20
Вт, Окт
5 New Articles

Вашингтон се завръща в „задния си двор”

брой1 2010
Typography

През август миналата година, Държавният департамент на САЩ изпрати до Изпълнителната комисия на UNASUR (Съюза на южноамериканските нации, създаден през 2004 и обединяващ Аржентина, Боливия, Бразилия, Венецуела, Колумбия, Гайана, Еквадор, Парагвай, Перу, Суринам, Уругвай и Чили – б.р.), официално съобщение, че „на 14 август правителствата на САЩ и Колумбия постигнаха временно споразумение ad referendum (което означава, че документът следва да бъде представен и одобрен от двата парламента – б.р.) по Договора за сътрудничество в сферата на отбраната между двете страни, който предстои да бъде подписан”.

Съобщението провокира в Латинска Америка поток от критични декларации и изявления, както от страна на редица официални институции, така и на представители на гражданското общество. В края на август 2009, в аржентинския курорт Барилоче, беше свикана извънредна среща на държавните глави на страните от UNASUR, а след това (в средата на септември) се проведе и среща на военните министри в еквадорската столица Кито. И на двете срещи правителството на Колумбия, демонстративно отказа да разкрие повече подробности за отбранителния си договор със САЩ, нито пък склони да търси компромис по исканията на останалите членки, обявени от президента на Еквадор Рафаел Кореа.

Според появилият се малко по-късно анализ на Латиноамериканската обсерватория за геополитика, озаглавен „Заплаха за континента”,  през последните месеци военните стратези на САЩ са се заели с разработката на „два типа сценарии за асиметрични войни между сходни и балансиращи се взаимно блокове от държави”:

-                      войни между държави с огромна разлика във военния потенциал, мобилността и способността си да използват различни механизми за икономически и политически натиск срещу своите противници;

-                      войни между недържавни образувания с неясни правила на играта, неограничени от международните норми или от онези ограничения, които обикновено са характерни за войните между държавите.

Сходна теза лансира и високопоставеният служител в бразилското Министерство на отбраната команданте Нелсон Морантес, според който: „военната логика на САЩ, надделяла след събитията от 11 септември, извежда на преден план възможността за въоръжен конфликт между Съединените щати и т.нар. „пропаднали държави” (failed states). Типичен пример за подобна държава на нашия континент е Хаити, макар че северноамериканците, кой знае защо, предпочитат да концентрират вниманието си не върху нея, а върху Венецуела, Боливия или дори Еквадор. Американските стратези разглеждат и възможността за бъдещи конфликти с организации от типа на Ал Кайда, с които на нашия континент биха могли да се асоциират някои популистки формации, екологични или индиански движения. В такъв аналог на мрежата на Бин Ладен например, би могло да се превърне движението на индианците мапуче в южната част на Чили”.

В момента, военната политика на САЩ разполага с четири основни модели за военно позициониране на южноамериканския континент.

Първият е моделът на Гуантанамо (Куба), т.е. големите, напълно оборудвани бази с постоянен гарнизон, в които наред с военните живеят и семействата им (т.е. за продължително пребиваване).

Вторият модел се олицетворява от базата Сото-Кано (Палмерола) в Хондурас, т.е. става дума за бази със средна стратегическа значимост, предвидени за осъществяване на продължителни мисии, в които обаче персоналът се обновява на всеки шест месеца.

Третият модел се свързва с малките бази, обозначавани като FOL (Foreign Operating Locations, т.е. пунктове за постоянна дислокация), или пък имащи определена политическа окраска в названието си, като Cooperative Securuty Locations (т.е. пунктове за колективна сигурност - CSL). Става дума за военни бази, като тези в Манта (Еквадор), Куракао и Комалапа (Салвадор), с много малък персонал, но със силно развити комуникации, както за осъществяване на мониторинг, така и за гарантиране на постоянна връзка с центровете за събиране и обработка на информацията, разположени на територията на САЩ (Network Centric Warfare). Последните представляват своеобразни бази за бързо реагиране, управляващи мрежата от микробази.

Четвъртият модел са именно въпросните микробази, позволяващи на самолетите с десантни части да кацат за кратко за да се снабдят с гориво и продоволствие, и значително разширяващи радиуса им на действие. Става дума за специфични „възли” за осъществяване на операции за бързо реагиране, които излизат много по-евтино на Вашингтон, отколкото базите от типа FOL. Пример за това е базата в перуанския град Икитос.

Според авторитетните латиноамерикански анализатори Ана Естер Сесеня и Родриго Йедра, „промяната в характеристиките на американските бази се очерта през 1999, с разгръщането на трите FOL-бази (в Манта, Куракао и Комалапа), които трябваше да заменят базата Хауърд в Панама”. Сесеня и Йедра посочват, че „в случая не става дума за официални бази на САЩ, а за бази на различни латиноамерикански държави, чието оборудване се използва от военен персонал на Пентагона. В чисто юридически план, тези бази се управляват от местни военнослужещи, които обаче, нито са наясно, какво точно се случва в тях, нито пък знаят, с какви операции са ангажирани американските военни, които ги ползват”. В тази връзка, нека припомним, че еквадорският президент Рафаел Кореа официално заяви, че е напълно възможно, самолет на САЩ от базата в Манта да е участвал в нападението срещу Ангостура, през март 2008, при което беше убит вторият човек във FARC (Колумбийските революционни въоръжени сили – ляворадикална групировка в Колумбия, действаща в джунглите вече повече от 50 години) Раул Рейес, и за което не бяха уведомени нито централните, нито местните власти.

Базите в Колумбия

Военният договор между САЩ и Колумбия, подписан на 30 октомври 2009 за десетгодишен срок, удължава срока на достъпа на САЩ до редица, изрично споменати в него, колумбийски бази: три бази на военновъздушните сили (Паланкеро, Апиай и Маламбо), две военноморски бази (Картахена и Малага) и две армейски бази (Толемайда и Ларандиа). Предвижда се там да бъдат настанени 800 американски войници и 600 цивилни. Освен това, той предвижда, ако бъде постигнато предварително двустранно споразумение, Пентагонът да използва и други колумбийски бази. Според официалното комюнике на Белия дом, договорът за сътрудничество в сферата на отбраната с Колумбия цели да координира усилията на двете страни по въпросите, касаещи сигурността, наркопроизводството и наркотрафика, тероризма, контрабандната дейност, хуманитарните и природните катастрофи.

Както заяви обаче един високопоставен чиновник от Министерството за координация на вътрешната и външната сигурност на Еквадор, всичко това не е съвсем вярно. Според него: „Базите от типа на тези, които ще бъдат създадени от САЩ в Колумбия, не са достатъчно ефективни за постигането на официално провъзгласените цели. Събитията, които се случиха, непосредствено преди Еквадор да възстанови суверенитета си върху военната база в Манта, провокираха най-мощния, за последните пет години (през които тя се ползваше от армията на САЩ) ръст на наркотрафика в тихоокеанското направление, въпреки непрекъснатите патрулни мисии, осъществявани от тази база”.

На по-различно мнение е известният аржентински геополитик и военен анализатор професор Гилберто Бермудес, според който: „Възможностите на корабите, самолетите и военната техника, с които разполагат тези бази, многократно надвишават реално необходимите за осъществяване на контрол над нелегалните въоръжени групировки и наркотрафикантите. Истинските цели на въпросните бази се интерпретират различно. Моята собствена версия е (макар президентът на Колумбия Урибе да го отрича), че те ще бъдат използвани за установяване на екстериториален контрол от страна на САЩ”.

На свой ред, един от лидерите на Алтернативния демократичен полюс (втората по популярност партия в Колумбия) Армандо Акоста твърди, че „истинският проблем е свързан с летището в Паланкеро (най-голямата колумбийска военна база) и е в това, че оперативният център на колумбийските въоръжени сили ще се превърне в „ос на контрола” на САЩ над Южна Америка”. Той посочва, че „Паланкеро разполага със самолетна писта с дължина над 3 км, от която могат да излитат по три изтребителя, на всеки две минути. Освен това, летището има хангари за 150 самолети и помещения за над две хиляди постоянно дислоцирани там военни”. Според редица авторитетни южноамерикански военни експерти, Паланкеро е ключова експедиционна база, която ще може да приема транспортни самолети на САЩ С-17 (Боинг С-17, „Глоубмастър” с голям радиус на действие, способен да носи до 72 т товари). Планира се, че през 2025, там ще могат, в рамките на само 72 часа, да се съсредоточат 175 хиляди напълно въоръжени американски военнослужещи. Тоест, става дума за база, от която цели армии ще могат да бъдат прехвърляни във всяка точка на континента. Както посочва, чилийският експерт Емилио Лопетеги: „свидетели сме на мощен ръст на военните разходи в региона – така, през 2007 и 2008, Бразилия купи значително количество изтребители, бойни кораби и хеликоптери, а военният и бюджет през 2009 достигна 24 млрд. долара (т.е. около 1,5% от нейния БВП). В момента, бразилците реализират, съвместно с французите, сериозна програма във военната сфера. Тя включва производството на една атомна подводница, както и на четири обикновени. По същия начин увеличават военните си разходи и другите държави от тази зона. Колумбия например е 4 или 5 пъти по-малка от Бразилия, но през 2009 военният и бюджет достигна 10 млрд. долара, т.е. 2,26% от нейния БВП, което е рекордна цифра за цяла Латинска Америка. В тази връзка, Лопетеги напомня, че през 2008, в Южна Америка са били изразходвани 34 млрд. долара за закупуване на различно военно оборудване, отбелязвайки, че през 2009 тази сума е още по-голяма.

Военната ескалация в региона

Според данните, публикувани в доклада „Военният баланс през 2009” на Международния институт за стратегически изследвания (чиято централа е в Лондон), през последните пет години общите разходи за отбрана в Латинска Америка са нараснали с 91%, като най-високи са били те през 2009 (над 55 млрд. долара, срещу само 17,6 млрд., през 1994, по данни на аржентинския аналитичен център Nueva Mayorna). Сред държавите с най-големи военни разходи е Бразилия. Латиноамериканският лидер продължава да следва геополитическа линия за укрепване позициите си на водеща регионална държава. Именно това, наред с желанието да получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН и ключовата роля в мисията на „сините каски” на остров Хаити, обяснява мощния ръст на бразилските военни разходи. През 2008 те са били 27,54 млрд. долара (55% от всички военни разходи на субконтинента). Следват я Колумбия с 6,75 млрд. долара (14%) и Чили с 5,4 млрд. долара (6,5%). На четвърто място по военни разходи (но на второ по инвестиции в сектора на отбраната) е Венецуела.

Макар че в тази класация Чили е едва на трето място, тя е втората (след Бразилия) южноамериканска държава, притежаваща гигантски военен потенциал. През миналата 2009, чилийският президент Мишел Бачелет изпрати в Парламента на страната проект за промени в закона, предвиждащ 10% от приходите от износа на мед да се използват за нуждите на отбраната, което позволяваше, в течение на дълги години, да се правят мащабни инвестиции в нови военни технологии и перманентна модернизация на националните въоръжени сили. През 2009, освен покупката на 18 самолета F-16 от Холандия (на обща стойност 270 млн. долара), чилийското правителство одобри покупката на противолодъчни самолети и 8 хеликоптера, френско производство. На свой ред, президентът на Венецуела Уго Чавес, опитващ се да неутрализира американското военно присъствие в съседна Колумбия, обяви че ще купи голямо количество руски танкове. Между другото, през 2007 и 2008, Венецуела купи от Русия оръжие за 1,531 млрд. долара.

Чили е начело по военни разходи на глава от населението, които, през 2008, достигнаха 290 долара, следвана от Колумбия (115), Еквадор (89) и Бразилия (80).

Заключение

Районът на Южният Атлантик е отделно пространство в системата на международните отношения, което САЩ, в рамките на глобалната си стратегия, традиционно смятат за част от своята сфера на влияние. Поредното доказателство за това е Стратегията на американското Южно командване (SOUTHCOM) до 2018, озаглавена „Партньорство за двете Америки” (Command Strategy 2018: Partnership for Americas). SOUTHCOM разглежда Латинска Америка и, съответно, района на Южния Атлантик, като пространство, тясно свързано с националната сигурност и икономическите интереси на САЩ, както заради географската близост така и заради тесните търговски икономически връзки между двете Америки.

Въпреки, това, както отбелязва Крейг Диър от Института за глобална сигурност и стратегически изследвания към Аржентинския център за международни отношения, Южният Атлантик не е най-приоритетната зона в стратегията на САЩ, като причините за това са следните:

- Количеството, характера и равнището на рисковете, свързани със заплахите и предизвикателствата към американската национална сигурност в останалата част от света. Сегашните реалности в Източна Азия, Близкия изток, Централна Азия и в такива проблемни държави, като Пакистан, Северна Корея, Иран, Китай, Русия и други, постоянно са в центъра на вниманието на американската администрация. А да не забравяме мащабните военни действия в Ирак и Афганистан;

- Ако съпоставим тези заплахи със онези, с които САЩ се сблъскват в района на Южния Атлантик, става ясно, че последните са несъпоставимо по-малки, отколкото заплахите в останалите части на планетата.

Затова, от първостепенен интерес за САЩ в тази зона на света са най-вече икономическите въпроси. В същото време, макар че Южният Атлантик не е най-приоритетния район за Вашингтон, това не означава, че Съединените щати не го разглеждат в рамките на стратегията си за „глобално лидерство”. Имайки предвид, че САЩ внасят 52% от суровия петрол и петролните продукти, необходими за тяхната икономика, както и, че такива държави като Нигерия, Бразилия и Ангола са в първата десетка на основните им доставчици, можем по достойнство да оценим и стратегическото значение на региона за Вашингтон.

Именно това обяснява, че след терористичните нападения от 11 септември САЩ предприеха редица стъпки за гарантиране на морската си сигурност, сключвайки поредица от двустранни договори и предлагайки реформиране на Международната морска организация. Във Вашингтон отдавна са наясно, че контролът над моретата и океаните, във все по-голяма степен, се превръща в проблем на международната сигурност, тъй като те са идеалното пространство за транзит на наркотици, оръжия, биологични или химически отровни вещества, които могат да се използват за осъществяване на терористични нападения.

Затова (и имайки предвид обемите на петролния внос от държави, разположени в зоната на Южния Атлантик) САЩ са силно заинтересовани да бъде гарантирана свободата на корабоплаване и сигурността на преминаващите през района търговски маршрути, така че товарите със сигурност да достигат до техните пристанища. От друга страна, Южният Атлантик е поредният инструмент, с чиято помощ САЩ възнамеряват да гарантират глобалното си лидерство. Подобна цел императивно изисква „сдържането” на потенциалните противници, в лицето на Русия или Китай, а понякога и ангажирането на Вашингтон в съмнителни авантюри, които в крайна сметка, могат, вместо да укрепят, да ерозират или разколебаят американската мощ.

Стратегическата цел на САЩ в зоната на Южния Атлантик е неговата защита от евентуални противници или съперници и гарантиране възможността за добив на едни или други морски ресурси. В този смисъл, Южният Атлантик доскоро беше последният „незает участък” на световната карта, който не се контролираше от флота на САЩ. След възстановяването на ІV-ти американски флот (разпуснат през 1950), през 2008, и пълното му екипиране, през 2009, това вече не е така.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн