20
Пон, Май
24 Нови статии

Индия и Европа през ХХІ век

брой3 2006
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Ако (както твърдят мнозина) ХХІ век вече няма да бъде европейски, това не означава, че той задължително ще стане китайски. Защото редом с Китай се пробужда и неговата по-млада азиатска сестра - Индия, която, по всяка вероятност, не възнамерява още дълго да се задоволява с почетното второ място, още повече, че вече изпреварва китайците по редица икономически и политически показатели. А към 2050 ще ги изпревари и по численост на населението си. Тоест, възможно е само първата половина на настоящия век да бъде „китайска”.

Всъщност, по отношение на Индия (в още по-голяма степен, отколкото по отношение на Китай) може да се говори не за „индустриализация”, а за „реиндустриализация”. Още през ХVІІІ век европейските пътешественици в Индустан съобщават за богати държави, развиващи бурна (а не вяла, като между тогавашните европейски страни) търговия помежду си. По онова време Индия и Китай се славят особено с текстилното си производство. Тоест, тъкмо с това производство, чрез което се осъществява и модернизацията на Европа. В резултат от целенасочената британска колониална политика обаче, през 1900 Индия вече е принудена да внася текстилни стоки. Сходна е и участта на индийската металургия. В тази сфера общият обем на производството спада между 1750 и 1900 цели 14 пъти, докато в Европа нараства три пъти. В началото на ХІХ век доходът на глава от населението в Индия е почти същия като в Европа, но в края на столетието е вече три пъти по-нисък.

Така че днес Индия просто започва да си връща позициите, загубени преди два века. Плановата социалистическа икономика на Джавахарлал Неру и Индира Ганди (с характерните за нея петилетни планове) поставиха фундамента на политическата зрялост и бъдещото икономическо възраждане на страната, но – съчетани с кастовата система – те породиха и типичната мудна и корумпирана индийска бюрокрация.

Решаващият тласък на сегашната метаморфоза дадоха либералните реформи от началото на 90-те години, спасили страната от поразилата я изключително остра финансова криза.

В днешна Индия мощно нараства не само производството, но и потреблението. Ако в миналото демонстративното потребление беше по пъзможностите само на раджите и брахманите и официално се осъждаше от социалистическата етика на Индийския национален конгрес (ИНК) и морала на търговските касти, днес то е характерно за всички, които могат да си го позволят, превръщайки се по този начин в своеобразен трансрегионален и трансконфесионален фактор на националното единство. Наистина, т.нар. „новите индийци” все още са малко: дори ако прибавим към 27-те официални милиардери (в долари) всички, които печелят повече от хиляда долара месечно, ще получим не повече от 35 милиона души, което не е кой знае колко за страна с население над един милиард. Затова пък броят им нараства с 10% годишно. В същото време обаче, броят на индийците, печелещи по-малко от долар на ден остава 450 милиона. Днес за всички, без значение на кастовата им принадлежност, в герой и пример за подражание се е превърнал Бил Гейтс. Преди няколко години в Индия му организираха посрещане, за каквото не биха могли да мечтаят нито махараджите, нито първите индийски астронавти. Впрочем, днес Индия има и достатъчно собствени „герои”. Достатъчно е да спомена британския гражданин от индийски произход Лакшми Митал (обявен за най-богатия човек във Великобритания), чието име не слиза от страниците на европейските издания. Макар че металургичният му концерн Митал Стийл има заводи в 14 държави по света (но не и в Индия), т.е. представлява типична транснационална корпорация – в Европа той олицетворява именно индийската „заплаха”, навличайки си проклятията на представителите на новия т.нар. икономически патриотизъм (който някои упорито бъркат с расизма).

Днес във фундаментален въпрос за европейския и американския капитал се превръща дилемата: къде е по-сигурно да се влагат средства – в Китай, или в Индия? Бизнесмените, познаващи от собствен опит и двете страни, посочват, че в Китай се работи по-лесно, отколкото в Индия – китайците вече са се превърнали в машини, а индийците – още не. Ако в Китай времето наистина е пари, в Индия продължават да го разглеждат като вечност. Което се отразява и върху стила на работа на двете бюрокрации – посттоталитарната китайска се преустройва доста по-бързо, отколкото постсоциалистическата индийска. В Индия са необходими 90 дни за отварянето на нов завод, а в Китай – само 30. Демокрацията иска жертви! За изграждането на едно шосе в Китай, освен парите, е необходимо само нареждане отгоре, докато в Индия трябва да се мине през поне десетина съдебни процеса. Затова пък, както изглежда, ако китайците са готови да жертват всичко в името на своето „икономическо чудо”, за индийците е по-важно в каква световна схема и в какви традиционни рамки може да се впише едно или друго преобразувание, като споровете за това се водят на ниво партийни програми и парламентарни дебати. На единия полюс е т.нар. „хиндутва” (теория за индийската изключителност) и свързаната с нея „лада” (идеология за самобитността и расовата чистота), разглеждащи индийската история като поредица от зловредни външни намеси, на които вече трябва да се сложи край. На другия полюс е визията за Индия като страна, притежаваща невероятната способност да съчетава всевъзможни различия, без да ги изтрива, или унищожава. Тоест, страната е била и си остава мултиструктурна и многопластова, но това изглежда не и пречи да се развива. Като вместо прословутия американски „ melting pot ” („котел за претопяване” на различните етноси), Индия практикува собствения си модел на „салатиерата”, където съжителстват най-различни компоненти, без да губят спецификата си. Тоест, Индия няма никакво намерение изведнъж да се откаже от цялото това многообразие в името на един, единствен модел. Тя вероятно още дълго време ще си остане секуларна и религиозна, модерна и архаична, високообразована и неграмотна, кастова и демократична.


Днес европейците, не без смущение, си припомнят, че сравнително доскоро смятаха модернизацията и индустриалната революция за специфични характеристики единствено на Европа и Новия свят, както и, че Изтокът е обречен да си остане Изток по редица най-различни, звучащо убедително причини: религиозни, културни и т.н. Впрочем, така доскоро мислеха и самите индийци, използвайки термина „уестърнизация” като синоним на собствената си модернизация. Докато най-сетне не осъзнаха, че простото повторение на европейския път е невъзможно.

Впрочем, макар и в завоалирана форма, това схващане си остава доста по-жизнеспособно, отколкото можем да си представим. Така, в неотдавнашният доста позитивен анализ на резултатите от глобализацията, направен от Масачузетския технологичен институт, се посочва, че прословутата „делокализация” е по-скоро маргинално и статистически пренебрежимо явление. И, което е по-важно, по същество то не променя нищо: както и преди интелектът си остава предимно на Запад, а докато Изтокът може да се похвали само с многобройната и евтина работна ръка.

Да, ама не! Защото днешните млади индийци изучават точните науки с настървение, отдавна забравено от европейските им връстници. И Индия вече се е превърнала в гигантска „империя на висшето образование”. Годишно там завършват по 100 хиляди компютърни инженери и 70 хиляди програмисти. Да не говорим, че маса студенти учат извън страната, най-вече в САЩ. Индийците са най-многобройния етнос в американските „кампуси” (13% от всички чуждестранни студенти). 35% от научните сътрудници в NASA , IBM и Microsoft са индийци или имат индийски произход. Като никоя друга мощно развиваща се индустриална държава, Индия не желае да диша праха на европейската модернизация и решително залага на индустрията на услугите. Като става дума най-вече за информационни услуги – Световната банка, Британските авиолинии, Carte bleue , Nestle и т.н. делокализират именно в Индия сервизните поделения, счетоводството си и т.нар. call - centres .

В хода на своята деиндустриализация, Европа е принудена да изтърпи доста по-болезнен прелом, отколкото Индия в хода на стремителната си реиндустриализация. Модернизацията на производството, потреблението, бита и свободното време се извършва на фона на подходящия консервативен декор: връщане към семейните ценности, религията, жизнения цикъл, формиран от традиционните празници, и комфорта, осигуряван от кланово-кастовия модел. Рекламиращата тази специфична безболезнена модернизация Bollywood -ска филмова индустрия (бълваща по 1000 филма годишно) следва последната мода в световния маркетинг. Като аудиторията, за която е предназначена, е устремената към Запада индийска младеж и носталгично настроената индийска диаспора в западните държави. А очевиден признак за успеха е, че от туристически обект, Индия се превръща в субект на туризъм. Така, през 2005, доходите от туризма за първи път се изравниха с разходите на индийските туристи за пътувания в чужбина.

Индия сякаш напомня на света за това, което самата тя, дори в разгара на невиждания си икономически подем, въобще не възнамерява да забрави. Чрез своите европейски поклонници, от Шопенхауер до Битълс, чрез йога и аюрведа, Индия продължава да се грижи за нас, дори когато ние самите забравяме да го правим.

Европа продължава да разглежда отношенията си с Индия като конкурентни, или (в най-добрия случай) като партньорски. На свой ред самата Индия, преживяваща невижданата еуфория на новия си цивилизационен подем, не се стреми към реванш, а по-скоро – към нов шанс за себе си и за Европа, представяйки си Индия и Европа като своеобразна тантрична двойка, която в своята чувствена наслада сякаш отново създава света.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Ако (както твърдят мнозина) ХХІ век вече няма да бъде европейски, това не означава, че той задължително ще стане китайски. Защото редом с Китай се пробужда и неговата по-млада азиатска сестра - Индия, която, по всяка вероятност, не възнамерява още дълго да се задоволява с почетното второ място, още повече, че вече изпреварва китайците по редица икономически и политически показатели. А към 2050 ще ги изпревари и по численост на населението си. Тоест, възможно е само първата половина на настоящия век да бъде „китайска”.

Всъщност, по отношение на Индия (в още по-голяма степен, отколкото по отношение на Китай) може да се говори не за „индустриализация”, а за „реиндустриализация”. Още през ХVІІІ век европейските пътешественици в Индустан съобщават за богати държави, развиващи бурна (а не вяла, като между тогавашните европейски страни) търговия помежду си. По онова време Индия и Китай се славят особено с текстилното си производство. Тоест, тъкмо с това производство, чрез което се осъществява и модернизацията на Европа. В резултат от целенасочената британска колониална политика обаче, през 1900 Индия вече е принудена да внася текстилни стоки. Сходна е и участта на индийската металургия. В тази сфера общият обем на производството спада между 1750 и 1900 цели 14 пъти, докато в Европа нараства три пъти. В началото на ХІХ век доходът на глава от населението в Индия е почти същия като в Европа, но в края на столетието е вече три пъти по-нисък.

Така че днес Индия просто започва да си връща позициите, загубени преди два века. Плановата социалистическа икономика на Джавахарлал Неру и Индира Ганди (с характерните за нея петилетни планове) поставиха фундамента на политическата зрялост и бъдещото икономическо възраждане на страната, но – съчетани с кастовата система – те породиха и типичната мудна и корумпирана индийска бюрокрация.

Решаващият тласък на сегашната метаморфоза дадоха либералните реформи от началото на 90-те години, спасили страната от поразилата я изключително остра финансова криза.

В днешна Индия мощно нараства не само производството, но и потреблението. Ако в миналото демонстративното потребление беше по пъзможностите само на раджите и брахманите и официално се осъждаше от социалистическата етика на Индийския национален конгрес (ИНК) и морала на търговските касти, днес то е характерно за всички, които могат да си го позволят, превръщайки се по този начин в своеобразен трансрегионален и трансконфесионален фактор на националното единство. Наистина, т.нар. „новите индийци” все още са малко: дори ако прибавим към 27-те официални милиардери (в долари) всички, които печелят повече от хиляда долара месечно, ще получим не повече от 35 милиона души, което не е кой знае колко за страна с население над един милиард. Затова пък броят им нараства с 10% годишно. В същото време обаче, броят на индийците, печелещи по-малко от долар на ден остава 450 милиона. Днес за всички, без значение на кастовата им принадлежност, в герой и пример за подражание се е превърнал Бил Гейтс. Преди няколко години в Индия му организираха посрещане, за каквото не биха могли да мечтаят нито махараджите, нито първите индийски астронавти. Впрочем, днес Индия има и достатъчно собствени „герои”. Достатъчно е да спомена британския гражданин от индийски произход Лакшми Митал (обявен за най-богатия човек във Великобритания), чието име не слиза от страниците на европейските издания. Макар че металургичният му концерн Митал Стийл има заводи в 14 държави по света (но не и в Индия), т.е. представлява типична транснационална корпорация – в Европа той олицетворява именно индийската „заплаха”, навличайки си проклятията на представителите на новия т.нар. икономически патриотизъм (който някои упорито бъркат с расизма).

Днес във фундаментален въпрос за европейския и американския капитал се превръща дилемата: къде е по-сигурно да се влагат средства – в Китай, или в Индия? Бизнесмените, познаващи от собствен опит и двете страни, посочват, че в Китай се работи по-лесно, отколкото в Индия – китайците вече са се превърнали в машини, а индийците – още не. Ако в Китай времето наистина е пари, в Индия продължават да го разглеждат като вечност. Което се отразява и върху стила на работа на двете бюрокрации – посттоталитарната китайска се преустройва доста по-бързо, отколкото постсоциалистическата индийска. В Индия са необходими 90 дни за отварянето на нов завод, а в Китай – само 30. Демокрацията иска жертви! За изграждането на едно шосе в Китай, освен парите, е необходимо само нареждане отгоре, докато в Индия трябва да се мине през поне десетина съдебни процеса. Затова пък, както изглежда, ако китайците са готови да жертват всичко в името на своето „икономическо чудо”, за индийците е по-важно в каква световна схема и в какви традиционни рамки може да се впише едно или друго преобразувание, като споровете за това се водят на ниво партийни програми и парламентарни дебати. На единия полюс е т.нар. „хиндутва” (теория за индийската изключителност) и свързаната с нея „лада” (идеология за самобитността и расовата чистота), разглеждащи индийската история като поредица от зловредни външни намеси, на които вече трябва да се сложи край. На другия полюс е визията за Индия като страна, притежаваща невероятната способност да съчетава всевъзможни различия, без да ги изтрива, или унищожава. Тоест, страната е била и си остава мултиструктурна и многопластова, но това изглежда не и пречи да се развива. Като вместо прословутия американски „ melting pot ” („котел за претопяване” на различните етноси), Индия практикува собствения си модел на „салатиерата”, където съжителстват най-различни компоненти, без да губят спецификата си. Тоест, Индия няма никакво намерение изведнъж да се откаже от цялото това многообразие в името на един, единствен модел. Тя вероятно още дълго време ще си остане секуларна и религиозна, модерна и архаична, високообразована и неграмотна, кастова и демократична.

Ако (както твърдят мнозина) ХХІ век вече няма да бъде европейски, това не означава, че той задължително ще стане китайски. Защото редом с Китай се пробужда и неговата по-млада азиатска сестра - Индия, която, по всяка вероятност, не възнамерява още дълго да се задоволява с почетното второ място, още повече, че вече изпреварва китайците по редица икономически и политически показатели. А към 2050 ще ги изпревари и по численост на населението си. Тоест, възможно е само първата половина на настоящия век да бъде „китайска”.

Всъщност, по отношение на Индия (в още по-голяма степен, отколкото по отношение на Китай) може да се говори не за „индустриализация”, а за „реиндустриализация”. Още през ХVІІІ век европейските пътешественици в Индустан съобщават за богати държави, развиващи бурна (а не вяла, като между тогавашните европейски страни) търговия помежду си. По онова време Индия и Китай се славят особено с текстилното си производство. Тоест, тъкмо с това производство, чрез което се осъществява и модернизацията на Европа. В резултат от целенасочената британска колониална политика обаче, през 1900 Индия вече е принудена да внася текстилни стоки. Сходна е и участта на индийската металургия. В тази сфера общият обем на производството спада между 1750 и 1900 цели 14 пъти, докато в Европа нараства три пъти. В началото на ХІХ век доходът на глава от населението в Индия е почти същия като в Европа, но в края на столетието е вече три пъти по-нисък.

Така че днес Индия просто започва да си връща позициите, загубени преди два века. Плановата социалистическа икономика на Джавахарлал Неру и Индира Ганди (с характерните за нея петилетни планове) поставиха фундамента на политическата зрялост и бъдещото икономическо възраждане на страната, но – съчетани с кастовата система – те породиха и типичната мудна и корумпирана индийска бюрокрация.

Решаващият тласък на сегашната метаморфоза дадоха либералните реформи от началото на 90-те години, спасили страната от поразилата я изключително остра финансова криза.

В днешна Индия мощно нараства не само производството, но и потреблението. Ако в миналото демонстративното потребление беше по пъзможностите само на раджите и брахманите и официално се осъждаше от социалистическата етика на Индийския национален конгрес (ИНК) и морала на търговските касти, днес то е характерно за всички, които могат да си го позволят, превръщайки се по този начин в своеобразен трансрегионален и трансконфесионален фактор на националното единство. Наистина, т.нар. „новите индийци” все още са малко: дори ако прибавим към 27-те официални милиардери (в долари) всички, които печелят повече от хиляда долара месечно, ще получим не повече от 35 милиона души, което не е кой знае колко за страна с население над един милиард. Затова пък броят им нараства с 10% годишно. В същото време обаче, броят на индийците, печелещи по-малко от долар на ден остава 450 милиона. Днес за всички, без значение на кастовата им принадлежност, в герой и пример за подражание се е превърнал Бил Гейтс. Преди няколко години в Индия му организираха посрещане, за каквото не биха могли да мечтаят нито махараджите, нито първите индийски астронавти. Впрочем, днес Индия има и достатъчно собствени „герои”. Достатъчно е да спомена британския гражданин от индийски произход Лакшми Митал (обявен за най-богатия човек във Великобритания), чието име не слиза от страниците на европейските издания. Макар че металургичният му концерн Митал Стийл има заводи в 14 държави по света (но не и в Индия), т.е. представлява типична транснационална корпорация – в Европа той олицетворява именно индийската „заплаха”, навличайки си проклятията на представителите на новия т.нар. икономически патриотизъм (който някои упорито бъркат с расизма).

Днес във фундаментален въпрос за европейския и американския капитал се превръща дилемата: къде е по-сигурно да се влагат средства – в Китай, или в Индия? Бизнесмените, познаващи от собствен опит и двете страни, посочват, че в Китай се работи по-лесно, отколкото в Индия – китайците вече са се превърнали в машини, а индийците – още не. Ако в Китай времето наистина е пари, в Индия продължават да го разглеждат като вечност. Което се отразява и върху стила на работа на двете бюрокрации – посттоталитарната китайска се преустройва доста по-бързо, отколкото постсоциалистическата индийска. В Индия са необходими 90 дни за отварянето на нов завод, а в Китай – само 30. Демокрацията иска жертви! За изграждането на едно шосе в Китай, освен парите, е необходимо само нареждане отгоре, докато в Индия трябва да се мине през поне десетина съдебни процеса. Затова пък, както изглежда, ако китайците са готови да жертват всичко в името на своето „икономическо чудо”, за индийците е по-важно в каква световна схема и в какви традиционни рамки може да се впише едно или друго преобразувание, като споровете за това се водят на ниво партийни програми и парламентарни дебати. На единия полюс е т.нар. „хиндутва” (теория за индийската изключителност) и свързаната с нея „лада” (идеология за самобитността и расовата чистота), разглеждащи индийската история като поредица от зловредни външни намеси, на които вече трябва да се сложи край. На другия полюс е визията за Индия като страна, притежаваща невероятната способност да съчетава всевъзможни различия, без да ги изтрива, или унищожава. Тоест, страната е била и си остава мултиструктурна и многопластова, но това изглежда не и пречи да се развива. Като вместо прословутия американски „ melting pot ” („котел за претопяване” на различните етноси), Индия практикува собствения си модел на „салатиерата”, където съжителстват най-различни компоненти, без да губят спецификата си. Тоест, Индия няма никакво намерение изведнъж да се откаже от цялото това многообразие в името на един, единствен модел. Тя вероятно още дълго време ще си остане секуларна и религиозна, модерна и архаична, високообразована и неграмотна, кастова и демократична.

Страница 2

Днес европейците, не без смущение, си припомнят, че сравнително доскоро смятаха модернизацията и индустриалната революция за специфични характеристики единствено на Европа и Новия свят, както и, че Изтокът е обречен да си остане Изток по редица най-различни, звучащо убедително причини: религиозни, културни и т.н. Впрочем, така доскоро мислеха и самите индийци, използвайки термина „уестърнизация” като синоним на собствената си модернизация. Докато най-сетне не осъзнаха, че простото повторение на европейския път е невъзможно.

Впрочем, макар и в завоалирана форма, това схващане си остава доста по-жизнеспособно, отколкото можем да си представим. Така, в неотдавнашният доста позитивен анализ на резултатите от глобализацията, направен от Масачузетския технологичен институт, се посочва, че прословутата „делокализация” е по-скоро маргинално и статистически пренебрежимо явление. И, което е по-важно, по същество то не променя нищо: както и преди интелектът си остава предимно на Запад, а докато Изтокът може да се похвали само с многобройната и евтина работна ръка.

Да, ама не! Защото днешните млади индийци изучават точните науки с настървение, отдавна забравено от европейските им връстници. И Индия вече се е превърнала в гигантска „империя на висшето образование”. Годишно там завършват по 100 хиляди компютърни инженери и 70 хиляди програмисти. Да не говорим, че маса студенти учат извън страната, най-вече в САЩ. Индийците са най-многобройния етнос в американските „кампуси” (13% от всички чуждестранни студенти). 35% от научните сътрудници в NASA , IBM и Microsoft са индийци или имат индийски произход. Като никоя друга мощно развиваща се индустриална държава, Индия не желае да диша праха на европейската модернизация и решително залага на индустрията на услугите. Като става дума най-вече за информационни услуги – Световната банка, Британските авиолинии, Carte bleue , Nestle и т.н. делокализират именно в Индия сервизните поделения, счетоводството си и т.нар. call - centres .

В хода на своята деиндустриализация, Европа е принудена да изтърпи доста по-болезнен прелом, отколкото Индия в хода на стремителната си реиндустриализация. Модернизацията на производството, потреблението, бита и свободното време се извършва на фона на подходящия консервативен декор: връщане към семейните ценности, религията, жизнения цикъл, формиран от традиционните празници, и комфорта, осигуряван от кланово-кастовия модел. Рекламиращата тази специфична безболезнена модернизация Bollywood -ска филмова индустрия (бълваща по 1000 филма годишно) следва последната мода в световния маркетинг. Като аудиторията, за която е предназначена, е устремената към Запада индийска младеж и носталгично настроената индийска диаспора в западните държави. А очевиден признак за успеха е, че от туристически обект, Индия се превръща в субект на туризъм. Така, през 2005, доходите от туризма за първи път се изравниха с разходите на индийските туристи за пътувания в чужбина.

Индия сякаш напомня на света за това, което самата тя, дори в разгара на невиждания си икономически подем, въобще не възнамерява да забрави. Чрез своите европейски поклонници, от Шопенхауер до Битълс, чрез йога и аюрведа, Индия продължава да се грижи за нас, дори когато ние самите забравяме да го правим.

Европа продължава да разглежда отношенията си с Индия като конкурентни, или (в най-добрия случай) като партньорски. На свой ред самата Индия, преживяваща невижданата еуфория на новия си цивилизационен подем, не се стреми към реванш, а по-скоро – към нов шанс за себе си и за Европа, представяйки си Индия и Европа като своеобразна тантрична двойка, която в своята чувствена наслада сякаш отново създава света.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2024