беше игнорирана, маргинализирана и лишена от подкрепата на вътрешните райони, сега нейният нов и харизматичен лидер Марин льо Пен спечели изборите за Европейски парламент именно благодарение на гласовете на т.нар. "La France Profonde" ("дълбоката Франция").

Разпада ли се Европа?

Възходът на националистическите десни партии и на регионалистките движения, поражда фундаментални въпроси за бъдещето на т.нар. Обединена Европа. Европейската конструкция се опита да отговори адекватно на тези предизвикателства, но днес изглежда, че страда от свръхнапрягане на силите си. Избирателите в държавите от европейското "ядро", които навремето поставиха основите на ЕС, се противопоставят на задълбочаването на интеграцията, както и на идеята за продължаващото разширяване на Съюза извън неговите естествени източни граници. Това разширяване вироятно ще бъде спряно заради сложните отношения с Русия и Турция, след като вече беше забавено под натиска на обикновените европейци. Въпросът за това, кои са вънщните граници на Европа, т.е. на ЕС,  остава открит и зареден с конфликти. Това се отнася най-вече за източните региони, предвид по-неясно дефинираните идентичности и лоялности в разположените там държави, макар че всъщност важи за целия континент, тъй като с отдалечаването от "ядрото" европейската идентификация и солидарност отслабват, а вътрешните центробежни сили в Съюза се усилват.

Продължаващата интеграция и разширяване на ЕС се съпътстват от процес на промяна на съществуващата система от граници. Щом една държавна граница бъде "отворена" или премахната, например чрез присъединяването на конкретната държава към Европейския съюз или към Шенгенския договор, това води до прекратяване на контрола по вътрешните граници, а "следващата граница" автоматично става по-важна, превръщайки се в преграда за останалите отвъд нея. В същото време политиката на свободно движение създава една дори още по трудно преодолима външна граница, която се превръща в зона на болезнени опити за преодоляването и и на комплексни усилия за тяхното предотвратяване. Илюстрация за това са високите стени, които защитават испанските ексклави в Северна Африка (Сеута и Мелиля), и зачестилите инциденти с претъпкани с бежанци кораби. Днес бившите югославяни се сблъскват с немалко проблеми, когато трябва да прекосяват границите на възникналите на мястото на федерацията нови държави (някои членки на ЕС и Шенген, а други не) за да се видят с някогашните си съседи. Ако пък Украйна наистина бъде интегрирана със Запада, нейните източни проруски ориентирани райони, със сигурност не биха го приели. Ентусиазмът, с който мнозина европейски политици посрещнаха новата прозападна ориентация на Украйна, игнорираше факта, че сложните вътрешни разделения, съществуващи в тази страна нямаше как да не поставят под въпрос нейното единство и отношенията и с Русия. Електоралната география показвва, че винаги съществуват множество други разделения, които са не по-малко важни от наложените от международните граници, още повече, че последните често са произволно прокарани и дори временни.

Друга последица от по-нататъшната европейска интеграция и намаляващото значение на някои от вътрешните граници на ЕС може да стане успокояването на страстите в някои от националните държави. Така, сепаратистите от Каталуния в Испания или фламандците в Белгия могат да се почувстват по-комфортно в рамките на една европейска федерална държава със слаби национални държави и силни региони. В същото време обаче, в рамките на една още по-голяма общност, лишена от обща идентичност, хората ще се чувстват отчуждени и ще се стремят да възстановят старите си локални идентичности, което пък ще стимулира балканизацията на целия континент.

Въпреки че в повечето държави възможността за избухване на конфликт не е толкова непосредствена като в Украйна, европейските общества стават все по-фрагментирани. При това взаимното разбирателство между отделните групи намалява и става все по-трудно да бъдат дефинирани някакви общи интереси. Предвид електоралните последици от тази фрагментация, формирането на работещи правителствени коалиции ще става все по-трудно и политическата парализа може да се окаже най-вероятния сценарий за много европейски държави.

Страстите, свързани с европейската интеграция, биха могли да бъдат поне частично успокоени, ако политиците (и елитите, като цяло) проявяват по-голямо разбиране към страховете и стремежите на обикновените европейци. Мнозина от тях са наясно за значението на международната политика, но смятат, че политиците и елитити са станали прекалено космополитни. Това разбира се не означава, че политиците трябва да започнат да обвиняват Европа за всичките си проблеми (макар че в немалко случаи това си е точно така). Те следва да обяснят ясно на своите народи ползите от европейското сътрудничество, съобразявайки се с начина, по който те гледат на света.

Днес европейските политици са изправени пред пред много сериозно предизвикателство. Те трябва добре да осъзнаят цялата сложност на европейския проект, да се съобразяват с миналото на континента и да се опитат да постигнат баланс между необходимостта да мислят и действат глобално и в същото време да съхранят единството между европейските общества и нации.

Пътна карта за действие

- Различните сегменти на обществото следва да се опитат по-добре да опознаят своите нужди и визиите си за света. Това се отнася най-вече за космополитните европейски елити, които трябва да демонстрират съпричастие с обикновените хора. Това, разбира се, не означава да започнат да споделят техните страхове.

- Политиците, медиите и отделните индивиди трябва да познават добре електоралната география за да си изяснят, откъде и защо извира общественото недоволство. Техните представи за избирателите на популистките партии често са твърде повърхностни и субективни, което не дава възможност за сериозен дебат по темата.

- Политиците следва да се съобразяват с крехкия характер на европейския проект, както и със сложността и споровете относно европейските граници. Мнозина на Запад, които смятаха сегашните граници за непоклатими и вечни, бяха притеснени от присъединяването на Крим към Русия. Истината обаче е, че границите винаги са се променяли и ще продължат да се променят, както показва и примерът на независимостта на Косово, подкрепена от Запада и анатемосана от Москва.

- Политиците и медиите трябва да се съобразят с електоралната география на съответните държави, когато реагират или коментират събитията в тях. Масовите протести в един град, например в украинската столица Киев, могат и да не отразяват точно ситуцията в останалите части на същата държава.

* Авторът е холандски експерт в сферата на електоралната география, анализатор на World Policy Journal

{backbutton}

На фона на терористичните нападения в Париж и Копенхаген, в Европа нараства страхът от влиянието на завръщащите се от Близкия Изток стотици европейски джихадисти върху ситуацията в държавите, чиито граждани са те. Никъде обаче тази опасност не изглежда по-сериозна, отколкото на Балканите. Според някои данни, Босна е изпратила най-много доброволци на глава от населението за джихада в Сирия, като местните медии твърдят, че броят им вече надхвърля хиляда.

Макар че мюсюлманите в Югоизточна Европа се смятат за едни от най-умерените в света, между 5% и 10% от тях изповядват най-екстремните форми на исляма, типични за държави като Саудитска Арабия и Египет. Това не е случайно, защото възходът на войнствения ислямизъм в Югоизточна Европа е резултат от продължителните усилия на екстремистите да радикализират местното население. През последните няколко десетилетия радикално-ислямисткото движение в Югоизточна Европа съумя да изгради сложна инфраструктура, включваща сигурни убежища в изолираните села и в джамиите, контролирани от радикални проповедници, както и впечатляваща електронна и медийна мрежа, публикуваща новини от различните фронтове на джихада, транслираща указанията на водачите на Ал Кайда и опитваща се да убеди впечатлените от случващото се млади мюсюлмани да прегърнат ислямистката кауза. Цялата тази активност се финансира от щедри близкоизточни спонсори и се подкрепя от малки групи местни екстремисти, съумели да се инфилтрират в различни влиятелни политически, религиозни и социални институции.

Първото и второто поколение ислямисти

Зараждането на войственото ислямистко движение в Югоизточна Европа е пряко свързано с такава ключова фигура като покойния босненски президент Алия Изетбегович (1925-2003). В края на 30-те години на миналия век младият Изетбегович и група радикално настроени мюсюлмански конспиратори създават организацията "Млади мюсюлмани" - своеобразна балканска версия на "Мюсюлманските братя", чиято цел (както признава самият Изетбегович) е създаването на "голяма мюсюлманска държава", или както я нарича един от биографите му - "Ислямистан", която да обхваща цялата територия на Балканите, Северна Африка и Близкия Изток. В името на тази цел членовете на "Млади мюсюлмани" се заклеват да не се отклоняват от "пътя на джихада" и "безкомпромисната борба срещу всичко, което не е част от Исляма". Показателно е, че името на нелегално издаваното от тях списание е "Mуджахид" ( т.е. "борец за каузата на исляма").

Разпадането на Югославия през 90-те години отвори вратите за второто поколениие войнствени ислямисти да създадат свои мрежи в региона. Съставено предимно от чуждестранни "моджехидини", дошли на Балканите от Афганистан и други фронтове на джихада, то беше много по-екстремистки настроено и, съответно, много по-опасно, отколкото първото поколение радикални мюсюлмани. Повечето от тези хора бяха концентрирани във военната групировка, създадена от Изетбегович (в качеството му на първия президент на независима Босна) през август 1992 и наречена "Катибат ал-мохаджирин" (днес формация със същото име, обединяваща джихадисти от Балканите, се сражава в Сирия) и включваща хора като Халид Шейх Мохамед, смятан за "мозъка" на атентатите от 11 септември 2001. Абд ал-Рахим ал-Нашири, участвал в атаката срещу американския есминец "Коул" през 2000; Мамду Махмуд Салим, участвал в нападението срещу американските посолства в Кения и Танзания през 1998; Абу Хамза ал-Масли, организатор на атентата в Лондонското метро през 2005; и Заки ур-Рахман Лакхви, един от участниците в терористичното нападение в Мумбай през 2008. Според родения в Бахрейн активист на Ал Кайда Али Хамад,  ключови фигури на тази организация многократно са посещавали Босна, ползвайки се с подкрепата на местните власти, а САЩ и Саудитска Арабия неведнъж критикуваха режима на Изетбегович, че снабдява с босненски паспорти хора, смятани от тях за терористи.

След подписването на Дейтънските споразумения, сложили край на войната в Босна през декември 1995, тези "моджехиниди" не напуснаха страната. Вместо това, съвместно с местните си радикално настроени симпатизанти, през следващите няколко години те създадоха впечатляваща инфраструктурна мрежа, подкрепяща каузата на войнствения ислям (а нерядко и вдъхновените от него терористични акции), като последиците от това се усещат в целия регион и днес.

В отдалечени и изолирани села в различни части на Балканите, войнствените ислямисти изградиха мрежа от екстериториални, управлявани по законите на шариата анклави, които днес се използват като своеобразни наборни пунктове за местните радикални ислямисти и за убежища на джихадисти от целия свят. Според анализатора Янез Ковач например, в село Бочиня Доня в Централна Босна, където живеят около 600 души, ислямските екстремисти "живеят свой собствен живот, без да бъдат обезпокоявани нито от местната полиция, нито от данъчните, нито от каквито и да били други власти, а в затворената им общност им не се допускат никакви външни лица". Друго босненско село Горня Маоча пък се смята за щаб-квартира на водача на местните уахабити  Нусрет Имамович. Селото  често се споменава като "междинна спирка" на ислямистите по пътя им към джихада в Чечения, Афганистан и Йемен. През октомври 2011 Мевлид Ясаревич, уахабитски лидер от областта Санджак (разположена на територията на Сърбия и Черна гора), е тръгнал именно от това село, заедно с двама други негови жители  за да нападнат по-късно през същия ден посолството на САЩ в Сараево.

В значителна част от Западните и Южните Балкани, джамиите, контролирани от радикалните ислямисти, се използват като бази на джихадистите. Така джамията "Крал Фахд" и Културният център към нея в босненската столиця, чието изграждане беше финансирано от Саудитска Арабия и, които испанският експерт по радикалния ислям Хуан Карлос Антуньес определя като "епицентъра на разпространение на радикалните идеи в Босна", от няколко години насам функционира напълно автономно под прекия надзор на саудитското посолство в страната. На свой ред Бялата джамия в Сараево е крепост на косоварския имам Сюлейман Бугари, за когото американската агенция Stratfor твърди, че е посредник между босненските и албанските радикални ислямисти. Според журналиста от катарската телевизия Ал-Джазира Мохамад ал-Арнаут, джамията в предградието Маковица на косовската столица Прищина, както и тази в Митровица са се превърнали в пунктове за набиране на доброволци за войната срещу светския режим в Сирия. В Македония пък, местните уахабисти влязоха в остър конфликт с легитимното ръководство на мюсюлманската обшност за контрола над скопските джамии "Яхия паша", "Султан Мурат", "Худаверди"и "Кьосе Кади".

Ислямистките мрежи

Радикалните ислямисти в Югоизточна Европа получават подкрепа за усилията си от мрежата от "неправителствени" и "благотворителни" и "хуманитарни" организации, които често се финансират от същите донори, които спонсорират и Ал Кайда. ЦРУ твърди, че поне една трета от босненските НПО поддържат връзки с терористи или наемат хора, заподозрени че са такива. По данни на Балканската мрежа за разследващи репортажи (BIRN), при осъществената непосредствено след атентата от 11 септември полицейска проверка на подобна "благотворителна организация" в Сараево, действаща под егидата на Висшата саудитска комисия за подпомагане на Босна, са били открити "планове на Вашинггон, заготовки на фалшиви американски лични карти и детски учебници с антиамериканско съдържание".

Паралелно с това радикалните ислямисти в региона са изградили широка мрежа от печатни медии, книжарници, уебсайтове и спотове в YouTube, пропагандираши религиозна нетолерантност, възхваляващи насилието и разпространяващи антиамерикански, антисемитски и антидемократични послания. Така, ислямските книжарници от Белград до Нови Пазар разпространяват трудовете на такива откровени екстремисти като съвременният идеолог на ислямизма Юсуф ал-Кардауи или смятания за "Маркс на ислямизма" египетски теолог Саид Кутб (1906-1966). Радикалноислямистките уебсайтове пропагандират джихада, самоубийствените атентати и убийството на немюсюлмани. Освен това, те разпространяват новини от другите фронтове на "джихада", проповеди на екстремистки настроени духовници от Близкия Изток и послания на водачи на Ал Кайда. Така например, миналата година босненският сайт "Пътят на вярващия" (Put Vjernika) разпространи "новата заповед на Айман ал-Зауахири: да концентрираме усилията си в атаките срещу американските интереси".

Според Фахрудин Кладичанин, съавтор на появило се наскоро изследване за религиозния екстремизъм на Балканите, използването на Интернет и социалните мрежи, както и "броят на онези които "лайкват", коментират и споделят съдържанието на въпросните страници, особено когато става дума за религиозни водачи, радикални ислямисти и уахабити, непрекъснато нараства". Албаноезичната фейсбук-страница "Krenaria Islame" ("Ислямска гордост"), където се публикуват снимки и разкази за албанските джихадисти в Сирия, има 25 хиляди последователи. Според Арян Дирмиши, експерт по сигурността от албанската столица Тирана, "ако идентифицираме всички тези хора като терористи, те биха представлявали малка армия и гигантски проблем. Наличието на толкова много последователи е повод за сериозно безпокойство, дори ако приемем че става дума само за симпатизанти на политическия ислям".

Идеологията, разпространявана от радикалноислямистките медии, обикновено включва възможно най-отвратителните форми на пропаганда на омраза и нетолерантност. Така, един от водачите на босненските уахабити Билал Боснич наскоро публикува своя проповед, в която призовава: "Трябва да обичаме тези, които обичат Аллах, и да мразим онези, които не вярват в него. Трябва да мразим неверниците, дори ако са наши съседи или живеят в дома ни". В много учебници, използвани в мюсюлманските училища в Босна, можем да открием текстове като този: "Днес ислямските държави се сблъскват със следната измама: ако искат да бъдат членове на ООН, те трябва (най-малкото мълчаливо) да се откажат от джихада като организирана форма за защита интересите на мюсюлманите".

Презрителното отношение към жените и хомофобията са ключови елементи на радикалноислямистката идеология. В Косово например, мюфтията на Призрен Ирфан Салиху, открито заяви в своя проповед, че "според предписанията на Исляма, всяка жена, която има сексуална връзка без да е омъжена, е мръсница и кучка". Възхваляването на насилието срещу "неверниците" и подкрепата за самоубийствения тероризъм, също са част от пропагандата на радикалните ислямисти от Балканите. Споменият по-горе босненски ухабитски водач Билал Боснич е качил в YouTube следния, изпълняван от самия него, "религиозен псалм":

"Великолепният джихад изгрява над Босна

и бошнаците започват да викат "Аллах Акбар" и да се молят

Америка трябва да внимава, защото желанието на Бог е тя да бъде разрушена до основи

Ако още веднъж  опитате да навредите на моджахедините, о  неверници,

Нашите братя талибани ще дойдат тук, при вас за да ви накажат с мечовете си.

Америка и всички други тирани трябва най-сетне да осъзнаят, че днес всички мюсюлмани са като талибаните,

О, Аллах, джихадът ще донесе изкупления на вярващите. Чуйте ме братя, правоверни от целия свят, с експлозивите, прикрепени към телата ни, ще прокараме своя път към Рая".

Новото поколение джихадисти

Тази шумна пропаганда определено оказва сериозен ефект върху новото поколение радикални мюсюлмани. През последните десетина години радикалните ислямисти от Балканите участваха пряко в многобройни терористични нападения или заговори: осъществената през октомври 2002 атака срещу посолството на САЩ във Виена; опитът за осъщестнвяване на бомбен атентат в  американската военна база Форт Дикс в Ню Джърси, разкритите през юли 2009 заговори на група ислямисти в Роли, Северна Каролина, както и за осъществяване на нападение в Нюйоркското метро; атаката срещу посолството на САЩ в Сараево през октомври 2011; заговорът за взривяването на няколко нощни клуба в Тампа от януари 2012 и убийството на  двама американски техници на летището във Франкфурт месец по-късно. През март 2014 пък, млад косовар стана първият терорист-камикадзе от Балканите, след като се самовзриви в Багдад, убивайки петдесет души.

Според бившия български главен мюфтия Недим Генджев, радикалните ислямисти в Югоизточна Европа се опитват да формират своеобразен "фундаменталистки триъгълник", включващ Босна, Македония и българските Западни Родопи. Въпреки че шансовете им за успех са минимални, те биха могли да нанесат значителна вреда на западните интереси (особено в сферата на сигурността) в региона и да застрашат формирането на стабилни демократични общества в Югоизточна Европа.

В резултат от това, че все по-голяма част от новото поколение мюсюлмански духовници от Балканите получават образованието си в страни като Саудитска Арабия и Египет, а различни близкоизточни донори инвестират стотици милиони долари за строежа на мюсюлмански училища и джамии в региона, разликата между по-умерената форма на исляма, която традиционно се практикува в Югоизточна Европа, и по-радикалните и разновидности, практикувани в Близкия и Средния Изток, започва да се топи. Както посочва в тази връзка водещият босненски експерт по джихадизма Есад Хачимович: "Днес в Босна действа ново поколение мюсюлмански проповедници, получили образованието си след края на юговойните в ислямските университети на Саудитска Арабия, Йордания, Сирия и други страни... В резултат от това вече е трудно да открием разлика между "вносната" и "местната" версия на исляма".

За съжаление, международната реакция на възхода на радикалния ислям в Югоизточна Европа варира от откровеното му пренебрегване до пълното му отричане. Така например, непосредствено след 11 септември, тогавашния Върховен представител на ООН за Босна и Херцеговина Волфганг Петрич, заяви в интервю за "Ню Йорк Таймс", че "няма доказателства, че Босна се е превърнала в база на Ал Кайда", а сегашният представител Валентин Инцо лекомислено твърди, че уахабитите в Босна "не представляват опасност за Европа". Все пак, както подчертава американският експерт по радикалния ислямъзъм Ивън Колман, онези, които отричат, че Ал Кайда работи активно на Балканите, "или лъжат, или си нямат никаква представа, за какво става дума".

Междувременно радикалните ислямисти в региона дори не се опитват да прикриват дългосрочните си намерения. Както заяви наскоро един от босненските джихадисти, сражаващи се в Сирия срещу режима на Асад: "Напуснах Босна с намерението един ден да се върна в родината си с пушка в ръка. Аз съм част от революцията и това е изгревът на Ислама... Позволявайки ни да напуснем Босна, вашите (т.е. западните) разузнавателни служби допуснаха грешка, наивно вярвайки, че така ще се отърват от нас. Всъщност, големият проблем за тях е, какво ще стане, когато хилядите европейски мюсюлмани, придобили безценен военен опит, се върнат обратно в Европа и, в частност, на Балканите".

* Авторът е президент на американската консултанска компания SEERECON, специалист по проблемите на Югоизточна Европа

{backbutton}

Характерна за гражданската идентичност на средностатистическия индивид, освен всичко друго, е неговата разделена лоялност, т.е. множеството форми на самоидентификация. Формирала се е цяла йерархия на общностите, към които се причислява отделният човек: общността на собствения град или селище, на своята провинция, на държавата, като цяло, а нерядко и общността на междудържавното обединение, част от което е и страната, в която живее въпросният индивид.

Да видим как това се реализира в Европа. В редица пространствени общности самоидентификацията на европейците може да се осъществява на три основни равнища: национално-държавно, наднационално и локално. Въпросът е, с коя от тези териториални общности в най-голяма степен се идентифицират европейците в условията на осъществяващия се трансфер на суверенните функции на националната държавата нагоре - към наднационалните структури, и надолу - към локалните общности?

Специално внимание изискват "новите жители" на континента - имигрантите, представляващи другокултурни общности, и най-вече мюсюлманите, чиито дял в общата численост на населението непрекъснато нараства. Как стои въпросът за тяхната самоидентификация на територията на Европа и дали тя се променя? Какво влияние оказва присъствието на чуждокултурни общности върху формирането на обща европейска и национално-държавна самоидентификация?

Трънливият път на формирането на европейската самоидентификация

За правителствата и политическите сили в европейските страни, представляващи движещите сили на интеграционните процеси, конструирането на европейската идентичност се превръща в ключов проблем и най-важно условие за ефективното функциониране на Европейския съюз. Това условие е необходимо за да се избегнат фрагментацията и конфликтите и да се гарантират съгласието и сътрудничеството. Несъмнено съществуват обективни предпоставки за надстрояването на европейската идентичност над съществуващите национални идентичности, като на първо място сред тях са общността на историческите съдби на народите от континента и тяхната социокултурна близост.

Гръцката и римска античност, както и епохата на Просвещението, са понятия на европейската култура. От Европа към целия останал свят се разпространяват принципите за защитата на гражданските права и демократичното държавно устройство, както и идеалите на гражданското общество. При създаването на ЕС влияние върху европейската идентичност оказва общата цел: никой не иска да допусне да се повторят ужасите от Втората световна война. В колективното съзнание на Европа, включващо множество преплитащи се културни и исторически аспекти, изпъкват такива основополагащи елементи, като мирът, свободата и просперитета. Показателно е, че неевропейците често разглеждат европейците като едно цяло ("вие, европейците").

Независимо от това, конструирането на европейската идентичност винаги е било и си остава изключително сложна задача, имайки предвид, че в исторически план идеята за наднационална общност не се формира на масово ниво. В европейската история съперничеството и войните винаги са доминирали над формите на колективно поведение. Държавите от ЕС полагат големи усилия за формирането на европейска идентичност. За първи път това това понятие се използва в копенхагенската "Декларация за европейската идентичност", приета през 1973. Като нейни основни елементи в декларацията са определени представителната демокрация, върховенството на закона, социалната справедливост, икономическият прогрес и човешките права. Акцентира се също върху общите интереси, ангажименти и наследство на европейците (1). В Договора от Маастрихт тезите на Копенхагенската декларация бяха допълнени - там, в частност, се подчертава значението на провеждането на обща външна политика. В договора се говори и за необходимостта ЕС да се отнася с уважение към националната самобитност на държавите-членки (2). В същото време обаче, тази самобитност се игнорира. Така, през 2013 председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой заяви, че сред белезите на нова Европа трябва да бъде ликвидирането на националната идентичност. Ван Ромпой отправи призив за преосмисляне на настоящето и бъдещето на ЕС като организация, обединяваща множество де-юре независими държави. Според него, "постоянното разширяване смесва политическите и географските идентичности, а това на свой ред превръща европейския континент в универсален дом за всички" (3).

Тази реторика се допълва от множество практически стъпки за създаването у гражданите на европейските държави на чувство за принадлежност към "общия дом". Появиха се символи на обединена Европа, включително знаме и химн. За гражданите на страните, присъединили се към Шенген, беше въведен безвизов режим. На корицата на международните паспорти на гражданите на държавите от ЕС си посочва принадлежността им към Съюза. Вече има обща европейска валута и общи шофьорски права, както и общ празник "Денят на Европа", който се отбелязва на 9 май (денят, в който през 1945 приключва войната в Европа и в който през 1950 френският външен министър Робер Шуман лансира идеята за европейската интеграция). На този ден в големите и малки европейски гредове се провеждат паради, фестивали и конкурси. Нагледна представа за отношението към наднационалните институции и степента на развитие на европейската самоидентификация дава представителното социологическо проучване, проведено по поръчка на Европейска парламент през юни 2013 във всички 28 държави от ЕС. Анкетирани са 27624 души на възраст над 15 години (4). Мнозинството респонденти демонстрират положително отношение към ЕС. В отговор на въпроса, "Какво означава за вас, лично Европейският съюз?", 42% от анкетираните посочват възможността "да пътуват свободно, да учат и да работят във всяка част на Съюза", а други 33% свързват ЕС с еврото. В същото време обаче, 27% отъждествяват ЕС с "ненужното харчене на пари", а 24% - с бюрокрацията.

В корелация с тези данни е и отговорът на въпроса "печели ли страната ви от членството си в ЕС?". 50% от анкетираните смятат, че това членство е от полза за страната, в която живеят, 17%  се отнасят негативно към него, за 31% то нито е добро, нито е лошо, а 2% отказват да отговорят. Делът на онези, които оценяват положително членството на страната си в ЕС е най-висок сред жителите на най-развитите континентални европейски държави. Така смятат например, 71% от люксембургците, 68% от германците, 65% от датчаните и 64% от шведите. Напротив, сред британците за които е характерен "островния национализъм", на фона на сравнително високото икономическо развитие на страната, делът на онези, които оценяват положително участието и в ЕС, е едва 33%. Под средностатистическото ниво на положително отношение са и оценките на членството в ЕС в държавите, оказали се най-проблемните в еврозоната по време на глобалната финансово-икономическа криза. В Гърция например, само 34% одобряват членството и в ЕС (на противно мнение са 36%), в Португалия - 36% (38% не го одобряват), в Италия - 41% (24% не го одобряват), а в Испания - 47% (24% не го одобряват). В редица нови членове на ЕС се очертава сериозна диференциация. Така положително оценяват присъединяването на страната си в ЕС само 31% от чехите, 39% от унгарците и латвийците и 41% от словенците. В същото време, 62% от литовците, 55% от румънците и естонците, 53% от поляците и 51% от българите се отнасят положително към членството на страните си в Съюза. Делът на обявяващите се "против" в тези държави е сравнително малък - съответно, 8%, 10%, 9%, 10% и 7%. Впрочем, във всяка от новите страни-членки немалко респонденти оценяват влизането им в ЕС "нито добре, нито зле". При това нерядко хората от тази група се оказват повече от тези в останалите, варирайки между 1/3 и 1/2 от анкетираните.

В социодемографски план, по-предразположени към европейска самоидентификация изглеждат мъжете, младите хора и гражданите с по-високо образование и доходи. Напротив, по-слабо обезпечените са склонни да смятат, че членството в ЕС няма да подобри положението им. Характерен пример за това е, че членството в Съюза се оценява позитивно от 67% от управленските кадри и от едва 44% от служителите и 41% от безработните.

Гражданите на държавите, влизащи или невлизащи в еврозоната, демонстрират различно разбиране за това, какво представлява европейската идентичност. Така за гражданите от първата група основен елемент на регионалната идентичност е еврото (51% от анкетираните). Следват "демократичните ценности и свободата" (43%), културата (26%) и историята (24%). Напротив, гражданите на страните извън еврозоната, дават приоритет на демократичните ценности и свободата (36%), следвани от историята (34%), културата (28%) и едва след това - на еврото (24%). Любопитно е, че в държавите от еврозоната, които най-силно бяха засегнати от кризата, "репутацията на еврото" само за една година (2012-2013) се е сринала с 9% (в Испания и Гърция), със 7% (в Италия) и с 6% (в Ирландия).

Делът на гражданите на ЕС, интересуващи се от неговите проблеми, е сравнително малък - 43%. Това обстоятелство обаче, "не отменя" стремежа им за развитието на обща европейска идентичност. Така, около 72% от анкетираните са съгласни с тезата, че "това, което обединява европейците, е по-силно от това, което ги разделя". Сред факторите, които биха могли да укрепят европейската идентичност в ежедневния живот, анкетираните посочват добре изградената система за социална защита (41%), правото да се заселиш във всяка страна-членка на ЕС и да получаваш там пенсията си (34%), повсеместното признаване на дипломите от средните и висши учебни заведения (31%), създаването на европейски институции за извънредна намеса за борба с природните бедствия (24%), въвеждането на обща лична карта, допълваща националната (24%) и правото да участваш в изборите в страната-членка на ЕС, където живееш в момента, дори ако не си неин граждани (23%).

Част от анкетираните смятат, че важна стъпка с цел укрепване на европейската идентичност в близко бъдеше може да стане избирането на председателя на Европейската комисия с пряко гласуване. Според 26%, тази мярка "би укрепила самоидентификацията на жителите на Съюза като европейци". Също толкова смятат, че това би "заздравило връзките между ЕС и неговите граждани".

През последните десетилетия, за формирането на общоевропейско съзнание благоприятства и липсата на граници и възможността на хората да се движат свободно и да се опознаят по-добре.

Отделно следва да се посочи, че европейската идентичност се формира и чрез неприемането на цивилизационните особености на други региони на света и негативното взаимодействие с другите култури. В историческа план, противопоставянето на "другите" винаги е играло определена роля за развитието на чувство за общност у европейците. Като сред принадлежащите към тези "антиреферентни групи" има както мюсюлмански държави, така и такива от комунистическия или посткомунистически Изток, там впрочем са и САЩ (в последния случай европейският модел на социална справедливост се противопоставя на американския модел, основаващ се на индивидуализма) (5).

Както с основание посочват редица анализатори, "формирането на европейската идентичност в рамките на бинарната конструкция "ние - те", има разрушителен потенциал, тъй като може да доведе до "налагането на демаркационна линия, отделяща Европа от останалия свят" (6).

Според 44% от анкетираните, днес съотечественицете им се усещат повече европейци, отколкото преди десетина години например. Напротив, 27% смятат, че е налице обратната тенденция. В първата група преобладават латвийците, шведите (по 72%), естонците, поляците (68%), малтийците (67%) и словаците (65%). Във втората пък, гърците (50%, срещу 18%, придържащи се към положителна гледна точка), британците (47% срещу 36%) и французите (40% срещу 36%).

Като цяло, европейците не оценяват високо възможностите си влияят върху политиката на ЕС. Само 39% от анкетираните смятат, че мнението им е от значение. При анализа на отговорите на съответния въпрос се очертава вече отбелязаната по-горе тенденция: оценки над средните са характерни за гражданите от най-развитите държави в Съюза: Швеция (64%), Дания (62%), Белгия (60%), Германия (52%), Холандия (49%) и Финландия (43%). В същата група се оказват и оптимистично настроените жители на Хърватия (57%), която наскоро стана член на ЕС. Под средното равнище са самооценките на жителите на проблемните държави от еврозоната: Португалия (31%), Италия (30%), Испания (28%) и особено Гърция (18%), както и на по-новите членки на ЕС: Чехия и Латвия (по 25%), Естония (27%), Румъния (33%) и Словакия (34%). По-оптимистични са настроенията в Полша, България и Словения (съответно 46%, 41% и 40%). Към държавите с ниско равнище на самооценка (по споменатите по-горе причини) спада и Великобритания (28%).

Във всички случаи "възможността да се влияе върху политиката на ЕС" се оценява по-високо от тази да се влияе върху националната политика (средно 62% от отговорите). И тук обаче, разликата между развитите и проблемните страни, от една страна, и държавите, присъединили се по-скоро към ЕС, е налице. Малко над половината жители на ЕС "са напълно неудовлетворени" от функционирането на демокрацията в своите страни. Най-много недоволни има в Португалия (86% от анкетираните), Гърция (81%), Испания (71%), Италия (64%), а също в България (75%), Румъния (74%), Словакия (65%), Литва (64%), Чехия (61%) и Унгария (60%). В развитите държави, делът на "напълно неудовлетворените" е много по-нисък: в Дания той е 11%, в Швеция - 12%, във Финландия - 21%, а в Белгия и Германия - 24%.

Материалите на изследването, което цитирах по-горе, както и много други източници, свидетелстват, че у мнозина граждани на ЕС предаността към общоевропейската идея не е добре развита или въобще липсва. Сред най-важните фактори, затрудняващи формирането на наднационална идентичност, следва да посочим неясния характер на самото понятие. В общественото мнение на континента липсва яснота относно това, какво представлява Европа и какво означава "да бъдеш европеец". Така, мнозина не приемат разширената интерпретация на континента като "пространството от Атлантика до Урал". Няма единно мнение и относно това, дали следва да бъдат включени в общността на европейските народи и жителите на Турция, нищожна част от която е разположена на Стария континент. За някои, европейци са само жителите на държавите-членки на ЕС, други пък смятат за такива жителите на всички държави, разположени на територията на континента (7).

Сериозно препятствие пред формирането на европейска идентичност е спадът на влиянието на християнската религия, която би могла да стане един от фундаменталните "скрепителни механизми" на общността. Секуларизацията на масовото съзнание на жителите на континента се потвърждава от многобройните анкети. Неслучайно в проекта за така и неприетата Европейска конституция отсъстваше тезата за "християнските корени на Европа". Определена роля играе и културният фактор: уникалният исторически опит на различните държави и, което е особено важно, устойчивите спомени за конфликтите - често кръвопролитни и превърнали се в национални трагедии за европейските народи.

За културната хомогенизация пречи и такъв фактор като езиковата раздробеност. А езикът е сред основните смислообразуващи елементи на идентичността, чрез който се формира груповото съзнание. Както посочва руският изследовател доц. Михаил Берендеев: "Ако направим мисловен експеримент, поставяйки в една лодка петима граждани на ЕС - германец, латвиец, французин, поляк и румънец, които говорят само на родните си езици, между тях едва ли ще възникне социална връзка, а взаимното им възприемане ще се гради на основата "аз" и "другите". На практика, езиковият въпрос е неразрешим проблем на "европейската идентичност". Ако елитите говорят памежду си на английски, това не означава, че социалната интеграция между европейските нации вече е факт" (8). Несъмнено, английският може да се използва като работен език за формирането на чувство за европейска идентичност. В този случай обаче, англосаксонската културна традиция ще започне да доминира в целия ЕС, което противоречи на постановката за съхраняване самобитността на държавите-членки.

Отрицателно се отразява върху формирането на общоевропейската идентичност и присъединяването на нови членове към ЕС, което още повече разширява европейското пространство, пораждайки нови конфликти. За държавите от Централна и Източна Европа формирането на континентална идентичност съвсем не означава необходимост да се разтворят в нея, отказвайки се от националната си идентичност. Напротив, развитието на двете идентичности се разглежда като паралелен процес. Ситуацията се усложни допълнително от глобалната финансово-икономическа криза, разкрила дълбокото неравенство между богатите и бедните държави. В новите условия симултанното развитие на европейската идентичност се оказва невъзможно (9).

Следва да подчертая, че политическата интеграция на страните от ЕС и досега не е факт. Европейските държави не са склонни да отстъпят много от суверенните си права на наднационалните структури на Съюза. Интеграцията се затруднява и от разнообразните политически модели на страните-членки. Сред тях има парламентарни и президентски републики и конституционни монархии, да не говорим, че се различават по партийните си системи, както и по своето политико-териториално устройство.

В очите на европейците, наднационалните институции, с изключение на Европарламента, не са легитимни. Членовете на Европейската комисия се назначават от националните правителства, Съветът на Европа е междуправителствена институция. Европейският парламент е единствената институция, която се избира от гражданите на Европа, но кръгът на пълномощията му и неговото влияние са ограничени. Всички тези институции са безкрайно далеч от обикновените граждани, които често виждат в тях технократична бюрокрация.

Мнозина не възприемат системата на управление на ЕС като част от ежедневния си живот. Съответно, изборите за Европейски парламент се смятат за незадължително допълнение към националните. Показателно е, че на последните европейски избори беше фиксиран ръст на влиянието на евроскептиците - партиите от радикално-националистистически, регионално-сепаратистки или популистки тип, които в момента са разпределени сред различните фракции и групи на Европарламента, или пък не влизат в нито една от тях. Евроскептиците настояват за ограничаване на миграционните потоци и възстановяване на националните граници и на суверенитета, което следва да се изрази, най-вече, в отказа от еврото и осъществяването на самостоятелна, национално ориентирана икономическа политика. Те отново повдигат темата за укрепването на националната идентичност на народите, влизащи в ЕС. Евроскептиците получиха общо 14,2% от гласовета на европейските избиратели, увеличавайки представителството си в Европарламента с почти 10%, в сравнение с изборите през 2009 (11).

Ръстът на гласувалите през май 2014 за партиите, обявяващи се против "европейската идентификация", е характерен за много страни. Така, голям успех постигнаха радикалните националисти от Датската народна партия (26,6%), които значително подобриха резултатите си от 2009 (15,2%). Впечатляващ пробив осъществи френският Национален фронт (от 6,5%, през 2009, до 24,9%). В Австрия сериозно подобри резултата си Австрийската партия на свободата (19,7%, срещу 13,1%), която плътно се доближи до управляващите социалдемократическа и консервативна партии. Трета във Финландия се оказа партията "Истински фини". Електорален пробив осъществиха неизвестните по време на предишните избори "Шведски демократи" (9,7%) и гръцката "Златна зора" (9,3%). При това някои партии и движения постигнаха успех, концентрирайки вниманието на електората върху въпроса за преразглеждане на отношенията с ЕС. Така, в Италия Движението «Пет звезди" събра 21,1% от гласовете, отстъпвайки само на социалистите. Появилата се през февруари 2013 "Алтернатива за Германия" пък беше подкрепена от 7% от немските избиратели (12).

Национално-държавната самоидентификация като определящ фактор

Когато трябва да избират между собствената си страна и Европа, като цяло, повечето европейци поставят на първо място националния компинент, т.е. определят се на първо място като граждани на своята държава. По време на споменатото по-горе проучване, на респондентите беше предложено да отговорят на въпроса, как се виждат в близко бъдеще - като граждани на своята държава, като граждани на своята държава и европейци, като европейци и граждани на своята държава, или само като европейци. Само 3% отговарят, че се виждат само като европейци, докато 38% смятат, че са само граждани на собствената си държава. Сред привържениците на смесените форми на самоидентификация, представителите на първата група отново са явно малцинство: само 7% от анкетираните се виждат в близко бъдеще като европейци и граждани на своята държава. Напротив, 49% поставят на първо място принадлежността си към собствената държава (13). Водещата позиция, при това с голямо откъсване от останалите народи, където европейската самоидентификация има някакво разпространение, е на Люксембург (10%). Ако добавим към това 15% от жителите на тази страна, които поставят европейския компонент в смесената форма на самоидентификация, излиза, че "европейците" там са около 25%. Водещите позиции на Люксембург се обясняват с това, че в страната има висок процент имигранти. На второ място по разпространение на европейската самоидентификация са румънците (7%). Напоследът, мнозина румънски граждани са се превърнали в "имигранти - номади", прехвърлящи се от една европейска държава в друга. В Италия и Испания, делът на онези, които поставят на първо място европейския компонент, е 4%. В повечето европейски държави този показател е 2-3%.

Ако вземем съвкупния показател за лицата, които се виждат в близко бъдеще само като граждани на собствената си държава, и тези, които се виждат като граждани на своята държава и европейци, на първо място в това отношение е Великобритания. Около 60% от гражданите на тази държава се смятат само за британци, а още 33% - за британци и европейци. Този показател е доста висок и в Швеция (42% и 52%, съответно), България и Португалия (43% и 48% в двете страни), Чехия (по 45%), Естония (46% и 43%), Полша (33% и 56%), Латвия (46% и 41%) и Литва (45% и 42%).

Анализирайки степента на разпространение и влиянието на национално-държавната самоидентификация на европейците, не бива да забравяме, че в условията на глобализация ролята и функциите на държавата намаляват. Глобализацията, както и извършващата се днес индивидуализация на съзнанието, водят до това, че европейците във все по-малка степен обвързват интересите и потребностите си с развитието на държавата, в която живеят. Въпреки това, то продължава да играе значителна роля, като в негово разпореждане остават основните механизми за социализация на личността и най-вече образователната система. Затова не е чудно, че национална самоидентификация, както и преди, "циментира" европейските държави. Предаността към националната държава се определя от три основни фактора: усещането, че сегашното поколение продължава делото на предишните, общата памет за колективната история на страната, както и чувството за обща съдба. Историческият опит сочи, че тези елементи обединяват нациите, позволявайки им да се справят с тежки изпитания.

Регионалната самоидентификация като конкурент на национално-държавната

В рамките на разделената лоялност на европейците, тяхната национална идентификация все повече се конкурира с регионална идентификация, т.е. с предаността към т.нар. "малка родина". В Европа традиционно е високо нивото на развитие на регионалното самосъзнание, особено в полиетническите държави с федеративен държавен модел. В съзнанието на мнозина европейци общонационалната идентичност съжителства с регионалния патриотизъм. Така, за германците, самоидентификацията с конкретната територия или град означава повече, отколкото с цялата германска нация. В Испания, която представлява унитарна държава с елементи на федерализъм, от особено значение в отношенията между отделните групи от населението е нивото на конкретния регион. Тук националността се отъждествява именно с региона.

През последните десетилетия, регионалната самосъзнание се разширява, като обясненията за това са няколко. Да вземем например политиката на ЕС. Принципът на субсидиарността, поставен в нейната основа, предполага, че управлението се реализира на възможно най-ниското ниво. Регионът е изключително важен елемент в многослойната структура на ЕС, тъй като решенията, независимо на кое ниво на властта се вземат, се реализират пряко в един или друг регион. Позитивната страна на субсидиарността е укрепване автономията на регионите и повишаване качеството на регионалното управление.

Спецификата на ситуацията обаче е в това, че претенциите на част от жителите на регионите и най-вече на местните елити, нерядко излизат далеч извън рамките на ролята, които се отрежда на регионите от ЕС и националните правителства. Предоставените отгоре пълномощия често само разпалват апетитите на регионалните елити, флиртуващи с местния електорат, използвайки популистки и демагогски лозунги. В тяхна полза са и опасенията на част от населението на регионите да не загуби своя език и традиции и да се разтвори в безличната глобална среда. Радикално-националистическите партии "от регионален тип" играят все по-важна роля в политическия живот на редица европейски държави. Понякога регионалният национализъм прераства в сепаратизъм или дори в тероризъм. Може да се каже, че в епохата на глобализацията регионалният сепаратизъм получава нов тласък.

Отделно си струва да отбележим влиянието, което оказа за развитието на регионалния национализъм и сепаратизъм предоставянето на независимост на Косово. Много западни държави го приеха като нещо безпрецедентно. Въпреки това обаче, за малките народи то несъмнено беше прецедент. За първи път след 1945 държавите от евроатлантическата общност признаха независимостта на една област, декларирала не собствена национална, а регионална идентичност. Даването на независимост на Косово демонстрира и условния характер на понятието "суверенитет" в съвременния свят, и възможността за трансформиране на съществуващата система на международни отношения между суверенни държави в друга система, в която ключова роля се отрежда на регионите. Не е чудно, че това събитие беше посрещнато с възторг от регионалните сепаратисти в цяла Европа.

В йерархията на предпочитанията на европейците, регионалната самоидентификация плътно се доближава до националната. Споменатото по-горе изследване показва, че 91% от гражданите на ЕС са привързани към своята страна, 88% - към своя град или селище и още толкова - към собствената си провинция (тук е мястото да отбележа, че привързаност към ЕС демонстрират само 48% от респондентите). Зад тези средностатистически показатели се крият сериозни различия. Така, най-силно привързани към своята страна (а не към града, селището или провинцията си) са малтийците (95%, срещу 78% и 77%, съответно), французите (92%, срещу 79% и 82%), холандците (83%, срещу 70% и 70%), датчаните (98%, срещу 87% и 71%) и шведите (94%, срещу 85% и 80%). Почти или точно поравно се разпределят тези показатели при австрийците (94%, срещу 94% и 93%), поляците (96%, срещу 95% и 95%), хърватите (91%, срещу 90% и 90%) и гърците (94%, срещу 94% и 94%) (14).

В същото време се очертава група държави, чиито граждани предпочитат регионалната си идентичност пред националната. Така, делът на испанците, които се смятат за най-тясно свързани със своята страна е 85%, а със своя град, селище или провинция - съответно, 91% и 87%. Същото се отнася и за италианците (85%, срещу 90% и 87%), румънците (90%, срещу 93% и 92%) и чехите (85%, срещу 86% и 86%) (14).

Проблемите на самоидентификацията на чуждокултурните общности

Да разгледаме и друг фактор, оказващ голямо влияние върху формирането на обща европейска идентичност - мащабните миграционни потоци от страните от бившия "Трети свят". Усложняването на ситуацията на континента в етнически, расов и религиозен план, ерозира културно-цивилизационната хомогенност на западните общества и се оказва сериозно препятствие пред формирането на европейска идентичност. Преселниците, споделящи ценностите и жизнените норми на незападните цивилизации, се превръщат в проводници на чуждо културно влияние. При това степента на адаптацията им към тяхната "нова родина" е различна. Редица етнически малцинства доста успешно се вписват в европейските общества, запазвайки собствените си традиции и своята национална идентичност. Те най-често съжителстват безконфликтно с коренното население, оставайки си обособени в социално-културно отношение (например, китайската и корейската общности).

По-сложен е проблемът с имигрантите-мюсюлмани. Преди всичко, следва да отбележим, че с понятието "мюсюлмани" се свързва една далеч не монолитна общност. Напротив, става дума за множество общности, различаващи се по редица параметри - географски, езикови, професионални и идеологически и нерядко имащи различни подходи към интеграцията. За разлика от другите преселнически потоци, основата на идентификацията на мюсюлманите се определя от религията, утвърждаваща ценностна система, която нерядко е несъвместима със западната. Развитието на религиозния плурализъм в европейските общества, която дава възможност на исляма да утвърди своята самобитност, въпреки това поражда сред част от мюсюлманите объркване и разочарование. Светското общество изглежда странно и неразбираемо за привържениците на исляма, чиято същност е сливането на религия, държава и общество. Ислямът представлява всеобхватна, "неразчленена" религия, която включва не само предписания, но и поведенчески норми, регулиращи начина на живот на мюсюлманите във всичките му прояви. В същото време, практическата реализация на всички тези предписания и норми в Европа е в разрез с ежедневния живот на коренното население. Така, необходимостта да си постоянно на работното си място, пречи за извършването на петте задължителни дневни молитви; ограниченията по отношение на храната (забраната да се консумира свинско или алкохол) е пречка пред участието в традиционните за коренното население начини за прекарване на свободното време; трудовият график не позволява да се пости по време на религиозния мюлюслански празник Рамадан и т.н.

Мюсюлманите, в основата на чието битие е патримониалното семейство, в което доминира волята на бащата, не могат да приемат един свят, в който има равенство между половете, където жените имат гарантирано място в публичната сфера и могат да заемат ръководни длъжности. Мюсюлманите остро критикуват характерната за западното общество конкуренция за повече материални блага, "духовния упадък" на обществото на потреблението, ерозията на семейството и липсата на уважение към по-възрастните. Жените-мюсюлманки са по-доволни от новото си местожителство, което вероятно се обяснява с това, че те имат по-малко проблеми с търсенето на работа. Освен това, заради по-голямата толерантност, присъща на жените, като цяло, те не възприемат отношението към тях на коренните жители толкова болезнено, като мъжете.

Именно за жените-мюсюлманки е характерна, най-вече, ерозията на утвърдените стереотипи на мислене и поведение. В съответствие с ислямската традиция, жената следва във всичко да се подчинява на мъжа: неомъжената - на бащата и братята си, а омъжената - на съпруга си. Основните норми, определящи поведението и, са покорността и послушанието, сключването на брак (неомъжените жени са обект на критика) и раждането на деца. Съдбата на мюсюлманката са ежедневните молитви и грижата за семейството, възпитаването на децата, предаването на езика и културните традиции. В хода на социалната модернизация на мюсюлманските държави през последните десетилетия на ХХ век, ролята на жената, като пазител на ислямските традиции и идентичност, беше поставен под въпрос. На практика обаче, участието на жените в обществената активност си оставаше незначително.

Живеещите на запад мюсюлманки имат много повече възможности да станат икономически независими и да правят това, което искат. Впрочем, самият факт на емиграцията в чужда социокултурна среда, се смята от ортодоксалните мюсюлмани за нарушаване на традиционните културни норми (като това се отнася и за мъжете). За мюсюлманките, такова нарушаване на традициите е и необходимостта да работят извън дома си, и да излизат сами на улицата. В този случай, традиционните норми на поведение на имигрантките влизат в противоречие с европейския културен контекст, в който ролите на мъжете и жените са много по-слабо диференцирани, отколкото в мюсюлманските страни. За мюсюлманката, в оправдание за работата и извън дома пред другите членове на имигрантската общност се превръща необходимостта да издържа семейството си (защото съпругът и е безработен, семейството има дългове и т.н.). Отказ от традициите е и решението на част от живеещите на Запад мюсюлманки да не носят хиджаб, да ползват козметика и т.н.

Особено възприемчиви към западните ценности са младите, образовани и неомъжени мюсюлманки. "За тях, работата означава икономическа независимост и гарантира свободното им развитие като личности, без да се нуждаят от мъжка опека. Така, равноправието на жените се превръща в тяхна лична кауза“ (15). Влиянието на новата социокултурна среда не подминава и преселилите се в Европа мюсюлмани. Така, за мъжете мюсюлмани, свикнали да бъдат защитници и пазители на семейното огнище, е сериозен психологически проблем да приемат, че жените им работят извън къщата, което води и до преосмисляне на традиционните представи за разпределението на ролите в семейството. Не бива да забравяме, че в ортодоксалната мюсюлманска среда, мъжът, който не може да издържа семейството си, се смята за неудачник.

В Европа се формира широк слой от умерени мюсюлмани, които в различна степен са интегрирани в западните общества. Те спазват законите на държавата, в която живеят и осъждат тероризма. Експертите констатират все по-голямо сближаване между начина на живот на преселниците от мюсюлмански държави и средностатистическите европейци. За много мюсюлмани, особено от второ и трето поколение, в основен език за общуване се превръща езикът на страната, в която живеят, а предпочитанията им по отношение на храната, облеклото и музиката започват да приличат на тези на европейците. От принципно значение е и промяната на степента на религиозност на мюсюлманите. Значителна част от тях престават да посещават джамиите и да спазват стриктно религиозните обреди. Появяват се "светски мюсюлмани", които приемат за нещо нормално отказа от вярата си. Възникна т.нар. "евроислям", чиито представители приемат либерално-демократичните ценности и поставят въпроса за приспособяването на нормите на шариата към европейските реалности.

На практика е налице трансформация на идентичността на част от мюсюлманите. Те се смятат едновременно за представители на една или друга европейска страна, и за мюсюлмани, без да противопоставят религиозната на национално-държавната си идентичност. Тези хора с двойна идентичност са готови да приемат гражданския модел за политическата нация (16). В същото време, с голямо влияние в нееднородната мюсюлманска диаспора се ползват ислямистите. Те са "интегрирани" в западните общества, тъй като обикновено имат определен социален статус и знаят езика на страната, в която живеят, но отхвърлят интеграцията, обявявайки се за изолация от "безбожното общество" и стриктно следване на законите на шариата (17).

Културно-цивилизационният разлом в съвременните европейски политии се задълбочава от разочарованието на мнозина европейци от идеята за мултикултурното общество, налагана в течение на няколко десетилетия на континента. Според тази идея, етнокултурните и религиозни различия благоприятстват за социалния прогрес в Европа. Сред коренното население нарастват изолационистките настроения, които нерядко прерастват в национализъм и дори в ксенофобия, укрепвайки позициите на радикалнодесните националистически партии. Ясно изразеното противопоставяне между привържениците на агресивно-националистическия подход към "мюсюлманския проблем" и тези на либерално-толерантното отношение към него, е друг фактор, който затруднява формирането на обща европейска идентичност.

Заключение

В заключение следва да се подчертае, че в началото на ХХІ век, националната държава продължава да се възприема като висше стъпало на политическия живот в съзнанието на европейците. В същото време забележимо се усилва регионалната самоидентификация, включително в нейната сепаратистка разновидност. От друга страна, пред възприемането на наднационална, общоевропейска самоидентификация възникват множество препятствия. В конкуренцията между националната, регионалната и наднационалната самоидентификация, като основен съперник на национално-държавната самоидентификация се очертава регионалната. Тоест, за жителите на континента е по-близка идеята за "Европа на регионите", отколкото тази за "единната европейска нация".

Задълбочаващата се криза на европейската идентичност е породена от вътрешни причини, а не е последица от "мюсюлманския фактор". Умерените мюсюлмани са лоялни по отношение към приемащото ги общество и, в една или друга степен, са в състояние да се интегрират в него. Те нерядко имат двойна идентичност, превръщайки се в интегрална част на гражданската нация. В същото време обаче, активността на радикалните ислямисти, които са малцинство сред мюсюлманите, но разполагат със значителни възможности, цели провал на интеграцията на мнозинството изповядващи исляма в приемащите ги общества. Сериозен удар по формирането на европейска идентичност нанасят и местните радикално-националистически сили. Действията им нажежават ситуацията, задълбочавайки културно-цивилизационния разлом и още повече отдалечават перспективата за формирането на обща европейска самоидентификация на жителите на континента.

Бележки:

1. Declaration on European Identity: http://www.cvce.eu/obj/declaration_on_european_identity_сopenhagen_14_december_1973-en-02798dc9-9c69-4b7d-b2c9-f03a8db7da32.html

2. Treaty on European Union. URL:http://eur-lex.europa.eu/en/treaties/dat/11992M.html#000100001

3. Президентът на ЕС призова европейците да се откажат от националната си идентичност: islam-today.ru/islam_v_mire/zapad/president-es-prizval-evropejcev-k-otcazy-ot-nacionalnoj-identicnosti/). 20.11.2013.

4. Тук и по-нататък в текста, анкетните данни са взети от: Eurobarometro del Parlamento Europeo. A un a?o de las elecciones europeas de 2014:

www.europa.eu/pdf/eurobarometre/2013/election/eb79_5_synthese_institutionelle_e.pdf

5. Cемененко И.С., Метаморфозы европейской идентичности // Полис, 2008, № 3, с. 88; Вайнштейн Г.И. Европейская идентичность: желаемое и реальное // Полис, 2009, № 4, с.132-133.

6. Вайнштейн Г.И., Идентичность инокультурных меньшинств и будущее европейской политики // Мировая экономика и международные отношения, 2011, № 4, с. 7.

7. Вайнштейн Г.И., Европейская идентичность: желаемое и реальное. Ibid, с. 126-127.

8. Берендеев М.В., Европейская идентичность сегодня: категория политической практики или дискурса? //Вестник Балтийского федерального университета им. И.Канта. 2012. Вып. 6, с. 73.

9. Ibid, с. 76-77.

10. Ibid, с. 75.

11. Швейцер В.Я., Таршин А.С., Итоги выборов в Европейский парламент 2014: общее и особенное: www.ieras.ru/pub/analitika/5.pdf

12. Ibid.

13. Eurobarometro del Parlamento Europeo. A un a?o de las elecciones europeas de 2014. Op. cit.

14. Ibid.

15. Ramirez Goicoehea E., Inmigraci?n en Espana: vidas y experiencias. Madrid, 1996, p. 49.

16. Политическая идентичность и политика идентичности. Том 2. Идентичность и социально-политические изменения в ХХI веке. М.: РОССПЭН, 2012, с. 192-193.

17. Ibid.

* Преподавател в Московския държавен университет за международни отношения

{backbutton}

Измина съвсем малко време откакто, преди четвърт век, рухна Берлинската стена, Съветският съюз се разпадна, САЩ пропиляха средствата, освободили се сред края на надпреварата във въоръжаването, в отчаян опит да наложат глобалната си доминация, а Европа с "тиха стъпка" вървеше към все по-голям просперитет и все по-тясна интеграция, увеличавайки паралелно с това и тежестта си в международните отношения. В периода между 1989 и 2014 населението на Европейския съюз на практика се удвои и по този показател ЕС се оказа на трето място в света, след Китай и Индия. Днес Съюзът може да се похвали с най-голямата икономика на планетата и оглавява списъка на глобалните търговски държави. През 2012 пък ЕС беше удостоен с Нобеловата награда за мир заради успешното трансформиране на Европа "от континент на войната в континент на мира".

В конкуренцията за титлата "истинска световна свръхдържава" Китай губи точки заради огромния брой бедни селяни във вътрешните предимно селскостопански райони и корумпираната, зле образована бюрокрация в градовете, а САЩ - заради своята рушаща се инфраструктура и хипертрофирания си военно-индустриален комплекс, който заплашва да докара американската икономика до фалит. В качеството си на единствената "справедливо просперираща", политически значима и уважаваща правовия ред сила, Европа излиза на първо място, дори ако вземем предвид (а може би тъкмо поради това), че тя не разполага с достатъчно военна мощ за да претендира за ролята на "глобален полицай".

И все пак, въпреки всичките си успехи, днес европейският проект балансира на ръба на провала. В най-добрия случай икономическият растеж е изключително слаб, а социално-икономическото неравенство се задълбочава. Държавите от Източна и Централна Европа, включително сравнително успешната Полша, не съумяха да стеснят разрива с по-богатата западна част на континента. А затъналата в дългове европейска периферия вече се бунтува открито. На този фон, Центърът може и да не удържи политическия контрол и цялата европейска конструкция да се разпадне като къщичка от карти. Отляво партии от типа на гръцката Сириза оспорват наложените от Брюксел мерки за сурови икономии. Отдясно пък, партиите на евроскептиците отстояват чистия квазифедерален модел. Расизмът и ксенофобията печелят все повече привърженици, дори в такива доскоро спокойни региони, като Скандинавия.

Но може би основният социален проблем, с който в момента се сблъсква Европа, е нарастващата популярност на исламофобията, като пряка последица от провала на "идиотския европейски социален модел". От убийствата на Мюнхенската олимпиада през далечната 1972 до нападението срещу редакцията на парижкото издание "Шарли Ебдо" през януари 2015, несекващите войни в Близкия Изток продължават да вдъхновяват "битките на марионетките" в Европа. Днес обаче, континентът се оказва още по-дълбоко разделен между шепата потенциални терористи, водещи свещена война в защита на "истинския Ислям", и постоянно нарастващият контингент на онези, които смятат, че в Европа няма място за Исляма (а не само за радикалните му последователи).

През 2015 покритият с безброй пукнатини Европейски съюз няма нищо общо с онази Европа, която си въобразяваше Френсис Фукуяма, когато през 1989 направи епичната си прогноза за "края на историята", както и с окончателния триумф на либералната демокрация и брюкселските еврократи (т.е. чиновниците от централата на ЕС), които днес контролират нещата на континента. Впрочем, това не е и онази Европа, която си представяше британския премиер Маргарет Тачър, когато през 80-те години на миналия век говореше за триумфа на глобализацията ("този процес няма алтернатива") и прокарвания от нея  пазарен либерализъм. Вместо това, днешната Европа все повече се асоциира с периода между двете световни войни, когато крайнодесните и крайнолевите политици поляризират обществените дебати, икономиката преживява продължителна рецесия, антисемитизмът надига глава, а буреносните облаци на хоризонта започват да се сгъстяват.

Вероятно в близко бъдеще няма да станем свидетели на поредната континентална война, но Европа е изправена пред опасността от очертаващ се разпад на сегашния и модел, т.е. възможния край на еврозоната и отслабване на интеграционните връзки. Според някои, безизходното бъдеще на Стария континент е да повтори това, което се случи през последния четвърт век по източната му периферия. Там федералните структури, обединяващи народи с различни култури, се провалиха тотално - Съветският съюз се разпадна през 1991, Чехословакия - през 1993, а малко по-късно Югославия беше разкъсана на парчета в резултат от серия кървави войни.

Ако икономическите, политическите и социалните структури на Европейския съюз станат жертва на задълбочаващите се разногласия, ЕС може да последва СССР и Югославия в списъка на оказалите се на бунището неуспешни федерални модели. Европа, като континент, ще продължи да съществува, европейските национални държави ще продължат, в една или друга степен, да процъфтяват, но с Европа, като идея, ще бъде свършено. Или, още по-лошо, ако в крайна сметка ЕС допусне да му бъде отнета и победата в студената война, той може да обвинява за това единствено себе си.

Възходът и провалът на TINA

Студената война беше епоха на алтернативите. САЩ лансираха собствената си версия на неограничения от нищо либерален капитализъм, а  Съветският съюз залагаше на своя модел на централизирано планиране. Разположената между тези два полюса континентална Европа предлагаше компромисния вариант на "социалния пазар", т.е. на капитализъм, допускащ известно държавно планиране и ангажиран с благосъстоянието на всички членове на обществото. Символ на тази европейска алтернатива беше сътрудничеството, а не конкуренцията.

Така, докато американците живееха според "законите на джунглата", характерни за техния модел на безпощаден капитализъм, европейците отделяха повече внимание на регулирането на отношенията между труда и капитала, а Европейската общност (предшественикът на днешния ЕС) полагаше сериозни усилия за да издигне новите членове до икономическото и политическо равнише на водещите държави.

След това, някъде през 80-те години на ХХ век, когато Съветският съюз започна да губи битката за влияние по света, се появи феноменът TINA. По онова време, премиерът на Великобритания Маргарет Тачър и американският президент Роналд Рейгън стартираха мощна кампания за ограничаване влиянието на държавните органи върху икономиката, което по-късно стана известно като "глобализация" - разрушаване на търговските бариери и разкриване на нови възможности за финансовия сектор - като това започна да се усеща навсякъде. Самата Тачър избра за този "прекрасен нов свят" съкращението TINA (1), подчертаващо, че на планетата вече не съществува алтернатива на глобалната пазарна демокрация.

Не е чудно, че малко по-късно, вече в епохата след студената война, в хода на европейската интеграция вниманието се концентрира върху премахването на преградите пред свободното движение на капиталовите потоци. В резултат от това, разширяването на Европа вече не бе съпроводено с гаранции за постигане на равенство между всички държави членки на ЕС, като крайна цел на европейския проект. Договорите, които Ирландия (през 1973) и Португалия (през 1986) подписаха при присъединяването си към Европейския съюз, се превърнаха в артефакти от друга епоха, подобно на Плана Маршал след Втората световна война. Броят на новите потенциални членове, подредили се на опашка пред вратата на Европа, накара Брюксел да сложи катинари на съндъците с европарите, в частност и, защото икономиката на държави като Румъния или България беше много под средното европейско ниво. Впрочем, дори ако хазната на ЕС се пукаше по шевовете от финансови средства, това не беше от кой знае какво значение, защото новият "неолиберален" капиталистически дух вече до такава степен беше завладял Брюксел, че идеята за максимално ограничаване на държавната намеса и отказ от всякаква регулация на пазара се превърна в повсеместно увлечение.

В сърцето на Европа, както и в центъра на тази ултралиберална ортодоксалност, се намираше Германия, смятана дотогава за образец на континенталния финансов пуританизъм. Още през 90-те години на миналия век, тази наново обединена нация, съзнателно допусна чудовищно разминаване между разходите и приходите (макар и под друго название) в усилията си да издигне бившата Източна Германия до нивото на останалата част от страната. Берлин обаче, не беше склонен да използва този модел на "интеграция при изключителни условия" и по отношение на другите бивши членове на Съветския блок. Действайки в стила на ефективна централна банка и в интерес на ЕС, Германия поиска от всички нови членове на Съюза (а и от някои от по-старите) да балансират бюджетите си и да приемат мерки за сурови икономии, като ефективен и по същество единствен отговор на нарастващите дългове и опасенията за бъдеща депресия. Останалите държави от бившия Варшавски пакт получиха достъп до някои източници на финансиране за развитие на инфраструктурата, но далеч не в мащабите на Източна Германия. Тоест, в икономически план, те си останаха своеобразни halfway house (2). Така, 25 години след падането на комунизма, жизненото равнище в Унгария остава почти наполовина по-ниско от това в съседна Австрия. По същия начин, на Румъния бяха необходими цели 14 години за да достигне същия БВП, какъвто имаше през 1989, като по-зле от нея в ЕС е само България. Туристите, които посещават столиците в Източна и Централна Европа, често остават с изкривена представа за икономическата ситуация в тях, тъй като Варшава и Братислава им изглеждат по-богати от Виена, а Будапеща - близка до нейното ниво, макар че всъщност и Полша, и Словакия, и Унгария в икономически план изостават далеч зад Австрия.

Това, което тези страни изпитаха след 1989 - следващи един след друг сеанси на "шоковата терапия", се превърна в най-предпочитаното лекарства за всички членове на ЕС, оказали се застрашени от дефолт след финансовата криза от 2007 и последвалата я през 2009 криза на суверенните дългове. Забравете за възможността разходите да надхвърлят приходите, с цел да се помогне на държавите членки сами да се измъкнат от икономическата криза. Забравете и за евентуалното преразглеждане на държавния дълг. В резултат, днес нивото на безработицата в Гърция и Испания се колебае около 25%,  младежите без работа са над 50%, а всички членове на ЕС, които днес са подложени на мощни дози от мерки за сурови икономии, демонстрират рязко нарастване на броя на гражданите си, живеещи под нивото на бедност. На този фон, обявената през януари 2015 от Европейската централна банка програма за количествени улеснения (поредният монетаристки трик, целящ "вкарването" на пари в еврозоната) вероятно ще има същия ефект като поставянето на компрес на някой мъртвец.

Основният принцип на "европейската единство" е обърнат с главата надолу. Вместо (както се очакваше) държавите от Източна и Централна Европа да настигнат останалите държави от ЕС, западните държави започнаха да изпразват джобовете си по-бързо, отколкото тези от Изтока. Така например, гръцкият БВП падна под този на Словения и дори (ако става дума за покупателната способност) под този но Словакия, а и двете са посткомунистически държави.

Антилибералната ос

Европейците започват да осъзнават, че Маргарет Тачър не е била права, и алтернатива на либерализма и европейската интеграция съществува. Най-известният пример за този нов антилиберализъм е Унгария.

През юли 2014, в реч пред свои съпартийци, унгарският министър-председател Виктор Орбан съобщи, че планира да осъществи добре обмислена предварително реорганизация на страната. Моделът на реформата, визиран от Орбан, няма нищо общо с подходите на САЩ, Великобритания или Франция. Той по-скоро се стреми към създаването на една (по собствените му думи) "нелиберална държава" в самия център на Европа, базираща се на християнските ценности и отказа от либертарианския уклон на Запада. В известен смисъл, това, което Орбан се опитва да направи е, да превърне Унгария в нещо като "мини-Русия" или "мини-Китай".

"Обществата, основаващи се на принципите на либерализма - смята унгарският премиер - не могат да запазат глобалната си конкурентоспособност през следващите години, по-вероятно е те да отстъпят назад, освен ако не съумеят много сериозно да се трансформират". Освен това, Орбан иска да се преориентира към Изтока, разчитайки все по-малко на Брюксел и все повече - на потенциално печелившите пазари и инвестиции от Русия, Китай и близкоизточните държави.

Миналогодишната му реч, която визирам, се оказа наистина психологически поврат, тъй като Орбан на практика декларира, че възнамерява да забие нож в сърцето на онази, идеология, която навремето го възпита като политик. Преди повече от четвърт век, още като млад, той оглави Съюза на младите демократи (днешната управляваща партия Фидес) - една от най-амбициозните либерални формации в региона. През периода на прехода, съзнавайки политическата целесъобразност от това свое действие, той изтегли Фидес от Либералния интернационал и я направи член на Европейската народна партия, където са и християндемократите на сегашния германски канцлер Ангела Меркел.

Днес той отново еволюира, като новият му "ролеви модел", вече не е Меркел, а президентът на Русия Владимир Путин и неговия "железен" политически стил. Предвид очевидния провал на либералните икономически реформи и скъперничеството, демонстрирано от ЕС, едва ли трябва да се учудваме на решението на Орбан да се преориентира към Изтока.

Брюксел реагира с остра критика срещу унгарското правителство заради прокараните от него множество конституционни промени, които според ЕС ограничават правата на медиите и ерозират независимостта на съдебната система. Твърди се, че в страната нарастват расизмът и ксенофобията и, в частност, антирумънските и антисемитските настроения. В същото време държавата предприема стъпки за възстановяване контрола над икономиката и поставяне под контрол на чуждестранните инвестиции.

В известен смисъл, отношенията на Унгария с останалата Европа напомнят периода на 60-те години на миналия век, когато комунистическа Албания напусна Съветския блок и, демонстрирайки "трансконтинентална смелост", се ориентира към Китай. По онова време обаче, Албания беше малък играч, а Китай - бедна селска държава. Днес обаче Унгария е влиятелен член на ЕС, а китайският модел на развитие, който изведе Пекин до върха на глобалната икономика, придобива все по-голямо международно значение. С други думи, тук не става дума за "писукането на албанската мишка", защото новата нелиберална ос, която свързва Будапеща с Пекин и Москва, ще има далеч отиващи последици.

В края на краищата, унгарският премиер не е сам, а разполага с немалко европейски съюзници, подкрепящи неговия евроскептичен проект. Така наречените "крайнодесни" партии набират все повече гласове в социологическите проучвания, извършвани в най-различни точки на Стария континент. Така например, Националният фронт на Марин льо Пен спечели 25% от гласовете, превръщайки се в победител на изборите за Европейския парламент във Франция през май 2014. Малко преди това, на местните избори, Фронтът спечели кметски места в 12 общини, а анкетите сочат, че Льо Пен би спечелила президентските избори (насрочени за 2017), ако те се проведат днес. След терористичното нападение срещу редакцията на "Шарли Ебдо" Националният фронт лансира редица политически инициативи - от възстановяване на смъртното наказание, до затваряне на границите, с което отправи открито предизвикателство към европейския проект.

В Дания нарочената също за "крайно дясна" Народна партия спечели най-много гласове на изборите на Европейски парламент, а през ноември тя за първи път оглави класацията за най-предпочитана партия при евентуални национални избори. Тя призовава правителството в Копенхаген рязко да ограничи политиката на "отворени врати" по отношение на бежанците и да възстанови граничния контрол. Следвайки до голяма степен модела на поведение на германските "зелени" през 70-те години на миналия век, днес формации като Партията на независимостта във Великобритания, Партията на истинските фини и дори Шведски демократи, ерозират удобния досегашен консервативно-социалдемократически монопол на две традиционно конкуриращи се партии, редуващи се във властта в цяла Европа както по време на студената война, така и след това.

Исламофобията, последвала убийствата във Франция, гарантира още по-мощния пробив на тези партии, които постепенно си извоюват водещи политически позиции. Настроенията, които се надигат срещу Исляма - по време на демонстрациите, в медиите или в хода на отделни сблъсъци - напомнят за отдавна забравената Европа от епохата на кръстоносните походи, или от времената, когато зараждащите се европейски национални държави се обединяват в юмрук срещу Османската империя, а европейската единство не се обосновава с икономически интереси или политически споразумения, а с необходимостта да бъде даден "цивилизационен" отпор на "неверниците".

Разбира се, днешна Европа е в далеч по-голяма степен оттогава мултикултурна територия и регионалната интеграция зависи от "единството на многообразието", какъвто е девизът на ЕС. В резултат, ръстът на антиислямските настроение се превръща във вътрешен проблем на европейския проект. Ако Европейският съюз не може да интегрира Исляма, целият комплекс на баланса между различните етнически, религиозни и културни групи на континента ще бъде поставен под въпрос.

Впрочем, евроскептицизмът не напредва само от дясната част на политическия спектър. В Гърция например, партията Сириза оспорва либерализма от леви позиции, осъществявайки масови протестни действия срещу програмите за сурови икономии на ЕС и МВФ, довели гръцката икономика до ресеция и накарали населението да излезе на улиците. Както навсякъде другаде в Европа, гръцката националистическа десница също се възползва от предимствата на икономическата криза, при това въпреки, че властите арестуваха лидера на "Златна зора" заради обвинения в убийство и други престъпления. На парламентарните избори през февруари 2015 Сириза постигна впечатляваща победа, като не и достигнаха само няколко гласа за да има абсолютно мнозинство в Парламента. Знаков за процеса на трансформация на европейската политическа сцена бе фактът, че партията веднага сформира правителство не с левоцентристите, а с консервативните националисти от "Независими гърци", които също се обявяват против мерките за сурови икономии, също са скептично настроени към ЕС и настояват за репресивни мерки срещу нелегалната имиграция.

Европейската единство си остава двупартиен проект на политически формации, застинали широко разкрачени в центъра на политическия спектър, но днес евроскептиците печелят все повече гласове със своята антифедералистка реторика за "деспотизма на Брюксел", постепенно доближавайки се до властта, и вече изглеждат напълно способни да "разпуснат" европейския проект.

Когато добродетелта се превръща в порок

В течение на десетилетия европейската интеграция се въртеше в един порочен кръг - просперитетът осигуряваше политическа подкрепа за по-нататъшната интеграция, която, на свой ред, стимулираше европейската икономика. Това несъмнено беше печеливша формула в света на конкуренцията. Но, след като европейският модел започна да се асоциира със самоограничаването и икономиите, а не с просперитета, този "добродетелен" кръг се превърна в "порочен". Проблемите с членството в еврозоната в една държава, възстановяването на граничния контрол - в друга, или повторното въвеждане на смъртното наказание - в трета, представляват самостоятелно развиващ се процес, който вкарва Европа в смъртоносна спирала, дори при положение, че поне засега, нито една държава-членка на ЕС (включително Гърция) не е предприела съдбоносната стъпка да излезе от него.

В Източна и Централна Европа нараства броят на онези, които не изпитват доверие към ЕС и смятат, че през постсъветската епоха Брюксел просто е заел мястото на Москва. Те твърдят, че ЕС определя параметрите на икономическата политика, която държавите членки често игнорират (поемайки свързаните с това рискове), а членовете на еврозоната разполагат с още по-малък контрол върху собствените си финанси. Дори ако декретите на Брюксел имат разумно икономическо обяснение и притежават известна демократична легитимност, за евроскептиците те пак означават загуба на суверенитет.

Така, всички онези чувства, които навремето ерозираха Съветската и Югославската федерации, започнаха да ерозират масовата подкрепа за Европейския съюз. Освен Полша и Германия, където ентусиазмът все още е доста силен, настроенията по отношение на ЕС в останалата част на континента са все по-негативни, независимо от оживлението след кризата на еврото. Подкрепата за европейския проект варира средно около 50% в много държави членки и е много по-ниска в някои от тях, като Италия и Гърция например.

Несъмнено, Европейският съюз представлява забележително постижение на съвременното изкуство на държавното управление. Той превърна континента, който изглеждаше обречен вечно да тъне в блатото на "историческите вражди", в един от най-хармонично развитите региона на планетата. Но опитвайки се да интегрира разнородните държави от бившия Съветски съюз, Югославия и Чехословакия, комплексният федерален проект на ЕС се оказа твърде крехък в отсъствието на такава сериозна външна заплаха, каквато беше студената война. Още един икономически шок или координирано политическо предизвикателство са напълно в състояние, образно казано, да го "убият".

Единството в многообразието може да изглежда привлекателна концепция, но ЕС се нуждае от нещо повече от благозвучна реторика и добри намерения за да остане единен. Ако той не формулира по-добра рецепта за решаване на проблемите с икономическото неравенство, политическия екстремизъм и социалната нетърпимост, опонентите му скоро ще станат достатъчно силни за да обърнат назад процеса на евроинтеграция. Гарантираният при подобно развитие колапс на европейския проект би бил трагедия не само за Европа, но и за всички, надяващи се да преодолеят опасните съперничества от миналото и да намерят убежище далеч от смъртоносните конфликти на настоящето.

Бележки:

1. Ако искаме да сме честни, следва да отбележим, че мнозинството от членовете на нейните правителства и, в частност, финансовите и министри, с ужас си спомнят за страховитите сблъсъци лице в лице с "Желязната лейди" - абсолютно безкомпромисна, непримирима и постоянно повтаряща (ако вярваме на Найджъл Лоусън) фразата "това няма алтернатива", заради което в кулоарите на Уайтхол Маргарет Тачър се сдобива с прякора "Тина" (от първите букви на въпросната фраза "There is no alternative" - TINA).

2. Нещо като социален приют, институция за рехабилитация на бивши затворници, излекувани наркомани, алкохолици и психически болни.

* Авторът е директор в Института за политически изследвания (IPS) във Вашингтон

{backbutton}

В рамките на петнайсет месеца (март 2014 - юни 2015) в Турция се провеждат три гласувания - вече преминалите местни избори през март 2014 и президенските избори през август 2014, както и предстоящите на 15 юни 2015 избори за национален парламент. Смята се, че управлявашите в страната ислямисти от Партията на справедливостта и развитието (Adalet ve Kalkınma Partisi, AKP) са на път да постигнат деветата си изборна победа в рамките на последните 13 години. В по-далечна перспектива обаче, поредният успех на парламентарните избори може и да не се окаже достатъчен за да съхрани целостта на тази коалиция от ислямисти, консерватори, радикални сунити, приятелски бизнес кръгове и либерали. Амбициите на АКР се простират далеч отвъд изборния успех, но макар че си остава най-влиятелната политическа формация в Турция, ако се оправдаят прогнозите, че количеството подадени за нея гласове вече е достигнало точката на насищане, партията може да се окаже уязвима за редица потенциални заплахи. Засега изглежда, че турците са склонни да игнорират най-тежкия корупционен скандал в политическата история на страната (1), но няма гаранции, че наистина са забравили зашеметяващите събития от края на 2013 (2).

Семейното владение

Нещо "северно", т.е. полъх на политическа прозрачност и нежелание да се толерира непотизмът и корупцията, се усети за кратко в страната на фона на прословутия корупционен скандал през декември 2013. Тогава турската полиция арестува, наред с петдесетина други високопоставени заподозрени, и синовете на трима министри от действащото правителство (включително този на вътрешния министър) по обвинение в корупция (3). Само няколко часа по-късно обаче, всичко се върна в нормалното русло: петима полицейски шефове, отговорни за въпросната операция, заедно с дузина други офицери, заподозрени от правителствената върхушка, че са техни "съучастници", бяха уволнени (4).

Премиерът Реджеп Тайип Ердоган и неговата "номенклатура" реагираха предсказуемо. След първоначалния шок, те обявиха позицията си, че арестуваните са невинни, още преди за чуят заключението на обвинениято, да не говорим, че си позволиха да коментират доказателствата, представени от прокуратурата - нещо, което законът забранява преди началото на съдебния процес. Впрочем, те бяха убедени, че разследването е поръчано от тайната мрежа на влиятелния мюсюлмански духовен водач Фетхуллах Гюлен и неговите хора в полицията и съдебната система (5). Макар че някога бяха най-близки съюзници, днес Гюлен, който живее в доброволно изгнание в американския щат Пенсилвания, и Ердоган влязоха в открит сблъсък през 2013, в чиято основа, както изглежда, са техните властови претенции (6). Гюлен, чието движение "Хизмет" управлява мрежа от частни училища в САЩ и над 80 други държави по света, дълго време издигаше свои хора на върхови позиции в турската бюрократична система с благословията на Ердоган. Идеологическите различия и "опасното овладяване на властта" от мрежата на Гюлен обаче,  започна да изнервя Ердоган още през 2011. През 2014 АКР прокара закон за забрана на частните училища в страната, една четвърт от които принадлежат на "Хизмет" (7).

Полицейските офицери, забъркани в тази афера, бяха уволнени един по един, но с това неприятностите на Ердоган не приключиха. Неизвестни източници публикуваха в социалните мрежи записи на телефонни разговори, които в някоя европейска държава биха провокирали масови обществени протести и дори падането на правителството. Записите дават представа за това, как Ердоган контролира медиите, как неговите протежета от бизнес средите даряват големи суми за фондацията на собствения му син, как последният, въпреки указанията, дадени му от Ердоган, не успява да се отърве от купищата пари, които държи в дома си, и как премиерът нарежда на определени бизнесмени да купуват медии или да уволняват журналисти (8). Самият Ердоган обаче, категорично отрече да е правил нещо незаконно и обяви, че всички публикувани в Интернет матералия са "монтаж" (9). Хилядите страници с доказателства, които полицията представи след продължилото няколко месеца техническо и физическо наблюдение, бяха обявени за фалшиви и дело на "тъмните сили".

През март 2014 Ердоган вече беше силно изнервен от това, че доскорошният му влиятелен приятел се е превърнал в негов опасен враг. Хората на Гюлен обикаляха Анадола, смятан за електорална крепост на премиера, убеждавайки избирателите да не гласуват за един корумпиран политик (10). Десетина дни преди местните избори, в частни разговори, високопоставени активисти на "Хизмет" прогнозираха, че гласовете за АКР ще паднат с около 35% от постигнатите през 2011 почти 50%. Те обаче, очевидно подцениха прагматизма на турския избирател и надцениха ролята на морала в турското общество.

Ердоган олицетворява възгледите на средния турчин

В един свой анализ, публикуван през 2006, посочих, че политиците от AKP са огледален образ на средния турски избирател: вярващ мюсюлманин,   но прагматик; генетично антизападно настроен, но подкрепящ интеграцията в ЕС заради икомическите и политически ползи; колективист на теория, но индивидуалист на практика и моралист, когато става дума за някой друг, но толерантен към корупцията, когато я практикува самият той. Оттук и необичайно високата толерантност към корупцията и лошото управление в Турция.

Всичко това обаче, не променя типологията на средния турски избирател, който е склонен да толерира корупцията, ако нещата се развиват добре за него, неговото семейство, приятелите му и техните семейства и приятели (11). Така, вместо да се сблъска с охладняване на отношението към него в разгара на корупционния скандал, Ердоган беше приветстван като герой от съпартийците си в цяла Турция, включително от странно изглеждащи групи хора, посрещащи премиера облечени в бели дрехи, символизиращи смъртта в ислямската традиция. Посланието беше ясно: "ще бъдем с теб до смъртта си" (12).

Междувременно, списъкът на обичайните заподозрени, които според Ердоган се опитват да свалят със сила правителството му, ставаше все по-дълъг. Малко преди местните избори през март 2014 той включваше "интергалактичните конспиратори, тъмните сили, повечето западни информационни агенции, еврейската диаспора, германския национален превозвач, самата Германия, американския посланик в Анкара и САЩ, лихварското лоби, финансистите, търговците и проповедническото лоби (т.е. движението на Гюлен)" (13).

На практика, през 2014 турската социалнополитическа демография се оказа дори още по-благоприятен фактор за АКР, отколкото беше преди това. Неслучайно Ердоган препоръчва на всяко турско семейство да има поне три, или "дори четири и пет" деца. Той е наясно, че всеки нов безработен млад гласоподавател може да се обърне само към религията или към изборната урна (а набожните но бедни мюсюлмани традиционно гласуват за АКР), или към двете заедно. Освен това се знае, че турското население е пет-шест пъти по-многобройно от кюрдското. Тоест, в чисто математически план, по-високата раждаемост при кюрдите не означава че те ше започнат да доминират. По-важно в случая е, че Ердоган традиционно печели половината от гласовете на избирателите кюрди. Което означава, че няма особени причини да се тревожи, ако препоръката му за раждаемостта се изпълнява и от кюрдите.

Турция в цифри

Като изключим бързо растящата и икономика, Турция не демонстрира добра форма по нито един от международно приетите критерии. Само три турски университети са в световния Топ-500 (14). Процентът на детската смъртност в страната продължава да е 17 на 1000 живи новородени (15), а 24% от децата между 10 и 14 години са на трудовия пазар (16). Средствата, изразходвани за здравеопазване на глава от населението, са само една десета от тези в Италия. Според доклада на Световния икономически форум за глобалния разрив между половете (Global Gender Gap Report),  Турция е на 120-то място от общо 136 държави (17). На картата за свободата на пресата на "Фрийдъм хаус", страната е поставена в червената зона на "несвободните медии" (18).  На свой ред, индексът за медийна свобода на "Репортери без граници" я поставя на незавидното 154 място (19). Съществува обаче, един глобално приет индекс, който обобщава всички тези данни. Докладът за човешкото развитие на Програмата за развитие на ООН, включва сравнителни данни за очакванията от живота, образованието, жизнените стандарти и качеството на живот, позволяващи да се определи, дали една страна е развита, развиваща се или неразвита. Според този индекс, Турция е на 69-то място с годишен доход на глава от населението около 10 000 долара (20).

Победителят отново печели

На 30 март 2014 АКР на Ердоган отново победи, спечелвайки над 43% от гласовете на национално ниво, въз основа на гласовете за избор на общински съвети, където се гласува за партии, а не за конкретни кандидати. Това обаче беше една леко нагарчаща победа. Ердоган успя да изпревари съперниците си въпреки поредицата скандали, но получи предупреждение от избирателите. Гласовете за партията му паднаха до 43,3%, срещу 49,8% през 2011, т.е. с два милиона души.

Това беше важно, доколкото дългосрочният план на Ердоган е да промени конституцията така, че президентът да получи по-големи пълномощия, в сравнение със символичната власт, с която разполага сега. За да прокара подобна поправка обаче, партията му трябва да разполага с поне 330 места в парламента. Ако изборите на 30 март бяха парламентарни, а не общински, с получените 43,3% Ердоган можеше да разчита на не повече от 290 депутати.

В същото време постигнатият резултат бе достатъчно добър за да го убеди, че трябва да се кандидатира на президентските избори през август 2014. За да го победят, двете основни опозиционни партии - социалдемократическата Републиканска народна партия (СНР) и дясната Партия на националистическото движение (МНР), се споразумяха да издигнат общ кандидат, в лицето на консервативния професор Екмеледин Ихсаноглу, генерален секретар на финансираната от Саудитска Арабия Организация Ислямска конференция. Стратезите на опозицията разчитаха, че той ще може да отнеме гласове от електоралното "ядро" на Ердоган. Възможно е действително да го е направил, но в същото време Ихсаноглу очевидно е отблъснал много традиционни избиратели от лявото крило на CHP.

В крайна сметка, Ердоган спечели 51,8% от гласовете, докато Ихсаноглу привлече едва 38%. Така Ердоган стана дванайстия президент на Турция. По време на кампанията си той даден ясен сигнал, че възнамерява да бъде "действен и усърден" държавен глава, т.е. не възнамерява да се ограничава в тесните рамки, които конституцията му налага. Всичко, от което се нуждаеше в този момент, беше нов премиер, който да го наследи - някой, на когото би могъл да довери изпълнителната власт и да може да направлява действията му от президентския дворец. Това беше външният министър Ахмед Давутоглу, който с удоволствие прие поста, декларирайки пълната си лоялност към Ердоган (21).

Зад изборните резултати

Изборите на 30 март и на 10 август изискват по-подробен анализ за да разберем, какво точно се крие за това, което изглежда като поредната чиста победа за АКР. Долната таблица показва еволюцията на популярността на АКР в периода, откакто партията се появи на политическата сцена през 2002.

Легенда:

Избори Гласове за АКР  % на АКР от гласовете  Общо гласували

парламентарни

общински

Вижда се, че гласовете за АКР са се удвоили в периода 2002-2014, от почти 11 милиона до над 21 милиона. Към тези данни обаче е необходимо да подхождаме с известна предпазливост. Въпреки впечатляващия ръст, гласовете, подадени за Ердоган на президентските избори, не означават автоматично и подкрепа за партията му. На първо място, някои избиратели, които не са част от електората на АКР (особено сред националистите и неподкрепящите АКР ислямисти) гласуваха за Ердоган заради неговата идеология и личната му харизма.

На второ място, някои настроени против Ердоган турци също гласуваха за него, смятайки, че той ще представлява по-малка опасност за страната, ако заеме до голяма степен символичния президентски пост, отказвайки се от премиерския.

На трето място, броят на гласувалите през август беше изключително нисък (74% от избирателите, в сравение с почти 90% през март), което позволи на Ердоган да прескочи 50%-ната бариера. Мнозина опозиционно настроени избиратели не гласуваха, тъй като бяха убедени, че Ердоган със сигурност ще победи.

Един по-задълбочен анализ би помогнал да разберем и как се променя популярността на Ердоган от 2011 насам, когато тя достигна върха си. Тогава АКР получи 21,4 млн. гласа на парламентарните избори, т.е. 49,8%, от общо 50,2 млн. избиратели. Между 2011 и 2014 са регистрирани 2,5 млн. нови избиратели, с което общият им брой нарасна до 52,7 млн. Ако на изборите през март 2014 АКР беше запазила същото ниво на подкрепа като през 2011, партията би събрала 26,2 млн. гласа. Вместо това, гласувалите за нея бяха 19,4 млн., т.е. 6,8 млн. по-малко. Тези сметки не отчитат невалидните гласове, но това не променя факта, че АКР загуби значителен брой гласове, въпреки официално отчетената впечатляваща изборна победа. Изборите бяха съпроводени от многобройни спекулации за мошеничества и нарушения, но нито една от тях не получи официално потвърждение от независими източници. В доклада на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа се отбелязва "наличието на определено ниво на доверие в честността на изборния процес" (22).

"Борец за величието на Турция"

Навремето, когато повечето чуждестранни външнополитически наблюдатели използваха по отношение на Ахмед Давутогли евфемизми от типа на "турския Кисинджър", "борец за величието на Турция" и "винаги главен герой в собствената си история", авторът на настоящата статия предпочиташе да го определя като "Доктор Стрейнджлав" (психично нестабилен генерал, герой от едноименния филм на Стенли Кубрик от 1964 - б.р.), "Човекът, който прави утрешния ден" или "онзи, който обяздва бурята". Външната политика на Турция по времето на Давутоглу представляваше своеобразна "неособено смешна турска "опера буфа", чиито главни герои силно напомняха онези от прочутия роман на Мигел де Сервантес" (23).

От друга страна, Давутоглу е известен като фин джентълмен: честен, скромен и упорито работещ човек, който желае най-доброто за своя народ, макар и невинаги по най-реалистичния начин. Неговата толерантност към различните мнения го прави много по-"западен" типаж, отколкото Ердоган. Освен това Давутоглу е първият турски премиер - след покойния Бюлент Еджевит - към който няма никакви подозрения, че е корумпиран. С други думи, той е турският "Mr. Clean".

За съжаление, основите на прокарваната от Давутоглу външна политика няма как да се трансформират от чиста идеология в нещо разумно. Преди Турция на практика имаше двама външни министри - Ердоган и Давутоглу, сега вече има трима, с назначаването на бившия министър за ЕС Мевлют Чавушоглу за министър на външните работи.

Разбира се, не може да става и дума, че последният ще може да прокарва някаква своя външна политика, независима от Ердоган и Давутоглу, той по-скоро ще бъде като "ново вино в стара бутилка". Оттук нататък тримата (вместо досегашните двама) ще се борят с "превратаджиите" в Близкия Изток, ако те се противопоставят на "Мюсюлманските братя" (авторът очевидно има предвид военните в Египет - б.р.), ще декларират надеждите си да могат някой ден да се молят в джамията Ал Акса в "палестинската столица Йерусалим", ще работят за свалянето на сирийския президент Башар Асад, ще поддържат сложната игра между "неоосманизма" и иранския режим, отправяйки открито предизвикателство към позициите на Техеран в региона, и ще продължат да работят неуморно за прокарването на турския сунитски ислямизъм в някогашните владения на Османската империя.

Давутоглу може обаче да се окаже "нежелания подарък на Ердоган за Турция", особено ако реши (нещо което един честен интелектуалец може да си позволи) да преразгледа приложимостта на турската сунитска доминация в бившите османски владения. Или ако спре да разглежда външнополитическите отношения на Анкара с държавите, които някога са били част от империята, като вътрешнотурски проблем. Или пък, ако престане да вярва, че има свещената мисия да коригира "некоректния" ход на историята (24).

Не всичко изглежда розово

Привидно, всичко в апарата на АКП функционира перфектно. Партията уверено върви към деветата си изборна победа за последните 13 години, нещо невиждано в турската политическа история. Ердоган изглежда недосегаем: опозицията е слаба и не може да го засегне сериозно- Турците продължава да подкрепят своя президент въпреки неприятните корупционни скандали. Той спечели президентските избори още на първия тур, както беше обещал предварително. Освен това разполага с лоялен премиер в лицето на Давутоглу, който не изглежда способен да се противопостави на намерението на своя лидер да се меси в работите на изпълнителната власт и да продължава да взема сам най-важните решения. Давутоглу е добре познат на всички турски граждани, като почти половината от тях го смятат за външнополитически лидер, който обещава възраждане на рухналата преди почти век имперска мощ. Той подкрепя Хамас и е антиизраелски настроен, което е най-добрата рецепта за печелене на популярност и изборна подкрепа. Освен това, Давутоглу стартира по най-добрия възможен начин, постигайки през септември 2014 освобождаването 46 турски заложници и трима иракски служители, задържани от джихадистите на Ислямска държава при щурма на турското консулство в Мосул през юни (25). Несъмнено, премиерът стана любимец на всички турци, позирайки пред камерите с щастливите заложници, сред които бе и турският генерален консул в иракския град (26). "Само Давутоглу можеше да ги измъкне невредими от ръцете на джихадистите" - ми каза един шофьор на такси, добавяйки - не ме разбирайте погрешно, никога не съм гласувал за АКР. Не харесвам Ердоган, защото съм националист. Но мисля да гласувам за Давутоглу на следващите парламентарни избори". Какво по-добро начало за един премиер?

Всичко това обаче е само част от пейзажа. Както вече споменах в началото, резултатите от изборите показват, че броят на избирателите на АКР вече е достигнал връхната си точка е сега се колебае около нивото от двайсет милиона души, освен това липсват заслужаващи доверие социополитически данни за да смятаме, че партията може да фиксира значителен ръст на избирателите си под ръководството на Давутоглу. Предвид очертаващото се по-активно участие на парламентарните избори през юни 2015, резултатът на АКР на национално ниво по-скоро може да падне, колебайки се между постигнатото през март 2014 (43,3%) и критичния праг от 40%.

Давутоглу може да привлече някои турски избиратели, но други остават лоялни единствено на Ердоган, а не на посочения от него премиер. "Никога няма да гласувам за друг, освен за Ердоган - сподели пред мен келнер от модерен ресторант в Анкара - Давутоглу може да бъде само втория човек в екипа му, а аз не искам да гласувам да втория, затова няма да гласувам за парламентарните избори, а ще чакам следващите президентски за да гласувам отново за Ердоган".

Проблемите обаче не приключват с това. За да наложи избора на Давутоглу на партийното ръководство, Ердоган трябваше да жертва Абдула Гюл, предшественикът му на президентския пост, втората най-важна фигура в АКР и негов най-близък политически съратник още от края на 90-те години. Наред с Ердоган, Гюл е сред основателите на партията. Той винаги се е смятал за много по-умерения и спокоен измежду двамата, но това очевидно не важи за съпругата му. Малко преди да напусне президентския дворец, Хайруниса Гюл изненадващо даде интервю за медиите, в което гневно заяви, че "нашите верни приятели ни предадоха, засегнаха ни много сериозно и никога няма да им простя това" (27). От него става ясно, че в монолитното партийно единство може да се появи пукнатина.

Гюл, който в момента не е ангажиран с нищо, обяви малко по-рано, че е "твърде млад за да се пенсионира" (28). Напълно пренебрегнат от най-близките си политически сътрудници, Гюл, който винаги е демонстрирал огромно търпение, най-вероятно ще изчака да се превърне в притегателен център за други недоволни активисти на АКР. Както е известно, партията прие правилото, че нито един неин депутат не може да остане в парламента повече от три пълни мандата (29). Това означава, че около седемдесет високопоставени партийни активисти, включително редица ключови фигури в сегашния и предишния кабинет, ще трябва да се оттеглят, подобно на Гюл. И, също като него, те смятат, че са твърде млади за да изчезнат от политическата сцена.

Въпреки успокояващите изявления на партийните лидери, че "в АКР никога не може да има разцепление" (30), повечето политически наблюдатели смятат, че те по-скоро отразяват страха, че подобно разцепление наистина е възможно. Някои политици дори спекулират, че наскоро създадената от Абдурахим Карслъ дясноцентристка Партия на Центъра (Merkez Parti, МР) ще привлече разочарованите от АКР политици, "ако Давутоглу не постигне резултатите, които Ердоган очаква от него" през юни 2015 (31). От ключово значение в случая ще е евентуалният спад в броя на получените от АКР гласове до критичния праг от 40% или по-ниско.

Но дори ако не станем свидетели на разцепление сред турските консерватори, обединени в АКР, амбициозните планове на Ердоган могат да се сблъскат с две сериозни предизвикателства. Първото желание на президента е  Давутоглу да спечели достатъчно места в парламента (поне 330 от общо 550) за да бъдат приети поправки в конституцията (32) и страната да се превърне, де факто, в президентска република, което е и най-съкровения стремеж на Ердоган. Но, ако - както посочих по-горе, гласовете за АКР не надхвърлят очаквания "таван" от 43%, партията вероятно ще спечели 290 места. При подобно развитие, дори ако АКР получи подкрепа за промяна на конституцията от депутатите кюрди (които обикновена печелят 20-25 места в парламента), това няма да е достатъчно за реализацията на големия проект на Ердоган.

Битката на президента (и новия министър председател) за постигане на конституционно мнозинство в парламента след юнските избори доказва, че Ердоган  не се чувства комфортно в сегашната си позиция, въпреки че продължава да контролира всички нива на изпълнителната власт и пренебрежителното му отношения към конституцията. Той иска еднолична власт и не желае да зависи от едни или други съюзници. Причините за това са няколко. На първо място, Ердоган се опасява, че популярността на АКР до голяма степен се дължи на собствената му харизма и не е сигурен как наследникът му ще се справи с многобройните предизвикателства, без значение колко сериозна подкрепа получава от него. На второ място, той иска да бъде истински "конституционен президент", а не опонентите му непрекъснато да го обвиняват, че нарушава конституцията. На трето място, Ердоган се безпокои, че сегашната ситуация може един ден да доведе до вътрешни борби и разцепление. За момента той напълно се доверява на Давутоглу, но да не забравяме, че навремето имаше пълно доверие и на Гюлен. Шансовете Давутоглу да се обърне срещу президенти са малки, но съществуват. Ердоган никога не е криел желанието си да избегне това, което той самият определя като "двуглава" администрация (т.е. управление, осъществявано на практика от двама души) (33). В същото време, в рамките на само няколко месеца, президентът и премиерът успяха да направят няколко тотално разминаващи се изказвания по редица въпроси.

Втората голяма амбиция на Ердоган (която той нееднократно декларира) е да създаде "поколение от вярващи (мюсюлмани)" (34). По-късно той подкрепи думите си, заявявайки: "не очаквайте от една консервативна партия да създаде поколение от атеисти" (35).

Досега Ердоган и съратниците му винаги печелеха. Но и винаги са под напрежение. Затова често изглеждат угрижени и нещастни. В същото време, те са гневни и винаги готови за битка. Вече не ги задоволява пълния контрол над почти половината Турция. Те искат да спечелят и другата половина, онази на която тайно завиждат, която си позволява да се шегува с тях и да се присмива на привързаността им към ислямската кауза. Тази половина от турското население предпочита да се радва на живота, защитава правото си на грях и не иска да участва в изграждането на една фалшива държава, която на пръв поглед е свободна от греха, но на практика е затънала в грехове. Дълбоко в душите си водачите на АКР се опасяват, че водят обречена война, въпреки впечатляващите успехи, които постигат във всички досегашни политически битки.

Бележки:

1.  Sol Portal (Istanbul), Dec. 17, 2013, June 24, 2014; Ana Sayfa, "Darbenin Degil Rezilligin Tarihi,"Asal Medya (Istanbul), June 24, 2014.

2. Sol Portal, Dec. 20, 2013; Mehmet Yilmaz, "Bu nasıl ustalik anlayan var mi?" Hürriyet (Istanbul), Jan. 3, 2014.

3. Sol Portal, Dec. 17, Dec. 18, Dec. 19, Dec. 20, 2013.

4. Ibid., Dec. 17, Dec. 18, Dec. 19, Dec. 22, 2013; Yilmaz, "Hadi Gelin 'Büyük Fotoğrapha' Bakalım."

5. Al-Monitor (Washington, D.C.), Aug. 16, 2013; Ulusal Kanal (Istanbul), Nov. 15, 2013.

6. Al-Jazeera TV (Doha), Jan. 30, 2014; Avrupa-Postasi (Hamburg), Nov. 20, 2013.

7. Al-Jazeera TV, Nov. 21, 2013; Milliyet (Istanbul), Nov. 26, 2013; The Wall Street Journal, Nov. 27, 2013; Hürriyet (Istanbul), Dec. 3, 2013.

8. "Yalçın Akdoğan ile Nermin Yurteri Ses kaydı 2," You Tube, Mar. 11, 2014; Zaman (Istanbul),Feb. 13, 2014; Radikal (Istanbul), Feb. 2, 2014.

9. "Başbakan Erdoğan: Ses Kaydi Montaj Dedi Showhaber," Vidivodo, accessed Oct. 7, 2014; NTVMSNBC, Feb. 25, 2014.

10. Anadolu Ajansı (Ankara), Mar. 19, 2014; AK Party website, Mar. 24, 2014.

11. Burak Bekdil, "Why Is AKP the Mirror Image of the Average Voter?" Hürriyet, Mar. 29, 2006

12. Today's Zaman (Istanbul), Dec. 23, 2013.

13. Burak Bekdil, "There is a thief!" Hürriyet, Mar. 7, 2014.

14. "World University Rankings, 2013-14," Times Higher Education (London), accessed Oct. 13, 2014.

15. "Mortality rate, infant," World Bank, Washington, D.C., accessed Oct. 8, 2014.

16. "Child Labour Persists around the World: More than 13 Percent of Children 10-14 Are Employed," International Labour Organization, Geneva, June 10, 1996.

17. Gender Gap Report 2013 (Geneva: World Economic Forum, 2013), p. 10.

18. "Turkey," Freedom in the World, Freedom House, Washington, D.C., accessed Oct. 27, 2014.

19. "Eastern Europe and Central Asia: Authoritarian Regional Models," World Press Freedom Index 2014, Reporters Without Borders, Washington, D.C., accessed Oct. 8, 2014.

20. Human Development Report (New York: U.N. Development Programme, 2014) p. 40.

21. Al-Jazeera TV, Aug. 27, 2014.

22. "Republic of Turkey, Presidential Election, 10 August 2014," Organization for Security and Co-operation in Europe, Warsaw, May 7-9, 2014.

23. Hürriyet, Sept. 13, 2011.

24. "Turkey's Foreign Policy Objectives in a Changing World," Center for Strategic and International Studies, Washington, D.C., Feb. 10, 2012.

25. The Guardian (London), June 11, 2014.

26. Reuters, Sept. 20, 2014.

27. "Hayrünnisa Gül: Bizi çok üzdüler asıl intifadayı ben başlatacağım," You Tube, Aug. 20, 2014; Murat Yetkın, "Hayrünnisa Gül: Asıl intifadayı ben başlatacağım," Radikal, Aug. 8, 2014.

28. Sabah (Istanbul), Jan. 30, 2013.

29. Parti Tuzuğu, AK Parti, 2002.

30. Analız Merkezı (Istanbul), Apr. 13, 2014; Medyagündem (Istanbul), July 31, 2012.

31. Zaman, July 7, 2014; Sözcü Gazetesi (Istanbul), June 10, 2014.

32. "Anayasa için kritik eşik 330," Hürriyet, accessed Oct. 14, 2014; Zaman, Oct. 12, 2012.

33. Hürriyet, Oct. 21, 2014.

34 Ibid., Feb. 2, 2012.

35. Ibid., Feb. 2, 2012.

* Авторът е турски анализатор, сътрудник на Близкоизточния форум и на "Мидл Иийст Куотърли"

{backbutton}