07
Нед, Юни
23 New Articles

Военната стратегия на САЩ в Африка

брой1 2010
Typography

Както е известно, в края на миналата 2009 се навърши една година от създаването на Африканското командване на САЩ (AFRICOM). Първоначално, то се формира като временно военно подразделение, действащо под егидата на Европейското командване (ЕUCOM), а след това (през 2008) се трансформира в независимо. Създаването на AFRICOM символизираше стремежа на САЩ към разширяване на военното си присъствие на Черния континент.

AFRICOM е първото американско регионално военно формирование, създадено извън пределите на Северна Америка, след края на студената война. Наистина, през 2002, в отговор на събитията от 11 септември 2001, Пентагонът създаде т.нар. Северно командване, но то покриваше САЩ, Мексико и Канада. „Зоната на отговорност” на AFRICOM покрива територията на 53 държави, което надхвърля броя на държавите в „зоната на отговорност” на което и да било друго американско командване. Така например, EUCOM „отговаря” за 51 страни, сред които са и 19-те нови държави, появили се след разпадането на Съветския съюз, Чехословакия и Югославия. Тихоокеанското командване (РАСОМ) „контролира” 36 държави. Централното командване (CENTCOM) пък „отговаря” в момента за 20 държави, разположени в Близкия изток и в непосредствена близост до този регион. На свой ред, Южното командване (SOUTHCOM) „покрива” 32 страни (14 от които са американски или европейски „територии”): 19 са в Централна и Южна Америка, а 13 – в Карибския басейн.

AFRICOM е единственото американско регионално формирование, поело отговорността за държави, които преди това се намираха в зоната на отговорност на други командвания. Така Европейското командване предаде на Африканското 42 държави, включително Западна Сахара, срещу признаването на чиято независимост Западът упорито се съпротивлява още от окупирането на тази бивша испанска колония от Мароко, през 1975. Държавите, разположени в района на Африканския Рог (Джибути, Еритрея, Етиопия, Сомалия и Судан) пък бяха прехвърлени към AFRICOM от CENTCOM, като за „компенсация” Централното командване получи Ливан и Сирия, за които дотогава отговаряше EUCOM. Обединените съвместни сили на САЩ в Африканския Рог (около 2 хил. войници и офицери), използващи базата Льомони в Джибути, в чиято зона на действие са Етиопия, Кения, Сейшелските острови, Сомалия, Судан, Танзания, Уганда и Йемен, също влязоха в AFRICOM. От PACOM пък бяха „изтеглени” Коморските острови, Мадагаскар, Мавриций и Сейшелите, които преминаха към новото командване.

Досега, като изключим въздушното нападение срещу Либия и военните операции в Сомалия, в Африка нямаше директна военна намеса на САЩ, а до създаването на постоянната военна база в Джибути, на континента нямаше и постоянно американско военно присъствие. Както изглежда обаче, Пентагонът планира да изгради тук разклонена военна структура, по модела, който американците реализираха по време на студената война в Европа, Азия и Латинска Америка.

През есента на 2009, AFRICOM забележимо активизира действията си, най-вече в западните и източни райони на континента. В края на септември и началото на октомври, Африканското командване проведе 10-дневни маневри в Габон, недалеч от крайбрежието на Гвинейския залив, в които участваха военни контингенти от 30 африкански държави. Официалната цел на маневрите беше подобряване на взаимодействието между армиите от континента при осъществяване на съвместни умиротворителни или антитерористични операции. Финансирането и подготовката бяха осигурени от САЩ.

В сравнение с военните учения от 2008, проведени от EUCOM с участието на контингенти от 21 африкански държави (Бенин, Ботсуана, Буркина Фасо, Бурунди, Камерун, Кабо Верде, Чад, Габон, Гамбия, Гана, Кения, Лесото, Малави, Мали, Намибия, Нигерия, Руанда, Сенегал, Сиера Леоне, Уганда и Замбия), а също на части на Африканския съюз, ЕКОВАС (Икономическата общност на западноафриканските държави), Швеция и САЩ, ученията от 2009 се откроиха с по-голямия брой африкански участници и по-наситената си подготвителна програма.

В средата на октомври 2009, Вашингтон стартира и друго военно учение – „Natural Fire 10”, което се проведе на територията на Уганда с участието на над 1000 военнослужещи от САЩ (450 души), Кения, Танзания, Уганда, Руанда и Бурунди. В рамките му, участниците тренираха, как да осъществяват проверки по пътищата, да охраняват конвои и да потушават масови вълнения и бунтове. В тази връзка, редица африкански медии предположиха, че провеждането на ученията в Северна Уганда е свързано с евентуална операция срещу бунтовническата „Божия освободителна армия” (действаща вече над две десетилетия в джунглите и ръководена от Джоузеф Кони – б.р.). Дори това да не се окаже вярно, провеждането на подобно учение в тази източноафриканска държава говори за задълбочаване на военното сътрудничество между САЩ и Уганда и милитаризацията на американското присъствие на континента, като цяло.

Ученията  „Natural Fire 10” дадоха силен тласък на плановете за създаване (с помощта на американски военни съветници) на обединена източноафриканска „регионална армия”, чиято основна задача ще бъде провеждането на умиротворителни операции. Тоест, Пентагонът се опитва да създаде в Африка въоръжена формация, върху която ще упражнява (макар и негласно) определен контрол.

Паралелно с активизирането на регионалната военна политика, САЩ предприеха и редица стъпки за укрепване на двустранното си военно сътрудничество с африканските държави. Така, по време на посещението си в Руанда (на 20 октомври 2009), командащият армейските съединения на AFRICOM – генерал-майор Уйлям Гарет ІІІ заяви, че САЩ са заинтересовани да разширят сътрудничеството си с руандийските сили за отбрана. Между другото, американците вече помогнаха за разполаганаето на части на руандийската армия (обучени и въоръжени от тях) в Дарфур и Сомалия.

Пак на 20 октомври 2009, американският посланик в Мали предаде на правителството на тази западноафриканска държава значително количество военно-транспортни средства, както и оборудване, на обща стойност над 5 млн. долара. Тук е мястото да припомня, че две години преди това Пентагонът оглави многонационалното военно учение „Операция Флинтлок 2007”, провело се в малийската столица Бамако с участието на 13 африкански и европейски държави. Предишното подобно учение („Флинтлок 2006”) пък се проведе в рамките на Транссахарската антитерористична иициатива (ТАИ), с участието на Алжир, Буркина Фасо, Либия, Мароко, Тунис, Чад, Мали, Мавритания, Нигер, Нигерия и Сенегал. През 2005, в рамките на същите учения, САЩ задействаха над 1000 свои „зелени барети”, които трябваше да демонстрират уменията си пред военни от Сенегал, Нигер, Чад, Мали, Мавритания, Алжир и Тунис. Тоест, Вашингтон разжлежда района на Сахара като едно от „възможните бойни полета” на Черния континент и досега са вложили в проекта ТАИ над половин милиард долара. Според редица високопоставени американски военни, именно операциите „Флинтлок” са поставили началото на дългосрочното военно присъствие на САЩ в Африка.

Налице са достатъчно конкретни примери за военната помощ, оказвана от Съединените щати на африканските държави. Така, през 2007, поделения на малийската редовна армия, останали без продоволствие, бяха обкръжени от бунтовниците-туареги във военната база Тин-Заотен (недалеч от границата с Алжир). Тогава правителството на Мали помоли САЩ да осигурят снабдяването на обкръжените части по въздуха. Няколко дни след края на „Операция Флинтлок 2007”, американски военно-транспортен самолет, снабдяващ с хранителни продукти бойци на малийската армия, беше свален от бунтовниците. Между другото, туарегите от Мали и Нигер (две страни, чиито армии получават военно-техническа помощ от САЩ) се обявиха против „нашествието” на тяхна територия на правителствени войски и чуждестранни (най-вече американски) компании. Всъщност, каква е причината за неочакваното внимание на Вашингтон към тези франкофонски западноафрикански държави, които, по традиция, се намират във френската зона на влияние? Навремето, Пентагонът излезе със стандартната декларация за опасността въпросните страни да бъдат използвани от Ал Кайда като бази за разполагане и подготовка на терористи. Истината обаче е, че Мали е интересна за САЩ най-вече заради третите по големина в света запаси от злато, както и заради възможните петролни залежи в северната и част, т.е. именно в земите на номадите-туареги. Неслучайно американските геолози толкова активно проучват района на Тимбукту и други градове в Северно Мали. В доклада си от 2008 Международният Червен кръст посочва, че над хиляда невъоръжени туареги са преминали в съседната Буркина Фасо за да избегнат военната заплаха на редовната малийска армия, подкрепяна от самолети на САЩ.

Както изглежда, основната задача на AFRICOM в Западна Африка е осъществяването на антибунтовнически операции с цел да бъдат защитени жизненоважните за САЩ и някои техни съюзници находища на петрол, природен газ, злато, скъпоценни камъни и уран.

Междувременно, Вашингтон се активизира и в района на Източното африканско крайбрежие. Така, САЩ вече снабдиха военновъздушните сили на Сейшелските острови с безпилотни разузнавателни апарати, за чието общо количество липсва информация. Според Пентагона, те са необходими за борба със сомалийските пирати. Интересно е обаче, че тази сделка се реализира на следващия ден, след като малийската армия получи американско военно оборудване и техника за борба с местните бунтовници.

Според един ирански анализатор, „тази активност на AFRICOM вероятно е част американски план за действие в Африка, предвиждащ изпращането на безпилотни разузнавателни апарати от американските военни кораби в района на Сейшелските острови (още преди време в някои западни медии се появиха съобщения, че жителите на сомалийското пристанище Кисмайо редовно виждат подобни апарати в небето над града, а един от тях дори е бил свален от местните паравоенни групировки, както и че те вероятно се изстрелват от кораби в Индийския океан). Разширяването на сътрудничеството на САЩ със Сейшелите, Мали и други африкански държави се осъществява тъкмо когато Белият дом усилено търси причини за увеличаване на военното си присъствие в Африка, също както навремето го правеше за да оправдае интервенцията в Афганистан, ракетните нападения срещу отделни райони на Пакистан или военните действия в Ирак”

На свой ред, Интернет-сайтът на Пентагона отдели специално място на провелите си, през 2009 в Египет, най-продължителни досега военни учения на CENTCOM, под надслов „Ярка звезда”: на 12 октомври, американските моряци и морски пехотинци участваха в разиграването на мащабна десантна операция, като част от коалиция с няколко други държави. В тези учения, провели се от 10 до 20 октомври, освен 22-ри отряд на морската пехота и Десантната група на американския флот, взеха участие армията и флотът на Египет, военноморските сили на Пакистан и Кувейт, както и военни части от Франция, Гърция, Италия, Йордания, Саудитска Арабия, Турция и Великобритания. Разузнавателните операции, предшестващи десанта, бяха осъществени от египетските специални части, а в основата на самия десант бе американската морска пехота. Ученията приключиха с тренировъчни парашутни скокове, в които участваха военни от Египет, Германия, Кувейт и Пакистан.

Формирането на AFRICOM стартира след като, през 2002, тогавашният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд заяви, че е необходимо да бъдат създадени Сили за бързо реагиране на НАТО. Предложението му беше одобрено от Брюксел през 2003, а през 2006, в рамките на същата инициатива, Ръмсфелд създаде групата за планиране на новото Обединено командване в Африка. Както е известно, командващият EUCOM е и командващ силите на НАТО в Европа, а по времето, когато се създаваше AFRICOM тези военни организации се командваха от флотския генерал Джеймс Логън Джоунс (2003-2006) и армейски генерал Джон Кредок (2006-2009). Първият от тях в момента е съветник на президента Обама по националната сигурност.

Силите за бързо реагиране на НАТО проведоха първото си учение, под надслов „Решителен ягуар” в района на Кабо Верде (Западна Африка), от 14 до 28 юни 2006, като в тях участваха 7800 войници и офицери на пакта. Това бе и първата му мащабна проява на африканска територия.

Освен това, в рамките на програмата „Глобална база за флота”, американският боен кораб „Форт Макхенри”, в продължение на шест месеца, патрулираше край бреговете на Западна Африка. Самата програма пък цели да гарантира военното присъствие на САЩ в регионите, където американците не разполагат с военни бази на сушата. Така Африка постепенно се превръща в своеобразна тренировъчна площадка на Силите за бързо реагиране на НАТО и проекта „Глобална база за флота”.

През 2007, още преди официално да бъде обявено за създаването на AFRICOM, американското специализирано издание Defence News съобщи, че Пентагонът е взел решение да раздели континента на пет региона – Север, Юг, Запад, Изток и Център, като една група ще поеме отговорността за северните райони – от Мавритания до Либия, друга – за групата източноафрикански държави (Судан, Етиопия, Сомалия, Уганда, Кения, Мадагаскар и Танзания). Третата, ще контролира африканския Юг, включително ЮАР, Зимбабве и Ангола. Четвъртата ще концентрира усилията си върху групата централноафрикански държави – Чад, Демократична република Конго и други, а петата ще поеме контрола над Западна Африка – Нигерия, Либерия, Нигер и т.н. Затова, веднага след като бе обявено за създаването на AFRICOM, редица експерти от САЩ и Западна Европа коментираха, че зад декларациите, че новото командване  цели да гарантира сигурността в Африка стоят геостратегическите интереси на Вашингтон.

Според редица нигерийски, алжирски, китайски и други анализатори, основното, което привлича Съединените щати в Африка, е петролът. Освен Близкият изток, в света има само два региона, които изглеждат достатъчно перспективни, от гледна точка покриване на глобалните потребности от „черно злато” – районът на Каспийско море и Гвинейският залив. При това, наличието на определени проблеми с петролния добив в Каспийския регион, дава предимство на Гвинейския залив, в чиито шелф има много значителни петролни залежи. Западноафриканският петролен регион има и други предимства, едно от които е близостта му до нефтопреработвателните заводи в източната част на САЩ; наличието на най-големите доказани запаси на дълбоководен петрол, както и възможността за бързи доставки на оборудване от зоната на Мексиканския залив. Затова, съдейки по всичко, именно Гвинейският залив ще бъде зоната на най-активни действия на AFRICOM.

Военните учения в района на Кабо Верде и сътрудничеството със Сейшелите доказаха, че основната цел на САЩ в региона е контрола над морските и въздушни маршрути в зоните, където се добиват енергоносители и други природни ресурси. Според директора на Военната академия на Китай, американското военно присъствие в Африка ще позволи на Вашингтон, освен африканските ресурси, да контролира и южната част на Евразия, а също басейните на Атлантическия и Индийския океани.

Впрочем, плановете на САЩ включват също изграждането на опорни военни бази в Сенегал, Сан Томе и Принсипи и други африкански държави, а в перспектива, създаването на мрежа от бази, покриваща цяла Африка. Тоест, създаването на AFRICOM бе важен момент в реализацията на програмата за глобално преразпределяне на американското военно присъствие. В момента, центърът на тежестта на военната машина на САЩ се измества от Европа към източните и южни региони на земното кълбо, като основните им сили се концентрират покрай т.нар. „дъга на нестабилността”, разпростряла се от Африка, през Близкия изток, Кавказ, Централна и Южна Азия, чак до Корейския полуостров.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020