Полският президент Лех Качински е роден на 18 юни 1949 във Варшава. Завършва право във Варшавския университет, а през 1971-1997 е научен сътрудник в Университета на Гданск. Включва се в нелегалната антикомунистическа опозиция през 1977, а три години по-късно е сред основателите на профсъюза Солидарност, чиито първи зам.председател е през 1990. През 1989 е избран за сенатор, а от 1991 е депутат в полския Сейм и оглавява Бюрото за национална сигурност към канцеларията на президента. През 90-те години е сред лидерите на Споразумението на центристките сили. През 2000-2001 е министър на правосъдието в правителството на Йежи Бузек. През пролетта на 2001, заедно с брат си Ярослав, създава консервативната партия „Закон и справедливост”. От 2002 е кмет на Варшава. Три години по-късно печели президентските избори в Полша. Интересува се от история и философия. Женен, с една дъщеря.

-  Г-н президент, победата ви на изборите, както и новият твърд тон, който възприе Варшава, притесняват мнозина, както на Запад, така и на Изток – имам предвид Германия и Русия. Дали намерението на Полша да поставя занапред на преден план националните си интереси, означава, че страната Ви не се чувства равноправен партньор в Европейския съюз?

-  С интерес следя, какво пише чуждата преса, особено немската. И мисля, че това, което пише може да послужи за всичко друго, но не и за помирението между Германия и Полша. На Запад вероятно има хора, които са си въобразявали, че Полша вече няма свои, собствени интереси и, че поляците просто ще се съобразяват с мнението на останалите. В никакъв случай! Още повече, че другите европейски страни отстояват своите интереси с голяма твърдост и дори ожесточеност.

-  Какво имате предвид?

-  Ами във Франция например, се говори за икономически патриотизъм. А пък Германия подписва с Русия договор за газопровод по дъното на Балтийско море. Само че този проект е в пълно противоречие с полските интереси. И няма абсолютно никакви икономически причини за изграждането му. Нали сме съюзници на Германия и заедно членуваме в Европейския съюз и НАТО – защо тогава въпросният газопровод заобикаля Полша? Преговорите ми с канцлера Меркел – една много симпатична жена – се оказаха незадоволителни за Полша, т.е. те не бяха конструктивни.

-  И ето че в отговор сега Варшава предлага създаването на т.нар. „енергийна НАТО”. Какво ще представлява тази организация?

-  Това е едно от нашите предложения. Спорът около руските газови доставки неочаквано показа, какви опасности има в тази област. Енергийната НАТО означава, че Европейският съюз, както и страните-членки на НАТО ще поемат задължението да си помагат взаимно по въпросите за снабдяването ни с енергоносители, под всякаква форма, но без използването на сила. За което, разбира се, се нуждаем от изграждането на допълнителна система от тръбопроводи.

-  Но това ще бъде насочено срещу Русия.

-  Вижте, ние, разбира се, бихме искали да поддържаме най-добри отношения с Русия. Но от друга страна, сме крайно внимателни към всичко, което се отнася до германо-руските отношения. Защото причините за предстоящото изграждане на тръбопровод по дъното на Балтийско море са чисто политически.

-  Обявявате се против по-нататъшното задълбочаване на сътрудничеството и интеграцията вътре в Европейския съюз. Защо? Нали през последните години Полша само спечели от сътрудничеството си със съюза?

-  Ние нямане никакви съмнения относно необходимостта от разширяване на Европейския съюз. Напротив, Полша подкрепя приемането както на Украйна, така и на Турция. Макар че Австрия например, всячески забавя преговорите за приемането на Турция. А съм против задълбочаване на вътрешното сътрудничество и интеграция по няколко причини.

-  Ами кажете ги.

-  Европейските страни са историческа реалност. Те имат различна история, влезли са в Европейския съюз по различно време и при съвършенно различни обстоятелства. В продължение на три години бях кмет на Варшава и винаги съм подкрепял членството на Полша в съюза. Но станах свидетел и на това, как реализирахме предписанията на ЕС, които въобще не съответстваха на положението, в което се намирахме.

-  Все пак, Европейският съюз би трябвало да е нещо повече от бюрократично чудовище за Вас.

-  Нека не забравяме, че в съюза бяха приети страни, като нашата, които в продължение на десетилетия не притежаваха суверенитет, или пък нямаха своя държава, като онези от Прибалтика. За всички тях самостоятелността е от особено значение.

-  Вярно ли е, че според Вас, Германия, както и Русия, е най-голямата опасност за Полша?

-  Ако видим какво пише в историческите книги, това би могло да се каже. Но днес аз не виждам подобна опасност.

-  През март се срещнахте с канцлера Меркел в Берлин, където обсъдихте и въпроса за спорния „Център на изгнаниците”. Г-ж Меркел поддържа идеята, макар че не би искала да поставя под съмнение и вината на немците. Възможен ли е някакъв полско-германски компромис по този въпрос?

-  Мисля, че създаването на този Център е изключително лоша идея, макар че не бих искал да поставям под съмнение добрата воля на г-жа Меркел. Факт е обаче, че подобен център, във всички случаи ще постави под съмнение въпроса за вината. Още повече, че през последните пет-шест години усещаме, че в Германия се формира нов духовен климат, който ни безпокои – появяват се течения, опитващи се да поставят под съмнение станалото през 1939-1945.

-  Полша пое водещата роля в процеса на „разпространяване на демокрацията” в Украйна и Беларус. В тази връзка, кога възнамерявате да се срещнете с президента на Русия Путин?

-  Липсва необходимата за подобна среща воля и от двете страни. Все пак се надявам, че през есента може да се появи възможност за такава среща.

-  Усещате ли достатъчна подкрепа от страна на ЕС за своята „източна политика”? Или Западът отделя прекалено голямо внимание на отношенията с Москва?

-  Без съмнение, съществува голяма разлика между политиката, осъществявана от Полша и политиката на старите членки на Европейския съюз. В Брюксел например се дискутира въпросът за обща външна политика и дори за общ за всички страни-членки външен министър. Само че страната ни е по-малка, отколкото са Франция или Германия. И как ще изглежда тази обща външна политика? Означава ли това, че занапред посещенията ми в Киев (където бях наскоро) ще трябва да се съгласуват с Брюксел? И то при положение, че Западът не се съобразява с нашето мнение, реализирайки собствените си проекти?

-  Истината е, че в най-решаващите дни на т.нар. „оранжева революция” в Украйна Европейският съюз и НАТО действаха предпазливо, ограничавайки действията на радикалната опозиция.

-  Предшественикът ми Александър Квашневски – трябва да му го призная, независимо от всички разногласия помежду ни – тогава действаше изключително успешно в Украйна, като изигра важна роля за решаването на конфликта между стария режим и опозицията. Но той можа да изиграе тази роля, само защото веднага замина директно за Киев. Ако беше закъснял с два дни за да мине през Брюксел, щеше вече да е късно.

-  Казвате, че под Ваше ръководство страната Ви ще преживее ново възраждане – че „Третата република” трябва да стане „Четвърта република”. Всъщност, как си представяте бъдещата Полша?

-  Истината е, че все още живеем в „Третата република”, а „Четвъртата” е само в плановете ни. Това няма да е идеологическа държава, както смятат мнозина на Запад. Това ще бъде държава на реда. От 90-те години насам Полша постигна големи успехи, влезе в Европейския съюз и НАТО, разви пазарната икономика. Но все още са налице остатъци от старата социалистическа икономика. В онези времена най-добрата гаранция за успешна кариера беше участието в структурите на старата система и с най-големи шансове в това отношения разполагаха, естествено, хората от специалните служби. Днес подобен тип връзки все още играят голяма роля, поддържат се дори връзки с организираната престъпност. Трябва окончателно да приключим с това, като преди всичко трябва да бъдат ликвидирани връзките по линия на специалните служби.

 

{rt}

America at the Crossroads: Democracy, Power and Neoconservative Legacy by Francis Fukuyama, Yale University Press, 208 pp, 2006

Появилата се наскоро поредна книга на Френсис Фукуяма „Америка на кръстопът: демокрацията, силата и неоконсервативното наследство” е своеобразен политически манифест, с който Фукуяма публично се разграничава от неоконсерватизма. Едва ли трябва да обяснявам, че става дума за една доктрина, която доскоро се считаше за доминираща идеология в Америка. И тъй като Фукуяма бе сред най-изтъкнатите и представители, решението му да скъса с нея, безспорно е знаково събитие за всички, които се интересуват от идеологическата специфика на Съединените щати и бъдещето на външната им политика.

Как започна всичко

В книгата на Фукуяма значително място е посветено на генезиса на неоконсерватизма. Според него, в основата на тази доктрина са група студенти от нюйоркския Сити колидж, почти всички от които в края на 30-те години на миналия век изповядват троцкизма. Тъкмо поради това, смята той, те се оказват способни по-рано и по-добре от останалите американци да осъзнаят отвратителния цинизъм и бруталния характер на сталинисткия режим. С този техен опит са свързани и основните четири принципа, залегнали в основата на неоконсерватизма. Сред тях, на първо място, е идеалистичната вяра в универсалния характер на човешките права, свободата и демокрацията. На второ място, неоконсерваторите изпитват отвращение към амбициозните проекти за преобразуване на света, които те определят като „социално инженерство” и, които водят до непредсказуеми последици, по правило противоречащи на планираните цели.

Третият водещ принцип е скептицизмът по отношение способността на международните институции да гарантират сигурността на държавите и народите (основаващ се на очевидното безсилие на Обществото на народите да спре нацистката агресия и също толкова очевидната неспособност на ООН да ограничи комунистическата експанзия).

Накрая, четвъртият принцип е, че американската мощ може да се използва за моралната трансформация на света и утвърждаването в него на универсалните човешки права.

Фаталното противоречие

Всъщност, дори беглият преглед на въпросните фундаментални принципи на ранния неоконсерватизъм (както ги е формулирал Фукуяма) е достатъчен, за да се види, че два от тях – вторият и четвъртият, драстично си противоречат. Скептицизмът спрямо „социалното инженерство” предполага възприемането на крайно предпазлив подход към преобразуването на света и никак не си пасва с принципа за използване на американската мощ за осъществяването на глобална морална трансформация.

Очевидно, наличието на подобно противоречие предполага и бъдещото разцепление. Само че в продължение на десетилетия, най-изявените представители на по-старото поколение неоконсерватори неизменно демонстрираха скептизицма си спрямо „социалното инженерство”. И едва краят на студената война и политиката на Рейгън от края на 80-те години на миналия век неочаквано изведоха на преден план това старо противоречие, което се оказа фатално за самите неоконсерватори.

Разбира се, в идеологически план, Рейгън никога не е бил нито троцкист, нито неоконсерватор. Той беше просто американски националист. Но също и харизматичен лидер и голям политически играч. Затова и ролята на обикновен мениджър на студената война, която напълно удовлетворяваше предшествениците му, въобще не го устройваше. Той предпочиташе да играе ва-банк, т.е. за голямата печалба. На умерените центристи от прословутия Съвет по международната политика, или Държавния департамент тази негова игра се струваше опасно-утопична и безнадеждно откъсната от реалността. Като според тях, вероятността Рейгън да спечели беше крайно малка.

Само че Рейгън спечели, напук на прогнозите им.

Едва ли тук е мястото да обсъждаме, защо стана така. Още повече, че новото поколение неоконсерватори не бяха най-силно впечатлени от факта, че рискованата игра на Рейгън неочаквано съвпадна със стремежа на Горбачов да освободи веднъж завинаги страната си от непосилното за нея бреме на студената война. Много повече ги впечатли кървавият край на Чаушеско в Румъния, който, за разлика от Горбачов, беше готов да се бори докрай, но въпреки това го постигна съдбата на Мусолини. А това, поне на пръв поглед, потвърждаваше принципа за универсалния характер на свободата и демокрацията.

Ето защо, когато водачите на новото поколение неоконсерватори Уйлям Кристъл и Робърт Кейгън твърдяха, че „в признанието, че опитът от последните трийсет години сочи невъзможността да се борим за демократични промени извън границите на западния свят, има нещо извратено”, те всъщност са имали предвид тъкмо съдбата на Чаушеско. Поне Фукуяма мисли така.

Но това беше опасно опростяване на нещата. Най-малкото, защото румънският случай, когато комунистическият диктатор беше свален чрез въоръжено възстание, бе по-скоро изключение от правилото. И опитът от последните десетилетия, на който се опират младите неоконсерватори, свидетелства по-скоро за обратното. Истинската картина на освобождаването (или опитите за освобождаване) на народите от властта на патерналистичните режими през тези десетилетия всъщност бе далеч по-сложна. В огромното мнозинство случаи, народите постигнаха своята свобода чрез мирни протести (от типа на сегашните т.нар. „цветни революции”).


Така стана през 1986 във Филипините, през 1987 в Южна Корея и Тайван, през 1988 в Чили, през 1989 в Полша и Унгария, през 2000 – в Сърбия и т.н. В нито един от тези случаи, за разлика от Румъния, нямаше проливане на кръв и въоръжен сблъсък.

Още по-важно е обаче, че през 1979 в Иран подобен масов мирен протест доведе не до тържество на свободата и демокрацията, а до още по-жестоката теократична диктатура на аятоласите. През 1989 в Китай и през 2005 в Узбекистан протестите бяха просто смазани и не се случи нищо подобно на свалянето на Чаушеско. Ирак пък реагира на „освобождаването” си от тирана Саддам с грандиозен взрив на религиозни и етнически конфликти, прерастнали в истинска гражданска война.

Тоест, както се вижда, реалната картина на освободителните движения на планетата съвсем не представлява някакъв универсален „марш към свободата”, както си въобразяват новите неоконсерватори, а изключително сложно преплитане от различни, често противоположни, тенденции. Което говори за необходимостта от щателен и обективен анализ на готовността на едни или други народи да бъдат свободни. Като тази готовност зависи, на свой ред, от тяхната история и политическата им култура. С две думи, преди да бъдат подкрепяни „освободителните движения” в една или друга страна, САЩ би трябвало да са наясно, доколко те въобще са готови да бъдат свободни. В противен случай използването на американската мощ за подобни цели може да има трагични последици – същите, за които предупреждава и вторият принцип на автентичния неоконсерватизъм.

Според Фукуяма обаче, новото поколение неконсерватори, очевидно няма качествата за подобен род анализи, затова въпросният втори принцип на автентичната неоконсервативна доктрина просто бива забравен. Съвсем друг въпрос е, защо става така.

Идейната амалгама

Разбира се, президентът Буш-младши никога не е принадлежал нито към по-младото, още по-малко пък към старото поколение неоконсерватори. Той е същия американски националист и също такъв хазартен политически играч, какъвто беше Рейгън, само че е лишен от обаянието и харизмата на своя предшественик, комуто безуспешно се опитва да подражава. Затова пък е далеч по-податлив от него към протестантското месианство.

Като всеки националист, Буш е силно привързан към двете фундаментални тези на собствената си доктрина: че независимо от обстоятелствата Америка винаги е права, и вярата в американската изключителност. По време на студената война, когато САЩ оглавяваха съюз от свободни държави, тази националистическа доктрина умишлено беше изтеглена на заден план. Най-вече, защото прословутата американска изключителност се изчерпваше със стремежа към свобода и демокрация и в този смисъл съвпадаше с аналогичния стремеж на американските съюзници.

С края на студената война и изчезването на общия враг обаче, откровеният национализъм на единствената свръхдържава, претендираща на всичкото отгоре за ролята на безпристрастен арбитър, не изглеждаше много прилично. Затова бе необходима нова идеологическа формула, способна да примири двете роли на Америка – на лидер на международната общност, и на лидер на „свободния свят”. И тъкмо тук, на помощ на Буш дойде новото поколение неоконсерватори с неговата формула за т.нар. „добронамерена хегемония” ( benevolent hegemony ) , която трябваше са съчетае и двете роли на Америка. От една страна, в нейните задължения влиза решаването на световните проблеми – например да не допусне разпространяването на оръжията за масово поразяване, новата война между арабите и Израел в Палестина, геноцида в Судан, или нарастване на заплахата от международния тероризъм. От друга страна, тя трябва да оглави борбата срещу нарушаването на човешките права в различните страни и да не допусне насилственото потискане на свободата и демокрацията в тях.

Как обаче САЩ могат да получат необходимата легитимност за тези си две роли от международната общност? Новите неоконсерватори не изпитват никакви съмнения относно отговора на този въпрос. Според Кристъл и Кейгън: «именно защото американската външна политика се основава в толкова значителна степен на морала, другите страни скоро ще разберат, че няма защо да се боят от Америка». Както отбелязва Фукуяма, «днес (т.е. в разгара на иракската кампания ) е много трудно да четем тези редове без ирония, след като сме изправени пред глобалната реакция на нахлуването ни в Ирак, обединила по-голямата част от света в общ пристъп на неистов антиамериканизъм».

Още по-интересно обаче е нещо друго, което Фукуяма не забелязва. А именно, че цялата еволюция на неоконсерватизма – от троцкисткия антисталинизъм до «добронамерената хегемония» и от маргиналното сектанство до доминираща в Америка идеология – става възможна, само защото неоконсерватизмът на практика се слива с американския национализъм. Впрочем, самият Фукуяма отбелязва, че в основата на тази идеология (или идейна амалгама) стои тъкмо идеята за американската изключителност (т.е. основната теза на Буш, а не принципите на бащите-основатели на неоконсерватизма).

Разривът

Впрочем, Фукуяма обяснява по друг начин разривът си с неоконсерваторите. Според него, „Краят на историята” – статията, която го направи прочут през 1989, представя един „по същество марксистки аргумент за наличието на процес на социална еволюция, който обаче следва да приключи не с възцаряването на комунизма, а на либералната демокрация. Докато позицията на съвременните неоконсерватори е по-скоро болшевишка: те смятат, че историята може да бъде тласната в подходящата посока, ако за целта се използва точната комбинация от воля и мощ. Навремето ленинизмът, в своята болшевишка версия, стана трагедия за Русия, докато в днешните Съединени щати неоконсервативният „болшевизъм” се превръща във фарс. Неоконсерватизмът, като политически символ и умствена нагласа, се трансформира в идеология, която аз повече не мога да подкрепям”.


Тоест, Фукуяма не е принципен противник на неоконсерватизма в първоначалния му вид, а е против съвременната му версия. При това той, кой знае защо, упорито не желае да анализира причините за неговата еволюция.

И все пак, книгата му се нарича „Америка на кръстопът”. Затова е нормално да се запитаме, а какъв нов път и предлага Френсис Фукуяма?

Какво да се прави?

Преди всичко, той, разбира се, предлага американците да забравят за хегемонията, независимо, колко „добронамерена” е тя. Просто защото хегемонията е път за никъде – светът никога няма да признае легитимността и. На второ място, Фукуяма предлага да бъде забравена и тезата за универсалния характер на свободата и демокрацията. Защото, както сочи опитът на Китай например (да не говорим за мюсюлманския Близък изток, който е и люлката на международния тероризъм), свободата и демокрацията са универсални само в историческа перспектива.

Едни народи са готови за тях днес, други ще бъдат готови след десетилетие, при трети този процес ще отнеме доста повече време (в някои случаи невъобразимо повече). И тъкмо в това се състои изкуството на политиката – да се осъзнае тази фундаментална разлика. Фукуяма смята, че използването на американската мощ в подкрепа на т.нар. „освободителни движения” действително е необходимо. Но задължително трябва да се избягват амбициозните, но необосновани исторически и културно, проекти, способни да максимизират непредвидените последици от реализацията им (т.е. в бъдеще са недопустими операции от рода на тази в Ирак).

На трето място, Фукуяма предлага да се демилитаризира онова, което определяме като „глобална война срещу тероризма”. Тъй като в основата и всъщност е битката за сърцата и умовете на народите (в конкретния случай – на мюсюлманите). С други думи – ако действително става дума за война, то това е война на идеи.

Лошото обаче е, че по основния въпрос – какви точно идеи следва да бъдат противопоставени на терористичния джихад, Фукуяма не казва нищо определено. И мисля, че се досещам защо. Тежко е да признаеш собствените си грешки, особено ако са фундаментални и особено, когато лансираш нови тези.

А основната теза в първата книга на Фукуяма „Краят на историята и последния човек”, публикувана преди петнайсет години, беше следната. Двете реакционни идеологии, опитващи се да преобърнат историята и претендиращи за световно господство – комунизмът и нацизмът, рухнаха и либералната демокрация вече няма съперници. Затова оттук нататък светът и принадлежи и тъкмо в това се състои и краят на историята (като истински хегелианец, Фукуяма, разбира се, има предвид само историята на идеите).

Какво обаче се случи в действителност? От руините на старите (уж разгромени завинаги) съперници на либералната демокрация, неочаквано възникна нов – джихадизмът. Който, между другото, също претендира да сложи точка в историческата война между идеите – под формата на Световния халифат. Но дори не това е основното в случая. Още по-важно (и фатално за теорията на Фукуяма) е, че либералната демокрация, доказала качествата си в идейната война с предишните си съперници, очевидно буксува (или просто не работи) срещу джихадизма.

Във всеки случай, нито Мохамед Атта, ръководителят на терористичното нападение от 11 септември, нито убийците на холандския режисьор Тео ван Гог, нито атентаторите от лондонското метро (които, между другото, са материално обезпечени и получили европейско образование хора, при това израстнали в самото сърце на модерното плуралистично общество) са се поддали на съблазните на либералната демокрация. Напротив, демонстрираха пред целия свят, че са готови да се жертват в името на ценностите на джихадизма. Което означава, че за да му се противопоставим успешно, се нуждаем от някакви нови идеи. Въпросът е, какви точно?

И все пак, макар че новата книга на Френсис Фукуяма не дава отговор на този фундаментален въпрос, добре е, че поне го поставя. Освен това,самият факт, че все пак авторът и дръзна да се разграничи от доскорошните си съмишленици, разбирайки, че съвременният вариант на неоконсерватизма тласка САЩ в задънена улица, следва да бъде оценен по достойнство.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Към „бащите-основатели” на класическата геополитика от края на ХІХ и първата половина на ХХ век можем да причислим германеца Фридрих Ратцел, шведа Рудолф Кьелен, американците Алфред Маън, Никълъс Спикмън и Исая Боумън, британците Хилфорд Макиндер и Джеймс Файъргрийв (допълнил известната геополитическа схема на Макиндер).

Известно е, че традиционните представи за международните отношения се базират най-вече върху територията, суверенитета и сигурността на държавата, т.е. все върху фактори на международната политика. В интерпретацията на бащите-основатели на геополитиката обаче, централно място при определянето на външната политика на една или друга държава се отрежда на нейното географско положение. Смисълът на геополитиката, според тях, е в извеждането на преден план на пространственото, т.е. териториалното начало. Първоначално, геополитиката се тълкува почти изключително като стремеж за установяване на контрол (военен и политически) върху съответните територии. Неслучайно един от първите, опитали се да обвържат политиката и географията и анализират политиката на една или друга държава в зависимост от географското и положение и спецификата на заеманото от нея пространство е германският учен и основоположник на политическата география Фридрих Ратцел.

Антропогеографията на Ратцел

Както отбелязва Ото Маул, „без Фридрих Ратцел развитието на геополитиката би било немислимо и именно той е истинския баща на геополитическата наука” (1) . Самият Ратцел обаче не използва този термин в трудовете си, а говори за „политическа география”.

Той завършва Хайделбергския университет, после участва във Френско-пруската война от 1870, а шест години по-късно защитава докторска дисертация за емиграцията в Китай. После е професор по география в Лайпцигския университет, а през 1890 става член на Пангерманската лига на Карл Петерс. В Хайделберг, Фридрих Ратцел е близък с професор Ернст Хекел, който пък е ученик на Дарвин. Затова едва ли е чудно, че при разработването на своята теория Ратцел използва редица дарвинистки идеи. Под тяхно влияние, той разглежда държавата като жив организъм, борещ се за съществуването си (2) . Развивайки идеите на географския детерминизъм, в духа на Карл Ритер и британския социолог Хърбърт Спенсър, Ратцел пренася в социалната област закономерностите на развитието на животинския и растителен свят. Той разглежда земното кълбо като единно цяло, неразривна част от което е човекът и смята, че индивидът трябва да се приспособява към средата си, по същия начин както го правят растенията и животните. Ратцел обаче е първият, който стига до извода, че именно пространството е най-важния политико-географски фактор. Основното, отличаващо концепцията му от останалите, е убеждението, че пространството е не просто територията, която се заема от държавата, а е сред атрибутите на нейната мощ. Според него, пространството, само по себе си, е политическа сила. Тоест, в концепцията на Ратцел пространството е нещо повече от физико-географско понятие – то представлява онези природни рамки, в които се осъществява експанзията на народите. Като всяка държава и нация имат собствена „пространствена концепция”, т.е. идея за възможните граници на териториалните си владения. Упадъкът на държавата, смята Ратцел, е резултат от отслабването на пространствената и концепция и чувството и за пространство (3) . Пространството обуславя не само физическата еволюция на нацията, но и менталното и отношение към околния свят. Тоест, визията на човека за света зависи от пространството, което той обитава.

Ратцел е силно повлиян от възхода на САЩ, на които посвещава две свои книги. Той отбелязва, че „чувството за пространство” у американците е изключително развито, тъй като те са изправени пред задачата да усвоят огромни „празни” пространства разполагайки със значителния „политико-географски” опит на европейската история. Тоест, американците съзнателно реализират онова, до което Старият свят достига интуитивно и постепенно. Така Ратцел дава първата формулировка на изключително важната геополитическа концепция за „световната държава” ( Weltmacht ). Той отбелязва, че в своето развитие големите държави демонстрират тендеция към максимална географска експанзия, която постепенно излиза на глобално ниво. Следователно, рано или късно, географското развитие следва да навлезе в континенталната си фаза. Прилагайки този принцип, изведен от американския опит на политическо и стратегическо обединяване на континенталните пространства, към Германия, Ратцел и предрича съдбата на континентална свръхдържава.

През 1882, в Щутгарт, излиза фундаменталният му труд „Антропогеография”, в който той формулира основните си идеи: връзката между еволюцията на народите и демографията с географските дадености; влиянието на релефа върху културното и политическо формиране на народите и т.н..

Анализирайки оформянето на геополитическата наука, струва си да обърнем внимание на факта, че именно описателната политическа география, поставя пред геополитиците въпроса за географската обусловеност на държавното развитие. Тази теза, лансирана от Алфред Хетнер (4) , е развита от Ратцел във фундаменталната му геополитическа постановка за географската обусловеност не само на появата и развитието на държавата, но и на всички политически явления.

В следващия си труд „Народознание” (1893) Ратцел поставя ударението върху географската обусловеност на политическия живот, анализирайки отношението между външната политика на държавата и географското пространство. Разглеждайки държавата като биологичен организъм той посочва тясната и връзка с населяващият я етнос и с природните условия. Наред с местоположението на народа, според Ратцел, от голямо значение за по-нататъшното развитие на цивилизацията е гъстотата на населението, която той също смята за ключов пространствен фактор, отбелязвайки, че: „...по-голямата гъстота на населението гарантира не само енергичното развитие на нацията, но и е непосредствен стимул за културния и възход” (8) .

Основният труд на Ратцел „Политическа география” се появява през 1897. В него той доказва, че почвата е оснопополагащ и постоянен фактор, около който се формират интересите на народите. Историческото развитие се предопределя от почвата и територията. Ратцел се основава на това, че човешката история е история на приспособяването на хората към околната среда. От което следва еволюционистката теза, че „държавата е жив организъм”, който обаче „има дълбоки корени в почвата”. Подобно на Бокъл, преди него, той се опитва да анализира държавата от гледна точка на отношенията и с пространството (т.е. със Земята). Оттук и основният му постулат, че „държавата се нуждае от повече земя за да живее”. Според него: „Политическата организация на територията превръща държавата в организъм, в който влиза и определена част от земната повърхност, така че особеностите на държавата се определят от спецификата на народа и на територията и. Като определящи са размерите, разположението и границите, след това – вида и формата на държавната територия с нейната растителност, водни басейни и ресурси и, накрая, отношението и към другите територии” (9) . Тоест, развитието на държавата и нейната форма пряко зависят от територията, границите и пространствените и отношения с другите държави. Според Ратцел: ”Държавата възниква там, където цялото общество се обединява в името на цели, които са общи за всички негови членове и могат да бъдат постигнат само с общи усилия за определен отрязък от време...” (10) . Държавата се формира от териториалния релеф и мащаб и тяхното осмисляне от народа. Тоест, в нея се отразява обективната географска даденост и субективното общонационално осмисляне на тази даденост, чиито израз е политиката. За „нормална” Ратцел смята онази държава, която най-органично съчетава географските, демографски и етнокултурни параметри на нацията. Той отбелязва, че: „...държавите са пространствени явления, управлявани и оживявани от това пространство, затова именно географията следва да се занимава с тяхното описание, сравняване и измерване. Държавите се вписват във веригата от процеси и явления, олицетворяващи експанзията на Живота и дори представляват нейната върхова точка”.


Ясно е, че Ратцел е разбирал пространствената експанзия на държавата като естествен и жив процес, подобен на нарастването на живите организми. Според него, държавата, разглеждана като биологичен организъм, е подложена на същите влияния, както и всичко живо на планетата (12) .

Именно защото разглежда държавата като биологичен организъм и продукт на органичната еволюция, Ратцел смята, че същностните и характеристики се определят от нейната територия и местоположение, а просперитетът и зависи от това, доколко успешно тя се приспособява към условията на средата. Сред основните пътища за нарастване мощта на този организъм, според Ратцел, е териториалната експанзия, или разширяването на жизненото пространство ( Lebensraum ). С помощта на това понятие той се опитва да обоснове тезата, че основните икономически и политически проблеми на Германия са породени от несправедливите граници, стесняващи динамичното и развитие.

В анализите си, Ратцел използва като основа именно пространствените характеристики. Но, според него, пространството е нещо повече от физико-географско понятие и не се покрива с територията, която заема една държава. Пространството е и политическа сила, влияеща върху човека, определяща визията му за околния свят, както и поведението му.

Всички изброени дотук тези на Ратцел са основополагащи принципи на геополитиката в онази нейна форма, в която и предстои да се развие малко по-късно от последователите не немския географ. Нещо повече, отношението към държавата като „жив пространствен организъм” се превръща в своеобразна ос на геополитическата методика. Подобен подход е ориентиран към синтетичния анализ на целия комплекс от явления, независимо дали последните принадлежат към обществената сфера, или към природата.

Но отношението към държавата, като към жив организъм, предполага и отказ от концепцията за „ненакърнимост на границите”. Защото ако държавата се ражда, расте и загива, като всяко живо същество, тогава нейното пространствено разширяване или свиване също са естествени процеси, свързани с вътрешния и жизнен цикъл. Ратцел, разбира се, съзнава, че завземането на чужди територии не може да стане мирно и „хармонично”, без военен сблъсък. Затова той твърди, че: „Самата същност на държавите е такава, че те се развиват в конкуренция със съседите си, като наградата в повечето случаи е присъединяването на част от територията им” (15) . Защо нещата се развиват по този начин? „Нацията расте като се увеличава броят на принадлежащите към нея, а страната – като увеличава територията си. И тъй като един нарастващ народ се нуждае от нови земи, той излиза извън границите на своята територия. Първоначално той използва онези земи, вътре в страната, които все още не са усвоени – т.нар. вътрешна колонизация. Но, ако последните се окажат недостатъчни, народът се насочва навън и тогава се наблюдават всички онези форми на пространствения ръст... които, в края на краищата, неизбежно водят до завоюването на нови земи: тоест, към т.нар. външна колонизация, с която обикновено са свързани войните и завоеванията” (16) . Така, Ратцел стига до извода, че претенциите на Германия за повече колонии е следствие от ественото биологично развитие, уж присъщо на всеки млад и силен (държавен) организъм (17) . Според него, наличието на „народ без достатъчно собствено пространство” неизбежно го тласка към стремежа да се сдобие със земя, т.е. към война. Така обаче, той придава на войната характеристиките, едва ли не, на природен закон (18) . Нищо чудно,че критиците му го упрекват, че е създал своеобразен „империалистически катехизис”. Впрочем, самият той не крие националистическите си възгледи. Но за него е далеч по-важно да създаде концептуален инструмент за адекватно осъзнаване на историята на държавите и народите в отношенията им с пространството, затова съзнателно се стреми да пробуди „усещането за пространство” у тогавашния немски елит, принадлежащите към който възприемат сухите географските данни като чиста абстракция. Ратцел смята, че голямото пространство поддържа живота и, че потребността на хората от такова пространство и от ефективното му използване ще се превърне във фундаментален принцип на международната политика през ХХ век. Той вярва, че в бъдеще ще доминират големите държави, заемащи големите континентални пространства като Северна Америка, Евразия, Австралия или Южна Америка.

Според Ратцел, „държавите демонстрират тенденция да се врастват в естествените затворени пространства” (19) . Като този стремеж може да бъде удовлетворен само в границите на съответните континенти. Той смята, че ако действително иска да бъде „велика”, една държава трябва да разполага с пространствена основа на площ от около пет млн.кв.км (20) . Можем да си представим, какви територии би трябвало да присъедини Германската империя (т.нар. Втори Райх), чиято площ по онова време е била „само” 550 хил.кв.км.

В същото време, Ратцел съумява да предвиди и очертае един от най-важните въпроси на геополитическата наука – за ролята на морето в развитието на цивилизацията. В книгата си „Морето като източник на могъществото на народите” (1900) (25) , той посочва необходимостта всяка велика държава да развива своите военно-морски сили, доколкото това се изисква от глобалния мащаб на една пълноценна експанзия. Според него, онова, което някои народи и държави (Англия, Испания, Холандия и др.) осъществяват спонтанно, сухопътните държави (Ратцел, естествено, има предвид най-вече Германия) трябва да правят съвсем съзнателно, защото наличието на флот е необходимо условия за постигане на статут на „световна държава” ( Weltmacht ).

В трудовете на Ратцел се лансира и придобилата впоследствие (с различни нюанси и с различни допълнения) голяма популярност геополитическа идея за „океанския цикъл”. В нея особено значение се придава на Средиземно море и Атлантика, като най-важните стратегически райони на планетата. Особено значение, от съвременна гледна точка, има оценката му за значението на басейна на Тихия океан, който Ратцел нарича „океана на бъдещето”, предвиждайки, че този регион ще се превърне в зона на активна дейност и сблъсък на интересите на много водещи световни държави, поради изгодното му стратегическо положение, уникални ресурси и огромни размери. Държавите, доминиращи в Тихия океан, ще доминират и в света. Затова Ратцел смята, че именно в Тихоокеанския регион ще се изясняват и решават сложните силови отношения между петте водещи световни държави: Великобритания, САЩ, Русия, Китай и Япония. Той и учениците му стигат до извода, че именно там ще избухне и решаващият конфликт между морските и континенталните сили, довеждайки до катастрофален финал цикличната еволюция на човешката история (26) . В същото време, в този конфликт континенталните държави, разполагащи с огромни природни ресурси, разполагат с определено предимство пред морските държави, лишени от достатъчно пространство, като собствена геополитическа база.

В книгата си „За законите на пространсствения ръст на държавите” (1901) Ратцел извежда седем закона на експанзията, или на „пространствения ръст на държавата”:

- пространството на държавите нараства, паралелно с ръста на тяхната култура;

- пространственият ръст на държавите е съпроводен и от други симптоми на развитието: развитие на идеите, търговията и производството, мисионерска дейност и повишена активност в различни сфери;

- ръстът на държавите се осъществява чрез присъединяването или поглъщането на по-малки страни;

- границата е периферен орган на държавата и в това си качество отразява нейния възход, силата или слабостта и, както и всички промени в държавния организъм;

- в процеса на нарастването си, държавата се стреми да постави под контрол най-ценните елементи на околната физическа среда – брегови линии, речни басейни, равнини, богати на ресурси райони и т.н.;

- началният импулс за пространствения ръст на една държава, по правило, идва отвън и е свързан с промените в цивилизационното ниво на съседните територии;

- общата тендеция към сливане и поглъщане на по-слабите нации, в рамките на развитието, преминава от една държава към друга, набирайки мощ в хода на този преход (27) , т.е. непрестанно тласка държавите към още по-голяма териториална експанзия (28) .


Тези закони е трябвало да обосноват неизбежността на териториалните завоевания. Тяхната същност е в това, че според Ратцел, държавата, в хода на своето естествено развитие, трябва да заема все по-голямо пространство. Или, както казва един от учениците му: „Държавите демонстрират тенденция да се врастват в естествени затворени пространства... и изглежда, че този стремеж може да бъде реализиран само в границите на континентите” (29) .

Очевидно, в теорията на Фридрих Ратцел акцентът се измества от предимно географския (най-вече описателен)аспект от въздействието на околната среда върху народите и държавите (включително върху политиката им), към политическия или дори политико-стратегическия аспект на ролята и влиянието на географския фактор и, най-вече, ролята на пространството. Тоест, Ратцел поставя в центъра на изследванията си географската обусловеност на политическия живот, отношението между държавата и земята, отношението между външната политика на държавата и географското пространство.

Първоначално, идеите на Ратцел се споделят единствено от тесния кръг на най-близките му ученици (Хелмолт, Екерт, Хенш) (31) . Но Първата световна война променя позициите на немския научен елит и, най-вече, на географите. Книгите му оказват голямо влияние върху формирането на немската географска школа. В тях Ратцел се опитва да приспособи основните постановки на различните чуждестранни географски школи към спецификата на историческото развитие на Германия, повдигайки за първи път проблемите за териториалния ръст и мощта на държавата от гледна точка на нейните пространствени характеристики. До голяма степен, именно върху неговите книги базират концепциите си шведът Кьелен и германецът Хаусхофер. Идеите му влияят върху французина Видал дьо ла Блаш, британеца Макиндер и руските евразийци (Пьотр Савицкий, Лев Гумильов и др.).

Рудолф Кьелен и раждането на геополитическата наука

Геополитиката дължи името си на шведския учен Йохан Рудолф Кьелен (1864-1922) – известен юрист, изкуствовед и професор в университетите на Гьотеборг и Упсала. В трудовете му се съдържат основните принципни постановки на геополитическата наука. Според него, мощта е дори по-важен фактор за гарантиране съществуването на една държава, отколкото законът, защото последният може да бъде наложен само със сила.

В книгата си „Великите държави” (1910) Кьелен се опитва да докаже, че, поради географското си положение, малките страни са обречени на зависимост от „големите” (или „великите”), които пък – пак поради своята „географска съдба” – са натоварени с мисията да ги обединят в големи географски и икономически „комплекси”. Кьелен посочва, че подобни „комплекси” – и в частност, САЩ, Британската и Руската империи, се оформят още през ХVІІІ-ХІХ век, докато формирането на голям европейски „комплекс” (или единството на Европа) вероятно ще бъде извършено под егидата на Германия.

Последната теза на Кьелен за „необходимостта от обединяването на Европа и ключовата роля на Германия” всъщност е и основната идея в геополитическата му теория. Той доразвива геополитическите принципи на Ратцел по отношение на конкретната историческа ситуация в тогавашна Европа, довеждайки до логическия им завършек идеите му за „континенталната държава” по отношение на Германия, като доказва, че в контекста на Европа именно Германия е онова пространство, притежаващо необходимата „осова динамика”, което е призвано да структурира около себе си останалите европейски държави.

Така, Кьелен интерпретира Първата световна война като естествен геополитически конфликт между динамичната експанзия на Германия (държавите от Оста) и противодействащите и периферни европейски (и неевропейски) държави (Антантата). Именно различието в геополитическата динамика на ръста – която е низходяща за Великобритания и Франция и възходяща за Германия – предопределя и разпределението на силите в този сблъсък. При това, според него, Германия продължава да се отъждествява в геополитически план с Европа, въпреки поражението и в световната война.

За първи път Кьелен използва понятието „геополитика” в книгата си „Държавата като форма на живот” (1916). В нея, той (подобно на Ратцел) концентрира основното си внимание върху природата на държавата: „Държавата не е случаен или изкуствен конгломерат, обединяващ различните страни на човешкия живот и съществуващ само благодарение на формулираните от юристите закони. Тя е дълбоко вкоренена в историческите и конкретните реалности, присъщ и е органичният ръст, т.е. ... държавата е биологично образувание, или живо същество”. И като такова, то се подчинява на законите на ръста: „... силните, жизнеспособни държави, разполагащи с ограничени пространства, се подчиняват на категоричния императив за разширяване на собственото пространство по пътя на колонизацията, сливането (обединението), или завоеванието” (33) . Държавата, като такава, намира най-пълното си изражение в империята – като общност на териториите и пространствата. Оттук и изводът, че геополитиката (като политическа наука)следва да даде своя принос за изясняване същността на държавата. За разлика от геополитиката, политическата география изучава местообитаването на човешките общности, във връзка с останалите елементи на Земята” (34) . Кьелен приписва на държавата „преди всичко инстинкт за самосъхранение, тенденция към нарастване и стремеж към власт” и смята, че цялата история на човечеството представлява борба за пространство, стигайки до извода, че „великата държава, опирайки се на военната си мощ, предявява претенции и простира влиянието си далеч отвъд пределите на собствените си граници”. Той открито заявява, че „великите държави са експанзионистки по презумпция” и заключава, че пространството на вече поделения днешен свят може да бъде преразпределено само със сила. Но, ако Ратцел разглежда държавата като „нисш тип организъм”, сравнявайки я с водораслите (35) , Кьелен смята, че „държавите, взети в историческото си развитие... представляват, подобно на хората, чувстващи и мислещи организми” (37) . И тъй като, според него, борбата за съществуване е в основата на живота на всеки организъм, то и държавите се развиват в съответствие с нейните правила. Според Кьелен в живота на държавата, борбата за съществуване е борба за пространство. Той подчертава, че: „жизнеспособните държави, чието пространство е ограничено, са подчинени на категоричния политически императив: да разширят територията си по пътя на колонизацията, обединението или завоеванието. Някога пред подобно предизвикателство е била изправена Англия, днес пред него са изправени Япония и Германия. Както се вижда, тук не става дума за някакъв инстинктивен стремеж към завоевание, а за естествен и необходим ръст, породен от необходимостта за оцеляване” (40) .

Разбира се, Кьелен не отрича, че в хода на „неизбежното нарастване на държавата” под въпрос се оказва бъдещето на малките държави, тъй като „появата на все повече велики (или просто големи) държави става за сметка на малките” (41) . В резултат от което, „малките държави... или биват изтласквани към периферията, или се съхраняват в граничните зони, или просто изчезват” (42) , като подобно развитие се намира „отвъд общоприетите представи за справедливо и несправедливо” (43) .

Според Кьелен, икономиката на държавата не може да бъде нито чисто аграрна, нито изцяло индустриална. Като решение на проблема, той предлага своеобразен автархичен модел при който обаче не става дума за затваряне на границите с митнически (или други) бариери, а за автархия, заменяща системата на „отворените врати” със система на „затворените сфери на влияние” (45) .

Споделяйки тезата на Ратцел за ключовото значение на физическите условия на външната среда при формирането на държавата, Кьелен добавя към него и такива аспекти като културата, икономиката, народа, формата на управление и т.н

В книгата си „Държавата като форма на живот”, Кьелен се опитва да анализира анатомията на държавната мощ и нейния географски фундамент. Той посочва необходимостта от органично съчетаване на петте взаимносвързани елементи на политиката, в най-широкия смисъл на това понятие. Според него, в този контекст, държавата се състои от пет жизнени сфери: държавата като географско пространство; държавата като народ; държавата като икономика; държавата като общество и държавата като управление.

Що се отнася до геополитиката, Кьелен я дефинира така: „това е наука за държавата като пространствено въплътен географски организъм” (47) . Впрочем, освен „геополитиката”, той лансира още четири нови понятия, с които, според него, би трябвало да се обозначат основните раздели на политическата наука:

•  икономическа политика (изучаваща държавата, като икономическа сила);

•  демополитика („изследване на динамичните импулси, които народът предава на държавата” – т.е. своеобразен аналог на „антропогеографията на Ратцел);

•  социополитика (изучаване на социалния аспект на държавата);

•  кратополитика („изучаване на формите на управление и на властта и взаимоотношенията им с правните проблеми и социо-икономическите фактори”).


Макар че в повечето западноевропейски страни (включително в родната му Швеция) геополитическите идеи на Кьелен не предизвикват кой знае какво внимание, те много бързо стават популярни в Германия.

Геополитическата концепция за Mittel е uropa

В Германия, геополитиката възниква на основата на интелектуалната традиция на Прусия и т.нар. Втори Райх, която разглежда използването на сила като prima ratio в отношенията между държавите. Така, в завещанието си пруският крал Фридрих ІІ Велики се опитва да докаже, че страната му не може да се развива нормално в тогавашните си „тесни” граници. В периода на борбата за обединение на Германия под егидата на Прусия, доктрината за „естествените граници” се развива в две посоки: на „естествените езикови” и на „естествените релефни граници”. Като в първия случай става дума за обединяването в една държава на всички територии, населени с немскоезично население, докато втората (която получава широко разпространение) предвижда създаването на т.нар. Велика Германия, в която да влиза не само Австрия, но и редица територии на Полша, Русия, Франция, Белгия, Холандия, Люксембург, Швейцария и др. През 1875 Пол Лагард пише, че Германия може да изпълни мисията си на „умиротворител на Европа”, само ако в границите и „бъдат включени всички земи между Емс и устието на Дунав, от Мемел до Триест и от Мец до бреговете на Буг. Само такава Германия ще може да гарантира самостоятелното си съществуване и да се справи с обединените сили на Франция и Русия” (51) .

Въпреки блестящата дипломация на Ото фон Бисмарк, истината е, че Вторият Райх дължи появата си най-вече на пруската военна мощ. Самата Прусия традиционно се разглежда от нейния елит като своеобразен военен лагер, обграден отвсякъде с врагове. Неслучайно и самият Бисмарк отбелязва, че единствената ефективна граница на Германия е нейната армия. Така, постепенно се формира териториалната концепция на обширната и могъща Mitteleuropa („Срединна Европа”, която не бива обаче да се отъждествява изцяло с Централна Европа), начело с Германия, способна да защити останалите народи от региона от външна опасност, особено от Франция на Запад, и от Русия на Изток. Самата Германия се отъждествява именно със своето „срединно положение” ( Mittellage ), като това е формулирано още през 1818 от известния представител на мистичното направление в немското протестантство Арнд, според който: „Бог ни е поставил в центъра на Европа, ние сме сърцето на нашата част от света”. По-късно идеята за Mitteleuropa се обогатява от учени като Адолф Ласеон, Карл Лампрехт, Леополд фон Ранке, Херман Онкен, както и от шведските им колеги Рудолф Кьелен и Свен Хедин. Своят завършен вид тя получава в книгата на Йозеф Парч “ Mitteleuropa ” (1906) и труда на евангелисткия пастор Фридрих Науман, носещ същото заглавие и появил се през 1915.

Подобно на Кьелен, Науман защитава тезата, че Германската империя трябва да превърне в сфера на геополитическата си експанзия страните, разположени между Атлантическия океан и Персийския залив, Балтика и Адриатика, доказвайки, че цялата тази зона има обща «географска съдба», не включва никакви, разделящи я, «естествени граници» и не търпи да бъде «раздробявана». Науман лансира и идеята за прословутата ос на тази експанзия Берлин-Багдад, извеждайки я от предшестващото историческо развитие на огромната територия на Mitteleuropa и Близкия изток. За разлика от пангерманските проекти, Mitteleuropa е чисто геополитическа концепция, в която ударението се поставя не върху етническата общност, а върху общата географска съдба. Така, проектът на Науман предвижда интеграцията на Германия, Австрия, дунавските страни, Османската държава и, в по-далечна перспектива, Франция.

Алфред Маън и концепцията за „морската сила”

Макар че американският адмирал и историк Алфред Маън (1840-1914) не използва термина „геополитика”, методиката на анализа, както и изводите му съответстват точно на геополитическия подход. Ако Ратцел, Макиндер и Хаусхофер поставят ударението върху предимствата на континенталните държави, Маън – напротив – лансира тезата за предимството на морските (океанските) сили.

Признавайки първостепенното вляние на военноморските сили във военната история и държавната съдба, Маън се опитва да открие непосредствената връзка между географското положение на държавата, „характера на народа” и „морската мощ”. Според него, „историята на крайбрежните нации” се определя най-вече от „разположението, дължината и очертанията на бреговата линия”, както и от „числеността и характера на населението”. За него търговията е основния геополитически инструмент, а военните действия трябва само да гарантират максимално благоприятните условия за формирането на планетарна търговска цивилизация. Маън очертава три основни аспекта на икономическия цикъл: производство, навигация и колонии, като смята, че има шест критерия за анализ на позицията и геополитическия статут на държавата:

•  географското положение: достъп до откритите морета и възможност за морски комуникации, а също способност да се контролират стратегически важните региони и да се застрашава чрез флота противниковата територия;

•  „физическата конфигурация”, т.е. конфигурацията на морското крайбрежие и количеството пристанища, разположени по него – от това зависи търговският просперитет и стратегическата защитеност;

•  дължината на територията (т.е. дължината на бреговата линия);

•  числеността на населението (която е свързана със способността на държавата да строи кораби и да ги използва);

•  националният характер – т.е. способността на нацията за успешна търговия, защото морската сила се основава именно на мирната и свободна търговия;

•  политическият характер на управлението – от това зависи преориентацията на най-добрите човешки и природни ресурси към формирането на националната морска мощ.

Тоест, геополитическата концепция на Маън се базира изключително на морската сила и нейните интереси. Като образец за такава сила той смята древния Картаген, както и Великобритания през ХVІІ-ХІХ век. Впрочем, Маън смята „морската сила” за специфичен тип цивилизация – чиято максимална ефективност я прави естествен претендент за световно господство.

През 1890 той публикува първата си книга, която моментално се превръща в класически труд по военна стратегия – „Влиянието на морската сила върху историята 1660-1783”. В нея той се опитва да докаже, че историята на Европа и Америка е пряко свързана с развитието на военно-морския флот. Основната идея на Маън, упорито налагана във всичките му книги, е, че морската сила в значителна степен определя историческите съдби на страните и народите. Обяснявайки превъзходството на Великобритания над останалите държави в края на ХІХ век, той отбелязва: „адекватното използване на моретата и контрола върху тях са само звено от веригата на обмена, с чиято помощ държавите акумулират богатство, но това е централното и звено”. Според Маън, при благоприятното съчетаване на споменатите по-горе шест критерия за геополитическата позиция на една държава, в действие влиза формулата: военен флот + търговски флот + военно-морски бази = морска сила, което той резюмира по следния начин: „Не завземането на отделни неприятелски кораби или конвои (пък макар те да са много), разклаща финансовата мощ на нацията, а тоталното морско превъзходство, позволяващо установяването на контрол над океаните и затваряне на пътищата, по които търговските кораби се движат от неприятелските брегове към откритите морета – а подобно превъзходство може да бъде постигнато само с помощта на големи флотове” (54) . На тази база, Маън обосновава необходимостта от превръщането на САЩ в могъща военно-морска държава, способна да съперничи на най-големите и силни империи по онова време. Той смята, че съдбата на Америка е свързана именно с моретата и, че тази “ Manifest Destiny ” („проявена съдба”) (55) изисква в своя първи етап стратегическата интеграция на целия американски континент, а след това – и налагането на световна хегемония.

Следва да признаем, че тези предвиждания на Маън се оказват почти пророчески. По негово време, САЩ нито са сред водещите световни държави, още по-малко е очевиден техният „морски цивилизационен тип”. Така, през 1905 британецът Макиндер все още причислява САЩ към „сухопътните държави”, влизащи в т.нар. „външен полумесец” и ги третира като „полуколониално стратегическо продължение на морската Британска империя”. Десет години по-рано обаче, адмирал Маън предсказва планетарно бъдеще именно за Америка, като водеща морска сила, пряко влияеща върху съдбините на света. За целта, според него, тя трябва: активно да си сътрудничи с британците, да пречи всячески на германските морски претенции и внимателно да следи японската експанзия в Тихия океан за да я спре, когато се наложи, както и да координира с европейците съвместните действия срещу азиатските народи.


Независимо от Макиндер, Маън стига до същия извод относно главната опасност за „морската цивилизация”, посочвайки че това са континенталните държави от Евразия – на първо място Русия и Китай, следвани от Германия. Именно борбата с Русия – с тази „непрекъсната континентална маса на Руската империя простряла се от Западна Мала Азия до японския меридиан на Изток” той определя като дългосрочна стратегическа задача.

Маън лансира на глобално ниво прословутият „принцип на анакондата”, използван от американския генерал Макклелън по време на Гражданската война (1861-65) и заключаващ се в блокирането на вражеските територии откъм морето и по бреговите линии, което води до постепенното изтощаване на противника.

Маън е наясно, че северното, континентално полукълбо е ключово в световната политика и борбата за влияние. В рамките на Евразия, като най-важен компонент на северното полукълбо, той определя Русия, разглеждайки териториите между 30-тия и 40-тия паралели в Азия, като конфликтна зона между руската сухопътна и британската морска мощ. Според него, доминацията в този регион би могла да се удържи с помощта на верига от ключови бази по периферията на Евразия. Маън дори предрича, че някой ден САЩ, Великобритания, Германия и Япония ще се обединят срещу Русия и Китай. Той разглежда САЩ като краен западен аванпост на европейската цивилизация и мощ, нуждаещ се от укрепване на военно-морските си сили за да се превърне в световна държава.

През целия ХХ век американската военна стратегия следва именно идеите на Маън, които и носят минимален успех по време на Първата световна война, значителен – по време на Втората и пълен триумф в Студената война. Което дава основание да определим американския адмирал като „баща” на съвременния атлантизъм.

Видал дьо ла Блаш и „географията на човека”

Пол Видал дьо ла Блаш (1845-1918) е създателят на френската школа на „географията на човека”, изучаваща най-вече въздействието на географската среда върху индивида и, в частност, на местните природни условия върху историята на конкретния регион. През 1891 той започва да издава списанието “ Annales de Geographic ”. Възгледите му се формират под въздействие на богатата френска географска и историческа традиция и в значителна степен противоречат на концепцията на основателя на геополитиката Фридрих Ратцел. Впрочем, френската интерпретация на съвременните геополитически аспекти на международните отношение се развива тъкмо като опозиция на германската геополитика. Така, ако в центъра на концепцията на Ратцел са географското положение на държавата и „чувството за пространство”, Видал дьо ла Блаш поставя в центъра на своята човека, полагайки основите на т.нар. „антропологична школа” в политическата география, като своеобразен френски алтернативен вариант на осмисляне на геополитическите проблеми.

На Дьо ла Блаш е чужд географският фатализъм, той придава по-голямо значение на човешката воля и инициатива, лансирайки тезата, че „човекът, също както и природата, следва да се разглежда като географски фактор”, активно въздействащ и насочващ процесите на планетата, в рамките на целия природен комплекс (57) .

Дьо ла Блаш счита, че Германия е единствената могъща европейска държава, чиято геополитическа експанзия съзнателно бива блокирана от останалите развити европейски държави. Тъкмо в това той вижда най-голямата опасност за мира на континента и смята за необходимо отслабването на немската мощ.

Това отношение към Германия обяснява факта, че Дьо ла Блаш определя Франция като част от общия „фронт на морските сили”, ориентиран против континенталните държави. Към противоположната позиция се придържат представителите на германофилското течение във френската геополитика, каквито са адмирал Лавал и генерал Дьо Гол.

Въпреки, че в книгата си „Описание на географията на Франция” Дьо ла Блаш споделя отношението на немските геополитици към географския фактор и неговото влияние върху културата, той смята, че Ратцел и последователите му очевидно надценяват този чисто природен фактор, смятайки го за определящ. Според него, човекът е не по-малко важен фактор, при това той „притежава и собствена инициатива”, т.е. не е просто елемент от декора, а главният изпълнител в пиесата.

Именно критиката срещу апологизирането на пространствения фактор от Ратцел, помага на Видал дьо ла Блаш да формулира собствената си геополитическа концепция – т.нар. „посибилизъм” (от лат. р ossibilis – възможен). Спорен него, политическата история има два аспекта – пространствен (географски) и времеви (исторически). Като географският фактор се съдържа в околната среда, а историческият – в самия човек (като „носител на инициативата”) (59) . Критикувайки германските си колеги, че смятат релефа за определящ фактор в политическата история на държавите, той предлага географското, пространствено положение да се разглежда по-скоро като потенциал, който може да се актуализира, действително превръщайки се в реален политически фактор, но това може и да не се случи. То, до голяма степен, зависи от субективния фактор – човекът, населяващ конкретното пространство.

През 1917 Дьо ла Блаш публикува фундаменталния си труд „Източна Франция”, в която доказва исконната принадлежност на Елзас и Лотарингия към френската държава, отхвърляйки немските претенции към тях. В същото време той лансира идеята за превръщането на тези територии в зона на взаимно сътрудничество между Франция и Германия.

Ключово понятие в геополитическата концепция на Видал дьо ла Блаш е това за локалния характер на цивилизационното развитие, в чиято основа той поставя т.нар. „клетки” или „огнища”. Тези първични клетки (елементи на цивилизацията) представляват съвсем малки общности, формиращи се в хода на взаимодействието между човека и обкръжаващата го природа. В рамките на тези относително изолирани „клетки” постепенно и произволно се оформя и специфичен „начин на живот”. Тоест, човекът се формира и открива себе си във взаимодействие с околната среда, в същото време и природата разкрива възможностите си само в рамките на това взаимодействие с човека. „Географската индивидуалност – отбелязва Дьо ла Блаш – не е нещо предварително зададено от природата – тя е само резервоар, в който спи заложената от природата енергия и тя може да бъде събудена само от човека” (61) .

Взаимодействайки си, тези „клетки”, или „първични елементи”, постепенно образуват онази цивилизационна „тъкан”, която, разширявайки се, обхваща все по-големи територии. Като това взаимодействие не е постъпателен процес, а се развива на тласъци, които нерядко водят да катастрофи и регрес. Не по-малко разнообразни са и формите на взаимодействието между „първичните клетки” на цивилизацията”: те варират от заимстване и сливане до почти пълното унищожаване на „другия”. Според Видал дьо ла Блаш процесът на взаимодействие между цивилизациите засяга най-вече „северното полукълбо - от Средиземноморския регион до Китайско море” и тъкмо на тази зона той отделя особено внимание в своята концепция. В рамките на северното полукълбо, и най-вече в Западна и Централна Европа, взаимодействието между „първичните елементи” на цивилизацията се извършва практически непрекъснато и политическите образувания, „сменяйки се едно друго, се вписват в една или друга конфигурация на взаимодействащите помежду си множество неголеми „огнища”, общности – тези своеобразни микрокосмоси”. Сближаването и смесването на тези разнородни елементи води до „формирането на империите, религиите и държавите, върху които повече или по-малко сурово минава валякът на историята”. Именно благодарение на тези малки „огнища” се съхранява приемствеността в Римската империя, а след това в Западната и Източната и части, в имперските държавни образувания на персите, Сасанидите и т.н. (докато в обширни зони на Източна Европа и Западна Азия цивилизационният процес нерядко прекъсва за да бъде възобновен едва по-късно и то частично) (62) .

Според Дьо ла Блаш, спецификата на Европа е в това, че тук (като никъде другаде) непосредствено съседстват най-разнообразни географски условия: планини и морета, горски масиви и степи, големи реки, течащи от юг на север и свързващи различните зони, плодородни крайбрежни почви, силно изрязана брегова линия, както и обусловен от всичките тези условия климат, който не поощрява паразитното съществуване, но не е и чак толкова суров та да парализира човешката енергия. Всички тези фактори водят до формирането в европейското пространство на голямо разнообразие от отделни „огнища”, локални сфери и малки общности със свой „начин на живот”, намиращи се в постоянно взаимодействие. Така заимстването и способността да се възприемат най-различни външни влияния се превръщат в основа на динамизма и богатството на европейската цивилизация (63) .

Както Ратцел, така и Дьо ла Блаш, не отричат възможността от появата на единна световна държава. Но, докато Ратцел свързва това с териториалния ръст на държавите, който според него е универсална тенденция, Видал дьо ла Блаш (който, между другото, също отделя особено внимание на комуникациите) смята, че подобна световна държава би могла да възникне в резултат от взаимодействието между отделните континентални огнища, както и, че този процес може в бъдеще да доведе до постепенното осъзнаване на човека като „гражданин на света” (67) .

Ключова особеност в геополитическата концепция на Дьо ла Блаш е тезата за постепенното преодоляване на противоречията между морските и континенталните държави и формирането на принципно нови отношения между земята и морето: континенталните пространства стават все по-проницаеми, а разгърнатите комуникационни мрежи ги ориентират към морските пътища, докато в същото време нараства зависимостта на морето от връзките с континенталните зони. Изводът му е, че ”взаимното проникване” между земята и морето е универсален процес (68) .

„Посибилизмът” на Дьо ла Блаш се възприема от повечето геополитически школи като корекция на твърдия географски детерминизъм на по-старото поколение геополитици. Във Франция той поставя началото на националната школа в географията, представители на която са Деманжон, Готман, Брюн, Мартон и др., а влиянието му се усеща и в немската геополитическа школа на Карл Хаусхофер.


Геоисторията на Хилфорд Макиндер

Британският учен и политик Хилфорд Джон Макиндер (1861-1947) преподава в Оксфордския и Лондонския университети и е директор на престижната Лондонска школа по икономика. Като политик-либерал, той участва в подготовката на Версайския мирен договор, чиято основна геополитическа идея, отразява собствените му позиции. Както е известно, този договор укрепва статута на Западна Европа като „крайбрежна база” на морските сили (т.е. на англосаксонския свят) и предвижда създаването на лимитрофни държави, които да разделят германците и руснаците, препятствайки формирането на стратегически континентален алианс между тях.

През 1904 Макиндер чете пред Кралското географско дружество прословутия си доклад за „Географската ос на историята”, който съдържа в основни линии неговата геополитическа концепция, определени корекции в която авторът нанася през 1919 и 1943.

Според тази концепция, географското положение е определящо за съдбата на народите и държавите, като влиянието му върху външната и вътрешната държавна политика не намалява в хода на историческото развитие, а – напротив – става все по-голямо. Основната идея на Макиндер е, че огромното вътрешно пространство на Евразия играе ролята на „осов регион” в световната политика и история, господството над който е основа за планетарна доминация.

Макиндер е убеден, че всяка континентална държава (независимо дали Русия, Германия, или дори Китай) заемаща доминиращи позиции в „осовия регион”, може да заобиколи по фланговете „морския свят”, част от който е преди всичко Великобритания. Поради това той предупреждава за опасността от руско-германско сближаване, способно да обедини най-големите и динамични „осови” народи, които биха могли да съкрушат британската мощ. Като едно от средствата това да не се допусне, Макиндер предлага укрепване на разбирателството между Русия и Великобритания.

Според Макиндер,„централността” е относително понятие и може да варира в конкретния географски контекст. Но от планетарна гледна точка, в центъра на света се намира Евразийският контенент, в чиито център пък е „хартлендът” ( heartland – т.е. сърцевината на света). Хартлендът е средоточие на континенталните маси на Евразия и най-благоприятния географски плацдарм за контрол над света. В първия си фундаментален труд Макиндер не използва термина „хартленд”, който всъщност е лансиран за първи път от сънародника му Файъргрийв през 1915 (69) , но именно с неговата концепция се асоциира това ключово геополитическо понятие.

Хартлендът е ключова територия в един по-общ контекст – т.е. в границите на т.нар. Световен остров, в който Макиндер включва Азия, Африка и Европа, опитвайки се да очертае йерархията на планетарното пространство посредством система от концентрични кръгове. В нейния център е „географската ос на историята” – геополитическо понятие, тъждествено в географски план с Русия и съвпадащо с „хартленда”. След него идва „вътрешният или периферен полумесец”, който обхваща крайбрежните пространства на Евразийския континент. Според Макиндер, „вътрешният полумесец” е зоната на най-интензивно цивилизационно развитие. Което съвпада с историческата хипотеза, че цивилизацията възниква първоначално по бреговете на реките или моретата. Следва „външният, или островният полумесец” – зона, която е изцяло външна (в географски и културен план) спрямо континенталната маса на Световния остров.

Макиндер определя като основна задача на англосаксонската геополитика да не допусне формирането на стратегически континентален съюз около „географската ос на историята”. Следователно, стратегията на силите от „външния полумесец” е в откъсването на максимално количество крайбрежни пространства от „хартленда” и поставянето им под влиянието на „островната цивилизация”. „Изместването на силовия баланс към „осовата държава”, съпровождащо нейната експанзия към периферните пространства на Евразия, би позволила използването на огромните континентални ресурси за създаването на могъщ морски флот, което пък отваря пътя към световна империя. Последното би било възможно, ако Русия се обедини с Германия. Заплахата от подобно развитие ще застави Франция да влезе в съюз с морските държави, като тя, Италия, Египет, Индия и Корея се превърнат в брегови бази за флотилиите на морските държави, целящи да разпилеят силите на „осовия ареал” по всички направления и така да им попречат да концентрират усилията си за създаването на могъщ военен флот”.

Всъщност, Макиндер е първият, формулирал един действително глобален геополитически модел. Според него, целият ход на историята се определя от следните процеси. От центъра към периферията на хартленда се осъществява постоянен натиск от страна на т.нар. „сухоземни разбойници”, нагледен израз на който са монголските нашествия, които обаче са предшествани от скитите, хуните, аланите и т.н. Той твърди, че цивилизациите, свързани с „географската ос на историята” имат „авторитарен, йерархичен, недемократичен и нетърговски” характер. Според Макиндер, първоначално като географска ос на историята – т.е. като хартленд, се очертава Централна Азия, откъдето монголците разпространяват влиянието си в Азия и значителна част от Европа. След епохата на Великите географски открития обаче, силовият баланс се променя в полза на морските държави и най-вече на Великобритания. Той обаче смята, че новите средства за транспортна комуникация и най-вече железниците отново ще променят този баланс в полза на сухопътните държави. Между тези два полярни цивилизационно-географски импулси се намира зоната на „вътрешния полумесец”, която има двойнствен характер, постоянно е подложена на противоположни културни влияния и поради това е най-подвижна и се превръща в територия на приоритетно развитие на цивилизацията.

Според Макиндер, човешката история се развива около континенталната ос, като най-ясно развитието и се усеща в пространството на „вътрешния полумесец”, докато за хартленда е характерен „застиналият архаизъм”, а за „външния полумесец” – цивилизационният хаос.

Макиндер разделя цялата геополитическа история на света на три епохи:

•  Доколумбовата епоха, в която народите от периферията на Световния остров (например римляните)живеят под постоянната заплаха да бъдат завоювани от силите на „хартленда”. За римляните тези сили се олицетворяват от германците, хуните, аланите, персите и т.н., а за средновековния „ойкумен” – от монголската империя;

•  Колумбовата епоха, в която представителите на „вътрешния полумесец” (бреговите зони) тръгват да завоюват все още неизвестните територии на планетата, без никъде да срещнат сериозна съпротива;

•  Постколумбовата епоха, в която вече няма незаети земи и динамичните пулсации на цивилизациите ги обричат на сблъсък, въвличайки народите от планетата в глобална гражданска война.

В книгата си „Демократичните идеали и реалността” (1919) Макиндер развива теорията си за осовия регион, променяйки някои постановки. Така, в хартленда са включени Тибет и Монголия – на Изток, както и Централна и Източна Европа – на запад. Потвърждавайки опасенията си от нов възход на Германия, той посочва, че само тя, или Русия, могат да получат господстващи позиции в Световния остров, даващи им възможност да се превърнат и във велики морски държави. Сложната си геополитическа конструкция Макиндер въплъщава в прочутата максима, че: „Който управлява Източна Европа, доминира в хартленда, който управлява хартленда, господства над Световния остров, а който доминира в Световния остров, господства над света” (71) . Затова, според него, предотвратяването на следваща световна война изисква създаването на блок от независими държави между Германия и Русия, за запазване на силовия баланс в Евразия (72) . Тази постановка се осъществява в изграждането на зоната от буферни държави в Източна Европа след 1919, макар, че както показва през 1938 Мюнхенското споразумение, въпросната буферна зона се оказва неефективна и светът е хвърлен в нова катастрофална война.

Именно Макиндер залага в англосаксонската геополитика, която половин век по-късно се трансформира в геополитиката на САЩ и Северноатлантическия пакт, основната им тенденция: с всички средства да препятстват възможността от появата на евразийски блок (т.е. формирането на стратегически съюз между Русия и Германия), геополитическото усилване на хартленда и неговата експанзия. Устойчивата русофобия, демонстрирана от Макиндер има не толкова идеологически, колкото геополитически характер, а основната му геополитическа постановка е, че островното положение на Великобритания изисква тя да се противопостави на силите, разположени в т.нар. „люлка на сътресенията” – т.е. зоната на границата между Европа и Азия, между Урал и Кавказ. Именно оттам, според Макиндер, вървят преселенията на народите, открай време застрашаващи древните цивилизации, затова обединението или съюза между нациите, намиращи се от двете страни на „люлката на сътресенията” (и, в частност, на руснаците и германците) застрашава интересите на Великобритания, задължавайки я да обедини под егидата си народите, обитаващи „покрайнините” на Евразия. Той смята, че именно това обосновава британските претенции за цялата евразийска периферия (т.е. Средиземноморието, Близкия изток, Индия и Югоизточна Азия, плюс създаването на опорни пунктове в Китай), както и политиката за стратегическо „обкръжаване” на Германия и британският съюз с Япония.

Анализирайки концепцията на Макиндер не можем да отминем друг важен детайл: британецът никъде и никога не дава ясно и точно описание на западните граници на хартленда. Макар да посочва, че в стратегически план хартлендът включва Балтийско море, Дунав, Черно море, Мала Азия и Армения, той не отива по-нататък, което едва ли е случайно. Всъщност, кой би дръзнал да очертае ясна и фиксирана линия в тази вечно неспокойна и конфликтна част от Европейския континент? Крехката граница, установена след Първата световна война, рухва изцяло още през 1939. На пръв поглед, Втората световна война завършва с установяването на по-стабилна разделителна линия между западната и източна част на Европа, която би могла условно да се приеме и за западна граница на хартленда. Но през 90-те години на миналия век тя също рухна.

През 1943, в разгара на Втората световна война, 82-годишният Макиндър се появява на страниците на авторитетното списание „Форийн Афеърс” със статията си „Светът и завоюването на мира” (74) , в която заявява, че ако Съветският съюз излезе победител в схватката си с Германия, ще се превърне в най-могъщата сухопътна държава на планетата. В същото време той в значителна степен ревизира геополитическата си концепция. В новата му схема, хартлендът включва и Сахара, пустините на Централна Азия, Арктика и субарктичните територии на Сибир и Северна Америка. Според този модел Северният Атлантик се превръща в „Средиземен океан”. Макиндер обявява това пространство за „опорна точка на планетата”, отделен от другия основен регион – мусонните територии на Индия и Китай. С нарастване мощта на последния, той може да се превърне в противовес на хартленда. В тази версия, която самият той нарича „втора географска концепция”, Макиндер се отказва от предишното ясно изразено противопоставяне между морските и сухопътните държави. Което едва ли е учудващо, имайки предвид, че в двете световни войни континентални и морски държави участват в едни и същи съюзи (англо-руската Антанта от 1907, тройната ос Рим-Берлин-Токио, или пък антинацистката коалиция между САЩ, Великобритания и СССР).


Като цяло, идеите на Макиндер не са приети лесно от научната общност, макар, че самият той е смятан както за авторитетен учен, така и за опитен политик. Дори фактът, че в продължение на почти половин век участва във формирането на британската външнополитическа стратегия, поставяйки в основата и собствената си интерпретация на политическата и географската история на света, не може да накара скептиците да признаят качествата и достойнствата на геополитическата му концепция.

Тя обаче оказва огромно влияние върху по-нататъшното развитие на самата геополитическа наука. Макиндер се ползва с голяма популярност, при това не толкова във Великобритания, колкото в САЩ. Впрочем, концепцията му се превръща в крайъгълен камък и при създаването на прочутата Мюнхенската геополитическа школа на Карл Хаусхофер.

Както вече споменах, тезите на Макиндер се сблъскват с много сериозни критики, като основната причина за това е, че те се появяват малко преждевременно. Концепцията му е глобална по своята същност, докато при появата и светът е бил все още предимно европоцентричен. Затова пък глобалният и характер намира своя конкретен израз след Втората световна война, когато е поставена в основата на американската доктрина на сдържането. Но, каквито и да са били идеологическите мотиви, лежащи в основата и, по същество тя е насочена към неутрализацията на контролирания от Русия (СССР) хартленд и недопускане на неговата доминация над Световния остров. В крайна сметка, въпреки критиките, като всяка оригинална теория, концепцията на Макиндер продължава своя живот, привличайки вниманието на теоретиците и политиците, като интересът към нея е право пропорционален на промените в глобалната геополитическа ситуация, където всяка сериозна промяна отново възвръща интереса към доктрината на Макиндер.

Имперската геостратегия на Никълъс Спикмън

Американецът от холандски произход Никълъс Спикмън (1893-1943)е социолог и професор в Йейлския университет. Именно той възражда американската геополитическа школа, последван от хора като Джон Дюи, Джеймс Бърнъм, Дж. Кифър и др. Спикмън смята, че „терминът геополитика е подходящ за анализа и подреждането на данните, необходими за вземането на решения по конкретните външнополитически въпроси” (79) . В известен смисъл Никълъс Спикмън е последовател на адмирал Маън, но, под влиянието на Макиндер, у него се забелязва и определен „сухопътен уклон”.

За разлика от първото поколение геополитици, за Спикмън географията, сама по себе си, не представлява голям интерес, още по-малко пък го вълнува влиянието на релефа върху националния характер. Той разглежда геополитиката като най-важния инструмент на конкретната международна политика, като аналитичен метод и система от формули, позволяващи изработването на максимално ефективна стратегия.

Основните възгледи на Спикмън са изложени в книгата му „Стратегията на Америка в световната политика” (1942), както и в издадения посмъртно труд „География на света” (1944), в които посочва десетте критерия, определящи геополитическата мощ на държавата: повърхността на територията, природата на държавните граници, големината на населението, наличието или липсата на полезни изкопаеми, финансовата мощ, етническата еднородност, нивото на социална интегрираност, политическата стабилност и националният дух. Ако сумарният резултат от оценката на геополитическите възможности на една държава по тези критерии се окаже сравнително ниска, въпросната държава е принудена да стане част от по-голям стратегически съюз, жертвайки част от суверенитета си за да си гарантира глобална геополитическа протекция.

В основата на доктрината си, Спикмън поставя не толкова геополитическото осмисляне на мястото на САЩ, като морска сила, в света, колкото необходимостта от контрол над бреговите зони на Евразия: Европа, арабските държави, Индия, Китай и т.н. с цел постигане на окончателна победа в битката между континенталните и морските сили. Ако Макиндер разглежда глобалния дуализъм като нещо вечно, Спикмън смята, че тоталният контрол върху „римленда” (т.е. крайбежните зони) ще гарантира окончателната победа над сухопътните държави. На практика, това е по-нататъшното развитие на тактиката на „анакондата”, лансирана още от Маън.

Спикмън смята, че Макиндер е надценил геополитическото значение на хартленда. Самият той определя като ключ за контрола над планетата не хартленда, а евразийския пояс от крайбрежни територии (т.нар. „маргинален полумесец”, включващ морските държави от Европа, Близкия и Среден Изток, Индия, Югоизточна Азия и Китай). Според Спикмън, евразийската континентална маса плюс северните крайбрежия на Африка и Австралия формират три концентрични зони: хартлендът на северния Евразийски континент, обкръжаващата го буферна зона и маргиналните морета и отдалечените от центъра Африкански и Австралийски континенти.

Вътрешната зона, около която се групират всички останали, е централното ядро на евразийския хартленд. Около тази континентална маса, между северния континент и двата южни континента, т.е. от Великобритания до Япония, преминава Великият морски път на света. Той започва във вътрешните и периферни морета на Западна Европа, в Балтийско и Северно море, преминава през европейското Средиземноморие и Червено море, пресича Индийския океан, минава през азиатското Средиземноморие до крайбрежните морета на Далечния изток (Източнокитайско и Японско), стигайки накрая до Охотско море. Между центъра на евразийската континентална маса и този морски път е разположена голяма концентрична буферна зона, включваща Западна и Централна Европа, Турция, Иран и Афганистан, Тибет, Китай и Източен Сибир, както и три полуострова – Арабския, Индийския и Бирманско-Сиамския. Именно тази зона Спикмън нарича евразийски римленд ( rimlend ), разделяйки света на две части: хартленд и римленд.

Като геополитик,той е наясно за предимствата на „маргиналния полумесец” за бъдещата глобална стратегия на САЩ и насочва вниманието на американския елит към него още по времето, когато последният е подвластен на наивно-примитивния „уилсъниански” политически идеализъм. Според него, хартлендът получава всичките си културни импулси именно от бреговите зони и затова тъкмо римлендът е истинския ключ към световна хегемония. Така Спикмън перефразира прочутата геополитическа формула на Макиндер по следния начин: „който доминира над римленда, доминира над Евразия, а който доминира над Евразия, държи съдбата на света в ръцете си”.

Той очертава три големи центрове на световно могъщество: атлантическото крайбрежие на Северна Америка, европейското крайбрежие и Далечният изток, като допуска възможността от появата на четвърти център в лицето на Индия. От всички тях, Спикмън определя като особено ценно за САЩ европейското крайбрежие, тъй като самата Америка възниква като трансатлантическа проекция на европейската цивилизация.

Според него, САЩ разполагат с изгодна централна позиция по отношение на хартленда и римленда. Затова той настоява те да имат трансатлантически и транстихоокеански бази на „ударна” дистанция от Евразия за да контролират силовия баланс по протежение на целия римленд.

Очевидно е, че тезата на Спикмън (явно или неявно) обосновава водещата роля на САЩ в следвоенния свят. Тъй като книгите му са писани по време на войната, той смята, че това следва да се реализира в партньорство със Съветския съюз и Великобритания. След 1945 обаче глобалната геополитическа ситуация се променя радикално, също както и ролята на Съединените щати. По друг начин започват да звучат пренебрегваните и критикувани преди геополитически концепции на американските стратези, като започнем с Маън и свършим със Спикмън и Робърт Строс-Юпе. Както правилно отбелязва Ендрю Джорджи, концепцията за регионалната силова зона представлява първото енергично изложение на геополитическата теория за интервенционизма, която „включва защитата на определени глобални американски интереси, формулирани в Атлантическата харта и гарантирането им със съответната военна сила и провеждането на последователна и по-реалистична външна политика” (82) .

След края на Втората световна война, действително се налага лансираният от Спикмън модел на света „хартленд – римленд”, в чиято основа е противопоставянето между най-могъщата континентална държава от хартленда (СССР) и най-могъщата морска държава от „външния полумесец” (САЩ), разделени от римленда, като „контактна зона”. В съответствие с този модел на Спикмън се формулира и американската геополитика на сдържането.

На свой ред, съветската геополитика е огледално отражение на американската, като в идеологически план тя се обосновава с т.нар. „пролетарски интернационализъм” (докато тази на САЩ – с „отхвърлянето на комунизма”). Американското „сдържане” означа формирането на антисъветски алианси на територията на римленда: НАТО в Европа, СЕНТО в Западна Азия, СЕАТО – в Източна Азия. В рамките на римленда се развива основният геополитически сблъсък, изразяващ се в редица по-големи или по-малки въоръжени конфликти: войните в Корея, Близкия изток, Виетнам, Камбоджа, Афганистан.

Впрочем, Спикмън внася още един важен елемент в геополитическата картина на света, видяна от позицията на „морската сила” – понятието за „Срединния океан” ( Midland Ocean ). Тъй като смята именно „бреговата зона” за основна историческа територия на цивилизацията, той приема средиземноморският ареал в древността като културен образец, разпространил се по-късно и във вътрешността на континента и прилага същата схема спрямо Атлантическия океан, който се превръща в обединяващ фактор и „вътрешно море” на атлантическата цивилизация, характерна за която е общата култура, либерално-демократичната идеология и единството на политическата, етична и технологична съдба. Спикмън поставя ударение върху ролята на интелектуалния фактор в новата атлантическа общност. Според него, Западна Европа и източното крайбрежие на Америка се превръщат в „мозъка на тази общност”. Чиито своеобразен нервен и силов център са САЩ с техния търговски и военно-промишлен комплекс.

Редица идеи на Спикмън (и на последователя му Уйлям Кърк, развил теорията за римленда) биват подкрепени от някои европейски геополитици, които виждат във високата оценка на „бреговите територии” възможност отново да превърнат Европа в ключов фактор за съдбините на света. Разбира се, за целта им се налага да отхвърлят концепцията за „Срединния океан”.


Независимо от това, Спикмън си остава един от най-ярките и последователни представители на „атлантическата геополитика”, който, наред с адмирал Маън, бихме могли да квалифицираме като „баща на атлантизма” и „идеен вдъхновител на НАТО”.

Бележки :

1 Maull О. Friedrich Ratzel zum Gedachtnis // Zeitschrift fur Geopolitik . — 1929. — H . 8. — S . 617.

2 За влиянието на дар винизма върху Ратцел вж .: Ratzel F. Anthropogeographie. — S. XXXI.

3 Вж .: Gyorgy A. Geopolitics. The New German Science. — Berkeley . — 1944. — P. 152.

4 Основният смисъл на теорията на Хетнер е, че обществото не осъзнава самостоятелните вътрешни закономерности. Законите, по които се развива то, му се налагат отвън — от природната необходимост. “...Географската обусловеност означава не насилие на природата над человека, а мотивиране на човешките действия от природата”, — твърди Хетнер. (Gesetzmassigkeiten und Zufall in der Geographic. — Jahrg. 11. — H. 1. — S. 6.) Последното, според него, изцяло се намира в сферата на случайността. Така, “природата” се пренася от обективния в субективния свят, превръщайки се в синоним на случайността и произвола в соответствие с интересите на възраждащият се германски имперски дух.

5 Ratzel F. Anthropogeographie. Bd. 1. — Stuttgart . — 1899. — S. 7.

6 Ратцель Ф. Народоведение. Т. 1. — М. — 1893. — С. 3.

7 Пак там.

8 Пак там. — С. 9.

9 Ratzel F. Politische Geographic. — Mimchen-Lpz. — 1897. — S. 4. ' 1(1 Ibid. —S. 115—116.

11 Ibid. — S. 19.

12 Ibid. — S. 3.

13 Ibid.— S. 5.

14 Ibid.

15 Ibid. — S. 247.

16 Ibid. — S. 129.

17 Вж .: Ratzel F. Politische Geographic. — Miinchen - Lpz. — 1897. — S. 8—10.

18 “На всяко държавно образувание, стремящо се да се възвиси, на всеки растящ народ (Volkstum) е вътрешно присъща тенденцията да разпространява собствената си власт върху онази сфера на общуването, която обещава да удовлетвори икономическите му потребности”. (Dix A. Geographische Abmndungstendenzen in der Weltpolitik // Geographische Zeitschrift. — 1911. — H. I. — S. 1.)

19 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1927.— H. 9. — S. 813.

20 Ratzel F. Politische Geographic. — S. 321.

21 Ibid. — S. 346.

22 Ibid. — S. 359.

23 Ibid. — S. 346.

24 Ibid. — S. 262.

25 Ratzel F. Das Meer als Quelle der Voelkergroesse. — Lpz. — 1900.

26 Вж .: Gyorgy A. Op. cit. — P. 159.

27 Вж .: Strausz-Hupe R. Geopolitics. The Struggle for Space and Power. — N.Y. — 1942.— P. 30—31.

28 Ratzel F. Ueber die Gesetze des raeumlicher Wachstiim der Staaten. — Lpz. — 190i.

29 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1927. — H. 9. — S. 813. т

30 Ученикът на Ратцел - социал-демократът Г.Е. Граф се опитва да приложи въпросната теза към марксистката философия. Според него: “Грешката на Карл Маркс и на много негови ученици е, че отделят цялото си внимание на икономическите и социални факти, пренебрегвайки първичните природни факти”. (“Die Landkarte Europas gestern und morgen”, — В., 1919. — S. 29.)

31 Феликс Хенш се опитва да обоснове с помощта на геополитическия анализ германската експанзия в Африка. Виж статиите му: “Германската колониална империя. Политико-географски очерк” (Geographische Zeitschrift. — 1906. — H. 10, 11) и “Подялбата на Африка”, (Пак там. — 1912. — № 7), Хасерт, Запер, Шене.

32 Нюрнбергский процесс. Сборник материалов. Т. 1. — М. — 1952. — С. 200.

33 Цит . по : Dorpalen A. The World of General Haushofer. Geopolitics in Action. — N.Y. — 1942.— P. 52.

34 Kjellen R. Der Staat als Lebensform. — B. — 1917. — S. 46.

35 Ratzel F. Politische Geographic. — S. 9. 3filbid. —S. 11.

37 Kjellen R. Der Staat als Lebensform. — S. 31—32.

38 Ibid. — S. 37—38.

39 Ibid. — S. 51.

40 Ibid. — S. 75.

41 Ibid. . — S. 74.

42 Ibid.— S. 81—82.

43 Ibid. — S. 87.

44 Ibid.— S. 142.

45 Ibid. — S. 143.

46 Kjellen R. Der Staat als Lebensform. — B. — 1917. — S. 53.

47 Ibid.

48 Вж .: предисловието на Карл Хаусхофер към книгата : Ratzel F. Erdenmacht und Volkerschicksal. — Stuttgart . — 1940. — S. IX.

49 Ibid. — S. XXVI.

50 Статията на Карл Хаусхофер в сборника “ Bausteine zur Geopolitik ”, S . 59.

51 Lagarde P. Deutsche Schriften. — Gottingen . — 1892. — S. 113—114.

52 Маън пише книгите си по поръчка на американския мултимилионер

Карнеги. По инициатива на адмирал Тирпиц, съчиненията на Маън веднага се превеждат на немски, а споменатото по-горе произведение се предлага на немските читатели от редакцията на “Военноморско обозрение” по времето, когато германският Втори Райх реализира мащабната си програма за създаване на флот. Още преди това съчиненията на Маън се популяризират от пангермански настроените кръгове. (Вж.: Ерусалимский А.С. Внешняя политика и дипломатия германского империализма в конце XIX века. — С.307.)

53 Мэхэн А.Т. Влияние морской силы на историю. 1660—1783. — М.-Л. — 1941, —С.23.

54 Мэхэн А.Т. Влияние морской силы на историю. — С. 110.

55 Wienberg A.K. Manifest Destiny. — Baltimore . — 1935.

56 Вж.: Дементьев И.П. Идейная борьба в США по вопросам экспансии (на рубеже XIX — XX вв.). — М. — 1973. — С. 120.

57 Vidal de la Blache P. La geographic politique, apropos des ecritsdeM. Frederic Ratzel // Annales de geographic. — P. — 1898. — P. 97—111.

58 Vidal de la Blache P. Tableau de la Geographic de la France. — P. 1903.

59 Vidal de la Blache P. Principes de geographic humaine. — P. — 1922.

60 Vidal de la Blache P. La France de l'Est. — P.: A.Colin, 1919.

61 Vidal de la Blache P. La geographic Humaine. — P.: A.Colin, 1921. — P. 46— 47, 103—117.

62 Ibid. — P. 211— 213. "Ibid..—P. 213—214.

64 Ратцель Ф. Человечество как жизненное явление на земле. — М.: Книжное дело, 1901. —С. 131.

65 Пак там. — С. 84, 94—95.

66 Пак там. — С. 105—106.

67 Vidal de la Blache P. La geographic Humaine. — P. 274.

68 Ibid. — P. 272—273.

69 Вж .: Fairgrieve J. Geography and World Power. — N.Y. — 1941. — Ch. XVIII.

70 Mackinder H.J. Democratic Ideals and Reality: A Study in the Politics of Reconstruction. — N.Y. — 1919. — P. 11.

71 Вж .: Mackinder H.J. Democratic Ideals and Reality. — N.Y. — 1962. — P. 113.

72 Mackinder H.J. Democratic Ideals and Reality. — P. 150.

73 Вж .: Strausz-Hupe R. Op. cit. — P. 148.

74 Mackinder H.J. The Round World and the Winning of the Peace // Foreign affairs. — 1943. — Vol. XXI. — № 4.

75 Mackinder H.J. The Round World and the Winning of the Peace // Foreign affairs. — 1943. — Vol. XXI. — № 4.

76 Forum. — 12 Marz 1954. — S. 3.

77 Вж .: Предисловието на Карл Хаусхофер към книгата : Fairgrieve J. Geographic und Weltmacht. — В . — 1925. — S. 2

78 Цит. по книгата: Семенов Ю.Н. Фашистская геополитика на службе американского империализма. — М.: Госполитиздат. — 1952. — С. 142.

79 Spykman N.J. The geography of the peace. —N.Y. — 1944. — P. 7.

80 Spykman N. America 's Straregy in World Politics. — Hamden . — 1942. — P. 41.

81 Celerier P. Gcopolitique et geostrategie. — P. — 1961. — P. 16.

82 Gyorgy A. Op. cit. — P. 257—258.

83 Spykman N.J. American Strategy in World politics. The United States and the balance of power. — N.Y. — 1942. — P. 4—6.

84 Dorpalen A. Op. cit. — P. 13.

85 Ibid.

86 Международное право в избранных документах. — М. — 1957. — Т. 1. — С. 113.

87 Viollate A. Essais d'histoire diplomatique americaine. — P. — 1905. — P. 210.

88 Spykman N.J. Op. cit. — P. 89.

* Втората от серията статии, посветени на възникването, развитието и фундаменталните проблеми на геополитическата наука. Повече за автора – вж. Геополитика – бр.2/06.

{rt}

Днес, предизвикателството пред Запада не е цивилизационния сблъсък, нито просто войната с тероризма: по-скоро това е бунтът в средите на ислямистите, който започна през1979, но оставаше за Запада (поне до 2001) второстепенен театър на действия. От 1979 насам, т.е. след революцията в Иран, нахлуването в Афганистан, реислямизацията на Пакистан, вълненията, провокирани от саудитските уахабити в Големия Близък изток, и стартиралата по същото време маргинализация на Египет в арабския свят (след споразуменията от Кемп Дейвид), настъпиха количествени и качествени промени в парадигмата на панарабизма – основното движение в Близкия изток след 1945 , който постепенно бе заменен от панислямизма. И тъкмо защото говорим за бунт в ислямския свят, парадигмата на тероризма – с традиционния и фокус върху криминалния характер на действията и липсата на политически измерения – е напълно несъвместима на тактическо ниво. Западът днес не е във война с тероризма (т.е. във война като Втората световна или студената). Той по-скоро е във война с един нов тоталитаризъм, за който тероризмът е само една техника, или тактика, сред многото други. Затова, на операционно и стратегическо ниво, противопоставянето срещу бунта е по-правилната парадигма от тази на борбата с тероризма.

Във формата на това бунтарство могат да бъдат открити елементи от военната традиция на арабския свят, както и такива от революционната партизанска война на ХХ век. Днес тези два типа на противопоставяне преживяват кулминация и се определят от постмодерните стратези като „мрежова война” и/или „четвърто поколение военни действия”. Вярно е, че тези две концепции все още са в съвсем началната си фаза, защото ясно се вижда нейерархичната структура в организацията на врага, несиметричната природа на неговите операции и фокусът върху политиката, а не върху военната сила. Предизвикателството, пред което Западът е изправен, трудно може да бъде подценено: дори и само един процент от 1.2 млрд. мюсюлмани по света да се присъединят към идеята за глобалния джихад, Западът и умерените мюсюлмански режими ще трябва да се справят с 12 милиона джихадисти, разпръснати в повече от 60 страни. И ако само един процент от тези 12 милиона са склонни към „мъченически операции”, Западът ще трябва да се справи (при това не в рамките на едно поколение) с около 120   000 камикадзета.

Но въпреки че ислямът не е монолитен, т.е. не е онази изрядно подредена мозайка, която някои си представят, през последните 30 години едно специфично движение – панислямисткият салафизъм – трябваше да запълни вакуума, останал след провала на панарабския социализъм и маргинализирането на по-просветените форми на исляма. Салафизмът е вече почти хегемон в мюсюлманския свят. И Западът очевидно не е във война с истинския ислям и неговите традиционни пет стълба, а с джихадизма - чист продукт на салафизма, според който джихадът е шестия стълб на исляма. От гледна точка на оценката на заплахите, широко обсъжданото теологично различие между големия (духовния) и малкия (физическия) джихад е напълно неуместно, и единственото, имащо значение, е праксеологичното различие между трите възможности на приложение на джихада: джихад на оръжието, на ръката, и на езика.

Днес най-ефективните джихадистки мрежи са именно тези – от Хамас до Хизбула - комбиниращи посочените три възможности под формата на градска война, подпомагане и медии на омразата. На стратегическо ниво най-добрият военен отговор на тези три разновидности на джихада си остава концепцията за „триблоковата война”, възприета от военноморските сили, според която западните военни сили трябва да са готови да овладяват ситуации, в които едновременно да се противопоставят на интензивна градска война и партизански движения, и да провеждат хуманитарни акции. Тоест, отговорът на Запада вече не може да е само военен. Когато, след падането на режима на Саддам Хюсеин, 45-65% от мюсюлманския свят по-скоро подкрепяше Бин Ладен, американската военна победа в Ирак се оказа политическо поражение на глобално ниво. След края на студената война Америка получи безпрецедентната позиция на единствена решаваща сила, но както показа войната в Ирак, в контраст с онази в Залива от 1991 (когато CNN притежаваше глобален монопол), Америка вече не е единствената сила в света на електронните медии. През 90-те години на миналия век, появата на глобални сателитни телевизии в Европа (Евронюз) и в Арабския свят (Ал-Джазира) създадоха ново разпределение на силите. И ако Пентагонът наскоро загърби традиционната концепция за „бойното поле”, за да приеме по-новата и съдържателна идея за „военното пространство”, военните стратези и командири трябва ясно да осъзнаят, че светът вече е в епохата на „триекранната война” (подобно на „три-блоковата война”).

В аналитичен план, разрастващият се глобален джихад най-добре може да се определи като трипластов феномен. В първия си пласт той е анахроничен (т.е. предклаузевиц-ка свещена война) и американската дипломация ще трябва значително да повиши геополитическата си грамотност, ако действително възнамерява да използва ефективно иджтихада (битка на интерпретациите) за противопоставяне на джихада.

В следващия си пласт, джихадът е постмодернистичен (постклаузевиц-ка мрежова война), не само в организационен смисъл (т.е. мрежата срещу йерархията) , но и в контекста на медийните мрежи, които са едновременно действащи лица и носители на идеите, платформи и оръжия, огнева линия и тил. Ако американската армия иска да води „умна война”, Пентагонът следва да се освободи от недообмислените и подвеждащи лозунги (като „определена изолирана опасност”), да проучи внимателно мюсюлманската медийна среда, нейните електронни «империи» и сателитни «кралства» и техните начини на водене на битки, и да изработи ясно становище за граматиката и логиката на междукултурните комуникации.

В третия пласт, глобалният джихад е последното проявление (в епохата на глобализацията) на вечния феномен, познат ни като «разбойничество». Тук интердисциплинарното разбиране на политическата икономия на воюване е задължително за всички играчи. На макрополитическо ниво, този трипластов характер на глобалния джихад съдържа истини и по отношение на микрополитическото ниво. Феноменът на самоубийствените бомбени атентати може да продължи докато съществуват: теологичните стимули (пословичните 72 чернооки девици в Рая); мюсюлманските медии, величаещи “мъченичеството” значителните финансови стимули за семействата на „мъчениците” (фамилиите на палестинците-камикадзе получават от Саудитска Арабия по 25   000 долара, равняващо се на 600   000 долара, според покупателните способности на западните общества.)


Идеологически, салафизмът се отнася към джихадизма както марксизмът към ленинизма, въпреки че психологически джихадизмът изглежда по-близък до нацизма (патологичен страх от , вместо вяра във , модерност, придружена от маниакален антисемитизъм). Също както рухналият комунистически проект можеше да се формулира с лозунга „Съветска власт плюс електрификация”, джихадизмът най-точно се съдържа в един друг лозунг “Шариат плюс оръжия за масово поразяване”. Подобно на Комунистическия интернационал, салафисткият интернационал има своите болшевики и меншевики, свой Бернщайн и свой Кауцки, дори и своя ленински въпрос „Какво да се прави?” (в Крайъгълните камъни на Саид Кутб). А по отношение на дебата, дали по-важен е „далечният» или „близкият» враг, ситуацията напомня на сблъсъка между последователите на Троцки, подкрепящи идеята му за „перманентната революция” и тези на Сталин, подкрепящи „социализма в една страна”.

Все пак джихадизмът се различава от комунизма по три неща. Тъй като фитна (разногласието) е древна и важна традиция в историята на мюсюлманството, както и самият джихад, салафизмът е значително по-немонолитен от марксизма. От бизнес гледна точка, Западът и мюсюлманските му съюзници първо трябва да изследват систематично всяка конкуренция и разногласие, независимо дали са стратегически, операционни, тактически, доктринални, организационни, идеологически, персонални, генеративни, национални, религиозни или етнически/племенни. Докато комунизмът бе почти „държавна религия”, за много мюсюлмани джихадизмът (колкото и еретичен да е) е част от основната им религия, и никога не е бил опровергаван чрез рационална комуникационна стратегия. Тоест, за да бъде ефективната битка за сърцата и умовете, фокусът трябва да пада както върху емоциите, така и върху умовете, както върху съблазняването, така и върху убеждаването, както върху представите, така и върху идеите, върху спомените, както и върху политиката, върху идентичността, както и върху демокрацията – накратко, с еднаква сила върху сърцата и умовете. Комуникационният микс (източници/послания/медии) трябва да бъде радикално различен от използвания по време на студената война, а това на свой ред изисква радикална трансформация на публичната дипломация и информационните операции (нещо, за което говорят Кондолиза Райс и Доналд Ръмсфелд). И накрая, дауа (мирният активизъм) не се съотнася към джихадизма както еврокомунизма към съветския комунизъм. Независимо че декларират неизползване на насилие мрежите на дауаистите ( Хизб-ут-Тахрир) на практика са в симбиоза с мрежите на джихадистите (Ал-Кайда), като отлично разиграват ислямската версия на приказката за доброто и лошото ченге. Накратко, дауа не е чак толкова реформистка алтернатива на революционния джихад, както първата фаза на джихада, тъй като, според пророка Мохамед, всяка борба винаги преминава през три фази.

Стратегически погледнато, фактът, че глобалният джихад няма един-единствен основен план или един-единствен ръководител не означава, че врагът не може ясно да идентифицира центъра на притеглянето. С риск прекалено да опростим нещата, можем да кажем, че глобалният джихад се опира на петте „стълба”: Ал-Сауд, Ал-Азхар, Ал Кайда, Ал Джазира – плюс пословичната „пета колона” в ролята на петия стълб. Накратко, през последните 30 години, чрез интелигентна манипулация на финансови, образователни и информационни лостове, Саудитска Арабия използва своето влияние за да промени геополитическия баланс на силите в мюсюлманския свят и да се превърне в Халифат, използвайки мюсюлманските международни и неправителствени организации като средство за постигане на тази цел. А успоредната трансформация на намиращият се в Кайро университет Ал-Азхар през същия период, вероятно е най-пренебрегваният елемент от глобалния джихад. Защото той е нещо повече от “най-старият мюсюлмански университет”. Ал-Азхар е нещо като неформален Върховен съд в мюсюлманския свят, отричащ или даващ легитимност на споразуменията за мир с Израел (1965 и, съответно, 1979), или пък призоваващ за джихад срещу американското присъствие в Ирак (март 2003). През последните 30 години въздействието на Саудитите върху Ал-Азхар промени центъра на гравитация в мюсюлманския политически дискурс като се стигна до там, че днешната реторика на университета е неотличима от тази на «Мюсюлманските братя» (неговата предишна «маша»). Ал Кайда и Ал Джазира, макар че са по-скорошни феномени, успяха за по-малко от две десетилетия да се превърнат в рекламна, тренировъчна и вербовъчна база на глобалния джихад. И накрая, но не на последно място, академичната «пета колона» на Запада, някога вярна на историческата си роля на „полезния идиот” (по Ленин), все повече предоставя концептуална подкрепа и академична неприкосновеност на крипто-джихадистите, превръщайки западните университетски средища в сигурна територия за интелектуалния тероризъм.

Взети заедно, тези пет стълба образуват нещо средно между „дълбоко ешалонирана коалиция”, теоретизирана от съвременните западни стратези, и неформалния глобален джихад, следващ принципа «заповеди и контрол». Затова, дори и само в метафоричен план, войната, основаваща се на заповеди и контрол ( C 2 W ) предлага най-добрия подход за противодействие на джихада на стратегическо ниво. Идентифицирането на тези пет стълба като център на гравитацията трябва да ни напомни, че съдбата на 1,2 млрд. мюсюлмани днес до голяма степен се определя от няколко хиляди саудитски принцове, египетски духовници и новинари от Залива и, че в такава ситуация – т.е. война на идеи, водещият принцип трябва да е този за силата на икономиката. Не казвайте, например, че „Ислямът се нуждае от своя Мартин Лутър Кинг”, дори и само заради дългата му 1500-годишна битка с християнския свят. Вместо това кажете: „Саудитският Халифат се нуждае да създаде своя Ватикан” .

Логично и хронологично, прогресивната стратегия на свободата не може да стори друго, освен да постави приоритети върху влиянието на религията и изграждането на познания като основни качества на демокрацията. Влиянието на религията няма да има за цел разпространението на протестантството като глобална умма, но пък може да де-салафизира глобалната улема . Не казвайте, че „за разлика от християнството, Ислямът не прави разграничение между обществената и частната сфери”. Вместо това кажете: „Докато няма адекватна база от знания, всяка религия, в което и да било общество, ще доминира в обществената сфера”. Независимо, дали е етично или религиозно, формирането на идентичността не е точна наука. Но след като на американския пазар това се прави почти рутинно всеки ден, би могло да се заеме опит оттам и той да се използва от дипломатическия апарат.

Изграждането на познанието ще изисква троен подход. След като известният доклад на Програмата за развитие на ООН за арабските страни сочи, че броят на книгите, преведени в целия арабски свят за последните сто години е равен на този в Испания за една година , най-спешната програма ще трябва да бъде старомодна и мащабна програма за превод на книги, което на свой ред да допринесе за намаляване ролята на религията в публичната сфера. Допълнително, прекратяването на рутинното учене в медресетата, ще позволи да се развие критичното мислене, и използвайки сегашното мюсюлманско мислене, ще създаде критична маса за формирането на общество на познанието.


Религията и изграждането на познанието са две логични предпоставки за втората фаза: ограничаване всесилието на държавата и изграждане на пазара. В опитите си да превърнат “ятаганите в рала”, американските стратези не бива забравят две неща. Първо, в Близкия изток, военните имат не само политическа, но и икономическа сила. И, ако искаме да ги отделим от икономическия живот, ще трябва да се намерят стимули, които да предизвикат подобна промяна. Второ, лансираната от Запада “шокова терапия” в руски стил, не само ще отчужди хората от улицата (което ерозира шансовете за успех на битката за сърцата и умовете), но със сигурност ще се окаже най-подходящия начин за създаването на мафия. Едно нещо е сигурно: Между фаза едно (религия и изграждане на познание) и фаза две (ограничаване ролята на държавата и изграждане на пазара) по пътя към стратегията на свободата, две много важни целеви групи на публичната дипломация и информационните операции ще трябва да бъдат не жените и младите (днешната модерност), а мюсюлманското духовенство – именно то следва да бъде атакувано първо. Щом става въпрос за спечелване на сърцата и умовете в Близкия изток, старото клаузевиц-ко триединство (правителство, народ, военни) ще трябва да отстъпи на по-фокусираното триединство - молла-медии-военни.

В контекста на Близкия изток е просто невъзможно да надцениш централното положение на “защитната дипломация”, ако стратегията цели постигане на свобода. Но привидно политическите дебати за относителните заслуги на «твърдите» срещу «меките» сили, постоянно “оценяват погрешно” значението на военната сила, независимо дали я наричат военна дипломация, или сътрудничество за постигане на сигурност и независимо, дали тя се прилага многостранно (различните школи на НАТО) или двустранно (присъединяване към международните военни учения и тренировъчни програми). Многостранното ниво – форматът на НАТО «Партньорство за мир», трябва постепенно да се разпростре и към други страни. На двустранно ниво, програмата ИМЕТ (Международно военно образование и обучение) , традиционно включваща много тренировъчни занятия и малко обучение, ще трябва основно да се промени, ако иска да стане синоним на образована армия. Вместо да се занимават с маловажните проблеми на западната теология на военно-гражданските взаимоотношения (по начина, описан преди петдесет години от Самюъл Хънтингтън в класическия му труд „Войникът и държавата”) програмите на ИМЕТ следва да са свързани с реалността на взаимоотношенията молли -военни и да вземат предвид политическата и икономическата роля на военните в мюсюлманските общества. Тогава, и само тогава, може да се разработи полезна праксеология за демократичната промяна на взаимоотношенията граждани – военни. Това, от което мюсюлманските военни се нуждаят най-много, е компас, а не катехизис – и това може да бъде (поне за сегашното поколение) най-полезния и реалистичен модел на взаимоотношения, който на практика следва турската, а не американската схема. Ако името на играта трябва да е «износ на демокрация», необходимо е да се създаде интелектуална сила сред мюсюлманските военни, която да познава успешните стратегии за демократизация (и специфичната роля на военните сили в „операционното изкуство” на демократичния преход) от последните трийсет години в Латинска Европа, Латинска Америка и Югоизточна Азия. Ако пък се изнася сигурност (най-минималистичната политика), каквато е американската политика, тогава добре би било да се помни, че няма нищо по-специфично в различните култури от представата за сигурност.

Връщането на исляма на историческата сцена след тривековно отсъствие (1683-1979) не означава задължително връщане на водещата роля на религията в света. Но то отбелязва края на „Краят на историята” (по Фукуяма). В контраст с някои утопични очаквания след приключването на Войната в Залива, Историята отново е на ход и значението на предизвикателството на джихада е не по-малко универсално от това на комунизма преди години.

Ако подходим теоретично към въпроса, апелите на джихадистите би трябвало да се ограничат до онези 1,2 млрд. мюсюлмани. Но вследствие комбинацията от масова миграция и масови комуникации, социополитическата умма вече не е ограничена до геополитическия «Дар-ал-Ислам» и глобалното и присъствие, де факто, е универсално. През идните десетилетия имиграцията ще продължи да се лансира от ислямските държави и други (недържавни) участници в процеса. Тъй като е установено, че опитът от експатрирането е водещият фактор за приемане на джихадизма и, че Интернет като канал за комуникации спомага за разпространение на посланията на салафизма, комбинацията от отчуждаване (следствие на експатриране) и бягствата (възможни благодарение на съществуването на е- уммата) могат да доведат само до значително нарастване на потенциалните джихадисти в западните страни. Ако приемем камикадзетата като такива (екстремни джихадисти), това все пак остава част от избора на малцинствата, мултипликацията на т.нар. „трето поколение” банди и влиянието им в предградията на големите западни градове (пример и репетиция за онова, което може да се случи бяха събитията в Париж през 2005). Накратко, комбинацията от най-примитивните (демографски борби, камикадзе) и най-сложните («четвърто поколение война” – 4 GW , WMD ) модели на война, прави заплахата, която представлява джихадизмът за Запада, значително по-голяма от онази, която навремето представляваше комунизмът. През 1992 шефът на Френското бюро за разследвания Александър дьо Маранш повдигна въпроса за „Четвъртата световна война”. Последиците от събитията на 11 септември придават нов смисъл на концепцията за нея, изказана от бившия директор на ЦРУ Джеймс Улси и други. След като е ясно, че „четвъртата световна война е война от четвърто поколение” и няма да бъде копие нито на Втората световна война, нито пък на Войната в Залива, няма да е зле да работим именно с термините на този нов глобален сблъсък.

Четвъртата световна война е в началната си фаза. Налице са определени данни, говорещи за провал на политическия ислям, но това още не е краят му. Западните есеисти, които в началото на 90-те години на миналия век, привеждаха доводи в подкрепа на това, че провалът на политическия ислям е факт, сами виждат колко погрешни са били изводите им. Още в началото на 20-те години на ХХ век, също толкова очевиден бе крахът на комунизма за всеки, който искаше да го види, но това не попречи на комунистическата зараза да се разпространява по света през следващите 50 години. Изводът е, че не само логиката на колективната епидемиология се различава от индивидуалната рационалност, но за разлика от комунизма, който се случваше в епохата предшестваща информационната, днешният джихадизъм може да разчита на глобалните електронни медии като сила (и скорост) за разпространение.

Около 38% от населението в Близкия изток е неграмотно, а телевизията е основния му източник на информация – и дезинформация. Приемаме, че не всичките 120 мюсюлмански сателитни телевизии са джихадистки, но благодарение на тези, които са (от Ал-Манар до Ал-Джазира), процентът на палестинците, подкрепящи самоубийствените атентати скочи от 20 на 80 в периода между 1996 и 2002. Само в Ирак, по сходни причини, броят на самоубийствените бомбени атентати скочи от един на седмица на 20 за седмица през последните 18 месеца, а само година след началото на иракската война процентът на мюсюлманите по света, подкрепящи самоубийствените атентати срещу американските сили в Ирак се качи до 31% в Турция и до 70% в Йордания.

Към момента Близкият изток е недообразован и прекалено (дез)информиран. Саудитският салафизъм се разпространява в Европа и Америка по-бързо отколкото неясният «евроислям» в Големия Близък изток. И докато дезинформацията продължава да пътува със скоростта на светлината, ефектите от образованието ще се усетят едва след цяло едно поколение.


През 90-те години на миналия век (благодарение и на ужасената Европа) нетърпеливата Америка, в крайна сметка, даде легитимност на мюсюлманските сили на Балканите, знаейки, че те са свързани с наркотиците, оръжията и трафика на хора и не на последно място с Ал-Кайда. Но въпреки проблемите в Афганистан и на Балканите, тайните действия си остават по-належащи от когато и да било, дори и само защото дипломацията, по дефиниция, съдържа открити действия, и след като имиджът на Америка е по-лош от всякога и съществуват систематични ограничения за онова, което откритото застъпничество може да постигне (дори и с голям бюджет). Но, както и в началото на Студената война, днешните тайни действия трябва да бъдат проектирани в дългосрочен план и да се придържат към стратегията на истината, вместо да наблягат на бързите резултати и манипулациите.

Според някои във Вашингтон, влиянието на мюсюлманите се е превърнало в синоним на интелектуална капитулация. Прекалено често същите западни лумпени и псевдоинтелектуалци, които приемат конструктивистката интерпретация на християнството, демонстрират опасна готовност да приемат и гледната точка за исляма, предлагана от салафистите. Същите академични личности, иронизиращи Америка, Великобритания или френската нация като „имагинерни общности”, са много склонни да материализират идеята за фантасмагорична „арабска нация” (без да споменаваме „палестинската нация” – имагинерна общност от последна реколта). Професионалните дипломати ще направят добре, ако запомнят, че в Близкия изток диалогът означава просто продължаване на полемиката под друга форма, а арабите - тези добри средиземноморци - изпитват само презрение към двойнствените изкушения на англо-саксонската дипломация: лицемерно проповядване и политическа коректност.

Ако американските неоконсерватори са стигнали до поне един правилен извод през последните три години, това е позицията им: абсурдно е да се спори, че нищо не може да се промени в мюсюлманския свят, докато не се уреди палестинският въпрос. Нека бъдем реалисти - през 70-те години на миналия век католическа Европа (Испания и Португалия) и Латинска Америка предприеха своите демократични промени, без да чакат одобрение от католическите си събратя в Северна Ирландия. По подобен начин през 90-те години на миналия век православна Европа (Румъния, България) и Русия правят същото без да чакат промени сред техните православни събратя в Сърбия. Тоест, каквото и да е настоящото положение в Палестина, нещата могат да се променят по места – т.е. в определени страни от мюсюлманския свят.

И Европа и Съединените щати имат своя дял от отговорността за ръста на влиянето на салафистите в периода 1979-1989, и Западът трябва бързо да признае този факт, осъзнавайки, че може само да се извини. Вместо да легитимират претенциите на джихадистите от Палестина , западните политици и медийни лидери ще направят по- добре, ако се стремят да поддържат основната тема в диалога с ислямистите – спецификата на Близкия изток.

Казано без заобикалки - през 1945 Близкият изток бе на едно ниво на развитие с Южна Азия. Къде са днес икономическите дракони на мюсюлманския свят? Западът не е виновен, ако Близкият изток днес е единственият регион в света, който не е предприел икономическа интеграция, ако петролните монархии инвестират 500 млрд. долара на Запад, вместо на Изток, ако арабските правителства харчат огромна част от брутния си вътрешен продукт за военни нужди и най-малък процент за нерелигиозно образование, ако половината от работната сила (жените) се използва само с репродуктивна, вместо с продуктивна цел, ако населението в арабския свят се е удвоило от 1980 насам, а делът му в световната икономика е спаднал с две-трети през същия период, ако само 19% от мюсюлманските страни имат демократично избрани правителства, срещу 77% в немюсюлманския свят и (о, да!) ако палестинските араби могат да станат граждани на всяка западна страна, но това право им се отказва от всяка арабска държава (с изключение на Йордания) през последните 50 години.

Без съмнение, Палестинският въпрос ще продължи да бъде камъчето на раздора за професионалната класа на «говорещите», които са по-скоро представители на арабските правителства (които ги субсидират), а не на хората от мюсюлманския свят (които слабо се интересуват от въпроса). Но когато всичко е изказано и свършено, палестинският въпрос се превръща в странично занимание, или по-лошо – в отклоняване на вниманието, в сравнение с двата най-важни въпроса от историята на Близкия изток през ХХ век: от една страна, негативната специфика на региона, а от друга - появата на Саудитския халифат, който днес харчи повече пари за пропаганда, отколкото съветската власт в най-добрите си времена.

Накрая, китайско-ислямската връзка не е плод на богатото неоконсервативно въображение, а фундаментален факт от международния живот за всеки, който отдели време да научи повече за политиката на Китай в сферата на енергетиката. Внушението, което произлиза от някои западни среди - че „всичко е заради петрола”, наистина не е безпочвено – особено, ако хората си спомнят, как преди по-малко от десетилетие Китай се превърна от страна износителка във втория в света най-голям вносител на петрол, а в не много далечно бъдеще енергийните нужди на 1.2 милиарда китайци, ще надминат тези на 300-те милиона американци. Петролният фактор може да обясни и защо Китай провежда все по-активна и дръзка политика по отношения на САЩ. Като страната с най-голямо население в света, Китай най-малко се безпокои за опасността, криеща се в използването на атомната енергия, съдържаща се в някои от фаустовските му сделки.

Но в стратегическите взаимоотношения на Китай с мюсюлманските страни има и нещо повече от петрол. Ако 1979 отбелязва връщането на исляма на историческата сцена, тази година отбеляза и връщането на Китай на историческата сцена. През 80-те години на миналия век Китай преживя феноменален икономически растеж и бързо настигна Запада, въпреки че информационната революция отново увеличи дистанцията. Тъй като китайското лидерство не може да се реализира напълно без да разруши «социалната фабрика», Пекин може да се надява единствено да намали разликата, забавяйки развитието на Запада. За западните историци всичко това предизвиква усещането за deja vu . Точно както последните империи, като Германия и Япония, не се притесниха да разиграят ислямската карта в края на ХІХ и началото на ХХ век (а и след това), днес Китай няма причини (меко казано) да бъде априори враждебно настроен към идеята да използва джихадизма като своеобразно «оръжие за масово поразяване» срещу Запада.

От подобна гледна точка, сходството между ислямския 4 GW джихад и доктрината на китайската война за освобождение не е изненада. Но тази китайско-ислямска връзка, кой знае защо се пренебрегва от европейския елит, зает да демонстрира своя антиамериканизъм. В европейските медии, Китай се представя като (икономическа) възможност и изобщо не се говори за (политическа) заплаха, особено във френските и испанските медии. Човек не би допуснал, че на практика Китай води крайно активна и сложна политика в бившите френски и испански колонии. Що се отнася да «ислямския въпрос», европейският елит продължава да вярва, че той може най-добре да се разреши, ако се спазва възможно най-голяма дистанция между американския подход (за Големия Близък изток) и европейския подход (Евро-Средиземноморското партньорство).

Референдумите за конституцията на Европейския съюз доказаха колко разногласия има вътре в европейския елит и колко далеч е той не само по отношение на световните реалности, но и по отношение на собствените си граждани. Сега на всички е ясно, че различията между европейския елит и общественото мнение все още са много големи, по-големи дори от различията между този елит и Америка. Затова, за Вашингтон, сега е най-удобното време да се «върне» в Европа и наложи своята гледна точка – че китайско-ислямската връзка изисква едно по-тясно трансатлантическо сътрудничество и утвърждаване на Запада. Накратко, ако НАТО не съществуваше, щеше да се наложи да го създадем.

* Авторът е председател на Latin Europe Area Studies към Американския институт за международни отношения. Статията му публикуваме с любезното съдействие на Медиатаймсревю

{rt}

The Neoconservative Revolution: Jewish Intellectuals and the Shaping of Public Policy by Murray Freedman , Hardcover, 310pp , Cambridge University Press , 2005

Сред каузите, които защитаваше вече покойният Мюрей Фридман, чиято смърт през май миналата година сложи край на продължителната му и плодотворна кариера, бе възраждането на истинската, макар и може би вече позабравена, версия на консерватизма, характерна за американските евреи в миналото.   Трудно можем да си представим по-нелогичен проект, защото много американски евреи са непоколебими привърженици на либерализма. Но Фридмън, който бе изключително ерудиран историк, директор на средноатлантическото поделение на Американския еврейски комитет, вицепрезидент на Комисията за гражданските права в Америка и директор на Центъра Фейнщайн по история на американските евреи, беше търпелива и оптимистично настроена личност.

Всъщност, изваждането на американския еврейски консерватизъм от дълбокото забвение едва ли е по-донкихотска постъпка, отколкото проектът на Ръсел Кърк, реализиран преди повече от половин век в книгата му „Консервативното мислене” (1953). В края на краищата, в онази епоха общоприето схващане бе, че в Америка има само една, единствена интелектуална традиция и това е либерализмът. Кърк обаче доказа наличието на съвършено различна общност от идеи, интелектуални и морални постановки – т.е. онази американска гледна точка, която винаги е съществувала, но която до този момент не разполагаше с достатъчно средства за да заяви ясно за себе си.

Разбира се, не бива да възприемаме книгата на Фридман „Неоконсервативната революция: еврейските интелектуалци и формирането на обществената политика” , като опит да се създаде еврейска версия на книгата на Кърк, или пък като поредния вариант на расисткият мит за малката група еврейски интелектуалци, успели да овладеят правителството на Съединените щати. Всъщност, Фридман не се интересува особено от анализа на сегашното състояние на неоконсервативните идеи и влияния. Напротив, книгата му е опит да се покаже, че еврейските интелектуалци, активисти и политици са съдействали в значителна степен за формирането на съвременния американски консерватизъм. Тъкмо поради това, измежду всички ключови събития в американската политическа и интелектуална история през ХХ век (и, особено, след Втората световна война), той предпочита да разкаже на читателя за онези, в които евреите са изиграли най-голяма роля. И макар че обемът на въпросния исторически материал значително превишава потребността на читателя от подобна информация, авторът постига целта си, помагайки ни да разберем, как еврейските мислители са възприемали реалния живот, а не само интелектуалните или академичните му интерпретации. Действително е изненадващо, колко много еврейски политици и интелектуалци фигурират в историята на американския консерватизъм. От времето на следвоенните шпионски страсти (а ' ла сенатора Макарти), създаването на консервативното списание “ National Review ” през 1955, формирането на фракцията на Бари Голдуотър в Републиканската партия, обсъждането на многобройните неуспехи на Линдси като кмет на Ню Йорк, краха на американската външна политика във Виетнам, както и в други подобни моменти от близкото минало, евреите-консерватори не просто неочаквано се появяват на политическа сцена, но и оказват значително влияние върху хода на събитията.

Не всички те обаче започват кариерата си като неоконсерватори, или прото-неоконсерватори, в началото някои са просто консерватори. Всички обаче са обединени от убеждението, че американската държава, в исторически план, е благоприятна среда за еврейската общност и, че сама по себе си, тя е носител на доброто начало в нашия свят, както че доминиращият в Америка либерализъм е нанесъл колосален ущърб на страната и дори я е изправил на ръба на катастрофата. Според Фридман, неконсерватизмът възниква като реакция на упадъка на либерализма и загубата на доверие към него от страна на повечето американци в един период, когато държавата е принудена да се бори с достатъчно могъщи външни врагове, докато в същото време е вътрешно поразена от „духа на отчаянието”. И сравнително скорошната поява на неоконсервативната проблематика в общественото мнение следва да се разглежда именно в този исторически контекст.

Тоест, нито един от читателите на тази книга, в която гъмжи от интересни и почти забравени персонажи, не може да си позволи да смята „еврейския консерватизъм” за някакъв „оксиморон” (т.е. съчетание между привидно несъчетаеми понятия – б.р.), пък дори и в периода, предшестващ появата на неоконсерватизма. Важно е обаче да отбележим, че предлагайки ни един прекалено обширен исторически диапазон на своя обзор, Фридман прави това за сметка на дълбочината на подхода си, както и, че от време на време се опитва да интерпретира „еврейството” на своите персонажи по-скоро като въпрос на индивидуална или социална идентификация, а не като фактор, обусловен от начина им на мислене, или пък от културните и исторически традиции. Само че подобен подход е недопустим, когато става дума за мастити писатели и интелектуалци.

И така, вижда се, че Фридман рядко очертава границата между ситуациите, в които „еврейството” на персонажите му има второстепенен и съпътстващ характер, и онези, в които то е решаващ фактор не само за тяхната собствена дейност, но и за събитията, в които те са въвлечени. И макар че този проблем присъства още в самото начало на книгата, той става особено сериозен, когато авторът анализира възникването и възхода на неоконсерватизма, като такъв.

Използвайки категории като „ранни еврейски неоконсерватори” или „забравеният еврейски кръстник”, докато обрисува някои фигури, участвали във възникването и ранните етапи от възхода на неоконсервативното движение, Фридман ни помага да разберем, как те участват във формирането (или поне предсказват появата) на неоконсерватизма. Към първата категория принадлежат такива мастити фигури като Трилинг, Ъруин Кристъл и Уил Хърбърт, а към втората – Юджин Лайънс, Ралф де Толедано, Мори Рискинд, Франк Чодороу, Милтън Фридмън, Франк Мейър, Марвин Либмън и др.

Очевидно е, че традиционната схема на американско-еврейското мислене – от идейния кръг на имигрантското гето, до страстната привързаност към социалистическите идеи и крахът на тези илюзии след смъртта на Сталин – оказва определено влияние върху развитието на всяка от изброените по-горе фигури. Въпреки това, трябва доста да внимаваме за да не решим, че неоконсерватизмът е предварително предопределеният, завършващ стадий в развитието на всички тези „ранни” еврейски консерватори, пренебрегвайки отличителните черти на самия неоконсерватизъм и, съответно, отличителните черти на неговите създатели. Истината е, че Фридман така и не успява да обясни ясно, как, или доколко, специфичния начин на живот на американските евреи е повлиял върху идеологическото и политическото им поведение. В края на краищата, много други американци също придобиват известност в целия свят, или пък са напуснали родината си за да се преселят в САЩ – защо при тях нещата са по-различни?


Ще ни се да разберем например, как еврейските корени на Чодоров, Либмън или Мейър, влияят върху техните произведения. Въобще, може ли някой да посочи нещо, извън рамките на традиционното клише за еврейската маргиналност, което да има отношение към истинската структура на еврейското мислене и етика? И дали е достатъчно да кажем, че Милтън Фридмън, Мюрей Ротбард, Ейн Ренд и други убедени привърженици на свободния пазар, всъщност са се ръководели от „вечното недоверие на евреите към авторитетите и държавната власт”, след като въпросното недоверие е също толкова типично американско (а не еврейско), каквито са и бирата, и солетите например? Освен това, как всичко това се съчетава с уж „вечната” и вътрешно присъща привързаност на евреите към социализма и „прогресизма” в държавното управление?

Разбира се, възникват и други въпроси. Очевидно е, че немалко евреи заемат високи постове в консервативния флагман „Нешънъл ревю”, още от основаването му – само че, как точно това влияе върху идейната позиция на списанието? Вероятно присъствието им е помогнало донякъде за решението на редакцията му да „прочисти” американската десница от антисемитски настроените елементи, но нима това е всичко?

Честно казано, объркването по отношение на всички тези проблеми е типично не само за Фридман и книгата му – всъщност, то отразява сложността на самото разглеждано явление. Самото определение „еврейски” почти винаги се нуждае от допълнително пояснение. И днес, когато терминът „неоконсерватор” вече се е наложил и се използва буквално от всички - като започнем с ексцентричните рок-звезди и суетни холивудски актьори и свършим с политическите им конкуренти, солидните международни политически анализатори и прикритите антисемити (които нерядко са едни и същи хора), това объркване вече се е превърнало в постоянно явление.

Не е съвсем ясно, до каква степен неоконсерватизмът може да се разглежда като „еврейски феномен”, както и, дали това въобще е възможно. От една страна е немислимо това явление да се описва, без да се посочва, че именно еврейските интелектуалци и техните публикации дават тласък на движението, придавайки му характерната за него специфика (впрочем, същото се отнася и за интелектуалния живот на Ню Йорк например). От друга страна обаче, както подчертава и самият Фридман, е невъзможно да се анализира развитието на неоконсерватизма без да се посочи ролята на безброй политици, нямащи еврейски произход, като например Дениъл Мойнихън, Джеймс Уилсън, Питър Бъргър, Ричард Нюхаус и още толкова други неоконсерватори, чието присъствие при формирането и възхода на това движение никак не е случайно.

Колкото повече Фридман е принуден да се съобразява с присъствието и участието на всичките тези хора, толкова повече описанието му на интелектуалното ядро на американския неоконсерватизъм започва да губи специфичния си еврейски оттенък, а и самият неоконсерватизъм придобива облика на една по-обобщена форма на усъвършенстван либерализъм, или на пост-либерализъм, без значение, че тъкмо забележителната дейност на мнозина евреи оказва мощно въздействие върху развитието на американския либерализъм. В този смисъл, бихме могли да направим паралел с другите мащабни съвременни движения (макар че консерватизмът частично – но само частично – ги отхвърля), с които в значителна степен сме свикнали да отъждествяваме евреите, но които би било съвършено погрешно да смятаме за „специфично еврейски”.

Тоест, нормално е читателите на книгата на Фридман да изпитват смесени чувства: от една страна - на възхищение от богатството и разнообразието на описвания от него феномен, от друга обаче – на разочарование от наличието на известен хаос и усещане за недовършена работа в произведението му. Но макар че тази книга е едновременно и добра, и пълна с недостатъци, тя без съмнение би могла да вдъхнови други автори до продължат неговия анализ. Така, един от основните мотиви, които те биха могли да подхванат (и който Фридман, за съжаление, не съумява да развие) е този за „приемането” на неоконсерватизма, представляващо всъщност разрив с утвърдилият се съвременен ортодоксален прогресизъм.

Повечето описания на неоконсерватизма и особено онези, които се опитват да прокарат ясна разделителна линия между него и т.нар. „палеоконсерватизъм”, акцентират върху факта, че неоконсерватизмът възприема определени характеристики на либерализма, проявяващи се в основните структури на т.нар. „държава на благоденствието”. И това е вярно. Вярна е обаче и противоположната му характериктика – практически всички неоконсерватори (с изключение, може би, на най-младите измежду тях) притежават болезнен опит от бунта си срещу установените норми и йерархията, за което нерядко са заплащали с прекъсване на важни връзки, забавяне на професионалното си израстване и персонална изолация.

Разбира се, в този болезнен опит няма нищо, което да е типично само за евреите. Но за отделни евреи, особено за онези, които все още се чувстват маргинали в рамките на американския начин на живот, последиците от въпросния бунт се оказват особено травмиращи. За много от тях той означава не само риск да загубят благополучното си положение в академичните среди, но и предизвикателство срещу онези, утвърдили се, представи за живота на евреите в Америка, които (вероятно, погрешно) се възприемат от света за същност на еврейската идентификация.

Дори подкрепата на антикомунизма, да не говорим за откритото съчувствие към капитализма, представлява особена ценност за евреите, отчитайки, колко привлекателен е изглеждал в миналото социалистическият идеал в очите на американските евреи. В този смисъл много съществен е и стремежът на евреите-неоконсерватори да се откъснат от рамките на либералната (и винаги актуална за американските евреи) ангажираност с расовите проблеми, и желанието им да се обединят с консервативните американски християни в утвърждаването на над-религиозните и над-сепаратистки идеали, което изглежда пълна лудост за евреите – либерали. До подобни убеждения не се стига лесно и екзистенциалното им значение, проследено посредством опита от грешките и заблудите на героите от тази книга, представлява ключовата част на съдържанието и.

В крайна сметка, ако книгата на Фридмън все пак ни убеждава в нещо, това е невъзможността днес да бъде написана пълна и завършена история на неоконсерватизма. Отчасти, защото той все още се намира в стадий на развитие, но също и защото (което се отнася и за много други чисто американски явления) отхвърля използването на стандартните категории на културния анализ. На практика, трудностите, които срещаме както за пълното утвърждаване, така и за пълното отричане на специфично еврейския характер на неоконсерватизма, могат да се превърнат в едно от най-големите му достойнства – както и в още едно доказателство за радикалния и безкомпромисен специфично американски начин на мислене.

* Професор по история в Университета на Тенеси, САЩ

{rt}

Само преди сто години самата мисъл, че иногурацията на новия епископ на Йорк ще бъде извършена под съпровода на африкански тъпани, би изглеждала скандална. Днес обаче това е вече факт от най-новата британска история.

Преди сто години, световната преса е обсъждала бунтовете в Русия, новият либерален кабинет на Великобритания, първите самолетни полети и вероятността от война в Европа. Днес вниманието и е привлечено от различни региони, в които небръснати типове в маскировъчни униформи, обути с маратонки и въоръжени с автомати, се опитват да диктуват волята си на цялото останало човечество.

Последните сто години, преминали под въздействието на различните метаморфози на марксистката идеология: от ленинизма и троцкизма до „културната версия” на т.нар. Франкфуртска школа, бяха ознаменувани не само от гибелта на десетки милиони и радикалната трансформация на политическия пейзаж на планетата. Те доведоха и до сериозна трансформация на самата същност на конфликтологията. Което пък гарантира ужасни неприятности за вида homo sapiens и то още в съвсем близко бъдеще.

Откровено казано, няма особено значение, в кои точно точки на света се разгръщат поредните бунтове на „унижените и оскърбените” против „световния ционизъм” или „зловещия заговор на империализма”. Дали в Палестина или във Венецуела, каква е разликата? Защото и Чавес, и „Хамас” получават еднакво гореща подкрепа сред крайната левица в САЩ и Западна Европа. В крайна сметка става дума за отделни прояви на едно и също явление – феноменът на т.нар. „тиермондизъм” (от френското tier monde – „трети свят”).

Днешният тиермондизъм е достатъчно сложно явление, което не е нито просто политическа методология, модерна осъвременена версия на маоизма, или пък политическа коалициа на бившите колониални или полузависими страни от Азия и Африка. Става дума за своеобразна нова „светска религиозност”, силно разпространена на Запад (но разполагаща със свои привърженици и сред оформящата се българска крайна левица) и, в същото време, за неограничено от някакви териториални рамки обединение на радикалните левичари от страните, принадлежащи към т.нар. „златен милиард”, с антизападните интелектуални и управляващи елити в самия Трети свят.

Откакто свръхдържавите възприеха практиката да апелират към страните от Третия свят (т.е. от времето на Карибската криза през 1962 насам) постепенно се развиваше и процесът на трансформация на последните от обекти в субекти на историята. Виетнам бе сменен от Афганистан, а Съветският съюз пилееше милиони в подкрепа на Хо Ши Мин или император Бокаса. На свой ред, САЩ искрено разчитаха, че Саудитите и пакистанските генерали, заедно с латиноамериканските „контрас”, са далеч по-безопасни от „съветската заплаха”. Междувременно се появи и прословутото Движение за неприсъединяване, в джунглите гъмжеше от последователи на Че Гевара, а критиците в Москва, Ню Йорк и София се заеха да изучават киното и изкуството на Сенегал и Коста Рика. Редица западноевропейски крайни левичари, които в младите си години усърдно работеха за „делото на революцията” в Боливия или някъде другаде, в зрялата си възраст успешно се преквалифицираха в съветници на собствените си демократични президенти (класически пример е французинът Режис Дебре).

Като културен феномен, тиермондизмът вече двайсет години изразява отчаянието и разочарованиета на левите европейски интелектуалци. Разочарование от европейската култура и история, от самите себе си и собствената си неспособност да реализират прословутия „революционен проект”.

Това отчаяние на интелектуалците породи свой собствен стил, отхвърлящ дори чисто външната европейска „буржоазност” – т.е. западния стил. Преди стотина години тълпата тиермондисти, събрали се на поредния митинг срещу Буш, или в солидарност с чеченските „борци за свобода”, би била квалифицирана като сборище на декласирани маргинали. През 2006 обаче подобна квалификация вече не би била вярна. Всеки трети, задържан по време на антивоенните демонстрации в Сан-Франсиско или Сиатъл тинейджър произхожда от „добро семейство” с годишен доход не по-малък от 50-100 хиляди долара. Като значителна част от тези „революционери” учат в най-престижните (и скъпи) университети и колежи на Америка.


Какво могат да очакват системните десни и либерални елити в САЩ от собствените си граждани, облекли фанелки с лика на Че и размахващи плакати с лозунги „Да унищожим Америка”? Вероятно същото, което и Русия от онези „деца от добри семейства”, които защитават чеченската кауза и ругаят Путин по площадите. Или пък България – от тези, които в борбата си против „проамериканския” елит са готови да се блокират дори с емисарите на Ал Кайда? Със сигурност нищо добро. Само че така изглеждат нещата от гледната точка на американските, руските или българските национални интереси. Самите тиермондисти разсъждават съвсем различно. Както с основание отбелязват критиците на тиермондизма, нещата отдавна са излезли извън рамките на „културния плурализъм” и мултирасовото (мултикултурното) общество, достигайки до пълното отричане на европейския исторически опит въобще и до обвиненията, че европейската цивилизация потиска „жизнените пориви на индивида, опитвайки се да му наложи тоталната си унификация”.

(Западно)европейските тиермондисти отхвърлят всички цивилизационни различия, издигайки в култ социалното противопоставяне между богатия Север и бедния Юг. Като ролята на пролетариат изцяло се поема от „Третия свят”, а тази на буржоазията – от целия Запад. В Източна Европа (включително в Русия и България) тиермондистите призовават за съюз с Юга срещу Запада, разчитайки на носталгичните настроения сред определени обществени кръгове. Като крайната цел въобще не се е променила със смъртта на традиционния марксизъм – „справедливо” преразпределяне на световното благосъстояние чрез отнемането му от „империалистите”.

Управляващите елити в редица държави от Третия свят съзнателно провокират в своите региони откровено расистки настроения, обвинявайки във всички грехове „белите колонизатори”, разхищаващи ресурсите на „бедните страни”. И никой не се смущава от факта, че „колонизаторите” едва ли са отговорни за гражданските войни в Либерия или Руанда, или пък за преследванията на чернокожите имигранти в отдавна освободилата се от „апартейда” ЮАР. Всъщност, истината е, че колкото и ресурси да изразходва т.нар. „златен милиард”, той разполага само с онова, което е спечелил, благодарение на собствения си високоефективен труд, докато недоволните „жертви на колониализма” претендират за нещо, което не е създадено нито от техния ум, нито с техните ръце. Всички тези „особености” обаче, въобще не смущават инициаторите и изпълнителите на тиермондисткия проект.

Тиермондизмът вече тласна Западна Европа до опасната граница, отвъд която тя е застрашена изцяло да се откаже от собствената си цивилизационна идентичност. Едва ли следва да се съмняваме, че в останалите региони на света реализацията на тиермондистия проект ще се различава от тази в Европа. Тъкмо поради това, в интерес както на САЩ, така и на ЕС и Русия, е ликвидирането на тиермондизма като активно политическо лоби. Също както и възстановяването на естествената (предвид техните политически, икономически и културни възможности) за страните от Третия свят роля на обекти на историческия процес. В този смисъл, макар и да звучи цинично, тезата: „да манипулираме тях, за да не им позволим да манипулират нас”, следва да бъде поставена в основата на политиката на всички онези държави, които не са част от Третия свят.

Вероятно за привържениците на политическата коректност ще прозвучи парадоксално, но за западния свят (към който, впрочем, принадлежи и България) рационалното, макар и трудно, решение на проблема с Третия свят би било възраждането на колониализма, пък макар и в една много по-мека форма – т.е. отстраняване на местните корумпирани диктатори и демагози от властта и налагане на външно управление на тези страни докато те не станат готови да влязат в постиндустриалното общество. Но готово ли е американското и европейското общество за подобна мисия? Очевидно не. Което обаче означава, че ще трябва да бъде готово за вече очертаващите се реалности на ХХІ век: локални ядрени конфликти по периферията на Третия свят и нарастващ брой „инциденти” с използване на оръжия за масово поразяване на собствената територия на Запада.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Десетилетие и половина след края на Студената война и разпускането на Варшавския договор Русия все още не е загубила амбицията си да бъде един от главните световни центрове на политическа тежест. Понеже позициите й в Източна Европа са почти напълно загубени, Москва обръща поглед на югоизток, опитвайки се да формира нова коалиция, която да бъде противовес на Запада и по-специално на САЩ. Потвърждение за това е проведената в края на април в Пекин среща на военните министри на шестте страни от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Основно действащо лице на този форум бе руският военен министър и вицепремиер Сергей Иванов. С изявленията си той остави впечатление, че Москва има амбиции да пренесе акцента на работата в ШОС от икономическото към военното сътрудничество.

Понастоящем в ШОС членуват Русия, Китай и четири централноазиатски бивши съветски републики – Киргизстан, Узбекистан, Таджикистан и Казахстан. Със статут на наблюдатели са Иран, Индия, Пакистан и Монголия.

Основната новина от срещата в Пекин бе предложението на Сергей Иванов през 2007 страните от ШОС да проведат големи военни учения на руска територия. Официално се твърди, че става дума за отработване на антитерористични действия, но мащабът на замислените маневри говори за по-големи амбиции. Сергей Иванов поясни, че става дума за “командно-щабно учение с участието на авиация”. Наблюдателите веднага припомниха, че под етикета “антитерористично учение” през миналата година Русия и Китай проведоха мащабни маневри на полуостров Циндао като в тях се включиха над 10 хиляди военнослужещи, подводници, кораби, самолети, включително стратегически бомбардировачи. Това никак не прилича на подготовка за борба срещу малобройни групи терористи, които няма как да разполагат с крилати ракети, разузнавателни самолети и спътникова връзка.

Окуражен от съгласието на своите колеги за провеждането на учението през 2007, Сергей Иванов предложи да бъде разработен и документ за концептуално сътрудничество между отбранителните ведомства на страните от ШОС. Той уточни, че наличието на подобен документ би позволило на обединението да си взаимодейства във военен план с други международни организации, включително и с доминираната от Москва ОДКБ (Организация на договора за колективна сигурност), която също обединява няколко бивши съветски републики.

Чрез насочването на ШОС в посока на военно сътрудничество, Русия се стреми да си осигури лидерството в една мощна организация, на чиято територия (ако броим и страните-наблюдателки) живее почти половината от човечеството. Макар че китайският и дори индийският икономически потенциал е много по-голям от руския, засега, а и в обозримо бъдеще, Москва си остава най-голямата военна сила в Евразия. Следователно, ако ШОС е военна организация, лидерската позиция на Русия е гарантирана. Нещо, което не би било така, ако в това обединение преобладава икономическият елемент. Неслучайно някои наблюдатели отбелязаха иронично, че след като е загубила своя Варшавски договор в Европа, сега Москва се опитва да го възроди в Азия. Други анализатор пък определят ШОС като “азиатското НАТО”, което едва ли е много точно, имайки предвид, че потенциалът на двете организации е несъпоставим.

Освен че е военна суперсила, Русия има и много добър военно-промишлен комплекс и все още разчита на износа на оръжия, за да попълва държавната хазна. Съюзните отношения с Китай в рамките на ШОС са добре дошли за руските оръжейни заводи, за да продават по-лесно продукцията си на един огромен пазар. В Пекин Сергей Иванов изтъкна, че Китай продължава да бъде “привилегирован партньор” на Москва във военно-техническата сфера. По-конкретно министърът отбеляза, че не изключва скорошни преговори за доставка на руски бойни самолети Су-34 за китайската армия. А това са свръхмодерни машини, които са на въоръжение в руската армия едва от тази година.

Повечето наблюдатели обаче са скептични относно възможността ШОС да се превърне в организация с преобладаващо военен компонент. Причината е, че подобна трансформация не е изгодна за Китай. Пекин се стреми преди всичко към икономическо проникване в Централна Азия и гледа на ШОС като на един от инструментите за постигане на тази цел. Китайците се интересуват най-вече от енергийните ресурси в този регион и от начините за тяхното по-лесно и по-сигурно транспортиране до потребителите на брега на Китайско и Жълто море. В краткосрочните планове на Пекин очевидно не влиза борбата със САЩ за световно лидерство, поради което обвързването в мащабни военни съюзи е нежелателно.

Голямата централноазиатска новина за Пекин от пролетта на 2006 е потичането на петрола по дългия 962 км нефтопровод от Казахстан до китайската граница. В строежа на тръбата са вложени 700 милиона долара. Предвижда се по нея годишно да преминават до 20 милиона тона нефт. От границата суровината ще достига по 250-километрово разклонение на тръбопровода до преработвателен завод в Синцзян-Уйгурския район. През октомври 2005 китайците успяха да нанесат и друг икономически удар с важни геополитически последици. Става дума за закупуването на компанията “ПетроКазахстан” от държавната Китайска национална нефтена корпорация ( CNOOC ). Сделката е на стойност 4,2 милиарда долара като китайците успяха да я спечелят в конкуренция с индийската държавна нефтена компания.

В края на април бе съобщена още една любопитна новина – наред с Русия, Китай и САЩ, в голямата геополитическа игра в Централна Азия вече се намесва пряко и Индия. Британският вестник “Гардиън” публикува статия, в която се твърди, че предстои създаването на индийска военна база в Таджикистан. Според лондонското издание в бившето съветско военно летище Фархор, на 60 мили от столицата Душанбе, ще бъдат разположени две ескадрили индийски самолети МиГ-29 и обслужващ персонал от 40 човека. Индийците вече участват в реконструкцията на базата и строят три нови хангара, един от които ще предадат на таджикските си домакини. Предполага се, че индийската военна база във Фархор ще бъде от учебно-тренировъчен тип като ще се организират и курсове за таджикски военни. Ако действително разположи своите самолети в Таджикистан, Индия ще мине в гръб на своя традиционен противник Пакистан, който пък е ключов съюзник на САЩ в борбата срещу тероризма. Впоследствие властите в Душанбе опровергаха новината за създаването на индийска военна база на таджикска територия, но самото обговаряне на темата показва, че амбициите на Делхи в централноазиатското направление са сериозни.


Активността на Русия, Китай и Индия показва, че САЩ едва ли ще могат да доминират безпроблемно на Евразийския материк в следващите години. В същото време антиамериканската насоченост на ШОС не бива да се преувеличава. Може би най-важното послание от априлската среща в Пекин е успокоително за САЩ. То бе формулирано от руския министър на отбраната и се отнася до Иран. Сергей Иванов отрече категорично възможността ШОС да защити Иран в случай на военно нападение, което би могло да дойде от САЩ или от Израел. “ШОС няма никакви задължения към Иран за обезпечаване на неговата отбрана и сигурност, защото Техеран е само наблюдател в организацията” – каза Иванов. Така че иранските власти биха могли да разчитат само на дипломатическа подкрепа от Москва и Пекин в Съвета за сигурност на ООН, но стигне ли се до реални военни действия, помощ няма да дойде от никъде. Макар че се стремят към пълноправно членство в ШОС, иранците няма да го получат докато са на ръба на войната с Америка.

Въпреки че ШОС едва ли ще стане военен съюз, в последно време САЩ започнаха да губят част от своето влияние в притисната между Русия и Китай Централна Азия. След като през миналата година Узбекистан ги лиши от важната военна база в Ханабад, сега американците могат да загубят и последната си опорна точка в региона, която е в киргизстанското военно летище Манас. За разлика от Грузия и Украйна, миналогодишната “цветна” революция в Бишкек не доведе на власт проамериканско правителство. Новият президент на Киргизстан Курманбек Бакиев се чувства несигурен в обстановката на постоянни митинги и заплахи за опозиционен метеж и постепенно започна да търси опора в Русия. В края на април той бе на официално посещение в Москва, където несъмнено е бил обсъждан и въпросът за съдбата на американската военна база в Манас. Властите в Бишкек поискаха от Вашингтон да плаща за това съоръжение над 10 пъти повече, отколкото е сегашната наемна цена. Това звучи като покана за ликвидиране на базата. Засега по въпроса за размера на наема се водят преговори като САЩ вече показаха, че би им било крайно неприятно да се лишат от възможността техните военни самолети да използват летището в Манас. На 26 април в американския Конгрес беше изслушан докладът на Джим Макдугъл от Министерството на отбраната, озаглавен “Политиката на САЩ в Централна Азия: баланс на приоритетите”. Високопоставеният служител на Пентагона заяви, че Вашингтон е заинтересован от запазването на базата в Манас и е готов да плаща по-голям наем. Но дори да се стигне до споразумение по въпроса, ясно е, че американците вече не са добре дошли в Киргизстан и военното им присъствие там ще остане под въпрос.

При новите условия във фокус на американската стратегия за Централна Азия се превръща Казахстан. Рязкото покачване на световните цени на петрола и природния газ открои още по-ярко важността на тази обширна страна и я превърна в поле на остро съперничество между Русия, Китай и САЩ. След фиаското с Узбекистан Вашингтон вече се ориентира към по-реалистичния вариант да търси в Централна Азия прагматични съюзи с държави, богати на енергоресурси, а не да насърчава демократизацията на всяка цена с надеждата, че либералните демокрации биха били априрори приятели на САЩ, а не на Русия и Китай.

Един от най-новите проекти на американците е за изграждането на електропреносна мрежа между централноазиатските държави, която би позволила на Киргизстан и Таджикистан да изнасят електроенергия за Казахстан, а в по-далечна перспектива и за Афганистан и Пакистан. Инициативата на Вашингтон е на стойност 3,3 млн. долара и се нарича Програма за съдействие на регионалния пазар на енергия. Идеята на американците е новата мрежа да заобиколи Узбекистан и да промени сегашното статукво, при което центърът за управление на централноазиатските електропроводи се намира в Ташкент.

През есента на 2005 на посещение в Казахстан бе държавният секретар Кондолиза Райс, а в началото на май т. г. Астана бе една от спирките от евроазиатската обиколка на вицепрезидента Ричард Чейни. Броени дни след като отправи остри критики срещу авторитарните тенденции в Русия, той се въздържа от упреци в същото направление спрямо Казахстан, въпреки че Нурсултан Назарбаев подтиска демокрацията много повече от Владимир Путин. В Астана Чейни лобира за активно подкрепяния от САЩ проект за газопровод по дъното на Каспийско море, чрез който казахстанското “синьо” гориво да достигне до Баку и оттам, през Тбилиси, до турския град Ерзурум. Гореща поддръжка за това трасе даде и Европейският съюз, по време на визитата на комисаря по енергетиката Андрис Пиебалгс в Астана на 4 май т. г. Друга задача на САЩ е да насочат част от казахстанския петрол към тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. За целта, суровината трябва да се превозва с танкери от казахстанския бряг на Каспийско море до Баку.

Президентът на Казахстан е достатъчно хитър, за да се възползва от разнопосочното дипломатическо ухажване и да лавира между Москва, Пекин и Вашингтон. Макар че САЩ са най-големият чужд инвеститор в страната, все пак предпочитанията на Назарбаев клонят към бившата метрополия Русия. Освен че е бивш лидер на КПСС в Казахстан, той не може да не се съобразява с това, че над една трета от жителите на страната му са етнически руснаци. Показателен за разбирателството между Астана и Москва е фактът, че през май Русия и Казахстан се договориха за съвместно използване на голямото нефтено находище Курмангази в северната част на Каспийско море. За целта се създава смесено дружество, в което всяка от двете страни ще държи по 50%. В началото на април, по време на посещението си в Москва, Нурсултан Назарбаев обеща значително увеличение на нефта, експортиран през руските тръбопроводи. Това ще си остане основното трасе за износ на казахстанския петрол, но увеличаването на добива ще позволи в следващите години да се постигне частична диверсификация на маршрутите. Китайското направление ще запази важността си, а вероятно още през тази година ще бъде подписано и споразумението за участие на Казахстан в проекта Баку-Тбилиси-Джейхан. В замяна на това Назарбаев може да получи официална среща с Джордж Буш през есента във Вашингтон. В крайна сметка, в САЩ вероятно ще трябва (поне засега) да забравят аферата “Казахгейт”, в хода на която федерален съд в Ню Йорк повдигна обвинения срещу американски инвеститор за даване на подкуп от няколко милиона долара на Назарбаев.

Цветните революции от 2003-2005, и най-вече събитията в Киргизстан, изплашиха президентите на бившите съветски републики в Централна Азия и това намали ентусиазма им да поддържат по-близки отношения със САЩ, тъй като американците са заподозрени като главни подстрекатели на бунтовете в постсъветското пространство. Този процес съвпадна с видимото нарастване на потенциална и самочувствието на Русия в резултат на увеличените й приходи от износ на енергоносители. Освен че има силни военни позиции в Централна Азия, Москва значително засили и политическото си влияние в региона. След ликвидирането на американската военна база в Ханабад, Узбекистан, който само преди 2-3 години бе смятан за регионална пивотна държава на САЩ, вече е най-верният съюзник на Русия и упорито настоява да бъде приет в ОДКБ. Събитията в Андижан от пролетта на 2005 си остават кошмар за президента Ислам Каримов и той търси здравото военно рамо на Москва, за да може при евентуални бъдещи бунтове да избегне съдбата на киргизкия си колега Аскар Акаев. В рамките на няколко дни, през май т. г., гости на Владимир Путин в резиденцията му в Сочи последователно бяха Каримов и таджикският президент Емомали Рахмонов. Предполага се, че двамата са се оплаквали на руския лидер един от друг и са търсили закрилата му за разрешаване на спора около таджикския бунтовнически командир полковник Худорбейдиев, за когото се предполага, че се крие в Узбекистан и представлява заплаха за властта на Рахмонов. В същото време, от изток амбициите на Пекин се подклаждат от феноменалния ръст на китайската икономика. Всичко това неутрализира предимствата на световния военно-политически лидер САЩ и запазва интригата в геополитическото съперничество на централноазиатския терен.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...