Следващият световен ред

брой 5 2017
Typography

Четвъртвековният период след демонтажа на Съветския съюз доказва, че международните отношения продължават да се развиват в рамките на Вестфалската система на националните държави.

Въпреки твърденията за възхода и новата роля на "недържавните играчи", нито един от тях все още не се превърнал в реален субект на международното право. Нито един от тях не съумя да наложи радикални промени в системата на международните отношения: движения като "Талибан" или Ислямска държава претендираха по-скоро за създаването на квазидържавни правителства, отколкото на тайни транснационални мрежи. На свой ред, "санкционната война" на САЩ и ЕС с Русия демонстрира, доколко преувеличена е ролята, която представителите на либералната школа отреждат на транснационалните корпорации (ТНК): въпреки понасяните щети,  нито една от тях не се обяви против санкциите, оставайки лоялна към своите правителства.

И днес продължаваме да живеем по правилата на Ялтенско-Потсдамския модел, конструиран по време на Втората световна война. Както е известно, тези правила бяха формулирани от държавите победителки в периода 1943-1944. Сред тях са:

  • - признаване на формалното равенство на всички народи и раси;
  • - ограничаване правото на държавата да води война (според Устава на ООН, обявяването на война е възможност само с цел самоотбрана);
  • - признаване на ООН за международна институция за глобално управление;
  • - признаване на специалните права на петте "държави-победителки" във Втората световна война в рамките на Съвета за сигурност на ООН;
  • - признаване на правния монопол на петте постоянни членове на Съвета за сигурност да притежават ядрено оръжие, фиксиран в Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО);
  • - запазването на частичното ограничаване суверенитета на "държавите-агресори" (Германия и Япония).

Паралелно с това, Бретънуудските споразумения от 1944 доведоха до създаването на ключовите финансови институции на новия международен ред: Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ). Принципът за свободната търговия беше официално приет през 1947, в рамките на Генералното споразумение за митата и търговията (ГАТТ). Глобализацията на световната икономика се задълбочи с трансформирането на ГАТТ в Световна търговска организация (СТО) през 1995. В основата и обаче, е заложен същият, приет още през 1947, международен принцип за свободната търговия, който определя принципите на световната икономика и до днес.

Краят на студената война не промени базовите правила на Ялтенско-Потсдамския ред. Формално, водещата роля в света продължава да е отредена на ООН. Съставът на постоянните членове на Съвета за сигурност си остава същия, както и по времето на студената война. Не се промени и наложеният от ДНЯО правен монопол на петимата постоянни членове на Съвета за сигурност върху притежаването на ядрено оръжие. Легитимността на самия Съвет за сигурност пък продължава да се основава на резултатите от Втората световна война.

Впрочем, не се промени радикално и съотношението между силовите потенциали на държавите. От гледна точка на разпределението на силовите потенциали, през втората половина на 2010-те години, светът се разделя на:

  • - "ядрени свръхдържави" (САЩ и Русия), които запазват ракетно-ядрения си паритет, както и количествения и качествен разрив на своите ядрени сили от тези на останалите членове на "ядрения клуб";
  • - регионални ядрени държави (Франция, Великобритания, Китай), които не разполагат с пълноценно стратегическо ядрено оръжие;
  • - "нелегални" ядрени държави (Индия, Пакистан, Израел, Северна Корея);
  • - неядрени държави, разполагащи с конвенционално въоръжение и членуващи във военно-политически блокове;
  • - неядрени държави, развитието на чиито военен потенциал е ограничено от рамките на международното право (Германия, Япония).

Стратегическият паритет между двете свръхдържави винаги е бил условен: по общия обем на своите ресурси, САЩ и по време на студената война разполагаха с по-големи възможности, отколкото СССР. На първо място, Вашингтон разчиташе на двама ядрени съюзници в Европа - Великобритания и Франция, а след 1972 негов фактически съюзник стана и ядреният Китай. На второ място, САЩ разполагаха със система за предно базиране на ядрено оръжие в Европа и Източна Азия, докато СССР не разполагаше с аналогична система в Западното полукълбо. На трето място, благодарение на океанския си флот и своите съюзници, САЩ можеха да проектират мощта си в Евразия, докато СССР не притежаваше подобни възможности за водене на война в Западното полукълбо. Тоест, твърдението, че Русия е загубила силовата си равнопоставеност със САЩ просто не е вярно: дори СССР никога не е притежавал абсолютен паритет със Съединените щати по отношения на своя силов потенциал.

Тук обаче възниква ключовият въпрос, дали Ялтенско-Потсдамският ред, с който сме свикнали, ще трае вечно? Историческият опит сочи, че това няма как да стане. Преди това, пак в рамките на Вестфалската система, съществуват Вестфалският (1648-1815), Виенският (1815-1918) и Версайско-Вашингтонският (1919-1945) ред. За хората, живели в съответната епоха, всеки от тях е изглеждал също толкова непоколебим, както ни изглежда днес Ялтенско-Потсдамският. Впрочем, напълно е възможно, Ялтенско-Потсдамският ред да не се окаже последната модификация на Вестфалската система. Както посочва британският философ Дейвид Хюм: "Когато си вътре в системата, не можеш да си представиш условията, при които ще приключи съществуването и". Затова ключовият въпрос на ХХІ век е, как и при какви условия ще се осъществи разпадането на Ялтенско-Потсдамската система?

Основният сюжет

Тук е мястото да напомня, че Ялтенско-Потсдамският ред изначално се формира като хегемонистки, т.е. съобразен с интересите на САЩ. Разбира се, можем до безкрайност да разсъждаваме за биполярната конфронтация между СССР и САЩ, но истината е, че Ялтенско-Потсдамският ред (така, както е създаден през 40-те години на ХХ век) беше проектиран да гарантира американското преобладаване.

На първо място, след Втората световна война, Съденените щати дълго време разполагат с почти монополни позиции по отношение на морската и въздушната мощ. Това превъзходство се допълва първоначално от американския монопол в сферата на ядреното оръжие, а след това от почти пълния монопол върху средствата за неговата доставка. Ще напомня само, че СССР създава средства за доставка на ядрено оръжие до американската територия чак в навечерието на Карибската криза през 1962. Но и след това, Съветският съюз отстъпва на САЩ по броя на оперативно разгърнатите стратегически бойни заряди чак до средата на 70-те години на ХХ век.

На второ място, САЩ си гарантират водещата роля в глобалната финансова система. Сегашната (Ямайската) финансова система е просто модифициран вариант на Бретънуудските споразумения от 1944, доколкото се запазват техните базови институции, както и статутът на долара като световна резервна валута.

На трето място, САЩ създадоха съобразена със собствените им интереси система от регионални блокове. Нейна опора в Европа е НАТО, в чиято основа е запазващият се ограничен суверенитет на Германия. В Азия пък, САЩ формираха союзи с Япония, Филипините, Австралия и Нова Зеландия. В резултат от това американците получиха сериозни стратегически предимства и най-вече възможността да проектират мощта си в Евразия.

На четвърто място, американската дипломация се превърна в "естествения" лидер на голям брой малки и средни държави. Вашингтон съумя да се позиционира като техен естествен защитник от "имперските посегателства", което му осигури сериозен допълнителен ресурс.

На пето място, американците успяха да формулират т.нар. политика на "меката сила". В основата и е представата за собствената култура като квинтесенция на прогреса, нейната масова популяризация и "възпитаването" в този дух на елитите както на съюзниците, така и на противниците на САЩ. Показателно е, че дори и съветският елит (който, следвайки логиката, би трябвало да непримиримо антиамерикански) се оказва твърде податлив на американското културно влияние. Въпреки студената война, за съветското общество е характерна силната симпатия към САЩ и американската култура, без която нямаше да са възможни нито теорията за "конвергенцията", нито "разведряването", нито "перестройката". Съветският съюз е в състояние да блокира американската мощ, благодарение на своята най-силна в света континентална армия, но не разполага с реални инструменски за да претендира за глобална хегемония заради слабата си способност да проектира мощта си извън пределите на Евразия и липсата на собствена ниша в глобалната финансова система. В рамките на Ялтенско-Потсдамския ред, американският ресурс би могъл да се дефинира като хегемонистки, а съветският - като блокиращ. За да установят и гарантират своята хегемония, САЩ трябваше да решат фундаменталната задача да демонтират съветския потенциал, по примера на Германия и Япония след Втората световна война, и да си гарантират че той никога вече няма да бъде възстановен.

Освен това, да не забравяме, че съветско-американското съперничество се осъществява в уникални условия. И двете страни не разполагат с технически средства да водят директна тотална война помежду си. Нито СССР, нито САЩ притежават техническата способност да прехвърлят голяма армия в другото полукълбо на планетата и да осъществяват там мащабни военни операции. Обменът на стратегически ядрени удари, сам по себе си, не гарантира политическата победа на нито една от страните. За такава победа е необходимо да бъде окупирана територията на противника и там да бъде установен подходящ политически режим, което няма как да бъде постигнато с нанасянето на ядрени удари по ключовите градове или военни обекти. Впрочем, те дори не позволяват прехвърлянето в другото полукълбо на планетата на армията, необходима за разгрома и окупацията на СССР или САЩ. Алтернативата в случая е воденето на серия от регионални войни с цел противникът да бъде принуден да приеме някакъв локален компромис. И тъкмо с това се ангажират и двете свръхдържави след Карибската криза от 1962.

Оттук се оформя и характерният за съвременния свят подход към възприемането на ядреното оръжие. Строго погледнато, то все още не е използвано - не сме видели използването му като оръжие и, съответно, не може да дадем оценка на резултатите от това. Случилото се в Хирошима и Нагазаки през 1945 е по-скоро политическа демонстрация, отколкото реално използване на наличните военни възможности. На често декларативно равнище, разбирането за ядреното оръжие все още не излязло от рамките на концепцията за "въздушната мощ" отпреди стотина години: като "изключително мощни" авиобомби, гарантиращи разрушаването на стратегическия потенциал на противника. Цялата логика на "ядреното сдържане" се основава на теорията, че в случай на война, ядрените държави ще използват ядреното си оръжие "незабавно и изцяло", по аналогия със стратегическите бомбардировки по време на Втората световна война.

При това, Ялтенско-Потсдамският ред съвсем не е монолитен. След 1945 той на два пъти бива подложен на сериозни трансфорвации. Така, в средата на 50-те се разпадат Британската и Френската колониални империи, с което статутът на Великобритания и Франция бива сведен до нивото на регионални държави (макар че те запазват някои чисто външни атрибути на велики сили). Втората трансформация се случва в началото на 90-те години, след разпадането на "социалистическата общност" и на СССР, при което Русия запазва съветския военен потенциал. Ако следваме логиката, четвърт век по-късно световният ред би следвало да бъде подложен на нова трансформация, като е напълно възможност това да се случи през 20-те години на ХХІ век.

Развитието на основния сюжет

Разпадането на "социалистическата общност" не доведе до появата на принципно нов ред, а по-скоро активира предварително заложения потенциал на Ялтенско-Потсдамския ред. През 1990-1991 САЩ обявиха курс към изграждането на нов световен ред, основан на тяхната собствена хегемония (дали той ще бъде наречен "хегемонистки", "еднополюсен" или "либерален" е въпрос на вкус и на политически пристрастия, но това не променя същността на нещата). По пътя към постигането на тази цел обаче, се очертаха и продължават да съществуват четири фундаментални препятствия: запазващият се стратегически паритет между Русия и САЩ в ракетно-ядрената област; фактът, че Москва разполага с военно-индустриален комплекс, способен да произвежда аналогичен на американския спектър от конвенционални въоръжения; наличието на група държави с независим от САЩ военен потенциал (Китай, Индия); запазващото се право на вето на постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН, което им позволява да блокират американските действия (или по-скоро да не допускат те да бъдат правно легитимирани).

В условията на техническа невъзможност да водят голяма война (да не говорим за опасностите, свързани с това), САЩ - без оглед на партийния характер на администрацията в Белия дом - се ориентираха към ограничена ревизия на световния ред. При това американскита дипломация концентрира усилията си в следните няколко направления:

  • - На първо място, създаването на прецеденти за принудителна смяна на управляващите в една или друга държава режими с последвалото изправяне на съд или физическо ликвидиране на техните лидери.
  • - На второ място, отработването на технологиите на "наказателните войни" срещу определени режими, водещи до разрушаването на икономическата структура на съвременните държави.
  • - На трето място, утвърждаването на прецеденти за принудително разоръжаване на "опасни" от гледната точка на Вашингтон режими.
  • - На четвърто място, укрепването на американското влияние в буферните държави, разположени до конкурентите,  и последвалото провокиране на конфликти между тях, т.е. на своеобразни "опосредствани войни", за каквито говори още Джордж Вашингтон.

Съответната стратегия придобива и необходимата идеологическа окраска под формата на концепцията за "необратимия характер на либералната глобализация" и "общата борба с новите заплахи" (под ръководството на САЩ, разбира се).

Хегемонистичната стратегия на Съединените щати стимулира сближаването между Русия и Китай, в качеството им на две държави с напълно независим от американците военен потенциал. Още през 1997 те подписаха Декларация за многополюсния свят, което на практика отразяваше претенциите им за формирането на друг вариант на световния ред, алтернативен на провъзгласената през 1993 концепция за американското лидерство. През 2001 той беше допълнен с т.нар. "голям договор", с който двете страни поеха задължения, близки до съюзническите. Впрочем, те продължиха да работят за изграждането на алтернативни на САЩ блокове: от ШОС до БРИКС. Тоест, от средата на 90-те години на миналия век в света се очерта нов и нерядко дори по-остър идеологически сблъсък между двата проекта за устройство на света: американският (моделът за изграждане на еднополюсен свят) и руско-китайският (многополюсният модел). Така светът на практика започна да се разделя на идеологическа основа на привърженици и противници на американската хегемония.

На този фон, противопоставящите се страни се ориентираха към нов модел на водене на войни, който беше изпробван по един стихиен начин в хода на конфликтите в Грузия, Украйна, Сирия, а евентуално и в Южнокитайско море (макар че концептуалните му основи бяха изложени още през 1995 в Националната военна стратегия на САЩ). Според този модел, в центъра на конфликта се оказва някоя регионална държава, преживяваща тежка криза на своята държавност. На територията и постепенно биват въвеждани военни части на САЩ, Русия и/или Китай, което води до ограничен конфликт върху предварително очертан театър на военните действия. За развитието на подобни конфликти способстват и техническите иновации: бързото развитие и усъвършенстване на специалните части и въздушно-десантните подразделения, различните типове противовъздушна и противоракетна отбрана, информационно-космическите системи и средствата за комуникации и логистика.

Този тип войни по странен начин напомнят "войните за наследство", водени през ХVІІІ век. Тогава великите държави също предпочитат да воюват помежду си на територията на трета страна, поразена от криза на държавността. Подобни войни включват използването на голям брой недържавни играчи: пирати, бунтовнически формирования, армии на малки феодални квазидържави или армии от наемници. Великите държави успешно се крият зад тях, представяйки ги за самостоятелни играчи, от които винаги моежеш да се отречеш в случай на провал.

Този тип "хибридни войни" се възраждат в наше време по две основни причини: техническата невъзможност да се води тотална война между великите държави и стремежът на конкурентите на американския хегемон да действат предпазливо поради огромното военно превъзходство на САЩ. Тоест, можем смело да констатираме, че в средата на второто десетилетие на ХХІ век великите държави успешно се научиха да заобикалят Устава на ООН, формално ограничаващ правото им да водят войни.

Логиката на подобни войни ще съдейства за по-нататъщното понижаване на ядрения праг. Опитът от Хирошима, Нагазаки и Чернобил доказва, че ограниченото използване на ядрено оръжие е напълно възможно. Следващ етап може да стане изпитването на ядреното оръжие като бойно, за да се прецени въздействието му именно като оръжие, а не като политическа заплаха. Много е вероятно, великите държави и най-вече САЩ да изберат за целта някой периферен регион, в който ограниченото използване на ядрено оръжие да не доведе до глобални последици. Но именно използването му като бойно оръжие ще позволи на стратезите да разработят пълноценна концепция за военното му приложение (ще припомня, че всички концепции за "ядрено сдържане" от началото на 50-те години на ХХ век досега бяха по-скоро умозрителни, т.е. размисъл на тема "а какво ще стане ако", съвсем в духа на "теорията на игрите").

Развитието на тези тенденции позволява да се прогнозира дневният ред на международните отношение през следващите 20-30 години. Теоретично, този етап от глобалното противопоставяне може да се развие по три варианта: укрепване на позициите на САЩ и паралелното запазване на сдържащия потенциал на Русия и/или Китай; разширяване на сферите на контрол на Русия и Китай и принуждаването (пряко или косвено) на САЩ да признаят този процес; увеличаване влиянието на една или няколко държави, които могат да променят силовия баланс в триъгълника САЩ-Русия-Китай.

Като най-интересен се очертава третият вариант. В момента се очертава група "второстепенни претенденти", кото след трийсетина години (т.е. в средата на ХХІ век) могат да претендират за статут на пълноценни велики държави. Потенциални претенденти за тази роля са Великобритания, Германия, Индия и Япония. Всяка от тях разполага с потенциал за укрепване на позициите си в глобалната система. И определянето на тяхната роля и съдба очевидно ще стане един от ключовите сюжети през следващите трийсетина години.

Спомени за бъдещето

Стремейки се да прогнозирам тенденциите в по-далечна перспектива, ще се опитам да отговоря на ключовия въпрос, на кой от предишните прилича най-много сегашният Ялтенско-Потсдамски ред? Отговорът се налага от самосебе си - на Вестфалския, съществувал в периода от края на Трийсетгодишната война (1648) до края на Наполеоновите войни (1815). Доминиращият му параметър е хегемонизмът, т.е. изначално заложената в него преобладаваща роля на Франция. В резултат от Трийсетгодишната война Франция концентрира критична маса от ресурси, които я доближават до хегемонията. Най-важните от тях са: наличието на най-силната в света сухопътна армия; партньорството с германските протестантски князе, виждащи във Франция естествен защитник на своите интереси; наличието на стабилни "младши партьори" в лицето на Швеция, Полша и Османската империя (т.нар. "източна преграда на Ришельо"); партньорството с отделни династии, ориентиращи се към Франция нерядко в разрез с интересите на собствените си страни; наличието на мощен културен ресурс (френският език, като международен, и френската култура, като еталон за другите страни); успешното използване на технологии за осъществяване на "дворцови преврати" с цел отстраняването на нежелателните режими.

Другите държави (Великобритания, доминираната от Хабсбургите Свещена Римска империя, Русия) са принудени да формират коалиции за да попречат на стремежа на Париж към хегемония. Своеобразна "ос" на Вестфалския ред са трите опити на Франция да наложи хегемонията си в Европа: по времето на Людовик ХIV (1643-1715), Людовик ХV (1715-1774) и Наполеон Бонапарт (1799-1815). Системен регулатор на този ред са постоянните "ограничени войни", които Франция води за да наложи своята хегемония, а антифренската коалиция - за да коригира силовия баланс на континента. Разпадането на Вестфалския ред настъпва в резултат от Наполеоновите войни (1800-1815), след които Франция губи потенциала си за осъществяване на хегемонистична политика.

За първи път за тотална война се говори едва в края на ХVІІІ век, т.е. след Френската революция. Между другото, войните на Наполен са последния отчаян опит на Франция де ревизира резултатите от предишните две поражения в опитите си да установи хегемония в Европа (тоест, това е своеобразен "отчаян опит" да се промени с помощта на тоталната война онова, което Париж не съумява да постигне с помощта на "ограничените войни"). Преди това, в течение на сто години, Франция се опитва с помощта на ограничените (хибридни) войни да "раздроби" ресурсите на трите споменати по-горе държави, които блокират нейната хегемония дори със самия факт на съществуването си.

Пробивът във Вестфалския ред става факт точно сто години след неговото формиране. Пълководческият талант на маршал Луи дьо Ришельо позволява на Франция в хода на Войната за австрийското наследство (1740-1748) да разгроми военния потенциал на Австрия, превръщйки я в един от "почетните младши партньори" на Версай. На свой ред, отслабването на Австрия укрепва позициите на друг "младши партньор" на Франция - Прусия, която обаче скоро се превръща в неин противник. По-късно пруският крал Фридрих Велики разширява стратегията на Ришельо, което пък води до връщането на големите войни между държавитге. Стогодишният период на ограничените войни, водени с цел противникът да бъде принуден да приеме предлаганата му сделка, приключва със Седемгодишната война (1756-1763). Тази война бележи и провала на опитите на Франция да наложи хегемонията си с помощта на ограничените войни. Затова следващият конфликт на континента може да бъде само тотална война, в която участниците да се ориентират към пълния разгром на противника, а не към неговото принуждаване да приеме локален мир при предлаганите му условия. Следващите трийсет години са посветени именно на подготовката на тази тотална война в Европа (Наполеоновите войни).

Съвременните тенденции поне засега доказват, че развитието на Ялтенско-Потсдамския ред в общи линии следва логиката на Вестфалския. Така, за САЩ регионалните войни имат характера на войни за установяване на американската хегемония, докато за техните противници тези войни целят коригирането на силовия баланс. Войните в Украйна и Сирия обаче изправиха САЩ и Русия на ръба на крайно опасна ситуация, свързана с възможността от пряк сблъсък между тях на един доста ограничен театър на военните действия. Интензификацията на този тип конфликти очевидно ще съдейства за мобилизирането на техническите възможности за голям бъдещ конфликт, който би могъл да избухне към средата на ХХІ век. Този конфликт вероятно ще представлява мащабен сблъсък между САЩ и техните опоненти на територията на трета държава, т.е. голяма регионална война, с която ще приключи предходния стогодишен период на "ограничени войни".

Разбира се, няма да станем свидетели на буквалното повторение на историята. Но хегемонистичните стремежи (както и тези за съхранявенето на силовия баланс) следват своя собствена логика на развитие. В основата им е сблъсъкът между интересите на претендента за хегемония и държавите, които му пречат да я постигне със съвкупността на своите ресурси. Самият хегемон се опитва да представи това противопоставяне като борба между "цивилизацията и варварите". На свой ред, предвид силовото превъзходство на хегемона, противостоящите му държави действат предпазливо, предпочитайки да следват стратегия на "непреките действия" и "ограничените войни". В същото време обаче, стратегическата задънена улица в която се оказват и двете страни, ги принуждава в крайна сметка да заложат на разрешаването на проблема посредством тотална, а не ограничена война. Поне засега, съвременният световен ред, подобно на Вестфалския, се развива именно по този сценарий.

Краят на световния ред?

Историята ни учи, че предишните международни модели се разпадат в резултат от тотални войни, чиято цел е ликвидирането на противника като политически субект. В рамките на всеки (световен) ред повечето войни (също както и в съвременния свят) имат ограничен характер. Днес ни е трудно да си представим, че през втората половина на ХХІ век една тотална война може да разруши Ялтенско-Потсдамския ред и да създаде нов баланс на силите. Съзнанието ни възприема тоталната война само в категориите на "ядрения апокалипсис". Впрочем, също толкова трудно е било да си представят нова тотална война и за хората, живели по времето на който и да било друг световен ред. Затова по-долу ще се опитам да очертая няколко сценария за края на привичния за всички нас Ялтенско-Потсдамски ред.

Първият сценарий е свързан с появата на технически средства, позволяващи прехвърлянето на големи военни контингенти през океана и поддържането на техните действия на други континенти. Подобен технически скок би позволил избухването на нови тотални войни за унищожаване или изтощаване на враждебния политически режим. При това не е задължително тези конфликти да бъдат своеобразни повторения на световните войни през ХХ век с характерната за тях "непрекъсната фронтова линия". Бъдещата тотална война може да прилича повече на Италианските войни през ХVІ век например, за които е характерна стратегията на изтощаване на противника и сравнително редките преки военни сблъсъци. Между другото, нещо подобно описва и Джордж Оруел в своята антиутопия "1984", където великите държави водят перманентни тотални войни в и над океанските простори, комбинирайки действията на масовите армии с осъществяването на атомни бомбардировки от типа на тази на Хирошима.

Вторият сценарий е свързан с промяната на отношението към ядреното оръжие. Към края на ХХІ век то може да се разглежда вече не като инструмент за сдържане, а като оръжие за водене на реални военни действия. Стратегическите носители на ядреното оръжие могат да бъдат заменени от различни негови тактически разновидности, които са напълно съчетаеми с действията на масовите армии (по същия начин, по който в началото на ХVІ век, тежката обсадна артилерия е заменена от леките полеви оръдия, в комбинация с масовите армии, съставени от пехотинци-наемници). Възможно е в бъдеще масовото съзнание вече да не възприема тезата, че първият ядрен удар по противниковата армия задължително ще бъде последван от мащабен ответен удар по собствените градове. Напълно е възможно някои "по-леки" разновидности на ядреното оръжие да могат (както са смятали британските стратези през 40-те години на ХХ век) да се използват за отразяване на настъплението на противниковата пехота или пък за нанасяне на удари по укрепени обекти в най-близкия оперативно-тактически тил на врага. Впрочем, не е задължително появата на новия "ядрен дискурс" да стане в резултат от тотална война. Това може да се случи и в резултат от изпробването на подобен сценарий в глобалната периферия, както например мобилизацията на армиите на Джордж Ващингтон в Северна Америка се оказва пролог към преминаването на Европа към войни, водени с масови армии. Не е изключен и вариантът с появата преди това на нова военна теория, която да бъде подета и тиражирана от военните командвания, както това става навремето с трудовете на Карл фон Клаузевиц, в рамките на Виенския ред. Човешкото съзнание възприема като подразбиращо се от самосебе си, че химическото оръжие може да се използва "само в малки количества" и на "фронтовата линия",  т.е. по модела на Ирано-иракската война (1980-1988) или на сегашната кампания на Ислямска държава. Появата на нови технически средства обаче, може да стимулира и формулирането на нова стратегия, съчетаваща действията на масовите армии и локалното използване на ядрено и химическо оръжие.

Третият сценарий предвижда отказ от ядреното оръжие или поне от използването му в бъдещите войни. Този сценарий не е чак толкова фантастичен, както изглежда на пръв поглед. Както е известно, през 1925 е подписан Женевският протокол, забраняващ използването на химическо и бактериологично оръжие по време на военни действия. През 1993 пък е подписана Парижката конвенция, предлолагаща пълната ликвидация на химическото оръжие. Опитът от Втората световна война показва, че великите държави могат да воюват без да използват химическо оръжие, дори когато са застрашени от пълен разгром и загуба на суверенитета си - през цялата война запасите от това оръжие така и не излизат от военните складове. Можем ли да гарантираме обаче, че в бъдещата тотална или голяма ограничена война би могло да се случи нещо подобно и с ядреното оръжие?

Четвъртият сценарий визира осъществяването на военно-техническа революция. Макар че има безброй книги, посветени на "революцията във военната сфера", на практика нашата цивилизация не е създала нито едно принципно ново оръжие от Втората световна война насам. В течение на последните 70 години ние по същество само усъвършенстваме революционните технологии, създадени през първата половина на ХХ век - от автоматите до балистичните ракети и ядреното оръжие. Всички опити за създаването на качествено ново оръжие (от експериментите с бойни лазери до разработката на проекти за космически прехващачи) засега не са довели до успех.

Този толкова продължителен военно-технически застой също сближава съвременния свят с Вестфалския ред. През сто и петдесетте години от края на Трийсетгодишната война до 70-те години на ХVІІІ век армиите на европейските държави са въоръжени с едно и също оръжие: скорострелна артилерия и кремъчни пушки, зареждащи се през дулото, както и платноходни фрегати, конструирани по технологията на английския корабостроител Антъни Дийн. Преходът към тотални войни става възможен само благодарение на военно-техническите иновации от 70-те години на ХVІІІ век: появата на гаубичната артилерия и аеростатите. Именно тези иновации правят възможен прехода от линейна тактика към тактика на колоните и сборните отряди, която, наред с прогреса на медицината, позволява на великите държави да използват на бойното поле масови мобилизационни армии.

Петият сценарий е свързан с девалвацията на въздушната мощ. Поне засега, съвременните войни се основават на старата концепция на италианския генерал Джулио Дуе за огромното превъзходство на авиацията (и нейното по-късно развитие под формата на ракетното оръжие). И до днес обаче остава неизяснен въпросът, възможно ли организирането на достатъчно ефективна противовъздушна отбрана (ПВО), способна да неутрализира противниковите ВВС (показателно е, че на практика липсват сериозни трудове, посветени на теорията на "противовъздушната мощ"). Не става дума просто за прикриването на отделни обекти или въоръжени сили от комплексите на ПВО, тъй като в техническо отношение тази задача е решена още по време на Първата световна война и оттогава насам се усъвършенства постоянно. Дискусионен остава проблемът за създаването на пълноценна териториална ПВО, способна успешно да отрази мащабно въздушно настъпление на противника. С други думи, не просто да нанесе неприемливо големи поражения на вражеската авиация, но и да унищожи цялата въздушна мощ на противника, при това без да понесе сериозни загуби. Създаването на подобна система за ПВО действително би било своеобразна "революция" във военното дело, тъй като автоматично би довело до ликвидирането на "въздушната мощ", възстановявайки решаващата роля в бъдещите войни на сухопътния и морския театър на военни действия.

В заключение, бих искал да лансирам още една спорна теза. От началото на 70-те години на ХХ век съвременният свят навлезе в т.нар. "низходящ цикъл на Кондратиев", за който е характерен техническият застой, липсата на сериозен икономически растеж, постоянните и вяло протичащи икономически депресии, както и скептицизмът по отношение на бъдещето. Много е вероятно обаче, през 40-те и 50-те години на ХХІ век светът да навлезе във "възходящ цикъл на Кондратиев", чиито атрибути са надпреварата в сферата на научно-техническите открития, бързият икономически растеж, способността за осъществяване на икономически пробиви и налагането на идеология на неограничения от нищо растеж. Тоест, ако в низходящия цикъл ключовият въпрос на политиците е "каква е цената на победата", във възходащия цикъл доминира друга идеология: "победата ни е необходима без оглед на цената". Много е вероятно в началото на ХХІІ век възходящият цикъл да достигне своя максимум, създавайки всички (непредвидими днес) условия за окончателния разпад на Ялтенско-Потсдамския свят.

Вероятно си струва да се запитаме, що за свят ще го замени? Стабилният световен ред е нещо добро за повечето хора, защото им позволява да планират живота си. Периодите на разпадане на съществуващия ред пък са добри за т.нар. "пасионарии", т.е. за революционерите и създателите на империи, които мразят да играят по правилата и мечтаят да ги ликвидират за да наложат свои, собствени. В хода на процеса на (само)разлагане на Ялтенско-Потсдамския свят неизбежно ще удари часът на несистемните политици, предпочитащи не "отговорното поведение",       а "революционните сътресения". И въпросът е, дали те ще съумеят да създадат вместо сегашния хегемонистичен Ялтенско-Потсдамски ред, нов ред, основаващ се на баланса на силите, - по същия начин, както навремето Виенският ред заменя Вестфалския?

 

* Преподавател в Московския държавен университет "Ломоносов"