Актуални предизвикателства пред политиката на признаване в Европа

брой 5 2017
Typography

В конкретните контексти понятието „конфликт“ се използва в различен смисъл. Във всекидневието то може да означава противоборство, спор, борба, състезание, дебат, битка, война или други емоционално наситени ситуации.

Обикновено се свързва със спор, в който две или повече страни (участници в него) прилагат насилие за да постигнат победа, като нерядко всяка от спорещите страни твърди, че използва сила за „самозащита“. Конфликтът е процес на търсене на ново устойчиво състояние на системата, след като тази устойчивост е била загубена.[1] Той съпътства опитите за постигане на синхрон между различните индивиди и групи от индивиди, заети в организацията, както и постигане на съгласуваност и компромиси между противоречивите елементи в нейната структура. Освен това конфликтът е процес, проявяващ се в дисхармония и противоречие в/или между социалното положение, цели, ценности, потребности и разпределяне на ресурси.

Както се вижда, конфликтът може да има широк диапазон от значения. Това поставя въпроса, кои типове ситуации  или поведение трябва да се смятат за конфликт. Когато се опитваме до отговорим на този въпрос, от огромно значение е, кои ситуации приемаме за конфликтни, както и кои обстоятелства следва да бъдат анализирани.  Най-общо обаче, конфликтът може да бъде формулиран като  неизбежен и в този смисъл е една от най-разпространените характеристики на социалната система. Ситуацията на конфликт се определя на първо място от практическата сложност, която имат конфликтите в живота и развитието на обществото, и на второ – от специфичната сложност на конфликта като явление, във връзка с което се налага да се вземат решения.

Конфликтът между религиите, изповядванията и разбиранията, от една страна, и бита и националното самосъзнание - от друга, а също между расите, е най-значимият и най-подценяван конфликт на ХХI век на територията на Европа. Този конфликт се състои в нарастващото напрежение между гражданите на Европа и новодошлите политически емигранти, в комбинация с множеството атентати, страх и паника, всявани от медиите, и кръстопътят, пред който са изправени политическите представители. През последните години се случиха и продължават да се случват много травмиращи събития и е почти невъзможно да говорим за мирни и спокойни времена. Светът тръпне в очакване за поредния терористичен акт особено след като през последната година под прицел на терористите бяха Париж, Лондон, Санкт Петербург, Анкара, Истанбул, Берлин, Ница и много други. Усещането е, че налаганата политика на мултикултурализъм се е провалила и е оставила континента с множество нерешени въпроси и сериозен конфликтен потенциал.

Понятие и генезис на явлението „мултикултурализъм“

“Мултикултурализмът се провали” – с тези думи канцлерът на Федерална Република Германия, Ангела Меркел още през 2010[2] разтърси обществеността, признавайки, че водената до този момент общоевропейска политика е несъстоятелна. Днес, цели седем години по-късно, в условията на мигрантска криза и терористична вълна в Европа, както и всеобща криза на глобализацията, е необходимо да си зададем въпроса, дали и до каква степен може да се говори за “смъртта” на мултикултурализма, от една страна, като теоретичен модел, а от друга - като реално проявление в действителността.

Понятието „мултикултурализъм“ може да се разглежда по няколко начина. В широк смисъл, то означава съществуването на различни по вид култури в една политически организирана общност, в която липсва доминираща култура.[3]  Именно по този белег мултикултурализмът може да бъде разграничен от понятието „културен плурализъм“, което представя идеята, че измежду многото представени култури в дадена общност, задължително трябва да има една господстваща. Мултикултурализмът съществено се различава и от понятието “melting pot” (събирателен термин за политиката на социална асимилация, прилагана исторически в Съединените щати), което, само по себе си, предполага асимилация на различните култури под влияние на доминантната култура.  В по-тесен смисъл, мултикултурализмът е социална теория, насърчаваща интереса, развитието и съхраняването на разнообразните култури в рамките на общността. 

Мултикултурализмът донякъде влиза в противоречие и с две други разбирания. От една страна, той се отличава от космополитизма - възглед за света, според който всички хора, независимо от етническата си принадлежност, са част от общност, основана на споделени морални ценности. Според Йозеф Рац, сблъсъкът с национализма позволява на мултикултурализма да го замени като основна спойка на обществото и да премахне вредите от него.[4] Рац твърди, че обществата не са изградени от мнозинства и малцинства, а от разнообразни културни групи, поради което само понятието за толерантност не е достатъчно. Тя трябва да бъде приложена на практика, а това става именно чрез пречупване на обществените механизми през призмата на мултикултурното взаимодействие.

Историята на навлизането на мултикултурализма в политическата действителност можем да проследим до 70-те и 80-те години на миналия век в Канада. По време на управлението на премиера Пиер Елиът Трюдо, мултикултурализмът е приет като официална политика на държавата с оглед на голямото френско мацинство и вътрешните социални, религиозни и етнически различия. Министър-председателят Трюдо лансира идеята за т.нар. “справедливо общество”[5], в което, облягайки се на идеите за утилитаризма на Джон Стюарт Мил[6] (поставящ  ползата в основата на нравствеността), той самият дефинира понятието като общество, в което правата на малцинствата ще бъдат “защитени от капризите на нетолерантността”.[7] Поради това, Канада често е определяна като първата държава, възприела на практика мултикултурната идеология. До началото на 90-те години Австралия, САЩ и доста европейски държави последват примера на Канада и също възприемат политиката на мултикултурализъм, опитвайки се да решат социалните си проблеми.

Мултикултурализмът не е еднозначно понятие, а напротив - може да въплъщава демографски факти, политико-философски концепции или реално провеждана държавна политика. Това налага заключението, че за мултикултурализма не може да се съди и коментира лесно и, че той не подлежи на повърхностни анализи, т.е. за вникване в същноста му са нужни дълбоки познания.

Съвременни измерения на мултикултурализма в Европа

Как обаче изглежда мултикултурализмът като реално приложена политическа философия? И, как от основополагаша концепция на Европейския съюз се превърна в проблем за съвременните европейски държави, така че дори държавните и правителствени ръководители започнат да го поставят под съмнение или направо да го отхвърлят?

Както при всеки комплексен проблем, и в този случаи са налице две основни гледни точки – против и в защита на мултикултурализма.[8] Според критиците на мултикултурализма, Европа е позволила навлизането на твърде много мигранти, без да изисква от тях същностно, а не повърхностно интегриране. Именно този дисбаланс довежда до ерозия на социалното сближаване и криза в културната същност на континента, подронва националните идентичности и провокира загуба на доверие в управляващите. От своя страна, застъпниците на мултикултурализма опонират, че проблемът не е в  разнообразието, визирайки множеството мигранти, а преди всичко в съществуващия расизъм и нежелание за разбиране на “различното”.

Истината за мултикултурализма обаче е далеч по-сложна. През годините мултикултурализмът се превръща в проводник на набор от други политически и социални проблеми относно миграцията, идентичността, политическата неангажираност, признаването, намаляването на представителите на средната класа и задълбочаването на различията между индивидите, при това не само на културна, етническа или религиозна, но и на икономическа основа.[9]  

Някой би възразил, че проблемът не се корени в същността на концепцията за мултикултурализма, а в политиките на неговото прилагане. Различните европейски държави обаче приемат различни подходи в провежданата от тях политика като в това отношение се очертават три основни метода – два на крайностите и един умерен. Така например, Германия насърчава мигрантите да запазят изначалната си културна принадлежност и паралелно с това да възприемат немската, като ги стимулира и подпомага с повече ресурси с цел пълноценната им интеграция. По средата е Великобритания, която предоставя равни права на етническите общности, като се стреми да не проявява по-различно отношение към едни или други. На другия край на спектъра е Франция, която напълно отхвърля мултикултурните политики, за сметка на асимилационните, твърдейки, че на нейна територия не съществуват малцинства, като по този начин поставя всички хора под общия знаменател на френското гражданство, респективно нация. Специфични са и резултатите от прилаганите политики – комунално насилие в Обединеното кралство, поради  негласната дискриминация на гражданско ниво; все по-дълбоко капсулиране на турското малцинство в Германия и отказ да се влее в немското; нарастване на напрежението между властите и общностите от Северна Африка във Франция, поради незачитането на “културните им особености”.[10] Навсякъде обаче се наблюдават редица общи последици – фрагментиране на обществата, отчуждаване на малцинствата и все по-силното им радикализиране и маргинализиране, нежелание за предприемане на каквито и да било стъпки към интеграция,  нарастване на престъпността, чувство за социална несправедливост, неприязън между различните етнически и културни групи,  социален паразитизъм и пр.

В качеството си на политически инструмент, мултикултурализмът функционира не само в отговор на културното разнообразие, но и като метод за ограничаването му и задълбочаване на различията, което от своя страна води до ескалация на етническото напрежение. Това разкрива парадоксалната му същност. Мултикултурните политики приемат за даденост, че обществата са разнородни, но в опита си да стимулират взаимодействието между отделните групи управляващите ги поставят в своеобразни рамки – единични, хомогенни общности, за които определят какви права ще притежават и от какви привилегии имат нужда. По този начин те институционализират разнообразието като създават нови деления. Веднъж узаконено, делението на “мнозинство” и “малцинство” започва да играе тъкмо обратната на предвидената роля - вместо чрез методите на позитивна дискриминация малцинствената група да бъде интегрирана в мнозинството и да стане пълноправен член на гражданското общество, тя се затваря все повече в рамките на собствената си „комфортна” културна среда, злоупотребявайки с предоставените ѝ привилегии от държавата, без да желае да взаимодейства по какъвто и да било начин с останалите етнически единици в страната.

Проблемът с кризата на мултикултурализма се корени именно в неправилното разбиране на властта, че една ненамеса от страна на държавата би била в пъти по-успешна, особено в случаите, когато на “малцинствата” се осигуряват т.нар “диференциращи групови права” (позитивна дискриминация), включваши освобождаване от общоприложим закон поради религиозни вярвания например, или предоставяне на социални и/или политически привилегии, които надхвърлят тези на представителите на други групи (многоезични бюлетини, запазени квоти в управлението, финансиране на етнически училища и др.) Тази своеобразна позитивна дискриминация води до нарастване на напрежението между отделните културни сегменти, което усложнява  управлението на социалната структура.

Правилната политика в тази ситуация би било търсенето на баланс между реалното наличие на разнообразие в културите, без те да бъдат изкуствено разделяни от институционални рамки,  в условията на равно третиране на всеки като гражданин, а не на базата на културни, етнически или религиозни белези. На практика обаче, европейските държави водят политиката си в различни крайности – в повечето случаи на основата на позитивна дискриминация,  а в по-редки - на пълна асимилация.

Възходът на крайнодесните и националистическите партии в Европа

Не е случайно, че успоредно с признанието на Ангела Меркел за проблемите на мултикултурализма, като политика в Европа, националистическите партии на континента са в период на разцвет и набират все по-голяма популярност. Подобни формации се откриват навсякъде и могат да бъдат идентифицирани лесно. Новото е, че от периферни партии с минимална представителност и ограничена видимост, днес те се виждат лесно на политическата карта и в някои държави имат изразено участие в политическия живот. В Германия например това е националистическото движение ПЕГИДА, основано през 2014.[11] Партията, създадена от Лутц Бахман, умело се възползва от тревогите в германското общество по отношение на бежанския поток. Крайните мерки, към които се стреми, са управляване на имиграцията чрез точкова система; депортиране на имигрантите; засилен контрол при повторно влизане в страната и др.

"Алтернатива за Германия" е популистка, критично настроена към ЕС партия, съществуваща от 2013 и притежаваща голям "десен" потенциал в рамките на Германия. "Ислямът не е част от Германия", се казва в нейния първи формален национален предизборен манифест, призоваващ за забрана на минаретата и бурките и противопоставящ се на сегашната политика на отворени врати.[12]

През май 2017 Франция бе изправена на исторически кръстопът. Лице в лице се изправиха Макрон и Льо Пен или визиите за „отворената” и „затворената” Франция. Двамата кандидат-президенти представляваха отчетливо два различни възгледа за пътя, по който страната би могла да поеме оттук насетне. Франция избра своя бъдещ президент в лицето на Еманюел Макрон, но ситуацията далеч не изглеждаше така в навечерието на първия тур. Ето защо, не е изненада, че веднага след встъпването си в длъжност, новият президент започна разговори с канцлера Ангела Меркел за иницииране на динамични промени на европейските договори, които да отразяват променящите се реалности и нагласи.[13]

Подобна на германската ПЕГИДА е френската крайнодясна националистическа партия Национален фронт. Основана е през 1972 от Жан-Мари Льо Пен, като от средата на 80-те години на миналия век е доминиращата крайнодясна партия в страната. През 2011 начело на Фронта застава неговата дъщеря Марин Льо Пен. Крайната десница е във възход след първите си успехи на общинските и европейските избори през 2014, а фактите сочат, че партията привлича над 40% от гласовете непосредствено след първата терористична атака в Париж.[14] Политолозите си обясняват растящия и успех с това, че тя апелира към избирателите, вече разочаровани и отегчени от традиционната левица и десница.

Основните акценти в програмата на партията на Льо Пен са протекционизъм в икономиката, превес на националните власти над общоевропейските и абсолютно противопоставяне на имиграцията в страната. Тя и съмишлениците ѝ са против налагането на чуждите културни ценности, а договорите от Маастрихт, Амстердам и този за Шенген са определени като основи на „едно наднационално образувание, което ще доведе до края на Франция“. Самата Марин Льо Пен е проруски настроена и определя Путин като „защитник на християнското наследство в европейската цивилизация“.[15] Изказванията ѝ относно новия американски президент също са твърде интересни: "Това, което се случи тази нощ, не е краят на света, а краят на един свят" - обяви Марин льо Пен, поздравявайки Доналд Тръмп на сутринта след изненадващата му изборна победа през ноември 2016.[16]

Тоест, действително може да се говори за приемственост сред евроскептицистичното общество. "Националният фронт" иска да намали рязко имиграцията, да отхвърли международни търговски споразумения и да преговаря с Брюксел за „един нов ЕС”, след което да проведе референдум за членството на страната в Съюза. Лидерът на Фронта смята, че Европейският съюз е загубил своята жизнеспособност във всяко отношение и Франция трябва да напусне Общността, освен ако не получи редица преференции от Брюксел.

Според президента на Френския институт за международни отношения, именно фактът, че ЕС изглежда неспособен да разреши редица проблеми, които хората смятат за критични за общото ни бъдеще, стои в основата на недоволството срещу елитите. Точно това усещане за безпомощност при справянето с бежанската криза, сигурността по границите, терористичните нападения и допускането на феномена "Брекзит" доведе до скок в подкрепата за крайни леви и десни движения и изправи на нокти анализатори и политици. А вълната от популизъм в Европа няма да изчезне скоро, защото има реални и обективни причини за нея.  Затова изглежда, че е необходимо преразглеждане, преподреждане на приоритетите на ЕС, и фокусиране върху социалния аспект, както и върху останалите предизвикателства, сред които са фискалната координация, институционалната ангажираност и т.н.

Подобна на френската и германска националистически партии, е холандската Партия на свободата, основана от Герт Вилдерс. Тя подкрепя възможността за административно задържане на лица (т.е. без съдебен процес) и демонстрира негативно отношение към имигрантските вълни, както и към присъединяването на нехристиянски държави към ЕС.[17] Членовете ѝ се обявяват против двойното гражданство и изповядват възгледи, определяни като ксенофобски.

Не по-различна е и дясната, популистка, евроскептична представителка на Австрия с вече над 60-годишна история -  Австрийската партия на свободата. Лидерите ѝ обвиняват имигрантските вълни за нарушените икономически и социални показатели в страната, а кандидатът за президент от АПС Ноберт Хофер дори препоръча на хората да се въоръжават сами като логична реакция на бежанската криза. Ръководителят на партията Хайнц-Кристиян Щрахе определя победата на Тръмп отвъд океана като знак за идващата “патриотична пролет”. Самият той открито говори с негативизъм срещу мюсюлманите и сравнява Корана с “Моята борба”.[18]

“Чешкият Доналд Тръмп” Андрей Бабиш е милиардер, медиен магнат, финансов министър, и ръководител на центристката партия АНО, което на чешки е съкращение за "Действие на недоволните граждани".[19] В Италия превес печели популисткото движение “Пет звезди” на Бепе Грило,[20] а в южната ни съседка Гърция "Златна зора" заема третото място на парламентарната стълбица. Движението датира още от 80-те години на ХХ век, но възражда силите си покрай бежанските вълни в региона. Партията се противопоставя на имиграцията, мултукултурализма и глобализацията, а възгледите ѝ често биват представяни като крайни, враждебни и неонацистки.[21]

Jobbik, или т.нар. "Движение за по-добра Унгария", описва себе си като „принципна, консервативна и радикално патриотична християнска партия“, чиято „основна цел“ е защитата на „унгарските ценности и интереси“.[22] Партията не дели политическите сили на леви или десни, а според възгледите им по отношение на глобализацията, и открито се противопоставя на всички идеи за европейска и глобална интеграция и др. 

Не трябва да пропускаме и скандинавските страни, в лицето на антиимигрантските “Шведски демократи“ и “Датска народна партия”, които заемат ключовите втора и трета позиция след последните избори в своите страни.[23]

Актуални предизвикателства на признаването в Европа

Проблемът с признаването е неизменна част от политиката на мултикултурализма. Определяно от канадския философ Чарлз Тейлър като основополагащ елемент от индивидуалното развитие, осъзнаването на индивида и неговата фундаментална същност, признаването играе жизнено важна роля в процесите на интеграция.[24]

В условията на мигрантска криза, пред Европа се разкриват поредица от разнородни по характер, но еднакво важни по значение предизвикателства. В краткосрочен план е необходимо овладяване на мигрантските  потоци и въвеждане на по-ефективни методи за отграничаване на бежанците от масата навлизащи нелегални мигранти, които носят опасност от социална дестабилизация и висок конфликтен потенциал; осигуряване на жизненонеобходими хуманитарни помощи; провеждане на информационни кампании и образователни курсове. В средносрочен план трябва да се работи за активизиране на гражданското общество и изготвяне на устойчиви политики за признаване, реабилитиране и интегриране на мигрантите, но не посредством предоставяне на  диференцирани права и привилегии, от които останалите индивиди да се чувстват социално ощетени, а чрез реално приобщаване към обществото, на базата на равнопоставеността на институцията на гражданството и равенството пред закона. Накрая, в дългосрочен план са нужни постъпки към ангажиране на цялата международна общност за прекратяване на кофликта в Сирия и осигуряване на успешно завръщане на бежанските потоци с цел решаване на мигрантския проблем в корените му.

За справянето с гореизложените проблеми, можем услово да откроим няколко подхода в  процеса на признаване. Първият е англосаксонският консервативен модел, почиващ на колониалното минало на Британската империя. При него има ясно разграничаване на “бежанци” от “икономически мигранти”, което позволява воденето на конкретни политики спрямо всяка от тези групи. Вторият, по-либерален модел, е германският, който категоризира мигрантите еднозначно, като по този начин осигурява на всички влезли в страната чужденци максимално широки привилегии. Третият модел е този на страните от Централна и Източна Европа и се характеризира с неучастие в общата европейска интеграционна политика и политика на признаване. Реакциите на държавните и правителствени политики варират от пълно непризнаване на наличието на “бежанци”, през политика на изолационизъм, до прекомерна позитивина дискриминация.[25]  Във всички случаи обаче е налице неуспех, което означава, че е необходимо качествено преосмисляне на подходите.

Водеща и обща за всички е тенденцията, че емиграцията, интеграцията и политиката на признаване трябва да се водят преди всичко на държавно, институционално ниво. Но реалното им проявление се упражнява предимно от гражданското общество чрез индивидуалните връзки, които хората формират по между си и от организациите, които те основавават за да задълбочат интересите си едни към други. Разпадът на тези връзки се оказва най-проблематичен, тук заложен и ключът към  провалилите се асимилационни политики с мултикултурализма. Освен това, той обяснява как социалната неангажираност може да е белег не само на мигрантите, а и на цялото общество. Изводът е категоричен – мултикултурализмът не е мъртъв, поне като теоретичен модел, но приложението му е неуспешно. За да бъдат поправени щетите и да се “възроди” изначалното му идея, а именно мирното съжителство на граждани в хомогенно общество, Европа има нужда както от нови политики, така и от пробуждане на своето гражданско общество по въпросите на националата идентичност и културните особености.

Заключение

Днешният масов популизъм, обхванал много обществени и политически кръгове, следва да се разглежда като симптом на развиваща се обществена криза, която засяга целия континент. През последните години открито се поставят под въпрос редица белези на демократичното управление: толерантност, защита на правата на индивида, мястото на пазарните принципи. Несъмнено, икономическите, културните и социалните фактори, чиито проявления забелязваме най-много в процесите на урбанизация и глобализация, играят немалка роля. Популизмът не може да бъде дефиниран като ляв или десен, нито пък следва да бъде ограничен изцяло в рамките на социалното или консервативното. Днешният популизъм се подхранва най-вече от фактора на изчезването на важни досега политически разграничения и от изчерпването на кредита на доверие към политиката на мултикултурализъм в Европа.  

Културата е важен стратегически инструмент както за създаване, така и за разрешаване на конфликти. Това, което е важно да помним, е че изпадането в крайност не е решение за противодействие на друга крайност. Балансът, към който се стремим, не е постижим, ако мерим своята ценност с чуждата, а ще стане възможен тогава, когато направим сравнение между собствените си приоритети и преценим, кои са онези, за които наистина си струва да се борим. В този смисъл, Европа трябва да си изясни, кои са нейните основни ценности, да се облегне на своята собствена богата история и култура и да даде отпор на всички деструктивни и центробежни сили. Неработещите модели трябва да се променят, там, където е необходимо, следва да се наложи една по-строга политика (например при опазване външните граници на ЕС), толерантността към тероризма и радикализацията трябва да е нулева, а някои неудобни истини следва да се изкажат на глас. Само така може да се гарантира социалното единство и обществената сигурност и да се запазят интересите и живота на гражданите на континента.

Бележки:

 

*Преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски“

 

[1] Redekop, Vern and Jean-François Rioux, Introduction to Conflict Studies: Empirical, Theoretical, and Ethical Dimensions, достъпна на https://global.oup.com/academic/product/introduction-to-conflict-studies-9780195446548?cc=bg&lang=en&

[2] Вестник “Дневник”, Меркел: Мултикултурният проект в Германия се провали напълно”, 17.10.2010,http://www.dnevnik.bg/sviat/2010/10/17/978083_merkel_multikulturniiat_proekt_v_germaniia_se_provali/?ref=rss , посетена на 20.05.2017 г.

[3] The Free Dictionary, http://www.thefreedictionary.com/multiculturalism, посетена на 20.05.2017 г.

[4] Raz.J, ”Multiculturalism”, лекция в университета в Бремен, 1997 г., достъпна на https://www.peacepalacelibrary.nl/ebooks/

files/Multiculturalism-Joseph-Raz.pdf

[5] Wikipedia, the free encyclopedia, “Just society”, достъпна на https://en.wikipedia.org/wiki/Just_society#cite_note-Foster2007

[6] Mill.J.S “Utilitarianism.”,1871, Longmans, Green, Reader, and Dyer. стр. 8., достъпна на

https://books.google.bg/books?id=Ju4oAAAAYAAJ&pg=PA8&redir_esc=y#v=onepage&q&f=false

[7] English, John, Just Watch Me: The Life of Pierre Elliott Trudeau Volume Two: 1968–2000, 2009

[8] Song, S, "Multiculturalism", The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Spring 2017 Edition), Edward N. Zalta (ed.), достъпна на https://plato.stanford.edu/archives/spr2017/entries/multiculturalism/

[9] Смилов,Д., “Мъртъв ли е мултикултурализмът в Европа?”, политически анализ, 13.02.2016г., достъпна на htttp://www.dnevnik.bg/analizi/2016/02/13/2704293_murtuv_li_e_multikulturalizmut_v_evropa/

[10] Malik,K., “The failure of Multiculturalism”, Foreign Affairs, Март/Април 2015 г., достъпна на https://www.foreignaffairs.com/articles/western-europe/failure-multiculturalism.

[11] Bell, Matthew, Germany’s refugee crisis is fueling the far-right Pegida movement, достъпна на https://www.pri.org/stories/2015-12-10/germany-s-refugee-crisis-fueling-far-right-pegida-movement

[12] Deutsche Welle, Ten things you need to know about the AfD, достъпна на http://www.dw.com/en/ten-things-you-need-to-know-about-the-afd/a-37208199

[13] Macron and Merkel signal new move to strengthen eurozone, достъпна на https://www.theguardian.com/world/2017/may/15/emmanuel-macron-angela-merkel-berlin-eurozone

[14] How much has France's National Front changed?, достъпна на http://www.aljazeera.com/programmes/upfront/2017/04/france-national-front-changed-170414092824044.html

[15] Brownstein, Ronald, Putin and the Populists, достъпна на https://www.theatlantic.com/international/archive/2017/01/putin-trump-le-pen-hungary-france-populist-bannon/512303/

[16] McAuley, James, Marine Le Pen’s tricky alliance with Donald Trump, достъпна на https://www.washingtonpost.com/world/europe/marine-le-pens-tricky-alliance-with-donald-trump/2017/03/31/b5e93248-1984-48a8-95fe-0ce585f56017_story.html?utm_term=.b10d1b85c83d

[17] Dutch far-right Party for Freedom tops polls as Europe’s ‘populists’ gain momentum, достъпна на https://www.rt.com/news/368566-geert-wilders-leading-poll/

[18] Smith, Reiss, What is the Freedom Party of Austria? The anti-EU party that could win Austria's election, достъпна на http://www.express.co.uk/news/world/713318/freedom-party-austria-fpo-anti-eu-europe-Norbert-Hofer

[19] Czech billionaire appeals to disaffected voters, https://www.ft.com/content/9f00b76e-3cb4-11e3-a8c4-00144feab7de

[20] Italy's Five Star Movement presents 'sovereignist' agenda, достъпна на https://euobserver.com/beyond-brussels/137610

[21] Greece: Golden Dawn not willing to fade, достъпна на https://www.balcanicaucaso.org/eng/Areas/Greece/Greece-Golden-Dawn-not-willing-to-fade-178819

[22] Frayer, Lauren, A Race To The Far Right In Hungarian Politics, достъпна на http://www.npr.org/sections/parallels/2015/10/12/447911182/a-race-to-the-far-right-in-hungarian-politics

[23] Why is the far-right on the rise in Scandinavia?, достъпна на http://www.debatingeurope.eu/2016/01/27/far-right-rise-scandinavia/#.WTqX09xRXIU

[24] Taylor,C., “Politics of recognition”, стр.25-73,

[25] Кукушев,Р., ”За бежанците – между популизъм и признаване”, 28.09.2015 г., достъпна на http://www.provo.bg/провидение/за-бежанците-между-популизъм-и-приз/