America at the Crossroads: Democracy, Power and Neoconservative Legacy by Francis Fukuyama, Yale University Press, 208 pp, 2006
Появилата се наскоро поредна книга на Френсис Фукуяма „Америка на кръстопът: демокрацията, силата и неоконсервативното наследство” е своеобразен политически манифест, с който Фукуяма публично се разграничава от неоконсерватизма. Едва ли трябва да обяснявам, че става дума за една доктрина, която доскоро се считаше за доминираща идеология в Америка. И тъй като Фукуяма бе сред най-изтъкнатите и представители, решението му да скъса с нея, безспорно е знаково събитие за всички, които се интересуват от идеологическата специфика на Съединените щати и бъдещето на външната им политика.
Как започна всичко
В книгата на Фукуяма значително място е посветено на генезиса на неоконсерватизма. Според него, в основата на тази доктрина са група студенти от нюйоркския Сити колидж, почти всички от които в края на 30-те години на миналия век изповядват троцкизма. Тъкмо поради това, смята той, те се оказват способни по-рано и по-добре от останалите американци да осъзнаят отвратителния цинизъм и бруталния характер на сталинисткия режим. С този техен опит са свързани и основните четири принципа, залегнали в основата на неоконсерватизма. Сред тях, на първо място, е идеалистичната вяра в универсалния характер на човешките права, свободата и демокрацията. На второ място, неоконсерваторите изпитват отвращение към амбициозните проекти за преобразуване на света, които те определят като „социално инженерство” и, които водят до непредсказуеми последици, по правило противоречащи на планираните цели.
Третият водещ принцип е скептицизмът по отношение способността на международните институции да гарантират сигурността на държавите и народите (основаващ се на очевидното безсилие на Обществото на народите да спре нацистката агресия и също толкова очевидната неспособност на ООН да ограничи комунистическата експанзия).
Накрая, четвъртият принцип е, че американската мощ може да се използва за моралната трансформация на света и утвърждаването в него на универсалните човешки права.
Фаталното противоречие
Всъщност, дори беглият преглед на въпросните фундаментални принципи на ранния неоконсерватизъм (както ги е формулирал Фукуяма) е достатъчен, за да се види, че два от тях – вторият и четвъртият, драстично си противоречат. Скептицизмът спрямо „социалното инженерство” предполага възприемането на крайно предпазлив подход към преобразуването на света и никак не си пасва с принципа за използване на американската мощ за осъществяването на глобална морална трансформация.
Очевидно, наличието на подобно противоречие предполага и бъдещото разцепление. Само че в продължение на десетилетия, най-изявените представители на по-старото поколение неоконсерватори неизменно демонстрираха скептизицма си спрямо „социалното инженерство”. И едва краят на студената война и политиката на Рейгън от края на 80-те години на миналия век неочаквано изведоха на преден план това старо противоречие, което се оказа фатално за самите неоконсерватори.
Разбира се, в идеологически план, Рейгън никога не е бил нито троцкист, нито неоконсерватор. Той беше просто американски националист. Но също и харизматичен лидер и голям политически играч. Затова и ролята на обикновен мениджър на студената война, която напълно удовлетворяваше предшествениците му, въобще не го устройваше. Той предпочиташе да играе ва-банк, т.е. за голямата печалба. На умерените центристи от прословутия Съвет по международната политика, или Държавния департамент тази негова игра се струваше опасно-утопична и безнадеждно откъсната от реалността. Като според тях, вероятността Рейгън да спечели беше крайно малка.
Само че Рейгън спечели, напук на прогнозите им.
Едва ли тук е мястото да обсъждаме, защо стана така. Още повече, че новото поколение неоконсерватори не бяха най-силно впечатлени от факта, че рискованата игра на Рейгън неочаквано съвпадна със стремежа на Горбачов да освободи веднъж завинаги страната си от непосилното за нея бреме на студената война. Много повече ги впечатли кървавият край на Чаушеско в Румъния, който, за разлика от Горбачов, беше готов да се бори докрай, но въпреки това го постигна съдбата на Мусолини. А това, поне на пръв поглед, потвърждаваше принципа за универсалния характер на свободата и демокрацията.
Ето защо, когато водачите на новото поколение неоконсерватори Уйлям Кристъл и Робърт Кейгън твърдяха, че „в признанието, че опитът от последните трийсет години сочи невъзможността да се борим за демократични промени извън границите на западния свят, има нещо извратено”, те всъщност са имали предвид тъкмо съдбата на Чаушеско. Поне Фукуяма мисли така.
Но това беше опасно опростяване на нещата. Най-малкото, защото румънският случай, когато комунистическият диктатор беше свален чрез въоръжено възстание, бе по-скоро изключение от правилото. И опитът от последните десетилетия, на който се опират младите неоконсерватори, свидетелства по-скоро за обратното. Истинската картина на освобождаването (или опитите за освобождаване) на народите от властта на патерналистичните режими през тези десетилетия всъщност бе далеч по-сложна. В огромното мнозинство случаи, народите постигнаха своята свобода чрез мирни протести (от типа на сегашните т.нар. „цветни революции”).
Така стана през 1986 във Филипините, през 1987 в Южна Корея и Тайван, през 1988 в Чили, през 1989 в Полша и Унгария, през 2000 – в Сърбия и т.н. В нито един от тези случаи, за разлика от Румъния, нямаше проливане на кръв и въоръжен сблъсък.
Още по-важно е обаче, че през 1979 в Иран подобен масов мирен протест доведе не до тържество на свободата и демокрацията, а до още по-жестоката теократична диктатура на аятоласите. През 1989 в Китай и през 2005 в Узбекистан протестите бяха просто смазани и не се случи нищо подобно на свалянето на Чаушеско. Ирак пък реагира на „освобождаването” си от тирана Саддам с грандиозен взрив на религиозни и етнически конфликти, прерастнали в истинска гражданска война.
Тоест, както се вижда, реалната картина на освободителните движения на планетата съвсем не представлява някакъв универсален „марш към свободата”, както си въобразяват новите неоконсерватори, а изключително сложно преплитане от различни, често противоположни, тенденции. Което говори за необходимостта от щателен и обективен анализ на готовността на едни или други народи да бъдат свободни. Като тази готовност зависи, на свой ред, от тяхната история и политическата им култура. С две думи, преди да бъдат подкрепяни „освободителните движения” в една или друга страна, САЩ би трябвало да са наясно, доколко те въобще са готови да бъдат свободни. В противен случай използването на американската мощ за подобни цели може да има трагични последици – същите, за които предупреждава и вторият принцип на автентичния неоконсерватизъм.
Според Фукуяма обаче, новото поколение неконсерватори, очевидно няма качествата за подобен род анализи, затова въпросният втори принцип на автентичната неоконсервативна доктрина просто бива забравен. Съвсем друг въпрос е, защо става така.
Идейната амалгама
Разбира се, президентът Буш-младши никога не е принадлежал нито към по-младото, още по-малко пък към старото поколение неоконсерватори. Той е същия американски националист и също такъв хазартен политически играч, какъвто беше Рейгън, само че е лишен от обаянието и харизмата на своя предшественик, комуто безуспешно се опитва да подражава. Затова пък е далеч по-податлив от него към протестантското месианство.
Като всеки националист, Буш е силно привързан към двете фундаментални тези на собствената си доктрина: че независимо от обстоятелствата Америка винаги е права, и вярата в американската изключителност. По време на студената война, когато САЩ оглавяваха съюз от свободни държави, тази националистическа доктрина умишлено беше изтеглена на заден план. Най-вече, защото прословутата американска изключителност се изчерпваше със стремежа към свобода и демокрация и в този смисъл съвпадаше с аналогичния стремеж на американските съюзници.
С края на студената война и изчезването на общия враг обаче, откровеният национализъм на единствената свръхдържава, претендираща на всичкото отгоре за ролята на безпристрастен арбитър, не изглеждаше много прилично. Затова бе необходима нова идеологическа формула, способна да примири двете роли на Америка – на лидер на международната общност, и на лидер на „свободния свят”. И тъкмо тук, на помощ на Буш дойде новото поколение неоконсерватори с неговата формула за т.нар. „добронамерена хегемония” ( benevolent hegemony ) , която трябваше са съчетае и двете роли на Америка. От една страна, в нейните задължения влиза решаването на световните проблеми – например да не допусне разпространяването на оръжията за масово поразяване, новата война между арабите и Израел в Палестина, геноцида в Судан, или нарастване на заплахата от международния тероризъм. От друга страна, тя трябва да оглави борбата срещу нарушаването на човешките права в различните страни и да не допусне насилственото потискане на свободата и демокрацията в тях.
Как обаче САЩ могат да получат необходимата легитимност за тези си две роли от международната общност? Новите неоконсерватори не изпитват никакви съмнения относно отговора на този въпрос. Според Кристъл и Кейгън: «именно защото американската външна политика се основава в толкова значителна степен на морала, другите страни скоро ще разберат, че няма защо да се боят от Америка». Както отбелязва Фукуяма, «днес (т.е. в разгара на иракската кампания ) е много трудно да четем тези редове без ирония, след като сме изправени пред глобалната реакция на нахлуването ни в Ирак, обединила по-голямата част от света в общ пристъп на неистов антиамериканизъм».
Още по-интересно обаче е нещо друго, което Фукуяма не забелязва. А именно, че цялата еволюция на неоконсерватизма – от троцкисткия антисталинизъм до «добронамерената хегемония» и от маргиналното сектанство до доминираща в Америка идеология – става възможна, само защото неоконсерватизмът на практика се слива с американския национализъм. Впрочем, самият Фукуяма отбелязва, че в основата на тази идеология (или идейна амалгама) стои тъкмо идеята за американската изключителност (т.е. основната теза на Буш, а не принципите на бащите-основатели на неоконсерватизма).
Разривът
Впрочем, Фукуяма обяснява по друг начин разривът си с неоконсерваторите. Според него, „Краят на историята” – статията, която го направи прочут през 1989, представя един „по същество марксистки аргумент за наличието на процес на социална еволюция, който обаче следва да приключи не с възцаряването на комунизма, а на либералната демокрация. Докато позицията на съвременните неоконсерватори е по-скоро болшевишка: те смятат, че историята може да бъде тласната в подходящата посока, ако за целта се използва точната комбинация от воля и мощ. Навремето ленинизмът, в своята болшевишка версия, стана трагедия за Русия, докато в днешните Съединени щати неоконсервативният „болшевизъм” се превръща във фарс. Неоконсерватизмът, като политически символ и умствена нагласа, се трансформира в идеология, която аз повече не мога да подкрепям”.
Тоест, Фукуяма не е принципен противник на неоконсерватизма в първоначалния му вид, а е против съвременната му версия. При това той, кой знае защо, упорито не желае да анализира причините за неговата еволюция.
И все пак, книгата му се нарича „Америка на кръстопът”. Затова е нормално да се запитаме, а какъв нов път и предлага Френсис Фукуяма?
Какво да се прави?
Преди всичко, той, разбира се, предлага американците да забравят за хегемонията, независимо, колко „добронамерена” е тя. Просто защото хегемонията е път за никъде – светът никога няма да признае легитимността и. На второ място, Фукуяма предлага да бъде забравена и тезата за универсалния характер на свободата и демокрацията. Защото, както сочи опитът на Китай например (да не говорим за мюсюлманския Близък изток, който е и люлката на международния тероризъм), свободата и демокрацията са универсални само в историческа перспектива.
Едни народи са готови за тях днес, други ще бъдат готови след десетилетие, при трети този процес ще отнеме доста повече време (в някои случаи невъобразимо повече). И тъкмо в това се състои изкуството на политиката – да се осъзнае тази фундаментална разлика. Фукуяма смята, че използването на американската мощ в подкрепа на т.нар. „освободителни движения” действително е необходимо. Но задължително трябва да се избягват амбициозните, но необосновани исторически и културно, проекти, способни да максимизират непредвидените последици от реализацията им (т.е. в бъдеще са недопустими операции от рода на тази в Ирак).
На трето място, Фукуяма предлага да се демилитаризира онова, което определяме като „глобална война срещу тероризма”. Тъй като в основата и всъщност е битката за сърцата и умовете на народите (в конкретния случай – на мюсюлманите). С други думи – ако действително става дума за война, то това е война на идеи.
Лошото обаче е, че по основния въпрос – какви точно идеи следва да бъдат противопоставени на терористичния джихад, Фукуяма не казва нищо определено. И мисля, че се досещам защо. Тежко е да признаеш собствените си грешки, особено ако са фундаментални и особено, когато лансираш нови тези.
А основната теза в първата книга на Фукуяма „Краят на историята и последния човек”, публикувана преди петнайсет години, беше следната. Двете реакционни идеологии, опитващи се да преобърнат историята и претендиращи за световно господство – комунизмът и нацизмът, рухнаха и либералната демокрация вече няма съперници. Затова оттук нататък светът и принадлежи и тъкмо в това се състои и краят на историята (като истински хегелианец, Фукуяма, разбира се, има предвид само историята на идеите).
Какво обаче се случи в действителност? От руините на старите (уж разгромени завинаги) съперници на либералната демокрация, неочаквано възникна нов – джихадизмът. Който, между другото, също претендира да сложи точка в историческата война между идеите – под формата на Световния халифат. Но дори не това е основното в случая. Още по-важно (и фатално за теорията на Фукуяма) е, че либералната демокрация, доказала качествата си в идейната война с предишните си съперници, очевидно буксува (или просто не работи) срещу джихадизма.
Във всеки случай, нито Мохамед Атта, ръководителят на терористичното нападение от 11 септември, нито убийците на холандския режисьор Тео ван Гог, нито атентаторите от лондонското метро (които, между другото, са материално обезпечени и получили европейско образование хора, при това израстнали в самото сърце на модерното плуралистично общество) са се поддали на съблазните на либералната демокрация. Напротив, демонстрираха пред целия свят, че са готови да се жертват в името на ценностите на джихадизма. Което означава, че за да му се противопоставим успешно, се нуждаем от някакви нови идеи. Въпросът е, какви точно?
И все пак, макар че новата книга на Френсис Фукуяма не дава отговор на този фундаментален въпрос, добре е, че поне го поставя. Освен това,самият факт, че все пак авторът и дръзна да се разграничи от доскорошните си съмишленици, разбирайки, че съвременният вариант на неоконсерватизма тласка САЩ в задънена улица, следва да бъде оценен по достойнство.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
America at the Crossroads: Democracy, Power and Neoconservative Legacy by Francis Fukuyama, Yale University Press, 208 pp, 2006
Появилата се наскоро поредна книга на Френсис Фукуяма „Америка на кръстопът: демокрацията, силата и неоконсервативното наследство” е своеобразен политически манифест, с който Фукуяма публично се разграничава от неоконсерватизма. Едва ли трябва да обяснявам, че става дума за една доктрина, която доскоро се считаше за доминираща идеология в Америка. И тъй като Фукуяма бе сред най-изтъкнатите и представители, решението му да скъса с нея, безспорно е знаково събитие за всички, които се интересуват от идеологическата специфика на Съединените щати и бъдещето на външната им политика.
Как започна всичко
В книгата на Фукуяма значително място е посветено на генезиса на неоконсерватизма. Според него, в основата на тази доктрина са група студенти от нюйоркския Сити колидж, почти всички от които в края на 30-те години на миналия век изповядват троцкизма. Тъкмо поради това, смята той, те се оказват способни по-рано и по-добре от останалите американци да осъзнаят отвратителния цинизъм и бруталния характер на сталинисткия режим. С този техен опит са свързани и основните четири принципа, залегнали в основата на неоконсерватизма. Сред тях, на първо място, е идеалистичната вяра в универсалния характер на човешките права, свободата и демокрацията. На второ място, неоконсерваторите изпитват отвращение към амбициозните проекти за преобразуване на света, които те определят като „социално инженерство” и, които водят до непредсказуеми последици, по правило противоречащи на планираните цели.
Третият водещ принцип е скептицизмът по отношение способността на международните институции да гарантират сигурността на държавите и народите (основаващ се на очевидното безсилие на Обществото на народите да спре нацистката агресия и също толкова очевидната неспособност на ООН да ограничи комунистическата експанзия).
Накрая, четвъртият принцип е, че американската мощ може да се използва за моралната трансформация на света и утвърждаването в него на универсалните човешки права.
Фаталното противоречие
Всъщност, дори беглият преглед на въпросните фундаментални принципи на ранния неоконсерватизъм (както ги е формулирал Фукуяма) е достатъчен, за да се види, че два от тях – вторият и четвъртият, драстично си противоречат. Скептицизмът спрямо „социалното инженерство” предполага възприемането на крайно предпазлив подход към преобразуването на света и никак не си пасва с принципа за използване на американската мощ за осъществяването на глобална морална трансформация.
Очевидно, наличието на подобно противоречие предполага и бъдещото разцепление. Само че в продължение на десетилетия, най-изявените представители на по-старото поколение неоконсерватори неизменно демонстрираха скептизицма си спрямо „социалното инженерство”. И едва краят на студената война и политиката на Рейгън от края на 80-те години на миналия век неочаквано изведоха на преден план това старо противоречие, което се оказа фатално за самите неоконсерватори.
Разбира се, в идеологически план, Рейгън никога не е бил нито троцкист, нито неоконсерватор. Той беше просто американски националист. Но също и харизматичен лидер и голям политически играч. Затова и ролята на обикновен мениджър на студената война, която напълно удовлетворяваше предшествениците му, въобще не го устройваше. Той предпочиташе да играе ва-банк, т.е. за голямата печалба. На умерените центристи от прословутия Съвет по международната политика, или Държавния департамент тази негова игра се струваше опасно-утопична и безнадеждно откъсната от реалността. Като според тях, вероятността Рейгън да спечели беше крайно малка.
Само че Рейгън спечели, напук на прогнозите им.
Едва ли тук е мястото да обсъждаме, защо стана така. Още повече, че новото поколение неоконсерватори не бяха най-силно впечатлени от факта, че рискованата игра на Рейгън неочаквано съвпадна със стремежа на Горбачов да освободи веднъж завинаги страната си от непосилното за нея бреме на студената война. Много повече ги впечатли кървавият край на Чаушеско в Румъния, който, за разлика от Горбачов, беше готов да се бори докрай, но въпреки това го постигна съдбата на Мусолини. А това, поне на пръв поглед, потвърждаваше принципа за универсалния характер на свободата и демокрацията.
Ето защо, когато водачите на новото поколение неоконсерватори Уйлям Кристъл и Робърт Кейгън твърдяха, че „в признанието, че опитът от последните трийсет години сочи невъзможността да се борим за демократични промени извън границите на западния свят, има нещо извратено”, те всъщност са имали предвид тъкмо съдбата на Чаушеско. Поне Фукуяма мисли така.
Но това беше опасно опростяване на нещата. Най-малкото, защото румънският случай, когато комунистическият диктатор беше свален чрез въоръжено възстание, бе по-скоро изключение от правилото. И опитът от последните десетилетия, на който се опират младите неоконсерватори, свидетелства по-скоро за обратното. Истинската картина на освобождаването (или опитите за освобождаване) на народите от властта на патерналистичните режими през тези десетилетия всъщност бе далеч по-сложна. В огромното мнозинство случаи, народите постигнаха своята свобода чрез мирни протести (от типа на сегашните т.нар. „цветни революции”).
